* * *

Предишната тема Следващата тема Go down

* * *

Писане by GFto on Пон 06 Авг 2012, 01:04

Нещичко от мен...


I

– Ама че ужасен ден! – възкликна Джон
– Мхм. – измърмори човекът, застанал срещу него, без да откъсва очи от своя пистолет, който пък от своя страна, не откъсваше поглед от Джон.
– Никак не ми се умираше днес... – продължи слабичкият, тъмнокос мъж носещ често срещаното име - Джон – Времето е мрачно и потискащо , а и вече минава шест следобед. Шест! Знаеш, че никога не върша каквото и да било толкова късно... камо ли да умирам!
Човекът с пистолета сбърчи замислено нос и чело, както бе виждал да правят хората, когато мислят и кимна:
– “Умирането си е изморителна работа.” – опита се да прозвучи философски – Както е казал Великия... ех, забравих му името.
– Мъдър човек е бил... е , и аз забравих как се казваше – съгласи се Джон, макар да не беше сигурен, че въпросният мъдрец е казал нещо подобно.
– Да... – промълви тоя с пистолета, след което направи няколко нервни крачки и се почеса по плешивото теме - навик, който имаше от времето, когато по главата му, с форма на яйце, гордо се бе развявала рехава и мазна коса.
Отвори уста, готов да каже още някоя мъдрост, но се отказа. Явно се бе изчерпал. Вместо това, заби поглед в обувките си ( италиански, втора употреба ) и се зае да изследва дълбините на ухото си с показалеца на лявата си ръка. Дясната все така стискаше пистолета, който пък все още строго гледаше Джон.
Той реши да не пречи на важното занимание на властелина на хладното оръжие, а вместо това отново огледа стаята. Нямаше промяна. Все същата стара и неизмазана маза, точно като отпреди пет минути. Интериорът се изчерпваше с една дразнещо присвяткваща крушка, държаща се със сетни сили на тънък кабел, спускащ се от мръсния таван; бъдещия убиец на Джон; столът, на който бе вързан Джон и ,разбира се , самият Джон.
Трудно беше за вярване, но помещението бе по-лошо на миризма, отколкото на вид. Стига, естествено, да не си падаш по изтънчения аромат на гнили чорапи и мокро куче, примесен с уханието на древна цивилизация от мухъл, населяваща това място от незапомнени времена.
Човекът с пистолата свърши с изледователската си дейност и разгледа с жив интерес забележителните находки, които показалецът му бе намерил в дебрите на собствената му ушна мида.
– Виж какво, – предложи той – можем да го отложим за вторник. Тогава имам свободно време около обяд, та мога и тогава да те пратя на ония свят. Ако си свободен де, не те задължавам.
– Не, не – поклати глава Джон – Точно тогава имам среща, няма как да
стане.
– И коя е късметлийката? – полюбопитства бъдещия убиец с усмивка подобаваща за селски ерген.
– Не такава среща. Само бизнес. Ама нали знаеш как е... не мога да я отменя. Не, че не бих искал, но не зависи от мен.
– Няма проблеми, разбирам.
Човекът с пистолета се огледа, сякаш не беше сигурен, къде се намира и защо се намира точно тук. Джон също се огледа, ей така, от учтивост.
– Е, значи това е всичко. – въздъхна той.
– Така изглежда. – кимна Джон – Само моля те, внимавай с косата, вчера се подстригах.
Пистолетът се насочи към сърцето му. То изтупка бързо, а куршумът се погрижи да му е за последно.

* * * * *

Джон не знаеше точно колко време е минало, но по Слънцето, което се блещеше насреща му, можеше да каже, че часът е някъде към единадесет и двадесет и три.
Той инстинктивно посегна към лявата си страна, точно под пищните си стегнати гърди. Дупка от куршум нямаше и сърцето му си тупкаше радостно. Не, че бе очаквал нещо друго. Та нали... Чакай малко... „ Гърди” ли? Женски гърди!?
Джон трескаво се опипа и остана доволен. Или поне щеше да остане доволен ако пипаше някоя млада жена, или дори някоя застаряваща жена. Изобщо каквато и да било представителка на женския пол, но не и самия себе си!
Много предпазливо инспектира онази област, за която добре възпитаните хора отбягваха да говорят и се преструваха, че не съществува. Щом се заговореше за въпросното място, обикновено се мъчеха всячески да сменят темата на разговор, заливайки събеседниците си с ненужна информация за нещо съвсем различно. Говоря за онова място, което не трябва да се назовава. Онова дето се намираше между бедрата на Джон, които бяха станали доста по-женствени, обезкосмени и приятни на допир. Новите му бедра нямаха нищо общо със старите. В никакъв случай! Преди те бяха хърбави и грозновати, а на лявото имаше голям белег оставен му за спомен от тежка катастрофа, която въпреки че не искаше да си признае, бе причинена от него. Та именно между новите му бели и приятно оформени бедра умря и последната му надежда.
Джон въздъхна и отметна кичур от дългата си, гъста руса коса, която упорито се опитваше да го задави. Поредната неприятна новост, с която трябваше да свикне. Никак не обичаше дългите коси. Човек трябва постоянно да се грижи за нея, да я сресва, да я мие със специални препарати и още куп други излишни житейски затруднения. За него дългата коса беше като куче, но кучето поне можеше да му носи пантофите.
– Явно в този живот ще съм жена – каза си горчиво той, със значително по-обаятелен глас, отколкото бе свикнал.
Никога до сега не му се бе случвало да бъде жена. На няколко пъти беше маймуна, два пъти – скакалец( мъжки), веднъж – нисък дебелак, а един път – висок слабак, но жена? Никога!
Преди три живота дори беше красив, висок и здрав дъб. Имаше много време да размишлява, да цъфти и да шумули с листа. Хубав живот беше, докато двама здравеняци с брадви не му видяха сметката. после го направиха на два стола, масичка за кафе и цял куп клечки за зъби. Оттогава не можеше да понася клечките и малките масички.
Общо взето Джон бе живял като какво ли не. Да бъде жена обаче... това беше нещо съвсем ново, плашещо и различно.
– Поне изглеждам доста привлекателно – опита се да погледне от светлата страна на нещата – Освен ако...
Внезапна тръпка на вледеняващ ужас полази нагло по новото му тяло.
–... Освен ако лицето ми не е неприлично грозно, плашещо дори! Като супа забравена на слънце за две седмици!
Дланите му се изпотиха, а някаква проклета буца заседна в гърлото му.
– Ами ако имам 3 очи? Или брадавица? Не – пет брадавици! Или пък ухо на челото и сребриста брада! – проплака Джон.
Трябваха му поне пет минути, докато събере смелост да опипа лицето си. С огромно облекчение и въздишка установи, че няма сребърна брада и че всичко си е на мястото – две очи снабдени с дълги мигли, намиращи се под две (за щастие) фини вежди и над чифт приятни на пипане бузи; два броя уши с приемлива форма, намиращи се точно където трябва. Имаше си и леко чипо, прекрасно оформено носле, а под него – плътни и женствени, леко нацупени устни, зад които почиваха на спокойствие два реда перфектни зъби.
Последното истински зарадва Джон. Той... тоест тя... трябваше да свикне с това да мисли за себе си в женски род. Та тя много държеше на зъбите си и във всеки един от многобройните си животи се грижеше за тях с най-голямо старание. Поне в случайте, в които имаше зъби.
– Дотук добре. – каза си тя и пое дълбоко въздух.
Огледа се, но не забеляза и следа от цивилизация. Нямаше следа дори и от нецивилизована дейност. Само зелени поля, докъдето ти стига погледът, през които лениво лъкатушеше малка рекичка. „Истинска идилия” – каза си тя с погнуса. Никак не обичаше идилиите били те истински или ментета.
На двадесетина крачки от Джон стояха няколко дървета и му се присмиваха. Да, дърветата можеха да се подиграват, а тези отвратителни брези правеха точно това! Една от тях даже я нарече безлист, смачкан храст!
– Я си гледай работата, че ей сега ще ти начупя клончетата – сопна се Джон – Малките, дори бих казала – миниатюрните ти клонки! Ако бях на твое място, нямаше да ги размахвам така гордо!
Брезата се засрами и сигурно щеше да се изчерви ако можеше. Внезапно храсталакът вляво от Джон се размърда.
– Има ли някой там? – извика тя. Опита се да прозвучи заплашително, но с този звънлив женски глас, тови си беше почти невъзможно.
– Излизай веднага! – изджафка тя, този път с малко по-страшен тон, след като храстите казаха, че сред тях наистина има някой.
Храсталакът изшумуля и от него изпадна слабичко и ококорено петнадесет- шестнадесет годишно момче.
– Аз...аз...а-аз... – заекна то.
– Ти...ти...т-ти? – отвърна троснато тя и скръсти ръце.
–А-а-аз такова... – изпелтечи младежът без да откъсва поглед от нея, по-скоро от някой нейни части – Не исках... такова... в никакъв случай не съм...аз...не....никога!
– Стига си бръщолевил! – сряза го Джон – Заболя ме главата от теб! Кой си ти всъщност?
– Такова... аз... Бил... при-при-приятно ми е. – хлапето подаде ръка, но веднага я скри зад гърба си, сякаш се страхуваше, че тя ще му я отхапе.
– Аз съм Джооеейн. Да, точно така, Джейн – “Сбогом Джон” каза си тъжно тя.
– Аха – отвърна Бил сякаш изпаднал в транс.
Джейн трябваше да свикне с факта, че Джон вече го няма. Беше се разделила с онова „Y”, което я караше да си бръсне брадата и да отваря бурканчета с кисели краставички без особени затруднения.
Изведнъж я осени. Тя , вече беше „тя” и нямаше абсолютно никакви дрехи! Нищо чудно, че хлапето си беше глътнало езика и се пулеше като бавноразвиваща се маймуна. Тя беше познавала подобен примат и приликите му с Бил бяха поразителни.
След кратък размисъл, Джейн реши, че е твърде късно да прави срамежливи опити да прикрие по-съществените части от тялото си и вместо това се сопна на Бил:
– Няма ли да дадеш на една дама дрехи, с които да се облече или смяташ да ме зяпаш цял ден?
–О, простете милейди.
Момчето набързо смъкна горните си дрехи и ги връчи с треперещи ръце на Джейн. Тя си помисли, че зле скроените панталони и ленената риза са излезнали от мода преди седемстотин, може би дори осемстотин години, но нямаше какво друго да облече. Докато се намъкваше в дрехите му, хлапето й обърна гръб, странно решение, при положение, че я бе гледал гола повече време отколкото самата тя се бе виждала.
– Благодаря ти Бил. А сега ме заведи – тя го огледа за миг и продължи –до най-близкото село.
– Да, до селото, веднага милейди. Последвайте ме милейди.
“Милейди” – каза си тя и се ухили. Май не било толкова лошо да си жена









avatar
GFto

Брой мнения : 6
Age : 27
Localisation : Плевен/Велико Търново
Registration date : 06.08.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 13 Авг 2012, 02:08

Идеята е наистина уникална. Не съм виждала нещо подобно досега. Стилът също е много добът - лесен за четене, точно подбрани думи, които вдъхват смисъла, който си искал да придадеш. Има доста добри философски и психологически елементи. С нетърпение очаквам продължение!

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by GFto on Сря 15 Авг 2012, 17:01

Радвам се, че предизвиква някакъв интерес. Ето и втора глава.


II

– Пристигнахме милейди. – каза Бил и направи нелеп поклон. Явно не беше свикнал да се кланя, защото никак не му се отдаваше, но въпреки това държеше да го прави при всеки удобен случай.
Селото се състоеше от не повече от двадесетина къщурки със сламени покриви и гигантски дворове. Чуваше се блеене на крави и мучене на овце, или пък беше обратното? Имаше и кози, прасета, пияници и изобщи всички животни, които човек би си помислил, че има в едно уважаващо себе си село. Всички тия домашни твари създаваха тази характерна, незабравима и ободряваща, като ритник в слабините, миризма , кооято всички подобни места притежаваха.
– А каква е тази голяма сграда? – попита Джейн.
– Това е нашето кметство, гостоприемница, кръчма и заседателна зала. – гордо отговори Бил, след което добави едно „милейди” и се поклони още по-сковано от обикновено.
Въпросният хан, кметство и каквото там още беше, всъщност представляваше скромна триетажна сграда с каменни основи и кирпичен покрив. Не беше кой знае какво, но в сравнение с жалките къщурки наоколо, си беше като истинско произведение на някой известен и уважаван архитект.
– Майка ми е гостилничарката. – каза ухилен Бил – И кметицата, откакто баща ми почина. – добави той, вече не така захилен.
– Благодаря ти за помощта. – усмихна се Джейн – Не, не е нужно да се покланяш...
Момчето все пак го направи, след което се извини, след което отново се поклони.
– Просто ме заведи при майка си. – въздъхна тя.
– Разбира се, милейди. – хлапето не се сдържа и отново приведе глава.
– Само още един въпрос. – присети се Джейн
– Да, милейди?
– Коя година сме?
– Нима милейди не знае? – учуди се Бил – Аз... съжалявам милейди, не исках да прозвучи така... аз... тоест...такова...
– Годината. – настоя тя
– Да, годината... ами... 1112.
Това обесняваше доста. Грозните дрехи, които щяха да накарат всеки дизайнер да запищи и да се хвърли от най-близкия прозорец. Селската идилия, липсата на реклами, пощенски кутий... осветление... автомобили... пътища... бездомници, които си мислят, че извънземните контролират мислите им... Е и преди беше живяла в миналото, но не и толкова назад във времето. Все пак остана доволна, че първоначалното и предположение не беше вярно и не бе попаднала в някаква сектантска комуна. От тия, дето те карат да бачкаш по цял ден и вярват в силата на всевъзможни неща като чайници... пингвини... и така нататък...
След като влезнаха в кметство, Джейн установи, че вътрешността на сградата е поне два пъти по-неугледна от фасадата й, което си беше доста неугледност, за която и да било постройка. Подът на първия етаж беше прогнил и осеян с петна с неопределим произход. Имаше седем маси с по четери стола; масивно стълбище, водещо към втория етаж и дървен тезгях, зад който се намираше вратата към кухнята, пред която пък в този момент стоеше ханджийко-кметицата. Джейн все още не знаеше какво има на другите етажи, но предположи, че там се намират стаите за гости и бе почти сигурна, че тази вечер ще спи в една от тях.
Майката на Бил беше колкото ниска, толкова и широка, по-прямите хора биха я нарекли „дебела”, а още по-откровените дори биха използвали по-силни и по всяка вероятност обидни думи. Джейн обаче знаеше, че това е добър знак. Някой, някога й бе казал, че ако види слаб ханджия значи нещо не е наред. Очите на кметицата бяха по-скоро малки оченца, черни и лъскави, те приличаха на карфици. Месестият й нос от своя страна, сякаш хич не ги харесваше и се опитваше да стои колкото се може по-далече от тях. Резултатът – неестествено дълъго носище, приличащ по-скоро на морков. Имаше ведра, успокояваща усмивка и зацапана престилка, която може би някога е била бяла – все атрибути така характерни за гостилничарския бранш.
Джейн тъкмо щеше да се запознае с нея, когато Бил я изпревари и я представи:
– Майко, това е лейди Джейн. Лейди Джейн, това е майка ми.
– Охо, „лейди”! – ухили се още по-широко кметицата, разкривайки доста повече зъби от необходимото и заприлича на пригладнял вълк. Дебел, но все пак доста гладен вълк.
Джейн кимна, в нейните представи знатните дами не общуваха много-много с простолюдието, а по-скоро кимаха, усмихваха се и им помахваха. Явно представите на ханджийката бяха същите, защото тя никак не остана учудена от поведението й.
–Изключително се радвам, че сте при нас м’лейди – изчурулика кметицата – Ей сега ще донеса подходящи дрехи за м’лейдито, а и храна също. М’лейдито сигурно е гладно.
Джейн не беше сигурна какво точно да отговори, за това прибягна към вече изпитаната техника и кимна сдържано. Това явно окуражи майката на Бил, която набързо излезе от стаята. Твърде бързо за жена с нейното телосложение.
Освен нея и Бил мястото бе напълно пусто и празно. „Сигурно сега не е туристическия сезон.” помисли си Джейн.
Вратата към кухнята се открехна, колкото от нея да се подаде симпатичната глава на чернокосо младо момиче. Джейн подозираше, че останалата част от момичето се крие зад вратата. Девойката я погледна стреснато, намръщи се щом видя в чий дрехи е облечена новопристигналата, намръщи се още повече като видя, Бил и липсата му на връхни дрехи и изсъска.
– Я ела тук! – той понечи да възрази, но тя изписка истерично „Веднага!” и той хукна към нея.
Момичето го дръпна за ухото и насила го вкара в кухнята и затвори дървената врата малко по-силно и далеч по-шумно от необходимото.
– Качете се горе м’лейди. – чу се гласът на гостилничарката идещ някъде от втория етаж – Да ви покажа стаята, ако м’лейдито реши да остане за през нощта. Дрехите са вътре.
Джейн се качи по стълбището, което скърцаше жално при всяка стъпка. Горкото. Кой знае колко години по него бе стъпвала масивната майка на Бил, която в този момент стоеше с неувяхваща усмивка пред една от стаите.
– Влизайте, влизайте. Разгледайте. – подкани я тя – Най-хубавата ни стая м’лейди. Ще оставя м’лейдито да се настани, ако благоволи, и да се преоблече. Дрехите са мой, носих ги като бях млада.
– Благодаря ви – отвърна Джейн – Добротата ви няма да остане незабелязана.
– Ех, че няма де, няма. – засмя се кметицата – Аз по-добре да отида да видя как върви гозбата, че м’лейдито сигурно умира от глад. Не че яденето е живо и наистина „върви” де. Не, не в никакъв случай.
– Разбира се. – съгласи се Джейн.
– Тъй де, на пилето днес му счупих вратлето. – каза ханджийката и нагледно демонстрира как е извършила деянието – Ей с тия две ръчички. Та няма да шава, м’лейдито няма от какво да се притеснява.
Гостилничарката развя зацапанат си престилка, от която се разнесоха ароматите на стотици засъхнали ястия и слезе по стълбището, което изпищя почти с човешки глас.
Джейн затвори вратата след себе си и огледа „най-хубавата стая”. Имаше малко легло със сламен дюшек, застлано с чаршав с неопределим цвят; дървено трикрако столче, но не и маса с която да си прави компания; зле скован шкаф, направен навярно от едноок и еднорък начинаещ дърводелец; опушено и пукнато огледало и нощно гърне или може би супник, Джейн не можеше да бъде сигурна.
В дъното на стаичката имаше малко прозорче, което гледаше към някакви безкрайни и безкрайно скучни гори в далечината.
– Ако не друго, то поне е чисто. – каза си тя, но отново погледна чаршава и се смръщи.
Всъщност нищо хубаво нямаше в „най-хубавата стая”. Дрехите на ханджийката в никакъв случай не бяха по-добри. Материята, от която бяха направени, беше приятна на допир, макар Джейн да не знаеше каква е точно, все пак до сега не й се беше случвало да бъде жена, а и дизайнер не беше била. До тук обаче се изчерпваха качествата на кметските дрехи. Бяха твърде къси, твърде посивели, твърде щироки и твърде проядени от твърде големи молци. Явно гостилничарката бе имала впечатляващи размери и на младини.
Джейн облече дрехите набързо и се огледа в огледалото. Определено не и бяха по мярка и й стояха смешно, но въпреки това, тя забеляза, че изглежда зашеметително дори в тях. Това, че одеждите бяха къси и разкриваха доста голяма част от дългите й бели крака всъщност бе плюс. Честно казано всяко едно от предишните й „аз” щеше да припадне само щом я зърнеше, а по-време на „дървения” й период сигурно щеше да се вдърви дори още повече, да се самоизкорени и гътне на една страна.
С леко притеснение огледа лицето си, но остана изключително доволна от изумрудено зелените си очи, сочните устни и едва забележимите лунички по бузите и нослето й. Усмихна се чаровно.
– Вече съм Джейн. – каза си тя на глас и си намигна – Лейди Джейн.

* * * * *

Слизайки на първия етаж тя забеляза, че всички чинно са се строили и я чакат. Най-отляво стоеше изпъчена кметицата с вълчата си усмивка, до нея бе все така ококореният й син, а от лявата му страна, със скръстени ръце и кисела физиономия беше чернокосото момиче.
– Седнете м’лейди – каза й гостилничарката и й посочи най-добре изглеждащата маса – Яденето ей сегичка идва.
Джейн седна на неудобния стол, а ханджийката и девойчето се шмугнаха в кухнята. Бил от своя страна остана да стърчи на мястото си, оглеждайки се във всички възможни посоки, само не и към нея.
– Седни. – каза му Джейн и посочи стола срещу себе си.
– Не аз, добре съм си тук милейди. – отвърна Бил с ужасено изражение.
– Не се притеснявай, седни. – повтори поканата си тя, този път с нотка на раздраднение в гласа си.
– Добре съм си тук, милейди, не ме мислете мен... аз ... аз... чувал съм, че е полезно да стоиш прав... – продължи да пелтечи той и отстъпи крачка назад.
– Сядай! – процети през зъби Джейн и го изгледа заплашително. Това явно имаше ефект. Той изписка, подскочи и набързо се настани срещу нея.
– Искам отново да ти благодаря за помощта. – каза тя с доста по-мек тон, а Бил примигна в отговор, нещо, което рядко правеше покрай нея.
– Я сега да те питам, – продължи тя – къде точно се намираме?
– Ами... на първия етаж. – отвърна той, зарадван, че знае отговора.
– Добре, – бавно рече тя – но в кое село? Коя държава?
– Ами в (име на село) в южната част на (име на държава) – отговори предпазливо тай, сякаш въпросите й криеха някаква уловка, готова всеки момент да го сграбчи за гърлото и да му счупи вратлето като на пиле.
Джейн беше живяла доста години, по доста пъти, но досега не бе чувала за подобни места. Тя знаеше, че може да се прероди, не само в различно време, но и на различно място из Вселената, че дори и в друга Вселена. Това обаче не й се бе случвало. От друга страна досега не и се беше случвало и да бъде жена.
Бил явно разтълкува няколкото мига мълчание и замисленото й сериозно изражение, като нещо невъобразимо лошо и носещо неприятности. Започна да чупи пръсти, да се поти обилно и да диша тежко, а горкото му сърце запрепуска бясно из гърдите му. Във внезапен пристъп на смелост той успя да се просне на колене на земята и да проплаче жално:
– Простете, ако съм ви обидил, милейди! Не исках, милейди! Моля ви за прошка! Моля ви!
– Спокойно. – опита се да го успокои тя.
– Моля ви! – не спирше да хленчи той – Не одирайте кожата ми за да си направите пантофки от нея!
– Няма да направя нищо подобно. – увери го тя, стисна го за якато и го изправи насила.
– Аз наистина си обичам кожата милейди. А и от нея ще излезнат грозни пантофи сигурен съм! Сигурен съм!
Джейн го разтърси силно, но тъй като и това не помогна, му заби звучен шамар. Това го накара да млъкне и върне ококорения поглед на лицето му.
– Слушай сега – каза му тя възможно най-бавно и спокойно – Не искам да ти дера кожата, нито да ти стрижа косата, нито дори да ти подкъсявам ноктите. Изобщо не искам да ти правя нищо лошо. Ясно?
Бил кимна объркано без да мига. Това хлапе явно никак не си падаше по мигането.
– Добре. – продължи тя – Искам само да си поговорим, нали?
– Да, милейди.
– Чудесно. – усмихна се приятелски тя – Я ми кажи сега, кое е онова чернокосо девойче, което видях преди малко? – след кратка пауза добави – Не се тревожи и на нея не и мисля злото.
– Казва се Мери. – отвърна той, малко поуспокоен, но с все така треперещ глас –Тя работи тук. Помага на майка ми. Чисти, готви, пере, гони пияниците, трепе плъхове... Когато нещо трябва да се свърши, тя го върши.
– Мхм. – кимна Джейн – Работлива и способна млада жена. Сигурно много помага на майка ти.
– Много.
– А вие двамата... ?
– Какво ние двамата милейди? – попита озадачено Бил.
– Е нали се сещаш...
Явно не се сещаше и паниката отново започно да го обзема.
– Харесвате ли се? – попита тя направо.
– Харесваме се, предполагам. – отвърна той – Тя е тук от доста време и...
– О! – възкликна той – Вие имате впредвид дали се харесваме. Не, не и по този начин. Ние – не! Тя никога не би ме харесала милейди.
– Аха. – подсмихна се тя. – Е може пък просто да не си забелязал.
– Едва ли, милейди. – поклати глава той – Като се замисля тя не само така, но и по никакъв начин не ме харесва. Изобщо не може да ме трае. Все ми се кара и ми крещи.
– Кой знае, може да се изненадаш един ден.
Кухненската врата внезапно се отвори и на хоризонта се появи ханджийката. Носеше голям поднос в ръце, който замалко не изпусна, като видя сина си.
– Аз го накарах да седне. – поясни Джейн.
Усмивката на кметицата се завърна на облото й лице и чинийте от подноса се озоваха пред знатната й гостенка.
– Лучена яхния, печено пиле, пресни картофи и топъл хляб. – гордо обяви
тя.
– Изглежда чудесно. – благодари Джейн, която направо умираше от глад. – Обаче трябва да знаете, че не мога да ви се издължа в момента.
– М’лейдито не бива да се притеснява за това. – махна с ръка гостилничарката – Ние тука сме верни на короните.
– Короните?
– Аха, короните м’лейди. Та не го мислете. Ние сме радостни да ви помогнем щом сте в нужда. Чувствайте се като у дома… тоест у двореца си.
– Останете колкото искате. – добави тя – За нас ще бъде... как му викаха... ще бъде чист да сте тук.
– Чест. – поправи я Бил.
– Тъй де - чест. – съгласи се стопанката – Пък ако един ден се сетите за нас, ще се радваме да изразите щедростта си.
Ханджийката се усмихна още по фалшиво и усърдно, запърха с престилката и отлетя нанякъде, а Джейн се зае с пилето и продължи да разпитва Бил.
– Верни на короните, а? Какво искаше да каже майка ти с това.
– Ами, че сме хора на кралете близнаци, милейди.
– Аха. – повдигна вежда тя.
– И в никакъв, ама в наистина никакъв случай не сме с бунтовниците! – увери я той.
– Разбира се. В никакъв случай.
– Точно така, милейди.
Пилето беше фантастично и тя съжали, че кметицата не бе счупила вратлетата на поне още две-три. Зае се с яхнията и установи, че лучената гозба не отстъпва на пернатото животно.
– За колко време може да стигне до най-близкия град?
– Десетина дена, милейди, ако ходите пеша. С кон ще е за по-малко. Ама ние нямаме кон, умря миналата зима. – споменът за коня го натъжи.
– Десет дена казваш.
– Да, милейди. – кимна хлапето – Аз обаче не бих ви препоръчал да пътувате сама.
– И защо не?
– Заради бандитите, милейди. И бунтовниците, и вещицата от гората.
– Вещицата? – повтори невярващо тя.
– Аха, пък и вълци има, и мечки, и горски талъсъми, и равнинни таласъми, че дори и планински таласъми.
– Таласъми? – още по очудено възкликна тя.
– Да. – кимна момчето – Пък и други страховити създания може да срещнете. Тролове разни и змейове, че дори и... зайци.
– Зайци!?
– Те наистина са най-ужасните твари, милейди! – отвърна Бил с адски сериозен глас.
– В такъв случай, може и да поостана известно време тук.
– Мама ще се зарадва да го чуе. Ще се радва и да научи и че толкова много харесвате готвенето й.
Джейн погледна празните чинии на масата. Дори не бе усетила, кога е опустошила всичката храна.
– До сега не бях виждал никой да изяде толкова много за толкова кратко време. – възкликна Бил – Освен мама, разбира се.
Джейн отново погледна празните чинии, този път нескрит ужас изпълваше зелените и очи. Трябваше да внимава какво и колко яде, ако не искаше да се превърне в нещо, което показват по селските панаири. А тя определено не искаше това.
– Аз отивам да си легна. – обяви Джейн и се прозя, за да подкрепи думите си.
– Разбира се, милейди. Лека нощ.
Бил се зачуди, кой би си легнал да спи по светло, но си напомни, че лейди Джейн е „лейди”, тоест можеше да прави каквото и когато си поиска. А точно в този момент тя искаше да се просне на сламеното легло и да заспи дълбоко. Точно това и направи. Не успя да я събуди нито лаят на кучетата, нито тропотът от копитата на конете, пристигнали в селото през нощта. Човек би си помислил, че когато бунтовниците вързаха краката и ръцете й и я метнаха на гърба на една едра бяла кобила на име Едратабялакранта, Джейн няма как да не се събуди, но и това не смути непробудния й сън. Все пак - „Прераждането си е изморителна работа”
бе казал великият... както и там да му беше проклетото име.
avatar
GFto

Брой мнения : 6
Age : 27
Localisation : Плевен/Велико Търново
Registration date : 06.08.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Чет 16 Авг 2012, 16:17

Значи... абсолютно сериозно, това е най-интересното нещо, което съм чела. Удивена съм колко добре можеш да си служиш с думите, как описваш нещата и им придаваш точния нюанс, предизвикваш точно настроението, което си искал/а.. Толкова е непредсказуемо, обещаващо и различно! Надявам се, ако още не е завършено, да не се откажеш и да го доведеш до края, а някой ден (въпреки че в България това е трудно начинание) дори да се опиташ да го издадеш.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by GFto on Чет 16 Авг 2012, 17:31

Все още не е завършено, всъщност имам написани 9 глави на хартия, но за сега съм написал само 3 от тях на компютър ( тази вечер имам намерението да ги направя четири). Просто писането, по скоро преписването на компютър е нещо безкрайно досадно за мен. Благодаря за окуражаващите думи, които са ми наистина много нужни в моментите на творческа депресия, когато си казвам, че няма смисъл да продължавам да го пиша, защото не е достатъчно добро и не си заслужава. Ето и трета глава, а четвърта - утре или най-късно други ден.


III


Джейн отвори с мъка лявото си око. С още по-големи усилия накара и дясното да се пробуди. Двете заедно примигнаха сънено пет-шест пъти и се огледаха наоколо. Това, което видяха обаче, се оказа доста неприятно за гледане. Джейн беше вързана здраво за едно дърво. От двете й страни бяха Бен и Мери, ръцете им бяха пристегнати зад гърба с дебели въжета, които болезнено жулеха китките им, аще по дебело въже минаващо през кръста им пречеше да се помръднат, колкото и да им се искаше.
– Спящата красавица реши да се събуди. – изръмжа тихичко Мери.
– Шшшт. – изшътка й Бил –Простете й милейди. – добави той и се опита да се поклони. Въжетата не му позволиха и това го натъжи и притесни безкрайно много.
– Къде сме? Какво се е случило? – попита сънено Джейн и се прозя.
– Поните ли бунтовниците, за които ви разправях? – отвърнаа момчето –Е те взеха, че се появиха през нощта. Някой им е казал, че сте се появили в селото и ... ами ... отвлякоха ви милейди.
– Без дори да разбера. –прозя се отново тя – Ами вие какво правите тук?
– Ние ли? – озъби се Мери – Ние си почиваме тук. Това е най-доброто за отмора наоколо! Не знаехте ли.
– Не. Не знаех. – отвърна Джейн, защото наистина не знаеше.
Чернокосото момиче обаче не остана доволно от отговора и измърмори нещо, от което дори врял и кипял каруцар би се изчервил. Бил се изчерви като презрял домат и каза:
– Те решиха да вземат и нас, защо сме ви помогнали. Казаха, че сме предатели.
– Лоша работа. – кимна Джейн –Щеше да е далеч по-добре ако наистина си почивахте.
– Лоша работа?! Лоша работа ?!!! – изрева Мери като същинска разярена лъвица – Заради теб сме вече пътници!
– Пътуването е хубаво нещо. – сви раамене Джейн –Ще видите свят. Няма цял живот да стоите в онова нищо и никакво село.
Чернокосото девойче я изгледа кръвнишки и издаде някакъв звук, който бе нещо средно писък на тиранозавър, на когото му идва месечната сметка за електричество и рев на тигрица, заварила мъжа си да се въгаля в храсталака с друга.
– Ооо „пътници” ! – усети се Джейн.
Огледа се, но не видя никой от похитителите. Явно бяха решили, че няма как да избягат. Опита се да разхлаби въжетата пристегнали китките й. Не успя. Предположението на бунтовниците беше правилно и нямаше измъкване. За сега.
– А къде е майка ти Бил?
– Нея я оставиха в хана. Намали достатъчно коне... достатъчно „здрави” коне,.
– Стига вече с това „милейди”. – каза тя уморени – наслушах му се и вече ми омръзнаа да гочувам.
– На мен също. – обади се Мери.
– Наричай ме просто Джейн.
– Аз не мога... но щом така желаете...
– Така желая.
– Както наредите милей... тоест... Джейн.
Чу се леко прокашляне някъде пред тях. Последва го по силна кашлица, която в крайна сметка задави притежателя си. Кашлящият пристъпи към тях, така че да го виждат, или може би защото той не виждаше много добре. Все пак влошеното зрение си е нещо нормално за побеляващ старец гонещ седемдесетте.
– Виждам, че сте се събидила, милейди... съжалявам, как ви беше името? –попита старецът добродушно и се усмихна.
– Бих ви припомнила, – отвърна Джейн – но май и аз съм забравила вашето. Бихте ли ми го припомнили.
– Хм, имате кураж – рече възрастният мъж и се потупа по брадичката, от която стърчеше малка бяла козя брадичка – Е добре, казвам се Eдуин.
– Без „сър” ? – зачуди се тя.
– Вече не. – отвърна кисело старецът, явно тези три букви пред името му , доста му липсваха.
– Много добре Едуин . Аз се казвам Джейн.
– От кой дом милейди?
– Дом? – за това не беше помислила –Дом, разбира се, ами...
Съзнанието й трескаво заработи. Незнайно защо първото което изникна бяха щастливите й години като дърво.
– Дъбова? – предпазливо отвърна тя.
– Джейн Дъбова. – кимна той – Велик дом наистина.
Бившият „сър” нямаше никаква представа коя е въпросната знатна фамилия, но бе признак на изключително лошо възпитание да обидиш нечий дом. Начините да го направиш бяха по-многобройни от самите аристократични домове, не че те бяха малко. Естествено беше обиднода не знаеш за съществуването на даден род. Да не знаеш кой го е основал се смяташе за признак на върховно неуважение. Объркването на точното название на нечий дом можеше дори да завърши с кръвопролитие. Едуин още помнеше как един пиян и дебел благородник, незнайно защо, но тия две характеристики винаги вървят ръка за ръка, та един възпълен и почерпен аристократ бил объркал една изключително важна буква от името на рода Хойнов и я бе заменил с друга, доста по-неподходяща. Цялата случка бе завършила с много разбити глави, тригодишно сърдене и прилично количество кръвопролития през този тригодишен период.
Именно поради тази причина Едуин в никакъв случай не искаше да обиди лейди Джейн Дъбова и нейния род. Такъв си беше бившият „сър”, макар и вече бунтовник, той много държеше на добрите маниери и рицарската си чест.
– И така лейди Дъбова, знаете ли какво следва оттук нататък?
– Нямам никаква представа. – призна тя.
– В такъв случай съм длъжен да ви уведомя, че на сутринта ще обесим вашите лакеи.
– Ама чакайте чалко! – възпротиви се Мери – Не сме й никакви лакеи!
– О, богове... о, богове... о, богове... – шепнеше Бил, пребледнял така, сякаш вече го бесеха.
– А вас милейди, –продължи невъзмутимо старецът – ще използваме като разменна монета.
– Монета казвате?
– Точно така, не се тревожете няма да ви се случи нищо лошо, стига роднините ви да се съгласят с нашите скромни условия.
– А ако не се съгласят?
– Тогава, вече можете да се тревожите наволя. – отвърна Едуин.
На Джейн никак не и се умираше отново. Не и толкова скоро. Съжали, че не истинска аристократка и че няма никакъв Дъбов род, който да се разтревожи и да плати за нея. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне.
– Ами ако... – усмихна се тя на зараждащата се идея – Ами ако ви кажа, че съм една от вас и че съм тук, за да ви помогна за... е знаете за какво.
– Не бих казал, че сте тук по своя воля. – повдигна вежда Едуин.
– Това беше единственият начин да се свържа с вас. – заяви тя – Вие сте доста трудни за откриване.
– Е да, така си е... – гордо призна старият рицар.
– След като съм вече тук, – продължи Джейн – вече няма нужда да се прикривам. Аз съм бунтовник също като вас и съм тук да ви помогна във вашето изключително важно начинание! А тия двамата – присети се тя – са със мен.
– Така значи. – отвърна бавно Едуин –Тогава мога ли да ви попитам, какви доказателства имате в подкрепа на твърденията си?
– Знаете, че не мога да имам подобни доказателства.
– Хмм... хмм... може и да знам... може и да не знам... хмм... А какво знаете за нашата мисия?
– Нищо, разбира се! – отвърна Джейн – Казаха ми просто да ви намеря и че вие ще ми обясните детайлите.
– Кой ви каза за нас ? Кой ви изпраща милейди? – рече бившият рицар убеден, че вече я е хванал на тясно.
– Кой? Знаете кой! – възкликна възмутено тя.
– Въпросът е дали вие знаете.
– Името му започва с... буквата... „В”. – рече тя с надеждата, че наистина има някой Владимир, Виктор или поне един Везувий сред бунтовниците.
– „Ф” ли казахте милейди? – явно възраста не се отразяваше никак добре на слуха му.
– Точно това казах, името му започва с „Ф” !
– Флинт ви изпраща? Сивия Флинт?
– Е, със сигурност не е Розовия Флойд. – подсмихна се Джейн.
– Със сигурност. – съгласи се Едуин – Флойд е ужасен човек. Жесток касапин без капка човечност!
– Такъв е. – съгласи се тя без изобщо да знае за кого става дума.
– Проклет да съм... Сивия Флинт? – ухили се старецът, а тя кимна отново – Знаете ли, че го обесиха миналата седмица?
– Дочух, но се надявах да е само слух.
– За жалост е истина. – въздъхна той – Голям човек беше!
– Голям човек! – повтори тя.
– Но ще ги накараме да си платят! – разпалено рече той, след което кашлицата отново го задави. – За него и за всички достойни мъже и жени, които си отидоха без време!
– Дяволски сте прав! – подкрепи го тя – А сега ако сте така добър да ни отвържете...
– Разбира се. – усмихна се Едуин и ги освободи.
„Дотук – добре.” – каза си Джейн. Не че се бе съмнявала в себе си. Беше се измъквала и от далеч по-сложни ситуации. Веднъж например двойка серийни убийци я бяха отвлекли и я бяха затворили в един изоставен склад близо до... това, което се бе случило, обаче беше отдавна и не беше от значение в този момент.
Едуин прати Бил и Мери да си вземат нещо за ядене и да се стоплят край огъня. Всъщност беше разгарът на лятото и никой нямаше нужда от „стопляне”. На възрастните рицари, обаче, им беше студено целогодишно.
– Елате с мен лейди Дъбова. – каза той на Джейн и поведе към единствената шатра в скромния бунтовнически лагер.
– Трябва да обсъдим предстоящият удар с останалите. – обясни и той.
– Ще се радвам да помогна. За това съм тук все пак. – ухили се тя.
Обичаше да планира удари. Изненадващи, под пояса и т.н. Най-любими обаче и бяха банковите удари, макар че се съмняваше, че този ще е такъв.
avatar
GFto

Брой мнения : 6
Age : 27
Localisation : Плевен/Велико Търново
Registration date : 06.08.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 17 Авг 2012, 00:12

Напротив, достатъчно добро е и ще е МНОГО жалко, ако го зарежеш, защото е просто страхотно! Надявам се да пуснеш продължението скоро, макар че няма да ти давам зор, защото знам колко е неприятно да преписваш на компютър, или да преписваш където и да е.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by GFto on Съб 18 Авг 2012, 01:54

Ето и глава 4. Още е прясна, та не съм я редактирал. Ще ме извините за неволно допуснатите грешки Wink


IV


Шатрата, която служеше за щаб квартира имаше вид на старо въшлшво куче. Размерите й не бяха кой знае колко впечатляващи, беше разпокъсана и никой дори не си бе направил труда да я заърпи. Беше сива, макар някога несъмнено да бе имала друг цвят, миришеше лошо, а що се отнася до въшките и бълхите... е, може и да нямаше, но неби се изненадала ако гадинките щъкат свободно из нея.
Едуин влезе вътре, а Джейн го последва с неохота. В шатрата имаше масивна дървена маса, проядена от дървеници, а около нея бяха наредени шест паянтови столчета, три от тях – заети. Масата бе отрупана с всевъзможни карти и сложни чертежи, от които никой от присъстващите не разбираше. Бунтовниците обаче се бяха вторачили в тях, сякаш от това зависеше животът им и се правеха, че всичко им е пределно ясно.
– Дами и господа, – обяви официално старият рицар – позволете ми да ви представя лейди Джейн от Дома на Дъба. Тя е тук за да ни помогне да изпълним мисията си.
Още щом Джейн влезе, слабичкият мустакат мъж седнал в далечния край на масата бе започнал да я зяпа нагло. Каза й името си - ????? ,приглади мазния си, зализан на една страна перчем и се изхили истерично разкривайки две редици пожълтели зъби. Той продължи да я пронизва с неприлично лъскавия си поглед, който караше повечето хора, че дори и някой животни, да се чувстват омърсени.
Най-близо до входа беше седнал Джордж. Прехвърлил небрежно левия си крак над десния той я изгледа арогантно, смигна й похотливо и отрони едно провлачено „Хей.” Прякорът му беше Океана, но никой не знаеше защо всички го наричат именно така. Понякога и той се чудеше, но това се случваше рядко. Джордж бе добре сложен мъж, който упорито се опитваше да изглежда по-млад и по-висок. За негово съжаление, обаче, той бе висок едва метър и шейсет и пет, а посивялата коса не му придаваше никак младежки вид.
Третият и последен бунтовник стоеше прав зад Океана, скръстил ръце. Всъщност не беше той, а тя.
– Наричат ме Чевръстата. – усмихна се младата червенокоса жена и подаде ръка на Джейн.
– А истинското ти име?
Тя само се усмихна още по широко, явно нямаше никакво намерение да отговори. Имаше нещо странно в усмивката й. Беше закачлива също като изрязаното й деколте, красива като стройното й тяло и чаровното й лице, но бе и някак заплашителна. Предвещаваше неприятности, също като усмивката на хищник. Червенокосата едва ли бе на повече от двадесет и пет години, но очи бяха строги, а усмивката й не се отразяваше в тях. Може би черните й очи бяха мъдри, може би жестоки, а може би и двете.
– Никой от нас не знае името й. – намеси се Джордж – Няма ни доверие. Дори на мен не иска да ми каже.
– Това е така, защото на теб най-малко ти вярвам. – спокойно отвърна тя.
– С какво съм заслужил подобно недоверие? – засмя се той и вдигна ръце – Знаеш, че винаги съм на твое... разположение. – добави той и я огледа похотливо.
– Знам, но още нямам нужда от... съветите ти... чичо. – засмя се тя.
Думата „чичо” явно попадна в целта и засегна младежкия му дух. Океана се изчерви, намръщи се скръсти ръце и измърмори нещо. Джейн можеше да се обзаложи, че не е нещо особено мило или дори прилично в този ред на мисли.
– И така лейди Дъбова, – каза Чевръстата все така усмихната – Тук сте, за да ни помогнете. Как точно смятате да го направите?
– Все още не знам. –сви рамене Джейн.
– Не знаеш? – повдигна вежда червенокосата.
Едуин се изкашля, колкото за да привлече вниманието към себе си, толкова и за да прочисти гърлото и дробовете си от храчките, които несъмнено се опитваха да го затрият. “Не и днес” – каза им твърдо старецът, а след това се обърна към бунтовниците:
– Почитаемата лейди не знае каква точно е задачата ни. Предпазни мерки. Знаете, че Сивия Флинт много си падаше по предпазните мерки, наричаше ги „мерки, които те пазят... жив”, така казваше, да... ах, за какво говорех?
– Тъкмо ни споделяхте, че лейди Дъбова, не знае какво точно прави тук. – скръсти ръце Червенокосата.
– Знам, защо съм тук. – възрази Джейн – Не знам само как точно да бъда от полза.
Тя им хвърли бърз поглед. Беше сигурна, че ще разбере какво им липсва... Бяха изнервени, гледаха карти и чертежи, но не бе дочула да обсъждат каквото и да било.
– Предполагам, че нямате план.
– Ами ако имаме? – повдигна отново вежда младата червенокоса жена.
– Тогава не съм ви необходима. – въздъхна Джейн – И ще е по-добре да отида някъде, където уменията ми ще бъдат от полза.
– Всъщност... ние... наистина нямаме план... – призна с неохота Джордж.
– Не си отивай. – изскимтя ?????, после отново се изсмя, а след това пак заскимтя.
– Добре тогава. Кажете ми какво сте намислили.
Чевръстата я погледна право в очите. Прехвърляше и претегляше тази непозната русокоса жена в ума си отново и отново.Изучаваше я .Преценяваше я. Имаше нещо в тази лейди Дъбова. Нещо, което не можеше да назове. Нещо нередно, но и нещо... очарователно? Странна мисъл, каза си тя. Чевръстата започна да си играе с кичур коса. Нави го около показалеца си и леко го подръпна, навик, който имаше, когато размишляваше. Тази Джейн, не беше обикновена благородничка или пък бунтовничка. Не, беше различна. Искаше й се, да разбере коя точно е тази руса непозната жена. А и времето ги притискаше и наистина нямаха план. Нямаше избор освен да и се довери... за сега.
– След точно десет дни. – започна тя – Ще бъдем едни от най-богатите хора в тази скапана държава.
– И как смятаме да го постигнем?
– Ще оберем тринадесета инвестиционна банка. – усмихна се широко Чевръстата.

* * * * *

Джордж Океана разясни на Джейн как стоят нещата, като едновремено с това не пропускаше да я оглежда най-обстойно. Лешоядите гледаха така, припомни си Джейн. На първо място – заяви, че именно той е лидерът на тази операция, макар че другите явно не бяха на това мнение Обясни й, че с парите от банката смятат да финансират своите бунтовнически дейности и да ударят аристократите точно там, къде най-много ще ги заболи – богатсвата им. Революционното движение било в окаяно състояние и се нуждаело от средства и се нуждаело от тях незабавно. С този удар щели да гарантират победата над двамата крале и кралицата, за която били женени.
За един кратък миг Джейн се зачуди срещу какво се борят въстаниците и кой и какви точно са тия крале и тази кралица. Всички тези незначителни въпроси бяха задушени от едно единствено изречение, което не спираше да се върти из съзнанието й – „Ще обираме банка!”. Ако имаше нещо, на което тя наистина не би могла да устои, то това винаги са били банковите обири. Тя бе грабила безброй банки, понякога за пари, но по често за забавление. Вече не помнеше преди колко живота бе замлъкнало онова тънко пискливо гласче, което не спира да те гложди. Онзи гласец, който стиска безжалостно гърлото ти и те кара да се будиш нощем( или денем, ако спиш тогава) облян в пот. Гласът на съвестта. Не, че гласът бе съвсем изчезнал, просто бе станал доста по-либерален. Той бе станал един същински престарял циник, който трудно може да бъде трогнат или изненадан и гледа на всичко с блажено безразличие. Обирите на банки отдавна бяха престанали да бъдат част от списъка на нещата, които тя не би си позволила да направи. Вече бе част от друг списък със заглавие : „Неща, които трябва да правя при всяка възможност!”. А на въпроса защо го правеше, отговорът бе само един – защото е забавно! Все пак единственото, което щяха да направят е да вземат парите на банката, а парите са си нещо доста преходно, както тя добре знаеше. В новия си живот тя не можеше да вземе ценностите си, а само знанията и своя опит.
– А защо ще обираме именно 13-та, а не някоя друга банка? – попита Джейн.
– Защото не останаха други банки за обиране. – отвърна Чевръстата – Би трябвало да знаеш това?
– Не съм се интересувала от банки до сега. – отвърна Джейн, но след като видя недоверчивия поглед на червенокоската добави – От обири, обаче... това вече е друга работа. Сега ми разкажете всичко за тази банка.
– Намира се в столицата. – започна Едуин – В една масивна триетажна каменна сграда точно в центъра на града.
– Имаме ли плановете на сградата?
– Ммм... ами... не съвсем... – каза Едуин и се закашля, този път нарочно.
– Не съвсем? – настоя Джейн.
– Не никак. – намеси се Чевръстата – Нямаме ги, за сега. Но ще ги получим утре сутринта.
– Дайте ми ги веднага щом пристигнат. – нареди Дъбова – А как е охраната?
– Охрана... – започна Джордж – Охрана има... Определено има охрана. Само дето не знаем каква точно. Но и това ще научим утре... надявам се.
– Това, което знаем е, че банката е управлявана от злоблини. Шефовете са злоблини, касиерите са злоблини, чистачите също. – каза старият рицар.
– Злоблини? – попита Джейн, която определено не бе чувала за подобни същества до сега.
Злоблините много приличаха на данъчни инспектори. Бяха малки на ръст с вечно присвити ногли очички, скрити зад очила с колосални размери и диоптър. Вечно виреха огромните си носове нависоко. Някой твърдяха, че го правят за да пазят по-добър баланс, но истината беше, че се опитваха да компенсират дребния си ръст с дългите си носове. Злоблините често се кискаха. Това бе отвратителен звук, сравним единствено с дращенето по черна дъска с тесла, докато банда разгонени котараци подвикват на някое младо коте.
Отвратителните създания обожаваха мириса на злато. Даже един известен злоблински дизайнер бе създал парюмерийна линия със същия аромат. Общо взето дребосъците наистина обичаха златото и всичко златно или поне позлатено и мразеха... общо взето мразеха всичко останало. Това ги правеше страхотни банкери.
– Добре, а имате ли някаква идея какво точно трябва да се направи, за да успеем? – бунтовниците поклатиха гузно глави – Някакъв план? Планче? Нищо?
– Мислех, че тук се намесваш ти. – каза Чевръстата все така скръстила ръце.
– Дами и господа, – ухили се на една страна Джейн – имате късмет, че съм тук. Утре вечер ще ви кажа как точно ще успеем.
avatar
GFto

Брой мнения : 6
Age : 27
Localisation : Плевен/Велико Търново
Registration date : 06.08.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 18 Авг 2012, 22:04

Обичаше да планира удари. Изненадващи, под пояса и т.н. Най-любими обаче и бяха банковите удари, макар че се съмняваше, че този ще е такъв.


..........


– Ще оберем тринадесета инвестиционна банка. – усмихна се широко Чевръстата.



ХАХАХАХ НЕЕЕ НЕ МОГА ROFL ROFL ROFL
супер е, супер е, става ми все по-интересно : )))

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 26 Авг 2012, 22:43

Къде се загуби? Sad

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by GFto on Пон 27 Авг 2012, 10:25

Тук съм. Нямах достъп до компютъра си няколко дена, а и наблегнах на писането след глава десет ( отново на хартия). Пета глава е наполовина готова, днес имам намерението да я завърша. От 1-ви, може би 2-ри до към 7-ми отново няма да мога да пиша ( лоша работа е да си студент 4-та година и да имаш ликвидации) , но след това ще продължа и ще се опитам да ускоря темпото. Wink
avatar
GFto

Брой мнения : 6
Age : 27
Localisation : Плевен/Велико Търново
Registration date : 06.08.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 27 Авг 2012, 12:04

Окей и успех с изпитите :Д

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: * * *

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите