Джулай

Предишната тема Следващата тема Go down

Джулай

Писане by zappa on Чет 06 Сеп 2012, 04:49

Пак съм на пътя, яхнал колелото си. Пак съм сам. Така и не намерих компания, а идеята си заслужава – свети Джулай е утре. Посоката е ясна – Камен бряг. От Шумен е на 170 километра, което си е път, мамка му. От няколко дена се опитвам да намеря съмишленици, няколко пъти съвсем деликатно и плахо намеквам на Анелия, че може да се присъедини, но тя има други идеи. Щяла да минава участъка от Върбица към Емине. Дори се опитва да ме навие и мен, но аз си имам горчивите спомени от това начинание. Убеждава ме. При това далеч не така деликатно. Брутална личност.
- Зарязвай там джулай-мулай, изгреви има навсякъде. Ще го посрещнеш някъде из планината.
Този път съм учудващо твърд дори за себе си. Отказвам. Хипарията ме влече. Та така – натоварил съм палатката и спалния чувал на колелото и въртя към изгрева. От време на време надавам кански крясъци. Винаги го правя, когато карам сам. Понякога помага, понякога не. А пътят наистина е пуст. Толкова пуст, че даже няма кой да те блъсне. На около 40 километра от Шумен виждам насреща си една каруца, натоварена до ритлите с цигани и гюрултия, както само те си умеят, да се задава насреща ми. Който ме познава, знае каква слабост са ми всякакви цигани, проститутки, кучета, гейове – все същества, изпаднали от каруцата на Бог. Явно обаче привличането е взаимно. Разминавайки се, циганите ревват очаровани, а най-дъртият решава да ме поздрави:
- Йес! – вика оня, вирнал почернял палец нагоре.
- Йес! – крещя и аз. Казах ви, че се разбираме прекрасно.
Продължавам да въртя, но вече не ми е толкова самотно. До Варна не е толкова много път. Не и ако си го минаваш кротко и с почивки. Най-важното нещо, което всеки спортист, пък бил той от най-мързеливите, дето са избрали да спортуват седнали по цял ден като мен, са цигарите. Резервна гума може да сте взели, а може и да не сте. Инструменти... майната им! Много цигари да има в раницата. Другото ще се нареди някак. Половин ден прекарах да тъпча смрадлив турски тютюн и сега съм спокоен. Имам точно 96. Ще стигнат.
Тъкмо съм качил отвратителния баир след Девня и виждам отстрани на пътя да седи една красавица. Не е стопаджийка, от моите хора е – проститутка. Набивам спирачки.
- Колежке, къде е отбивката за Аксаково? – питам, вперил жаден поглед в смуглата прелест насреща ми. След 70 километра на твърдата седалка мисля, че вече сме си от една професия с нея.
- Значи, виж сега! Вървиш, вървиш, има един завой наляво. Там.
- Ама детелина ли е?
- Ъхъ!
- А табели има ли? – продължавам да разпитвам аз.
- Ъхъ!
- На колко години си, красавице?
- О, на 20 съм – кокетничи сладураната. Няма повече от 15, ама нейсе.
- Чао, любов моя.
- Ъхъ!
Добре, въртя и гледам за завоя. Не мога да го пропусна. Все пак имало и детелина, табели. Кой знае, може и някое капанче да е изникнало, колкото да пия едно кафе. Тук завой, там завой... А, табела! Варна. Мамка му! Къде ти е детелината ма, кучко гадно?! Бесен съм! Ако има нещо, което мразя в колоезденето, това е да се връщам. Никога не качвам един баир два пъти, както го прави Анелия. Иде ми да се върна при онази и да й обясня някои неща. Ама отсега си знам какво ще ми каже – „ъхъ”. Някакъв колоездач се появява от нищото. Покачил се е върху древно двуколесно, което скърца и се криви в отчаяни опити да не се разпадне.
- Колега, къде е отбивката за Аксаково?
- А, подминал си я. – Има си хас! – Връщаш се, вдясно ще видиш един мост. Минаваш под него. Излизаш на светофара, а после караш около 3 километра в обратна посока.
Това е положението, казвам си примирено. След малко съм в Аксаково. Вече няма да спирам при проститутки. Кой знае дали след следващото „упътване” няма да видя табела, на която да пише Добрич. Спирам в една красива градинка, разпъвам бохчите с яденето на пейката и започвам да се тъпча, както може да се тъпче само един колоездач след близо 100 километра зад гърба си. Забелязвам някаква лелка с метла в ръка, която се е втурнала срещу мен едва ли не в паника. Какво пък направих сега?
- Преди час наръсиха за кърлежи, та ме сложиха да пъдя хората оттук. – Залъкът ми пресяда на гърлото. – Мръднах само за кафе.
- Ами то, с моя късмет... – опитвам се да я успокоя аз. – Ей сега тръгвам. За Балчик нагоре ли е?
- Уф, милият, знаеш ли какъв баир те чака? – Казва го така, сякаш тя е станала рано сутринта и го е издигнала с ей тези две ръце и метлата, та сега се чувства виновна. Много симпатична ми стана. – Поне 5 километра е.
- Няма страшно, аз им се радвам на баирите. – Това пък си е чиста лъжа, но не можех да не я успокоя. – Тръгвам, лелче. Жива и здрава.
- Лек път – маха с метлата тя. Хубав човек – строител на баири и спасител от кърлежи.
Баирът вярно е хубав. Би доставил удоволствие на всеки любител на баирите. За жалост, както казах, не се числя към тях. На всичко отгоре слънцето се показва, за да провери дали не съм объркал пътя. Все пак имаме среща с него вдругиден сутринта. Пот се лее на вонливи вади между очите ми. Кожата ми става сипкава от сол. Най-накрая свършва. Къде е Анелия да я питам дали ще се спусне, за да го качи два пъти. Водата ми е свършила, но няма начин да няма някоя чешмичка по пътя. Да, ама не. Въртя вече 10 километра след баира, езикът в устата ми се е свил като осолен чироз, а слънцето доволно прежуря отгоре ми. А, къщички! Мятам се на звънеца на едната. Никой не излиза. Чакай да пробвам другата. Звъня. Пак никой. Трета... Все някой трябва да е оцелял в тази жега, мамка му. Сещам се за Марлоу и по неговия пример се облягам на един звънец и паля цигара.
- Какво, бе! – чува се отвътре.
- Вода... – жално вия аз, белким отърва боя.
Подава се някаква женица с притеснително агресивен израз на лицето, което се стопява в съжаление миг по-късно, зървайки колелото ми. Наскоро обяснявах моята теория за хората и колоездачите. Всички ни обичат на пътя. Радват ни се, помагат ни. Просто са страшно доволни, че не са изпаднали толкова, че да са на наше място. И тази не прави изключение.
- Накъде си тръгнал бе, момче?
- Камен Бряг – отвръщам.
- Ти си ненормален! – Тук няма да споря. – Абсурд! Знаеш ли къде е?
- Уж.
- Днес няма начин да стигнеш. На майната си е. Давай шишето. Ама само това ли е?
- Ами, такова, да не ми тежи. Само това е.
- Пий! Гледай му акъла, тръгнал да кара колело с някакво малко шишенце. Чакай да ти налея пак. – Помагат хората и това си е. И помен не е останала от злобната физиономия. Само някакво кротко съжаление струи на талази. Така се умиляваме, когато видим някой много болен. Добре, че не се е случило на мен, колкото и да не си признаваме, мислим го. Благодаря и пак потеглям. След малко започва едно ужасяващо дълго спускане. Това си е притеснително. Опитът ми подсказва, че винаги след дълго спускане следва кошмарен баир. Зървам една чешма встрани и отбивам да почина. Тъкмо съм палнал миризливата цигара и в отбивката с вой на спирачки спират три очукани жигулита. На едното е вързано някакво подобие на ремарке, което подскача недоволно на спуканите си гуми. Цял катун цигани. Как ме намериха и тук? Изскачат и се втурват към мен без никакво колебание кой е техният човек.
- Бате, откъде идеш? Накъде отиваш? Буташ ли по баирите? Дай да направя едно кръгче. Какво правиш голите каки по пътя? – крещят един през друг. Опитвам се да обясня, че нищо не ги правя голите каки по пътя. Не знам защо, но всички си ни представят нас, колоездачите, като някакви надървени похотливци, които само дирят къде да изплющят някоя проститутка. Докато говорим, малкото циганче доволно прави осморки, възседнало колелото. Идилия.
- Спукали сте гума, гледам – съчувствам им аз. – Ще я правите ли?
- А, дребна работа – маха пренебрежително единият. Ей това им харесвам на циганите. Да сте виждали угрижен и депресиран циганин? Някой, който да се тревожи от непоносимостта на битието и други такива. Няма. Щастливи са като гълъби – летят, дрискат и не плащат данъци. След половин час се разделяме, а аз оставам в компанията на група тираджии. Тях не ги обичам твърде по обясними причини.
- Да не си за Каварна? – пита един човек с бус.
- За Камен Бряг – казвам аз.
- Ами мятай колелото отзад. Аз съм за Каварна.
Предложението е изкушаващо, но не е в това идеята някак. Как да ви обясня... Когато бях на десетина години, реших да бягам след едно туристическо влакче в Хисар. Знаете ги – от онези, дето обикалят целите курорти, а хората доволно снимат с апарати забележителностите, без да се морят. Някъде на третия километър всички взеха да ми махат да се кача, нямало и пари да ми вземат. Нищо не разбират. Не е в това идеята. Аз просто исках да си бягам след влакчето. И сега е същото. Опитвам се да обясня. И сега не ме разбират.
- Да знаеш, че те чака огромен баир – опитва се да ме вразуми шофьорът.
- Аз им се радвам на баирите. – Днес само глупости говоря.
- Ще те видим колко ще му се радваш.
Половин час по-късно си казвам, че дори и сред шофьорите имало мъдри хора. Това не е баир, а баирище. Точно след Оброчище. Ако тук чете някой, дето им се радва – нека отиде и му се порадва. Голямо радване падна и за мен. Аз втори път не ща да го виждам в този живот. Е, качих го. Но горе вече съм се превърнал в жалко подобие на спортист. А там, разбира се, ме чакат моите приятелки. В тази професия си има правила. Заставаш, значи, след някой голям баир, обличаш си къса пола, пушиш по около стотина цигари на ден и не спираш да говориш по мобилния.
- Ей, дай кибрит! – виква ми едната. Поне така го чувам аз. Ако бях малко по-умен (в някой друг живот, не и в този), щях да разбера, че има нещо нередно, и щях да си спестя позорната случка, която последва. Първо, красавицата пушеше. Къде ще си забучи другата цигара? В ухото ли? Второ, никой не иска кибрит. Всеки пита за огънче. Откъде можеше да знае дамата, че по финансови причини аз ползвам все кибрити. Но аз съм си кръгъл идиот. Зададе ли се някаква неприятност, тя може да се опита да ме заобиколи, но аз ще кривна и с щастлив малоумен израз на лицето ще се бухна точно в нея. Спирам до мацката и започвам да бъркам в джърсито за кибрит.
- Дай да ти направя свирка! – казва тя. Майко мила, не така си представях запознанството ни аз, но все пак смятам да реагирам адекватно. Дано не проличи колко съм смотан.
- Правиш ли отстъпка за колоездачи? – Не е много оригинално, но поне съм на нивото й. – Колко искаш?
- 15 лева и ще ти духам. Страшни свирки правя. – Тези приказки съм ги чувал и друг път. Обикновено от мъртво пияни жени. Никога не съм им вярвал, но кой знае защо на тази повярвах. И тук последва страшното. Срамна работа, ама съм си казал, че ще си пиша така, както си е. Докато мисля усилено как да продължим задушевния си разговор, гаджето пристъпя към мен, хваща ме за чатала и театрално извърта очи нагоре, изпъшквайки. Кошмар! Тук-там из Шумен все още има някой човек, който не знае колко срамежлив съм. Трябваше да ме видят тези как се мятам на колелото, зачервен като божур. И помен не е останал от умората.
- Чакай де! Върни се да ти духам – чувам умолителен крясък зад себе си. Следващите 10 километра не съм ги усетил. Сякаш току-що се бях качил на колелото.
Стигам до една бензиностанция на някакви си 7 километра от Каварна. Отпред забелязвам някакво колело. Всъщност то почти не се вижда от багаж. Не съм сам под слънцето. Имало и други идиоти, успокоявам се аз. От бензиностанцията излиза някакъв рошав тип, обут в клинче, в ръката си държи карта, взира се умислено и някак тъжно в нея. Колко добре го разбирам.
- Откъде идеш? – питам дружелюбно.
- Хелоу – казва той. Освен да му отвърна „йес”, друго май няма какво да му кажа. С английския сме в обтегнати отношения. Все пак пробвам някакъв разговор. Разбирам, че идвал от Люксембург. Обиколил Европа и сега се спуска към Гърция, откъдето щял да се прибере с кораб към Италия. Да не си помислихте, че изведнъж съм проговорил английски? Всичко това той ми го обяснява, бучейки с пръст в картата, а разкази в картинки разбирам дори и аз. Иска ми се да му пожелая лек път, но убийте ме, не мога да се сетя думичките. Всъщност малкото, което знам от тази отвратителен език, съм го научил като тийнейджър, превеждайки заглавията на парчетата на Slayer и Metallica от един огромен речник в книжарницата на центъра. Прекарвах по два часа на ден там. Научих го дотам, че сега можех с лекота да му пожелая да гори в ада, кръв да се лее, червата му да се изсипят на паважа, но пустите му банди не пееха за приятни пътища и други такива. Замислен дълбоко над проблема, оплетен в жици и хеви метъл, аз накрая се сещам:
- Хеви роуд ту ю, френд. – Човекът ме поглежда леко стреснато, но кима с глава. Мятам се на колелото и след 5 минути започвам гордо да си преповтарям пожеланието. Едва сега осъзнавам, че съм абсолютен малоумник. Уф, какво още му казах? Я да си го преведа на спокойствие. Да, обяснявах му, че днес съм минал хиляда километра, става ми ясно сега. Така и не можах да направя разлика между хиляда и сто. Моля се само да не съм му обяснил гордо, че отивам на гей парад. Не, нали му казах „хипи селъбрейшън”? Нали?
Влизам в Каварна. Тук задължително ще се почива. Намирам един магазин, от който си купувам Кока-Кола и засядам на центъра. Вадя поредната цигара и се отдавам на самота и съзерцание. Тук няма цигани, няма и проститутки, значи няма с кого една дума да си кажа. Даже и бездомни кучета не виждам. Да имаше поне едно, че да го почеша зад ушите. Сгреших. Градският луд се е втурнал насреща ми и просто прелива от щастие. Има вид на човек, който е срещнал голямата си любов и сега ще й се отдаде в нежни строфи.
- Бате, дай една цигара – казва нежно той, гледайки ме влюбено. Обожавам просяците на цигари. Слагам ги дори едно ниво по-нагоре в личната ми класация от проститутките. Това са хора, изпаднали в наистина крайна нужда. Не като някакви лигльовци, дето не били яли два-три дена. С удоволствие вадя кутията и му подавам една.
- Бате, аз съм болен – изтърсва оня. Едва не изтървам цигарата, защото новият ми възлюбен наистина изглежда болен. При това заразно болен. Целият е в някакъв обрив, а коремът му се е издул като футболна топка. Е, какво да се прави, не можеш да избираш в любовта. Все пак се отдръпвам леко, защото имам чувството, че няма да издържи и ще полегне в скута ми. Чувства са това, не е шега работа.
- Бате, пръстенът ти златен ли е? – сочи той венчалната ми халка. – И аз имам, но моят е с диамант. – Завира ми под очите изринатия си пръст, на който е надянал някакво пластмасово кръгче.
- Хубав е – уверявам го аз.
Я ми кажете, вие можете ли да си наденете на пръста някаква пластмаса и да сте щастливи? И аз не мога. Циганите и лудите, те да са живи.
- Бате, дай да пия – реди обяснения в любов лудият.
Въздъхвам и му подавам бутилката, но да ви кажа честно толкова любов ми стига.
- Чао, аз трябва да тръгвам – разделям се с него аз. Изпраща ме с такава безпределна тъга в очите, че ми се ще да не му го бях казвал.
След малко вече съм в Камен Бряг. Ех, живот! Има-няма минута и ще съм потънал до уши в трева и хипария, казвам си щастливо. Завивам към брега, очаквайки да ме посрещнат мъниста, палатки и китари. Егати! Виждам една шатра, два мотора, това е. А, има и две палатки. Не вярвам да са отменили изгрева. Какъв е проблемът тогава? Никакъв. Просто хората идвали в последния момент с джиповете, както разбрах по-късно. Не така си представях нещата аз. Джипове и Джулай, на вас връзва ли ви се?
Избирам си място за палатката на два метра от вечния огън и сядам. Малко ме е срам да я разпъна, но няма как. Бучвам колчетата, а тя рахитично се обляга на остатъците от рейки и плат. Изглежда наистина жалко, като някакъв инвалид от войната. Пропълзявам на мухлясалия найлон, прегръщам колелото и дърпам ципа на входа. Хипар, хипар, ама малко взе да му писва на този хипар, да споделя аз. Следващите три часа прекарвам в размисли над непосилната същност на битието, похърквайки. Будя се от звън на китара и един ужасно фалшив глас, който се дере в захлас. А, дошли са, викам си. Изскачам навън и се заселвам в пъстрата компания, наобиколила огънчето. Не, не бяха хипарите – рокери, жени и алкохолици. Все хора от сой. От моите. След малко идва и единственият истински хипар, който видях за двата дни на брега. Искам да ви разкажа за него. Казва се Божидар и живее с кучето си в една скална ниша на скалите. Излъчва такава всепоглъщаща благост, че Исус до него би изглеждал като Чарлз Менсън на гости на Клаус Кински. Готви са на вечното огънче ориз, супи и е щастлив, ако има кой да му услужи със сол. Точно за такива случаи солничката ми е винаги в раницата. Разбирам, че той е нещо като наследник на Николай – някакъв кришнар, който живял в скалите почти година, и издигнал каменния зид около огънчето, но бил изгонен от гранична полиция. Някой вади шише с ракия от дренки. Има вкус на престоял антифриз, заквасен с оцет, но всички я хвалим. Някак е редно ракията да е точно такава. Шишето обикаля в кръг, пускат и един коз да го гони. Хубава вечер. Такива нощи създават приятелства за цял живот. Около полунощ разбирам, че май е време да закривам купона. По какво се познава ли? Има един сигурен признак – всеки започва да говори по различни теми, обикновено идиотски. Ето как изглежда:
- Флейтите, флейтите, брат, това са... Абе, не мога да ти обясня – клати отчаяно глава Пламен.
- Петнадесети век в Русия, ей това е времето! – убеждава ме Милчо.
- Но виж, флейтите... Ех, флейтите – пак ни присеща Пламен.
- Това Романови! Русия!
- Абе, някой да носи флейта?
- Богата история.
- И флейти.
Прибирам се в палатката. Гушвам колелото. Боже, чувствам се самотен като тюлен в пустиня.
Събуждам се с ужасяващото усещане, че някой ме гледа. Така е. Две огромни сини очи с черни зеници се намират на сантиметри от моите. Най-огромният скакалец, който съм виждал през живота си. Обръщам се по гръб и прихвам. Кикотя се около минута. Просто не мога да се спра. Все още хилейки се отивам на огъня. Някакъв тип е умрял до него. Завил се е през глава, сложил е една тенекия на височина до огъня, за да отива топлината към него, и е умрял. Снощи се представи за служител от националната сигурност. Тревата не прощава никому, заради това я избягвам.
- Човече, ставай! – ритам го аз. – Лазаре, стани! – виквам по библейски тертип.
- Колко е часът?
- Ставай бе, идиот! Подава се!
- Не беше ли утре?
- Не бе, изгрява.
Изгрява и още как! Това не е изгрев, а природно бедствие. Дебело и лениво, подава се, изтърсвайки недоволно водата от себе си. Някой пуска July Morning. Това беше истинският Джулай за мен. За другото дори няма да разказвам.
Щом вече е сутрин, време е за тоалет. Слизам на камъните, вадя сапун и започвам да си пера боксерките и чорапите. Нямам други. Не съм взел, за да не ми тежат. Споменах ли, че съм идиот? След малко ги защипвам на счупените рейки на палатката си. Иначе щипки нося. Идиот на идиотите. Тъкмо приключвам с това и към мен се втурва някаква дебела жена с микрофон в ръка. Зад гърба й прибягва мъж с камера на рамо.
- За какво сте дошли тук? – бучва ми микрофона под носа. Царица! Един месец да седя тук, няма да мога да измисля по-тъп въпрос. Провеждаме някакъв нервен диалог, но накрая успявам да ги изпъдя. Само това остава – да цъфна в новините барабар с мръсните си гащи.
Лека-полека поляната започва да се пълни. Из въздуха се носи смрад на кебапчета. Някой надува радио Фреш. Това ли е Джулая, бе! Гладен като куче се примъквам пак до огъня. Сещам се, че в раницата ми седи един суджук вече пети ден. Вадя го, вадя и едно тузарско ножче от „всичко по лев” и започвам да режа парченца. Час по час до огъня се вмъкват дебели лелки, които умират да се снимат - винаги усмихнати, винаги с вперен в обектива поглед. Смърт ми е това. Съвсем се вкисвам. Режа си суджука и мълча. Любителките на снимки стават все по-дебели, все повече, все по-грозни. Какво търся тук, мамка му?
- А не може ли да си направим снимка, на която да не присъства господинът с жълтата фланелка? – пита мазно някаква леля уж приятелката си.
- А ти за първи път през живота си ли виждаш огън?
Ставам и се изнасям. Няма как, ще чакам нощта. Може пък тогава да се оправят нещата. Завирам се в палатката си, където спокойно могат да се пекат кебапчета, толкова е горещо. Спал съм до вечерта. Събужда ме същият фалшив глас, само че този път е успял да си намери и разстроена китара. Моите хора. Отивам до огъня. Няма и помен от дебелите туристки. Сигурно са отишли да варят компоти, да плетат чорапи, или каквото там правят дебелите туристки по залез слънце, нямам идея. Посрещат ме бурни възгласи на одобрение.
- Има ли от дренчовата ракия? – кресвам аз.
- Има, има! Сядай!
Започва се пак – песни, спорове, викове, а Райчо, кучето на Божидар, лежи почти в огъня, кротко гледайки ни изотдолу. Тъкмо надигам поредната глътка, когато едва не изтървавам шишето на главата на Райчо. Мигом изтрезнявам и се опулвам невярващо. Кога е дошла? Поклаща се насреща ми и пее. ТЯ! Искам да скокна и да заповядам на всички да млъкнат, да прекратят с глупавите песни, защото Джулая се отменя. Завинаги. Никакво слънце не би се осмелило да се покаже, когато това момиче е на брега. Няма начин! Правя й отчаяни знаци да дойде до мен.
- Как се казваш? – глупаво питам.
- Мила – казва тя.
- Мила! Мила от Марс, това ти ли си?
Винаги съм смятал, че приказката за любов от пръв поглед е силно преувеличена. Така и не мога да разбера какво се туткат тези хора, че им трябва цял един поглед време. Мен любовта ме спохожда като инфаркт. Започвам разговор. Имаме толкова много да си кажем. Обичал съм я винаги, а я срещнах чак сега. Толкова загубено време.
- Мила от Марс, ей сега се връщам – казвам след час. Удавен от щастие, искам да си поема дъх. Тръгвам по пътя за селото. Залитам. Толкова трезвен никога не съм бил, но залитам. Отнякъде изникват мои познати от Шумен.
- Хора, елате, ще ви запозная с най-красивата жена, раждала се някога. Трябва да я видите! – ръкомахам аз.
Водя ги към огънчето, търся я с поглед. Няма я. Това е, знаех си, мираж е била. Покатервам се отчаян върху зида от камъни и крещя:
- Мила! Мила от Марс, къде си? Мила, не ме изоставяй! Някой виждал ли е Мила от Марс? – Знам, че няма никакъв смисъл. Никога не я е имало. След малко ще се събудя в мухлясалата си палатка, а скакалецът ще ме зяпа равнодушно.
- Мила! Милааа!!! – дера се аз.
- Тук съм – чувам зад гърба си.
Обръщам се. Мила е изпружила тънка ръчица, все едно знае отговора на всеки въпрос. Само я попитайте. Слизам при нея и я прегръщам. Снимаме се, глупава работа, но го правим. Това е и единствената снимка в разказа ми. Другите се осветиха, не можаха да понесат образа на Мила. Заставаме един срещу друг и започваме да крещим. Казах ви, толкова неща сме пропуснали да споделим. Три живота време. Прекъсваме се, ръкомахаме, прегръщаме се.
- Мила, сбогом – казвам на средата на изречението си. – Не забравяй да ме срещнеш, когато и да е. Ще те чакам.
- Сбогом – казва тя.
Сбогом и на вас, който ме е изтраял дотук.

zappa

Брой мнения : 1
Registration date : 06.09.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Джулай

Писане by Арлина on Пет 07 Сеп 2012, 08:32

- Чакай де! Върни се да ти духам – чувам умолителен крясък зад себе си. Следващите 10 километра не съм ги усетил. Сякаш току-що се бях качил на колелото.

Very Happy

хубав пътепис. на мен тази година ми беше най-хубавият Джулай в живота и е страхотно да видя, че и за някой друг е било приключение-магия.
Шапка ти свалям и за упоритостта, дано някой ден и моята да порасне дотам ;д

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Джулай

Писане by ερsilonε on Сря 15 Май 2013, 21:39

Ей това им харесвам на циганите. Да сте виждали угрижен и депресиран циганин? Някой, който да се тревожи от непоносимостта на битието и други такива. Няма. Щастливи са като гълъби – летят, дрискат и не плащат данъци.

- Хеви роуд ту ю, френд. – Човекът ме поглежда леко стреснато, но кима с глава. Мятам се на колелото и след 5 минути започвам гордо да си преповтарям пожеланието. Едва сега осъзнавам, че съм абсолютен малоумник. Уф, какво още му казах? Я да си го преведа на спокойствие. Да, обяснявах му, че днес съм минал хиляда километра, става ми ясно сега. Така и не можах да направя разлика между хиляда и сто. Моля се само да не съм му обяснил гордо, че отивам на гей парад. Не, нали му казах „хипи селъбрейшън”? Нали?

- Бате, дай една цигара – казва нежно той, гледайки ме влюбено. Обожавам просяците на цигари. Слагам ги дори едно ниво по-нагоре в личната ми класация от проститутките. Това са хора, изпаднали в наистина крайна нужда. Не като някакви лигльовци, дето не били яли два-три дена. С удоволствие вадя кутията и му подавам една.

Ей, така на бъзик се хванах да прочета нещо. И то се оказа сууууупер добро по мое мнение. Страшно свежно, смяла съм супер много на ей тия горните неща, без посл. разбира се. Изобщо... страхотно настроение ми донесе. Надявам се скоро в някоя от близките годинки и аз да ходя на Джулая.


_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Джулай

Писане by (r)evolution on Сря 05 Юни 2013, 04:17

обичам джулай по ред сантиментални причини.
а разказът беше дооооооооооооооооста, доста, доста готин Very Happy

(r)evolution
kozmic blues

Брой мнения : 446
Age : 23
Registration date : 20.01.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Джулай

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите