История без име..

Предишната тема Следващата тема Go down

История без име..

Писане by bijou on Чет 03 Яну 2013, 22:24

Все още не е довръшена, но се интересувам от вашето мнение. (:

04.04 сутринта. Паля цигара след цигара. Често вдигам глава от монитора на лаптопа ми за да огледам старата и позната стая. Да, отново съм в Детройт. Реших да поостана тук известно време, може би година-две. За какво мога да бързам? Имам цяла вечност пред мен. Стаята ми не е нищо особенно, но все пак в нея се чувствам най-хубаво и юутно от където и да било другаде. То всъщност си е малко апартаменче, две стай и баня. Хола или главната стая където прекарвам повечето време е цялата в бледи и сиви цветове. Сиво, бежово, бледо жълто, светло кафяво. Доста голямо пространство има за толкова малко неща. Голям, мек и удобен диван настанен плътно до лявата стена, малка стъклена масичка пред него. Срещу него бежов дървен шкаф, въпреки че на мен по-скоро ми прилича на скрин, върху него наредени всякакви глупости и джунджорий за каквито можете да се сетите. Имам си и малка кухня, хладилник и два кухненски шкафа, макар че въобще не приличат на такива, в дъното, точно до преградата до външната стена. Имам и камина, голяма и красива. Колко иронично нали? Никога не съм я палила, вампирите не изпитват нито студ, нито жега, все още не разбирам защо е тук.
Стигнахме и до любимото ми място . Балконът. Голям, просторен, кръгъл. С часове стоя на него, гледам далечните светлинки, високите сгради и небостъргачи, малките улички осветени от уличните лампи, колите минаващи от долу, изглеждащи като бобено зърно и голямата, величествена и сребърна луна. Балконът наистина ми е любимото място тук. Винаги ме успокоява и ме оставя на саме с мислите си.
Паля втора цигара. Не мога да заспя, а и не искам. Сънят според мен е губене на време. Е, добре признавам си, обожавам да спя, но не и през ноща. Свързана съм с нея по специален, дори странен начин. Нормално де, всеки вампир е свързан с ноща. Та нали някои ни наричат децата на мрака, нощни създания. Ноща е красива. По зъл и величествен начин, тя е красива. Всички вампири спят през деня. Крият се от изпепеляващите лъчи на слънцето. Страхуват се от тях и ги мразят, но тайнично мечтаят да видят голямата огнена топка отново, след толкова години тъмен живот.
Има безброй легенди за вампири. Хората си мислят, че ни познават, но си нямат и представя какви всъщност сме. Има толкова много книги и филми за вампири. Миризмата на чесън ни изгаря, всъщност просто само ни дразни, дървен кол в сърцето ни убива, огъня ни изпепелява. Други гласят, че кралските вампири могат да излизат на светлина или, че всички вампирите всъщност могат да понясят слънчева светлина, но само за няколко часа. Скоро имаше и още една абсурдност, която даже се беше превърнала в хит и бестселър в света. Здрач. Вампири вегетарянци, които блестят на слънце. Ъъъ.. какво по дяволите? Пълни глупости! Толкова се забавлявам понякога. Гледала съм доста филми за нас. Комедии.
Замислена в спомени погледнах към часовника на стената, 5 часът. Времето лети, когато преразказваш миналото в мислите си. Отново цигара. Но защо ли ги броя, малко вероятно е да умра от рак на белите дробове.
Хората мечтаят да са вампири. Не веднъж съм срещала малки, заблудени момиченца, молещи и мечтаещи за дарът на безсмъртието. Смешна работа. Вампирството е проклятие. Проклятие на вечността. Вампирите се уморяват от вечния и несвършващ живот. Аз съм все още млада, на сто девет и нещо години, вече и аз спрях да ги броя, и съм се изморила от живота. Не остаряваш, не се променяш, дори и на хиляда години все още изглеждаш млад. Толкова пъти съм си мислила, ако бях човек, дали щях да създам семейство. Мъж, деца, спокоен и мирен живот. Може би щях да стана и баба, радваща се на растящите си внуци. Всеки уикенд щяха да идват на гости в къщата ми, да си играят с кучето и да хапват вкусна и готвена храна. Щях да умра, като всеки нормален човек и да почивам някъде из синъото небе.
Смъртта не ме плаши, как да ме плаши нещо което никога няма да се сбъдне. Била съм толкова пъти на ръба на смъртта. Битки, кръв. Губила съм си й ръката. Само за месец де, след това порасна отново все едно нищо не се беше случвало. Някой ще го счетнат за магия, но на мен вече не ми прави впечатление.
Убих майка си и баща си, в ноща когато се преродих. Винаги съм ги мразила, до ден днешен, въпреки че са мъртви, все още ги мразя. И те ме мразиха едно време. Никога не са ме обичали, никога не са ме дарявали със заклила, любов, нежност. Само викове и бой. Това беше тяхната родителска обич. Винаги бях добра ученичка, добро дете, никога не се бях забърквала в проблеми. Учителите ме хвалеха, приятелите ме смятаха за най-щастливото момиче на земята. Мислеха си, че имам всичко което поискам. Какво разбираха пък те? Хора. Човеци. Отвращават ме. Мислят си, че са най-могъщите същества на Земята, че могат и ще правят каквото си поискат. Заблуди и лъжи. Родителите ми бяха точно такива. Алчни за пари и власт. Нищо друго не ги интересуваше.
В ноща когато се преродих, бях избягала от нас. Имахме поредния скандал с тях. Те срещу мен. Дори и не си спомням за какво беше този път, бяха толкова много на ден. Беше вечер, нощ. Зима, студ и сняг. След скандала се затворих в стаята ми, вече взела решение за бягство. Не издържах повече, исках да се махна от този Ад. Изчаках ги да заспят дълбоко и излезнах. Просто излезнах. Не знаех на къде отивам, какво ще правя. Тичах, тичах без да спирам. Не виждах почти нищо, сълзите в очите ми пречеха, а милионите падащи снежинки само дозамъгляваха погледа ми. Може би съм тичала в продължение на половин час, бях изгубила представа за времето. Стигнах до малка и тъмна къща. От едната й страна се намираше гора, а от другата стара и забравена сграда. Седнах на една пейка, беше ми студено , бях уплашена. Осъзнах, че съм се изгубила. Дори уличните фенери да светеха, навън беше мрак. Стоях сгушена, опитваща се да се предпаза от студа. Изведнъж забелязах, че някой ме гледа. В далечината в гората, зад едно дърво наистина имаше човек. Но не се уплаших, бях прекалено отчаяна и просто исках да умра. Когато непознатия се приближи видях, че е жена. Средно дълга руса права коса, бледа кожа и загърната с дълъг и черен шлифер. Приближи се до мен и ме попита защо плача.
Просто я погледнах и наведох отново глава на долу. Тя нежно ми вдигна главата и ме погали по бузата. Попитах я какво иска. След дълго мислене ми каза ‘’Просто затвори очи и се отпусни‘‘. Започнах да се съмнявам в нея, какво искаше от мен. Извиних й се и й казах, че вече е късно и ще тръгвам, при което тя ми хвана ръката и я изви на 360 градуса. Ужасна болка. Започнах да викам, да се дърпам. Изведнъж погледнах несъзнателно лицето й и изтръпнах. На светлината на един уличен фенер за първи път видях ясно и хубаво цялото й лице. Очите й бяха светли, с цвят който никога преди не бях виждала. Смеска между зелено и жълто. Всякаш милион златисти и зелени искри танцуваха в тях. Бях като дрогирана от тези очи. Не спирах да ги гледам, а болката вече бавно по бавно си отиваше. Тогава обърнах внимание на устните й. Бяха тънки и големи, плътно затворени. Нямаше никакви признаци на чувства или емоции в нея. Очите й, макар така красиви, бяха празни. Лицето й бе гладко, като бебешка кожа и бяло, като сняг. Дори понякога ми се струваше, че бе бледо сиво. Стоях там, срещу нея и я гледах. Оглеждах всяка подробност и всеки детайл в лицето й. Нещо ме бе грабнало, не бе просто обикновен човек.
Най-накрая пусна ръката ми и се усмихна. От двете страни на горната й устна се появиха два остри, бели и дълги зъба. Кучешки зъба. Бях чувала за такива същества. Вампири. Имаше много легенди и страшни истории, които си разказвахме един на друг през летните нощи за да се плашим, или пък родителите ни ги използваха за да ни плашат. Вампирите били нощни същества. Живите мъртви. Излизали само през ноща, защото слънцето ги изпепелявало и пиели човешка кръв за да се хранят. Никога обаче не вярвах на подобни неща, прекалено абсурдни и невероятни ми се струваха. А ето, че пред мен стоеше един вампир, който със сигурност щеше да ме убие, а аз не можех да направя нищо. Не знаех дали да се плаша, дали да бягам, да се боря, не знаех какво да правя. Бях като замръзнала, пленена от красотата и уплашена от жестокоста.
И тогава тя просто ме...ухапа. Болката, ах болката, беше неописуема. Ужасна. Ухапаното място изтръпна моментално, цялото ми тяло се парализира, не можех да викам, да мигам, дори и да дишам. Само гледах и усещах. Бях безсилна. От ухапаното място на врата, тръгнаха хиляди силни токови ударчета и преминаваха по всяка точка от тялото ми. Усещах кожата си все едно някой я бели с нож, бавно по бавно. А вътрешностите ми... те горяха! Усещах как всеки орган в мен умира бавно един по един. Първо беше далака и черния дроб. След това бъбреците и белите дробове. Когато огъня стигна до сърцето тялото ми се изви и започна да се тресе много повече от преди. Исках да извикам, да изрещя от болка. Но не можех дори и устата да си отворя. Очите вече ми лютяха и боляха безумно много, понеже не бях мигала в продължение на кой знае, десет минути, петнадесет?
Исках да умра. Не можех повече, за пръв път съжалих, че не съм останала при родителите си.
Изведнъж всичко в мен умря. Аз умрях. Около един час бях в нещо като кома, дори не знам и какво беше. Смъртен сън. Беше странно и наистина не мога да си обясня какво беше. Мъртва, спях и сънувах, но в същото време бях жива и будна и можех да чуя и усетя всичко около мен. Сънувах живота ми, от раждането до този момент. Видях родителите, роднините, приятелите си и всички познати и моменти, които бях преживявала. ‘Сънят‘ беше дълъг, но ми се стори само няколко минути.
Когато се събудих бях нова. Чувствах се нова. Вампирът го нямаше и бях сама, легнала на земята в студа и мрака. Огледах се, докато осъзная какво се бе случило. Направи ми впечатление, че въпреки кожата ми да беше студена, на мен ми беше топло. Погледнах къщата и гората. Всичко ми изглеждаше ново, все едно бях попаднала на друга планета. Всичко беше ясно и очертано с по-ярки и ясни цветове. Чух птица да лети, чух размаха на крилете и, дори можех да усетя и пулса й. Погледнах нагоре и видях, че се намира на сто метра над мен. Тогава се погледнах мен, всичките бенки и белези по кожата ми някакси бяха изчезнали, сега тя бе гладка като бебешко дупе. Косата ми, от изтощена и суха, бе станала мека, бляскава и всякаш бе по-светло, дори много светло руса, отколкото беше преди. Чувствах се така свежа и така пълна с енергия, че бих могла да изтичам един километър без да се изморя. Дали това което си мисля бе станало? Дали сега аз бях една от тях?
Задавах си толкова много въпроси, а нямаше кой да ми даде отговори.
Изпитах жажда, но не обикновенна. Чувствах, че вътрешностите ми, или това което бе останало от тях се пресушават. Неудържима жажда. Всякакаш не бях пила вода с месеци. Но знаех, че тялото ми не иска вода. Иска кръв. Прясна човешка кръв. Защо? Защо това се бе случило точно на мен. Исках да умра, а вместо това току що бях станала безсмъртна. Такава ирония.
Седях на земята дълго време. Безумно много неща ми преминаваха през ума.
Изведнъж станах и затичах обратно към дома. Пълна с решителност и омраза. Вече беше решено. Щях да убия родителите си.
Отворих входната врата и те все още спахя. Влязох с гръм и трясък в спалнята им, те се събудиха и разкрещяха веднага. Баща ми тръгна към мен със замах. Хванах му ръката й я извих. Тогава усетих два дълги зъба да растат, бяха остри. Те също ги видяха и зяпнаха моментално. Майка ми се развика ‘Демон! Демон! Дъщеря ни е самият Дявол! Господи помогни ми!‘ Продължаваше да вика и да се моли на Бога, но аз бях заета да измъчвам баща ми, който бе като парализиран. Блъснах го с все сила и той излетя и се удари в стената, като събори всички картини, които бяха на нея. Бях бясня, крещях им неща, които дори и не помня вече. Удрях ги, дерях ги с такава сила и бързина, все едно беше състезание. Тогава не извържах повече, исках ги мъртви. Исках да видя безжизнените им телата, обляни с кръв да лежат пред мен. Изтичах и взех някакъв нож от кухнята и просто започнах да наръгвам. Ръгах ги където ми падне, крак, ръка, корем, гърло. Бях като обезумяла, свирепа и жадна за отмъщение. Но те бяха отдавна мъртви.
Изтощена и изморена, хвърлих ножа на земята и ги погледнах. Най-накрая, след толкова много години усетих щастие. Зла усмивка се появи на устата ми и аз вече знаех, че не съм онова добро и невинно седемнайсет годишно момиче. Бях убийца. Зла и безсърдечна.
Дори за момент не съжалих за стореното. Дори за момент не се уплаших. Цялата треперех. От превъзбуда може би?
Да, това беше най-хубавият ми сън. Цялата тази история с бягането от нас, с вампира, с убийството. Беше един прекрасен сън, от който не исках да се будя. Бях убедена, че сънувам.
Отидох в моята стая. Малка, тясна, мрачна. В единия ъгъл се намираше леглото ми, в другия гардеробът ми. Малкото прозорче над леглото ми беше с решетки. Колко мило от страна на родителите ми нали? Огледах стаята си за последно. Тогава ме връхлетяха всички спомени в нея. Сълзите, боевете на баща ми, аз, седяща в ъгъла на леглото ми, трепереща от стреса, които изживявах всеки ден. Стоях в средата и я оглеждах, сенките от миналото ме обикаляха, гледах жестоки сцени. Усетих как очите ми се насълзяват.
Разтърсих си главата за да се осъзная, грабнах един куфар и започнах да си бутам всички нужни неща в него. Не отне много време. Вече бях готова. Готова за нов живот. Взех куфарчето и тръгнах. Точно преди да прекрача прага на къщата ми се обърнах и отново огледах всичко. Затворих очи за секунда, завъртях си главата напред и започнах за вървя.
avatar
bijou

Брой мнения : 1
Registration date : 03.01.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: История без име..

Писане by Saalik on Нед 13 Яну 2013, 14:08

ами дай продължение, ако си написала Smile
avatar
Saalik

Брой мнения : 191
Age : 23
Localisation : In the land of the crimson moon.
Registration date : 10.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите