Дневникът на мъртвеца

Предишната тема Следващата тема Go down

Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Вто 08 Дек 2015, 17:38

В този дневник няма да срещнете поредната любовна история на глупава тийнейджърка.Тази малка книжка, която нарекох мой дневник разказва последните ми дни от моя земен живот.Името ми е Уорън Флейм.Когато разбрах, че имам тумор в мозъка започнах да записвам дните си, чувствата си, мислите си, болката, която обземаше цялото ми тяло.Докторите ми дадоха най-много месец, и реших да записвам всеки ден от моя кратък живот,дали обаче ще успея да доживея до края на този дневник е друг въпрос.Без да ви занимавам с глупости повече, ще започна моя разказ.

Ден 1 – 15.05.2015

Всичко започна на тази дата.Беше поредната топла майска утрин.Бях много изморен, след празненството миналата вечер за моя 16 рожден ден. Болеше ме главата, но първоначално не обърнах внимание на този факт, все пак с приятелите ми бяхме обърнали някоя друга чашка. Реших, че спиртните напитки са замъглили съзнанието ми.В главата ми беше пълна каша.Успях да стана от мекото си легло и погледнах големия часовник закачен на бялата стена. Часът беше 07:20, по това време вече трябваше да съм пред дома си и да очаквам единствените си приятели да минат покрай малката къща на родителите ми и така заедно да потеглим към училището. Побързах да си намеря дрехи, минах през тоалетната и измих зъбите си. Не си спомнях да съм пил чак толкова много, но в главата ми се състоеше парад, който ми донасяше страшно главоболие. Чух звънеца на вратата и знаех, че това са приятелите ми, които явно се чудеха къде съм. Майка ми нахлу в стаята дори без да почука и започна да вика:
-Хайде, побързай.Защо още не си готов?
Сякаш закъснението за първия час щеше да бъде края на света. Баща ми вече беше на „работа”, най-вероятно отново се напиваше и то в 7 часа сутринта. Не мисля дори да споменавам имената на родителите си нито тяхната външност или характер, за мен те не са никакъв фактор в моя разказ. Този дневник не е затова колко гаден живот имам и как съм прекарал детството си в крясъци, побоища и пиянството на баща ми.
Без да отговарям на майка ми наметнах якето си и отидох при приятелите си. Фреди беше най-добрият ми приятел още от детската градина и живееше в голямата къща точно до моята. Родителите му бяха богати и мили с мен, приемаха ме като собствен син и винаги се отнасяха добре. Прекарвах доста време в дома на приятеля си, защото той разполагаше с най-новите конзоли, игри,комикси. Той беше на моята възраст и учехме в един клас. Винаги сме били най-добри приятели. И двамата бяхме аутсайдери и не общувахме с никого... С него беше и Емили, която се превърна в наша по-голяма сестра, въпреки че беше само една година по-голяма от нас.Преди две години тя се нанесе заедно със семейството си в нашия спокоен квартал, а сега ме чакаше на двора заедно с Фреди.Още по - изненадващо беше, че интересите на трима ни съвпадат почти изцяло, което само заздрави новосъздалото ни се приятелство. Тя беше красива. Имаше дълга черна коса и широка негаснеща усмивка
-Как си Уорън? – бяха думите й веднага щом отворих вратата.
-Защо питаш?
-Никога не закъсняваш, по принцип ти си човекът, който ни чака – обясни Фреди.
-Просто ме боли глава – казах аз и тръгнах по тясната каменна пътечка, която водеше до тротоара и широката улица, която беше пуста толкова рано сутрин.
Вървяхме към училището и си говорехме за неща, които вече дори не си спомням, правех всичко възможно да игнорирам силната болка в главата си, но тя не ми даваше спокойствие. Чувствах се замаян, докато вървях заедно с Емили и Фреди през голямата главна, но и в този момент, празна улица. Минахме пред любимата ни пицария и кафене в града, чиито собственик беше наш приятел. Дори шегите на приятелите ми не успяваха да прогонят болката от главата ми.  След още няколко минути вървене стигнахме до голямата сграда наречена училище. Двора беше огромен, а високи дървета украсяваха иначе празния двор. За да стигнем до големия вход на училището, трябваше да минем през стотината стълби. Чувствах се уморен, но определено не от това, че тъкмо бях изкачил стълбите в училище. На голямата бяла врата стоеше охранителя, който вежливо ни поздрави, когато преминахме през входа. Вътре беше уютно и красиво. По стените висяха картини, които бяха нарисувани от по малки деца учещи в училище. Големи цветя в керамични саксии стояха гордо на всеки ъгъл на коридора. Разделихме се с Емили, която се качи на третия етаж за първия си час, докато ние влязохме в класната си стая , която беше на първия. Отново същите познати лица и същите фалшиви усмивки придружени с едно леко „добро утро” след като прекачихме прага на стаята. Оказа се, че бяхме закъснели, защото учителя ни по История вече беше влязъл.  Мило ни подкани да седнем и заедно се запътихме към нашите места. Изобщо не ми се слушаха историческите глупости на господина. Докато се чудех как да не заспя в часа усетих, че нещо капе от носа ми. Посегнах за сухите кърпички, които бяха в якето ми, но преди да се осъзная всичко пред мен беше в кръв. Малки капки бързо падаха една по една на тетрадката ми. Уплашения поглед на момичето,  което седеше пред мен, но се беше обърнало, за да види какво се случва, беше последното нещо, което видях преди да  се събудя в лекарския кабинет. Чувствах се замаян, а главата продължаваше да ме боли. –Родителите ти идват насам – бяха първите думи, които чух да излизат от устата на училищната лекарка.
-Защо?
-Мисля, че трябва да идеш на доктор – гласа и звучеше притеснено, въпреки че говореше все така мило.
-Заради малко кръв от носа ми? Глупости… - идеята за доктор не ми се харесваше. Аз знаех какво ми е. Просто бях прекалил с алкохола, а ако баща ми разбере би ме набил.
Все пак нямаше как да споря с нея и след около десетина минути аз и майка ми вече бяхме пред болницата, която всъщност се намираше доста близо до училищната сграда. Коридорите на болницата бяха препълнени с болни хора – млади и възрастни. Микробите и вирусите летяха във въздуха препълнен с онзи странен мирис, който се носеше из болничните коридори. Мирис на всичко негативно като лекарства, болести, дори смърт. Още от малък мразех да посещавам болницата, но този ден определено го намразих още повече. След дълъг и изтощителен преглед, който включваше снимки на главата, взимане на кръв, доктора ни прие. Преглеждайки документите с всички изследвания видимо се притесни. Не си спомням точните му думи, но той искаше да ме изкара от кабинета си, за да говори с майка ми. Не знаех защо, но определено се притесних. Все пак настоях да остана, нека казва каквото има. След доста увъртания доктора каза, че имам тумор.
-Тумор? – майка ми директно изпадна в шок. Лечим ли е? – продължаваше тя да задава въпроси, докато аз мирно и тихо си стоях. Не мога да опиша какво е да получиш тази новина. Може би някои хора биха реагирали като майка ми и мигновено биха започнали да разпитват, да се притесняват и да изпадат в шок. Други пък може да реагират още по емоционално с рев или дори припадък…докато аз просто си стоях. Никакви чувства не преминаха през мен, нито емоция се изписа на лицето ми. Странни и различни мисли минаваха пред главата ми, но стоях спокоен и хладнокръвен,  сякаш нищо не е станало.
-За съжаление на сина ви не му остава повече от месец живот – каза доктора.
Един месец?Оставаше ми един месец живот и докато мама се разплака, аз дори не трепнах. Не знам защо. Получих може би една от най-ужасните новини възможно. Да умра на 16?


Последната промяна е направена от Vanko на Чет 10 Дек 2015, 14:56; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Вто 08 Дек 2015, 17:41

Нов съм в този форум,но не и в писането, така че не ми спестявайте критиките Smile Smile Все пак се надявам да ви хареса...поне малко Very Happy Very Happy
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ερsilonε on Вто 08 Дек 2015, 18:42

Здрасти и на теб. Харесва ми, пишеш увлекателно, идеята не е лоша, интересно ми е как ще я развиеш по-натам.

Имам забележка само тук " ...че интересите на трима ни съвпадат почти изцяло". Героят говори за него и приятеля му и изведнъж за тримата. Някак си не става много ясно каквото си искал да кажеш, може би си целял появата на момичето да е по-интересна така, но лично на мен не ми стана много ясно.

Харесва ми и отново да прочета нещо за училище, определено успях да се върна назад във времето.

Имам един въпрос, обаче. Защо героите на са българи? Някак си мисля, че ще успееш повече да се докоснеш до читателя, ако пишеш за България. Или поне така си мисля. Тук нещата в училищата са наистина зле, докато според мен американските деца преувеличават с това, че е гадно в училище. Тук определено е по-отвратително.

Това е в общи линии, пусни още, хареса ми. (:

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3171
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Вто 08 Дек 2015, 18:52

Ами не знам защо не са българи, но определено историята няма да се фокусира много над проблемите в училище. Тази история я бях пускал и в друг форум, но след като той беше спрян реших да прегледам отново историята и да я подобря.Имената останаха същите, защото просто ми харесват.Не съм се замислял над това имената да са български, може и да си помисля Smile

Радвам се, че ти харесва. Съвсем скоро ще пусна още Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 09 Дек 2015, 23:19

Почна като увлекателна училищна история. Поради носталгията ми по тези години (е, не лично по моите, но по идеята за тях) ми стана симпатично, но определено развоят е интересен. Няма да е за чисто тийн проблеми, а за нещо наистина сериозно. Звучи обещаващо.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Чет 10 Дек 2015, 14:53

Оказа се, че в главата, която съм пуснал има ужасяваща грешка. Там където обяснявам за Фреди би трябвало да има част и за момиче - Емили, сега ще го преправя, защото явно нещо съм изтрил, докато съм пускал историята тук Smile Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Чет 10 Дек 2015, 16:05

Ден 2
Събудих се. Бях жив. Болката беше изчезнала. Дали всичко, което ми се случи е било просто сън? Не. Тумора все още ме убиваше бавно, но сигурно. Защо тогава се чувствах толкова добре? Не изпитвах болка, не бях замаян както предишната сутрин. Всичко беше наред. Лъчите на слънцето, които някак успяха да преминат през щорите ме подсетиха, че е време за училище. Облякох се набързо, а след едно „добро утро” от майка ми аз излязох на улицата, където видях моите приятели. Разбира се, вече бях им бях споделил какво ми е казал доктора, но погледа им беше странно озадачен.
-Какво има? Защо гледате така? – чудех се
-Не трябва ли да си почиваш? – попита ме Емили
-Изглеждаш добре – добави Фреди.
-Не трябва да ходиш на училище – чернокосата ми приятелка не спираше да ме убеждава, че трябва да си почивам.
-Успокоите се, чувствам се добре – заявих аз и без да им обръщам повече внимание тръгнах надолу по пътя. Отново ходехме по главната, но пуста улица. Минахме през същото кафене и пицария и накрая стигнахме до познатия огромен двор на училището. Продължавах да се чувствам добре, което учудваше дори мен. Мислех си, че трябва да оставя настрана мислите за тумора и смъртта и да се порадвам на последните си дни от живота.
Винаги съм бил оптимист. Дори сега, когато бях смачкан от „съдбата” или както там се нарича висшата сила, която определя живота на хората. Поне щях да получа отговор на един от най-старите въпроси, а именно какво се случва след смъртта. Предполагам знаете за всички ония религиозни глупости, на които „вярващите” хора се кланят. Имам предвид Ада и Рая. Всеки се опитва да е добър, за да попадне в Рая след смъртта си. Ами ако Рая не е това, което е представено в глупавата книга писана от луди хора мислещи се за богоизбрани? Съществува ли изобщо Рай?Ами Бог? За мен има само една истина – всички гнием под земята след като умрем, докато и костите ни не изчезнат в калта. Може би ще ме наречете луд, но що за Бог би обрекъл шестнайсет годишно момче на смърт? Как да вярвам в Бог, когато въпреки хилядите молитви на майка ми, той изобщо не ни помогна, а ни остави в ръцете на един маниак и алкохолик. Ако наистина обаче има Рай и Ад, определено ще попада в Ада заради тези си мисли. Осъзнавам, че се обръщам срещу цялата вяра и Бог, но ПО ДЯВОЛИТЕ, ЗАЩО? ЗАЩО? ЗАЩО?
-Уорън! Уорън! – чувах гласа на Фреди, но не виждах какво се случва наоколо. Изведнъж усетих, че ударих земята. Лежах пред стълбите на училището, успях да видя размазаните образи на моите приятели, след което се събудих в бялата болнична стая.
-Какво стана? –в този момент видях Емили, която подскочи от стола до леглото ми.
-Ти ми кажи. Бяхме пред училището. Ти изглеждаше унесен, най-вероятно от някакви интересни мисли, но после те викахме и викахме. Така и не реагира, а накрая припадна – обясни ми тя с притеснен глас.
-Може би това е знак да не обиждам религията – прошепнах аз, но явно беше достатъчно силно,за да ме чуе Емили.
-За какво говориш?
-Нищо…нищо

***

След няколко часа си бях вкъщи. Седнах да вечерям с мама, разбира се, баща ми отново не си беше вкъщи и може би за добро. Мама ме гледаше странно, очите й бяха зачервени и подпухнали. Плакала е? За мен? Опитах се да поговоря с нея, но разговора беше прекъснат от телефонно обаждане. Реших, че разговора ще продължи доста затова се качих в стаята си и най накрая успях да намеря време за своя дневник.


Съжалявам, че е толкова кратка Smile Smile Надявам се да ви хареса Smile Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 11 Дек 2015, 13:07

това ми е близко в момента, по някакъв начин
точно... светещото слънце, безразличието на света.
спокойствието на момента, който те залъгва, че всичко е наред.
без нищо грандиозно.
в тези моменти душата на човек се пържи на бавен огън... още по-обезкуражен от тишината.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ερsilonε on Съб 12 Дек 2015, 22:31

Интересен развой, но може би трябваше главата да е малко по-дълга. Тамън ми стана интересно и тя свърши.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3171
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Съб 12 Дек 2015, 22:32

Знам, че трябваше да е по-дълга, обещавам, че следващите ще са Smile Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 12 Дек 2015, 23:34

абе... съгласна съм, ама пък от друга страна
малките глави са по-лесни за четене :Д (имам проблеми с последователността и да върша едно и също нещо за дълго време)

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Пет 18 Дек 2015, 15:22

Ден 3

Когато докторите ми казаха, че ще живея още един месец, не проумях истината зад тези думи. Всъщност всеки един ден може да ми е последен. Това че са ми дали месец, не онзачава, че ще умра точно в последния ден на месеца, нали? Всяко отваряне на очите можеше да ми е последно. Всяка въздишка можеше да ми е последна. Като че ли  на никой не му пукаше за мен. Времето беше спряло. Лежах си в леглото и нищо не помръдваше, но усещах напрежението, което се носеше във въздуха. Нито звук не се чуваше, нито болка се усещаше. Чувствах се добре. Тумора в мозъка ми беше като бомба със закъснител, която отброяваше последните секунди от живота ми. Тази сутрин се чувствах добре и отново реших, че ще ходя на училище. Това решение беше посрещнато от несъгласието и учудените погледи на моите приятели. Също толкова учудени бяха и моите съученици, които само подмятаха "Как си?" , "Добре ли си?"...сякаш им пукаше. Същите тези лицемери ми се смееха в лицето, а сега се правеха на загрижени.Какво по дяволите? Защо хората трябва да са такива гадни същества. Отново се убедих, че съм сам срещу света. Сам срещу тумора, на границата между смъртта и безсмъртието.Сам? Чакайте..нали Емили и Фреди са до мен, не съм сам!"Те ще те забравят много бързо" казваше ми някакво гласче в главата.Тази бомба със закъснител може и да говори?Защото аз никога не бих се обърнал срещу приятелите ми.
-Добро утро - думите на госпожата ми по литература прекъснаха тези гнусни мисли, които се въртяха из моите болно съзнание.-Днес трябва да пишете есе-та нали знаете? Уорън ти може и да не пишеш - при тези й думи няколко момчета ме изгледаха странно.
-Не, няма проблем, ще го напиша - казах аз и извадих белия лист
-Започвайте и не преписвайте от интернет
Темата, която на мен ми се падна беше за границата между живота и смъртта. Граница? Такава граница не съществува. Или си жив или мъртъв. Това са двете крайности. Но на това живот ли му казваме? Всеки ден минава под един и същ начин на живот. Нищо вълнуващо, нищо за което да се живее. Ние "живеем" ограбвани от политици, мамени от телевизията, сдържащи в себе си цялата ярост, докато накрая не стигнем до самоубийството. Живот ли е баща ти да те прибива всяка вечер, а ти тихичко да си вечерях с коричките от стария хляб, за да не го ядосаш? Живот ли е всеки да те лъже в лицето? Живот ли е момичетата на тринайсет години вече да бутат колички с деца? Защо прсото някакъв метеорит не удари Земята и да изтрие всичката човешка твар и да ни избави от нашето жалко съществуване, наречено живот. И за какво живеем? За да биваме ограбвани, бити за стотинки? Да бъдем забравени дни след като сме погребани? Да получаваме подигравки вместо комплименти? И ако на това му казвате живот...

Защо според вас хиляди хора изкачват Еверест годишно, въпреки че всяка година има хиляди загинали? Не е заради тръпката от изкачването, а защото, когато си там на върха след като си преборил самия себе си, ти се чувстваш жив. И то наистина жив.
Защо хора рискуват живота си всеки ден като участват в Формула 1? Всички знаем колко много жертви е взела високата скорост и неравната постилка.Тогава защо хора продължават да го правят? Не е заради парите или славата, а именно затова, че когато виждах финалната линия, когато усещаш виковете на публиката и вече виждаш трофея, се чувстваш по жив отколкото някога.Граница между живота и смъртта няма. В един момент си жив, в друг не. Точно това щеше да се случи и с мен, но за жалост аз щях да бъда забравен бързо, никога няма да имам син или дъщеря. Ще умра сам и ще оставя след себе си едно голямо НИЩО!

Предадох листа си и напуснах стаята, разбира се, след като госпожата ми позволи. Разхождах се из двора на училището, където гледах безгрижните деца, които се смееха и не им пукаше какво ще стане утрешния ден. Нима това е грешно?Не, разбира се. Просто моя ум вече беше прекалено болен, за да си стоя безгрижно и да не правя нищо. Трябваше да направя нещо, искам да ме запомнят. Поне някой. Чух звънеца, но не исках да влизам във втория час и затова си тръгнах. Върях по големите улици и разглеждах красивите витрини на луксозните претъпкани от хора магазини. Едва ли съм единствения в такава ситуация, какво бихте направили вие на мое място? Самоубийство?Не веднъж ми мина през ума, но това е страх. Защо да се самоубивам като така или иначе ще умра скоро. Няма никакъв смисъл.А как мога да помогна на човечеството? Не мога...Аз съм просто едно дете, безполезно и обречено от съдбата. Защо се чувствах толкова добре? Мразех това чувство. Това лъжливо чувство, че всичко е наред, докато мозъка ми се пръсне. Сякаш исках да бъда наказан, но защо? Какво съм направил, че съм заслужил това наказание? Аз съм просто поредното обикновено дете. Защо по дяволите аз?

След кратко скитане из улиците аз се прибрах вкъщи, където ме чакаше мама. Посрещна ме още от вратата с въпроса "Как си?", а след това "Притесних се за теб"...ХАХАХАХАХ...Сякаш й пука. Винаги съм бил сам в семейството, никога не съм разчитал на нея. Чувствах се зле. Сякаш целия свят ме мразеше. След някоко успокоителни думи към майка ми, аз изтичах в стаята си, където се отдадох на самотата. Сълзи напълниха очите ми, а една след друга падаха на бюрото ми, докато прелиствах и продължавах да пиша в този безсмислен дневник....
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 18 Дек 2015, 23:45

ах, колко познато чувство на безперспективност, яд срещу света и черногледство!
да..

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by ερsilonε on Вто 29 Дек 2015, 14:06

Интересни размисли, пусни още (:

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3171
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Вто 29 Дек 2015, 14:45

Ще пусна след няколко дни Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Vanko on Сря 30 Дек 2015, 13:02

Дните ми ставаха все по-къси, а записките в дневника ми намаляха.Защо? Защото болката и отчаянието завзеха тялото и ума ми…

Ден 4

Отново отворих очите си. Надявах се не за последен път.Спомняте ли си как предишните дни след събуждането си, се чувствах добре, сякаш нищо ми няма? Е днес не беше така. Още със ставането от леглото болката ме проряза. Хванах се за главата и се опитах някак си да притъпя болката, но в този миг осъзнах жестокостта на тумора. Видях часа и осъзнах, че вече отдавна моите приятели са заминали за училище. Дали се притесняват за мен? Чух викове идващи от кухнята.Явно баща ми се беше прибрал. Не посмях да изляза от стаята си и затова останах в леглото си заедно с моите мисли.
И така ли ще умра? Слушащ виковете на баща ми, в стаята сам…Достойна смърт, съществува ли изобщо такова нещо? Може би да умреш на бойното поле защитавайки родината си е достойно? Със сигурност обаче да умреш на 16 в завивките си, самотен и обладан от болката не е достойно. Трябваше да направя нещо, за да не бъда забравен дни след смъртта си. Трябваше да помогна, но как..на кого? Ума ми беше запълнен с някакви странни мисли за това как да помогна на човечеството, уви бях само дете, а и представите ми биха били възможни само във филмите,  а в този умиращ свят. Умиращ от злобата на хората, от несправедливостта, която се носи във въздуха, от наглостта и лицемерието на деградиралите хора. Кога всичко това ще свърши?
В този момент усетих силна болка в главата, но не само там, цялото тяло ме болеше. Задушавах се. Кръв потече от носа ми. Бях сигурен, че това е края ми. Опитах се да стана от леглото си, но тялото тотално ме предаде и аз се озовах на земята…

Ден 5

Следващото, което помня беше, че се събудих в бялата болнична стая. Около мен се бяха наредили доктори и моите добри приятели – Емили и Фреди. Чувах гласа на майка ми идващ извън стаята ми. Май спореше с някой. Както и да е. Виждах щастливите лица на другарите ми. Може би се радват, че съм жив?
-Беше в безсъзнание цял ден. Мислехме, че няма да се събудиш – обясни ми единия доктор
-Това е чудо! – възкликна друг.
-Чудо?Вие шегувате ли се с мен? Аз умирам ПО ДЯВОЛИТЕ! Това не е чудо, а наказание…по-добре да бях умрял
-Хей, не говори така – каза Емили, която изглеждаше доста загрижена.
-Приятел, недей. Разбирам , че ти е тежко, но не говори така – Фреди
-РАЗБИРАШ? Какво по дяволите разбираш ТИ? Аз съм този с тумора в главата, как по дяволите може да разбереш какво е?!
Бях ядосан.Не знам защо. Може би се ядосах на себе си. Фреди обаче се разстрои и бързо напусна болничната ми стая, като след себе си тресна вратата.
-Какво ти става Уорън?Забрави ли, че майка му е починала заради тумор, той най-добре знае какво ти е!
По дяволите.Тя е права.Какво ми става?Защо говоря и си мисля такива глупости?А горкия Фреди.Скапания тумор  си играе с мислите ми. Сякаш бях негов слуга. В такъв случай май наистина щеше да е по-добре да бях умрял.
Настъпи нощта. Явно се налагаше да остана и тази нощ в болницата. Беше тъмно, единствения източник на светлина беше малката лампа до леглото ми. Тишината беше настъпила,  за жалост в този момент дневника не беше у мен.

Ден 6

С помощта на Емили и мама успях да се прибера вкъщи. Нямаше и следа от баща  ми или Фреди. Цяла нощ си мислех за глупостите, които наговорих на моя най добър приятел, а сега исках да му се извиня, но него го нямаше. Разбирах го. Постъпих ужасно. Тумора ме превърна в ужасен приятел. Мамка му, няма ли да се свършва? Не бях гладен, въпреки хилядите покани на майка ми, аз отказах обяда и се качих в стаята си. Чувствах се изморен, не ми се правеше нищо освен да спя в удобното си легло. Това и направих. Събудих се през нощта. Вече беше тъмно и целия град спеше, дори майка ми, която по принцип беше нощта птица и гледаше телевизия до доста късно. Опитах се да се обадя на Фреди, но той не ми вдигна.Явно още ми беше сърдит или просто спеше.
Най-накрая намерих малко време за мен и моя дневник. Тишината и самотата ми бяха приятели в този момент, а белите листа бяха запълнени с моите тъмни мисли…
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дневникът на мъртвеца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите