Сандък с пеперуди

Предишната тема Следващата тема Go down

Сандък с пеперуди

Писане by Inner_beauty on Сря 30 Мар 2016, 15:28

„…длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.”

Палитрите стояха пълни с боя. Никога не му стигаше една. Дори да беше голяма. Имаше нужда от много място, където да побере цялата цветова гама, която му бе нужда. А тя беше огромна. И въпреки, че вече с часове забъркваше нови и нови цветове, сменяше палитра след палитра, в търсене на идеалния цвят, Лео все още не можеше да се задоволи с ефекта върху платното. Почти го беше измислил. Знаеше, че въображението му ще се развихри веднъж щом усети, че е на прав път, но беше зациклил на този проект от седмици и това усещане все още не го беше застигнало.
Ръката му висеше във въздуха, неспособна на нанесе една чертичка върху платното. Започваше да умалява. С въздишка и негодуващо изражение, Лео я снижи и се вгледа безсилно в едва започнатата рисунка пред себе си. Прехапа устни, както правеше, когато се притеснява или е в безизходица.
Гласът на Дарлийн го стресна.
- Вечерята е готова. Ако си гладен… - рече тя от вратата.
- Да, идвам след минута – отвърна Леонардо.
Дарлийн се оттегли.
Огледа стаята. Това беше неговото студио. Неговият кабинет. Мястото, където той изживяваше призванието си. Имаше платна на портрети, натюрморти, сюрреалистични картини; довършена и недовършена живопис с маслени бои, пастели, моливи и всякакви рисувателни пособия; скици върху бели листи и листи от тетрадки. Мебелите в тази малка стаичка се свеждаха до малкия стол на който той седеше в момента, поставките за платната и плотовете покрай стената, на който стояха всичките му материали за рисуване. Лео харесваше стаята. Навяваше му за дъх на дървесина и лимон и ухание на ванилия на фона на следобедното слънце. Макар и стаята да миришеше само на боя. Но той намираше някакъв комфорт в атмосферата ѝ. Беше малка и тясна и пълна с неща, който той обичаше. Чувстваше се на място, когато беше тук.
Затова, в моменти на затруднение относно заниманието му, той обичаше да се оглежда и да оставя мисълта да тече сама. Понякога помагаше. Понякога не. Сега не помогна.
Лео не искаше просто да изрази някакво моментно чувство или да направи някакво обръщение. Той искаше да изрази себе си. Искаше да остави част от себе си в тази картина. Смяташе да е нещо голямо. Нещо „дълбоко”, както би се изразил професора му. Това беше култовият му момент. И въпреки това, главата му реши да зацикли точно сега.
Както се беше умислил, внезапно нещо се прокара по раменете му и тъкмо да се стресне, той видя нежните, бели ръце на Дарлийн. Не я беше усетил как се приближава. Очевидно не се беше върнала оттатък, както му се бе сторило.
Тя се доближи до ухото му и целуна нежно онова място под него, което винаги изтръпваше, щом нечии дъх или устни се приближат до него. Беше едновременно приятно и неприятно. Лео само се усмихна.
- Не можеш ли? – Попита Дарлийн с меден глас.
- Знам, че мога. Но нещо ме възпира.
- Разбирам те напълно.
Дарлийн също рисуваше. Не беше учила за това – тя следваше литература, понеже ѝ беше страст от гимназията – но въображението ѝ, в съчетание с уникалното качество да е способна на много и различни неща, даваше резултат не само в словесното изразяване. Не се занимаваше с това често или отдавна, но понякога, когато в ума ѝ се създадеше някаква опияняваща смеска от емоции и изображения, Дарлийн сядаше и рисуваше с дни, а полученото беше красиво, просто и приятно за гледане. Двамата с Лео се бяха заели със задачата да нарисуват „себе си”. Това внезапно и твърдо решение беше породено от силно вдъхновение, дошло от красотата на сезона.
Беше есен. Любимият сезон и на двама им.
Дарлийн казваше, че се е вдъхновила от Леонардо, виждайки колко усърдно работи по картината си. Беше му споделила, че си представяла как седи под голямо дърво с червени капещи листа и рисува „себе си”. Тази мисъл се загнездила в главата ѝ и не я оставила на мира, докато не хванала четките и не започнала да рисува.
Но ако Леонардо беше някъде по средата и в застои, то Дарлийн едва беше започнала.
- Как върви при теб? – Попита Лео, доближавайки лицето си до нейното.
Дарлийн измънка неодобрително.
- Не върви. Мислех, че имам идея какво точно правя, но колкото и да се мъча, някак… Не идва.
- Ще се справиш, сигурен съм.
- Мога да кажа същото за теб.
Той се усмихна.
- Хайде, ела да хапнем. Стига си се опитвал да черпиш вдъхновение от стаята.
Няколко часа след вечеря, Лео отново седеше на малкото столче и прибавяше капчица бяла боя към блед, кафяво – сив нюанс. Идеята беше да изрази себе си, но първо трябваше намери себе си. А какво точно значеше това? Леонардо имаше чувството, че знае, но картината му говореше друго. Опитваше се да мисли за миналото си, за светогледа му като дете, а после и като по – голям; за първите му спомени и това как се чувства от тях; за бащиния дом, който бе напуснал преди много години, отново в търсене на себе си. Тогава не искаше нищо друго, освен да разбере ролята си в света. Имайки се предвид миналото му, животът му преди университета беше странен и сложен. Тийнейджърските години също. Тогава той беше на едно много мрачно място.
Всичко това имаше някакъв привкус, който Лео би могъл да изрази, ако целта му бе да нарисува това. Но този привкус беше само това. Привкус. Останалото от живота му се оформяше по различен начин. Макар и без майка, Лео опитваше да живее живота си по що – годе пълноценен начин. „Мрачното място” всъщност беше ума му. Или по – скоро онова, което той създаваше, щом започнеше да мисли прекалено много. Но имаше приятели. Опитваше се да поддържа нормални отношения с хората, доколкото бе възможно за него. Имаше трудности, понеже лесно се привързваше. А след това ставаше предпазлив. И премисляше прекалено много. И отблъскваше хората понякога. И работеше наистина усилено да не прави това.
Това време пък си имаше свои привкус.
Можеше да съчетае различните аспекти от живота си, всеки поотделно, но на едно място; само че целта му беше различна. Той искаше да смеси привкусите и да създаде един шедьовър, който да се усеща щом хората погледнат картината му.
Това към което се стремеше, беше доста близко до невъзможното, но той бе уверен, че ще успее.
И все пак незадоволството; чувството, че не е на прав път, не го напущаше.
- Изкуството е напълно безполезно – разнесе се глас в стаята. Този път, обаче, Лео не се стресна. - Уайлд го е казал – продължи Дарлийн – Написал по – точно.
- За кой път я четеш?
- Седми или осми, не знам.
„Портретът на Дориан Грей” не беше любимата книга на Дарлийн. Тя нямаше такава. Все още. Но всеки път щом прочетеше единствения роман на Уайлд, тя твърдеше, че открива нови и нови неща в него. Нови и нови теми, поучения, истини за живота. Казваше, че всеки път е като първи път, само че насладата е още по – голяма, понеже може да си обясни много повече неща.
- Ела в леглото – подкани го тя, приближавайки се.
Ходеше боса. В летните жеги това би било разбираемо, но навън времето вече захладняваше и къщата изстиваше. Излагаше се на опасност, а Лео мразеше това.
- Ще измръзнеш – рече той.
- Не смятам да стоя дълго извън леглото. Но не отивам без теб.
Лео, досега гледал нея, обърна глава към платното.
- Ще продължиш утре. Имаш нужда от почивка – каза меко Дарлийн и прокара пръсти по онова място, което изтръпваше. Ключът беше там.
Леонардо остави палитрата и мигом се залепи за приятелката си. Подхвана я за кръста и я повдигна. Тя обви крака около него. С това, Леонардо забрави за трудностите, около търсенето на „себе си”.

Учудващо как понякога човек може да бъде докоснат от нещо дребно. Идеята за тази история ми дойде, попадайки на една специфична картинка в Интернет. Посланието ми се стори интересно и в главата ми за секунди се прехвърлиха думите, случките, ситуациите. От време на време ми хрумват странни неща. Но тази идея не ми даде мира, докато не седнах и не я записах. Тази история може да се стори странна на някой от вас. Други може да я харесат. Не я съдете – родих я странна и реших да не я променям. Във всеки случай, насладете се. Ще се радвам да разбера как ви се е сторила. Smile

avatar
Inner_beauty

Брой мнения : 11
Registration date : 17.03.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by PostMortem on Сря 30 Мар 2016, 16:23

Приятна импресия, според мен.
Стилът е приятен, темата също е интересна - как да твориш изкуство, докато търсиш собственото си творение в себе си? Да пресъздадеш ли вътрешното си Аз или да търсиш вдъхновението в околните предмети, природа и детайли.
Във всеки случай, е хубаво да има по една "Дарлийн", която да протяга топла и утешаваща ръка, когато смисълът стане безсмислен.
Хареса ми, а аз не съм от тези, които са добри в коментарите за чужди произведения, така че коментарът ми говори сам по себе си.
avatar
PostMortem

Брой мнения : 261
Age : 23
Localisation : The Valley of Death
Registration date : 12.10.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 30 Мар 2016, 21:29

първо да кажа колко МНОГО обожавам и с какво благоговение и комфорт ме изпълва миризмата на бои и материали за рисуване <3
и второ, мисля, че посланието, което само си се казва е, че няма смисъл да се опитваме да правим грандиозни размишления за себеоткриване, защото ние вече го знаем в себе си, но понякога скришно, то си действа дори по-добро; важното е как се чувстваме и така намираме себе си; например в този момент, в който се чувства повече от прекрасно, неговото 'себе си' е нещо прекрасно и му се получава от 'себе си', а когато тръгне да се насилва да размишлява над това, то не идва и постепенно почва да влиза в криза какво ли е това 'аз'. но те тези неща идват като порив, и най-вероятно е изразил много повече от себе си несъзнателно в рисунките си, без дори да подозира колко много е вложил и разказал, по толкова дълбок, както казва професорът му, начин, че дори той сам не може да осъзнае какво от себе си е пресъздал, но то е там.
така след години съм откривала смайващи неща в произведенията си, които съзнателно не съм подозирала, но са били там, винаги са били в мен и мен.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by Inner_beauty on Сря 30 Мар 2016, 22:34

Само да ви уведомя, това не е цялата история Very Happy Very Happy Няма да пиша "1 глава" и подобни, искам историята да си тече, но нещата ще се обърнат в съвсем различна посока в следващите глави Very Happy Както писах, странна я родих и така си я оставих.
avatar
Inner_beauty

Брой мнения : 11
Registration date : 17.03.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by Inner_beauty on Сря 06 Апр 2016, 17:27

Излезе раздразнена навън. В коридора беше срещнала Стив, който очевидно не разбираше от намек.
Със Лео се бяха разбрали да я чака пред университета. Денят се очертаваше прекрасен, но и последен такъв за седмицата. И вероятно за месеца. Времето захладняваше и в следващите дни щеше да е облачно и студено. Не че паркът „Янаги” не беше красив и в такова време, но щеше да е загуба да не отидат там в последния хубав ден от годината.
Излизайки на тротоара, Дарлийн се заоглежда. Обикновено Лео заставаше на видно място. Но колкото и да се оглеждаше, не го виждаше никъде. Тъкмо допря телефона до ухото си, набрала номера му, когато някой я хвана рязко за кръста и тя изпищя от изненада. След което се обърна и започна да го пляска по рамото.
Двамата вървяха по алеята на парка, наслаждавайки се на спускащите се като коси клони на върбите, надвесени над езерцата. Мястото наистина удивяваше с красотата си. Двамата обожаваха да идват тук, понеже освен че се отпускаха, атмосферата някак предразполагаше ума им към по – трезва мисъл. Бяха абсолютно единодушни относно това.
Вървейки с преплетени ръце, Лео и Дарлийн споделяха за деня си в университета. Двамата посещаваха различни училища и не се виждаха за няколко часа в учебните дни. Лео беше третокурсник, а на Дарлийн ѝ оставаше още година. Стараейки се да не повдига темата за Стив, понеже това винаги дразнеше Лео, Дарлийн внимателно подбираше думите си. Знаеше, че той иска да чуе за него и дали продължава да я следва, но Дари нямаше да се издаде. Поради простата причина, че Лео не можеше да направи нищо. Практически – можеше, но това нямаше да свърши работа. А и тя не искаше да си има проблеми след това.
Но по един или друг начин, Лео завъртя разговора в желаната от него посока и най – накрая премина към пряката част. Дари въздъхна с неудобство, когато той я попита дали нещо не я притеснило през деня.
- Не, денят ми мина нормално, нали ти казах?
- Сигурна ли си? Начинът, по който се палиш при въпроса ми, говори друго.
- Не се паля. Просто наистина ти казах, че всичко е наред.
Леонардо не каза нищо. Мълчаливо и настоятелно се вгледа в нея. Дарлийн отвърна на погледа му.
- Ще убия този задник.
- Нищо не ми е направил, просто ме харесва! Освен това е безобиден.
- Кое те кара да си мислиш, че е безобиден?
- Всичко. Държанието, думите му. Освен това, ако смяташе да направи нещо, досега да е действал. Върви подире ми от месеци.
- Значи все пак още те притеснява.
Дарлийн си пое въздух с досада и извъртя очи.
- Не ме притеснява. Повярвай ми, мога да се оправя с него, ясно? Всичко е наред.
Леонардо се спря, карайки Дарлийн да направи същото. Тя го погледна изненадано, а той я дръпна към себе си. Вгледа се в лицето ѝ отвисоко.
- Няма да позволя на никого да ти досажда. Разбра ли?
- О, наистина? Какво смяташ да правиш? – подсмихна се Дари.
- Провокираш ли ме?
- Какво, ако го правя?
Лео наклони глава и я целуна. Дарлийн отвърна. Той я обгърна с ръце и за двама им светът изчезна за няколко прекрасни мига. Вятърът нежно развяваше леките висящи клони на плачещите върби. Малкото останали птички изнасяха концерти с гласовете си наоколо, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Хората минаваха наоколо им, като жужащи пчели, разговаряйки. След малко двамата се отправиха към едно от езерцата.
Лео бе обичал да идва тук с майка си като малък. Или поне така му бяха казвали. Той не помнеше много добре моментите с майка си на това място, но баща му твърдеше, че тримата понякога са идвали до езерцата, взимали са някоя от лодките и са се пускали по водата, наслаждавайки се на красотата наоколо. Както по – късно научи, майка му се бе удавила в подобно езеро. Не можела да плува.
Но тъй като Леонардо не помнеше нищо, което да свърза това място със смъртта на майка му, той нямаше проблем да посещава парка и езерата необезпокоявано.
Малко стълбище се спускаше от главната алея до езерцата, по което сега Дари слизаше нетърпеливо. Очарованието на есента и разноцветните листа на повърхността на водата я караха да се вълнува. Тя припкаше по стълбите към лодката, която чакаше на малкия кей и приканваше Лео да побърза.
- Хайде, размърдай се! – Нервничеше тя с огромна усмивка.
Леонардо нарочно се бавеше, за да се наслади на дразнението ѝ.
- Мърдай! – Изръмжа Дари смеейки се и побутна Лео напред. Само че той се врътна странично и вместо него тя полетя към лодката и едва запази равновесие, щом връхлетя в нея.
- Дарлийн! – Стресна се Леонардо и побърза да я хване за да не падне, но тогава внезапно нещо го прихвана.
Спря се и се вгледа в Дари празно. Тя се беше стреснала за миг и не обърна внимание на погледа му, но щом се окопити и погледна към него, забеляза. Той я гледаше безмълвен, неподвижен, а зад очите му се криеше някаква налудничава уплаха. Дари очакваше да я попита дали е добре, но той не продума.
Тя стъпи отново на кея и му подаде ръка.
- Хайде. Идваш ли? – Попита с мила усмивка, макар и да се чудеше какво му стана изведнъж.
„Хайде. Лео, хайде! Идваш ли?”
Какво беше това? Защо чуваше гласа на майка си?
Седеше в лодката. Дари му говореше нещо и му се усмихваше. Той дори ѝ отговаряше. Но сякаш беше в чуждо тяло. Умът му се връщаше към това странно чувство, което бе изпитал на кея. Този спомен, за който Лео не бе подозирал. С всички сили се опитваше да го върне, да продължи виденията и да разбере до какъв момент водеше той. Но му беше много трудно.
Дарлийн забеляза, че витае някъде и повдигна темата за Стив, макар и само да спомена името му. Погледа на Лео веднага проблесна и той насочи цялото си внимание към нея. След това Дари повече не видя налудничавия поглед цял ден.
Вечерта, Лео отново седеше в студиото си и нанасяше боя върху платното. Насилваше ума си да разтвори криле и даде свобода на въображението си, но този странен момент от следобеда обикаляше някъде из съзнанието му и замъгляваше мислите му. В крайна сметка не прекара повече от час в студиото, преди очите му да се уморят и той да се запъти към спалнята. Дарлийн привършваше „Портретът на Дориан Грей”, когато той влезе. Тя затвори книгата и отви мястото до себе си със съблазнителна усмивка.
Но Лео беше изморен и не беше в настроение.
Той легна до нея, но не посегна да я докосне по онзи начин. Целуна я и положи глава на възглавницата. Тя направи няколко опита, докато той не промълви:
- Изморен съм.
В отговор Дарлийн само го погали и се сгуши в него. Лео не можа да заспи дълго време, колкото и да му се спеше.
Но дори когато заспа сънува изключително странен сън. Седеше в една лодка с майка си. Беше малък, не повече от шестгодишен. Майка му се усмихваше и повтаряше колко съжалява. Наричаше го с различно име, това на брат му. Починалият му брат, който той никога не бе срещал. Майка му упорито го наричаше Джона, въпреки че той ѝ повтаряше, че не се казва така.
„Няма нищо, миличък”, отговаряше тя.”Скоро всичко ще свърши”.
Внезапно тя се изправи в лодката, опря крака си на единия ѝ край и натисна. Лодката се заклатушка наляво – надясно, а Лео се вкопчи в страните ѝ, но това не помогна. След няколко секунди лодката се преобърна и той усети как потъва.
Събуди се дишащ тежко и плувнал в студена пот. Притесненото лице на Дарлийн го гледаше отгоре. Няколко от кичурите ѝ падаха върху лицето му. Беше объркан и чувството на потъване не го беше напуснало. Но се радваше от все сърце, че всичко бе било сън. Дари го прегърна силно и го загали по главата, шепнейки нежно че всичко е наред, че вече е в безопасност.
Не ѝ се беше обадил. Така или иначе днес не мислеше, че бе подходящ ден двамата да се разхождат в парка. Беше студено, небето беше облачно цял ден и заплашваше да вали. А и лекциите ѝ още не бяха свършили. А и той имаше нужда от малко време сам.
Сънят от снощи не би го притеснил, ако не беше толкова реален и не напомняше повече спомен, отколкото сън. В допълнение към това, вчера на кея… Лео сякаш почти си спомни нещо, когато Дари го повика на лодката. Но всичко това беше толкова размито и неясно; толкова недостижимо. Сякаш за миг бе узнал нещо, но почти на секундата го бе забравил. И би направил всичко, за да го върне, само че не знаеше как. И сега не знаеше какво прави в парка. А това чувство беше ужасно.
Крачейки, със свити рамене и ръце в джобовете, Лео несъзнателно отиваше към езерата. Когато видя водата пред себе си осъзна какво правеше. Търсеше отговори.
Вълните тихо се полюшваха, подтикнати от хладния вятър. За секунда Лео се замисли колко ли бе студена водата. Но бързо се отърси от това, питайки се защо изобщо се чуди. Качи се в малката лодка и се пусна по повърхността на езерото, гребейки бавно. Спря щом стигна до средата.
В тихия плясък на водата и далеч от глъчта, Леонардо получи шанс да помисли. Да разтвори ума си и да допусне паметта му да върне времето. Както когато правеше щом рисува, само че вместо да освободи въображението си, той опита да освободи спомените си.
Плясък… На криле? Не, на друго. На вода. Спокоен плясък, равномерен. Много подобен на този. Но Лео не стои сам в лодката. С него има някой. Или така му се струва. Не, със сигурност има някой. Усеща присъствието му. Но кой е?
„- Джона!”
„- Да, мамо?”
„- Видя ли го? Видя ли жерава? …”
„… Името ми е, Лео, мамо”.
„Лео? Какво говориш, кой е Лео?”
„Аз съм”.
„Момчето ми… Съжалявам… Но мама не може повече така”.
Лео отвори рязко очи. Спомените се утаиха за няколко секунди и той усети как забравя всичко отново. Но не биваше! Не биваше да забравя! Трябваше да разбере какво следваше!
Без да осъзнава напълно какво прави, Леонардо се надвеси над лодката и скочи в ледената вода.
Сякаш беше мъртъв. Толкова му беше студено, че за миг си помисли, че наистина бе умрял. Но щеше ли да мисли, ако бе така?
Отвори очи. Погледа му се замъгли и момента, в който усети студената вода в очите си, гърлото му се сви. Но тогава внезапно усети как някой го дърпа зверски надолу и започна да се дави. Със замъгленото си зрение, той погледна към ръцете, дърпащи го, и срещна лицето на майка си на няколко сантиметра. Не я помнеше добре, беше я виждал само на снимки. Но сега не беше като на снимка. Беше наистина.
Опита да извика. Но единствено нагълта още повече вода. Опитваше да се извие и освободи, но под водата движението беше затруднено. Ръцете ѝ го дърпаха и повличаха към дъното, а тялото му се сковаваше от студа и той осъзна, че познава това чувство. Чувството да се давиш, да потъваш, да си на мигове от смъртта. За миг всичко се върна, за миг той си спомни. Но преди да изгуби съзнание, усети как се понася отново – не знаеше дали нагоре или надолу – и водата се отече от ушите му, позволявайки му да чува нормално отново.
avatar
Inner_beauty

Брой мнения : 11
Registration date : 17.03.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 06 Апр 2016, 21:53

Уауууууу........ О.О Не съм очаквала НИКОГА подобно развитие.
ТОЛКОВА МИ ХАРЕСВА да е непредсказуемо! Така новата идея те удря, шашка те, не знаеш накъде де повлича, обаче те рязва за миг, раздразва ти любопитството и те кара да препускаш напред, жаден да разбереш тайната, която се дава на порцийки, на порцийки, неясна, но все по-вкусна и УАУ
И динамиката, и силата на чувствата, и нереалността и мистичността около (при)виденията....
<3

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by Mariya on Чет 07 Апр 2016, 00:24

Според мен майката е убила момчето! Малко като травмата на Декстър (от сериала Декстър Very Happy)!
avatar
Mariya

Брой мнения : 29
Registration date : 28.07.2014

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by SchiZzZo !! on Съб 09 Апр 2016, 14:59

Аз не мога да разбера дали си спомня, или халюцинира.
avatar
SchiZzZo !!

Брой мнения : 55
Age : 27
Registration date : 29.07.2014

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by Inner_beauty on Нед 17 Апр 2016, 23:10

Някой го плесна по бузата малко преди да изплюе нагълтаната вода от езерото. Лео се закашля, щом въздухът изпълни гърдите му и мигом се смрази от студа. Беше целият мокър, а времето никак не бе подходящо за това. Беше ужасно студено, но не това задържа вниманието му.
- Ума ли си загуби, хлапе?! – извика му някой.
Лео извърна поглед и срещна гневните очи на някакъв възрастен мъж. Забеляза, че като него, и той беше подгизнал и трепереше. Той ли го изкара от водата?
- Какво ви става бе, младежи!?
- Какво… – едва промълви Лео, неразбиращ за какво говори господинът, но за секунди около тях се събра тълпа и той забеляза как някои от хората звъняха по телефоните си, съобщавайки какво се беше случило.
Трябваше да се махне оттам. Не му трябваше нито полиция, нито линейка. След всичко през което мина, най – малко му беше до обяснения. Искаше просто да се прибере и подсуши.
Побърза да избяга от парка, макар и тълпата да го забави, и си хвана такси от главната улица. Слава Богу, шофьорът беше доста възрастен и не забеляза капещата от дрехите на Лео вода.
Парите в портфейла му бяха измокрени и нямаше да свършат работа при плащането, затова Лео изтича до вкъщи да вземе други. Дари не се беше прибрала и той спокойно можеше да се изсуши, без дори да споменава за случката.
За негово нещастие, Дарлийн се прибра малко по – рано от очакваното и свари мокрите стъпки навсякъде из апартамента, които Лео не беше подсушил в бързината.
- Иисусе, какво е ставало тук? – Възкликна тя, влизайки в хола. – Лео?!
- Проклятие! – изруга тихо Лео изпод душа. Преди да беше измислил какво да отговори, стъпките на Дари се чуха и след миг тя отвори вратата на кабинката.
- Какво е станало, всичко в коридора е във вода? – попита тя притеснено.
- Нищо, измокрих се на една локва – промърмори Леонардо.
От дни не бе валяло, но Дари нямаше причини да се съмнява. И все пак се озадачи.
- Ще затвориш ли вратата, студено ми е. – Рече Лео и Дарлийн изпълни.
Смръщено погледна мокрите си чорапи, измокрени от водата по пода, и ги свали, за да ги набута в коша за пране. Негодуваше, задето целия апартамент беше „наводнен” и сега тя трябваше да подсушава. Но щом отвори коша за мръсното пране, съзря мокрите дрехи на Лео. Изкара панталона му, от който още капеше вода, и се вгледа в него ококорено. Разрови и провери другите дрехи и както очакваше, те също бяха изцяло мокри. Но какво по…? В що за локва се беше измокрил Лео, три метра дълбока ли?!
Понечи да прекъсне душа му отново, но тогава се запита какво ли го бе накарало да я излъже, и реши да остави разпита за после. Вървейки към кухнята, Дари с обезпокоено изражение се опитваше да си спомни нещо необичайно, случило се напоследък, което да даде отговор на странното поведение на Лео, но не се сещаше за нищо подобно. Може би нещо в университета се беше случило, но тя смяташе, че Лео ѝ тези неща. Може би грешеше?
Затопли ядене, преоблече се и когато се върна в кухнята, Лео я чакаше за обяд. Тя седна, усмихвайки му се, и двамата захванаха общи приказки. Дари не забеляза нищо странно в него, но сякаш се усмихваше по – малко от обикновено. Подразнено, любопитството ѝ я върна към мокрите му дрехи и Дарлийн не устоя да попита какво се бе случило.
Реакцията на Лео го издаде. Очите му направиха няколко резки погледа наоколо и той подсмъркна преди да се направи, че не е чул въпроса ѝ.
- Попитах какво се е случило с дрехите ти – повтори Дари с тон, изясняващ, че няма да отстъпи.
- Казах ти, измокрих се.
- В локва?
- Да.
- Целият?
Леонардо я погледна. Знаеше, че не му вярва, но пък не искаше да ѝ казва истината. Той самият не беше наясно какво се бе случило. Знаеше само, че тялото му действа от само себе си и… после някой го дърпаше… надолу, към дъното…
- Лео?
Гласът на Дари го върна на земята. Осъзна, че беше заровил пръсти в косата си несъзнателно. Погледна любимата си изненадано и склони. Ако не друго, то поне тя може би щеше да го успокои малко. Съмняваше се да му помогне да си спомни каквото и да е, но малко утеха можеше и да му дойде добре.
- Виждам… неща. Не знам, сякаш си спомням нещо. Но не знам точно какво. Знам, че има нещо общо с езеро и майка ми, но… Нищо повече.
- Как така?
- Вчера, когато излязохме в парка. Преди да се качим на лодката… Нещо ми стана. Беше все едно си спомням, но нямам идея какво. Нещо отдавна забравено, очевидно. Но днес, когато излязох сам и отидох до средата на голямото езеро с лодка… Паднах във водата.
- Какво?!
- Спокойно! Добре съм. Просто… Мисля, че нещо се е случило с мен и мама някога, но нямам идея какво. И не знам какво общо имат езерата с това, но…
Дари запази няколкосекундно мълчание.
- Това ли сънува снощи?
Последва втори изненадан поглед.
- Стори ми се, че викаш майка си на сън – поясни Дарлийн.
- Не помня много добре, но мисля, че беше това. – Като се замислеше, все още можеше да види как майка му натиска единия край на лодката и той цопва във водата – Но не знам нито с какво е свързано, нито защо се случва сега. Никога преди не съм имал подобни сънища и проблясъци. А и никой не ми е казвал за подобна случка… Не знам, може би съм натоварен… Може би е заради тази рисунка.
Но Дари не мислеше така. Не беше сигурна дали Лео бе обмислил това вече, но тази мисъл се зароди в главата ѝ веднага щом той спомена езерата и майка си.
Той никога не ѝ бе обяснявал как точно бе починала майка му, понеже той самият не помнеше. И очевидно никой не му беше казал, понеже за него майка му просто се беше удавила. От малък му бяха повтаряли, че „мама няма повече да се върне” и тази мисъл се беше загнездила в главата му, такава, каквато е била от крехка възраст. Никога не бе питал за подробности. Но сега, когато тези странни спомени свързани с майка му, него и езерата, изскочиха… Дарлийн се сещаше само за едно обяснение. Но да му каже щеше да бъде ужасно шокиращо.
- Как падна в езерото? – попита Дари, отклонявайки темата.
Леонардо изсумтя насмешливо.
- Дори не… Не знам – престана да се смее – Може би бях невнимателен, може би просто… Не знам. Знам само, че когато паднах във водата сякаш забравих да плувам. Сякаш забравих как се плува. За момент там си помислих, че ще се удавя. Помислих си: „Това е. Свършен съм. Ще умра тук, на дъното на това езеро”.
Точно като майка си, помисли си Дари, но запази мисълта за себе си.
Тя стана безмълвно от стола си и приклекна до Лео. Взе ръцете му, които бяха изстинали, и опипа челото с опакото на дланта си.
- Добре съм – рече Лео, опитвайки се да я успокои.
- Добре си друг път – заяви Дарлийн и се отправи към бокса. Включи каната за преваряване на водата и сложи чай в чайника.
След минута водата беше вряла и тя наля за чай. След това сипа останалата вода в леген, разбърка я с малко студена и принуди Леонардо да си натопи краката. Въпреки негодуванието си, че го третира като дете, той склони.
Когато Дари му поднесе чая, тя клекна пред него и изсипа шепа едра сол в горещата вода.
- Трябва да те загреем. – Констатира тя.
- Не съм дете.
- Странно, че го казваш, защото постъпките ти са детски. Трябваше да ми кажеш по – рано за всичко. А не да отиваш да се давиш в езерото.
Не му беше приятно да му говори като на глупак, но Лео осъзна, че си го заслужава. Наистина беше постъпил глупаво. Макар че беше убеден, че би го направил отново, ако това ще значи да разбере за какво са тия привидения, но все пак, какво си беше мислил?
- Съжалявам. – Промълви той.
- Ще съжаляваш, ако се разболееш, защото тогава ще трябва да те гледам. А съм почти убедена, че това ще се случи.
Тези ѝ думи докараха усмивка на лицето му, докато тя отиваше да вземе своята чаша чай.
Връщайки се при Лео, Дари седна на отсрещния стол и отпи. Колебаеше се как да подхване въпроса и дали изобщо да го подхваща, но до какво докарваше Лео цялото това неведение на ситуацията? Ако наистина не се беше замислял за този вариант, то предложението ѝ вероятно щеше да му дойде като гръм от ясно небе, но Дари го предпочиташе, пред това той да си навлича такива нелепи неприятности. Може би щеше да се разстрои, но поне нямаше да скача в езерото.
- Лео? – Меко се обади тя.
- Да?
- Никога ли не са ти казвали какво се е случило с майка ти? – попита Дарлийн след кратко мълчание.
- Казвали са ми, че се е удавила.
- А къде, как?
- Не знам, предполагам не съм питал.
- И никой никога не е говорил за това?
- Е, в дома ми нямаше кой друг освен татко и леля Елза, но не, май никога не са говорили за това. Бях малък, Дарлийн, почти не я помня. Може да се каже, че никога в живота си не съм я срещал.
- Аз не мисля така. Ако не я беше срещал, нямаше да имаш тези спомени сега.
Лео въздъхна.
- Не знам дали са спомени. Именно факта, че не помня почти нищо от нея, ме кара да си мисля, че може би не си спомням, ами… Не знам, халюцинирам или нещо.
- А аз мисля, че е време да попиташ. – Заяви Дари, надявайки се Лео да не реагира остро.
- Какво?
- Ще ти прозвучи налудничаво. Но помисли. Никой никога не е говорил за това как е починала майка ти; знаеш единствено, че се е удавила в някакво езеро и сега, след сума ти години, странни спомени започват да се възвръщат. Може и да греша… Мамка му, надявам се с цялото си сърце да греша… Но мисля, че само баща ти може да изясни това.
Часове по – късно, след като се беше събудил от дрямката, която Дари го посъветва да си вземе, Лео стоеше до телефона, долепил слушалка до ухото и чакаше баща му да вдигне. Не беше сигурен защо послуша Дарлийн, след като се убеждаваше, че намеците ѝ са грешни, но нямаше да го оставят да спи тази вечер, ако не провереше сам. А и донякъде беше съгласен, че е крайно време да разбере какво точно се бе случило. Макар и да се страхуваше.
Внезапно от другата страна вдигнаха. Лео вдигна поглед развълнуван и побърза да поздрави.
- Сине! Здравей! – Получи топъл отговор.
- Как си, татко? – усмихна се широко Леонардо.
- Е, справям се някак. Но знаеш какво казват, старост – нерадост. С всеки изминал ден старея. Което ме навежда на въпроса защо не звъниш по – често.
Баща му си беше втълпил, че сдава багажа, като всъщност беше в доста добро състояние за годините си. Опасявайки се, че наследствените болести в рода му ще го застигнат, той смяташе всеки ден за последен. Така караше вече десет години. Но и смъртта на съпругата му беше допринесла доста към това.
- Работя по един проект, тате.
- О, за онази изложба, нали? Как върви?
Лео въздъхна.
- Ами, старая се, но… Друго ми е в главата.
- Какво, да не е станало нещо с Дарлийн?
- Не, не, между нас всичко е наред, но… Татко, нещо ми става напоследък. Сънувам някакви неща свързани с мама, получавам някакви… привидения или не знам, сякаш спомени, но не знам дали са спомени, понеже нищо не си спомням, а и… Единственото, което знам, е че е умряла при някакво езеро. Но нито къде, нито как… Никой не ми е казвал. Може и да е късно, но по – добре късно, отколкото никога –
- Лео. – Прекъсна го баща му – Да не си взимал нещо?
- Какво? Не, как изобщо ти хрумна!
- Чудно ми е на теб как ти е хрумнало. Как започна това, със сън ли?
Леонардо се замисли.
- Не, вчера бяхме в парка с Дарлийн. Знаеш, там има лодки и можеш да се пуснеш по някое от езерата. Тогава се случи. Тя просто ме повика, но… Аз чух гласа на мама, въпреки, че не го помня.
От баща му не се чу нищо петнайсетина секунди. Лео реши да не прекъсва тишина, но когато се усъмни, че му е затворил, беше принуден да повика баща си.
- Да, тук съм – Увери го той – Сега ме чуй. Майка ти си имаше проблеми. След смъртта на брат ти тя… Не беше на себе си. От това страдахме всички. Но никой не можеше да предвиди какво ще се случи. Мислехме, че е безобидна. До деня в който не те отведе на разходка, докато бях на работа и повече не я видях жива. Знам, че беше лоша плувкиня, но никога толкова лоша, че да се удави… Не знам какво се е случило с вас двамата на онова езеро, но честно казано, не искам да знам. Нямало е свидетели, понеже докато сте били в лодката е имало мъгла и не се е виждало добре. Така че… Не мога да ти кажа какво точно се е случило…
- Татко…
- Сине. Потиснал си тези спомени с причина. Може би е по – добре да си остане така. Знам, че за мен е. С все сили се опитвам да натикам моите спомени за онова време в най – тъмното кътче на съзнанието си и те пак се измъкват от време на време. Днес ти ги измъкна. Моля те, не го прави повече.
Лео поговори още малко с баща си, само за да има с кого да говори и да не се срине напълно след чутото. Така и не разбра къде точно се бе удавила майка му, но реши да не пита. На баща му му стигаше толкова за днес. А и на него самият.
След като затвори, Лео постоя известно време замръзнал и загледан в една точка, докато кашата в ума му, която можеше да запълни цялата стая, се утаи малко. Когато се окопити, Леонардо се осмели да направи крачка и се стресна, забелязвайки Дари на няколко метра от себе си. Тя стоеше облегната на свода на вратата и препречваше пътя му към кухнята. По изражението ѝ Лео разбра, че от доста време стои там.
Двамата се гледаха безмълвно, премигайки често – често, със съзнанието, че никой не знае какво да каже на другия.
Вечерта, когато си легнаха изморени – което беше странно, понеже не бяха вършили много през деня – Лео си даде сметка, че проекта, по който работеше, беше глупав и щеше да се провали. Нямаше как да не го направи. Как да изрази себе си, ако не знае кой е? А той не знаеше. След всичко, случило се през последните два дни, Леонардо трудно можеше да пренареди живота си и да получи ясен образ за него. Ако беше в състояние да нарисува нещо, то би било объркващо, сюрреалистично и вероятно би имало мрачно чувство към себе си. Не би изразил себе си в нещо такова. Никак даже.
А може би не беше задължително да го прави. Може би трябваше да изрази моментното си състояние, вместо себе си като цяло.
Вдъхновен от тази идея, Лео бавно и внимателно се изниза от леглото, стараейки се да не събуди Дари, и се уедини в студиото си. Сякаш автоматично, ръцете му забъркаха боите в точните тонове и той започна да нанася с чести движения тъмните ивици. Чувстваше се спокоен и в същото време развълнуван. Умът  му най – после бе разтворил криле. Макар и да не беше сигурен, че това е което иска, Лео нямаше да позволи това на моментно опиянение да изчезне.
Изгуби представа за времето. Прекара няколко часа шарейки по платното, докато Дари не го изкара от въображаемият свят, в който се бе пренесъл.
- Лео, четири часът е. Ела да си легнеш.
Той обърна поглед към нея и осъзна, че очите му наистина браздят от нуждата за сън. Погледна платното и хареса досегашния резултат. Отиваше нанякъде. За пръв път от известно време.
Легна до Дарлийн ококорен в тъмнината. Тишината в стаята му пречеше. Умът му сякаш имаше нужда от шум, за да потисне всички странни мисли, които го обземаха. Не искаше да заспива. Беше го страх, че отново ще сънува нещо необяснимо, нещо объркващо. Но очите му не го слушаха. И в крайна сметка заспа.
- Мамо, защо сме тук?
- За да видиш големите птици, Джона. Все ми повтаряш колко много искаш да видиш, не помниш ли?
- Не съм искал да ги гледам, мамо.
- Ха-ха-ха, какво говориш, малкият ми!
Ръката ѝ докосва бузата му.
- Джона? Джона! Ела, момчето ми.
Майка му лежи на леглото. Гледа го уплашено.
- Джона? Къде е Джона?! Филип, какво е това момче?! Къде е моят син?
Баща му изтича от другата стая.
- Скъпа, спокойно. Всичко е наред. Пий си хапчето.
- Не!
Майка му блъска чашата вода и тя се чупи на пода. Тряс!
- Кое е това момче, Филип?! Какво прави в дома ми?!
- Няма нищо, скъпа.
- Мамо! Мамо?!
Баща му му прави знаци да се маха от стаята. Сълзите се спущат по бузките му и той побягва към другата стая.
- Къде отиваме, мамо?
Майка му бърза. Търси нещо трескаво и изглежда ядосана. Каза му да си слага якето.
- Ще излезем, скъпи.
Но наоколо има вода и на него не му харесва. Студено му е. И не се вижда нищо. Лодката се поклаща леко.
- Къде са птиците, мамо?
- Не знам, някъде наоколо.. О, виж там! Джона!
- Да, мамо?
- Видя ли го? Видя ли жерава?
- Къде?
Нещо изпляска наоколо, но нищо не се видя.
- Изпусна го. Само за малко се мярна.
Майка му го поглежда. Усмихва му се. Той ѝ отвръща.
- Хубавото ми момченце! – прегръща го тя. – Обичам те, Джона. Мама те обича ужасно много.
- Казвам се Лео.
- Какво?
- Името ми е Лео, мамо.
- Какво говориш, кой е Лео?
- Аз съм.
Майка му се вглежда в него. Отново изглежда уплашена. Той не разбира. Какво става?
- Синът ми… - казва майка му – Какво направи с него?!
Сега вече е ядосана. Пуска го, не иска да го прегръща повече. Едновременно изплашена и ядосана е. И той се плаши. Не иска да я ядосва. Но тя отново се държи странно. Само че татко го няма да ѝ даде хапчетата.
- Мамо, аз съм, Лео. Нищо не съм направил. Нищо не съм направил!
Разплака се. Не искаше мама да е такава повече.
- Джона, не плачи момчето ми, недей. Съжалявам. Съжалявам, Джона!
Майка му отново го прегръща.
- Казвам се Лео, мамо. Лео! Така се казвам, татко каза, че така се казвам!
- Шш, спокойно, скоро всичко ще свърши.
Сега се усмихва. Изтрива сълзите от бузите му и го целува по челото.
- Съжалявам, момчето ми. Но мама не може повече така.
Лодката се преобърна. Той се преобърна с нея и крачетата му заритаха в ледената вода. Той закрещя и завика мама, но нея я нямаше. Потъваше. Въздухът напускаше гърдите му. Изведнъж някой хвана ръката му. Някакво тяло се обви около него, сякаш го прегръщаше. И двамата започнаха да потъват още по – бързо. Той можеше да види бледата светлина от повърхността, но косата, обвита около лицето му, му пречеше. А водата беше толкова студена, че всяка част от тялото му го заболя. С последни сили, той се замята и се откъсна от ръцете, влечащи го към дъното. Сърцето му биеше силно, докато той се понасяше нагоре към повърхността. Светлината беше толкова близо.
avatar
Inner_beauty

Брой мнения : 11
Registration date : 17.03.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 17 Апр 2016, 23:31

хммм, доста интересно.
е, доста бързо се разбра какво се е случило, но сега интересното е, след като мистерията е разбулена, какво ще се случва по-нататък? честно казано, нямам представа какво да очаквам.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by SchiZzZo !! on Съб 30 Апр 2016, 03:01

Но защо тези спомени се пробудиха точно сега? хм.
avatar
SchiZzZo !!

Брой мнения : 55
Age : 27
Registration date : 29.07.2014

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Сандък с пеперуди

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите