Over My Dead Body

Предишната тема Следващата тема Go down

Over My Dead Body

Писане by Night on Вто 10 Май 2016, 17:53

PROLOGUE
ONE YEAR AGO



  - Махни се оттам!
  Фабия се усмихна на ядосаното момче отсреща. Знаеше, че на този етап единственото, което можеше да го изкара още повече извън нерви, бе усмивката.
  - Махни се!
  Приятелите им най-сетне се показаха иззад храстите и погледите им се забиха във Фабия. Беше разбираемо, като се вземеше предвид местоположението й точно в този момент, но реакцията им я изненада. Не мислеше, че ще бъдат толкова агресивни, когато се качи тук.
  Леон отново й махна с ръка и извика нещо, което този път тя не можа да разбере. Защо трябваше да се ядосват толкова? Нали идеята да дойдат тук бе тяхна?
  - Не се смей, а се разкарай оттам, Фаб! Опасно е! - думите на Леон накараха непослушницата да осъзнае, че все още му се усмихваше, и при това мигновено се намръщи. Погледна новодошлите, но реакция от тяхна страна не последва. Просто стояха и я гледаха.
  - Какъв ви е проблемът? - във Фаб за първи път от доста време се прокрадна нотка гняв по отношение на приятелите й, които бяха неразделна част от живота й още от малка. - На 16 сме, толкова ли такова нещо може да ви изкара извън релси?
  Тя се усмихна на себе си. Шегата с релсите нямаше да им се услади. Все пак се намираха точно на тях.
  При поредните гневни думи на Леон тя загуби самообладание. Защо само той реагираше? Защо другите не я защитаваха или подкрепяха него? Защо просто седяха и гледаха?
  Внезапно пое напред без да се интересува от последствията. Единствено тя се намираше на релсите, Леон бе плътно до тях, за да я "спаси", а другите ги наблюдаваха от безопасно разстояние. Толкова ли не ги беше грижа? Фабия отиде точно там, където Леон я бе умолявал да не ходи преди минути. Тъй като бяха извървели пътя дотук - пътя до моста с релсите, заобиколен единствено от няколко метални лоста, наречени преграда, всички се бяха разколебали. Без обаче да й споделят опасенията си, бяха изчакали да се качи, да стигне средата на линията, под която течеше реката, и да я оставят да се хвърли надолу в пропастта от моста, ако влак се появеше и минеше по релсите. Колко всъщност се интересуваха за живота й? Внезапно гласът й потрепери от гняв.
  - Махни се оттам?! Вие ме накарахте да дойда дотук, вие ме оставихте да стигна дотук и сега стоите и зяпате?! Знаете ли, че стоенето на тези релси точно в този момент може да струва живота ми просто заради страхливите ви и незрели приказки?! Писна ми от вас! И колкото и да не ви се вярва, този път съм сериозна!
  Фабия погледна приятелите си отново, чакайки да й отвърнат, да й кажат, че не беше права, да я успокоят, да й обяснят, че всичко е било просто шега, но вместо това по лицата им се изписа страх. Страх от какво? Все пак не беше най-страшното момиче в групата.
  - Какво има?
  Лицето на Леон се бе преобразило, бе почервенял и викът му огласи цялото пространство. Силният му зов смрази всяка една частица от тялото й, а лицето му се бе изкривило в нечовешка гримаса.
  - ТИЧАЙ!
  Оставяйки се единствено на инстинктите си, Фабия погледна през рамо приближаващия влак зад себе си и разбра, че това можеха да бъдат последните мигове от живота й. Бе точно на линията без вариант за бягство. И от двете й страни нямаше нищо, освен металните лостове, между които минеше ли, щеше да се размаже в буйната река долу. Оставаше й да тича право напред, където я очакваха приятелите й, където беше тревата, където можеше да се хвърли съвсем спокойно настрани и да се приземи на меко.
  Понечи да тръгне със сетни сили и да се втурне към единствения си шанс за спасение, колкото й крака държаха, когато чу предупредителния сигнал на влака зад себе си.
  Той бе точно зад нея.
  За няколко частици от секундата се бе озовал плътно зад нея.
  И не й оставаше нищо друго, освен да се хвърли настрани с надеждата, че щеше да оцелее.
  Полетя и последното, което видя от приятелите си, бяха ужасените им лица. Е, поне показваха емоция...
  Под нея вече нямаше нищо и тялото й бе повлечено яростно надолу към смъртта. След малко тя се разби в пенестата река и стигна дъното.


Последната промяна е направена от Night на Вто 10 Май 2016, 19:23; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Night

Брой мнения : 41
Registration date : 10.12.2014

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Over My Dead Body

Писане by Night on Вто 10 Май 2016, 19:21

CHAPTER 1
RECEPTION


  - ФАБИЯ, НЕ! - Леон бе най-близо до мястото, откъдето тя бе решила да се хвърли. Бялата й коса, която всички харесваха и докторите бяха определили като рядък феномен, лъсна на ярката слънчева светлина за последно. Вятърът я развя, карайки Фабия да изглежда като политаща птица. Леон протегна ръка да я спре въпреки разстоянието, което ги делеше, но вече бе твърде късно. Влакът мина право пред него и скри другата страна, като вятърът го накара да отстъпи. Сълзи бликнаха от очите му, защото съзнанието му не можеше да побере случилото се. Нещо страшно... Нещо немислимо... Нещо, което 16-годишни тийнейджъри не можеха да поправят. Нещо, което много скоро щеше да промени живота им завинаги и да ги преследва ден и нощ...
  То ги преследваше... Тя... ги... преследваше...



*   *   *
1 ГОДИНА ПО-КЪСНО


  Леон стоеше на дивана в хола и нямаше намерение да се отказва. Бе стигнал до последното ниво на играта, която му бяха доставили едва преди два дни, и сега повече от всякога бе възможно да счупи копчетата на джой стика. Колите яростно се надпреварваха на последното трасе, по което създателите твърдяха, че бе работено три месеца. Време беше за победа.
  Внезапно звънецът на вратата иззвъня, при което Леон се стресна и за малко не кривна от пистата. Толкова се бе вглъбил в плазмата в хола, че и най-малкото раздвижване във външния свят бе способно да го уплаши до смърт.
  - Отворете вратата! Мамо! - викна два пъти, за да не се налага да слага играта на пауза, защото на всички бе ясно, че след пауза, когато натиснеш бутона старт, да започнеш да играеш от средата на нивото може да се окаже фатално. След още две позвънявания той нямаше избор освен да направи този кошмарен избор, да стане от дивана и да се запъти омърлушено към входната врата.
  Когато отвори, с изненада откри, че пред него стоеше майката на Фабия. След погребението не я бе виждал, а и нямаше желание да го прави при положение, че не бе могъл да се справи със собствената си скръб. Не бе виждал и "приятелите" си, които бяха с него онзи ден... След онази случка повече не се бяха свързвали и животите им бяха тръгнали в различни посоки. Опасяваше се, че г-жа Гренвил бе дошла тук, за да това да бъде променено.
  Леон не беше вчерашен. В съседство се носеха какви ли не слухове, а както хората добре знаеха, клюките се разпространяваха из всеки град за секунди. До ушите му бе стигнала мълвата за приема, за който г-жа Гренвил се бе готвила със седмици и щяла да организира в къщата на семейството им. Леон в никакъв случай не искаше да участва, още повече да вижда майката на Фаб за трети път след смъртта й. Отне му време да й се усмихне, но когато го направи, тя заговори с лекота, която само някой от тяхната фамилия можеше да усвои.
  - Но това ти ли си? О, Леон, нямах представа колко си пораснал! Какъв късмет, че те намирам, защото точно ти ми трябваш! Ти си причината да съм тук сега!
  - Наистина, какъв късмет... - Леон се втренчи в новодошлата жена и когато видя, че продължава да го гледа в очакване, той отвори вратата по-широко и я покани да влезе, притиснат от обстоятелствата.
  Гренвил директно седна на дивана, на който той бе прекарал последните няколко часа, и не му остави друг избор, освен да се настани на фотьойла отсреща й.
  - Е? - подкани я да дава направо и да се свърши с формалностите. След като отхвърлеше офертата й, можеше спокойно да премине отново към играта си.
  - Както знаеш, утре е денят, който отбелязва точно една година от загубата на... - Гренвил спря и за миг лицето й претърпя хиляди промени. Накрая продължи, - ... на Фаб. В дома ми ще се състои прием, хора, съпричастни на случилото се, ще се отзоват. Няма как... Няма как да не те поканя. Ти играеш... Игра толкова огромна роля в живота на дъщеря ми и тя толкова те харесваше, така че няма как да не иска да дойдеш. Ти трябва да присъстваш, Лео.
  Зениците на Леон се разшириха. През целия му живот единствено Фаб му бе викала така. Лео. За първи път някой друг си позволяваше да го нарече по същия начин. Той преглътна тежко и погледна гостенката си.
  - Няма да дойда.
  Първоначално майката се изненада и направи недоумяваща физиономия, но бързо се опомни.
  - Ще дойдеш. Виж, единствените хора, които заслужават да са на този прием, сте ти и приятелите ти. Ако и един от вас липсва на него, всичко ще бъде сухо и безсмислено... Само вие можете да предадете онази атмосфера, само вие може да върнете Фаб и да накарате другите да усетят присъствието й... дори и за един миг. Приятелите ти ще дойдат, всички ще са там. Не бъди човека, който ще прекъсне веригата. Моля те.
  Леон не знаеше как да реагира. Как, по дяволите, тази жена бе убедила и другите да отидат? За една година четиримата бяха претърпели толкова много промени, че не разбираше как Гренвил бе успяла да ги накара да преглътнат гордостта си и да отидат на прием, бележещ годишнина от смъртта на Фаб... Щяха ли наистина да я уважат по този начин?
  - Те не са ми приятели - успя да каже само това. Умът му не побираше какво търсеха другите там... Защо изобщо бяха поканени?
  - Но ти си неин приятел, момчето ми. Ти най-много от всички. Приеми молбата ми и ела... Моля те като нейна майка.
  Гренвил се изправи, връщайки усмивката на лицето си и след като я изпрати, Леон затвори и се подпря на вратата.
  - Кой изобщо прави прием, бележещ една година от смъртта на детето му?
  Понечи да тръгне към дивана, за да продължи със заниманието си, когато забеляза, че екранът на плазмата бе черен.
  - К-Какво?
  Токът бе спрял. И последваха ругатни.

*   *   *

  Денят дойде. Леон се намираше пред къщата на семейство Гренвил и все още не можеше да се реши да натисне звънеца. Не можеше и да си обясни защо бе дошъл, но предполагаше, че лоялността му към Фабия надвишаваше всичко и нямаше друг избор, освен да влезе в къщата. Пое си въздух и натисна звънеца. Ситни стъпки се чуха близо до вратата и когато тя се отвори, пред него се разкри лицето на Лея.
  Лея.
  Момичето, с което бяха неразделни от първи клас. Момичето, което смъртта на Фаб отдалечи неимоверно много от него. Момичето, което присъстваше, когато Фаб падна... Когато Фаб се хвърли...
  Кестенявата й коса все още си беше чисто права, но очилата на лицето й бяха нещо ново. Явно ги бе сложила наскоро, доколкото можеше да се сметне, че една година се вписваше в това "скоро". Интересното бе как очите й премерваха всеки един детайл от новодошлия, как го измерваше с поглед и си вадеше изводи просто от стоенето му пред вратата.
  Леон не смяташе да чака и секунда повече.
  - Рамките на очилата ти са грозни. Защо не ги смениш? - наблюдавайки как лицето й се сбръчква в гримаса, той си проправи път през нея без да дочака сама да се отдръпне. Направи няколко крачки и затърси г-жа Гренвил с поглед. Познаваше къщата като дланта си и въпреки всичко бе дошъл само за едно и трябваше да изпълни плана си. Щеше да се покаже пред майката на Фаб, да си размени две мили думи с нея и след това съвсем тихо да се изниже и прибере у дома. Нямаше намерение да виси тук и да гледа противните лица на двуличниците, които само преди година той наричаше най-добри приятели. Понякога 16-годшните наистина можеха да се заблуждават лесно.
  След десетина минути лутане из къщата най-накрая той чу някой да го вика. Оказа се, че г-жа Гренвил водеше с нея другите четирима нещастници, от които той бягаше.
  - Търсехме те къде ли не - възрастната жена се засмя и блъсна събеседниците си към Леон. - Най-сетне приятелите на Фабия заедно. О, нямате представа колко сладко изглеждате.
  Леон дори не искаше да знае кои двама бяха застанали до него. От звездната им група бяха останали три момчета и две момичета. Леон съвсем спокойно можеше да твърди и бе решил много пъти, премисляйки нещата наум, че от тях шестимата най-малко Фабия заслужаваше да си отиде. Всеки друг, но не и Фабия.
  - Отидете ето там - гласът на Гренвил отново си проправи път в главата му и ги отведе до най-оживеното място в дома. - Исках да направя това от много време. От наистина дълго време. Всички да сте пак отново заедно! Безценен момент, в който силата на приятелството ви заразява всички останали!
  Думите й наистина бяха вдъхновяващи и за човек, който нямаше нищо общо със случилото се, разиграващите се събития можеха в действителност да бъдат "сладки".
  Истината обаче бе, че за тези петима тийнейджъри настоящият момент бе по-труден от всякога. Преди се бяха обичали, преди бяха държали един на друг и сега всички бяха дошли тук заради миналото. Заради нея. Истината обаче включваше и нещо друго - утре те отново нямаше да се поздравяват по улиците и всичко щеше да е постарому. Истината бе, че миналото не им харесваше чак толкова, за да му отделят повече от един ден.
  - ЗЕЛЕ! - Леон премигна и светкавицата го накара да примижи. Снимаха ги! Г-жа Гренвил снимаше групата отново заедно! Групата една година по-късно.
  Леон се бе отнесъл толкова дълбоко в мислите си, че не забеляза стоварващия се лакът на Питър върху себе си. Питър, усмихнат и излъчващ чара, който притежаваше още от малък. Същият Питър, който след щракването на фотоапарата изгледа Леон злобно и прибирайки ръката си в джоба, го блъсна нарочно с лакът. Ударът не бе чак толкова силен, но фактът, че бе неочакван, накара Леон да загуби равновесие, да ожули Тара, която стоеше от другата му страна, и да се строполи на пода като първия глупак.
  Ето защо не искаше да вижда тези хора.
  Инстинктивно той се завъртя към тях само за да види как Тара го зяпаше изненадано и съпричастно, Питър се смееше отсреща му, Лея се бе хванала за челото, а Корнелия гледаше съсредоточено нещо в далечината. Той се обърна, за да види какво беше толкова по-важно от излагащото му падане и тогава я видя.
  В далечината, заобиколена от други хора в черно, стоеше момиче високо почти колкото него, с черната рокля, която Фабия бе носила по време на инцидента. Това, което обаче открояваше момичето, бе бялата коса, която Леон никога нямаше да сбърка. Лицето й бе покрито с черен воал, така че да го скрие, но дългата й коса се поддаваше изпод него и изясняваше всичко. Нямаше друг начин... Да се роди друго дете с такава коса, да бъде на техния ръст, да се появи на годишнината на смъртта на Фаб. Можеше да бъде само едно.
  Това беше Фаб. Колкото и налудничаво да изглеждаше, главата й се бе извъртяла под такъв ъгъл, позволяващ й единствено да наблюдава Леон. Неспособен да различи нищо изпод воала, Леон погледна Корнелия.
  - Снимката. Трябва да се намира на снимката. Мястото, на което стои...
  Корнелия още от малка се отличаваше с интелигентността си и схващаше бързо, когато някой й говореше, особено в стресови ситуации.
  Въпреки липсата на контакт и дистанцията помежду им, двамата се разбраха с един поглед и Леон се изправи, поемайки забързано към белокосото момиче. Тя, от своя страна, като по сигнал се завъртя с гръб към него и се промуши между двама старци, изчезвайки от поглед.
  Корнелия се озова за секунди пред Леон и блъсна старците без да спазва никакви норми, което бе типично за нея, когато изпълняваше нещо.
  След като отминаха старците, Фабия можеше да се забележи още отдалеч. Изкачваше на бегом стълбите към втория етаж без да се обръща назад.
  - Отива към стаята си! Какво, за бога, се случва? - Корнелия се втурна по стълбите с Леон зад себе си. - Чакай!
  Момичето с воала изобщо не благоволи да се обърне и започна да тича по коридора. Разстоянието между нея и двамата й преследвачи се скъсяваше главоломно и внезапно забулената фигура взе вазата от шкафа до себе си, обърна се към Леон и Корнелия все още с воала на лице и я запрати към тях, без да дочака счупването й. Зави зад ъгъла, а вазата се заби на сантиметри пред краката на двамата тийнейджъри.
  - Какво не й е наред на тази?!
  Без да се бавят и секунда повече прекосиха разстоянието до ъгъла и пред тях се откри малък коридор. Единствената стая в него бе отворена, а коридорът бе празен.
  - Тя е вътре.
  Двамата връхлетяха едновременно и очите им зашариха по стаята на Фабия. Всичко бе така, както го помнеха - играчките, завивките, учебниците й, оставени на бюрото. Нито една част не бе помръдната или променена. За съжаление нямаха време да се любуват на гледката.
  - Къде е тази кучка?
  Леон за първи път си позволи да изгледа Корнелия намръщено.
  - Кучка?
  - Успя ли да видиш лицето й, за да твърдиш, че не е?
  Леон скръсти ръце и погледът му бе привлечен от нещо на прозореца. Когато успя да го фокусира, се приближи достатъчно близо за по-обстоен оглед. Лист.
  - Корнелия. Залепен е за прозореца.
  И двамата го прочетоха в синхрон, добит от годините им заедно, а когато приключиха, нямаше съмение, че бе предназначен за тях.


"Виждате ме по-често, отколкото се надявахте? Не се бойте. Ще ви преследвам навсякъде. А когато разруша животите на всеки един от вас, ще ви се прииска вие да бяхте паднали от моста... или по-добре: да бяхте смачкани под релсите. Успех!
хохохохо"


  Междувременно вратата на банята, намираща се вътре в стаята, стоеше открехната и черно було се поддаваше иззад ъгъла.


avatar
Night

Брой мнения : 41
Registration date : 10.12.2014

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Over My Dead Body

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 11 Май 2016, 03:22

Емоцията, с която те връхлита, е като ураган... Много вихър, много живот има в творбата... Всичко е толкова цветно и ясно.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Over My Dead Body

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите