Лично Творчество

Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Игра на предизвикателство: Напиши ми история

Go down 
АвторСъобщение
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Пон 08 Авг 2016, 19:39

По предложение на Ванко:

Цитат :
Хей, сетих се за една забавна игра, която преди съм виждал в един форум. Не знам дали на някой ще му се хареса и дали би участвал, но все пак да споделя, ако ти хареса идеята Very Happy

Разбира се, в отделна тема. Всеки има ред, или който иска, не знам Very Happy Но някой предизвиква друг да му напише някаква история.
Например ти предизвикваш мен да ти напиша кратка история за зъл пудел, който иска да завладее света Very Happy Very Happy
После аз те предизвиквам да ми напишеш история за жива вилица, която върви наоколо и набожда хората Very Happy Very Happy Разбира се, може да се поиска и съвсем нормална история, но нещо, което да може да се напише бързо. Може даже да се определи брой думи или пък срок за написване Very Happy Това са само идеи де, сега се сетих затова. Но представи си всеки от форума да пише някакви такива странни истории, където въображението е ключово Very Happy Ще бъде забавно и предизвикателно, според мен Very Happy

Предизвиквам те да ми напишеш история за беден студент, който си намерил квартира в стар порутен блок, и съседката била зловеща баба, която почнал да забелязва във все по-странни ситуации, докато накрая .........!!!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Вто 01 Ное 2016, 22:21

И ето че след сто години тази кратка и ужасяваща история пристига! Вземете си пиенето, цигарите,  семките, пуканките или с каквото там се тъпчете, защото този ужасяващ разказ няма да ви позволи да станете от стола, преди да прочетете и последната буква. Ще сте сковани от страх и напрежение, целите ще треперите...ми затворете си прозорците, защото навън не е двайсет градуса. Усещате някакво напрежение, стомаха ви се е свил на топка? Еми така е като ядете боб. Простотиите ще продължат и по време на разказа, така че се пригответе за малка доза ужас и голяма доза глупави шеги, които само аз ще приема за забавни, но вие ще ги изтърпите, защото сте добри хора. Все пак намирам тази тема за забавление, затова и ще се опитам да ви накарам поне малко да се усмихнете Smile

И ето, че идва най-важния въпрос. Има ли студенти тук? Абе аз вече си знам, че има такива. Е не знам как вие прекарвате студентските години, но сега ще разберете през какъв ужас минава нашия герой. Та този наш, или по скоро мой герой, кръстих на себе си. Защото Иван си е много хубаво име, пък и не можах да измисля друго.

Иван бил висок, спретнат младеж, който се обличаше хубаво и се държеше добре, въпреки че идваше от село и беше беден. Беден като един нормален българин. Иван обаче държеше на образованието, затова работи цяла година в една бензиностанция, за да може да си позволи апартамент в големия град. Защо? Та да има къде да спи, докато посещава най-елитния университет. За това престижно училище бе платил баща му. Първокласен клошар, който обаче спестява пари за обучението на сина си, още от както малкия Иванчо изкара шест по математика в четвърти клас. Никой в това семейство не бе извършвал такъв подвиг. Скромния и леко кривоглед момък си намери един страхотен, луксозен апартамент в един висок и много порутен блок. Хората все се чудеха кога най-сетне тая сграда, която вече се считаше за стара през Първата световна война, ще падне. Основите вече бяха изгнили. Мазилката падаше, повечето прозорци бяха потрошени, а другите бяха прекалено мръсни и през тях не се виждаше нищо освен петна от блажни пръсти.

Ванката беше щастлив, че поне ще има къде да спи, въпреки че леглото му беше твърдо, пружините вече бяха ръждясали и всеки път, когато момчето мръднеше и мусукл, всичко скърцаше. Няма да споменавам счупената тоалетна чиния или пък това, че нямаше топла вода, няма смисъл, нали? Схванахте, че мизерията е пълна. Беше гладен. Реши да си направи един студентски сандвич. Какво е студентски сандвич? Две филии хляб, а между тях още една.

Не се знае как нашия герой заспа от звука на гризене. Някакви глупави мишки бяха сметнали възглавницата му за вечеря. Но даже миризливите гризачи не събудиха Ванката. Той обаче се стресна от странно тропане по стълбите. Всеки би сметнал това за нормално, но младежа бе подозрителен. Усещаше тромави и бавни стъпки и то точно пред своята врата. Погледна през шпионката, която всъщност представляваше грубо направена дупка с пирон и чук. Той видя една старица, която беше облечена с дълго палто, което стигаше чак до петите й. Странното беше, че цялата беше мокра. Иван бе сигурен, че не е валяло от дни. Всеки път като стъпеше нещо дрънкаше. Сякаш имаше плик с буркани, които се удряха един в друг и създаваха този дразнещ шум. Студентът обаче бе прекалено уморен да се занимава с тая мумия, затова отново се върна към сладкия си сън, за съчуеничката Марийка.

Беше към шест часа сутринта и алармата на Ванката звънеше. Звучното "Кило доле, кило горе" нямаше как да не го събуди. Пък и вече не сънуваше Марийка, тъй че нямаше защо да се размотава в сънища. Той стана, за да се приготви за лекции. Тогава отново стана свидетел на една странна случка. Точно, когато излезе от апартамента си, който даже не се заключваше, той попадна отново на странната старица. Чу се един ужасяващ шум, лек писък и силно тропане.  Иван се огледа и видя, че пода е в счупено стъкло....и кръв! Е, може и да не е кръв, а някаква червена слуз. Абе честно да си кажем, приличаше на лютеница, но миризмата определено беше странна. Всеки би си помислил, че това е кръв. Това крещеше и съзнанието на Ванката, но той бе замръзнал на място. Краката му трепереха. Той видя бабата и нейната зловеща усмивка. Зъбите й бяха бели и остри, а по тях имаше от същата червена течност (кръв). Бабата гледаше Ванката и изрече двете най-важни за нея думи "вечерята ми". Това накара Ванката да извика "ВАМПИР" и да затича надолу по стълбите. Няколко пъти се спъна и падна, а на няколко пъти взе стълбите по дупе. Никой повече не видя нашия Иван.

А бабичката спокойно събра стъклата. Изми "кръвта". Слезна отново надолу по стълбите. Влезе в наводненото си мазе. Напълни джобовете си с десетина буркана лютеница. И пак онова силно дрънкане, докато се качваше по стълбите. Всичко си заслужаваше. Даже и мокрите чорапи. Всичко това за вкусната лютеница.


Е то се получи малко тъпо, но се надявам поне малко смешно? Абе просто трябваше да напиша историята и нищо по-добро не ми хрумна. Все пак да не умира темата преди да е почнала. Надявам се поне малко да ви хареса, знам че повече има глупости, отколкото история, а и тези странни случки са само две не чак толкова странни Very Happy Абе стига толкова обяснения. Enjoy
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Online
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Сря 02 Ное 2016, 18:36

хахахахахах мнооого забавнооо cvete idiot
сега ти трябва да дадеш тема за история

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Сря 02 Ное 2016, 19:51

Моето предизвикателство към теб е да напишеш история със заглавие "Вълкът, който искаше да достигне слънцето"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Online
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Чет 03 Ное 2016, 04:07

Вълкът подтичваше лежерно из зелените треволяци на гората, обгърната от прохладен сумрак. Муцуната му никога не спираше да души кръвожадно за крехката плът на свежа плячка. Инстинктите му - максимално наострени, съществото му вече последвало предварително посоката, откъдето предстои да долови трептенето. Иначе просто се придвижваше през пространството, усещайки профучаващия по козината му вятър.
Ноздрите му бяха призовани от чистия аромат на вода. Той се понесе натам и се налочи хубаво на свежестта й. После продължи покрай брега му, докато не стигна до края на гъсталака от дървета. Излезе на открито, обляха го жарките лъчи на слънцето и обърна очи нагоре. Като животно, то не можеше съвсем да разбере какво се случва. Но го удари нещо ослепително и враждебно, което го караше веданага да извръща очи. Съвсем несъзнателно, затова в спомена му оставаше само беглото възприятие на изгаряща експлозия. И в същото време, по своя примитивен естествен начин, въпреки агресията на това явление, се изпълваше с благодат. Защото Слънцето означава живителни сили, дава живот на природата, храни земята, и вълкът също бе едно от децата, над което звездата непрекъснато бдеше. Тази неразбираема плодотворна енергия, захранваща всичко живо със здравето си, същото здраве, което пращеше в краката му, което напрягаше мускулите му, когато пореше въздуха, преследвайки жертвата си.
Не като Луната. Това бледо, ефирно сияние, срещу което виеше опустошено, вампирски и лунатично. Което инжектираше в него наркоманския си нощен шен, жаден за гореща червена кръв в черните си вени. Срещу тъмнината, даваща покров над същността му на създание на нощта. Подвластно на магията на тънката бледа смърт в черен фин плащ.
И както гледаше така, за стотни от секундата, през главата му премина стрела от човешки лък, която повали вълка на земята. Уби го. Хищно, безчувствено, с хладния си неодушевен метал. Животното тупна на страна и очите му се изцъклиха неподвижни и изпъкнали, бездушни, застинали завинаги в кухите очни орбити, преди порталкъм душата му, а сега мъгливи кълба, със сива завеса, зад която се криеше отвъдното. Без хранител, без обитател, един бивш дом, сега обитаван от незнайни сили. В стъкленото тяло на окото му продължаваше да проблясва слънцето. Жизнените сили, гордите му лъчи, здравето му, хищно избуяващи, сега студено се отразяваха от сферите, за да може да се огледа от трона си в суха безжизненост, която дори не можеше да изгори, защото нямаше никой там.
Влажнината на очите му изчезваше.
В този миг се приближи един качулат мъж с нож в ръка, който разпори корема на създанието и извади всичките му черва. Беше с черни ръкавици, които попиваха кръвта на мъртвото животно. В ръката му имаше черен чувал, където напъха гнусотиите. След които извади сърцето му, дробовете му, бъбреците му, разпори стомаха му. Но преди да бръкне там, свали ръкавиците си, за да пробие меката бълвоч с плътта си и да може празнината под ноктите му да се забие в разпльоканите му вътрешности. След което извади несмляната храна и я натъпка в торбата при всичката останала помия.
Накрая взе очите му, почна да забива нокти по тях, че да оставят ясни отпечатъци и ги лапна. Почна да ги дъвче със зъби, така че да усети как минават през празнините между зъбите му.
Свършил с тази наслада, той грабна чантата си и се замина, такъв, непознат, потаен, от дебрите, откъдето се бе появил.
Остана изкорменото туловище на звяра, с кървави дири по земята и остатъци от някакви вътрешности. Застинало тяло, което не ропотаеше. Лежеше там в покой, в извращението си.
Сега слънцето го гледаха две празни зеещи черни дупки, които се очертаваха по ръбовете си и зовяха цялото слънчево кълбо да влезе с тях и да го усети как докосва кожените ръбове на очните му ябълки.
Харесва ли ти гледката, Слънце?

_________________


Последната промяна е направена от ℛiddℓℯ на Чет 03 Ное 2016, 04:13; мнението е било променяно общо 4 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Чет 03 Ное 2016, 04:09

Следващата тема: "Пази я!"

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Чет 03 Ное 2016, 06:53

Ама кажи някой друг да пише Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Online
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Чет 03 Ное 2016, 13:23

Е, който иска.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
RebAngel

avatar

Брой мнения : 2
Registration date : 20.11.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Нед 20 Ное 2016, 23:29

Нощният хлад се блъсна безмилостно в лицето на Дилън, карайки го да спре за момент и да поеме дълбоко дъх. Той подуши въздуха и се огледа.

- По дяволите, Самара! – изръмжа.

Следата на сестра му беше отдавна изстинала. Изглежда не беше чакала дълго, преди да се измъкне. Дилън се опита да укроти надигащият се гняв. Колкото и да беше ядосан обаче, страхът беше водещата емоция в него. За момент се почувства отново на четири. Малко, уплашено момче, криещо се в тясното подземие, притиснало с треперещите си пръсти устата на сестричката си, за да не проплаче. Кръвта на майка му, капеща през дъските на пода. Писъците. После пламъците. И после тишината.

Дилън искаше да плаче. Но нямаше време. Същата нощ той се преобрази за пръв път. За да ловува. За да нахрани едногодишната Самара. За да почете последната воля на майка си: „Пази я!“

От тогава правеше основно това.

Самара искаше нормален живот от както навърши дванадесет. И за това бягаше. Но тя не помнеше онази нощ както Дилън. Не помнеше хората, дошли посред нощ с факли и сребърни куршуми. Не помнеше писъците. За нея това бяха просто страшни приказки за лека нощ. Но за него кошмарите бяха живи, истински.

Улицата беше безлюдна. По навалелия същата вечер сняг личаха няколко чифта следи. Едните бяха прекалено едри, вероятно мъж и то доста пиян, прецени младежът. Другите принадлежаха на възрастна двойка. С кученце. Някой се беше опитал да заличи другите. Доста нескопосано, помисли си Дилън. Сестра му беше отличен ловец. Беше я обучил сам.

- Какво си намислила? – промърмори той, тръгвайки бавно по следата.

Каквото и да беше, той щеше да бъде подготвен.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8192
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Нед 20 Ное 2016, 23:55

Уау. Това надмина очакванията ми!
Иначе трябва да зададеш и тема за следващия, който иска да пише!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
RebAngel

avatar

Брой мнения : 2
Registration date : 20.11.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Пон 21 Ное 2016, 19:50

Благодаря Smile

Следваща тема: "Свободно падане"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   Чет 05 Юли 2018, 20:38

-Скъпи? Спиш ли? - питаше тя, докато прелистваше страница след страница от книгата.
-Опитвах се.
-Мери ми писа. Заедно с Дейв ни чакат на летището.
Чуваше се бебешки плач няколко седалки назад. Приятната ми дрямка отиде на боклука. Така или иначе проклетият самолет се разклащаше от време на време, сякаш дете си играеше с една от онези стъклени топки, които се използваха за украса. Нали знаете, тези които като разклатите, започва да вали сняг вътре.
-Ах, нямам търпение да идем при сестра ти и досадния й съпруг за цяла седмица.
-Ами! Ако мислиш, че ще ми мрънкаш през цялата почивка... - сопна се тя, очевидно усетила саркастичния ми тон. Не се случваше често. Това бе най-силното ми словесно оръжие.
Седалката отново се раздруса. Така или иначе нямаше да заспя, реших да се поразходя, но единственото място, където да се разтъпчеш на самолет е, точно така - никъде. Можех да отида до тоалетна, но кой знае кой леко изнервен господин преди полета е пийнал едно­-две уискита, за да се отпусне, а единствено се е изпуснал в гащите. Реших да не поемам риск и малката врата на тоалетната да си остане затворена, щеше да е най-добре и за всички останали пътници. Дочух две жени пред мен да си говорят:
-К'во ще праиш като пристигнем? - питаше едната.
-А па сигурно ще се разходя до някоя кръчма.
Наистина исках да видя лицата им. Тогава сигурно щях да разбера начина им на говорене, а може би дори да ги управдая някъде дълбоко в организма си. И аз бях израснал в провинцията, дядо ми говореше така, че ако някое хлапе сега го чуеше, нямаше дори да разбере на кой език плямпа. И все пак, това бяха дами в първа класа, най-вероятно с гримирани лица, нокти, вежди, абе пълен пакет. Нещо в мен се преобръщаше, когато видех красива жена да си бърка в носа, примерно. Да и жените са хора и те си имат нуждите, може би съм просто лицемер като не приемам истината. Дали малко дете, красива жена или пълен господин, всички те все някога си бъркат в носа. Нещата са такива каквито са. Дори убийците понякога помагат на бабите да пресекат някоя дълга улица. Дори най-красивата жена има нуждата да е изпърди от време на време.
-А аз па ше гледам да видя мъжо, че да не му домъчнее.
-За скумрия като тебе ли бе, съмнявам се - смееше се гръмногласно едната, така че целият самолет да се обърне към нея. Няма да се учудя и пилотите да са я чули.
Отново всичко се раздруса, но този път не спря след няколко секунди. От нищото се появи покнатина през средата на самолета. Всички гледаха уплашено. Стюардесите изпадаха в паника, може би забравили златното правило, че в беди най-важното е да се запази спокойствие. Какво ви спокойствие?! Самолетът се раздели на две, разни хора почнаха да излитат от седалките си и да се губят някъде в небето. Някои даже попадаха в двигателите и ставаха на гъсто желе от кръв и мозък. Имаше и такива, които се опитваха да се задържат за седалка или за вратата на тоалетната, която най-накрая се отвори и бях прав - ужасна миризма се разнесе из задната половина на самолета, на която бях останал аз. Предната част отдавна си беше организирала близка среща с една планина и от нея не беше останало нищо повече от дим.
Аз бях от малкото хора, които осъзнаваха, че наближава края и нито писъци, нито отчаяно сграбчване на седалката, ще ги спаси. Така или иначе щяхме да умрем, може поне да се насладим на последните си моменти. Поне аз така направих. Летях надолу към сигурна смърт. Винаги бях мечтал да скоча с парашут, ето че най-накрая изпълних мечтата си, е да, без парашут, но това ли е най-важното? Не мисля. Падах свободно надолу, вятърът си играеше с косата ми, изкривяваше лицето ми, почти откъртваше зъбите ми. Почти не виждах, очите ми щяха да изкокнат от атмосферното налягане, затова реших да ги затворя. Всичко изчезна. Земята, кръвта от двигателите, горящия самолет. Останах сам насред спокойната тишина. Усещах, че продължавам да падам, разбира се, нямаше какво да стане. Нямаше невидима ръка да ме хване и остави на земята с финес. Щях да умра. Секундите в небето ми се сториха като цяла вечност.
Мисля, че жена ми беше една от тези минали през двигателя на самолета и превърнала се в желе. Сигурен съм, че дори в тази форма пак е била кисела. Може би не трябваше да ругая мъртвата си жена, ала и вие ако я бяхте търпяли толкова време...Не. Не е правилно. Някъде дълбоко в себе си, аз я обичах. Някога. Преди години, когато се запуснахме. Тя четеше книга с дебели червени корици. Аз бях див келеш, леко подпийнал и не леко залитащ. Не си спомням точно как я заговорих, но когато повърнах върху книгата й, разбрах, че това е шансът ми. Обещах, че ще й купя нова, така и направих на следващия ден. Това ми даде повод и да я поканя на кафе, вече на трезва глава. Бързо си паснахме, запали ме по книгите, за което дори сега съм й благодарен. Но ако аз спрях да пия и се промених към по-добро...е то тя отиде по дяволите. Почти съм сигурен, че ми изневеряваше с Майк, който живееше отсреща, когато не се прибирах от работа.
Всичко това вече беше минало. Нея я нямаше, а скоро и аз нямаше да съм сред живите. Ако сега падаше до мен, бих й простил. Ала бях сам. Не виждах други в небето, което означаваше, че или има повече желе по прозорците или все още се държат отчаяно за седалките, молейки се на всички богове да ги спасят. Чувствах се свободен. Красивият ми полет продължаваше с пълна сила. Усмихвах се. Не само, защото вятърът разкривяваше лицето ми. Усмихвах се вътрешно. Или просто ми се е повръщало. Двете неща са доста близки, бих казал. Донякъде се радвам, че няма да виждам Мери и Дейв повече. За последно затворих очи, защото така наистина можех да чуя мислите си. "Това беше, поживях си добре, нали?", на което бързо друг глас в съзнанието ми отговори: "Разбира се, че не". Отворих очи, вече бях близо до земята. Виждах дърветата, едно малко езерце в далечината, даже две къщи около него с керемидени покриви. Дали някой гледаше от верандата как летя към задния двор. Може би щях да се озова на самата веранда, а може би щях да смачкам лехите с рози отпред. Ако беше филм, все някакъв вътрешен глас щеше да ме попита: "Последни думи?"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Online
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Игра на предизвикателство: Напиши ми история   

Върнете се в началото Go down
 
Игра на предизвикателство: Напиши ми история
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: