Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Кошмарни дни

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 1:57 am

Ден 1

Главоболието ми се беше засилило отново, шофирах вече три или четири часа. Налагаше се да карам бавно, защото пътят бе осеян с дупки. Умората ме застигаше, но знаех че не трябва да спирам защото ако не стигнех в селото през деня най-вероятно нямаше да открия къщата. Не бях идвал доста време, дори на погребението не присъствах. Разбрах за кончината на баба ми едва вчера(цяла седмица след смъртта ѝ). Тогава ми съобщиха че е оставила къщата си на Мен. А аз си мислех че ме мрази. До последно ме обвиняваше за смъртта на татко(единствения и син). На помена преди 2 години, тогава се видяхме за последен път. Но явно чувствата ѝ към мен се бяха променили оттогава.
Забелязах табелата на селото в далечината „село Бряст“. Внезапно Страйк скочи от задната седалка на колата и започна да лае .
- Спокойно момче-Казах му аз и се пресегнах да го погаля по главата. Част от козината му остана в ръката ми.-Стария ми Страйк- прошепнах и се обърнах да го погледна в очите .Той легна.
С влизането в селото видях гробищата, отбих. Излязох от колата и оставих Страйк вътре. Започнах да претърсвам гробището, нямаше и следа от скорошно погребани. Не можах да намеря гроба на баба. Разгледах таблото с некролози. Нищо. Потеглих отново, криволичих из пътя за да избягвам множеството дупки. Намерих къщата доста лесно. Все пак тя беше една от двете постройки в края на селото, дори не бях сигурен че е в плана му. Беше точно както си я спомнях, стара кирпичена едноетажна постройка с падаща мазилка. Паркирах колата близо до входната врата и слязох, оставих вратата отворена за Страйк, но той нямаше особено желание да напусне стария ми Форд.
-Хайде Страйк излизай момче - Извиках му с леко повишен тон.
В този момент забелязах една възрастна жена която беше се засилила към мен и крещеше нещо.
-Ееееей ей кой си ти? Кой търсиш?-започна да ме разпитва леко прегърбената баба. Тя се спря на няколко метра от мен и сякаш ме изпитваше с поглед. Бях останал безмълвен за секунди и единственото което правех беше да зяпам глупаво.Бях се втренчил в леко оредяващата ѝ коса която беше боядисана в някакъв ярък нюанс на червеното.
-Аз съм Павел- отговорих леко засрамено едва успявайки да отместя поглед от косата ѝ.
-Павел чии? Не те познавам. Кого дириш тук?-започна да нарежда отново тя.
-Павел Кацаров внука на баба Вени. Вчера разбрах за кончината ѝ ,и освен това ми казаха че ми е завещала къщата си-Казах аз с леко наведена глава и явна мъка в очите.
-Значи за това си дошъл а?!. За да видиш колко можеш да вземеш на съборетината.-изсмя се дъртофелницата.
-Не, не съм тук за това. Мислех да поостана за няколко дни тук. Малко почивка на село от ежедневния стрес в големия град.
В този момент Страйк скочи от седалката и започна да лае по старицата. За нейно щастие успях да затворя вратата на време и той не можа да излезе от колата.
-Озъпти тъпия си помияр- изсъска старицата, като местеше погледа си от мен към Страйк и обратното.
–Страйк не е помияр- сопнах и се насреща аз.-Той е породиста немска овчарка. А и за първи път го виждам да лае по човек така.-Никога не го бях виждал такъв, беше вперил поглед в жената и сякаш устата му започваше да се пълни с пяна от злоба.
-Не ми пука дали е породист или не. Помияра си остава помияр, и трябва да си знае мястото!
Дори не и отговорих просто гледах как старото ми куче се опитва да излезе от колата и да прегризе врата на бедната старица.
-Прави с къщата каквото искаш момче само не вдигайте много шум с породистия си помияр- изсъска отново тя с лека подигравателна усмивка.-С дядо Минчо сме възрастни хора и ни е нужна повечко почивка.
Тя ми обърна гръб и закрачи бавно към къщата си, която се намираше на около 150 метра от тази на баба ми.
-Извинете ..бабо..
–Иванка. Казвам се Иванка момче. Какво искаш сега?-измърмори тя без дори да се обръща към мен.
-Бабо Иванке знаеш ли къде е погребана баба ми? Ходих на гробищата но не можах да открия гроба ѝ.
-Че от къде да знам момче?!Гробищата са прекалено далече. А аз съм прекалено стара. Присъствах само на опелото в къщата.-отсече тя и отново се завлачи към къщата си.
-Благодаря все пак.- извиках зад нея, но тя сякаш не ме чу.
Страйк се успокои веднага след като дъртата се скри зад вратите на дома си. Пристъпих отново до колата и му отворих. Той слезе и седна до мен, като ме гледаше право в очите както правеше винаги.
-Какво става момче? Защо и се нахвърли така на старата?-говорих му докато го галех по главата. -Ще те нарича помияр а? Ти си 100 пъти повече човек от тая дърта клюкарка.
Взех ключа за къщата от жабката на колата и реших да вляза да разгледам вътре. Още с влизането ме удари миризмата на мухъл, сякаш никои не беше живял тук от години. Нищо не се бе променило от последното ми идване .А бяха изминали петнадесет години. Същия стар диван и малката масичка за кафе, сякаш и паяжините по стените ми бяха познати. В къщата имаше ток, явно го бе платила преди да си замине. Влязох в спалнята ѝ, леглото беше оправено, постлано с чисти бели чаршафи. Точно в това легло са я намерили(два дни след смъртта ѝ),казаха ми че е умряла в съня си. Отново ми стана мъчно, не само за баба но и за баща ми. Реших да продължа с обиколката и се отправих към малката кухничка. Чешмата капеше, опитах да я спра, но без успех явно кранчето се бе развалило. Побързах да изляза защото шума от водата засилваше и без това нетърпимото ми главоболие. Исках да си почина, но ме беше малко страх да легна в спалнята затова просто се облегнах на старя диван. Заспал съм. Събуди ме някакъв шум идващ от мазето. Дори не успях да стана за да проверя, бях прекалено уморен от дългия ден. Погледнах към Страйк, който стоеше на дивана с наострени уши и сякаш наблюдаваше нещо в тъмнината. Клепачите ми отново се затвориха.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 2:02 am

Ден 2

Събудих се трудно. Ушите ми звъняха ужасно, главоболието все още ме тормозеше. Надигнах се от стария диван и седнах подпирайки лакти на масата. Погледнах към стенния часовник, вече минаваше 14:20.Бях спал над 16 часа. Просто седях и се наслаждавах на тишината. Но за мое съжаление това не продължи дълго. Започна като леко драскане, но със всяка изминала секунда шумът ставаше по силен, и след малко прерасна в нещо което ми звучеше като дращене и ръмжене…?!?
-Страйк- извиках и скочих от дивана без да се замислям, започнах да се ослушвам откъде идват звуците. Мазето. Изтичах до там и го видях, той стоеше на последното стъпало и ръмжеше взирайки се във вратата на избата.
– Страйк!?Какво гледаш момче? Какво има там?-разпитвах го аз докато слизах по стълбите към него. Дори не се обърна, сякаш не ме чуваше. На вратата имаше дълбоки резки от драскане, следите бяха доста на високо, явно се бе изправял на два крака и е драпал по вратата.
Опитах се да отворя, но беше заключено, освен резето на вратата висеше и ръждясал катинар. Започнах да ровя из джобовете си за да намеря ключовете които ми бяха дали за къщата, но не ги открих. Светнах крушката в мазето и се опитах да надникна вътре през малката пролука на вратата. Не се виждаше абсолютно нищо. Качих се отново горе и претърсих якето си, бяха ми дали ключове само за входните врати, и никои от тях не беше за катинар.
-Просто ще го разбия - измърморих на себе си и се отправих към колата, отворих багажника и започнах да ровя вътре. Беше пълен с боклуци, но сякаш нямаше нищо което да ми бъде полезно, или поне така си помислих в началото, тогава забелязах малката щанга. Грабнах я и се втурнах отново вътре. Страйк не беше помръднал от там, продължаваше да ръмжи по вратата. Хванах щангата с две ръце и напънах стария катинар. Въпреки че не притежавах особена физическа сила, начинанието ми пожъна успех.(при това на мига). Катанеца падна на земята. Подпрях щангата до мен и открехнах леко вратата. В същия момент ме удари някаква ужасна воня,смърдеше така сякаш нещо беше умряло вътре. Не можах да удържа стомаха си за дълго, наведох се и започнах да повръщам. Точно в този момент забелязах водата. Цялото мазе беше наводнено. Във водата освен бурканите със зимнината плаваха и няколко големи плъха които бяха започнали да се разлагат. Изправих се бързо и се устремих нагоре, прескачах през едно стъпало бързайки да изляза от къщата и от ужасната миризма.
Излязох на двора и седнах на меката трева. Дишах бавно и дълбоко, опитвайки се да изгоня зловонната миризма от тялото си. Земята беше суха, нямаше и следа скоро да бе валяло, от къде се бе взела цялата тази вода? Дори да не знаех от къде беше дошла водата знаех едно, а именно че трябва да се върна в къщата и да се справя с проблема, не можех да оставя нещата така. Постоях още малко седнал докато чаках да спре да ми се повдига. След което станах бавно от земята и се отправих към малката барака която беше прилепена от едната страна на къщата. За мой късмет намерих някакъв овехтял чифт ботуши и една стара лопата. Свалих си блузата и я завързах на лицето си, погрижих се да покрива носа и устата ми.Нахлузих старите ботуши(които се оказаха по-големи отколкото изглеждаха)грабнах лопатата и тръгнах към мазето. Страйк вече беше нагазил във водата и бе застанал до отсрещната стена, вече не правеше нищо, просто стоеше и се взираше в каменния зид. Аз на свои ред стиснах зъби и започнах да вадя умрелите гризачи като ги придърпвах с лопатата и ги изхвърлях в боклука. Приключих доста бързо с махането на изгнилите останки от плъхове, но знаех че трудната част тепърва предстои, а именно да отводня смръдливото мазе. Въоръжих се с една пластмасова кофа и започнах да изгребвам водата и да я изсипвам навън. Работих с часове почти без почивка, бях капнал от умора и краката ми бяха подгизнали, явно старите ботуши бяха за боклука, но бях постигнал голям напредък, мазето беше почти изчистено. Оставих кофата на земята, и взех един парцал за да подсуша стълбите. Не ми отне много време, се пак бяха само шест стъпала. Остана само едно нещо, да изчистя Страйк.
-Страйк хайде момче ела, не мога да те пусна горе мокър.-Той отново не ме отрази. Цял ден беше така. Не исках да го призная но знаех че вече е доста стар и явно бе започнал да оглушава. Взех една стара кърпа и отидох при него, след като почистих старателно козината му и се уверих че е напълно сух го хванах за каишката и го изкарах от мазето. Затворих вратата зад себе си слагайки малкото резе.
Дори не бях разбрал кога е минал деня, на вън беше започнало да се смрачава. Усещах как краката ми пулсират от умора, но пък ужасното главоболие бе напълно изчезнало. Седнах на старото диванче и започнах да ровя из чантата си, спомних си че имах останала храна от миналия ден. Поставих останките на масата и със Страйк си устроихме скромна вечеря. Той седна до мен на дивана и чакаше кротко да му подавам по нещичко. През прозорче на стената успявах да видя съседите(или поне силуетите им)Седяха и гледаха телевизия, дори не помръдваха. Просто две сенки който се взираха в някаква променяща цвета си светлина. Защо ли изобщо пускаха пердетата? Все пак наоколо нямаше жива душа. А и дори да имаше не мисля че някои щеше да се интересува какви предавания гледат двамата пенсионери. Реших да последвам техния пример и си пуснах малкото телевизорче, даваха някакъв стар военен филм в които главния герои трябваше да спаси взвода си от преследващите ги нацисти. Клепачите ми бяха натежали и започнах да се унасям. Възнамерявах да прекарам нощта в спалнята, но бях прекалено уморен за да стана от мекото диванче и да се преместя.
През нощта ме събуди някакъв шум, отново онова дразнещо драскане, погледнах към краката си и видях Страйк, който отново седеше на дивана и сякаш следеше нещо в мрака. Телевизора осветяваше слабо малката стаичка и само отсрещните ъгли бяха потънали в мрак. Замижах, опитвайки се да видя какво гледа Страйк. В тъмния ъгъл на помещението се бе спотаило нещо. Успях да различа силуета в мрака. Бях вцепенен от страх, не можех да помръдна. Изведнъж сянката се раздвижи, и тръгна с бавни стъпки към другия край на стаята. Във въздуха се носеше противна воня на изгнила плът примесена с фекалии. След секунди силуета се скри зад ъгъла където бяха стълбите за мазето, а заедно с него и миризмата изчезна. Целия треперех, не можех дори да помръдна, страхът бе превзел тялото и умът ми. Шумът спря, дори звука на телевизора не се чуваше. Усетих как Страйк се раздвижи, обърнах бавно глава към него за да видя какво прави. Беше се втренчил в мен, плътта се бе дръпнала назад от устата му и разкриваше зъбите му, изглеждаше сякаш ми се усмихва. Пастта му започна да се отваря бавно. Не спря там където трябваше а продължаваше да се разчеква, чувах как костите му се чупят, докато накрая долната му челюст увисна само на кожата. Някъде дълбоко от гърлото му се чу тих дрезгав глас.
–Какво гледаш момче? Какво има там?...
В този момент се събудих, бях облян в пот, гореща и мазна.Започнах да дишам дълбоко опитвайки се да забавя препускащото си сърце. Погледнах към Страйк, който стоеше на дивана и гледаше в мрака с наострени уши. Обърнах се с гръб завивайки се през глава, запуших си ушите и зачаках да дойде утрото.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 5:40 am

Улавяш такива живи неща! Всичко се разигра много вълнуващо в мен. Всички ключови образи: от бабата с мазна като изгиряло олио + мухъла на старостта, гниенето и тн., през това как пропилата тази скверна енергия къща със своя чудовищен хищен живот, през смразяващите кръвта като вой на незнайни сирени в небето, през контраста между ужаса, който тихо те смразява и привидното спокойствие, което се допълва и от прекараната в парализиран полусън и буден ужас-агония нощ (а това време е най-големия капан за плячката!), зловонието на забравения труп, който сякаш продължава да живее скапан, прикован към гразта, която е вкиснала тялото.. и бабата и дядото, отново като трупове, слуги на една няма жива смърт, и проблясванеот и сменянето на цветовете, което те панира...
И нещо много дълбоко в теб се пръсва, и се питаш в коя заклещена вкочанена Смърт си бил примамен и приклещен?

_________________


Последната промяна е направена от ℛiddℓℯ на Вто 13 Сеп 2016, 3:24 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 11:30 am

Ден 3-част първа

Събуди ме някакво чукане. Отново замръзнах от страх,не помръднах от дивана докато не го чух, беше гласа на съседката. Подадох глава от завивката и се огледах, навън вече бе светло.
-Кошмари, просто глупави кошмари.-си казвах докато ставах от дивана. Страйк все още спеше. Отправих се към вратата, спрях се до стълбите за мазето и погледнах надолу. Нищо.
Поклатих глава и отключих вратата за да изляза.
–Момчее, момчеее, накарай помияра да млъкне!!-вече я чувах ясно.
-Какво има бабо Иванке? Защо крещиш така?
-Нали те предупредих с помияра ти да не вдигате много шум-гласа ѝ бе станал дрезгав, напомни ми за гласа от съня ми, най-вероятно бе викала доста време.
–Не съм вдигал никакъв шум, вие сте тази която вдига патърдия.-сопнах ѝ се насреща аз.
-Тъпото ти куче, вие вече часове. Защо не го накараш да млъкне а?!-отново започна тя, напълно пренебрегвайки моите думи.
-Не знам за какво говорите. Страйк все още спи. Както вече ви казах само вие вдигате шум с вашите крясъци и чукане по прозорците.- обяснявах ѝ аз докато се обръщах за да затворя вратата зад себе си. Не ми се искаше Страйк да чуе гласа на дъртата и да ѝ се нахвърли отново.
-Чукане по прозорците?- измърмори тя леко недоумяваща, видях как очите ѝ се разширяват и ръцете ѝ леко се разтрепериха. В следващия момент просто ми обърна гръб в опит да си тръгне.
-Чакайте! За къде се разбързахте? След като сте вече тук исках да ви задам няколко въпроса.-спрях я аз като сложих ръката си на рамото ѝ.-Случайно мазето ви да е наводнено?
-За какво говориш момче? Тук не е валяло от седмици.-гласи ѝ беше започнал да трепери.
-Ясно. Още нещо преди да тръгнете.-спрях я отново аз.
-По-бързо момче нямам цял ден!- думите се изстрелваха от устата ѝ, вече едва успявах да разбера какво казва.
- Знаете ли кого да питам за гроба на баба ми?
- Защо не идеш до църквата, попа сигурно ще знае къде са я закопали.- докато го казваше видях как крайчетата на устата ѝ се пречупват в лека, нервна усмивка. След това отново закрачи с бързи стъпки към дома си. Докато се прибираше на няколко пъти се обръщаше и ме гледаше с изцъклените си очи.
-Тая дъртата е изкукуригала.-измърморих си аз и след секунди осъзнах че на лицето ми се шири усмивка.
Влязох отново вътре, тишината ми се струваше малко зловеща. Пуснах телевизора за да ме разсейва, докато претърсвах шкафовете в кухнята за някаква храна. Единственото което открих бяха някакви развалени ябълки и един мухлясал хляб които бе почти изяден от гризачите. Щеше да се наложи да мина през магазина за да накупя някои неща, но първото което мислех да направя бе да намеря църквата и да говоря със свещеника. Събудих Страйк и му сложих каишката. Той веднага ми се нахвърли и започна да ме ближе, знаеше че е време за разходка. Нямах възможност да попитам съседката къде точно се намира църквата, затова реших да по обиколя с колата, все пак селото не беше голямо. С приближаването си до стария ми Форд бързо разбрах че този план отпада, едната му гума беше спаднала.
-По дяволите, сигурно се е спукала.-за щастие имах резервна, но в момента нямах намерение да я сменям, затова тръгнах пеша из селцето в търсене на отговор на моя въпрос.
Селото бе пусто, единствения признак на живот бяха уличните кучета, но и те изчезваха бързо при вида на Страйк, въпреки че бе остарял явно все още всяваше респект сред себеподобните си.
В далечината забелязах купола на църквата, започнах да крача по-бързо. Нямах търпение да разбера къде бяха заровили баба ми.
С приближаването си забелязах гробовете в двора на църквата, най-вероятно бяха на свещениците който са служили преди в малкия храм. Завързах Страйк на оградата и се отправих към входа. Вратата на църквата бе леко открехната. Влязох. Вътре беше почти непрогледен мрак, единствената светлина беше от няколко то свещи които бяха запалени до една голяма икона на разпнатия Христос. Пристъпвайки навътре забелязах една фигура която бе коленичила пред иконата и изглеждаше сякаш се моли.
–Отче?-прошепнах аз, докато леко се приближавах до човека. Той се обърна рязко и се втренчи в мен, свещите осветяваха лицето му. Очите му бяха кръвясали и в тях успявах да видя единствено страх. Изглеждаше ужасно, расото му бе скъсано и около него вонеше на урина.
-Извинете че прекъсвам молитвата ви, но исках да ви попитам за погребението на една моя близка роднина. Баба ми Вени...- в момента в който името на баба излезе от устата ми той се изправи рязко и започна да крещи.
–Въъъъън, излизай от храма божий, махай сеее. Нямаш право да споменаваш името на тази жена в това свято място.-викаше с все гърло и започна да ме бута докато сочеше към вратата.
–Отче какво става? Добре ли сте? Просто исках да ви питам къде сте погребали баба ми.- говорих тихо и се опитвах да го успокоя. За съжаление без успех, той продължаваше да крещи и да ме блъска, нямах избор, трябваше да напусна. След като ме изхвърли от църквата попа затръшна вратата зад мен, и я залости. Седях пред портата и се опитвах да разбера какво се бе случило току що и защо свещеника полудя след като чу името на баба ми? Нямах си и идея какво става, но бях твърдо решен да разбера. Развързах Страйк от оградата на църквата и се отправих към центъра на селцето, исках отговори и се надявах че там ще намеря някой който да ми ги даде…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 11:31 am

Ден 3-част втора
Със стигането си на центъра първото което мислех да направя бе да поговоря с кмета или поне някоя секретарка за свещеника. Този поп не беше с всичкия си, не можех да повярвам че човек като него може да е бъде оставен да свещенодейства на служби. Кой знае какво е станало с тленните останки на баба ми, ако са били оставени в ръцете на този напикаващ се ненормалник. Влязох в кметството само за да разбера че няма никого там, всички врати бяха заключени с железни решетки. Какво по дяволите се случваше в това забравено от бога селце. Излизайки от сградата застанах на площада и се огледах, нямаше абсолютно никой. Сякаш цялото село бе опустяло, без да броим лудия в църквата и ненормалната ми изкуфяла съседка. Започнах да крача напред-назад докато се чудех какво да правя и тогава я видях, светлината в малкото магазинче в края на улицата. Не можах да се въздържа и се затичах натам, честно да си кажа леко бях уплашен от цялото това мъртвило. Влязох в магазина със засилка. Вътре нямаше никой.
–Естествеенооо как можах да си помисляяя че в това шибаноо село може да има някоиии.-изкрещях аз с цяло гърло.
–Сега идвааам.- долетя някъде отзад. Почувствах се неудобно че бях избухнал, дори леко се изчервих.
–Здравейте-поздрави ме младото русо момиче което застана зад щанда.
–Здрасти-усмихнах се аз насреща.
–Какво ще обичате?- попита ме тя като ми се усмихна широко и подпря лактите си на витрината пред нея.
Не можех да повярвам на очите си, такова красиво създание на запустяло място като това. Имах толкова много въпроси а езика ми сякаш се бе завързал при вида ѝ.
–Добре ли си? Наред ли е всичко?-в очите ѝ се появи угриженост докато думите излизаха от устата ѝ.
–Да, да всичко е наред.-леко се засмях аз- Просто ти си първия нормален човек който срещам в селото.
Тя отново се усмихна широко навеждайки главата си напред.
-Е не знам дали съм толкова нормална колкото изглеждам- започна тя докато се опитваше да спре да се смее.
– Е със сигурност изглеждаш по-нормална от другите хората с които ми се наложи да приказвам по -рано днес.-исках да започна да говоря сериозно, но не можех да спра да се подсмивам.
-Да не би да си говорил с жената с гълъбите? Тя не е луда. Просто наистина обича пернатите си дружки.-закиска се отново тя.
-Не, но се срещнах със свещеника на селото.-изражението ми доби по-сериозен вид-или поне бе облечен като такъв. Изгони ме от църквата преди малко.
–Странно. По принцип отчето е много ведър и добър човек, дори не съм чувала да повиши тон на някого, да не говорим да гони хора от църквата.- отвърна тя с лека умислено изражение.
–Този човек с който говорих аз не беше нито ведър, нито добър. Започна да ми крещи без причина и ме изрита от храма като мръсно куче...Куче. По-дяволите Страйк.-толкова се бях забързал да стигна до магазина че при влизането си бях оставил Страйк пуснат отвън. Ако тръгнеше след някой уличен пес после нямаше да мога да го намеря с дни. Излязох от магазина и го видях да лежи до вратата и да наблюдава една котка, която ходеше бавно по улицата на около петдесет метра от него. Дори не стана за да я подгони, явно вече бе прекалено уморен за тези неща. Хванах края на каишката му и я завързах за близката ограда. Коленичих до него за да го погаля по главата.
–Кучето ти изглежда страхотно. Немска овчарка нали?-момичето бе излязло и вече стоеше зад мен.
–Точно така чистокръвен немец. Името му е Страйк. А аз съм Павел.- представих и се аз докато и подавах рака.
-Приятно ми е да се запознаем Павеле.-отвърна тя и се здрависа с мен.- Аз съм Елена, но хората ме наричат просто Ели. Приятно ми е да се запозная и с теб Страйк- усмихна се тя и клекна до него започвайки да го гали.
Огледах се отново, наоколо все така не се виждаше жива душа.
–Хей Ели къде са всички хора? Защо селото е толкова пусто?-запитах аз.
-Селото е малко и повечето му обитатели са възрастни хора. Излизат по веднъж на ден колкото да си вземат хляб и храна за деня. Понякога дори се запасяват за повечко време, и не ги виждам с дни.
–Разбирам-въздъхнах аз.-Ами кметството-попитах докато сочех към него.-И там не можах да намеря никого. Нямате ли кмет или поне някоя секретарка която да работи там?
–Има разбира се, но кмета в момента е на почивка и докато го няма секретарките сами си определят работното време ако ме разбираш.-обясняваше ми тя докато продължаваше да гали Страйк.
–Явно и днес няма да разбера къде са погребали баба ми.-въздъхнах аз
-Баба ти е починала?! Моите съболезнования.-момичето се изправи и ме погледна тъжно.
-Да. Преди около седмица. Баба ми Вени, ти познаваше ли я?
–Баба Вени е починала?-погледна ме момичето леко недоумяващо.
-Да. Случайно да знаеш къде са я погребали?-запитах аз сякаш по навик.
–Аз дори не знаех че е починала, бях извън селото миналата седмица. По принцип жените от село ми казват ако нещо се е случило докато ме няма. Но този път са пропуснали.
–Аз самия разбрах преди няколко дни. Обадиха ми се да ми кажат за кончината ѝ, или по-скоро за да ме информират че аз наследявам старата къща.
Момичето ме погледна стреснато.
–Да не би да си отседнал в къщата в момента?-попита ме тя леко почудена.
–Да вече трети ден съм тук. При идването си минах покрай гробищата за да видя къде са я положили, но не успях да намеря нищо. Дори некролози нямаше.
Тя отново ме погледна угрижено.
–Трябва да знаеш нещо-започна тя-става въпрос за баба ти. В селото се носеха слухове че в последните години се е занимавала с някакви окултни неща. Знаеш магии, викане на духове и тем подобни. Казваха и че е използвала мазето на къщата за сеансите си.
–Какво? Това са пълни безсмислици! Не го вярвам.-гледах я в очите, погледа ѝ не се промени, бе все така обезпокоен, изглеждаше сякаш вярва в тези неща.
–Просто исках да знаеш, все пак ти си и внук.-добави тя.
–Благодаря ти за което.-усмихнах ѝ се аз.-Просто не вярвам в подобни глупости.
–И аз не вярвам, разбира се.– засмя се насреща ми тя. Не можех да преценя дали се опитваше да обеди мен или себе си.
След като приключихме с разговорите напазарувах и се отправих към дома.
–Колко време ще останеш в селото?-провикна се Ели зад мен.
–Не съм сигурен, може би още няколко дни.-отвърнах.
–Значи ще се видим отново нали?
–Силно се надявам.–наистина беше така.
Прибрах се у дома и се протегнах на дивана. Мислех си за нещата които ми беше казала Ели. Знаех че няма как да са истина. Знаех го, но все пак реших да поогледам къщата за нещо съмнително. Започнах от спалнята, не открих нищо подозрително. Кухнята, отново нищо, ако не броим скапаната чешма която все така не спираше да капе. Огледах салончето, дори преместих дивана. Както си и мислех. Това бяха врели некипели, клюкарски истории на стари жени които си нямат друга работа освен да…..
– Мазето!-само там не бях огледал внимателно, но имаше ли нужда, все пак вчера бях там почти целия ден, ако имаше нещо щях да го забележа. И все пак исках да съм сигурен.
Отворих вратата и влязох бавно, миризмата бе изчезнала. Огледах се внимателно. Нямаше нищо, което да напомня на стая за вуду ритуали или черни магии.
–Да му се не види, претърсвам къщата да намеря следи за това че баба ми е била вещица….
Почувствах се глупаво, знаех че няма нищо такова, защо изобщо си правех труда? Страйк слезе при мен, отново отиде на отсрещната стена и заби поглед в нея.
–Какво има момче?-коленичих до него и опрях рака на стената, имаше прах, много прах. Почистих я с длан, под мръсотията забелязах нещо. Някакви надписи, знаци или йероглифи.
–Мамка му! Какво по дяволите е това?- побиха ме тръпки.
Лампата премигна, отново ме удари вълната от ужасна миризма на гниеща плът, усетих студен дъх във врата си. Страйк обърна глава и се озъби, гледах го как се бе вперил в нещо зад мен. Кръвта ми замръзна за миг, опитвах се да не се подавам на страха. Събрах кураж, стиснах ръката си в юмрук и се обърнах рязко. Нямаше никой. Сърцето ми щеше да се пръсне, хванах Страйк за каишката и излязох от мазето на бегом. Сложих резето и се качих горе.
Слънцето залязваше, пуснах всички лампи в къщата и седнах да дивана за секунда, не знаех какво да правя. Страха отново започваше да взима превес над здравия ми разум. Погледнах през прозореца и отново ги видях, лудата ми комшийка и съпруг й. Седяха си и гледаха телевизия. Никакъв признак че са живи. Просто две неподвижни, шибани сенки зад завесите. Защо ли ми изглеждаха толкова зловещо? Станах и грабнах телевизора, преместих го в спалнята. Заключих вратата и се изпънах на леглото, Страйк седна до мен.
Вечеряхме в кревата докато гледахме новините, а след това и прогнозата за времето-казаха че ни очакват обилно количество валежи. Страйк беше легнах върху мен, изглеждаше ми толкова спокоен. Не загасих лампата, просто се отпуснах на стария дюшек. Заспал съм.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 11:32 am

Ден 4

Отворих очи и погледнах към прозореца. Светлината се прецеждаше през завесите и достигаше до чувствителните ми очи. Беше прекрасно, тишината и спокойствието които царяха ме караха да се чувствам приятно, дори уютно. Всичките глупости с мазето ми се струваха като глупав сън, сън който не си заслужаваше дори да се помни. Надигнах се от леглото и отворих завесите, вече бе минало обяд. Огледах се в стаята, Страйк го нямаше, погледнах под леглото , нищо. Започнах да си въртя глава уплашено. Не вярвах на очите си, вратата беше леко открехната. А аз не бях излизал от стаята.
–Страйк къде си момче?-викът ми разцепи тишината. Излязох от стаята и продължих да крещя.
–Страаааайк- Как изобщо е успял да излезе от стаята? Нямаше го в салончето, нито в кухнята. Погледнах към мазето, вратата беше широко отворена. Слязох бавно по стълбите и пуснах лампата, видях го да лежи на земята.
–Как излезе от стаята момче?- приближих се до него и сложих ръка на гърба му.
–Страйк?!- Вече беше изстинал. Явно му бе дошло времето. Надигнах леко тялото му за да го преместя горе и видях кръвта, която вече изсъхваше по пода. Надигнах главата му и забелязах раната. Гърлото му бе прерязано. Това не можеше да се случва…
–По дяволите Страйк!- не успях да сдържа сълзите си, прегърнах го милвайки по главата. Постоях така малко време докато се успокоя. Знаех че този ден ще дойде, но не очаквах че ще бъде по такъв начин. Не можех да си обясня какво се е случило. Нямаше как някой да се е промъкнал в къщата, бях заключил навсякъде. Дори спалнята беше залостена от вътрешната страна…
Изведнъж всичко което мислех за глупост стана реално. Всичките щуротии -магиите, заклинанията вещерството всички тези неща ми се сториха по-истински дори и от самия мен. Не чувствах страх, а омраза, яд. Бях ядосан на себе си, ако бях повярвал на Ели това нямаше да се случи. Страйк щеше да е все още жив. Но вече беше твърде късно, нямаше как да поправя грешката си. Вдигнах Страйк и го изкарах навън, оставих го на поляната докато намеря подходящ инструмент за да изкопая дупка. В шибаната барака имаше всички видове инструменти, които можеха да потрябват на човек за работата в градината. Явно баба освен вещица е била добра и в селската работа. Вдигнах копача и го стоварих на земята с все сила, и отново и отново. Копаех като полудял опитвайки да си излея яда. Изгребвах пръста на бързо с лопатата и отново започвах да удрям с копача. Земята беше твърда и не успях да направя особено голям ров. Целия бях потен, ризата ми беше подгизнала. Захвърлих лопатата настрани и седнах на земята до Страйк. Не можех да го гледам така, исках по- бързо да приключа с това. Поставих трупа му в дупката и се спрях. Настина исках да приключа с това, но сърцето ми се късаше при мисълта че това е последния път в който го виждам. Сякаш винаги е бил с мен, а сега оставах съвсем сам.
Постоях малко на гроба и си поплаках. Не само за Страйк, наревах се и за загубата на баща ми. След като се взех в ръце зарових дупката и влязох вътре за да се преоблека. Облякох си чисти дънки и риза и излязох набързо. Заключих къщата и се запътих към центъра, исках да говоря с Ели. Трябваше да и кажа какво се бе случило и да я помоля да ми разкаже повече за това какво са приказвали хората за баба ми. Исках да знам всичко. НЕ, трябваше да знам всичко.
Влязох в магазина и я видях, беше седнала и четеше някакъв вестник. Изглеждаше толкова красива, със замислено лице. Дори не ме забеляза.
–Здрасти Ели. Как си?- попитах от любезност.
–Здрасти Павеле. Какво става? Изглеждаш ужасно! Станало ли е нещо?- изражението и посърна.
–Страйк. Мъртъв е!
–Какво? Как така? Не може да бъде.-погледна ме в очите.
–Намерих го в мазето, гърлото му беше прерязано!-казах аз леко отнесено, не желаейки да си припомням гледката .
–Кой би сторил такова нещо? Грабеж ли е било? Как са влезли в къщата? Ти добре ли си? Въпросите се изстрелваха от устата и с такава бързина че нямах време да отговоря на никои от тях.
–Ели!- отсякох аз.-Моля те, спри. Добре съм, спокойно. Никои не е влизал в къщата, бях се барикадирал в спалнята със Страйк. Когато се събудих вратата беше отворена и Страйк го нямаше.
–Не те разбирам. Какво става?- в този момент сякаш и просветна, видях как ръцете и се разтрепериха. Отстъпи назад и седна.
Разказах й всичко. Абсолютно всичко, което ми се бе случило в къщата. Казах й за водата в мазето, за стената с надписите, за кошмарите и създанието което бях видял в мрака. Очите Й се бяха разширили от страх.
–Ели! Трябва да ми разкажеш всичко, моля те! Трябва да знам какво е правила баба ми.- клекнах пред нея и я хванах за ръцете.
–Тези неща, знаех си че там има нещо. Дълбоко в себе си го знаех. В мазето баба ти се опитвала да се свърже с мъртвия си син. Казваха че правила заклинания за викане на мъртъвци. Искала да го върне, не можела да живее без него.- говореше тихо. Гледаше в ръцете ни, които бяха вплетени едни в други.
–Кой разказваше тези неща?-тонът ми беше твърд, усетих как стисна ръцете си и надигна глава за да ме погледне в очите.
–Баба Иванка. Не знам дали я познаваш, тя живее в съседната къща до баба ти.-звучеше така сякаш ще се разплаче.
–Иванка?- дъртата червенокоса бабичка. Значи с нея трябва да говоря.–Да, познавам я. Мисля да ида да си поприказвам с нея. Сигурен съм че тя ще знае какво по дяволите става в къщата. Благодаря ти Ели.- насилих устата си и се усмихнах.
–Внимавай с нея. Тя е доста странна жена.
–Само ще я помоля да ми разкаже каквото знае, спокойно.- продължих да се усмихвам.
Излязох от магазинчето и се запътих към къщата на баба Иванка. Бях убеден че тя ще знае всичко.
С приближаването на къщата я видях да излиза от дома си. В момента когато ме зърна ми обърна гръб и се опита да се прибере отново.
–Бабо Иванке! Трябва да поговорим!-Извиках зад нея, но тя вече затваряше входната врата. Влязох в двора й започнах да хлопам по портата, после и по прозореца. Опитах се да надникна вътре, но пердетата бяха все така затворени.
–Бабо Иванке излизай! Трябва да те питам някои неща.– виках и чуках по джама.–Ще го разбия и ще вляза.- дори и през ум не ми бе минало да чупя прозореца на жената, но се надявах това да я стресне и да ми отвори.
–Идвам, стига си тропал, стига!- вратата се открехна малко. Лицето и се показа на тесния процеп.-какво искаш момче? Защо удряш така? С дядото се опитваме да си почиваме.- нареждаше тя с леко изплашен глас.
–Какво знаеш за баба ми? Какви ги е вършила? Знам за мазето и за нещата с които се е занимавала. Разкажи ми всичко.-натиснах вратата с ръка и се наведох заплашително напред.
–Ха-ха-ха- дъртата ми се изсмя в лицето, смеха й беше сух и нервен, прозвуча като смях на уплашено хлапе.-Нищо не знаеш малкия и по-добре. Просто се разкарай от тук, махай се от селото и забрави за къщата и за баба си.
–Това няма да стане. Днес намерих кучето си с прерязано гърло в мазето и нямам намерени да мърдам от тук преди да ми разкажеш всичко.-озъбих и се насреща аз и все така напирах портата с ръка. Дъртата започваше да ми лази по нервите, затова се опитвах да я изплаша и да я притисна, било то и физически.
–Помияра ти е мъртъв? Значи То се е върнало! Не трябваше да отваряш мазето момче!- лицето й пребледня а очите й се оцъклиха и започнаха да се въртят оглеждайки наоколо.– Слушай ме внимателно. Залости мазето, заключи къщата и се махай от селото. И каквото и да става, никога не се връщай в това забравено от бога място.- дъртата затръшна вратата пред лицето ми и я залости.
–Няма да се махна докато не ми кажеш какво по дяволите се е случило в шибаната къща. Чуваш ли ме?! Ще разбия прозореца и ще вляза вътре.-виках с цяло гърло опитвайки се да звуча колкото се може по-заплашително. Не последва нищо. Пълна тишина. Не успях да я изплаша повече от това за което говореше тя.
Нямаше начин да изкопча повече информация от нея затова се върнах в къщата и направих това което дъртата ми бе казала. Залостих мазето с един стар катинар които намерих в бараката. Не знаех за какво говори съседката, когато каза “То се е върнало“, но ако То беше убиеца на Страйк със сигурност нямаше да го оставя да му се размине. Бях разгневен, не можех да преценя ситуацията трезво, всички откачени неща които бях видял, не бяха успели да ме убедят в съществуването на вуду магии и демони, но вида на Страйк с прерязан гръклян, това беше истинско. Чувствах се сякаш започвах да откачам, беше ми трудно да различа кое е реално и кое не е. И все пак не исках да напускам преди да разбера какво точно е станало, ако се наложеше щях да обърна цялото селце наопаки за да разкрия истината . Успявах да овладея страховете си, гнева ми бе взел превес. Слънцето бе започнало да се скрива зад хоризонта и светлината намалеше. Реших да остана в къщата, исках да остана, така би направил татко. Той никога не би избягал като страхливец. Заключих навсякъде, уверих се че всички прозорци са затворени. Взех бухалката от колата си и се заключих в спалнята. Не исках да заспивам. Мислех да остана буден цялата нощ и да видя дали „ТО“ ще дойде за мен. Вече бях прекарал три дни в къщата, ако искаше да ме нарани до сега да бях мъртъв. Това ме окуражи дори повече. Седнах на леглото и започнах да сменям каналите. В едната ръка държах дистанционното в другата бухалката(за всеки случаи). Спрях се на едно документално предаване за зърнената индустрия. Облегнах се назад и се загледах. Очите започнаха да ме болят, усещах че няма да издържа много. Затворих ги за миг и се унесох. Присъни ми се Страйк, стоеше до леглото и се взираше във портата. Обърна глава към мен и погледите ни се срещнаха. Този негов поглед, да погледа, спомних си го. Спомних си кога ме бе погледнал така за първи път. Бях малък и го разхождах, из града. Един бездомник ме нападна, Страйк му се нахвърли и го захапа за ръката, клошаря го ритна и избяга. Аз бях замръзнал от страх, очите ми се пълнеха със сълзи. Тогава го погледнах и видях очите му да се взират в мен. Очи които казваха“ Не се страхувай, аз съм тук за да те пазя“.
–Не се страхувам Страйк, не се страхувам…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 12:04 pm

Ден 5

Отворих очи и започнах да се оглеждам, нямаше го. Разбира се , че го няма. Бе в гроба на двора. Бързо се върнах в реалността, скапаната реалност където баща ми бе мъртъв, Страйк също, а баба ми… дори не знаех какво се бе случило с нея. Нещата започнаха да ми натежават отново. Самотата ме притискаше и очите ми се пълнеха със сълзи. Не знаех дали ще успея да разнищя всичко сам, цялата история бе станала прекалено откачена за мен. Забелязах че вратата бе отворена, но аз бях невредим. Вече бе спряло да ми пука дали ще умра или ще продължа да живея. Седнах на леглото и стъпих на земята, кракът ми докосна нещо лепкаво, наведох глава и видях червения цвят по пода.
–Кръв?- започнах да оглеждам тялото си, нямах нито драскотина, а кръвта на пода бе много. Изглеждаше като диря която започваше от леглото и излизаше през вратата. Сякаш някои или нещо бе влачило кървящата си жертва до леглото и бе влязло под него за да и се наслаждава. Грабнах бухалката и се надигнах от кревата, стиснах я здраво и надигнах чаршафа за да погледна отдолу. Нямаше нищо. Само още кръв, цяла локва, която бе започнала да засъхва по краищата. Не бях уплашен, страха ме бе напуснал напълно. Захвърлих бухалката на леглото и тръгнах по кървавата диря. Минаваше през салончето и излизаше навън, входната врата на къщата бе все още заключена отвътре. Отключих и излязох, слънцето ме заслепи и се наложи да спра за секунда. Направих усилие да отворя очи и да се огледал. Края на следата не бе далеч, стигаше до гроба на Страйк. Пръста бе разровена, приближих се с бавни стъпки до дупката за да надниква вътре.
–Дявол да го вземе! По дяволите!- коленете ми омекнаха и се сринах на тревата. Не можех да повярвам на очите си, гледката бе кошмарна. Тялото на Страйк бе разчленено и половината от него я нямаше. В дупката бяха останали само задните крака и някой от вътрешностите му. Отвърнах глава и запълзях настрани, опитвайки се да не повърна. Насилих се да стана на крака, в момента когато се изправих чух скимтенето идващо от къщата. Прозвуча ми точно като…
–Страйк?!- изкрещях аз. “Не е той, няма как да е той. Знаеш това нали?“, чувах здравия ми разум дълбоко в съзнанието си, който ме убеждаваше в очевидното. Но сърцето ми твърдо отказваше да го приеме.
–Той е. Чух го! Идвам Страйк, не се страхувай момче ще те спася.- втурнах се към бараката и грабнах една тежка, ръждива брадва.–Сега ще те науча гадино!- измърморих и се затичах към къщата. Бях разгневен, не можех да се спра, изтичах вътре за секунди. Спрях се в салончето и се огледах.-Страйк къде си момче?- ослушах се, нищо. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Дочух някакви звуци от спалнята, нещо като чупене на кости и мляскане. Пристъпих бавно и надникнах вътре, мляскането не спираше.-Страйк ти ли си?
-ДА, АЗ СЪМ! ТВОЯ СТРАЙК!- прошепна дрезгав глас. Прозвуча ми познато. Бе гласът от.. гласът от… кошмара!
Причерня ми! Стиснах брадвата с две ръце и я вдигнах над главата си.
–Сега ще видиш чудовище! Ще те науча да не се ебаваш с мен!- заметна и ударих леглото. Брадвата мина през дюшека, прегъвайки пружината и се заби в дървения под. След част от секундата я издърпах нагоре и брадвата отскочи обратно.–Време е да си платиш за това което стори на Страйк! Умриии!-заметнах отново. Удрях с брадвата по леглото и крещях с цяло гърло. Виковете ми се премесваха с истеричен смях и сълзи който се стичаха по бузите ми. Чувствах се щастлив че отмъщавах за убийството на кучето ми. Не исках да спирам да удрям, но след няколко минути вече бях останал без въздух. Направих крачка назад и подпрях гръб на стената, пуснах брадвата и се загледах в това, което бе останало от леглото. Вече не се чуваше абсолютно нищо.След като си взех въздух направих стъпка към кревата. Главата на Страйк се изтърколи отдолу и се удари в краката ми, черепа му бе прегризан, а устата му разчекната. Хванах леглото и го преобърнах, Него го нямаше.
–По дяволите! Мислиш си че можеш да ми избягаш а?– грабнах брадвата и се запътих към мазето. Слязох на бегом по стълбите. С един удар разбих катинара и влязох, дори не пуснах лампата.–Хайде! Покажи се. Знам че си тук. Няма да ти се размине! Ха-ха-ха. Кой го е страх сега а?- вратата се затръшна. Не можех да видя нищо, но знаех че ТО е там. Усещах присъствието му. Можех да го надуша, гадната миризма на разлагаща се плът. Чувах го как диша тежко зад гърба ми. Не се замислих, заметнах с брадвата със все сила. Но вместо в създанието, тя се заби във вратата.
–Дявол да те вземе!- измъкнах секирата от пората и се обърнах рязко. Бе непрогледен мрак, но въпреки това успявах да видя силуета му в отсрещния ъгъл.–Пипнах те- извиках аз и се засилих към него. Брадвата премина през силуета и се удари в стената. Ръцете ми изтръпнаха и сапа ми се изплъзна. Не можех да го ударя. Побиха ме тръпки. Наведох се и вдигнах брадвата, държах я пред себе си като щит, докато отстъпвах назад и се опитах да намеря вратата. За щастие при удара бях направил дупка през която влизаше малко светлина. Отворих я и светнах лампата. Очите ми се спряха на стената с йероглифите, бяха изписани наново, този път с кръв. Паникьосах се и излязох на бегом от мазето, а след секунди вече бях извън къщата. Не знаех какво да правя. Дори не знаех дали изобщо мога да направя нещо. Нещата бяха извън контрола ми. Трябваше да говоря с някого, имах нужда от помощ.
–Дъртата!-да този път ще я накарам да ми каже какво е ставало тук, дори ако се наложи ще използвам сила за да изтръгна истината.
Отправих се към къщата на съседката, влачейки брадвата с мен. Надявах се че ще успея да я стресна. Влязох в двора и се спрях на входната врата на дома й.
–Бабо Иванкееее! Отвори веднага.- ударих със сапа на брадвата по вратата.- Отваряй дърта вещице или ще я разбия и ще вляза.- този път не блъфирах. За махнах с все сила и ударих портата. Острието потъна напълно в дървото. Изкарах го рязко и нанесох още един удар. Не им трябваше повече, ритнах вратата и тя се стовари на земята. Вдигнах секирата и влязох.–Предупредих теее!-креснах аз с лека усмивка на уста.
Пристъпвайки в стаята пред мен се откри ужасяваща картина. Пода бе в кървави пръски. Баба Иванка лежеше на земята, лицето и бе обезобразено до неузнаваемост. Ушите й бяха сцепени на две, а носа и бе напълно отрязан. По краката си имаше множество прорезни рани, със съсирваща се кръв по тях. Отместих погледа си настрани и видях дядото, мисля че се казваше Минчо. Или по-скоро така се е казвал. Изглеждаше мъртъв от седмици. Бе поставен прилежно на стола с ръце върху масата. Лицето му гниеше, а под кожата успявах да видя червеите, които вече пируваха от мъртвата му плът. Един от тях се показваше от разядената му очна ябълка и сякаш се оглеждаше, за да разбере каква е цялата тази врява. Захвърлих брадвата настрани и паднах на земята. Направих неуспешно усилие да задържа храната в стомаха си и започнах да повръщам по пода. Очите ми пареха, а устата ми се изпълни с ужасен вкус.
–Момче? Ти ли си?-прошепна дъртата.
Не можех да повярвам на ушите си, та тя бе все още жива. Избърсах устата си с ръкав и се приближих към нея.
–Да, аз съм. За бога какво се е случило тук?- взех главата и в ръце, и я навдигнах внимателно.
–ТО дойде. Казах ти момче. Не трябваше да отваряш мазето.
–Какво е ТО? Какво по дяволите става тук?- гнева ми се бе изпарил, а гласът ми бе като на изплашено дете.
–Ритуалите, които правеше баба ти, бяха за съживяване на мъртви. Искаше да върне баща ти от оня свят. И успя, поне за малко. Беше ми казала че е приказвала с него. Разказах на всички за небивалиците, които ми говореше тя. Докато един ден не и отидох на гости, тогава тя ми показа всичко. Ритуалната стена в мазето, която служи като портал към света на мъртвите, книгата със заклинания, костите и главите на животните който трябвало да дава, като жертва. Дори говорих с баща ти, поне тогава мислех че е той. Звучеше точно като него. Каза ми че в момента можела само това но скоро щяла да го съживи.-тя спря и си пое въздух.
–Какво се случи след това?- нетърпеливо я попитах аз.
–Дядо Минчо почина, просто една сутрин не се събуди. Казах на баба ти и тя ми обеща че ще го върне, каза ми да запазя тялото и да не казвам на никого нищо. Така и направих. Не можех да го загубя, обичах го прекалено много. Тогава нещата се промениха, баба ти разбра че това с което бяхме говорили не бе баща ти, беше нещо друго. Нещо зло.-тя отново направи пауза – Били ми дал чаша вода момче?-оставих главата й на земята и отскочих до мивката за да и донеса вода. Тя отпи две глътки и продължи.– След това баба ти изчезна. Повече не я видяхме. Отидох при свещеника и му разказах всичко, заедно с него събрахме всички нещо от мазето и ги запалихме. Той освети навсякъде, после заключихме мазето и къщата. Сега знаеш истината момче, вече мога да почивам в мир.
–Няма да те оставя да умреш.-скочих от земята и вдигнах телефона. Извиках линейка и полиция. Казах им че е имало нападение и обир, не можех да им кажа истината. Щяха да ме помислят за луд. Тъкмо затварях телефона и забелязах че тя вече не дишаше. Бях закъснял.
Отворих пердетата на прозореца и погледнах към къщата на баба. От тук имаше перфектен изглед към салончето. Там имаше нещо, доближих глава до джама и присвих очи в опит да се фокусирам. В този момент ТО се обърна и ми се усмихна. Изглеждаше като черен силует с гигантска усмивка на лицето. Нямаше очи, нито нос. Просто огромна уста изпълнена със големи зъби. Главата му се наклони на една страна. Затворих очите си за миг, след като ги отворих отново НЕГО вече го нямаше. Дръпнах завесите, отстъпих назад и вдигнах брадвата от пода. Подпрях се на стената, молейки се полицията да дойде преди Него.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 4:06 pm

Ехааа, продължава да е толкова вълнуващо! В предния пост забравих да спомена за това колко е ефектна дрезгавината, клокочеща като гнила буца в гърлото, защото подсилва усещането за нещо чудовищно и жив гниещ труп. Още от началото усетих, че цялото село е застинало в гниеща блокирала жива смърт... и може чудовището да е ужасяващо, но какви неописуеми чувства предизвикват в мен по-'обикновените' сцени. Както като например влиза у баба Иванка, където са се сменяли цветовете на телевизора, а на дивана.. застинало кой знае какво, че да накара обикновената старост да изглежда живо.. нещо много старо, гнило и мъртво, вселено в 'тяло' на стар човек, та отиващата си плът да изглежда като нещо младо, свежо и за доверие.. но се надушва гнолоча иззад това и то ужасява, и ти втълпява усещането, че това не е човек, а може би не е и истинската му плът. И когато цялото това прикритие изведнъж се разкрие, когато героят влезе в къщата и видя гниещото тяло на дядото, но дядото ... пак някак си го няма, продължава нещо да се спотайва. Гниещият труп те ужасява, ето, ужасът се разкрива, но продължава да те гложди чувството, че някъде в недрата на какво? клокочи нещо още по-старо и болно...
И имам усещането, че цялото село е приковано в нещо като мноого далечен, отвлечен и застинал капан, където нашият герой като 'в опиат' продължава да има далеч повече доверие, и, макар и доловил някои поличби, е плашещо как нещо продължава да му убягва, защото то смърди и дебне отвсякъде, а той е delusional и прави неща, които те карат да ти се струва .. и той избледнял.. сякаш селото пие и неговия живот..
Но най-зловещо е присъствието на младото момиче, което изглежда толкова истински жизнено в цялата обстановка. И за момент съживява малко селото до (по принцип депресиращото) замиращо място със стари хора, но все пак е странно как пази такава жизнерадостност? особено при положение, че общува със старци? и говори за тях без отвращението на младото от старостта, сякаш се чувства жизнена в това село и нищо не забелязва? тръпки ме побиват.. цялата тази свежест, която подсилва илюзията на момчето, че все пак от селото има изход, че не е една бездна, дом, купол на чудовища, само кара да те избие студена пот, когато надеждата примре до ужасно предчувствие и още по-голямо отчаяние от този нелеп контраст... Нещо толкова младо и илюзорно в тази древна смърт е направо..
кара ме да вярвам, че цялото село са слуги на това зло, като едни кукли, сякаш и самите къщи са декор, а ако се разпадне, ще се види една бездна на чудовище, което крои да те сготви (след като те подложи на нечувани ужаси)...

Интересното в цялата работа е и образът на баба Иванка. В смисъл, преминава от декор, криещ нещо ужасяващо, посъживява се до леко проклета, но все пак честна бабка - защото директно казва и за окултното, и за мъжа си, и за ТО, но все пак... като да крие нещо. В интерес на истината цялата й тази честност е много likeable.

И освен това изпитвам ужас от старци с фекалии по панталоните си. И то понеже е този, който трябва да се грижи за църквата, като усетя свещения дух на това обречено място и този дядо там.. ;х

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 13 Сеп 2016, 11:05 pm

Като писах "Кошмарни дни" през недалечната 2014 година, мислех ден 5 да е края, но имаше желание от читатели да има продължение, за това месец по-късно написах "Истинския край" на историята.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 14 Сеп 2016, 11:43 am

Кошмарни дни – Началото на края

В първия момент когато отворих очи бях заслепен от ярка светлина, беше слънцето което изгряваше. Усещах болка в главата, поставих ръка на челото си и разбрах че съм увит с бинтове. Намирах се в болница, очевидно бях претърпял инцидент. Нямах спомен какво се е случило. Бях объркан, огледах се, на съседното легло до мен лежеше човек. Той беше в гипс от главата до петите, изглеждаше ужасно. Да си кажа право бях леко изплашен от гледката. Не можеше да се разбере дали е в съзнание, но и да беше силно се съмнявам че щеше да ми помогне. Опитах се да се изправя на крака, но бях замаян и не можех да пазя равновесие. В яростта от положението си започнах да викам:
-Сестра, сестра има ли някои в тази болница.-Виковете ми сякаш ехтяха из цялата сграда. Няколко секунди след това вратата се отвори и в стаята влезе някой, обърнах се и го видях. Беше нисък и слаб човек на средна възраст с тъмна, къса, къдрава коса облечен в бяла лекарска престилка.
Добро утро...-измъмри той, навеждайки се да вземе картона ми които беше закачен на леглото.-г-н Кацаров-добави четейки данните за състоянието ми.
-Добро утро-казах аз, леко притеснен от изблика на ярост и виковете ми.
-Аз съм д-р Пенев, виждам че сте дошли в съзнание-изричайки това той се усмихна и ме погледна в очите-Как се чувствате?
-Замаян и объркан-отвърнах- Къде се намирам? И какво се е случило? Не помня нищо.
-Тук пише че сте претърпели катастрофа с автомобила си. Имате фрактура на черепа. Объркването и загубата на памет са нормални при такъв тип наранявания. Най-вероятно спомените ви ще се върнат до ден-два. Не се безпокоите за нищо, тук сте в добри ръце. Просто си почивайте. Ако има проблем, натиснете копчето до леглото и някоя от сестрите ще дойде незабавно.
–Благодаря ви докторе! Само още нещо, преди да тръгнете.
–Да кажете.
–Можете ли да ми дадете нещо за болката в главата?
–Разбира се.- той отново вдигна картона–Само да проверя какво ви е предписал колегата. Добре, сега се връщам.-доктора излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Само след секунди се върна с шишенце в ръка.–Ето, това ще притъпи болките ви- изкара две хапчета и ми ги подаде. –Преглътнете ги с повечко вода.
Взех шишенцето минерална вода от шкафчето до леглото и глътнах хаповете. Отпуснах се и зачаках да започнат да действат. Клепачите ми натежаха. Обърнах гръб на съседа си по легло и оставих лекарствата да си свършат работата.

Болката отново ме прониза и се събудих. Гърлото ми бе пресъхнало, но за сметка на това целия бях плувнал в пот.
–Кошмар?!- не можех да си спомня точно. Почувствах се изплашен. В стаята беше тъмно, единствено лунната светлина се процеждаше между полузатворените пердета на големия прозорец срещу леглото ми. Надигнах се и взех шишето от шкафа, отпих две глътки и го оставих обратно. Погледнах към човека лежащ на съседното легло. Какво ли му се бе случило на клетника? Не можех и да си представя(или по-скоро не исках)
Облегнах глава назад и се ослушах, единствения звук който успявах да доловя беше системата, закачена на леглото на мумията до мен. Затворих очи опитвайки се да се съсредоточа и да си спомня за катастрофата. Доктора каза че съм се блъснал с колата. Не си спомнях инцидента, не помнех абсолютно нищо от преди събуждането си в болницата. Всичко ми бе като мъгла, гъста и тъмна мъгла, която не ми позволяваше да си припомня нищичко . Дочух стъпки, вдигнах глава от възглавницата и започнах да се оглеждам. Вратата беше затворена, а в стаята бяхме само аз и мумията, а аз бях сигурен че не той е станал за среднощна разходка. Погледа ми се спря на пердето, което се развяваше. Прозореца беше плътно затворен, нямаше как да става течение. Втренчих поглед в пролуката, където светлината проникваше в помещението. За момент ми се стори че там има някой. Можех да се обзаложа че видях човешки силует, но това не бе възможно, по това което бях видял през деня, стаята в която се намирах не беше на първия етаж. А и кой ненормалник би се катерил по прозорците на болницата през нощта?
–По дяволите.-измънках аз като погледнах към човека до мен.-Можеш ли да си представиш? Доста лошо съм си ударил главата. Явно халюцинирам.-засмях се и отново отпуснах главата си назад- И си говоря с човек в кома!

Събудиха ме някакви викове, идващи от коридорите на болницата. Погледнах към часовника на стената, показваше 6:23. Крясъците не спираха, звучеше като някоя паникьосана млада сестра.
–Избяга натааам! Към крилото за пациенти!- отново изписка жената.
Чуваха се хора които тичат отвън. Любопитството ми се събуди. Нима гониха някого? Избягал пациент? Докато се чудех какво се случва, вратата се отвори със сила и една възрастна сестра влезе в стаята. Започна да оглежда наоколо, докато не забеляза че съм се втренчил в нея.
–Извинявам се че ви събух- каза тя леко отнесено продължавайки да се оглежда.
–Не, няма нищо. Вече бях буден.-казах аз набързо опитвайки се да мина на директно на въпроса.–Какво става отвън? Защо е цялата тази дандания?
–Куче!-отсече тя.
–Куче?!
–Да. Видели са някакъв помияр да тича из коридора, затова се налага да проверим стаите.-Тя се наведе за да провери под леглото.–Случайно да сте го виждали?
Поклатих отрицателно глава.
–Не мисля че е тук. Вратата беше затворена , а аз съм почти сигурен че никой не е влизал в стаята последните няколко часа.
Тя се надигна и ме погледна недоверчиво. Очите и се преместиха върху съседа ми по легло и останаха там за няколко секунди. За момент бях почти сигурен че ще го накара да потвърди казаното от мен. Тя разбира се не го направи. Извини се отново и излезе затваряйки вратата след себе си.
–Това място е доста шантаво а?-обърнах се аз към тихия ми събеседник.
-„Да приятел, доста странна болница“.-наложи се да отговоря вместо него, защото явно не бе в настроение за разговори.
Болницата отново притихна, главата вече не ме болеше толкова много, но все още не можех да си спомня нищо. Нямаше да мога да заспя отново, затова се опитах да се надигна от леглото. Успях да се изправя на крака, дори направих няколко крачки в опит да стигна до прозореца. Отново ми се зави свят, но за щастие преди да се изтърся на пода, ръцете ми се бяха подпрели на джама. Изглеждаше високо. Навън бе сумрак, слънцето все още не бе изгряло. Погледнах към отсрещното крило на болницата и започнах да броя.
–Трети, четвърти, пети етаж.- погледа ми бе леко мъгляв и ми бе трудно да се съсредоточа. Погледнах надолу, в предната част на болницата имаше красива градинка със цветя и храсти, а отстрани големи липи, под които бяха наредени пейки. Всичко беше пусто, или поне така ми се стори в първия момент. На едното дърво имаше подпрян човек, успявах да видя силуета му. Въпреки че бе обърнат към болницата не можех да видя лицето му, защото стоеше с приведена глава. Останах неподвижен, имах чувството че ако помръдна ще го изплаша. За секунда загубих равновесие, наложи се да се хвана за тръбата на парното за да не падна. Трябваше да се върна в леглото, усещах как краката ми омекват. Реших да хвърля последен поглед на странника в двора. Вече не се подпираше на дървото, стоеше изправен с лице към болницата, все така забил поглед в земята. В следващия момент човека надигна дясната си ръка и започна да мята, сякаш поздравяваше някого. Изглеждаше ми сякаш ръкомаха на мен. Не свалях поглед от него, а той не сваляше ръката си, продължаваше да я клати във въздуха. Полазиха ме тръпки, чувствах как настръхвах целия. Нещо не беше наред. Нещо сериозно не беше наред с този тип. Ръката му спря да мърда, все така вдигната, но неподвижна. Не можех да откъсна поглед от него. Изглеждаше ми някак познат. Кой беше този човек? От къде го познавам? Дори не бях видял лицето му. Въпросите се стрелкаха из главата ми един след друг, но за съжаление не можех да си отговоря на никой от тях. Той се раздвижи отново, този пък започна да си клати главата наляво-надясно докато бавно я надигаше нагоре. Нямах търпение да видя лицето му, умирах от любопитство да разбера кой беше този човек.
Сякаш усетил любопитството ми странника надигна рязко глава към мен разкривайки лицето си.

–Какво по дяволите! Не може да бъде!- изругах аз и отстъпих назад- Не може да бъде! Моля те боже !-мъглата се изпари от съзнанието ми, спомних си абсолютно всичко. То бе дошло за мен. Нямаше да ме остави да се измъкна, не и жив. Причерня ми, тялото ми ме изостави и се сгромолясах на пода.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 14 Сеп 2016, 11:44 am

Кошмарни дни – Последна надежда

Вдигнах глава от пода и се огледах, не можеш да повярвам че съм все още жив. Надигнах се от земята подпирайки се на леглото. Успях да се изправя на крака и с леко поклащане стигнах до вратата на стаята. Трябваше да се махна от това място, трябваше да избягам колкото се може по-бързо и колкото се може по-далеч. Нямах време за губене, То можеше да дойде за мен всеки момент. Усещах как кожата ми настръхваше при мисълта за Него. Надникнах в коридора, нямаше жива душа. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Цялата болница беше притихнала, единственото което успявах да чуя бе собственото си дишане. Бавно и тежко. Отправих се към стълбите подпирайки се с една ръка на стената. Нямах си и идея къде ще отида, просто исках да се разкарам от шибаната болница. Това може би бе последната ми възможност да му се изплъзна и със сигурност нямаше да я пропилея. Слизайки по стълбите чух гласове идващи от четвъртия етаж. Бяха две сестри, които се шляеха по коридора и хленчеха колко много мразят работата си. Подпрях гръб на стената и изчаках да минат. За мой късмет те бяха прекалено заети да се оплакват една на друга и изобщо не ме забелязаха. Огледах още веднъж и продължих да слизам надолу. Третия и втория етаж бяха пусти. Слязох до партера, виждах изхода, но точно до него стоеше един охранител. Възрастен мъж в униформа, която не му бе по мярка. Сега идваше трудната част, налагаше се да се престоря че всичко е наред, и да го излъжа че просто излизам на въздух. Не бях сигурен че ще мога да запазя равновесие, отлепих дланта си от стената и направих една несигурна крачка напред, после още една и още една. Усмихнах се престорено и му кимнах докато минавах покрай него.
- На къде така?-запита той зад гърба ми.
- Реших да подишам малко въздух и да се порадвам на хубавия ден.- обърнах се към него продължавайки да се усмихвам.
- Страхотна идея, денят наистина е прекрасен.- очите му се впериха навън през стъклените врати, а лицето му грейна.
Кимнах му отново и продължих. В момента в който излизах от вратата чух вик зад мен.
–Г-н Кацаров?! Къде си мислете че отивате? Не можете да ставате от леглото!-беше доктора.
Игнорирах го започнах да крача по-бързо, дори се опитах да се затичам, почти съм сигурен че успях, докато не загубих равновесие и не се сгромолясах на циментовите плочки.
–НЕ! НЕ!НЕ! По дяволите! Моля ви трябва да се махна от тук! В противен случай То ще ме убие. Сутринта го видях, намерило ме е. Ще ни избие всичките.
–Какви ги говори тоя?-изкрещя пазача.
–Халюцинира! Най-вероятно е от травмата на главата.- доктора клекна до мен и ме сграбчи за ръката.–Бързо, да го вкараме вътре.
–НЕ! Умолявам ви! Недейте! Вие не разбирате, нищо ми няма, добре съм, не халюцинирам!-говорех бързо гледайки лекаря в очите- То е тук! Дошло е за мен! Трябва да ме пуснете!-очите ми се пълнеха със сълзи.-Трябва да ми повярвате докторе!-продължих да хленча докато се борех да се освободя от хватката му.
Той доближи лице до моето, устните му се дръпнаха настрани разкривайки перфектните му зъби.
–Вярвам ти!-намигна ми и се засмя почти без глас.
–Това си ТИ! Пусни ме чудовище. Какво искаш от мен?
–Единственото което искам е да ви помогна г-н Кацаров.- бръкна в престилката си и извади спринцовка. Заби я в ръката ми без дори да поглежда.
Ръцете ми се вцепениха на мига, а след секунда и цялото ми тяло. Главата ми натежа, започна да ми причернява.
–Помогнете ми.-измърморих с последни сили към пазача който седеше до мен с посърнало лице.
Полудявах ли?
Когато отново дойдох в съзнание разбрах че се намирам на същото онова легло в което се бях събудил първата сутрин в болницата, разликата бе че този път бях завързан за него с каиши. Не можех да повярвам че все още съм жив, може би настина полудявах и всичко бе една голяма илюзия или халюцинация. Не можех да си обясня какво по дяволите се случва. Дори не можех да кажа дали това е реалността или просто още един кошмар. Свечеряваше се, бил съм в безсъзнание целия ден или няколко дни или седмица? Нямах си и представа колко дълго съм лежал тук и са ме тъпкали с лекарства. Искаше ми се да заплача, но не успях. Чувствах се безпомощен, наистина имах нужда от ПОМОЩ!
–Хей приятел, тук ли си? Можеш ли да ми помогнеш с тези каиши?-обърнах глава към „съседа“ си. Вместо него по белите чаршафи на леглото имаше само пръски кръв. Огледах се, не бе само по леглото, стената също бе изцапана с червени краски. Паникьосах се и започнах да дърпам коланите които привързваха ръцете ми. Дясната ми ръка бе здраво стегната, но лявата бе оставена разхлабена. Събрах цялата си сила и издърпах китката си в опит да я изкарам, не успях. Опитвах се да се успокоя и да помисля, усещах как сърцето ми се опитва да пробие гръдния ми кош и да изскочи. В последните дни бях преминал през доста спиращи дъха моменти, но за първи път не можех да направя абсолютно нищо по въпроса. Затворих очи и задишах бавно в опит да се успокоя. Страха леко избледняваше а на негово място се загнездваше самотата, Страйк ми липсваше.
–По дяволите момче, съжалявам. Вината беше само моя, не трябваше да те водя в скапаната къща.-очите ми отново се пълнеха със сълзи. Не трябваше да оставям нещата така, не трябваше да бягам от Него. Но имах ли избор? Не можах да го победя. Беше ме страх, а и сега това чувство на уплаха все още не ме напускаше напълно. Чувах го как ми шепне. “Ами ако То е тук в момента?“ „Най-вероятно стой надвесен над теб и чака да отвориш очи, за да видиш лицето му за последно преди да те разкъса.“ Събрах кураж и мижейки се огледах наоколо, стаята бе все така пуста. Започнах да въртя китката си и леко да я изхлузвам от каиша. В първия момент си помислих че се получава, докато не стигнах до кокалчетата. Стиснах зъби и дръпнах рязко. Първоначално чух лекото изпукване а след секунда дойде и болката. Това не ме притесни, важното бе че ръката ми бе свободна. Вдигнах я пред лицето си и я огледах, палеца ми се бе изкривил навътре към дланта и не искаше да се премести. Хванах го с другата ръка и го издърпах, отново се чу леко изпукване. Болката остана, но вече пръста ми си бе на мястото. Разкопчах каишките от дясната си ръка и краката и се изправих рязко. Зави ми се свят, но успях да останах на крака. Втурнах се към вратата, стигайки до нея се стъписах. Какво ли ме чакаше отвън?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 14 Сеп 2016, 11:17 pm

Кошмарни дни – Изкривена реалност

Не можех да изляза невъоръжен от стаята, Бог знае какво ме очакваше отвън. Трябваше ми нещо с което да се защитя. Огледах се и започнах да се чудя. Какво в болнична стая би могло да се използва като оръжие срещу демони и други създания дошли от ада за да те убият? Сграбчих страничната облегалка на леглото и започнах да я дърпам, дори не помръдна. Прониза ме ужасна болка идваща от дланта и стигаща чак до лакътя на лявата ми ръка. Нямаше смисъл. Седнах на леглото чакайки болката да намалее. Колкото и да се опитвах да не гледам към съседното легло, очите ми винаги се спираха там. Е не точно на самото легло, по скоро на кръвта. Усещах миризмата й, усещах я по пръстите си. Спомена за дъртата съседка ме връхлетя, То я бе обезобразило и оставило да умре в агония затънала в собствената си кръв. А аз, аз не можех да направя нищо за да я спася. То имаше силата да прави каквото си поиска, не само силата, имаше и желание да го направи. Не можеш да му се противопоставя, единствената причина да съм жив е че му доставяше перверзно удоволствие да си играе с мен. Бях неговата малка играчка с която да се забавлява, а когато му омръзнех ли? Предполагам че ще ме убие. Или по-лошо ще ме кълца малко по малко за да се наслаждава на болката ми. После ще остане до последно за да слуша как му се моля за милост. Побиха ме тръпки. Стиснах зъби и се изправих от леглото.
–Това не е краят! Това не е моят край.-процедих през зъби в опит да се окуража.
Закрачих из стаята чудейки се какво да правя, неволно стъпих в шибаната кръв, но това не ми направи особено впечатление, защото в този миг го зърнах. Пожарогасителят! Бе поставен в ъгъла до кървавото легло. Откачих го от щипките за които бе закачен за стената и го вдигнах. Не тежеше много и можех да го нося с една ръка. След няколко крачки вече бях отново до вратата, този път въоръжен и готов за Него.
В коридора нямаше никого, болницата бе тиха както винаги. Почувствах облекчение, за миг бях решил че ще намеря стотици трупове разхвърляни навсякъде и водопад от кръв да се стича по стъпалата. Отдъхнах си и тръгнах с бавни стъпки към стълбите. В момента когато пръстите ми докоснаха първото стъпало го чух.
–Г-н Кацаров, още не сте в състояние да напуснете болницата ни.-гласът бе на доктора и идваше от говорителите окачени по стените.- Ще ви помоля да дойдете в кабинета ми, трябва да ви кажа нещо важно. Етаж трети в дъното.
Звучеше точно като доктора, но знаех че не е той. Изчадието бе превзело тялото му и се ебаваше с мен. И през ум не ми мина да го послушам. Стрелнах се по стъпалата, с едната ръка държах пожарогасителя а с другата внимателно се подпирах на перилата. Стигнах до третия етаж и надникнах в коридора, не се виждаше жива душа, а вратата на стаята в дъното бе затворена. ”Ненормално копеле, да не си мисли че ще отида при него?!” Завъртях се рязко тръгвайки отново по стълбите на „свободата“, когато усетих някаква ръка да ме сграбчва за рамото. Краката ми се вдървиха. Не можех да помръдна.
–Г-н Кацаров!-отсече гласът зад гърба ми.- Отивате ли някъде?! Нали ви казах че трябва да поговорим.
Не се обърнах. Не исках да се обръщам, знаех кой(или по скоро какво стой зад мен).
–Имам лоши новини за вас.-подхвана отново той със спокоен глас- имате мозъчен тумор. Точно той е виновен за халюцинациите. Извинявам се че се наложи да ви завържем, но бяхте много агресивен, дори нападнахте пациента с който споделяхте една стая. Имате нужда от незабавна операция.
Тялото ми се бе сковало, просто стоях неподвижен и го слушах. Нима това бе истина? Нима е нямало никакво създание което ме преследва? И всичко е било просто една халюцинация причинена от шибан тумор? Нападнал съм човек? Полудял ли съм?! Очите ми се напълниха със сълзи, който всеки момент щяха да се разтекат по изкривеното ми от пред плачевна гримаса лице. Това не можеше да се случва, не и на мен. Не исках да го повярвам. Времето сякаш бе спряло, опитвах се да си припомня всичко което ми се бе случило. Когато намерих Страйк мъртъв, къщата бе заключена, единствения човек вътре бях Аз. Нима съм прерязал гръкляна на собственото си куче, а след това съм убил съседката?! „НЕ!НЕ!НЕ!“ Съзнанието ми кресна , събуждайки ме от транса в който бях потънал. “То лъже и ти го знаеш, не го оставяй да ти влезе под кожата“. Точно така. Да. Чудовището е виновно за всичко което се случваше, а не аз.
-Лъжеш! Копеле! Не съм луд!- отблъснах ръката му от рамото си и се обърнах. Изглеждаше точно като доктора, но не беше той. Виждах го в очите му, тези големи черни очи които надникваха в душата ми и виждаха всичките ми страхове.
–Лъжец!-изкрещях в лицето му. Крайчето на устните му потрепна. Не се замислих, заметнах с пожарогасителя и го ударих в кракът. Той се сгромоляса на земята, веднъж паднал ми беше лесно да го налагам. Не трябваше да го оставям да продължава да дрънка небивалици и да си играе с разума ми. Вдигнах пожарогасителя с две ръце и с все сила го запратих в посока към главата му. Пръски кръв се разхвърчаха навсякъде.“ Отново! По-силно!“ Нанесох още няколко удара, който попаднаха в лицето на „доктора“. Виждах как костите на лицето му се премазват под тежестта на червеното ми оръжие. И отново тя, скапаната болка, ръката ми изтръпна и пожарогасителят ми се изплъзна и се търкулна по стълбите. Погледнах го отново, вече нямаше и следа от лице, вместо това бе просто една каша от костици, примесени с кръв и плът. „Мъртъв ли е?“.
–Надявам се!-отговорих си неволно на глас.
Главата му се размърда. Устните му(или поне това което бе останало от тях) се разтегнаха в грозно подобие на усмивка. Плътта му висеше от челюстта, която бе изпълнена с кръв. Чух я как прищраква и увисва надолу.
-Добре ме подреди момче.-беше То, (тръпки ме побиваха от гадното му гласче).- Но това далеч не е краят, не съм приключил с теб малко копеленце. Не можеш да ми избягаш, където и да отидеш аз ще те намеря, малко лайно. Нали не си си помислил че можеш да ме спреш?-тона му се промени, в крясък - Никой не може да ме спре, никой!- Глупавата ти баба ми отвори портала и сега мога да правя каквото си поискам на вашата земя, мога да…
Порталът?! Мазето! Как не се бях досетил по-рано, шибаната стена с надписи в старото мазе. Това трябва да е портала за който То говореше. Трябва да се върна там и да го затворя, ще срина цялата къща до основи. Нямах време за губене, трябваше да тръгна.
Отново ли бягаш малко нищожество?!-изсъска чудовището зад мен.- Няма ли да останеш да ти разкажа какво направих на скъпоценната ти приятелка след като ти избяга от селото? Как й беше името? Ели?
Усетих как ми притъмнява пред очите, челюстта ми се стисна като менгеме. Очите ми отново се навлажниха, но този път от гняв.
–Спипах малката курва в магазинчето й на центъра и…
–Лъжи! Продължаваш с долните си лъжи.- изкрещях аз забивайки крака си в обезобразената му мутра, и притискайки главата му на земята.–Писна ми от Теб и от бръщолевениците ти!- стараех се да не звуча изплашен, не исках да знае че умирах от страх в този момент. Наведох се и претърсих джобовете на сакото му, освен портфейла на доктора открих и ключовете за колата му. Това бе моят шанс за бързо достигане на селото на баба. Стиснах ги в юмрука си и се затичах по стълбите, на два пъти се обърнах за да видя дали ще се изправи, То не помръдна...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 14 Сеп 2016, 11:20 pm

Кошмарни дни – Демони от миналото - Финал!

На паркинга имаше само две коли, един стар Ситроен с лющеща се бяла боя и един черен джип БМВ. Не ми отне дълго за да разбера коя кола е на докторчето. Качих се в голямата машина и настъпих газта. Подозирах че То щеше да напусне тялото на лекаря и ще тръгне след мен, за това карах колкото се може по-бързо. За разлика от моята бракма, този звяр летеше по пътя, имах чувството че дори не допира асфалта. Намалих на изхода на градчето за да огледам табелите. Един от пътните знаци гласеше.
„Село Бряст- 27 километра.“
Нямаше да отнеме много време да се добера до къщата. Но дали имах шанс да стигна преди него? Дали изобщо знаеше на къде съм се запътил? Имаше ли представа какво мисля да направя? Надявах се да не се бе досетило. Натиснах педала до край и отпраших по посоката която сочеше табелата. По пътя нямаше движение, затова карах на дълги. Чувствах се доста могъщ в големия джип, сякаш нищо не можеше да ме спре. Сгреших! Забелязах нещо с периферията на окото си, взора ми се отклони в страни за част от секундата. Стори ми се че някакво животно тича след колата. Връщайки погледа си на платното видях човешки силует да стой на средата на асфалта. Моментално набих спирачки, но бе прекалено късно. Тялото му се вряза в предната броня на джипа и при спирането ми се претърколи напред. Фаровете осветяваха неподвижното тяло, беше дете. Скочих от колата и изтичах до хлапето.
–Боже мой! Добре ли си?!?-коленичих до него и извърнах лицето му към светлината.
Цялото му тяло бе охлузено от търкалянето по асфалта, краката му строшени, а едната му ръка се бе завъртяла на 180 градуса. Русолявата му коса бе оцветена в червено от кръвта която извираше от голяма рана на черепа му.
–По дяволите! Мъртво е…
Главата му потрепна, клепачите му се отвориха. Впери черните си очи в мен, а на кървавото му обезобразено лице грейна гигантска усмивка.
–Спипах те копеленце!- Устата му се отвори и зъбите на хлапака се впиха в лявата ми ръка пробивайки кожата ми. Усетих как стигат чак до костта на китката ми. Паднах по гръб и се затътрих назад, удряйки го с юмруци в главата, захапката му се отпусна и успях да освободя ръката си. Изправих се светкавично и се върнах в автомобила. Няколко секунди седях зад волана и го наблюдавах как влачи осакатеното си тяло към джипа в опит да се добере до мен. Горкото дете, надявах се да не усеща нищо след като тялото му е било „превзето“. Нямах време за това, трябваше да го спра преди да нарани още невинни хора. Настъпих педала на газта насочвайки се срещу Него.
– Връщай се в ада чудовище- изкрещях с цяло гърло докато БМВ- то приближаваше тялото на детето. Чух детски писък. Не спрях. Усетих само леко поклащане, все едно бях минал през легнал полицай. Вперих поглед напред и продължих.
Първото, което ми направи впечатление, когато наближих селцето беше че навсякъде цареше тъмнина, уличното осветление не работеше и всички къщи бяха забулени в мрак. Ръката ми кървеше, но това не ми правеше впечатление. Мислите ми бяха насочени към Ели, искаше ми се да я намеря и да се уверя че е невредима. Знаех че То лъже. И все пак…
Първо трябваше да приключа с Него. Но как по точно?! Как щях да затворя портала? Може би, ако изтрия знаците от стената портала ще се затвори. Или да запаля къщата?. Оставаха ми още няколко пресечки до съборетината, и трябваше бързо да реша какво да сторя когато пристигна. Спрях колата близо до входната врата и започнах да ровя из жабката. За мой късмет доктора бе пушач, открих кутия с цигари и запалка, освен тях грабнах и няколко пациентски листове и ги сложих под мишница. Скочих от джипа и нахлух в къщата(вратата си бе все така отворена както я бях оставил). Бе непрогледен мрак, напипах ключа на лампата. Не проработи. Запалих един от листовете и започнах да се озъртам, бях го изпреварил. Затичах се по стълбите на мазето и отворих вратата с рамо. Започнах да паля още листове и да ги разхвърлям по земята. Вехториите по пода веднага пламнаха и огъня започна да обхваща дървените рафтове на които се мъдреха няколко буркани. Пламъците се разрастваха бързо, но не знаех дали това ще бъде достатъчно. Качих се отново горе, запалих пердетата в спалнята, както и остатъците от чаршафите, само след секунди всичко бе обгърнато в пламъци и черен дим. Паникьосах се и се завтекох навън, спрях се пред стълбите на мазето и погледнах надолу. Огъня бе обхванал всичко. Аз победих! Къщата ще се срути и портала ще се затвори.
–Успях!–на лицето ми грейна усмивка.
–Да! Успя! Успя да ме убиеш синко!
Този глас. Не може да бъде!
–Татко?!?–обърнах се бавно и го видях да стой зад мен, наистина беше той. В същите дрехи както в деня на инцидента.
–Как можа? Ти ме остави да умра! Можеше да ме спасиш, но ти не го направи. Просто ме гледаше как се давя. Остави собствения си баща да умре!– тона му бе сериозен и дълбок, ръцете му кръстосани на гърдите.
–Аз…аз, нямаше какво да направя, съжалявам татко!-очите ми се напълниха със сълзи-Вината не беше моя. Извинявай!
Ръцете му се отпуснаха, а лицето му придоби по-меко изражение.
–Всичко ще ти бъде простено синко, ела насам. Прегърни твоето старче.-направих крачка напред и се озовах в ръцете му, затворих очи и напълно забравих за горящата сграда в която се намирах. Усетих дъха му в ухото си – ИДВАШ С МЕН МАЛКО КОПЕЛЕНЦЕ!
Отворих очи и се пробудих от бляна си. Вперих очи към лицето му. Беше ТО, в истинската си форма. Голямата му паст се разтвори разкривайки многобройните му остри като бръснач зъби. Отново ме бе измамило, бях се хванал в капана му и вече нямаше къде да избягам.
–Пусни ме чудовище!-започнах да се боря и мятам всячески за да се измъкна от хватката му. Не бях в състояние да му се опълча. Болката в лявата ми ръка бе кошмарна, дробовете ми се пълнеха с пушек и ми бе трудно дори да дишам.
Температурата се покачваше, а погледа ми се премрежваше от гъстия дим, който изпълваше помещението. То ме сграбчи за ръката и почти без усилие завъртя китката ми на обратно. Изкрещях от болка и се приведох пред него.
–Нали вече ти казах, че не можеш да ми избягаш!– изкрещя в лицето ми опръсквайки ме със слюнка.–Мой си малко лайно! Мой!– крясъците му се промениха в истеричен смях.
Коленете ми омекнаха, и се строполих на пода. Трябваше да направя нещо, трябваше да избягам. Чувах го как се продължава да се кикоти докато ме наблюдаваше как се гърча на земята. Смехът му секна. Потърках очите си и погледнах към Него. Беше се обърнал настрани, а усмивката бе изчезнала от лицето му. В първия момент не разбрах какво бе привлякло вниманието му, успях да чуя само ръмженето.
-Значи си използвал портала за да се върнеш, а тъп помияр!?-изсъска демона.
Обърнах рязко глава в страни и го видях. Беше… Страйк. Отново разтърках очи, не бе възможно, наистина бе той, изглеждаше толкова млад, толкова… Разгневен. Стоеше леко приклекнал, с поглед втренчен в чудовището ръмженето му стана по-силно. От устата му започна да капе бяла пяна. Зъбите му проблясваха от светлините на пламъците. Козината му бе цялата настръхнала. Познавах тази стойка, щеше да го нападне. Единственото което чакаше бе моят знак. Една от гредите на къщата падна, а заедно с нея и част от покрива. Демона отстъпи встрани за да се предпази. Сега бе момента.
–Страааайк!!! Давааай!- той се оттласна от задните си крака и със силен рев се нахвърли върху създанието. Зъбите му се впиха в гърлото му и двамата се претърколиха надолу по стълбите към мазето. Телата им бяха погълнати от пламъците. Не можех да помръдна, взирах се в огъня и чаках нещо да се случи. То се показа измежду бушуващите пламъци с протегнати към мен ръце.
–Няма да ми се измъкнеш малкия. Идваш с мен в Пъкала!
В същия миг Страйк се появи зад него, козината му гореше. Виждах болката в очите му. Той повали чудовището на земята и го завлече отново в огнения ад. Чувах писъците му и рева на кучето ми. Завлякох се навън и се проснах на тревата в двора. Покрива на къщата се срина и разби две от стените погребвайки всичко. Главата ми натежа, а клепачите ми започнаха да се затварят. Последното което видях бе лицето на Ели, която стоеше над мен и ми се усмихваше. Изглеждаше толкова красива, толкова… Истинска!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Чет 15 Сеп 2016, 3:54 pm

Много ми харесва как цялостното време в творбата е неопределяемо, загубено като в сън; сякаш дори самото попадане на момчето в селото е неособено ясно. Уж изглежда ясно - като цел, дори с младото момиче навън, градинката в болницата; но тези неща, които 'карат положението да изглежда наред', само обострят болното заплашително усещане. Интересното е, че героят през цялото време като че е в плен на времево-пространствената илюзия, защото не се пита как ТОЧНО е попаднал в болницата, дали тя е истинско място, дали селото е истинско .. донякъде вярва в 'правдоподобността' на декора.. може би? И това, човекът, целият в бинт, сякаш крие самото ТО или кой знае какво ... докарва атмосферата на Сайлънт Хил, адски много ме кефи. Как кучето се появява, как попада в тази истинска ли е изобщо?? болница, някакви сесри, които уж се оплакват от нормалния живот, как докторът го намира и го инжектира и обезсилва, ...
Много ми е интересно каква катастрофа по-точно, след като последно го виждаме да очаква пристигането на полицейската кола??

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Eddie92

avatar

Брой мнения : 80
Age : 25
Registration date : 10.09.2016

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Чет 15 Сеп 2016, 5:41 pm

Мммм имам отговори на някои от въпросите ти...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:05 pm

Няма ли да пуснеш продължение вече?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko

avatar

Брой мнения : 626
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:07 pm

Това е края Very Happy Very Happy
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:20 pm

знаеш ли какво се е случило....... писала съм коментар на предпоследния пост и дори не съм разбрала за следващия.
сега ще го прочетя и ще коментирам.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko

avatar

Брой мнения : 626
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:26 pm

Еми той ми каза, че това е края Very Happy Аз така разбрах Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:28 pm

Добре, краят ме шокира. През цялото време си мислех, че Страйк е поредната игричка на То, което се опитва да мами момчето с усещането му за реалност (и да го дразни), но когато се оказа, че кученцето наистина е дошло през портала, за да спраси приятеля си (и че е достатъчно интелигентно за това), направо ми се иска да го смачкам от гушкане, малкото смело куче, което го спасява, жертвайки се да попадне в гнусното измерение на това чудовище...
Но Ели... някак си.......... ми се струва, че може би тя е ТО. Младото й жизнерадостно присъствие, непасващо на и толкова сляпо за живата смърт наоколо..........
Не мисля, че краят е добър за младежа.
И така и не се разбира как е попаднал там, кога се е почнало всичко - защото честно казано, да дойде да търси гроба на баба си е достатъчно зловещо само по себе си. ;D
Яко е това запазено чувство на неразгадана мистерия.


_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko

avatar

Брой мнения : 626
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:30 pm

Ех, и на мене тая Ели ми е много подозрителна Very Happy Very Happy Още тогава му го казах..някак си ми се струва нереална? Very Happy
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Сря 28 Сеп 2016, 9:41 pm

Слочаеност? Не мислия!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Saalik

avatar

Брой мнения : 191
Age : 22
Localisation : In the land of the crimson moon.
Registration date : 10.11.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    Вто 04 Окт 2016, 12:57 am

Това, което не ми дава мира накрая.......... Ели е изглеждала толкова истинска.........
Като чудовищен мираж или е оценил нежното й лице след като ужасът е свършил?
Много се надявам саможертвата на кученцето да не е била напразна! Sad
Харесва ми неопределеността, заплашителността и глождещата мистерия, които те преследват в цялата история.
Но ми се иска да разбера докъде се простира имагинерното и заблудата: както Риддъл казва, дори самото му озоваване в селото изглежда някак съмнително.
Бих искала да чуя какво ще кажеш за това?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Кошмарни дни    

Върнете се в началото Go down
 
Кошмарни дни
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: