Два края и две начала

Предишната тема Следващата тема Go down

Два края и две начала

Писане by Daniel Lev on Чет 27 Окт 2016, 14:39

Баба почина два дена преди да навърша тринайсет.
 След горе-долу още толкова години, в един дъждовен декемврийски следобед, аз и татко пътувахме към апартамента на дядо. Нямаше да дочака двайсет и шестия ми рожден ден. Но поне с него щях да си взема сбогом.
 Дядо бе силен човек. Не всеки осемдесет и четири годишен може да издържи две тежки операции на дебелото черво в рамките на десет месеца. Ракът обаче бе по-силен. Трета операция нямаше да има.
 Но това не е история за рака. Не е история за баби. Не е история за дядовци. Или поне не в смисъла, който повечето хора влагат. Това е кратката история на моя живот. Или историята на моя кратък живот. Както ви е по-удобно.
 И като всяка история, и тази почва отнякъде.

Моето щастливо детство

 Историята ми започва в апартамента, към който пътувахме с татко. Апартамента на дядо. Там именно изживях своето детство. Но преди да помислите, че съм ви излъгал, когато казах, че не е история за баби и дядовци, позволете ми да обясня.
 Видите ли, моята баба и моят дядо не ми бяха просто баба и дядо. Всяка събота и неделя, когато другите деца отиваха на гости при техните баба и дядо, аз отивах на гости при мама и татко. Сред всички мамини синчета в квартала, аз бях единственото бабино.
 Но не мислете, също така, че ще плюя родителите ми. Нищо подобно. Те работеха ден и нощ през седмицата, за да може на мен и брат ми да не ни липсват дрехи, храна и всички останали потребности. По същото време баба и дядо гледаха да не ни липсва възпитание.
 Мама беше тази, която плащаше за това да съм нахранен и облечен. Баба беше тази, която ме хранеше и обличаше. Мама ме роди. Баба ме отгледа.
 Който обаче смята, че това означава само хранене и обличане, жестоко се лъже. Нека пробва редовно да промива със спирт обелените колена на хлапе, което се мята и се дърпа и пищи, защото леко щипело. Нека пробва да смогне на неизчерпаемите му енергия и въпроси всеки ден. Нека му сменя напиканите чаршафи и да му бърше задника. Всеки ден. И нека го прави без веднъж да се оплаче. Тогава ще разбере, че моята не бе просто баба. Тя беше втората ми майка.
 И единственото, което искаше от мен, беше един следобеден час само за нея. Не ѝ ли изпълнех това желание, ставаше страшно. Но за да не ме гони из апартамента с чехъл в ръка, тя ме предупреждаваше предварително. Първо със стиснат юмрук, от който стърчеше страшен показалец, а после с тон, на който и полковник не би дръзнал да възрази (дядо рядко го правеше).
 — Сядаш до мен и мируваш — викаше ми. — Гък да не съм чула в следващия един час. Днес Рич ще признае чувствата си на Брук. В програмата го пише. А пък тази лисица Стефани, какви ли ги е намислила…
 И с всяка изминала в монолог за “Дързост и красота” секунда тонът ѝ ставаше от памук по-мек, а юмрукът ѝ се отпускаше и отпускаше, докато аха да се разтвори и през пръстите ѝ вече се разлистваше нещо светло и чисто. Нещо, което тогава ужасно ми приличаше на бяла роза. Сапунката започваше и свършваше, а аз не разбирах защо баба плаче. Още по-малко пък защо си бърше сълзите с бялата роза…
 
 
 Междувременно, радвах се на завидна популярност в детската градина. Не бях най-силното, нито най-красивото дете. Но пък от самото начало момчетата се надпреварваха кой да ми бъде най-добър приятел, а момичетата редовно се хващаха за косите в спорове на коя да държа ръката, докато върви по парапета на пясъчника. Не знаех защо е така, но не оспорвах позицията си.
 Като изключим това, помня, че градината ми се стори пълен ад още от първия ден, когато баба ме довлачи до входа на моята група. (Самата детска градина се разпростираше по всичките първи етажи от шестте входа на панелката. Моята група бе в първия вход, а ние живяхме в петия.) Баба звънна на звънеца и на прага се появи дърта и злобна вещица с къса, червеникава коса. За секунди ме изпи с изцъклените си очи вещицата, а после на устата ѝ зейна широка усмивка.
 — Добре си ни дошъл, Викторчо!
 Усмивката ѝ може би нямаше да бъде толкова зловеща, ако беше омекотила изцъкления поглед, вместо да го подчертае. Сигурно и баба си е мислела същото, защото отпусна железния си хват, аз се изплъзнах и хукнах някъде из квартала. Отне им половин ден да ме открият. А аз открих, че нямам търпение да стана първи клас и да се махна от очертаващия се ад.
 Вниманието на другите деца беше приятно в началото, но скоро ми омръзна. От малък знаех - без да осъзнавам, - че да си център на вниманието бе колкото привилегия, толкова и отговорност. Другите почват да очакват разни неща от теб и никой не те пита съгласен ли си, или не.
 Вероятно заради тези причини постоянно мрънках на нашите да ме пратят на училище. Те взеха, че ме послушаха и така сбъднаха мечтата ми да съм първи клас още на шест. Естествено, трудно преглъщах злобния смях на вещицата от градината, когато ме засичаше да се прибирам с унила глава и нарамил планина от учебници.
 — Ей, гърбушко, как е в първи клас? — Смееше се през прозореца.
 
 
 Скоро, децата от градината почнаха да ме избягват. Не беше проблем за мен, защото с лекота си намерих нови приятели в училище.
 Също така намерих тайния дневник на дядо. Дотогава си мислех, че мрънкането ми ме е пратило в първи клас. А популярността ми я бях приел за даденост. Дневникът хвърли светлина и по двата въпроса.
 И преди бях виждал дядо да го заключва в шкафа, на който викаше Барчето, понеже вътре криеше алкохол и цигари, които не пиеше и не пушеше. Един ден го издебнах (шпионажът се практикуваше изкусно от децата на деведесетте) и видях къде крие ключа от Барчето. Изчаках го да излезе следобеда по партийна работа и докато баба гледаше сапунката, аз се промъкнах и откраднах дневника на дядо.
 Беше стара тетрадка с жълти страници, начертани на правоъгълничета. Оказа се историята на нашия род. Първите страници беше отделил за корените ни, докъдето ги знаеше. По-голямата част, разбира се, беше за неговия живот. Прелистих я, докато стигнах страниците със заглавия на имена от фамилията. Ето го чичо, после татко - включени в техните глави бяха съответно чинка и майка. После, по низходящ ред, двете ми първи братовчедки, брат ми и най-сетне… аз.
 Излишно е да споменавам какво изпитва едно 6-7 годишно хлапе, когато прочете за себе си, че природата го е надарила с ненадминат ум. Още повече, когато го прочете в дневника на своя най-голям герой. Сърцето ми щеше да изскочи.
 Разбира се, същата вечер дядо ме хвана, че съм отварял Барчето и след като внимателно преброи цигарите и огледа бутилките алкохол, ме притисна да кажа какво съм търсил там. Знаете ли как се крие истината от бивш военен?
 — Четох тетрадката ти — веднага признах.
 При тези ми думи, погледът на дядо омекна, той се засмя и рече:
 — Хубаво си направил. Какво по-точно чете?
 — За мен — казах гузен.
 — Хeхe. А видя ли какво има след теб?
 — Нищо — отвърнах, — празни страници.
 Дядо разроши косата ми и допълни:
 — Теб чакат.
 Самочувствието ми експлодира.
 Разбира се, през тези години бях безупречен ученик. Отличник от горе до долу. Гордостта на баба и дядо. Освен страхотни оценки, в училище имах и страхотни приятели. Там се запознах с моя най-добър приятел и до днес, и изобщо с децата на деведесетте, както споменах, с които изживях най-вълшебното детство. Детство на празните джобове и пълните глави, неуморно измислящи нови игри и вълнуващи приключения. Не детство, а приказка.
 Но както всяка приказка, и тази имаше своя край.

К
раят, който трябваше да е начало

 В началото на втория срок на седми клас оставаха няколко месеца до приемните изпити за гимназия и повечето ученици чакаха да бие последният звънец, за да се приберат вкъщи и да учат. Аз намразих последния звънец, защото трябваше да се прибера вкъщи и да слушам подсмърчането на дядо. Изнервяше ме и неведението, в което ме държаха. Никой не ми казваше какво ѝ има на баба, нито кога ще я изпишат от болницата, макар вече да знаех, че няма. Най-дразнещото беше, че не ми казваха кога ще отида да я видя.
 Все пак кака Криси, моята братовчедка, ме взе един ден след училище и ме закара в болницата. Влязохме в стая с две легла, но никъде не видях баба. Едното легло беше празно, а на другото лежеше набръчкана и съсухрена старица. Кожата ѝ сякаш искаше да избяга от кокалите. Малкото ѝ останала коса вехнеше сива. Щях да питам къде е баба, когато старицата с мъка се скара на кака:
 — Защо го доведе!
 — Бабо, стига сега.
 Тогава съхнещата старица се обърна към мен, вдиша целия въздух в стаята и с тон, на който и полковник не би дръзнал да възрази, процеди през зъби:
 — Да се махаш оттука!
 Невидим хват ме пусна и аз избягах навън. Нямах славата на ревльо, но като всяко хлапе, и аз плачех от време на време, заради обелени колена или някое друго наказание. Сълзите от онзи ден не знаех защо са. Бягах в някаква посока, докато свършиха, всичките. Отне на нашите цял ден да ме открият. Аз открих, че детството ми приключи.
 Повече не видях баба.
 
 
 След смъртта ѝ заживях при мама и татко. Приеха ме в езикова гимназия с френски. Едва завърших осми клас. Като цяло, пукаше ми колкото да мина, не и с колко. Бях толкова умен, че не сметнах за нужно да се напрягам. Така или иначе само зубърите се впечатляваха от оценки. Ако бях при дядо, сигурно щеше яко да ме натиска да уча, но при мама и татко контролът беше като по баровете. Ще се изумите какви чудеса върши един фалшиф бележник.
 С него и новооткритите ми манипулативни способности ги държах спокойни и те не ми се бъркаха. Така имах цялата свобода да купонясвам и омагьосвам съучениците със своята харизма. За разлика от детството, където вниманието беше крайната цел, в гимназията то се превърна в средство за крайната цел. Момичета.
 Всичко, всъщност, започва по много елементарен начин. Още в началото на осми клас хормоните поемат контрол, първо над очите. Очите се озъртат и търсят готините деца. После поемат контрол над ушите. Ушите слухтят и чуват готините деца. И хормоните спират дотам, защото това им е достатъчно. Готините деца ходят заедно на кафе след училище, опознават се и после ходят по купони. Там се опознават още повече.
 В нас ставаха най-лудите купони и в девети клас тръгнах с най-красивото момиче от випуска. Не бях изпитвал нищо подобно дотогава. Кокетното ѝ лице и завистта, с която ни гледаха, докато вървяхме по коридорите в училище, ме изпълваха с гордост. Но опиянението, което изпитвах, докато бяхме сами и тя ме гледаше с големите си очи - очи на кошутка - ме правеше безумно щастлив.
 Както сами се досещате, и тази история не приключи добре. Ако тийнейджърската любов е материя, то тийнейджърските хормони са антиматерия. Странното беше, че за някой толкова умен, разбрах последен, че е преспала с половината випуск.
 Дълго крих раздялата от нашите, уж да не разстройвам мама, но всъщност защото ме беше срам. Никога няма да забравя, когато дядо ни беше на гости някъде месец след това и ме попита как върви учението. Мама побърза да отговори:
 — Учението си му върви, татко! Ама и любовта не изостава. — Побутна ме игриво с лакът.
 Това явно усъмни дядо.
 — Помниш ли количката, която ти бях взел като малък?
 — Зелен мерцедес кабрио — отвърнах на мига.
 — А помниш ли какво стана с нея, когато баща ти ти купи новия спортен модел?
 — Какво да е станало? — Недоумявах. — Нищо, седи си в шкафа, предполагам.
 — Точно така. В деня, в който получи спортната кола, прибрахме мерцедеса в шкафа. Оттогава е там.
 И след кратка пауза добави:
 — Учи, Викторе. Рано ти е за любов.

 
 С времето намалих ходенето по кафета след училище. Казвах, че се прибирам да уча. Прибирах се и пусках филм на компютъра или играех игра. Бях станал за смях пред цялото училище и нямах огромно желание да си общувам с никого. Най-близките ми съученици все пак настояваха и не един или два пъти ме изкарваха навън насила, но не беше същото. Или аз не бях същият.
 Скоро спряха да ме търсят и излизах главно с приятелите от квартала на дядо. Гимназията я добутах с малко учене и много преписване. Така ме приеха и в университета в София. “Този път ще е различно”, мислех си преди да почне първи курс. И се оказах прав. Различно беше - различно лошо. Пълна скръб, да си го кажа направо. Ни един готин колега нямах, всичките пълни убитаци.
 Лекциите също не бяха това, за което майка ми редеше ентусиазирано още от началото на дванайсети клас. По нейно време ставали на крака да ръкопляскат. Аз ставах на крака, за да чуя какво мрънка ходещият некролог пред мен. Не че ми беше интересно, ами да не би случайно да извика за бърза помощ и аз да не го чуя.
 Издържах два семестъра и реших, че не е за мен. Умните нямат нужда от университет и то такъв, който лежи на стари лаври.
 Върнах се в Пловдив при мама и татко и ги излъгах, че съм се преместил задочно, което няма разлика с редовното. Последното не беше лъжа. Хванах си някакво гадже, колкото да има, и с най-добрия ми приятел мъчихме бизнес по интернет, като от време на време се правих, че ходя на изпити. След две години късмета ни се усмихна и парите заваляха.
 Но знаете как е с късмета. Днес ти се усмихва, утре ти обръща гръб. Кранчето спря половин година, след като текна и всеки пое по свой път. Пътят на моя приятел се оказа успешен, а моят - неясен. От време на време правех опити да пиша. Харесваше ми. Но само дотам.
 Нали бях умен, все нещо щях да измисля.


 Докато го мислех, дядо припаднал пред кварталния магазин и същият този късмет му се усмихнал в лицето на жена случаен минувач, която се оказала медицинска сестра. Тя реагирала и го приели в спешното. Секунди да се бе забавила и лекарите щяха просто да напишат “час на смъртта - еди кога си”, а отдолу “причина - инфаркт”. За стари хора не си правеха труда за повече. Навременната намеса на жената, а после и на хирурзите, които го оперираха, установява друго. Рак на дебелото черво. Днес ти се усмихва, утре ти обръща гръб.
 В следващите десет месеца баща ми се превърна в баба ми. Къпеше дядо и му сменяше напиканите чаршафи. Е, не му бършеше гъза, понеже човек без дебело черво сере в специална торбичка на корема. Даже не знам дали е технически правилно да се каже, че той сере. Процесът не е волеви. И красив не е.
 Може би трябваше да спомена, че през годините след смъртта на баба, дядо така и не пожела да се премести у нас. Остана си в апартамента. Облепи стените на всяка стая в портрети на баба, даже и коридора, и кажи-речи се барикадира. Всеки път, когато стъпех там, ме обземаха тръпки.
 Инат си беше човекът, но с възрастта така се вдетени, че стана невъзможен. Всеки ден обикалях целия град да му търся ядене, което да отговаря на изискванията му, и пак не беше доволен. Веднъж закъснях с половин час и нито взе храната, нито ми отвори вратата. Изгони ме като мръсно куче. След два дена не помнеше тая случка, или поне така твърдеше.
 Казвам всичко това, защото след първата операция вече знаехме, че някой ще трябва да живее при него и да го гледа. Татко, макар и да ходеше всеки ден, не можеше да зареже работата си. А дядо имаше нужда от човек при него 24/7.
 Знаете ли как вдетенен старец, който е инат по природа и е служил 40 години в армията, се съгласява да му бъде наета гледачка? Не се.
 Чичо живееше в Стара Загора. Братовчедките ми вече имаха деца за гледане, а на брат ми не можеше да се разчита. Оставахме аз и баща ми. На смени. Бях готов да го направя, но ако кажа, че изгарях от желание, ще излъжа. Бях готов, само за да избегна чувството на вина. Не исках да ме преследва цял живот.
 Намразих се, когато го осъзнах. Ставаше дума за човекът, който ме научи да чета и пиша и смятам, още преди да се науча да контролирам пикочния си мехур. Човекът, който бе решил да ми разказва за звездите и планетите, вместо за невидимия чичко на небето, в който хората вярвали. Човекът, който ме дари не само с дом, любов и възпитание, но и със самочувствие.
 Да, намразих се. Но от облекчението, което почувствах, когато татко се прибра една вечер с новината, че няма да го гледам аз… тогава се отвратих от себе си.
 Оказа се, че Трайчо - втори братовчед на татко, загубил работата и жилището си, беше съгласен да се нанесе у дядо. Дядо добре познаваше Трайчо, така че склони. Закърпихме положението, доколкото можеше.
 След втората операция десет месеца по-късно вече знаехме, че не му остава много. Нямаше да дочака двайсет и шестия ми рожден ден. Но поне с него щях да си взема сбогом.
 
 
 Дъждът единствен нарушаваше тягостното мълчание в колата по пътя за дядо. Десет минути до там ми се сториха цяла вечност.
 Когато спряхме пред блока, бабите под беседката отпред само ми кимнаха. Бях им благодарен, че не ме въвлякоха в обичайния *ех-като-беше-малък* разговор.
 Качихме се на четвъртия етаж. Трайчо ни отвори. И с него нищо не си казахме, само си кимнахме. Влязохме в спалнята, където дядо лежеше наполовина отвит. Кракът му беше станал цвят на пластелин. Идея си нямах какво да му кажа.
 — Много топло бе! — рече той някак бодро, макар и присипнал.
 — Пихме ракия досега — уточни Трайчо.
 Ледът се разчупи. В следващия един час аз, баща ми и Трайчо се редувахме в игра на “Помниш ли…”, при която всеки питаше дядо дали помни отминали истории. Всичките ги помнеше. Дори тези, които не се бяха случили.
 По едно време се измори и стана време да си ходим. Дядо ме повика, стисна ми ръката за последен път и каза:
 — Добро момче си, Викторе.

Краят, който бе начало
 
 След три дена Трайчо се обади с новината, че дядо е издъхнал. Погребахме го в гроба на баба, каквото беше желанието му. Баща ми нае цял автобус да кара хора от квартала до гробищата. Държаха се прочувствени речи и пламенни слова от стари другари и братя по оръжие. Погребението беше хубаво, ако изобщо може да се даде подобно определение за такова събитие. Мъчно ми беше, но не плаках.

                                                                                 
 В следващите дни у нас се ширеха планини от книги, които баща ми беше пренесъл от апартамента на дядо. Аз си седях вкъщи и мислех върху своето бъдеще. А за да бъдем напълно честни, мързелувах.
 Не знам дали от скуката, или от друго, но нещо ми щукна да избърша праха от книгите и да ги подредя. Бях ги преполовил, когато крайчеца на окото ми я хвана някъде из купчината. Ето я, старата тетрадка-дневник на дядо с жълтите страници, начертани на правоъгълничета. Веднага зарязах книгите и я грабнах. Пулсът ми ускори. Щях да я прочета цялата, но преди това, разбира се, исках да си припомня какво пишеше за мен. Може би се надявах дядо отново да ми вдъхне онова самочувствие от детството.
 Отгърнах на моята глава и зачетох…

 “… Виктор се роди на 21.02.1990. Много добре се развива от малък, пълничък, храни се добре. От септември 1992, когато Ангел тръгна на училище, Виктор го гледаме у нас, а родителите му го взимат събота и неделя…”

 “….Природата го е надарила с много ум за възрастта си. Двама сина имаме и четири внучета, но по интелигентност на тези години (4) Виктор изпреварва всички… Ако така се развива и по-нататък, забележителен ще бъде…”


 Тук спрях. Само… само това ли? Имах по-различни, по-грандиозни спомени от това, което прочетох. Не че беше нищожна хвалбата на дядо, но… Та аз съм бил само на четири! И примерът, който дядо даваше за моята “интелигентност”, беше, че съм научавал някакви си песни с една година по-рано от брат ми и братовчедките ми.

 Продължих да чета с надеждата да открия нещо… нещо…

 “Характерът му е особен. Инати се, иска винаги да е на неговата. Бързо му омръзват играчките. Любимата му дума е: ‘Дядо, дай ми нещо друго.’… ‘Какво да бъде?’ питам аз. ‘Каквото ще да е… нещо, което не съм го виждал!’”

 Пулсът ми започна да спринтира. Но… това го четях за първи път… колко всъщност бях прочел като малък? Не можех да спра, исках да прочета още.

 “… Тръгна на детска градина през есента на 1994. Трудно свиква с нея. Забелязва се в характера му изявена студенина. Освен към майка си и баба си, трудно се приобщава към други. Обича да играе с по-големите от него. С връстниците не толкова.”

….

 “Малко е ехиден. Една вечер, след дълга игра с новата количка, която баща му му донесе, внезапно се обърна към мен с думите: ‘Ей, старче, на ти тази играчка!’ - и ме замери със зеления мерцедес, който му бях купил преди година. Вътре в мен нещо се сви.”

 Сърцето ми щеше да изскочи. Надолу продължаваше с това как съм се присмивал на брат ми, защото съм се смятал за по-умен. Веднъж не съм го нарекъл “батко”, въпреки разликата от 5 години, и винаги съм провокирал караниците помежду ни. Караниците изнервяли обстановката вкъщи до непоносимост и предизвиквали жестоки конфликти между дядо и татко.
 С това приключваше моята глава. Усещах страните ми да горят, сякаш някой ги бе зашлевил с невидим шамар.
 Отгърнах страницата. Последния път, в който го направих, следващата беше празна. Сега на нея пишеше с различен химикал:

 “Повече от 9 години съм прекъснал описанието на събитията. Случиха се много неща. Деница [по-голямата ми братовчедка] почти завърши и се омъжи за Станимир Милев, чийто баща е генерал. Не си е взела държавния изпит. Сега работи в поделението в Хасково.

 Криси още кандидатства, дано я приемат. Ангел “учи” в частна гимназия. Всъщност не учи, а само присъства и то нередовно. Дали ще завърши, това и Господ не може да каже…

 Виктор е в 7 клас. Добре се учеше и такива заложби имаше, но в последните години с нежелание се труди, макар да има хубави бележки. Така ми се искаше…”


 Тук дядо явно беше спрял внезапно. На нов ред и отново с друг химикал, пишеше:

 “В края на 2002 и началото на 2003 настъпи трагедията. 51 години живяхме щастливо с Вили. Създадохме добро семейство. Изучихме синовете си. Те на свой ред създадоха семейства и родиха по две деца.

 От около две години Вили започна да се оплаква от умора. Тогава ѝ назначиха диагноза остеопороза. Състоянието ѝ се влошаваше, а преди два месеца лекарите смениха диагнозата на анемия. На 6 януари влезе в болницата. Там само я изследваха, но не я лекуваха. Накрая казаха, че ракът се е разпространил в дробовете и нищо не можели да направят. Смъртта настъпи на 19 февруари точно в 02.13 сутринта.”


….

 “Животът ми вече е друг. Вече четири месеца плача и споменът за Вили не ме напуска. Исках да живее, да бъдем заедно. Времето минава, но не лекува. Все повече настъпва духовна мъка в мен. Мисля, че няма да мога да издържа без нея. Сигурен съм, че и моят живот бавно гасне…”

….

 “Май 2004 г.

 Ангел и Виктор рядко идват да ме виждат, след като баба им почина. Тъжно ми е, но не ги виня. В пълния смисъл разбирам, че Вили беше като майка за тях. Отгледа ги без да ме ангажира.

 Освен това беше и златна съпруга, която поемаше цялата къщна работа. Осигуряваше ми спокойствие в задълженията като отговорен офицер-политработник в БНА. Взаимната ни обич се срасна във взаимно уважение един към друг. Има една мъдрост — когато безвъзвратно изгубиш нещо, тогава разбираш стойността му.”


 Следваха празните страници.

 Плаках, докато заспах. Когато се събудих, беше тъмно. Пуснах лампата и видях, че тетрадката лежи отворена на същата страница. Грабнах най-близкия химикал и записах под думите на дядо:

 “Януари 2016

 Баба почина два дена преди да навърша тринайсет…

Daniel Lev

Брой мнения : 20
Registration date : 05.10.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Два края и две начала

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 01 Ное 2016, 17:37

............. ;х
Обзе ме една такава празнота и .. някакъв старчески дъх.
Едно такова безперспективно, убито и провлачено във времето... и все се надяваш на някакъв развой, на конкретна поука дори, да си кажеш АХА!, но всичко се размива в една неяснота, раздразнена от неспирния бърз ход на времето.
Много добре описва взаимоотношенията в семейството и човешкия житейски път на мнозина.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8154
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Два края и две начала

Писане by Philip Dev on Чет 03 Ное 2016, 13:27

Едно и също от различни перспективи. Много лично. Човек се припознава. Много сполучливо!

Philip Dev

Брой мнения : 7
Registration date : 01.11.2016

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Два края и две начала

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите