Убиецът и аз

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

Убиецът и аз

Писане by Vanko on Съб 11 Фев 2017, 15:50

Не сте се отървали от мен. След толкова голяма почивка, ето че отново ще пусна нещо мое, което скоро ще завърша, така че съм спокоен, че няма да го оставя някъде по средата. Ще е по-дълго и се надявам по-хубаво и интересно от всичко, което съм писал досега. Надявам се да ви хареса Smile Ето ви първа глава, която играе ролята на някакво въведение. Може да не ви е много интересна или в началото странна, но се надявам да намерите нещо, което да ви накара да продължите да четете и следващите глави Smile


Първа глава
Горска симфония

Това е история, която преживях преди години. История за убийство, любов и приятелство. Сега най-накрая намерих смелостта да седна и да напиша всичко, така както ми бе разказано.
Всичко започна в един малък безименен град, скрит в гората високо в планината. Град, който на пръв поглед изглеждаше като всяко друго малко и забравено градче по онова време, през 1990 година. Действието на моя разказ се развива именно през тази година и по-точно зимата. Все пак това място бе различно, бе толкова очевидно, че ако и за пет минути наблюдавахте хората, щяхте да видите злото, което се спотайва из тихите улички на иначе спокойният град. Както и града, така и хората, героите в моята история, си нямаха имена. За мое улеснение обаче им дадох по-едно изтъркано име, за да ми е по-лесно да ги запомня, защото повярвайте ми да сглобя всичко това не бе никак лесно. Разбира се, ще разгадаете и моята самоличност малко по-напред. Следващите ми действия определено ще ме покажат в светлината на един начинаещ писател, но нека ви разкажа малко за моя главен герой. Името, което му дадох, за да се впише в тази история, е Джеймс. Просто едно момче на седемнадесет години, което откри първата жертва. Джеймс бе тих и срамежлив. Обичаше да си стои вкъщи и да чете книги или пък да гледа телевизия. Нямаше нищо, което да харесва повече от уюта на собствената си стая. Момчето бе ниско, не бе от атлетичният тип и може би затова не харесваше спорта. Имаше кафява и мазна коса, гъсти вежди, които подчертаваха сините му очи, които можеха да спрат дъха на всяко момиче, но през повечето време те бяха тъжни и насочени към земята, вместо към хората. Такъв си беше Джеймс, несигурен в себе си, срамежлив, или поне такъв беше навън. Вкъщи той бе съвсем друг човек. И той както може би всеки човек, имаше повече от една самоличност.
Горкият Джеймс бе останал без майка още в ранна детска възраст. Баща му бе строг, но справедлив. Той бе един от онези закоравели мъже с грапави ръце и твърд характер. Никога не се усмихваше, не се опитваше да говори със сина си. Повече време прекарваше в сервиза, който притежаваше, отколкото у дома. Това бе единственият сервиз в града, така че този бизнес бе наистина успешен за него.
Та точно това самотно момче или тийнейджър, вече дори и аз не знам как да го нарека, направи разкритието, което коренно промени живота на хората.
Всичко започна на 2 декември, онази сурова зима на 1990 година. Джеймс караше колелото си през гората с надеждата, че това ще се окаже пряк път към дома, за да успее да се прибере на време за финала на любимото си телевизионно предаване. Точно този следобед учителката му бе решила да го накаже, според момчето, без причина. За негово щастие въпреки студа, все още не бе валяло сняг, така че нямаше проблем да кара старото и одраскано колело. Една чудна симфония достигаше до ушите му, вятърът, който брулеше клоните на високите дървета, ръждясалите спици на колелото, които бучаха при всяко завъртане на гумата, старите спирачки, които скърцаха при всяко леко натискане и трополенето на малките камъчета, които бяха прегазвани от колелото движещо се с бясна скорост. Вятърът продължаваше все така да свисти и за жалост шапката на Джеймс успяваше да покрие само косата му, но не и бузите му, които бяха придобили червен цвят и със сигурност го боляха. Пръстите, които държеше на спирачките, вече се бяха вледенили и ако му се наложеше да натисне спирачката, нямаше да успее. Тийнейджърът вече наближаваше главният път, където фучаха коли. Малко преди асфалтираната писта на шофьорите, които бързаха да се приберат, имаше една малка кална пътечка, която водеше до усамотена полянка, на която често младите двойки се криеха, за да прекарат малко интимно време без някой да ги притеснява. Вече беше паднал мрака и почти нищо не се виждаше. Там в далечината Джеймс успя да забележи само слабите фарове на кола. Той веднага разпозна черния автомобил. Такъв нов и скъп модел притежаваше само Дъглъс, или за наше улеснение – Дъг. Двайсет и една годишен перверзник, както го описваха слуховете, идваше често тук с доста по-младите си приятелки. Тази кола беше негова, подарък от заможния му баща, политик в големия град. Сегашната влюбена в него девойка бе съученичката на Джеймс – Кейт. И тук нещата започнаха да стават странни. Дъг бе сам в черната си кла, Джеймс успя добре да го огледа, когато превозното средство мина покрай него и изчезна надолу по пътя. Странното беше, че Кейт я нямаше с него. Гумите на колелото продължиха да се въртят, но не по главното шосе, а надолу по горския път. Джеймс препускаше надолу по пътечката измежду дърветата, но изведнъж момчето се блъсна в нещо и изхвърча напред. Падна по лице в калта, но като че ли не се нарани. Той по-скоро бе ядосан, че вече изпуска скъпоценното си предаване. Изтупа чисто новият си черен панталон, който издържа около ден преди да бъде съсипан като останалите. Вдигна колелото си и се огледа в какво се е блъснал. Въпреки че беше тъмно, той лесно намери препятствието. Не беше пръчка или камък, не бе даже и животно. Всъщност сблъсъкът бе между неговото колело и момиче. Поне тялото на момиче. „Боже, убих я”- помисли си той. Хвана се за главата и започна да обикаля около колелото си, пускайки по някоя псувня под нос. В този момент хиляди мисли минаваха през главата му, инстинкта му казваше да бяга, но когато се осъзна, след няколко минути, той разбра, че такъв удар няма как да убие човек. Пък и вече посинялото тяло му издаваше, че е там много преди той да мине с колелото си. Истинският ужас го хвана за гушата, когато разпозна трупа. Беше неговата съученичка Кейт. Червенокосата красавица, в която всяко момче бе влюбено, беззащитно и невинно момиче лежеше насред гората облечена само в бяла нощница. Това също беше странно. Тя би трябвало да е с Дъг, в колата на онази поляна, поне Джеймс мислеше това за нормално, но всъщност той видя Дъг да напуска сам. Дали той бе с Кейт по-рано? Или пък той бе убиецът? Въпросите изскачаха един след друг в съзнанието на момчето. Той реши да покрие момичето с якето си и да потърси помощ. „Майната му на последния епизод” – измрънка този път на висок глас и излезна на главния път, където да потърси помощ. За негово щастие бързо се намериха хора, които да го изслушат. Той осъзнаваше, че говори прекалено бързо и думите му звучаха побъркано, но за пръв път в живота си се чувстваше наистина изплашен. Съвсем скоро десетина човека се бяха насъбрали, а в далечината се чуваха сирени на линейка и полиция, които разцепваха настаналата вечерна тишина в града. Джеймс просто седеше на един по-голям камък и наблюдаваше безжизненото тяло.
Час по-късно в местното полицейско управление седяха Джеймс и Дъг. Тъкмо бяха съобщили новината на по-възрастния мъж, който изглеждаше наистина тъжен, хлипаше и ридаеше наум. Те седяха в офиса на шерифа, докато той разговаряше с бащата на Джеймс и този на Дъг отвън. Скоро стъклената врата се отвори, леко скърцане се чу и в стаята влезе и шериф Хелър. Шериф повече от десет години, той беше надежден и харесван от хората в града, но досега нищо такова не се бе случвало в иначе спокойният планински град. Бялата коса и брада вече издаваха, че той е близо да пенсиониране. Заговори с мек, но в същото време суров глас. Първо се обърна към Джеймс, който трепереше на дървения стол.
-Ще ни разкажеш ли какво си видял? – в този момент Дъг веднага стрелна поглед към момчето до него. Джеймс не можеше да прецени този отчаян поглед, който Дъг му хвърли, дали означава „кажи ми всичко, искам да знам” или „не казвай, че си ме видял”. Джеймс се изплаши още повече, не знаеше как да постъпи, но в този момент си спомни какво бе казал баща му, когато беше загазил в училище. „Ако мислиш, че нещо е правилно, без значение колко това ще навреди, трябва да го направиш”. Точно така се чувстваше и той в този момент. Затова започна разказа си от начало. Не пропусна нито един детайл, нито дори колата на Дъг. Разказа точно как се блъсна в трупа и какъв ужас е изпитал, когато си е помислил, че той я е убил, при което шерифа постави ръка на рамото му и го успокои, че със сигурност смъртта е настъпила много по-рано. Личеше си как напрежението напуска лицето на младежа.
-Имате ли нещо да ни казвате? Защо сте били там? – обърна се той към насълзеният приятел на жертвата.
Той не отговори, просто кимна с глава.
-Бях там..с нея. Бяхме заедно. Целувахме се в колата, но изведнъж телефона ми звънна. Тя видя името на друго момиче и изведнъж започна да вика. Изскочи от колата и тръгна през гората. Настигнах я и се опитах да й обясня ситуацията, но тя бе така ядосана. Каза че няма нужда от помощ, щяла да се прибере сама. Реших, че ще излезе на пътя и ще помоли някой да я закара.
-Към колко часа се случи това? – намеси се Хелър и прекъсна хлипащият мъж.
-Около шест – отбележи той.
-Интересно. Според аутопсията смъртта е настъпила около половин час след това. Какво друго правихте?
-Върнах се в колата. Вдигнах си телефона. Говорих няколко минути, после изпуших една цигара и тръгнах да се прибирам. Минах през горичката, покрай този младеж до мен – каза той и стрелна Джеймс отново с поглед.
-Сигурен ли си? Защото секунди след вашата среща, той намира трупа, вече вледенил се. Всъщност тя дори не е напуснала този район.
-Заклевам се, това стана, не съм я убил аз! – викна Дъг.
-Синко, нещата намирисват, кажи ми нещо. Къде искаш да прекараш следващите дни? Вкъщи или в управлението, задържан като главен заподозрян?
-Заклевам се… - ридаеше той като малко дете, на което са му взели играчката. – Заклевам се – изпищя отново и се хвана за главата. И Джеймс не вярваше, че този човек може да е способен да извърши нещо такова. Шерифът му кимна и посочи вратата. Джеймс бе свободен да си ходи, излезе и тръгна по коридора с баща си, но през мръсните прозорци виждаше, че разпита вътре все още продължаваше…
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 11 Фев 2017, 19:35

Грабна ме. Стилът ти се подобрява. Сега не ми дава мира да разбера Дъг ли е убиецът или не. И какво прави там по нощница? Странно какво ли си замислил.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Съб 11 Фев 2017, 20:04

Радвам се, че те е грабнало, защото вярвам, че напред става все по-интересно Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Artemis. on Нед 12 Фев 2017, 00:38

Хм, интересно. Не мисля, че Дъг е убиецът, очевидно и Джеймс не е... Може би Дъг е просто добър актьор и наистина я е убил, но все пак не вярвам. А и нещо не ми се връзва да са били заедно и тя да е по нощница...
Определено ме заинтригува. За 3 години доста си си подобрил стила на писане. :д
avatar
Artemis.
☽...dulce bellum inexpertis...☾

Брой мнения : 214
Age : 20
Localisation : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Registration date : 17.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Нед 12 Фев 2017, 02:23

Втора глава
Сблъсък с миналото


Дори шокиращото убийство не можеше да попречи на сивото ежедневие на гражданите. Всички малки магазинчета бяха отворени, всяко кафене вече беше пълно с измръзнали ученици, улиците бяха препълнени с хора, които бързо крачеха наоколо без да се оглеждат какво става около тях. Природата не ги интересуваше. Красивите планини бяха прекрасна гледка само за някой, който не ги бе виждал преди, но гражданите вече бяха свикнали с тях и нищо не им правеше впечатление. Не ги интересуваха даже хората, които подминаваха, стотиците проблеми, които се бяха населили в умовете им, докато вървяха. Всички гледаха в земята като група зомбита, едни бързащи да се приберат при семейството, други да стигнат на време за работа. Единственото, което ги обединяваше, бе че всички бяха наострили уши и се опитваха да дочуят някой слух относно жестокото престъпление извършено предната вечер.
Това дори не попречи на Джеймс да следва същата рутина като всеки друг път. Той стана от леглото, целият потен, преследван от кошмарите си. Няма нужда да казвам как си е взел душ, закусил и напуснал малката къща. Баща му вече беше тръгнал за сервиза без дори да каже и думичка на сина си след това, което бе преживял. Всичко това няма значение за историята, нека прескоча към по-интересното.
Джеймс вече беше в училище, същите скучни часове, същите същества наричащи себе си „хора”, същите сиви коридори украсени с картини и снимки. Момчето вървеше бодро напред, опитвайки се да изглежда сякаш нищо не е станало, но той усещаше десетките погледи пробиващи през тялото му. Знаеше, че всички го гледат и говорят за него. Това мразеше най-много. Не искаше да е в центъра на цирка и всички да му се смеят. Все пак това бе най-горещата новина в градчето от много време. Нещо толкова зловещо не би трябвало да се случва тук, но ето, че се случи. Стотици различни заглавия излизаха по вестниците, някои обвиняваха Дъг в убийство, други не. Истината бе, че Джеймс не знаеше как е продължил разговора между шерифа и заподозрения след като напусна онзи малък офис с баща си. Дори той не вярваше, че Дъг е способен на това, не му се искаше да го повярва, сякаш всичко случило се бе ужасен кошмар, всичко изглеждаше толкова нереално и странно, нещо подобно бе виждал само по телевизията, а това чувство на страх, ужас и любопитство в едно погубваше душата му.
Училището не бе чак толкова лошо място за младия Джеймс. Той се справяше с уроците и домашните, при това доста лесно. Учителите го харесваха, нямаше проблеми. Освен един. Кристофър. Атлетичен, висок и здрав младеж. Ако трябваше да дам пример за напълно противоположна личност това би бил Крис. Дори аз бях шокиран, когато разбрах, че двамата са били най-добри приятели като малки. Крис бе капитан на футболния отбор, червенокос красавец. Обичаше да е сред хора, обичаше да чува своето име и определено обичаше да се къпе във вниманието, което получаваше от момичетата. Както казах, пълен контраст с Джеймс. И все пак те двамата са били неразделни като малки, най-добри приятели от рождение. Къса ми се сърцето, че такива приятелства биват погубвани. Дори и те двамата не знаеха защо са се скарали, но явно Крис вече не искаше да има нищо общо със стария си приятел. Интересно как един човек е достатъчен да направи живота ти Ад. Точно тази роля изпълняваше червенокосият здравеняк. Той бе единствен, който тормозеше Джеймс, дори след това което преживя. Предполагам не е лесно да се съвземеш от такава гледка. Да намериш тялото на съученичка, що за ужас? И точно в този момент срещу Джеймс се беше насочил човекът, който някога наричаше приятел. Разбира се, не се разминаха просто така. Крис удари едно рамо на Джеймс и го заби в шкафчетата, по звука и лекото препукване на ръката на Джеймс, той можеше да се закълне, че дори бе строшил една от вратите на шкафчето, което удари.
-Хей, няма да се учудя и ти да си я убил – погледна го спортиста. Той се наведе към него и го гледаше право в неуверените му очи. Но този път бе сгрешил. Очите на много по-малкото момче изглеждаха решително.
-Ти, по-добре от всички знаеш, че не съм способен – отговори той, докато оглеждаше дали наистина желязната вратичка на шкафчето му е счупена.
-За какво говориш, глупако – измрънка Крис под носа си. Да точно така, той се надяваше никой да не разбере, че е бил приятел с отрепката в училище.
Джеймс просто извади учебниците си и продължи напред, на езика му се бяха настанили голям брой думи, които обаче не посмя да изрече, може би се притесни от погледите отново вторачени в него, сякаш имаше шесто чувство за това, разбираше, когато някой го гледа и това чувство изобщо не му харесваше.
Първият час започна, в коридора дрънчеше звънеца, който караше учениците да скитат като стадо животни, които не знаеха къде отиват. Скоро обаче всички бяха по стаите. Джеймс ,разбира се, не слушаше какво говори учителката, която дори спомена нещо за убийството. Може би нещо като „прибирайте се рано, не се доверявайте на никой” – Джеймс беше добър в това. В този момент вратата се отвори и влезна директорът на училището. Чернокожият плешив мъж, който носеше очила бе един наистина мил и разбран директор. Мразеше да наказва или гони ученици. Обичаше да цари ред и спокойствие и не мога да кажа, че не се справяше. С него обаче имаше и едно момиче. Тя изглеждаше на същата възраст като Джеймс, което бе логично щом щеше да е в този клас. Тя изглеждаше, да кажем, секси. Черна коса и черни очи, но бледо лице, което и без грим караше сърчицата на момчетата да тупкат ускорено. Странното момиче носеше скъпи дрехи и великолепна огърлица, най-вероятно изработена от скъп материал, може би злато, но Джеймс така и не обръщаше внимание на новата ученичка, за разлика от всички други. Момчета бяха отворили усти и лигите им бавно се стичаха по новото момиче в града, а момичета бяха скръстили ръце в завист и намръщени разглеждаха дрехите й.
Директорът излезе, а чернокосото момиче пристъпи към госпожата, която я приветства с топла усмивка.
-Ще ни се представиш ли?
Преметна с ръка дългата си права коса, която стигаше до раменете й, прехапа сочните си и червени устни и започна да говори. Изглеждаше малко притеснена, може би от всички мъжки погледи, които я разглеждаха от глава до пети.
-Казвам се Барбара – заговори тя с меден глас, който накара момчетата още повече да хлътнат по нея. Тя обясни как идва от големия град,където баща й бил политик. Това обясняваше скъпото й облекло и кралско поведение.
-Седни до Джеймс – думи, които сразиха момчето. Учителката посочи празното място до нашия герой.
-Но тук седи Ерик – възрази той.
-Ерик не е тук днес, нали? – имаше право. Но никой и не го обвиняваше. Той бе минал през най-лошото. Не е лесно да загубиш човек, когото обичаш. А той загуби Кейт, сестра си. Единственото семейство, което му бе останало. Часът бе прекъснат от шериф Хелър, който отново имаше нужда от Джеймс, тъй като той беше единственият очевидец. Момчето го последва до колата, а после и до управлението, без да подозира какво се бе случило. Още веднъж трябваше да даде показания, този път официално, подложен на клетва, думи записани в документ, неговата история вече бе достъпна до всички. Всичко това бе странно, такива мерки се взимаха само ако се стигнеше до съд, но полицията все още не беше хванала извършителят. Нямаше и половин час, а Джеймс вече бе напуснал офиса на шерифа и скиташе по улиците. Все още имаше варианта да се върне в училище, но като че ли това му бе прекалено скучно и не искаше да го прави, а все пак той имаше извинение да отсъства, така че никой не би възразил. Вървеше по главната улица и оглеждаше витрините на магазините. Мина покрай едно страшно колело, син блестящ цвят, чисто нови и дебели гуми, рамка като на състезателно колело, щеше му се да го притежава, но уви това нямаше да се случи. Той продължи напред и в един момент стана свидетел на някаква страшна кавга. Голям куп от хора се бяха насъбрали на отсрещния тротоар. Джеймс бързо пресече и видя Ерик и Дъг. Ерик беше бесен, викаше и налагаше Дъг с юмруци. Кръв пръскаше от посиненото тяло на Дъглъс.
-Знам, че ти си я убил, копеле! – викаше братът на жертвата и продължаваше да налага мъжът, който явно нямаше как да отвърне.А всички стояха и гледаха отстрани, наслаждаваха се на шоуто даже някои подвикваха и окуражаваха яростният младеж. Какви животни само. Джеймс нямаше какво да направи, но за негово щастие скоро се появи шерифът. Сирените и светлините на полицейската кола разгониха всички хора, а Ерик остави намира Дъг, който едвам дишаше. Секунди по-късно Дъг бе откаран към болницата с линейка,която пристигна изненадващо бързо, а Ерик бе качен в колата на шерифът и откаран в управлението. Джеймс бе като парализиран, сякаш не бе част от този свят, докато нежен глас не го изкара от мислите му.
-Хей, ти си Джеймс, нали?
Той се обърна и видя новото момиче, Барбара.
-Да – опита се да извади и усмивка, но не успя.
-Чух какво се е случило, съжалявам – Джеймс много мразеше тази дума. Разбира се, че не съжаляваше, та нея дори не я интересува, просто се прави на мила – мислеше си той.
-Ъхм, благодаря – каза несигурно той все още разсъждаващ върху думата „съжалявам”.
-Искаш ли довечера да дойдеш у нас? Ще правя купон.
Джеймс наистина не беше такъв, не искаше да отиде и нямаше да го направи, но за да не бъде груб с иначе милото и красиво момиче той привидно се съгласи.
-Добре – след това махна и тръгна в другата посока.
Стана шест часа, когато той чу от баща си, че Дъг е добре и вече е напуснал болницата. Джеймс все още се чудеше дали да иде на това парти, което бе само след час или отново да остане вкъщи. Не знаеше кой ще бъде там и какво ще прави, така че реши отново да остане насаме с книгата пред това да се събере с „любимите” си съученици. От малкото прозорче се виждаше голямата къща, която родителите на Барбара притежаваха. Вече беше пълно с хора, а музиката стигаше даже и до неговите уши. Сякаш целият град бе там. Всички празнуваха и се веселяха, но никой не подозираше това което предстоеше, а именно още един труп…
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Artemis. on Нед 12 Фев 2017, 02:42

Охо, да не вземеш да ги изколиш всичките? :ДД Интересен край.

Страхотна глава, радвам се, че си я изпросих още сега. :ДД
Наистина пишеш доста добре, поне на мен ми харесва. Аз обичам описанията и именно това ми прави впечатление, много добри описания. Буквално мога да видя как случката се разиграва пред очите ми и да усетя това, което изпитва героят.
Иначе Кристофър ме издразни с отношението си, за съжаление и Барби ме издразни с тъпото й "съжалявам, но хей, защо да не те поканя на купона, който правя в супер луксозната си къща? на кого му пука, че вчера си намерил труп в гората? важното е да става фън.". Мда...

Утре искам трета глава. Very Happy
avatar
Artemis.
☽...dulce bellum inexpertis...☾

Брой мнения : 214
Age : 20
Localisation : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Registration date : 17.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Нед 12 Фев 2017, 02:45

Е чак всичките няма да ги коля. Радвам се, че Барбара е постигнала целта си, за която я поставих там Very Happy Утре няма да стане, защото не съм в нас, обаче за понеделник ще си помисля Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Нед 12 Фев 2017, 20:23

Глава Трета
Дълбоки води

Джеймс продължаваше да гледа към „замъкът”, който се издигаше отсреща. С всяка минута, той все повече искаше да отиде на този купон. Осъзна, че това бе първият път и той да е поканен на голямото парти. Почувства се добре от този факт и реши веднъц да се отдели от уюта на дома и да отиде. Все още беше само шест и половина, затова той внимателно прегледа дрехите си. Дрехите, които си хареса бяха грижовно положени на леглото, а другите, били те мръсни или леко миришещи, бяха захвърлени на пода. Облече се, прескочи купчината дрехи сякаш вървеше през минно поле, стъпваше леко и бавно между блузите си и панталоните.
Къщата на Барбара бе на стотина метра от тази на момчето и той реши, че колелото не е правилният избор на превозно средство, така че отиде пеша. Грамадните железни порти на имението бяха разтворени, иначе чистият и подреден двор, сега беше осеян с бутилки бира, пластмасови чашки, а на места се виждаше и дамско бельо. Джеймс и преди бе оглеждал този двор, къщата досега бе просто вила на това богато семейство , което не се задържаше повече от два дни тук. Нашият герой знаеше, че отзад има басейн, дори от входните порти се чуваше разплискването на вода. Оглеждаше се, навсякъде групички хора, които държаха питие в ръка и се забавляваха. Някои танцуваха на фона на приятната , но проглушаваща музика. Джеймс обичаше да слуша музика, това го успокояваше, помагаше му да си почине, но със сигурност не можеше да се определи като разбирач. Джеймс вече се чудеше какво да направи, къде да отиде. Това не бе за него, той нямаше с кого да си говори или танцува, та той дори не пиеше. Бе готов да се обърне и да се върне в комфортната си зона – дома, но някой го спря. Барбара.
-Закъсня – усмихна се тя.
-Имах работа – каза притеснено той, не бе свикнал да общува с момичета, особено толкова красиви.
-Няма проблем. Ето ти питие – подаде му една от двете червени пластмасови чашки, които носеше.
-Не пия – отговори Джеймс. В този момент покрай тях изтича едно момиче с дълга и къдрава черна коса, в едната си ръка държеше черните очила с дебела рамка, а с другата забърсваше сълзите си, докато тичаше по празния тротоар. Секунди след нея мина и едно момче, високо, носещо кожени дрехи и бомбе, което беше като аксесоар на дългата му руса коса, Джеймс веднага ги позна. Момичето бе Елизабет, незабележимо и притеснително момиче, като него. Той не очакваше, че ще я види на такова място, явно и тя като него бе поела този риск да дойде на купона и очевидно при нея нещата не бяха минали добре. Русокосият съученик на Джеймс се казваше Чарлс или както всички го наричаха – Чарли. Той бе отворен към света, дружелюбен авантюрист. Обичаше да живее на ръба и често нарушаваше законите. Наскоро книжката му бе отнета след като бе хванат да кара пиян.
-Какво е станало? – почуди се момчето. В този момент то забеляза малък черен тефтер паднал в тревата до каменната пътечка. Когато го вдигна, разбра, че това не бе тефтер. На грубата черна корица със златисти букви пишеше „Библия”. Той знаеше, че Елизабет бе много религиозно момиче.
-Не знам точно какво е станало, но преди да дойдеш, някакви момичета тормозеха Лизи и Чарли й помогна. Начинът, по който Барбара се обърна към тях наистина вбеси Джеймс. Сякаш ги познаваше от години, едно лицемерно и пренебрежително поведение, което бе свикнал да наблюдава при по-богатите и разглезени деца. Джеймс обаче реши, че трябва да остави тези си мисли само за себе си и не каза нищо. Секунди по-късно той влезе в къщата, воден от домакинята. Там бяха всичките му съученици. Крис, заобиколен от безмозъчните горили играещи ролята на негови съотборници и приятели. Те пиеха бира и наблюдаваха момичетата, застанали в центъра на стаята. В единият край на стаята, на дивана, седяха няколко пияни момчета, а в техните скутове – още по-пияни момичета. В другият край бе мястото за танци. Поне десет човека се бяха струпали там и танцуваха, водени от ритъма на песента. Движенията им даже изглеждаха смешни отстрани. Джеймс видя и Бони, също негова съученичка. Дебелото момиче стоеше спокойно до входната врата и наблюдаваше, точно както Джеймс. Той виждаше басейна в задния двор през големите прозорци. Там неуморно скачаха няколко голи тийнейджъра, а пръските вода стигаха даже и до тези прозорци, рисувайки красиви картини от водни капки. Барбара бе отишла и тя да се забавлява, което даде възможност на Джеймс да се обърне и да напусне. Веднага, когато се обърна, някакъв мускулест тип препречи пътят му. Футболното му яке показваха, че той е от футболния отбор. Нашият герой усещаше опасността, злобата в очите на момчето срещу него.
-Баща ми (полицай) каза, че Кейт е била изнасилена. Да не би да си я насилил преди да си я убил? Или след? – каза гиганта и бутна Джеймс, използвайки само едната си ръка. Тези думи накараха всички да оставят заниманието си и да се съберат около Джеймс, дори момчетата от басейна дотичаха.
-За какво говориш? – Джеймс бавно започна да се изправя.
-Махай се от тук, побъркан изнасилвач – футболиста хвана Джеймс за якето и го изхвърли навън. Всички го гледаха като престъпник, като убиец. Той дори чуваше шепота на съучениците му.
Джеймс бе привидно спокоен, стана, изтупа се и се обърна към дома. Щурците бяха като негов личен оркестър, който го съпровождаше по тъмния път. Мелодията им звучеше тъжно, отразяваше чувствата на Джеймс в този момент. Единствено Барбара бе тази, който се опита да го настигне. И успя.
-Чакай – викаше тя след него.
-Остави ме – Джеймс дори не искаше да се обърне, просто искаше да слуша песента на щуреца.
Накрая тя го настигна и го хвана за ръката, но момчето веднага отдръпна ръката си, която бе все така студено.
-Затова ли ме викна тук? – извика Джеймс, в погледа му се четеше яд и гняв, какъвто не бе изпитвал. Барбара видя това и се помести назад, сякаш я беше страх от него. Той продължи напред, но колкото и да не искаше да си признае, в този момент няколко малки сълзи се спуснаха по лицето му и се разбиха в асфалта.
И това не бе най-лошото, което се случи тази вечер. Какво по-лошо от това, може би се чудите. В този момент, на брега на реката двама рибари, шериф Хелър и няколко по-ниско поставени полицейски служители намериха второто тяло в рамките на три дни. По-скоро го вадеха от реката. Измръзналото тяло на Дъг.


Последната промяна е направена от Vanko на Пон 13 Фев 2017, 20:48; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 12 Фев 2017, 23:53

Лелееее. Е сега си такова таковата. Никаква идея кой може да е, сигурно е някой непознат, не ми се връзва да е никой от тези, които знаем.
И бтв, ''купонът'' успя яко да ме депресира. БРр.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Пон 13 Фев 2017, 20:55

Извинявай за депресията Sad
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Artemis. on Вто 14 Фев 2017, 17:33

Ще започна с това, че имаше малко граматически грешки, но не бяха във фрапантно количество - само на две-три места. Избягвай да повтаряш името на героя толкова често, защото става претрупване и неприятно повтаряне.

Иначе главата беше страхотна. Както ти казах и на ЛС, отдавна не съм чела нещо грабващо по форумите. Краят ме изненада. Явно има нещо гнило около Кейт и Дъг, може би някой им има зъб. А от друга страна тази мацка, Барбара, ми се вижда малко съмнително тъпа. ;дд Да не се окаже, че има пръст в цялата работа, защото така или иначе въобще не я харесах.

Чакам следващата с нетърпение (много скоро), не ме карай да те изнудвам пак. :д
avatar
Artemis.
☽...dulce bellum inexpertis...☾

Брой мнения : 214
Age : 20
Localisation : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Registration date : 17.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Вто 14 Фев 2017, 18:26

Предполагах, че ще има грешки, нямах време да прегледам главата, ще се постарая следващия път.
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Сря 22 Фев 2017, 14:57

Извинявам се за забавянето и за тази не чак толкова интересна глава. Все пак се надявам да ви хареса, вече и следващата е написана, така че скоро ще я пусна Smile

Глава Четвърта
Буря


Сутринта на Джеймс не започна както той си мислеше. Това утро алармата не го събуди, той не мина през своята рутина, не закуси любимата си зърнена вкусотия, не си изми зъбите, докато подреждаше внимателно учебниците си в раницата. Не направи нито едно от тези неща, но защо? Защото беше мъртъв, разбира се.
Хванах ли ви? Да, може би предната вече бе убила нещо в него, но всъщност той бе жив и здрав. Истината е, че баща му го събуди, още преди слънцето да изгрее и причината бе смъртта на Дъг. Явно Джеймс беше един от заподозрените и шериф Хелър искаше да го разпита. Отново отидоха в малкия офис в полицейското управление. Ерик седеше там, той беше другия заподозрян. Този път Джеймс беше спокоен и успя по-добре да разгледа помещението. Седеше на дървен стол, който препукваше и скърцаше при всяко поемане на въздух на момчето. Зад него имаше табло, върху което бяха залепени постери със заглавието „Издирвани”. В ляво от тях, на стената, бе закачена карта на града, а в дясно бяха онези големи прозорци, под тях имаше две саксии с цветя. Пред двете момчета беше бюрото на шерифа. Големият правоъгълен плот бе тапициран с кожа. Основната конструкция разделена на две части, в които бяха разположени чекмеджетата. Това офис бюро беше красива мебел, която не разчита на сложна украса, а на прости и малки детайли, които я правеха бюрото изключително. Най-вероятно бе произведено от череша или дъб и бе по-старо от самия шериф. Нещо толкова скъпо определено не принадлежеше на него. Бюрото бе в офиса още от времето на дядо му, който също беше в тази професия. От дясната страна имаше купчина разхвърляни документи, които бяха покрити с тънък слой прах и си личеше, че стоят там от много дълго време. От другата страна стоеше една зелена нощна лампа, която бе единственият приятел на шерифа през дългите нощи, които прекарваше в офиса. В средата се намираше една малка табелка гласяща „Шериф Хелър”, тя също беше покрита с прах, а по ъглите дори се виждаше малко ръжда.
-Ще говоря директно с вас, вие сте заподозрени в убийството на Дъглъс.
-Какво? – изревахме и двамата.
-Джеймс, къде беше вчера между шест и седем часа вечерта?
-Бях с Барбара, тя може да го потвърди – отговори той с нотка на успокоение, че има алиби, което да го измъкне от листа със заподозрени.
-Ами ти, Ерик? Пуснахме те от ареста още в пет, където беше именно заради боя, който хвърли на жертвата. Да не би да си довършил работата си след като си напуснал тази сграда? – шерифът изглеждаше много по-сериозен от преди, очите му бяха проницателни, а мустака му трепереше от напрежението в стаята.
-Не съм го убил аз! – извика Ерик. –Бях вкъщи…с момиче – продължи той като смутено гледаше към земята.
-Кое?
-Не мога да кажа.
-Нали знаеш, че без нейното потвърждение ти оставаш главен заподозрян – погледна сурово към изпотилото се момче. –Съжалявам, че ще го направя, но ти оставаш тук, Джеймс, свободен си – каза и посочи вратата. Секунди по-късно ръцете на Ерик бяха украсени от железните белезници.
Слънцето вече беше високо в небето и Джеймс бе готов да отиде на училище. Той все още не знаеше какво се е случило с Дъг, но местния вестник му помогна да разбере. Започна да върви по празните улици и да чете интересната статия.
„Сериен убиец?
Второ убийство в рамките на седмица разтърси нашето малко и спокойно общество. Това дело на сериен убиец ли е? Полицията засега остава без коментар за смъртта на двайсет и една годишният мъж, Дъглъс. Интересното е, че причината за неговата смърт е удавяне, а тялото му е намерено в реката, която преминава през гората, където десетки от нас минават всеки ден. Има ли от какво да се страхуваме? Две жертви, два различни начина на убийство. Това зъл план ли е или просто импровизация на някой психопат? И в двата случая нещата не изглеждат цветни за нашето градче, особено с предстоящия най-голям празник, Коледа. Надяваме се престъпника да бъде заловен скоро, а дотогава бъдете нащрек.”
Джеймс се движеше около обърканата тълпа от хора, всеки човек държеше вестник в ръка и шушнеше нещо на друг. Сякаш това бе един друг свят, един друг град, променен от жестокостта и страха на хората. Нещо такова не би трябвало да се случи тук, но ето че вече бе факт и гражданите не знаеха какво да сторят, всички се лутаха безцелно напред-назад, а в очите им се четеше страх. Страх за своя живот, за живота на децата им или този на техните приятели. В този ден не само това се промени. Слънцето беше закрито от гъсти и черни облаци, приятният ветрец се превърна в пронизваща виелица. Топлият декемврийски ден се превърна в една страшна буря, която сякаш беше отражение на случващото се. Джеймс изобщо не беше облечен подходящо за такова сурово време, затова се забърза към училището. Той видя как студа прогони и другите хора от улицата. Някои влязоха в кафенетата, а други изтичаха до колите си и потеглиха към дома или работата.
Яростен дъжд започна да вали. Капките тропаха по покривите на сградите и колите, улиците вече бяха празни, хората не смееха да се покажат в тази буря. Джеймс обичаше да вали, той намираше някакво спокойствие в това време, въпреки че повечето хора го смятаха за мрачно и депресиращо, момчето се наслаждаваше дори да стои под дъждовното небе, сякаш всяка капчица, която се стичаше по него, заличаваше някакъв негов грях. Този случай не бе такъв, той би се насладил на тази буря само през прозореца, но ето че сега му се налагаше да тича към училище. Мокрите му дрехи вече му натежаваха, а вятърът също го бавеше. Вятърът бе наистина силен, ако Джеймс бе с десет килограма по-малко щеше да бъде издухан. Дори дърветата, големите борове, се кършеха и люлееха в такт. Нашият герой можеше да се закълне, че някое дърво щеше просто да се прекърши на две от този суров вятър.
Най-накрая момчето стигна до училището, но вече изглеждаше безсмислено. Целият беше подгизнал, а часовете скоро щяха да свършат. Хвана го яд, че не бе тичал в обратната посока, към дома. Но явно трябваше да изчака бурята да отмине преди да си тръгне, той видя, че и много други ученици чакаха точно това. Коридорите бяха пълни, а както вече знаете Джеймс не обичаше тълпата, затова си потърси някое по-спокойно място, където да изчака. Няколко от учителите ги беше страх, че дори прозорците няма да издържат на буреносното време отвън, затова държаха учениците далеч от тях. Докато цареше една суматоха в главния коридор, Джеймс видя нещо интересно, или по-скоро скандално. Госпожица Алисън, учителката по музика, много привлекателна и млада дама, присъстваща във фантазиите на всеки ученик. И точно сега тя беше с един. Алисън беше преподавателка в големия град до преди няколко години, сега тя обучаваше децата тук. Тя имаше кафяви очи и кафява коса, вързана на кок. Устните й бяха подчертани от тъмно червило, а очите й от черните очила с дебела рамка. Дори аз признавам, че я мисля за секси, въпреки че не съм ученик и съм много над тези неща. По-интересното за Джеймс беше, че тя водеше Ерик под ръка. Изглеждаше странно и много любопитно учителка да държи ученик за ръка. Ерик бе освободен от ареста поради липса на доказателства и явно също се надяваше да намери подслон в училище. Е вече разбрахме, че е имало и друга причина да отиде там. Джеймс бе сигурен в това. И се оказа прав. Той ги последва до стаята по музика, в която те влязоха бързо. Тях дори не ги интересуваше дали някой ги е видял, та те дори и не заключиха вратата. Нисичкото момче се надигна и погледна през малкото „прозорче” на вратата и видя страстните целувки между двамата. Момчето реши да не остава за останалото, той вече знаеше защо Ерик не искаше да каже на шерифа с кое „момиче” е бил. Джеймс не знаеше точно как да постъпи, но видя, че дъжда е намалял и реши да тръгне към вкъщи. Най-правилното решение бе да каже на Хелър, нали?
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Пет 24 Фев 2017, 19:25

Този път още по-бързо Very Happy Надявам се утре да успея да пусна още една, защото тези двете не са чак толкова интересни, пък още много неща съм замислил Smile Smile

Глава Пета
Приятелство


-Слушаш ли ме, Джеймс? – чуваше познат женски глас, докато все още мислеше за тайната връзка на Ерик. Все още не бе решил какво трябва да направи в тази ситуация, но все пак бяха минали само няколко минути. Барбара го бе настигнала в училищния двор, където момчето си пробиваше път през стадото от ученици, които се прибираха след бурята. Очакваше се да има някакви поражения, но всъщност дори прозорците на колите бяха съвсем здрави, по земята имаше строшени клончета, носени от вятъра, а дупките по пътя бяха пълни с кална вода, но все пак това си беше обикновен дъжд, който забави, но не спря ежедневието на хората.
-Не – отговори той доста грубо на момичето, което продължаваше да го следва сред тълпата.
-Знам че си ми ядосан, но колко още пъти ще трябва да ти се извинявам?
-Още? Досега и веднъж не ми се извини – рече Джеймс
-Добре де, извинявай, но нямам нищо общо със случилото се – момчето определено се почувства по-добре след тези думи, той знаеше, че тя не е виновна. – Сега трябва да поговорим за нещо по-важно – продължи Барбара след като видя светещото лице на приятеля си.
-Какво? – двамата вече се бяха измъкнали от училищния двор и сега излязоха на главната улица, която водеше право до дома на Джеймс, а преди това до палата, който Барбара нарича свой дом, така че и двамата тръгнаха натам. Хората вече се бяха размърдали и показали, магазинчетата бяха все така препълнени с искрящи и примамващи витрини. Кафенетата бяха със запотени стъкла, а обичайния мирис на напитката се носеше наоколо.
-За убийството на Дъглъс, разбира се.
-Ти знаеш за това?
-Всеки знае – кимна тя и посочи едно малко кафене.
Секунди по-късно бяха вътре. И това бе като всички останали кафенета, прозорците бяха задимени поради топлото време вътре и не чак толкова топлото време навън. Приятният аромат на горещата напитка се носеше из цялото заведение, масите бяха стари и повечето бяха покрити с цветни покривки, най-вероятно закриващи някои дупки или драскотини отдолу. Сградата беше по-малка от останалите и по-празна, но все пак на Джеймс му хареса атмосферата. Все още нямаше представа защо Барбара избра точно това кафене. Момчето обаче веднага осъзна причината след като видя сервитьорката. Тя имаше същата дълга и права черна коса като на момичето, което седеше срещу него. Същите очи, дори походката им беше еднаква.
-Майка ти? – попита плахо той и посочи жената в униформа, която представляваше жълта блуза, върху която имаше някакъв надпис, но от толкова далеч Джеймс не го виждаше и черна пола, която беше достатъчно дълга, за да не създава грешно впечатление у мъжете, които идваха тук.
-Много си наблюдателен – възкликна Барбара с някакво облекчение, че няма нужда да му казва, тъй като повечето хора биха приели тази професия като унизителна. –Както виждаш живота ни не е много лесен след като се преместихме – каза тя и погледна към майка си, която изпълняваше някаква поръчка и дори не ги беше видяла.
-Не знаех, мислех, че си живеете прекрасно и лесно в онази голяма къща – засмя се Джеймс като се надяваше странният му хумор да не нарани приятелката му, но тя просто се усмихна и отговори:
-Сега като спомена дома ми, довечера трябва да дойдеш, ще…
-Да не е поредният глупав купон? – прекъсна я той.
-Първо, купоните ми не са глупави, просто ти си странен – и двамата избухнаха в смях, което привлече вниманието на хората около тях. –Второ, случаят не е такъв. Мисля, че сами трябва да се справим с убийствата – обясни тя, но този път с по-нисък тон, така че никой да не я чуе.
-Аз и ти? – това е абсурдно.
-Разбира се, че не. Но спокойно, в безопасност си – отвърна тя, но като че ли премълча нещо, защото майка й се запъти към масата им.
-Хей, скъпа, какво правиш тук? И кой е този красив младеж? – жената бе доста жизнерадостна и щастлива от тази тяхното присъствие.
-Името му е Джеймс.
Момчето беше готово да стане и да се представи, но сервитьорката го изпревари:
-Е, пиеш ли кафе?
-Д…да – той мразеше кафе. Обичаше аромата, но не и вкуса, но беше прекалено нервен и не искаше да я обиди като откаже кафе в кафене.
-Сега ще донеса – усмихна се тя и тръгна нанякъде.
-Това е поне едно предимство, безплатно кафе – засмя се Барбара, а Джеймс все още се държеше нервно от цялата тази ситуация. Това му напомняше на момент, в който момичето води приятелят си на семейна вечеря, за да го запознае с родителите си. Той знаеше, че тези неща никога не свършват добре за мъжа, поне по филмите бе така. Няколко минути по-късно пред тях се появиха две чаши, от които излизаше пара. В този момент нашият герой се загледа през прозореца и видя, че след бурята, сега дойде време на снега да завали. Белите и чисти снежинки се спускаха в красив танц надолу към мръсната и мокра земя, където се превръщаха на кал. Това бе доста интересно на Джеймс, като една метафора за живота. Нищо не можеше да го извади от мислите и от плавните снежинки, които рисуваха в небето. Нищо, освен гласът на Барбара.
-Хей, къде се загледа – бутна го по рамото тя.
-Заваля сняг – отговори той, но с някакво разочарование. Истината бе, че не обичаше снега. Да, харесваше красотата на бялата покривка, дърветата и комините на къщите покрити със сняг, но той не обичаше студа. Мразеше студа да щипе ръцете му и да ги изчервява. Мразеше леда, който коварно се криеше под иначе пухкавия сняг.
-Нормално, все пак е декември – усмихна се момичето срещу него и сякаш душата му се стопляше. Тази усмивка му беше достатъчна. Това не бе нещо характерно за него. Да е навън по това време, да пие кафе и то с момиче. Всичко това бе ново за него. Но и ето, че и то приключи. Започна да се стъмва, а майката на Барбара ги изгони, защото не искаше те да се прибират по тъмно, не и с този психопат, който все още се разхождаше свободно из града, може би замислящ следващото си злодеяние.
И ето че я послушаха. Двамата тръгнаха на фона на залязващото слънце. Улиците все още кипяха от живот, а пък и пътят им до дома щеше да е все така оживен и нямаше от какво да се страхуват. Уличните лампи вече заместваха слънчевата светлина и даваха някакво успокоение на пешеходците, които бързаха за някъде или тепърва излизаха. Това градче не бе познато с нощния си живот. Нямаше клубове и рядко късно през нощта имаше някой, който да се скита под звездите. Като по-малък Джеймс не се прибираше изобщо, заедно с Кристофър скитаха по улиците, те караха колела, разхождаха се из гората, където беше тайната им квартира построена от пръчки и камъни през едно далечно лято, но това време отдавна отмина. Двамата дори не се поздравяваха. Даже може би се мразеха. Нито един от двамата не си спомняше за какво са се скарали, но може би още имаше надежда за тяхното приятелство? Не това бяха мислите на Джеймс, когато видя именно старият си приятел пред къщата на Барбара. През главата му минаха други мисли, които по-скоро бяха „какво по дяволите прави той тук?” или „как да се измъкна от това?” – тези въпроси бяха веднага прочетени от момичето, сякаш четеше човешки мисли, а след това и отговори без дори момчето да е отворило уста.
-Спокойно, той е част от нашата група за разследване – каза на висок глас тя, за да може и Крис да чуе.
-Ние с него не сме в най-добри отношения – прошушна Джеймс на Барбара с толкова тих глас, че дори тя едвам го чу.
-О, я стига. Всички знаят, че сте били приятели. Защо изобщо се карате в момента? – и двамата свиха рамене.
Разговорът им бе прекъснат от весел вик зад тях.
-Йо – и тримата се обърнаха и видяха на отсрещния тротоар Чарлс, който държеше за ръка Елизабет, която нервно повдигаше очилата си, сякаш тик, който се проявяваше в такива ситуации. Русокоското бе с черно кожено яке и червена риза отдолу, тесни панталони и бомбе. Елизабет бе все така красива, но срамежлива. Тя дори не поздрави другите, гледаше или към Чарли или към земята.
-Не ми казвай, че и те са от твоята „групичка за разследване” – Джеймс дори направи кавички с пръсти показвайки несъгласието си, но не беше отразен от другите.
-Само да се оплакваш ли можеш? – засмя се Барбара, а смеха напираше и у другите.
-Да, Джей, давай да вършим работа – обърна се към него Чарли. Това бе единственият човек, който се обръщаше към него с Джей.
Всички влязоха в къщата. Минаха през същата асфалтирана алея, по каменната пътека, където Джеймс намери Библията на Елизабет. Точно така, Библията!
-За малко да забравя, но това е твое – обърна се той към момичето, което все още не беше казало и дума, но ето че личицето й грейна и една усмивка се появи, придружена с тихо „Благодаря”.
Сега къщата изглеждаше по съвсем различен начин. Всичко беше подредено, всичко блестеше и създаваше една приятна атмосфера. По земята не се търкаляха чашки и дрехи и се виждаше истинската красота на килима, който обхващаше цялата стая. Стълбите към вторият етаж не бяха заринати от празни бутилки, дивана беше празен и чист, затова те се настаниха там, пред телевизора. Джеймс знаеше, че няма да се стигне до разговор за убийството, всичко щеше да тръгне в друга посока. И така стана, след като Барбара извади няколко стъклени бутилки бира от големия хладилник, който според Джеймс беше с височината на вратата, през която бяха минали преди няколко минути. Другите момчета наистина се зарадваха, а и Елизабет не изглеждаше чак толкова нервна вече. Най-вероятно вече беше свикнала с тях и започваше да се чувства по-спокойна. Секунди по-късно вече бучеше и радиото. Майката на Барбара явно имаше нощна смяна и нямаше проблем те да се забавляват. Наистина това обаче не се харесваше на нашия герой. Той не пиеше, нито пък танцуваше. Гърченето му, което би нарекъл танц, щеше да убие другите от смях и да направи положението още по-странно.
-Джеймс, едно птиче ми каза, че обичаш тениса на маса? – момчето веднага стрелна поглед към Крис, тъй като той беше единственият, който можеше да знае за това. –В другата стая има маса, искаш ли да поиграем? – продължи тя вече леко пияна.
-Не, благодаря – казваше той, но очите му светеха в съгласие.
-Хайде де, сигурно те е страх от мен, да се обзаложим? – момичето си играеше с огъня. Но й се получи. Е, все пак загуби.
След цяла вечер пиене, танци и тенис на маса те бяха седнали около басейна. Двете момичета бяха топнали краката си в приятно топлата вода, Чарли бе прегърнал Елизабет, явно те бяха двойка и ,разбира се, само Джеймс не знаеше за това. Крис си говореше с домакинята, а Джеймс обикаляше нервно басейна. На няколко пъти щеше да се подхлъзне и да падне във водата, но за негово щастие избегна този срам. Накрая не издържа и реши да повдигне въпроса, който отбягват цялата вечер.
-Ами убийството? – явно другите бяха достатъчно трезви, за да реагират на този въпрос, но явно на никой не му се говореше.
-Чакаме Ерик – съобщи Крис, а Барбара погледна часовника си и попита:
-Вече трябваше да е тук, къде ли е? – всички свиха рамене…
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 26 Фев 2017, 14:29

Опа, май Ерик няма да се появи. Very Happy
много е интересно, ставаш все по-добър.
честно казано този разказ май ми е най-интересен досега.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Autumn Tears on Пон 27 Фев 2017, 21:05

потънах в разказа, напълно ме завихри.
avatar
Autumn Tears
Moonlight

Брой мнения : 23
Registration date : 09.02.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Пон 27 Фев 2017, 21:10

Благодаря за коментарите. Радвам се, че изобщо четете Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Вто 07 Мар 2017, 20:09

Глава Шеста
Послание в мрака
Всеки се страхува от нещо. Като деца се страхуваме от чудовищата под леглото или от торбалан, който се крие в гардероба. Някои от нас преодоляват тези страхове с порастването, но има и такива случаи, в които страха продължава да расте заедно с човека. Докато децата се молят сутринта да дойде, за да всички чудовища изчезнат, ние се опитваме да потиснем демоните си и да живеем с тях, защото повярвайте ми, страховете не изчезват. Не можем да победим демоните си, те винаги ще са там и ще дебна, чакайки удобния момент. Докато повечето искаме да се борим с тях, да ги потиснем или да ги отхвърлим, има и хора, които им позволяват да вземат контрол над ума и тялото. Но, разбира се, това е друга тема, нека сега се върнем върху нашите герои. Липсата на Ерик успя да освести „приятелите” и някак си хладнината на лошото предчувствие се настани у тях и ги накара да изтрезнеят. Щастливите, леко захилени лица се предадоха на тревогата и този обичаен страх, че нещо лошо се е случило.
Зимата тук наистина не бе сурова, по-скоро бе приятна, но тази година бе прекалено топло, което даваше фалшиво чувство на топлина на хората, които все още се разхождаха с тънките си якета. След около седмица беше Коледа, най-любимият празник за децата и може би най-тъжният празник за финансите на родителите. Като малък и аз вярвах в Дядо Коледа, дори до тийнейджърска възраст все още се надявах, че там има някой, който ме чува, някой или нещо, което контролира случващото се тук, на Земята. Дали ще го наречете Бог, Вселена или Дядо Коледа, няма никакво значение. В днешно време обаче не е така. Децата от съвсем малки знаят истината за белобрадия старец. Дори не пишат писма, а просто предупреждават майките си колко и какви подаръци трябва да има под изкуствената елха. А ако дори един малък подарък липсваше веднага детето щеше да пищи и плаче, докато родителите му не са принудени да го купят. Разбира се, тези случаи не са чак толкова много, не ме разбирайте погрешно, защото има хора, които за Коледа могат да си позволят само малко уютна домашна атмосфера, топла вечеря и това всъщност е важното. Дори да имаш малко, да си щастлив. По света има и по-бедни и по-богати хора, просто така е устроен живота, но човек трябва да вземе максимума от своето положение. Джеймс обичаше Коледа не заради богатата вечеря или събирането на голямото семейство, нито пък подаръците. Той харесваше духа, който носеше този празник, още от самото начало на месеца. Харесваше старите Коледни филми, които бе гледал стотици пъти, но всяка година ги гледаше отново. Обичаше светлината на Коледната украса окачена по всяка къща в квартала. Слушаше песните и мелодиите характерни за този празник и всичко това му доставяше едно дълбоко вътрешно успокоение и щастие. Радваше се като малко дете на снега, но за жалост тази година явно нямаше да има сняг. Пухкавият и красив сняг бе заменен от страшни виелици и дъждове. Но дори сега, когато момчето тичаше по улицата, той намираше време да оглежда украсата по оградите, дърветата и прозорците на къщите. Но на вас може би ви е по-интересно къде отива Джеймс? Той бе избран от другите да отиде до дома на Ерик да види защо не е дошъл на събранието. Избран в този случай означава, че другите го принудиха, пък и на него не му се стоеше повече там искаше да остане сам, да помисли. Домът му не бе далеч, но по някаква причина тичаше натам. Той усещаше, че няма да го открие там, но нямаше как да каже на другите за връзката му с учителката. Или пък точно това трябваше да направи? Ами ако не е и там?
Барбара и другите все още стояха около басейна, когато на вратата се почука няколко пъти, силно и бързо, човекът от другата страна определено бързаше. Силното тропане за малко да не откачи вратата от пантите, но точно такова блъскане успя да извади другите от техните мисли и да ги върне към реалността. Всички затичаха към вратата, където беше Джеймс. Той се държеше за корема и дишаше тежко след тичането.
-Какво става? – всички го гледаха уплашено.
-Няма го – отговори той едвам, докато се опитваше да диша през носа.
-Аз може би знам къде е – обади се Чарли отзад. –Знам къде се събира с приятелите си. Ходят в горичката, край главния път, недалеч от мястото, където беше намерена сестра му – обясни русокоското.
-Едва ли е там след случилото се – съмняваше се Елизабет.
-Може би трябва да потърсим в града? Кафенета, барове? – предложи Крис.
-Аз може би знам къде е – прекъсна ги Джеймс и всички го погледнаха. –Може да е в дома на госпожица Алисън.
-Коя? – учудиха се всички.
-Учителката по музика.
-Защо пък да е там? – пълен синхрон между четиримата, които учудено гледаха Джеймс, който най-накрая се почина от тичането. Сякаш бяха репетирали да говорят в един глас.
-Видях ги. Те имат връзка.
-Знаем, все пак Ерик учи музика при нея – очевидно другите не го разбираха.
-Имам предвид интимна връзка.
-Хайде да тръгваме натам – подвикна Барбара, която първа се свести от шока, който тази новина донесе у тях. –Джей, внимавай къде стъпваш с тези кални обувки. Защо изобщо са толкова мръсни?
-Стъпих в локва, докато тичах насам, а и мразя да ме наричат Джей – каза той и намусено последва останалите, които явно изобщо не се интересуваха какво ще каже и вече бяха тръгнали надолу по каменната пътечка, някои даже вече чакаха на тротоара. Часът беше около десет, а нощта все още беше млада, както се казва. По това време Джеймс най-вероятно щеше да е в леглото и да се опитва да заспи, мислейки си за нещата случили му се през деня и гледайки тавана, но не и днес. В момента дори му беше приятно в тази компания, а пък може би той бе човекът, който най-силно искаше да разбере къде е Ерик. За щастие Елизабет знаеше къде живее преподавателката, защото като малка беше ходила на уроци, защото искаше да се присъедини към църковния хор, но малко по малко тази мечта умря, както обикновено се случва. Мечтите са безплатни казват хората. Родителите съветвам децата си да мечтая, сякаш ако мечтаеш нещо с цялото си сърце то ще се случи. Това, разбира се, е поредната лъжа. Мечтите предават много хора, но упоритата работа, не. За да постигнеш нещо трябва да работиш здраво към него, всеки ден. Трябва да направиш всичко по силите си и дори така винаги ще има някой по-добър. Колкото и здраво да се трудиш винаги ще оставаш на заден план. Постигането на мечта е да се задоволим с постигнатото, докато се трудим към самата мечта. Мразя, когато някой се счита за нещо повече, защото притежавал „талант”. За мен таланта е едно грубо, неравно дърво, което всеки ден полираш и изглаждаш тези неравности, докато не стане перфектно, докато ти не постигнеш това което желаеш най-много. Всеки е талантлив, всеки може да постигне всичко, просто човек е устроен лесно да се отказва при първата спънка.
-Хей, Джеймс, къде се отнесе? – попита Барбара с усмивка на лице. Тя изглеждаше много мила, а и се държеше така към момчето. Той мразеше точно този тип момичета. Една усмивка и вече се настанява в ума ти. Просто поздравяването ще доведе до едно нежно чувство, наречено любов. Всяко момче би се предало на такова мило момиче, но всички те забравят нещо. „Щом е мила към мен, значи е мила и към другите, не съм специален, просто това е една лъжа. Милото държание е лъжа украсена от усмивка” – това бе нещо, което именно Джеймс ми каза.
-Тук съм – отговори той, докато все още разсъждаваше над този въпрос. Минаха покрай една малка, но някак си зловеща къща. Всеки град си имаше по една такава. Къща, от която малките деца се боят, защото или е обитавана от духове или в нея живее зъл старец. В този случай бе второто. Човекът се казваше Норман, чернокож ветеран от войната, когото никой не харесваше. Всъщност никой не знаеше дали изобщо излиза от къщата и какво се крие в нея, но около квартала се носеха слухове, че наблюдава малките деца през малкия прозорец на кухнята. Сградата не бе в най-добро състояние, Оградата беше паднала, дървото, с което бе построена верандата много преди децата да се родят, бе изгнило. От покрива падаха тухли и керемиди. Постройката се намираше в края на квартала и носеше страх у всяко дете, а може би дори и при по-възрастните жители. Младежите изобщо забравиха за какво са дошли, сякаш мистериозната атмосфера, която бликаше от къщата ги омагьосваше и привличаше. Джеймс беше първият, който се осъзна и побутна Барбара, което я накара да излезе от този транс. Домът на учителката по музика бе през няколко къщи. Те я виждаха дори от там. Малка, чиста и спретната сграда. Прясно боядисана ограда и добре поддържан двор. Хубава каменна пътека, която водеше до входната врата. Те осъзнаха, че Ерик не е там, колата му не бе паркирана отпред, но все пак решиха да надникнат, за да са сигурни. Високият Крис успя добре да огледа стаята вътре през малкия кухненски прозорец. Вратата на хладилника бе леко открехната, масата бе затрупана с мръсни чинии и остатъци от вечерята. Вътре беше бъркотия, той виждаше и другата стая, където светеше телевизора. На дивана обсипан с дрехи седеше и тя, госпожица Алисън. Тя гледаше телевизия, а в ръка държеше чаша най-вероятно с червено вино, поне така си помисли Кристофър след като видя цвета на напитката. Какво беше най-разумното нещо, което да направят в този момент? Да почукат на вратата и да я попитат? Не, те решиха да се обадят на шерифа и да обявят момчето за изчезнало. Но явно бяха закъснели, защото шерифът вече беше получил такова обаждане от родителите на Ерик.
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 08 Мар 2017, 20:15

ох, жив ли е или не? какво ще се случи, като потърсят учителката? ТЯ жива ли ще е ? умирам от нетърпение Very Happy

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Сря 22 Мар 2017, 15:10

Глава Седма
Снежен гроб

Снегът украсяваше улиците, дърветата и покривите на къщите. Ранните лъчи на слънцето само заблуждаваха хората, които попадаха в мразовития капан на градчето след като напускаха домовете си без шапките си и топлите ръкавици. Бузите на децата бяха зачервени от студения полъх на вятъра, който закачливо щипеше лицата им. Снежинките се носеха във въздуха. Описваха различни форми, а след краткия им танц, падаха на земята. Колите бяха затрупани и замръзнали. Така или иначе хората предпочитаха да се разхождат в тази студена рисунка, отколкото да прекъсват спокойствието на снежната природа с дразнещия шум на колите. Дърветата леко се поклащаха в ритъма на зимата, снега падаше от високите клони при всеки полъх на вятъра. Всички животинки се бяха покрили и стояха някъде на топло, точно както и хората, които все още не смееха да излязат от уютните и топлите си домове.
Снегът бе затрупал града толкова незабавно, но дори и студа не попречи на голямата тълпа, която се беше събрала пред малките, каменни стъпала водещи до полицейското управление. Това не беше бунт или протест, днес много от хората бяха напуснали работното място, за да помогнат в издирването на Ерик. Пък и те знаеха, че полицаите най-вероятно биха седнали в някое топло кафене вместо да газят из дълбокия сняг. Затова и гражданите решиха да се изправят срещу убиеца, заедно. Въпреки че все още никой не знаеше къде е момчето, всички смятаха, че той е поредната жертва. Но ако убиецът беше между тях? Няма как да знаем, но там бяха родителите на изчезналия, родители и приятели на Дъглъс, съученички на Кейти, два-три полицая, нашият любим пощальон както и много други хора като старите Ферис. Госпожа и господин Ферис държаха местното магазинче. Там беше Барбара заедно с майка си, Джеймс, без баща си, разбира се, защото той бе в сервиза. Крис и други от футболния отбор, както и Чарлс с Елизабет. Там бях и аз. Но моята самоличност ще разберете след няколко глави. Интересно ми е дали изобщо сте се замисляли кой съм аз. Пишейки тази история, се чудех колко ще е интересно убиецът и разказвача да са един човек, но уви това ще е лъжа, пък и не вярвам някой да заподозре точно мен. Във филмите, които представят подобни истории, никой не подозира очевидеца, разказвача или жертвата, а всеки от тях може да е извършителя. Както още стотина героя, но това е друга тема, която мисля да обсъдим , когато стигнем до самият край.
Хората се бяха разделили. Една група разглеждаше града, всички кафенета, барове, дори и тесните улички, които криеха много тайни. Другата група обхождаше двата главни пътя, които водеха извън града, но без успех. Единственото, което откриха бяха няколко бесни шофьора, които се ядосваха на десетките хора, които блокираха пътя. Имаше и трета група, която пък беше в гората, недалеч от мястото, където бе намерена Кейт. Водач на тази група бе шерифа. Всички, дори тези които бяха из града и тези по шосето, носеха снимки на момчето и разпитваха всеки минувач.
При шерифът бе и Джеймс, там беше и Барбара, която ходеше отпред заедно с Хелър. Джеймс видя това и реши да ги приближи като дочу разговора им.
-Ами ако е той? – настойчиво питаше момичето.
-Не е той – отговори мъжа, който вече изглеждаше доста раздразнен от досадните въпроси.
-Но никой не го е виждал да излиза навън, поне на мен ми звучи подозрително и странно, според мен трябва да го разследвате – момчето, което подслушваше, вече разбра за кого става въпрос, а именно Норман, старият военен ветеран, за когото се носеха много слухове.
-Не е той, остави ме.
-Но откъде знаете…
-Него го е страх! – извика той, явно не успя да се сдържа вече. Лицето на Барбара показваше неразбиране затова той допълни: -Агорафобия или страх от излизане навън, затова никой не го е виждал и именно по тази причина е невъзможно той да е убиецът.
Барбара остана смутена и забави крачка, което даде шанс на Джеймс да я настигне. Той се чудеше какво да каже, как да подобри настроението на приятелката си, която определено не се забавляваше в този студ и сняг. Черните й ботуши вече бяха подгизнали, а якето й бе прекалено тънко за тези температури. Лицето и бе все така бледо, приличаше на нежния сняг, но пък устните й бяха така горещи, подчертани от ярко червено червило. Дори вятърът не успяваше да развали прическата й, красивите й прави коси се спускаха надолу като златист водопад, въпреки че бяха черни. Всяко момче би се влюбило в нея и нашият герой определено не бе изключение.
-Хей – опита се той да я заговори.
-О, Джеймс, изобщо не те видях, особено преди малко, когато подслушваше – тя все още беше намусена след разговора с шерифа.
-Ъм, да…извинявай – измрънка той под нос.
-Не се стягай толкова – засмя се тя и изтупа снега от качулката си.
-Как мислиш, какво се е случило с Ерик? – това бе важният въпрос, нали? Все пак затова всички маршируваха из снега.
-Мъртъв е – космите на Джеймс се изправиха от шок, но след няколко секунди, когато мозъкът му осмисли това и той вътрешно можеше да се съгласи, но този песимистичен и суров начин, по който Барбара го каза успя да стресне дори него. И все пак това бе най-логично. Защо му е на Ерик да бяга? Градът не бе толкова голям, че да има къде да се скрие, а шанса да се е изгубил бе още по-малък. Всичко сочеше към едно. Хората не търсеха Ерик, а тялото му. Рано или късно щяха да го открият.
-Намерихме го! Намерихме го! – извика някакъв мъж, който вървеше отпред.
Изведнъж между тъмните снежни облаци се показа усмихнатото слънце. Цялото мрачно небе заблестя. Слънчевите лъчи сякаш веднага вдигнаха настроението на хората. Зачервените от студа бузи вече руменееха красиво, най-накрая кръвта достигна до измръзналите пръсти на Джеймс и стопли ръцете му. Дори и самата природа започна да събужда. Дърветата поклащаха клони в слънчевата приказка, а гората щастливо ехтеше. Сякаш времето им даваше надежда, онова чувство, че всичко ще е наред. Ужасяващ писък обаче извади Барбара и Джеймс от прекрасния „транс”, в който бяха попаднали, осъзнавайки красотата на природата и силата на няколко слънчеви лъча. Този крясък изгони дори и жарката червена топка от небето, която се показа само, за да даде някаква фалшива надежда на хората. Отново бе закрито от онези мрачни облаци и сняг започна да се сипе към земята. Този път белите чисти снежинки, които изписваха красиви рисунки, докато се носеха към земята, бяха заменени от големи и мръсни, които по-скоро обрисуваха една тъжна, мрачна обстановка и точно такава бе тя, защото онзи вик бе на майката на Ерик, когато за пръв път видя измръзналото, затрупано от снега, тяло на сина си. Той бе мъртъв. Нещо което повечето хора знаеха, но все пак бяха шокирани и уплашени. Може би ги бе страх за родителите на двете жертви, защото какво му остава на родител, който загуби най-скъпото, а именно децата си? Нищо. Една празнина. Вечна скръб и болка. В трупа много ясно се виждаха няколко пробождания, не трябва да си детектив, за да се досетиш, че причината за смъртта му бе наръгване, най-вероятно с нож или друг остър предмет.
Минути по-късно хората вече се бяха разпръснали. Търсенето бе прекратено, а новината обиколи града за отрицателно време. Хората се върнаха на работа и деня продължи все така нормално, сякаш нищо не се беше случило. В кафенето, където работеше майката на Барбара, седяха Джеймс, Чарлс, Елизабет и самата Барбара. Те се бяха срещнали, докато се прибираха след търсенето. Елизабет бе доста стресната и може би уплашена от нещо. Явно убийствата влияеха на такава крехка душа. Чарли вдигна коледната чаша, червена и обрисувана с всички елени на Дядо Коледа, която бе пълна с кафе и отпи от горещата напитка.
-Е какво мислите? – попита той след като постави чашата обратно на масата.
-За убийствата ли? – запита с нисък глас Барбара, която се надяваше никой да не чуе за какво си говорят, или по-скоро я беше страх майка и да не разбере.
-Всичко е толкова странно – намеси се Джеймс. –Местата, начините на убийствата, а и колкото и да мисля, не мога да намеря мотив. Може би не е един човек. Може би някой импулсивен психопат се е вдъхновил от смъртта на Кейт и е започнал да убива с надеждата, че хората ще помислят, че убиецът на Кейт е виновен за всички злини и така да се измъкне.
-Има логика, но кой тогава е убиецът на Кейт?
-Някой, който е бил влюбен в нея. По-възрастен от нея мъж, който я е нападнал, разбира се, воден от сексуалното си желание. Изнасилва я, но тя се съпротивлява, от възбуда или може би гняв той я стиска малко по-силно за гърлото и я задушава. Уплашва се от извършеното и се покрива, но някой грабва възможността да продължи делото и то незабелязано.
-Но ако е един убиец? Може просто да желае ние да си мислим, че са двама, за да той се движи незабелязано – попита Барбара.
-Напълно се обърках – измърмори Чарли и посегна към чашата.
-Възможно е, но не ми се вярва. Серийният убиец се придържа към едно нещо, нещо което намира за красиво. Но все пак това е само теория, не мога да кажа със сигурност – допълни Джеймс и самият той отпи от кафето след като устата му е пресъхнала от толкова говорене.
-Леле, знаеш много за тези неща – обади се Елизабет, която горе-долу слушаше заинтересовано.
-Обичам такива истории…така де, в книгите – засмя се той.
Ами вие драги читатели, какво мислите? Кой според вас е извършителя? Или още не сме го срещнали? Хехехе…
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Нед 26 Мар 2017, 23:01

Надявам се, че ще успея да кача нова глава скоро Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 27 Мар 2017, 14:33

Ее, това с разказвача яко ме стресна, изобщо не го очаквах. Браво за плот туиста. Very Happy
Колкото до Ерик, очаквах го, и все пак ми беше много неприятно, защото го харесвах, мамка му. Д:

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Вто 04 Апр 2017, 21:29

Глава Осма
Коледна изненада


Четиримата приятели все още седяха в кафенето, въпреки че чашите им бяха празни отдавна. Заведението вече беше почти празно. В ъгъла седеше един възрастен мъж, който четеше местния вестник. Джеймс беше сигурен коя е водещата новина. През няколко маси от тях седяха момче и момиче, които може би бяха някъде около тяхната възраст, но за Джеймс те бяха непознати. Гледаха се в очите и сладко си говореха. На нашият герой му се догади от любовта, която бликаше от младата двойка. Мястото се оживи, когато Крис и няколко негови приятели от футболния отбор влязоха през скърцащата врата. Дори дъските под краката им цвърчаха под голямата мускулна маса на здравеняците. Техния говор на висок тон и леко дразнещия смях на едно от момчетата успя да донесе малко цвят в замръкналото кафе. Крис забеляза останалите и за малко се раздели от своята групичка, с която влезе.
-Хей – приближи се той.
-Не трябва ли да забавляваш горилите си? – Джеймс
-Какво те прихваща – футболиста не разбираше.
Неговият стар приятел бе ядосан, а пък Кристофър не бе човек, с когото искаше да се среща. Този конфликт между тях се беше зародил още в детството им, когато те бяха неразделни, но един ден връзката между тях просто бе пречупена, смачкана и изхвърлена на боклука. Никой не знаеше какво се е случило, само двете момчета. Дори и аз не знаех, не можех и да разбера. Джеймс така и не ми каза. А в онзи момент и никой на масата не разбираше думите на момчето. Все пак той осъзна грешката си и се опита да се извини, но думите му се изплъзнаха от устата под формата на въздишка, която бе последвана от силна кашлица. Момчето се изправи и избяга навън, все още леко задъхващ се. Барбара искаше да го последва, но Крис я спря.
-Остави го, винаги е бил такъв – усмихна се и седна вече на празното място.
-За какво изобщо се карате, не ви разбирам… - обади се Чарли.
-Глупости. Вие какво правите тук?
-Обсъждаме скорошните събития – отвърна Лиз, която досега стоеше тихо и наблюдаваше.
-Имате предвид убийството на Ерик, нали?
След кратък разговор всички си тръгнаха. Чарлс и Елизабет изпратиха Барбара до дома й, за да не й се налага да се прибира сама по тъмно, все пак по улиците бродеше убиец, а по това време много малко хора скитаха навън, повечето вече се бяха прибрали по домовете.

***

На следващата сутрин спокойствието на Джеймс бе нарушено от силно хлопане по вратата. За момент се сети за една от местните легенди, която разказваше за малко момиче, което се е самоубило. След трагичната й смърт обаче хора продължавали да я виждат. Тя ходела от врата на врата и чукала. Всяко следващо почукване по-силно и по-силно, а който и отвори загива на мига, след което момичето продължава по пътя си, докато се спре на друга врата. Джеймс беше забравил детайлите на тази зловеща история, която преди много години бе чул от дядо си и най-вероятно бе пълна измислица, която родителите използваха за да плашат децата си. Нали знаете като Торбалан и много други подобни. Това хлопане по вратата наистина бе дело на момиче, но на Барбара.
-Какво правиш тук?
-Искам да поговорим – леко нахално и без да пита тя прекрачи прага, но Джеймс нямаше и нищо против.
-Е, за какво?
-Имаме много важна мисия, но не трябва да казваш на никого! – тя изглеждаше наистина сериозно. –Трябва да ми помогнеш – добави тя.
-Добре. Каква е тази супер тайна мисия? – попита момчето с очевидна нотка на ирония.
-С другите решихме довечера да си направим Коледно парти, у нас, разбира се – Барбара едвам сдържаше смеха си.
-Това е някаква шега, нали?
-Не.Имам нужда от теб! Така и не остана време да украся. Трябва да отидем на пазар, а след това да украсим.
Как е възможно момче да откаже на такава покана? Понякога дори това просто ‘не’ е изключително трудно да се изрече. Човек е устроен да се съгласява, особено когато някой приятел те помоли за нещо, сякаш си задължен да кажеш ‘да’. И така се озоваваш на места или пък вършиш неща, които лично ти намираш за досадни и не би се захванал с тях, но нали поне не си отказал. Още по зле е, когато момиче те помоли. Знаех, че най-вероятно ще те използва, но все пак всяко момче би искало да прекара време с някое толкова красиво момиче. Е при Джеймс не бе такъв повода. Той по-скоро нямаше какво да прави, ако бе останал вкъщи, затова реши да отиде с приятелката си. Взе любимото се тъмносиньо яке от закачалката до вратата и излезе навън. Снегът все още красеше града като бял величествен килим. Не валеше, дори старият познайник вятърът си бе взел почивка и не тормозеше ранобудните граждани. Времето бе спокойно, а сутринта – прекрасна. Сякаш в градчето не се бе случвало нищо, защото точно така изглеждаше живота тук преди убийствата. Тих и спокоен.
-Какво ти стана вчера? – Барбара все още се чудеше, дори бе прекарала по-голямата част от нощта, взирайки се в тавана и търсейки някакво обяснение.
-Не зная, но мисля, че при всеки човек има моменти, когато пред очите му причернява и без причина може да се ядоса на приятел или дори семейство.
Всъщност той беше прав. Всички ние сме нагрубявали и най-близки в момент на изблик на гняв. Това чувство е някак си странно и успява да замъгли разсъдъка ни. Почти съм сигурен, че човек е способен дори на убийство при приток на гняв и яд, дори без да осъзнава какво наистина върши.
Барбара и Джеймс влязоха в малкото магазинче, което се държеше от една стара двойка. Собствениците на това вече пусто място наречено „За всекидневни нужди”, както и дървената табела отвън, прикована с няколко ръждиви пирона гласеше, бяха се нанесли в този град преди десетилетия, малко след края на Втората световна война. Те бяха много мили и определено се радваха на децата, които бяха решили да пазаруват от тяхната гордост, сграда, която приемаха за дете и се грижеха за нея вече повече от десет години. Преди бизнеса вървеше и цъфтеше, но сега когато има по-големи, богати и луксозни магазини, този мъничък и древен бледнееше пред тях. Барбара и Джеймс бяха там, за да закупят няколко броя Коледни лампички, с които да украсят къщата.
След това посетиха отсрещната сладкарница, където закупиха огромно количество сладки изкушения. Бисквитки с формата на Дядо Коледа и такива с формата на елха, които бяха поръсени с парченца шоколад, които играеха ролята на играчките, които украсяваха елхата. Торта, на която със зелена и червена глазура пишеше „Весела Коледа”. И още някакви малки желирани бонбони с формата на мечета и сърца. Накрая закупиха и вредна оцветена вода под етикета безалкохолно, която въпреки че не бе полезна, беше доста сладка и приятна за пиене. Е, разбира се, нямаше как да без малко алкохолно. След като напазаруваха те тръгнаха към дома на момичето. Складираха всички покупки, които Джеймс едва бе донесъл, но той си бе виновен, че се престори на кавалер и почти насила взе и останалите торби от ръцете на Барбара. Напитките оставиха в хладилника, а бонбоните сипаха в специални купи, на които бяха нарисувани елени, снежни човеци, дори самият Дядо Коледа. Всъщност те доста се забавляваха, докато поставяха лампичките или нареждаха Коледните играчки по елхата, която бе наистина висока и ако се намираше в къщата на Джеймс щеше да минава през дупка в тавана. Те почти успяха да изядат половината лакомства, които бяха купили по-рано. Все пак всичко беше готово и изглеждаше наистина празнично. Изведнъж почукване на вратата озвучи къщата. Бе прекалено рано за гостите. Джеймс отвори, а от другата страна стоеше шериф Хелър и още един полицай, който стоеше няколко крачки по назад и гледаше нервно наоколо, но Джеймс не успяваше да го разпознае.
-Ох, шериф Хелър, какво правите тук? – той наистина бе изненадан.
-Трябва да дойдеш с нас – шерифът говореше спокойно, но сурово.
-Но защо? – дори Барбара се приближи до вратата, с уста пълна с бонбони, когато чу разговора.
-Обвинен си в убийството на Ерик – каза той и извади белезниците….

Е, това беше още една глава. Във всяка една поставям улики към моята самоличност. Та кой съм аз? И още нещо. Кой е убиецът?
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 05 Апр 2017, 18:49

да не е Кристофър Very Happy

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Vanko on Сря 24 Май 2017, 23:26

Да знаете, че не съм захвърлил историята. Все още пиша по нея и се надявам скоро да пусна нови глави Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Убиецът и аз

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите