Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Убиецът и аз

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
Vanko

avatar

Брой мнения : 619
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   Сря 07 Юни 2017, 6:55 pm

Глава Девета
Коя пък е тя?

Джеймс отново седеше в малкия офис на шерифа и хвърляше, изпълнени с интерес, погледи към античното бюро. Имаше нещо много странно в тази мебел, даже свръхестествено, което винаги успяваше да привлече погледа му. В светещите му очи се четеше възхищение, но и малко притеснение, защото отново трябваше да влиза през тази врата и да седи на скърцащия дървен стол пред властта, а именно Хелър.
-Къде беше вечерта, когато Ерик изчезна? – шерифът успя да го изкара от мислите му.
-При Барбара. Всички бяхме там, дори Ерик трябваше да дойде, но когато не се появи, ние тръгнахме да го търсим…
-Кои са тези всички? – Хелър го прекъсна и притисна. Този разпит не беше като последния. Джеймс усещаше опасността, която се криеше зад всяка дума на мъжа пред него. Той изглеждаше много по-сериозен, дори леко повдигаше мустак и нервно тракаше с пожълтелите си зъби, сякаш не вярваше на момчето, което седеше от другата страна на бюрото.
-Кристофър, Чарлс, Елизабет и Барбара – момчето бе сигурно, че е станала някаква грешка, той не принадлежеше в този офис. Неговото присъствие там бе напълно излишно, изобщо не беше част от този свят. Тиктакането на часовника беше пълна агония за него. Всеки път, когато стрелките се местеха положението му се влошаваше.
-През цялото ли време беше там?
-Да! Да! – извика отчаяно Джеймс, който имаше чувство, че всичко което каже ще бъде прието за лъжа. А и проклетият часовник сякаш човъркаше в мозъка му.
-Единствените отпечатъци по тялото на Ерик са твоите – нещата напълно се промениха. Атмосферата се измени, а напрежението сякаш обля момчето, което не можеше да повярва на думите на шерифа, който сега изглеждаше няколко пъти по-суров от преди. Личеше си, че ако зависеше от него, Джеймс вече щеше да е с белезници. –По дяволите, дори собствени отпечатъци няма, само и единствено твои! Не е ли странно? – Хелър губеше спокойния си тон.
-Не, не разбирам – леко се поклащаше на стола, който можеше да се счупи всеки момент, но не заради тежестта му, а заради напрежението, което вече дори бе попило в стените.
-Ерик е бил наръган няколко пъти, но отпечатъци няма. Нито на нападателя, който би допрял ръката си до тялото му при самото намушкване, нито негови, които нормално биха се намерили, ако бе притискал раната или се бе опитал да избегне ножа. Няма никакви следи от борба, едно голямо нищо. Единственото, което имаме са твоите отпечатъци по неговото рамо! – Джеймс никога не бе изпитвал по-голям страх от този момент, когато срещна погледа на Хелър. –Имаш ли някакво обяснение? – вече викаше. Джеймс усещаше напрежение дори в коридора, сякаш всички бяха оставили работата си настрана само за да чуят какво се случва в малкия офис.
-Самоубийство – отговори вече по-спокойният младеж. Тази дума излезе от устата му толкова спокойно, сякаш беше нещо нормално. –Това трябва да е! Без борба, без следи или отпечатъци….сам го е направил! – думите му излизаха с малки въздишки от гняв, но и малко радост, че часовете прекарани в гледането на криминални сериали или четенето на подобни книги, най-накрая се отплати. –Не може да ме обвините само за едно докосване по рамото по-рано през деня! – Джеймс осъзнаваше, че е крачка напред и че той държи ситуацията в ръката си, защото наистина само това не може да му донесе присъда, нито дори съдебен процес.
-А такъв контакт, имало ли е? – ето че Хелър изобщо не изоставаше пред остроумното хлапе, което вече седеше сериозно и концентрирано на стола, като че ли беше съвсем друг човек.
Джеймс не успя дори да отговори, защото в офиса влетя баща му, доста спокоен на външен вид. С него влезе и една изискана дама със сива пола, стигаща до коленете й, разкривайки дългите й крака. Къса кафява коса, която стигаше дотолкова, че да покрие ушите й. Беше облечена с бяла буза, а отгоре сиво сако, което си отиваше с полата. Очите й бяха кафяви и сурови. Погледът й мина през цялото напрежение, което се беше насъбрало и го унищожи. На Джеймс офиса веднага му се стори по-светъл, а положението му една идея по-оптимистично. За него тази жена приличаше на някаква бизнес дама идваща от големия град и определено не беше далеч. Тя подаде ръка към шерифа и се представи:
-Оливия Браум, адвокат на Джеймс – но закоравелият старец не хвана ръката й.
-Госпожице, не мисля, че сте достатъчно запозната със случая, че да се месите – начина, по който говореше доставяше някакво удоволствие и спокойствие. Може би съвсем скоро щеше да е свободен от обвиненията. Но по важното, коя бе тя? Определено не я познаваше и със сигурност не беше техния семеен адвокат. Джеймс веднага изключи и вероятността да е позната на баща му…е това не го интересуваше в момента. Важното беше, че си вършеше работата добре.
-Точно обратното. Дори съм запозната с факта, че има поне още четири човека, които да потвърдят къде е бил клиента ми тази нощ, за която вие така говорите – странно, може би е слушала разговора им? –Така че сега ако ни извините – продължи тя и потупа момчето по рамото в знак, че трябва да стане. За момент Джеймс бе прекалено шокиран, но веднага щом разбра какво има в предвид жената, той стана и тръгна след Оливия, която с изключително неудоволствие отвори вратата. Накрая излезе й баща му, който бързо го настигна и хвана за рамото. Може би тук нормалният баща би се скарал, би се развикал и потърсил обяснение. Но тази ситуация беше различна. Закоравелият механик изпитваше трудно да води важни разговори със сина си, но успя все пак да попита:
-Има ли нещо, за което да се притеснявам? – в отговор получи само поклащане с глава, но и това му беше достатъчно да повярва на момчето си. Джеймс все още се възхищаваше на дамата с дългите крака, която го измъкна от проблемите. Тя изглеждаше различна от тукашните хора. Само по парфюма й можеше да се усети, че идва от друго място. Мирисът на цветя, които момчето не успя да различи, показваха разликата между малкото градче, в което живееше и големият натоварен град, от който идваше тя. Два свята разделени от малко асфалт и гора. Но все пак, коя беше тя? Любопитството надделя и той реши да попита баща си.
-Не знам, но мисля, че твоята приятелка Барбара я извика – това беше всичко необходимо, за да разбере какво всъщност се е случило. Всъщност тази дама бе млада, дори нямаше и трийсет години, а вече беше безмилостен адвокат. Е поне така изглеждаше.
-Е, наоколо има ли кръчма? – в началото Джеймс не чу думите й, или пък може би умът му просто не ги възприемаше, но накрая видя, че това питане излезе от устата на красивата жена, която се беше спряла. Лицето на момчето показваше колко всъщност е объркан той.
-Интересно как само няколко думи могат да променят представата за човек – „мамка му” – помисли си той без да осъзнае, че е изрекъл това на глас.
-Ха, харесва ми, че си честен. Но все пак и една дама трябва да разпусне след тежък работен ден – вече изобщо не говореше като такава. Бащата на Джеймс изобщо не реагира толкова остро. Той стоеше там с някаква шантава усмивка на лицето си, сякаш това беше въпросът, които мечтаеше да чуе от една жена.
-А сега покажи малко благодарност и ми покажи пътя до най-близкия бар или долна кръчма, зависи какво имате в това жалко подобие на град – това несериозно поведение само доказваше, че възрастните са малко по-стари деца. Но пък Джеймс харесваше колко брутално честна и отворена е тя. Почувства я близка, напомняше му на някого.
-Нека Ви покажа пътя, госпожице – намеси се механикът, който през цялото време държеше на лицето си една широка усмивка.
-Ъх, възрастни – въздиша Джеймс – не мога да ги разбера.
-По-добре си мълчи там отзад, или поне отиди да благодариш на приятелката си! – отвърна баща му на тази въздишка и като горд индиански вожд поведе непознатата, към неговото любимо място, а именно кръчмата.
-Предаден от собствения си баща…и все пак идеята може да не е лоша – каза той на глас, въпреки че никой не го слушаше, „възрастните” вече бяха се скрили зад ъгъла и той реши да затича към дома на приятелката си. Имаше нещо необичайно в него. Усмивката му…

Надявам се вече да сте се досетили кой е извършителя. Е поне моята самоличност ще разберете в другата глава.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   Чет 08 Юни 2017, 11:55 am

Не, изобщо не съм се досетила кой е! Ох, напрежението. Very Happy

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
 
Убиецът и аз
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: