Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Убиецът и аз

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
Vanko

avatar

Брой мнения : 626
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   Сря 07 Юни 2017, 6:55 pm

Глава Девета
Коя пък е тя?

Джеймс отново седеше в малкия офис на шерифа и хвърляше, изпълнени с интерес, погледи към античното бюро. Имаше нещо много странно в тази мебел, даже свръхестествено, което винаги успяваше да привлече погледа му. В светещите му очи се четеше възхищение, но и малко притеснение, защото отново трябваше да влиза през тази врата и да седи на скърцащия дървен стол пред властта, а именно Хелър.
-Къде беше вечерта, когато Ерик изчезна? – шерифът успя да го изкара от мислите му.
-При Барбара. Всички бяхме там, дори Ерик трябваше да дойде, но когато не се появи, ние тръгнахме да го търсим…
-Кои са тези всички? – Хелър го прекъсна и притисна. Този разпит не беше като последния. Джеймс усещаше опасността, която се криеше зад всяка дума на мъжа пред него. Той изглеждаше много по-сериозен, дори леко повдигаше мустак и нервно тракаше с пожълтелите си зъби, сякаш не вярваше на момчето, което седеше от другата страна на бюрото.
-Кристофър, Чарлс, Елизабет и Барбара – момчето бе сигурно, че е станала някаква грешка, той не принадлежеше в този офис. Неговото присъствие там бе напълно излишно, изобщо не беше част от този свят. Тиктакането на часовника беше пълна агония за него. Всеки път, когато стрелките се местеха положението му се влошаваше.
-През цялото ли време беше там?
-Да! Да! – извика отчаяно Джеймс, който имаше чувство, че всичко което каже ще бъде прието за лъжа. А и проклетият часовник сякаш човъркаше в мозъка му.
-Единствените отпечатъци по тялото на Ерик са твоите – нещата напълно се промениха. Атмосферата се измени, а напрежението сякаш обля момчето, което не можеше да повярва на думите на шерифа, който сега изглеждаше няколко пъти по-суров от преди. Личеше си, че ако зависеше от него, Джеймс вече щеше да е с белезници. –По дяволите, дори собствени отпечатъци няма, само и единствено твои! Не е ли странно? – Хелър губеше спокойния си тон.
-Не, не разбирам – леко се поклащаше на стола, който можеше да се счупи всеки момент, но не заради тежестта му, а заради напрежението, което вече дори бе попило в стените.
-Ерик е бил наръган няколко пъти, но отпечатъци няма. Нито на нападателя, който би допрял ръката си до тялото му при самото намушкване, нито негови, които нормално биха се намерили, ако бе притискал раната или се бе опитал да избегне ножа. Няма никакви следи от борба, едно голямо нищо. Единственото, което имаме са твоите отпечатъци по неговото рамо! – Джеймс никога не бе изпитвал по-голям страх от този момент, когато срещна погледа на Хелър. –Имаш ли някакво обяснение? – вече викаше. Джеймс усещаше напрежение дори в коридора, сякаш всички бяха оставили работата си настрана само за да чуят какво се случва в малкия офис.
-Самоубийство – отговори вече по-спокойният младеж. Тази дума излезе от устата му толкова спокойно, сякаш беше нещо нормално. –Това трябва да е! Без борба, без следи или отпечатъци….сам го е направил! – думите му излизаха с малки въздишки от гняв, но и малко радост, че часовете прекарани в гледането на криминални сериали или четенето на подобни книги, най-накрая се отплати. –Не може да ме обвините само за едно докосване по рамото по-рано през деня! – Джеймс осъзнаваше, че е крачка напред и че той държи ситуацията в ръката си, защото наистина само това не може да му донесе присъда, нито дори съдебен процес.
-А такъв контакт, имало ли е? – ето че Хелър изобщо не изоставаше пред остроумното хлапе, което вече седеше сериозно и концентрирано на стола, като че ли беше съвсем друг човек.
Джеймс не успя дори да отговори, защото в офиса влетя баща му, доста спокоен на външен вид. С него влезе и една изискана дама със сива пола, стигаща до коленете й, разкривайки дългите й крака. Къса кафява коса, която стигаше дотолкова, че да покрие ушите й. Беше облечена с бяла буза, а отгоре сиво сако, което си отиваше с полата. Очите й бяха кафяви и сурови. Погледът й мина през цялото напрежение, което се беше насъбрало и го унищожи. На Джеймс офиса веднага му се стори по-светъл, а положението му една идея по-оптимистично. За него тази жена приличаше на някаква бизнес дама идваща от големия град и определено не беше далеч. Тя подаде ръка към шерифа и се представи:
-Оливия Браум, адвокат на Джеймс – но закоравелият старец не хвана ръката й.
-Госпожице, не мисля, че сте достатъчно запозната със случая, че да се месите – начина, по който говореше доставяше някакво удоволствие и спокойствие. Може би съвсем скоро щеше да е свободен от обвиненията. Но по важното, коя бе тя? Определено не я познаваше и със сигурност не беше техния семеен адвокат. Джеймс веднага изключи и вероятността да е позната на баща му…е това не го интересуваше в момента. Важното беше, че си вършеше работата добре.
-Точно обратното. Дори съм запозната с факта, че има поне още четири човека, които да потвърдят къде е бил клиента ми тази нощ, за която вие така говорите – странно, може би е слушала разговора им? –Така че сега ако ни извините – продължи тя и потупа момчето по рамото в знак, че трябва да стане. За момент Джеймс бе прекалено шокиран, но веднага щом разбра какво има в предвид жената, той стана и тръгна след Оливия, която с изключително неудоволствие отвори вратата. Накрая излезе й баща му, който бързо го настигна и хвана за рамото. Може би тук нормалният баща би се скарал, би се развикал и потърсил обяснение. Но тази ситуация беше различна. Закоравелият механик изпитваше трудно да води важни разговори със сина си, но успя все пак да попита:
-Има ли нещо, за което да се притеснявам? – в отговор получи само поклащане с глава, но и това му беше достатъчно да повярва на момчето си. Джеймс все още се възхищаваше на дамата с дългите крака, която го измъкна от проблемите. Тя изглеждаше различна от тукашните хора. Само по парфюма й можеше да се усети, че идва от друго място. Мирисът на цветя, които момчето не успя да различи, показваха разликата между малкото градче, в което живееше и големият натоварен град, от който идваше тя. Два свята разделени от малко асфалт и гора. Но все пак, коя беше тя? Любопитството надделя и той реши да попита баща си.
-Не знам, но мисля, че твоята приятелка Барбара я извика – това беше всичко необходимо, за да разбере какво всъщност се е случило. Всъщност тази дама бе млада, дори нямаше и трийсет години, а вече беше безмилостен адвокат. Е поне така изглеждаше.
-Е, наоколо има ли кръчма? – в началото Джеймс не чу думите й, или пък може би умът му просто не ги възприемаше, но накрая видя, че това питане излезе от устата на красивата жена, която се беше спряла. Лицето на момчето показваше колко всъщност е объркан той.
-Интересно как само няколко думи могат да променят представата за човек – „мамка му” – помисли си той без да осъзнае, че е изрекъл това на глас.
-Ха, харесва ми, че си честен. Но все пак и една дама трябва да разпусне след тежък работен ден – вече изобщо не говореше като такава. Бащата на Джеймс изобщо не реагира толкова остро. Той стоеше там с някаква шантава усмивка на лицето си, сякаш това беше въпросът, които мечтаеше да чуе от една жена.
-А сега покажи малко благодарност и ми покажи пътя до най-близкия бар или долна кръчма, зависи какво имате в това жалко подобие на град – това несериозно поведение само доказваше, че възрастните са малко по-стари деца. Но пък Джеймс харесваше колко брутално честна и отворена е тя. Почувства я близка, напомняше му на някого.
-Нека Ви покажа пътя, госпожице – намеси се механикът, който през цялото време държеше на лицето си една широка усмивка.
-Ъх, възрастни – въздиша Джеймс – не мога да ги разбера.
-По-добре си мълчи там отзад, или поне отиди да благодариш на приятелката си! – отвърна баща му на тази въздишка и като горд индиански вожд поведе непознатата, към неговото любимо място, а именно кръчмата.
-Предаден от собствения си баща…и все пак идеята може да не е лоша – каза той на глас, въпреки че никой не го слушаше, „възрастните” вече бяха се скрили зад ъгъла и той реши да затича към дома на приятелката си. Имаше нещо необичайно в него. Усмивката му…

Надявам се вече да сте се досетили кой е извършителя. Е поне моята самоличност ще разберете в другата глава.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8085
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   Чет 08 Юни 2017, 11:55 am

Не, изобщо не съм се досетила кой е! Ох, напрежението. Very Happy

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Vanko

avatar

Брой мнения : 626
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   Съб 01 Юли 2017, 12:53 pm

Глава Десета
Любов, Смърт, Време



Много добре си спомням какво се случи след това. Всичко започна една сутрин, когато алармата ми прозвъня, досадно в ушите ми, още по тъмно, някъде към шест часа. Знаех, че пискливата мелодия ме събужда за работа. Станах от леглото, чиято друга половина бе все така празна и студена. Спретнах малко и там където бях лежал и потърсих дрехите си. На прашното бюро, което бе затрупано от хиляди листа и папки, видях вестник, стар и пожълтял. Не знам защо го бях запазил вече повече от месец, но може би бе заради новината на първа страница. Буквите бяха избледнели и сякаш им беше писнало да стоят там, затова и бяха изскочили от парчето хартия. Въпреки че липсваха няколко букви, дори малко дете лесно щеше да сглоби заглавието правилно. Бях чел малката статия стотици пъти, а тя беше именно под заглавието: „Поредната жертва. Местно момиче на име Барбара”. Знаех всичко за този случай и за убийствата преди това. Интересното беше, че след нея нямаше повече жертви. Тогава още не познавах Джеймс и тези новини изобщо не ми правеха впечатление, но имах странното чувство, че ще стана част от тази история. Вече е бях облякъл и закусвах в кухнята. Домът ми не беше голям, но когато бях сам изглеждаше като истински замък. Е дори не знаех дали да го наричам дом, когато аз съм единственият призрак, който броди из коридорите. Понякога наистина трябваше да си припомням, че съм сам, защото имаше случаи, когато усещах благоуханието на току-що приготвената закуска. Парфюмът й преди да тръгне за работа, червените й коси, които бяха толкова меки или пък топлината на тялото й, когато и двамата бяхме под завивките. Всичко в нея ми липсваше. Но ето че реалността е друга, по-сурова. Нея я нямаше и затова имаше само един виновник – човекът в огледалото, който мразех толкова много, че все още се чудех защо продължавам да живея, вместо отново да отида при нея. Този магичен транс не можеше да продължи. Трябваше да отида на работа.
***
Вече бях пред офиса. Отворих вратата на малката сграда, в която работех. Веднага бях посрещнат от радостно „добро утро” идващо от устата на моята секретарка, която беше странно радостна, въпреки че беше много рано и дори работното време не беше започнало да тече бавно и мъчително. Принципно по това време вече беше изпила две чаши кафе и ме ругаеше, че я викам във офиса толкова рано, което всъщност не правех.
-Имате посетител. По-скоро пациент де – женицата говореше бързо, явно все пак не беше подминала кафето и тази сутрин.
-Толкова рано? Нали ти казах да не ги пускаш преди 8 – часът бе малко след седем и се надявах да имам поне малко свободно време, за да помисля на спокойствие, но уви.
-Сигурна съм, че този човек ще ви заинтригува – дори не исках да знам какво означаваха думите й и просто продължих по коридора, където столовете бяха празни. „Значи го е пуснала направо вътре?” – помислих си докато отварях вратата, на която беше закачена малка дървена табелка, гласяща „Психиатър – Албърт Нелигън”. Вратата леко скърцаше, а сякаш от другата страна имаше такова напрежение, че не искаше да се отвори, точно както вратите на самолет по време на полет. Вътре на един от двата стола седеше момчето, което вие вече познавате като Джеймс. Повдигнах очилата си, за да бъда сигурен, че това което виждах не е някаква лъжа. Младежът бе също толкова изненадан като мен.
-Не сте ли прекалено млад за тази работа? – попита той брутално откровено, но трябва да си призная, че не чувах този въпрос за първи път.
-А ти не си ли…
-Да. Момчето от вестниците – прекъсна ме.
Офисът ми не беше голям. В единият край до голям прозорец седяхме ние двамата, от другата страна имаше малка библиотека препълнена с книги, някои от тях дори се търкаляха по земята, а тези по рафтовете вече бяха хванали дебел слой прах. От двете й страни имаше саксии с цветя, за които се грижеше секретарката или както тя искаше да я наричам – асистентката.
-Как мога да помогна? – това бе първият път, когато го срещнах, а молбата му бе проста. Аз трябваше да стана част от тази история. И аз си имах своята роля – да я разкажа на вас.
***
Бяхме стигнали до частта, която последно ви разказах, няколко часа преди смъртта на Барбара, когато той спря да разказва и ме попита:
-Какво според вас свързва всички хора?
Разбира се, все още бях в плен на историята му и едва успях да чуя въпроса му, камо ли да измисля подходящ отговор.
-Не знам – изглеждаше видимо недоволен и дори разочарован от мен.
-Всъщност са три неща. Любовта, времето и смъртта. Тези три абстракции контролират всяко наше действие. Защото в крайна сметка всички копнеем за любов, желаем да имаме повече време и се боим от смъртта, нали така? – по една или друга причина го разбирах. Чувствах се сякаш той помагаше на мен.
-От една страна любовта е най-силното и чисто чувство, което човек може да изпита. От друга страна тя е да дадеш зареден пистолет насочен към главата си на друг човек. Някой ден спусъкът ще бъде натиснат и всичко ще отиде по дяволите. Това така „силно” чувство се погубва за секунди. Струва ли си изобщо да се влюбваме?
-Разбира се! Без това човешкият живот е празен – говорех точно като някакъв психиатър, който току що си е взел сертификата и си мисли, че с хубави и позитивни мисли може да помогне на някого, но нещата в света не работят така.
-А болката след загубата на любимия човек, струва ли си? – всяка сутрин, когато отварях очи, усещах тази болка. –Дори времето не я лекува. То просто ни учи да живеем с нея – все повече и повече се чудех защо Джеймс е дошъл при мен. Да, пред мен седеше една мъртва душа, празна черупка с безжизнени очи, загубила всичко най-ценно, но все пак как можех аз да му помогна? Аз не бях в по-добро състояние, а и той вече знаеше всичко, което можех да му кажа. Може би не търсеше помощ? Но какво тогава?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Убиецът и аз   

Върнете се в началото Go down
 
Убиецът и аз
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: