Училището е (без)край

Предишната тема Следващата тема Go down

Училището е (без)край

Писане by trustNOone on Съб 11 Фев 2017, 21:35

Здравейте, приятно ми е, това е една история, по която работя, реших да я споделя тук, надявам се да ви хареса! Smile


Пролог

Класна стая и сума ти очи вперили поглед в мен закъснялата.

До мен, хубаво момче, с което се запознавахме на двора и … е от моя клас. Говорим си толкова дълго, че дори не разбрахме кога са извикали имената ни, кога вече няма деца, а само няколко учителя, който ни казват, че вече сме разпределени по стаите.

Ти носиш роза, за учителката. Аз пък нищо не нося. Настоях този път да не взимам цветя. Нещо като малък бунт срещу тъпата ни система. Както вървим, твоята роза, какво ли пък я прихвана и нея… откърши главата си и тържествено се търкули по пода, като туко – що екзекутирана. Спирам, за да те изчакам да я изхвърлиш в боклука и виждам, че бунтът срещу цветята е оправдан, а твоята роза просто доброволно е решила да си спести унизението и да бъде подарена на… мъж.

Тук вече от притеснение, дори не помня какво става. Виждам някакво свободно място, сядам и притеснено се оглеждам. Сигурно и ти си там и гледаш в недоумение случващото се. Седим си по местата мирно и слушаме наставнически учителя, който говори някакви небивалици… предполагам никой не го слуша или поне аз не го слушах, защото в този момент чувам:

- А сега… чакам доброволец, който да прочете правилника. Може би някое момиче?– изведнъж усещам, че класният е вперил поглед във мен.

- Да, добре…

Изправям се и си мисля „Боже, как така, все завършват нещата, че все мен ме избират да чета. Явно и тук ще съм тази, която приспива всичко живо около себе си, със скучната си личност и склонността си да бъда абсолютната многознайка.“

Усмихвам се свенливо, протягам ръка и вземам листа от учителя. Поглеждам напред и си мисля, че все пак, въпреки всичко е толкова приятно да бъдеш център на внимание. Започвам да чета и потъвам в думите, изреченията. На моменти дори не разбирам какво точно чета, но чувството, което оставя всяка буква, когато езикът докосне небцето ми ме кара да изтръпвам и да си мисля: това е съдбата ми.

trustNOone

Брой мнения : 2
Registration date : 11.02.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Училището е (без)край

Писане by Vanko on Съб 11 Фев 2017, 23:05

Съдбата й е да чете пред класа? Иначе звучи интересно Smile
avatar
Vanko

Брой мнения : 655
Age : 18
Registration date : 08.12.2015

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Училището е (без)край

Писане by Artemis. on Нед 12 Фев 2017, 00:16

Vanko написа:Съдбата й е да чете пред класа?
И аз това си помислих. ;д

Относно пролога, ами има правописни и пунктуационни грешки, но както и да е.

Звучи малко странно, защото е в самото начало, предполагам...

Иначе предполагам ще бъде интересна история. :3
avatar
Artemis.
☽...dulce bellum inexpertis...☾

Брой мнения : 216
Age : 20
Localisation : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Registration date : 17.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Училището е (без)край

Писане by trustNOone on Вто 14 Фев 2017, 17:23

Благодаря много за отзивите!
Съжалявам за грешките, това е нещо по-дълго, за пръв път ми е и приемам критика. Smile
Относно съдбата Laughing имах предвид, че съдбата й е литературата и книгите.
Пускам втора глава, дано ви хареса и да ми простите евентуалните провописни и пуктуационни грешки.


Глава 1

Училището започва за нас от 7:30. Понеже съм разглезена, съм свикнала дядо ми да се събуди преди мен, в 6:00, да ми приготви закуска, да отвори вратата ми и да надникне, за да ми каже:

- Ана, време е да ставаш – и да се усмихне лекичко.

Когато бях в отделенията, дори носеше раницата ми и ме изпращаше всеки ден, но вече съм голяма, той – стар, а училището – прекалено далеч. И така, всяка сутрин повтаряме една и съща рутина с дядо ми. Аз съм будна много преди той да стигне до моята врата, защото чувам стъпките му пода. Подскачам и лицето ми го посреща направо докато той отваря вратата. Не зная как така не се стресна нито веднъж. Може би аз бих се стреснала, ако полу-заспала отворя вратата и някой изкрещи в лицето ми: „БУДЕН СЪМ!!!“.

Понякога се дразня, когато го виждам сутрин. Искам да бъда сама. Грешно е, знам, че го прави заради мен, но ми се иска да изляза и никой да не го интересува дали съм вкъщи или ме няма. Има толкова много самотни деца, чийто родители сякаш са по-измислени от невидимите им приятели и понякога точно на тях завиждам. Предполагам, че да искаш нещо, което нямаш е напълно естествено. Предубеден си, че нещо в живота ти не е наред, затова обвиняваш родителите си.

Обвиняваш тяхното присъствие … или отсъствие … все едно кое от двете.

Приготвям си раницата набързо, ям филийките, които дядо ми е направил и тръгвам. Притеснена съм, не съм свикнала да пътувам и да сменям две превозни средства, за да се добера до края на света, за да се правя, че уча и най-вече да стимулирам социализирането, което нашите толкова много желаят. В предишното ми училище беше достатъчно неприятно, някак си се страхувам, че и тук няма да се справя добре.

Гледам през прозореца на автобуса известно време, после изваждам книга и потъвам в нея. Не искам да живея в този свят. Искам някой изведнъж да изскочи пред мен с две хапчета в ръката и да ме попита, кое избирам. Това, което ще промени живота ми или това, което няма да промени нищо. И съм напълно сигурна, че ще избера сигурното и скучно лекарство.

Защото обичам да играя по правилата на матрицата. Просто обичам да си мечтая, че мога да бъда различна.

Когато пристъпвам прага на училище, в лицето ме лъхва най-странното усещане на света. Това усещане никога не може да бъде забравено. Сънуваш го години след завършването си, удря те в най-странните дни и особено, когато дойде петнадесети септември, а ти вече работиш. Спомняш си, леко, с носталгия за точно това усещане и никога, никога не можеш да определиш дали ти харесва да го усещаш или искаш да избягаш от него. Най-странното и незабравимо нещо, което носиш в себе си, в съня си – до гроб, до последния си дъх.

Намирам класната стая и търся с очи Борис, момчето със розата-самоубиец. Виждам че е седнал до някакво кльощаво и намусено момче, което гледа надменно и студено. Пращам усмивка в тази посока и виждам, че горделивото момче ме гледа на кръв, а първият ми „познат“ ми маха с ръка.

Забелязвам празно място на първия чин и се запътвам право натам. Сядам, събличам се и гледам да не правя много движения, защото не искам никой да ме забелязва. Което само по себе си е невъзможно, защото да седнеш на първия чин е най-глупавото и съсипващо достойнството ти нещо, което можеш да направиш. Но очевидно, да правя грешка след грешка е доста типично за мен, защото най-невъзмутимо вадя книгата от раницата си. Продължавам да чета от мястото, до където бях стигнала. По някое време чувам шушукане зад себе си и искрено се надявам да не е по мой адрес. И наистина не е. Защото се оказва, че са минали доста минути откакто съм влязла, а учителят се е появил. И очевидно не обича малки момичета, заинтересовани от литературата.

- Айде стига си чела тия любовни романчета! Не ми ги крий под чина, а си вади тетрадките бързо!

- Това не е любовен роман…

- О, така ли?! Да не би да е бил, случайно, учебника ти по математика? Я да видиииим…

Господинът бързо се наведе, погледна под чина ми, протегна ръка и взе книгата, а аз просто седях и гледах като ударена с мокър парцал. Идеше ми да заплача, но се съсредоточих в бялата дъска пред мен и не помръдвах.

- „Полет над кукувиче гнездо“. Кен Киси. Звучи ми като любовно романче. За някоя кукувица. – обърна се към класа – Не мислите ли? А?

Целият клас се смееше, а аз едвам сдържах сълзите си. Не беше книга за любов или за някаква тъпа кукувица. Беше толкова повече от това, а той не го разбираше. Единственото, което го интересуваха бяха тъпите му числа, кой колко бързо, и дали може да реши система от уравнения с три неизвестни. Поогледа книгата още малко, сякаш беше някакъв абсолютен боклук и я хвърли на чина.

- Така, не искам повече да виждам подобно държание в моя час. Тук аз ви уча да мислите, не да фантазирате.

От този момент вече не го слушах, просто исках всичко да мине, за да се скрия между етажите, при задните стълбища, да седна и да се разпадна за десет минути. После да стана и да се върна сякаш никога нищо не е било. Но никога не съм имала по-дълги четиридесет минути от тези.  

По едно време се обърнах назад, да погледна бързо към мястото където седеше Борис. Той ми смигна, усмихна се и вдигна тетрадката си към мен. На нея имаше рисунка на къдрокосо момиче, което чете книга. А над него една голяма усмивка „: )“.

Сълзите, които напираха в очите ми стихнаха. Имах приятел.



П.С. Артемис, какво имаш предвид под странно? В добрия или лошия смисъл?

trustNOone

Брой мнения : 2
Registration date : 11.02.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Училището е (без)край

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите