Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Употребата на сълзотворен газ

Go down 
АвторСъобщение
Stun Damage



Брой мнения : 5
Age : 21
Registration date : 26.12.2011

ПисанеЗаглавие: Употребата на сълзотворен газ   Пет 09 Мар 2018, 06:08

По груби изчисления първата третина от разказ, който в продължение на месеци вирее из главата ми до степен, в която се наложи да го изкарам писмено. Не гарантирам кога ще съм готов с останалото, а и цялото нещо е един експеримент с огъване на времепространството, който за мен е доста интересен, но не съм сигурен доколко е читаем, така че се чувствайте предупредени:

...което конвенциите на сюжетостроенето биха определили като край на историята, но само безгръбначни мижитурки се опитват да вкарат живота в рамките, в които пишем за него. А вярвам, че ти не си такъв. Така че ела тук. Има още толкова много да преживееш. Ела тук и присвои студа, който си дошъл да откриеш.

- Хауди, полупиян, в интервю за провинциален вестник

1.

Пари пътуваха по жиците.
Загледан в трептящите на залезния фон метални линии, през които той губеше малцовия си южняшки цвят и започваше да отеква в главата му като на стар дагеротип – посребряло черно с разпиляна по останалата текстура белота; негативът неясен в пространството – Уолтър се чудеше дали това е заплаха или просто каприз на времето.
- И в какво се състоеше въпросният сън? – попита той Травис.
- Споменах го колкото да почертая как мястото ми действа странно, нямах за цел да го разправям.
- Знам. И все пак, в какво се състоеше?
Петната и праха по прозореца все още не бяха достатъчно гъсти да замъглят истински гледката, но присъствието им бе очевидно и го навеждаше на усещане за някаква почти онтологична граница. В ума му изникна спомен за сходно наблюдение – без осезаемата сила на дежа вю, просто вяла асоциация – този път беше сам, но той все така наблюдаваше през мътно стъкло как пари пътуват по жиците, а под тях минувачите губеха контури и ставаха съвършени в бодрата си крачка по засъхналата кал на улицата долу; походката лежерна и с неправолинейна траектория, в силен дисонанс с активността по телта. Глухо туптене из слепоочията му, свиване в жлъчката.
- Намирах се в неназован град, но архитектурата и атмосферата силно ми напомнят Париж преди двайсетина години, поне както си го представям. Тази идентификация я правя мислейки в ретроспекция, тогава изобщо не бях занимаван от тривиалности като „къде съм“. Знаех само, че трябва... не, искам, да отида в кабаре на име Призрачната нота. Тръгнах устремено натам, но хванах някакви очевидно неподдържани странични алеи, пълни с дупки, и в бързината и мрака се спънах в една, и паднах право в нея. Беше пълна със звезди.
В спомена си Уолтър седеше на перваза със смекчено и абстрактно усещане за време, но покоят се наруши когато слънчев лъч премина косо през прозореца и го накара да замижи. Из въздуха на таванската стая затанцуваха прашинки и той внезапно усети горещината на отиващия си ден с целия ѝ задух. За момент дори му хрумна да отвори прозореца, но прецени жертвата като прекомерна – звукът винаги разваляше всичко – а и не бе сигурен дали пантите все още отблъскват развалата на непотребността.
- И носейки се из мрака ѝ, гледката беше безкрайно изпълваща. В буквалния смисъл. Виждах цялата шибана земя, някъде отдалеч, и също така виждах как я приближава някакво огромно създание, като горящо слънце, но със спирализиращи навътре накити от зъби, клатещи се гротескно под крайници, които първоначално приех за ръце, но след внимателно вглеждане установих, че са чепове, въздигнати в детесъзидателен устрем.
Успокои се с мисълта, че скоро слънцето ще залезе и осветлението ще се фрагментира, с което събра достатъчно ентусиазъм да стане. Отворът на фотоапарата прие нова ролка лента с познато задоволително щракване, а Уолтър започна да върти в главата си калейдоскоп от недооформени композиции.
- Ъъъ... и как се случиха нещата? – попита той. – В смисъл, ясно какво следва, но ми е трудно да си представя механиката на самото действие. Земята.. как...
- Нямам идея – Травис се надигна от бара и също приближи прозореца. – После се събудих, смутен и възбуден, и омацан от неволната сласт на съня.
Засилването на туптенето в слепоочията му подсказа, че няма нужда да чака вечерта, така че не се изненада от тропането по вратата и неясното провикване, долетели от долния етаж. Почти инстинктивно заобиколи разпилените по пода празни бутилки и цинкови клишета, но на стълбището размисли и реши да изхвърли едно от трупащите се шишета.
- И какво направи после?
- Отидох да се измия от засъхналата сперма.
- Не питах в толкова конретен план, очевидно.
Повторно чукане и скърцане на разхлабени дъски озвучаваха слизането му по стъпалата, покрай равномерно наредени картини към натежаващ въздух, но тежестта бе свежа и дошла с призраците на новото, неспособна да отрази крилатото усещане докато диша виещия се тютюнев дим и, воден от ръката на Ванеса, подтичва нагоре по стълбището, покрай кривнатите рамки на мръсни маслени платна, все още неопетнени от вманиачената педантичност на скуката – илюзия, рухваща с досадата от третото почукване, което не искаше да чува, но не можеше да си спести заради унижението, неизбежно при тичане да се отвори на човек с практическата функция на съдия-изпълнител.
- Просто се наслаждавах на меката утрин и възможността да не наблюдавам плодовете на подсъзнанието си по толкова пряк и визуален начин.
- Толкова впечатляващо митотворчество не би трябвало да те гнети – започна Уолтър с лека усмивка, но нещо в изражението на Травис го накара да спре. – Смяташ ли, че има нещо общо с мисията? – попита след кратка пауза.
- Не знам.
Разтварянето на вратата откри гледка към сиви очи върху издължено лице в начална фаза на сбръчкване.
Пратеникът на банката поглади брадичка – добре поддържан катинар, встрани от неколкодневна четина по бузите – и каза:
- Господин Банър, идвам да...
- Кажи ми какво да правя когато косата ми започне да пада и не знам какви хапчета да пия – прекъсна го Уолтър. – Поне това ще направиш ли, или го нямаш в себе си?
- Или не толкова с мисията, колкото с мястото; може би е от завръщането ти тук?
- Разбира се, макар че същите инструкции може да откриете в писания по стени и стъкла. Въпреки това ще помогна ако е мътно – новодошлият измести поглед от неопределена позиция над рамото му право към очите. – Но първо трябва да се справим с належащите проблеми и подпишем предаването на вашата половина на Банката. Упълномощен съм да Ви предложа таванската стая, в която доколкото разбирам и живеете, под наем, който намираме за адекватен спрямо настоящето Ви положение.
- Не знам – отвърна Травис.
- Няма да стане – отсече Уолтър.
Служителят трепна за момент, но запази спокойствие.
- Настоятелно Ви моля да премислите. Последствията по всяка вероятност ще се окажат далеч отвъд това, което може да си предста...
- Всъщност къде са другите? Не ми казвай, че още дремят, или се излежават лишени от копнежи.
- Не знам.
- А може би се излежават заради копнежи?
- Въображението е за бледи хора – Уолтър размаха неопределено бутилката. – Аз имам сляпо петно в едното си око. Ако не ви устройва, може просто да нахълтате с газа и отношението си и да ме принудите.
- Ако вярваш достатъчно в това, отиди и ги изритай от леглата.
- Вече не процедираме така. Но не приемайте това за хуманност – ако не се споразумеем цивилизовано с Вас, просто ще прекратим посредничеството си между Вас и Картела и ще ги оставим да Ви конвертират в пари по начин, който те намерят за задоволителен.
- Вярата ми не работи така.
- Театърът не работи и едва ли ще отвори отново, но няма да го получите. Аз...
Зад посредника преминаваше каруца, а водачът ѝ бе изправен и взрян целеустремено напред; фигурата му странно почернена върху бледнеещото оранжево, прорязващо пролуката между двете схлупени дървени постройки от другата страна на незастелената улица. В миг на блажена яснота Уолтър осъзна, че човекът от Банката е центърът на тази композиция и тя ще бъде идеална точно когато конете преминат отляво, но и разбираше, че идиотът очаква отговор и вероятно ще се мръдне изненадано при ваденето на фотоапарата, за да може кадърът да умре в незапечатана светлина, която просто се плъзва през пръстите и те заслепява с най-безполезната си употреба, защото не съществува вариант, в който тази ситуация се разплита благополучно.
- И защо по дяволите те пращат да пътуваш на майната си при положение, че местният клон на Банката е от другата страна на сградата?
Посредникът отвори уста, но се спря, след което поклати глава и в бавен ход тръгна обратно по улицата.
Не погледна назад. Уолтър хвърли празната бутилка в близката кофа.

***

Възпоминанията горят с неизменната миризма на камфор; второразредни импресии, пречистени от всякакъв копнеж в лумналата експозиция, която за миг ги съдържа напълно преди да се сгърчат и слегнат като поредния слой прах по дъното на камината.
Стените ѝ са различно изрисувани всяка секунда – флуидните очертания на пламъка непрестанно дооформят света на спомените, отдавна напуснал главата му. Разложени чувства, мъртви хора и взаимоотношения; мъртви пари в изоставени валути – не е сигурен каква част от тях някога му е принадлежала, и именно затова му се струват ценни.
Въпреки това не цели да проясни колективната памет на градчето – подобно ренесансово търсене на абсолютни истини му се струва сантиментално и компроментирано от отчаянието, до което непременно ще доведе и което той е достатъчно опитен да не бърка с далеч по-изначалното усещане за пустота. По-заинтригуван е от полутона, проявяващ се периодично по високия таван на огнището.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vanko

avatar

Брой мнения : 674
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Употребата на сълзотворен газ   Пет 09 Мар 2018, 21:15

Дано по-скоро си готов с останалото от историята, защото ме заинтригува Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Stun Damage



Брой мнения : 5
Age : 21
Registration date : 26.12.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Употребата на сълзотворен газ   Пон 12 Мар 2018, 02:26

Благодаря за изразения интерес. Мотивиращ е.

„Износена душица, горда и безотговорна, включително към хората, които те обичат. Когато животът ти нелепо прокърви през лентата вероятно би го сметнал за приноса си към бунта на поколението, без да осъзнаваш, че те не биха ти позволили да се превърнеш в мъченик. Ще запечатат страданието ти и именно него ще продадат. Разбери, че ефирното пространство винаги е празно, без значение колко хора гледат.“
Мисълта се въртеше и разтваряше из съзнанието на Хауърд в половинчат цикъл и предизвикваше у него желание да каже нещо – това или друго добронамерено предупреждение, или коментар за емоционалния блокаж пред перспективата да се разделиш с творчеството и местата, които те свързват с него – но думите бяха камъни в устата му.
„Говори, мамка ти“, съзнателно си натякваше Хауърд, и за момент дори му се стори, че е на път да изрече нещо по въпроса, но репликата потъна в сушата на небцето му, и когато усещането за безполезност се обади под формата на празнота в корема, Терънс обърна гръб на неплатежоспособния и тръгна по кишавата маса на местните улици, които прогресивно започваше да харесва – как опитват да го зелепят за земята; разбиват мечтите му и създават чувство за истинска връзка със света.
Очертанията на хора грееха под оранжевите снопове докато илюминацията се разпадаше и при все това, усилваше, а раздиплените ѝ направления пронизваха обитателите и обитаваното – лежерно седящи по пейки в наблюдение на уличен музикант, с аура на повърхностни, но еклектични естети, гледащи през него, но чуващи; с искрящи и шарещи очи в търсене на интересни криви ъгли към ветропоказателите по повечето неравно наредени къщи и параболите им; крачещи с разфокусиран поглед, но отделящи вниманието да докоснат всеки стълб от уличното осветление, с вече включено зеленикаво газено сияние, заглушено почти напълно от последната крещяща изява на деня и всичките ѝ невъзможни нюанси – заслепяващи наситени окраски, така меки и плавни в преходите си, от блесналото до мрака на сводовете и надничащите ъгли на странични улици, че Хауърд загуби всякакво усещане за ръбове и се умисли за всички картини без ясни линии, които улавят живота в атмосферичните места.
Най-плътните оттенъци на жълто го примамиха през трудно поддаващата врата на местния бар – стържеща при отваряне и плъзгаща се при затваряне – в меката прашасала дифузност на жежко помещение, процеждаща се през матираните прозорци на парцали от несъсредоточени отблясъци, твърде къси, твърде къси; всичко блестящо по оста на застиналите в неподвижния въздух частици. Златисто и уморено.
Хауърд не възприе по-конкретни детайли от помещението, текстурата на барплота и естеството на клиентелата бидейки второстепенни естетически грижи пред функционалното величие на мястото, което бързо го разположи на празна маса в ъгъла. Не бе съвсем сигурен дали е на първа или втора чаша когато белият фонов шум секна и гръмновната тишина го изтръгна от унеса.
Ризата на новия посетител бе необичайно чиста по провинциалните стандарти, но трите разкопчани копчета и неоправената яка излъчваха уместна небрежност, намираща естествено продължение в сандалите. Лицето правеше известно впечатление единствено с дълго чело и крив нос, но Хауърд го забравяше веднага щом обърне поглед. При нормални обстоятелства би върнал фокуса си обратно върху питието, но местните очевидно се бяха досетили за естеството на посетителя и по шокираното им зяпване Хауърд също разбра.
През пътека от рязко извръщащи се глави, човекът отиде до барплота с широка крачка, либерално веещи се ръце и леко приведена стойка, поръчка уиски и изчака суетенето на притеснения барман без никаква демонстрация на раздразнение – подпрян на овехтяло дърво, въртящ едновременно глава и очи, пускащ множество леки усмивки. После се насочи право към Хауърд, зае свободния стол и кимна.
- Добър ден, учтивостта повелява да ти се отчета. Аз съм от Картела.
- Знаеш ли, че по тези места ви наричат „безликите“? Преди смятах, че е просто евфемизъм за това какви безлични тъпанари сте, но предвид реакциите при влизането ти, човек се замисля...  
Хауърд направи жест с глава към тихо изнизващите се хора – не бяха достатъчно нетактични да се втурнат едновременно към вратата, но дори наглед спокойно седящите оглеждаха потока излизащи в търсене на пролука.
- Тук се вярва във всевъзможни простотии, но много са интересни от фолклорна гледна точка. Знаеш ли, че...?
- Разкарай се от масата ми – прекъсна го Терънс, вторачен в очите му и полагащ съзнателно усилие да не мига.
- Разбирам как се чувстваш – едва ли ще ми повярваш, но съм добър емпат – обаче държа да ме изтърпиш за малко. За да компенсирам неудобството, останалите питиета са от мен. – Два пръста по посока на бармана. – Макар че съм твърде прозрачен, липсва ми това излъчване на мрачна задълбочена мистериозност, при което на човек му отива да пие скоч.
- Само дотолкова ли можа да изтъниш иронията?
- Не беше добро начало, признавам. Даже е щедро от твоя страна да го определиш като ирония, беше си дърводелски сарказъм. – Дилърът поднесе чаша към него, но не получи отклик на тоста и показно я остави. – Та, местните легенди... на две-три мили оттук има едно старинно имение. Доста голямо, някои биха казали несъразмерно със строителството в градчето. Може би затова и са отделени. В някаква степен изглежда почти готически, въпреки че датира доста след онзи период. До един момент са го използвали като кметство.
- Е, и? История за призраци?
- Не точно, освен ако не дефинираш призраци като „това, което озарява нощното небе“. Причината за миналото време беше, че никой не е виждал последния кмет от над двайсет години. Според някои е полудял и скита безцелно из коридорите, според други е заминал, или пък е изгнил в удобното си кресло. Не смеят да проверят. По-интересното е, че и през ум не им минава да изберат нов. Карат без управление. Защото едно изчезване не може да е първопричина за нищо.
Хауърд мълчеше. След кратка пауза Дилърът се обади:
- Сега си представи, че кметът е пари. Така де, подраних и това е факт, но съдейки по отношението ти, работата вече е опряла до нас. Спокойно, оставих момчетата извън града, ще действаме тихо и по тъмно и няма да смутим никого. Хубаво е все пак да преглътнеш ситуацията и...
- Не ти се сърдя по някакви наивни морални съображения в стил „как може да причиняваш такива неща на хората!“. Просто не виждам логика. Страданието е толкова масово и евтино, че няма право да получава подобна търговска стойност от едното запечатване. Тази работа не връзва икономически смисъл, и именно това я прави неморална.
Дилърът го огледа с разширяваща се усмивка.
- Сега вече опитваш да ме софистираш.
- А? – Хауърд смръщи вежди. – Не можеш да извадиш глагол от „софистика“, глупако.
Дилърът започна да клати глава.
- Хрумвало ли ти е, че откакто ви забраниха употребата на насилие и газ, не успяваш да спасяваш неплатежоспособните именно заради тези чупливи рамки, в които си наврял изразяването си?
- Това предположение си го начукай обратно в отверстието, от което очевидно го извади. Дори не говоря за спасяване, просто им давам избор, предлагам по-малкото зло..,
- Не, виж сега... – Дилърът вдигна пръст и го размаха, но бързо прекъсна тика. – Не става въпрос за работата ти. Трудно ми е да ти обясня какво остава от слабините на човек след снъф филм – завършекът не е обикновено кастриране – но първият път, когато присъствах на подобно нещо, поглеждайки след това междукрачието на трупа – мъжки, впрочем – видях нещо, което мога да опиша единствено като впарясана жмуда. И не, не търси етимология на „впарясан“ в „парясан“, в смисъл на изоставен. И не ме питай какво означава. Просто го прекарай през главата си и виж какви асоциации предизвиква.
- Караш ме да проявя свободно асоциативно мислене след като вече си ми казал контекста. Наистина ли си толкова тъп, да те вземат дяволите?
- Хора с нашите професии не би трябвало да имат проблеми с разграничаването от контекста.
С тези думи Дилърът изпи чашата си до дъно и стана.
- Така де, просто помисли за това когато светът те изправи пред нещо, което изцежда думите ти като от мокра гъба.
Дилърът отиде почти до вратата, но внезапно се обърна и подвикна:
- Ей, Хауърд, забравих да те питам... кажи ми, как би казал, с една дума, „употребявам софистика“?
- „Разговарям“ – отвърна моментално Хауърд.
Дилърът грейна и вдигна палец нагоре, след което напусна бара.
Хауърд продължи да пие докато черни дупки прогресивно оживяваха в ума му, а светлината между тях започна да криви спектъра си през нереални диапазони докато придобие вида на абстракция, базирана на реалността, но гледана през цяло тесте лещи.
Допи последната чаша и облегна глава на масата.
В съня си Хауърд не беше безполезен. Колкото повече размишляваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че не е нужно да приема всичко като внимателно конструиран фалш. Отричайки се от Брехтовата отстраненост, той тръгна с леко подтичване да търси шерифа.
Когато му обясни какво е на път да се случи с Уолтър, застаряващият мъж започна да крачи нервно и реди предположения за потенциалното местоположение на длъжника. В крайна сметка реши:
- Ако трябва да се крие от такива хора, би го направил в имението.
- Събирай подчинените си – отсече Хауърд. – Бързо.
- Само един въпрос: как процедираме като го открием?
- Обгазяваме сградата, сваляме Уолтър с халосни патрони и го бием докато подпише.

***

Помощниците на щерифа бяха двама - заместник; чужденец на име Фридрих, и момче за всичко, което вероятно се казваше Джон, или Бартълби, но по някакви непонятни за Хауърд причини всички наричаха Карл.
Крачейки към кървавата ивица на изтъняващ хоризонт, Хауърд пъхаше бойни сачми в затвора на помпата си. Когато щракна с буталото се обърна към Шерифа:
- За какво имение на две мили става дума? Вървим от три часа, тази изсъхнала земя е равна като дланта ми, а не виждам нищо освен дребен камънак, вечния трепет на маранята и тези шибани стълбове, наредени покрай единствения едва асфалтиран път.
- Това не е същото време – отвърна Шерифа. – Но ти обещавам, че е близо.
- До какво? Границата?
- Всички места, фигуриращи в ума ти, са близо едно друго.
- Това не е особено полезно изказване.
- Не е. Но звучи мъдро. Вече съм на възраст, в която се очаква да казвам задълбочени неща.
Хауърд, усещайки потта да пропива през всяка пора от тялото му, спря да избърше чело и поеме дъх. Установи, че периферното му зрение не улавя хората на Шерифа. Обърна се рязко назад и ги видя застинали и неясни в горещия въздух. Когато отиде да пита какво ги е спряло, чу Карл да казва:
- Пари пътуват по жиците.
- По-интересно е накъде – отвърна Фридрих, загледан в позлатените от слънцето линии между стълбовете.
- Към всички студени и стойностни места – предположи Хауърд.

***

Възпоминанията горят. Лицето му е жертва на побесняло чиароскуро.
Ароматът на стар непалски лек за холера му се струва съвсем уместен акомпанимент на прозирните образи, редящи се като счупени рамки и кадри от обратната страна на зениците му в плътен поток, разклоняващ се и в трите посоки на времето едновременно, в края на всички тях стои Ханеман – черти отдалечени през фината зърненост – сред изпарения от одухотворени пламъчета; толкова тънки и така пълни с реалност.
Естествено е да мислиш за Ханеман. Наследството му е от камфор – това е кино. „Et in Arcadia Ego“ – невиденият надпис над всички хранили-ща на лента.
Стой на тъмно и почитай образите.
Той не е сигурен дали прокарва последното през главата си от часове или месеци когато меката неопределеност отвъд огнените пипала се разсейва и огромното помещение посивява – достатъчно светло да се видят издължените сенки, родени от обзавеждането и пробягващи мъждиво по линолеума в непохватен опит да последват разбилите прозореца източници на светлина.
Какво ви отне толкова много време, мисли си той докато гъстата мъгла, ярка и зелена се разпростира из стаята. Вместо да се свият, зениците му са дилатирани и беззащитни като предадени от обтуратор.
Знае, че натрапниците не са способни да го видят и ще минат през него, но срещу газа е безпомощен и, докато се срива на колене, прави отчаян опит да държи очите си отворени през струйките от лиснали сълзи и кръв, с плахата надежда, че взорът му ще успее да погали за последен път слягащите се в камината спомени.
Нараних ви, мисли си той и забелязва как по огнището играят миниатюрните бездни на няколко мъртви пиксела. Сривайки се му се иска да удари телевизора, а дефектите танцуват по горящите възпоминания с цялата уместност на стар непалски лек за холера.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Употребата на сълзотворен газ   

Върнете се в началото Go down
 
Употребата на сълзотворен газ
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: