Лично Творчество

Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Да се влюбиш в Демон

Go down 
АвторСъобщение
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Да се влюбиш в Демон   Пон 25 Юни 2018, 23:39

Това е история, която вече съм писал..няколко пъти. Всеки път е различна. Може би това е последната и истинска версия, а може би не. Надявам се да ви хареса Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Да се влюбиш в Демон   Пон 25 Юни 2018, 23:39

1.
Началото на края - края на началото


Ръката й бе все така нежна. Усещах горещите целувки по моето изстиващо тяло. Зелените очи, които в повечето случаи не изразяваха никаква емоция, този път преливаха от тревога. Дори сълзите й бяха успокояващи, всяка една от тях ми донасяше искрица надежда и топлина, когато се разбиваше върху кожата ми. Може би се надяваше, че това ще ме върне към живота, но уви вече беше прекалено късно. Бях между живота и смъртта. Бих казала, че тялото ми бе мъртво, но душата ми все още беше в стаята. Виждах бледото й лице и залязващите й очи. Исках да извикам: "Остави ме, забрави ме". Знаех, че тя ще стои там, завинаги. Както знаех, че спомена за нея няма да ме напусне, където и да попадна след смъртта си. Този път няма връщане назад.
***
Мислите си, че Ада е пълен с рогати демони, пода е нищо друго освен горяща лава и единственото, което се чува в далечината са страдащи викове. Не е така. Онази сутрин аз прекрачих истинският Ад. И то след като минах през стотина стъпала, вече почнали да рухват. Нямаше лава, а високи дървета. Близо стогодишна секвоя се издигаше от дясната страна, а наляво широк училищен двор. Още си го спомням, сякаш бе миналата седмица. Слънцето се издигаше над планината и озаряваше сградата. Беше 8 без 10 и на входната врата се блъскаха ученици, бързащи да влезнат преди приятелите си. Нямаше крясъци от болка, а само изблици на смях някъде в далечината. Прекрачих прага, любезно приветстван от охранителя отпред. Той бе висок, грамаден човек, вече на такава възраст, че по главата му не бе останала много коса. Веждите му бяха намръщени, но поздравяваше всеки ученик с усмивка. И тогава хаосът ти удря звучен шамар през лицето. Коридорите гъмжаха от малки и големи. Отляво бяха стаите, до всяка врата бе закачена малка бяла табелка, на която с черни букви пишеше съответния предмет. Стените - боядисани в някакво бледо оранжево като на места се виждаха следи от стъпки или футболна топка. В празното пространство на стените, между стаите, висяха различни снимки, извадени от събития и тържества свързани с училището. Всички бяха заети със собствените си неща, никой дори не ми обърна внимание. Не знам защо очаквах да чуя вик - "хей, ето го новото момче" и веднага да погледите на учениците да попаднат върху мен. Мразех това. Мразех да съм център на вниманието. Е, явно бях гледал прекалено много филми, защото нищо подобно не стана. Влезнах в новата си класна стая, където останалите вече бяха заели местата си. Не беше нищо особено. Отпред бялата дъска, до нея бюрото на учителя. Пред тях - двуместните чинове, наредени в три колони. На задната стена висеше стара карта на света, пожълтяла и захапена по ъглите. Може би защото това бе първият учебен ден, госпожата вече бе вътре, дори звънецът да не бе ударил. Тя бе ниска и пълничка женица, чиято рижаво-кафява коса бе вързана високо, за да не пречи на дребните й изцъклени очи. Тя с леко кимване и усмивка ме приветства в стаята, исках възможно най-бързо да си седна, затова набързо разгледах стаята и видях, че единственото свободно място бе до едно чернокосо момче, което седеше до прозореца и замислено гледаше навън. Дори присъствието ми, не можеше да го разсее. Мислех си да го попитам, дали може да седна до него, но не ми се искаше да нарушавам спокойствието му. Очите му бяха черни като нощта, мрачно се бе опулил, наблюдавайки нещо на двора. Косата му също бе черна и явно скоро не се бе срещала с гребен, тъй като стърчеше навсякъде. Вече можеше да се усети хладният есенен вятър, сутрините бяха студени в малкото градче, заобиколено от високи планини. Гъстите му вежди нещо се намръщиха и съвсем неочаквано, без дори да ме погледне, устата му се отвори:
-Кога се преместихте в града?
-Моля? -изненадан, че изобщо е разбрал за моето присъствие. -Тук съм израснал.
-Как така? Не си ли нов?
-Досега бях на домашно обучение.
-Странен си - най-накрая измести поглед от гледката навън и се завъртя към мен, забелязах, че носи черна тениска на "Pink Floyd". -Мисля, че ще си допаднем. Аз съм Томас, а ти си?
-Уорън - смъмрих и погледнах напред към госпожата. Понеже това беше първият учебен ден, часове нямахме, а само няколко приветстващи слова от класния ръководител. След това всички бяхме свободни да си ходим. Докато излизахме от стаята, успях по-добре да огледам Томас. Със сигурност бе по-висок от мен, изглеждаше като "лошите момчета" от филмите. Черната тениска бе допълвана от същия цвят прилепнали панталони и кецове, които пък леко изпъкваха с белите си черти отстрани. Още преди да излезе от сградата, стискаше кутийка от цигари в лявата ръка. До него бързо притича момиче с права кафява коса, която се спускаше до кръстта й. Кожата й бе бледа, а очите - зелени бижута. Беше загащила широка бяла тениска, която човек щеше да си помисли, че е мъжка, а може би и беше. Късите й, розови панталонки обаче определено не бяха, украсени с бели цветчета. Сърцето ми прескочи. Гърлото ми пресъхна. Но краката ми се подкосиха чак когато Томас се обърна и ме видя. Очите му светнаха и замаха с ръка.
-Хей, мой човек, идваш ли?
Последвах го, вече бяхме извън двора на училището, зад едно малко магазинче, където имаше две дървени пейки и маса. Когато най-накрая ги настигнах, пред лицето ми застана непознатото момиче. Усещах сладникавият аромат на парфюма й. Изчервих се, докато нейното лице остана така бледо като на призрак.
-Къса руса коса, сини очи, очила, не особено висок...не си в базата ми данни - изстреля бързо тя.
-Какво?
-Не обръщай внимание, понякога е такава - засмя се момчето с цигара в уста. -Уорън, това е Емили и обратното.
-А! Новият ученик.
Преглътнах трудно. Сърцето ми отново прескочи. Направих две малки крачки назад.
-Какво, мислиш ли, че е достоен?
-Ще трябва да се докаже - отговори момичето като скочи назад, отдръпна се и седна на пейката.
-За какво говорите? - не получих отговор, но смехът им ми подсказа, че просто се шегуват.
Винаги се придържах към предварително изготвен план. Да, знам че често животът е това, което се случва, докато ние си правим планове, но цялото ми съществуване бе изградено върху идеята, всичко да е планирано и да не поемам никакви рискове. Коли профучаваха недалеч от нас. По някое си време се показа една дебела жена от магазина, потъркваше ръце и подсмърчаше шумно. Помоли ни да си купим нещо, за да използваме пейките им или просто да напуснем. Нито Емили, нито Томас реагираха. И двамата бяха загледани в далечината, където се виждаха два силуета да се приближават. Единият силует принадлежеше на високо и мускулесто момче, само по бял потник. Главата му бе гола, очите големи, веждите тънки. За неговата мускулеста ръка се държеше момиче, с къдрава черна коса, все още с летен тен и широка бяла усмивка. Дори от далеч се виждаше любовта помежду им.
-Хайде, да се махаме - подкани ни Том, който пусна цигарата на земята и я смачка с крак.
Двойката, която тъкмо пресичаше пешеходната пътека, за да стигне до нашата страна на пътя, ни посрещна с объркани погледи, най-вече насочени към мен.
-Кой е този? - подхвана момчето.
-Уорън - каза Емили.
-Това са Майк - капитана на отбора по баскетбол и приятелката му Ана.
-Приятно ми е.
Сега като се замисля, разбирам колко много главоболия щях да си спестя, ако не бях последвал Томас.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Да се влюбиш в Демон   Пон 25 Юни 2018, 23:42

2.
Петимата мускетари


Не зная как тия четири персонажа бяха толкова различни и същевременно близки. Приятелството им се усещаше във вятъра на няколко километра. Наблюдавах ги тихо, докато вървях зад тях. Говореха си сякаш се познаваха цял живот. Смееха се заедно, в този момент усещах свободата им. Нищо не можеше да ги сломи. Те бяха безсмъртни.
-Май не се забавляваш - доближи се до мен Томас.
-Глупости.
-Сега си част от нас. Ти си петият мускетар. Ако си съгласен де...или имаш нещо по-интересно за вършене вкъщи?
Сигурен съм, че знаеше отговора преди да му отговоря. Да, на бюрото ми в стаята, до монитора на компютъра, под нощната лампа ме чакаше книгата на Джак Керуак - "По пътя", която бях започнал преди няколко дни, но нямах време да довърша. Имах намерението да го направя онази вечер, но все пак това бе единственият ми шанс да намеря приятели, колкото и странни да са те. Може би бях достатъчно луд, че да се впиша при тях.
-Добре, къде отиваме?
-Трите бора.
Трите бора наричаха една бесетка нагоре в гората, над градския футболен стадион. До нея се стигаше по малка кална пътека и мога да ви уверя, че имаше много повече от само три бора. Но явно името бе останало от времето, когато са били само толкова. Отгоре се виждаше целият град, а бесетката, с изгнили дъски, младежите използваха за място, където да пият и пушат скрити от родителите си. Прашната диря, наречена пътека, се извиваше през гората в продължение на два километра. Вървенето по нея бе трудно, тъй като бе обсипана с хлъзгави иглички, малки камъчета, които се набиваха в обувките ми, а на места дори се търкаляха кенчета бира. Никога не бих тръгнал сам. Беше си някак страшничко. Слънцето вече се скриваше и дърветата изглеждаха все по-зловещо. Седях на един камък, краката ми висяха надолу към пропастта. Наистина беше красиво. Бетонните сгради бяха като малки играчки, а хората - объркани мравки ходещи без цел наляво-надясно. Залезът правеше гледката още по-приятна за очите. В такива моменти разбирах колко нищожни сме ние хората, просто невидими точици във Вселената. И всички ние се лутахме по коридорите на живота.
-Какво си се умислил? - на скалата до мен седна Емили. Останалите се смееха в бесетката зад нас. -Как е възможно да наблюдаваш тази красота и да си така унил?
-Не съм унил, просто размишлявам.
-Често ти се случва, а?
-Защо, на теб не ти ли се?
-Понякога е най-добре да се оставиш по течението, пък каквото ще да става - за момент се замисли и замълча, но след това още по-уверено продължи: -Искаш ли да ти покажа нещо?
Мисля си, че не бих могъл да й откажа, каквото и да беше това "нещо". Очите й светеха в контраст от гората зад нея.
Секунди след това вървяхме по една пътека, която все повече ни отдалечаваше от бесетката. Емили вървеше безстрашно напред, докато аз се оглеждах навсякъде в очакването всеки момент върколак да ни нападне. Виждаше се, че скоро някой беше минавал, храстите бяха стъпкани, а в земята леко се отличаваха човешки стъпки. Скоро измежду дърветата се показа поляна, достатъчно широка, за да се построи друг стадион, но някак си откъсната от всичко останало. Беше тихо. Птичите песни бяха престанали, а някъде в далечината се чуваше бухал. Залезът галеше тревите. Виждаше се шосето, по което профучаваха коли. Градът беше някъде зад гърба ни. Застанах на ръба, който бе като край на света, от там надолу - смърт. Склонът бе толкова стръмен, че и герой от видеоигра не би оцелял падането.
-Идвам тук постоянно, помага ми да мисля. Може би и на теб ще помогне.
Тя стоеше зад мен, усещах топлият й дъх във врата си, а може би бе просто вятър. Все пак предпочитам да мисля, че е било първото.
-Другите няма ли да се чудят какво ни се е случило?
-Имаш право, хайде да се връщаме - и отново тръгнахме през гората, за да се върнем при останалите.
Спомням си, че те вече бяха обърнали по няколко бири и изобщо не бяха забелязали, че ни няма. Бих казал, че рискът си струваше и никога няма да забравя този първи учебен ден, а тогава бяхме само на по шестнайсет. Ставаше тъмно и студено затова решихме, че е време да се прибираме. Всичко щеше да се промени, определено не по начина, по който се надявах, докато вървяхме надолу към града...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vanko



Брой мнения : 684
Age : 19
Registration date : 08.12.2015

ПисанеЗаглавие: Re: Да се влюбиш в Демон   Нед 01 Юли 2018, 20:47

3.
Лимони и манго



Свобода. Тази проста думичка, която определя съществуването ни. Искаме да сме свободни. Когато чуеш тези думи от дете, то копнее да прави каквото си пожелае, без правила и без родителите му да го наказват. Има далеч по-дълбок смисъл ако възрастен го каже. Тези думи придобиват една сериозност притъпявана предварително от обществото. Ние, хората сме роби на технологиите. Модерни "зомбита" забили глави в малки екрани. Ограничени мравки в необятната Вселена. Чудя се как на някои хора еготата продължават да растат, а мозъците да се смаляват. Все повече затъваме в робство на медиите, на политиците, на парите и лъжите, абе на живота като цяло. И ние сме просто безучастни очевидци, наблюдаващи собствената си участ. Вярвам, че когато животът ти поднесе лимони, трябва да ги стъпчеш и да поискаш манго.
Отворих очи, намирах се в час по математика. Някъде измежду скучните задачи бях намерил най-доброто сънотворно. Учителката беше висока и стройна. Лицето й бе изписано с бръчки, а дебелите очила сякаш бяха прекалено тежки за нея. Грачещият глас, който излизаше от устата й, подхождаше перфектно на скелетовидното тяло. Дори да се опитам сега да си припомня точно какви задачи се опитваше да обясни на даската, не бих могъл, а и мозъкът ми никога не е бил на "ти" с математиката. Всичко мина нормално и доста бързо. През целият ден обаче седях сам, Томас го нямаше. Не видях нито Емили, какво пък остава за Майк и Ана.
Беше ми скучно, прибирах се от училище и както винаги се бях отнесъл някъде надалеч в други галактики. Обичах да минавам през една затънтена уличка, далеч от центъра на града, където нямаше ни хора ни коли. Тишината беше спокойствие. Пред очите ми се изписваха различни светове и за момент забравях пустата реалност, в която живеех. Чувах разни приказки от дворовете около мен, някъде някой режеше дърва и псуваше под нос. Кучета лаеха като че ли водеха задълбочен разговор. Винаги в подобни моменти си спомням немската овчарка, която съседите имаха. Джордж и Веса бяха една мила двойка на средна възраст с благ характер. Джордж беше местен, бивш военен и за малко футболист в отбора ни, който тогава бил сред големите, докато сега дори стадионът ни не се използваше. Войнишка прическа и набола брада, сбръчкано лице и леко накуцващ поради някаква травма от футболните години и все пак винаги ни поздравяваше с усмивка и с някоя шеговита история, често дори ни измисляше прякори, на които след това се смеехме, когато паднеше вечерта и цялата тълпа от малчугани се събирахме на улицата. Жена му нито веднъж не съм я чувал да повиши тон, дори когато измачкахме лалетата й с топката, която изпратихме в двора й след неуспешно изпълнение на дузпа. Даже напротив. Освен позитивното настроение, тя винаги носеше със себе си и някаква почерпка. Не мога да си спомня точно колко пъти ни е донасяла кекс или диня, нещо сладичко останало в хладилника. Кучето им обаче беше пълна противоположност. Зло, нацупено и лаещо по цяла нощ. Мисля, че дори и те не се наспиваха заради него, но какво да го правят, нали е част от семейството. Може би заменяше липсата на сина им, който живееше някъде далеч и рядко се прибираше, ако изобщо го правеше. Топката не рядко попадаше в двора им и няколко пъти, животното наречено Рекс, я пукаше с острите си зъби. За останалите случаи бяхме измислили хитра схема, която не веднъж спаси футболната ни топка. Докато един занимаваше кучето в едната страна на оградата, рискувайки пръстите си или цялата си ръка, друг прескачаше от другия край и измъкваше топката, а след това и себе си, колкото се може по-бързо. Не мога да повярвам, че сме успявали в това си начинание.
Много бързо вече бях пред дома си. Улицата, на която живеех беше дори по-спокойна от тази по която се прибирах. Поне сега, когато детската банда ни се разпусна, всички пораснахме и станахме заети. Повечето от приятелите ми от миналото заминаха надалеч, с други просто се забравихме. Вятърът все още носеше спомените от игрите и щуротиите, които правехме. Отново усещах онова безсмъртие, което и предния ден, когато бях с новите си приятели. Само че ме очакваше домашно, досадни задължения като миене на чинии и още една самотна вечер. Или поне така си мислех. Някъде към шест и половина, навън вече започваше да се стъмва, а на мен ми се доспиваше от цялото взиране в учебниците, получих съобщение. Попринцип никой не ми пишеше, така че се учудих. Взех телефона и прочетох следното съобщение от Томас:
"Трябва ни малко помощ. Ела у нас",
а след това беше оставил адреса си. Не жвиееше далеч от мен, само на няколко пресечки. Без значение за какво ме викаше, със сигурност щеше да е по-интересно от уроците по биология. Така си помислих първо, но после усетих сериозността на тези думи. Само за няколко секунди наметнах сивото си яке, забърсах очилата си и обух кецовете си, нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че се е случило нещо лошо. Винаги ги усещах тия неща, понякога и грешах, защото явно се паникьосвам прекалено лесно, както може би и в този момент, но сега освен с разум, усещах неприятното чувство и в стомаха си. "Нещо лошо е станало" - мислех си по целия път към Томас. Крачките ми бяха бързи, отстрани може да е изглеждало, че тичам. Къщата на Том не беше нищо специално. Два етажа, някакъв бежов цвят на изолацията отвън, кафява дограма. Двор нямаше, само две лехи с цветя пред верандата. Бързо изкачих трите дървени стъпала, за да почукам на вратата. Майк отвори и с поглед ме покани да влезна. Погледът ми се заби в стар, тъмнозелен диван, достатъчен поне трима да седнат. На него лежеше Емили, завита с черното си кожено яке. Лицето й беше по-бледо от обичайно. Главата й си почиваше върху колената на Томас, който с ръка галеше косата й. Излгеждаше толкова безжизнена.
-Какво е станало?
-Взела е някакви хапчета, намерихме я припаднала.
Винаги съм се чудил защо някой би посегнал на живота си. Егоистично е. Бягаш от проблемите си и докато ти не трябва вече да се справяш с тях, оставяш само болка на родители, приятели, познати. Защо? Няма никаква свобода в това, дори капчица. Вместо да разпънем крилата си, собственоръчно ги откъсваме. Преглътнах трудно, сърцето ми прескочи, но този път от мъка, гледайки тази ужасяваща картина, която никой художник не би се хванал да рисува. Имах толкова въпроси в ума си, но просто останах там - в тишината и тъмнината.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Да се влюбиш в Демон   

Върнете се в началото Go down
 
Да се влюбиш в Демон
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» t.A.T.u.
» Банши
» Personal Demons
» Демон, юда и магьосник
» СББ Медия АД

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: