Стопаджията.

Предишната тема Следващата тема Go down

Стопаджията.

Писане by Анджи on Вто 05 Май 2009, 21:56

Сид ме насърчи да го пусна. Може би ще го продължа. Може би не. А и по принцип, не пиша добре, но пак си се надявам да ви хареса.

.=.

Мислех си – какъв е смисъла на всичко?
Ето ме и мен тук. Слънцето така пече, че едва не ме изгаря. Всичко трепери от жегата. Така сме тук, в Тексас. Макар, че една голяма част от митовете за каубои и така нататък са си верни...отчасти. И ето ме и мен тук.
Ама как стигнах дотук?
Ако ме погледнете, наглед съм си едно съвсем нормално момче. Външния вид често лъже. Не мога да кажа, че съм ненормален, всъщност. Въпрос на гледна точка. Родителите ми мислеха, че нещо сериозно е сбъркано с мен. Всъщност, те са причината да съм тук.
Ох, започнах това от главата за краката. Не трябва така. Защо? Аз съм подреден. Поне по принцип. Прекалената ми подреденост и перфекционизъм понякога ме вбесяват. И, по дяволите това слънце. Разсейва ме.
Реших да започна това след бягството ми от къщи. Просто да покажа живота на един най-обикновен стопаджия. Не, не галактически. Най-обикновен, тръгнал от Тексас към Ню Йорк, към един нов живот...или поне той така си мисли. Добре, че имах достатъчно акъл да си взема тетрадката. Не знам докъде ще ме докара тази история. Никаква идея си нямам. Но, ако погледнем реално, още с това объркано начало направо разказах играта на хронологията и свързаността.
Проклето слънце. Пречи ми да мисля.
Погледнах нервен часовника си, осъзнавайки, че е 12 часа на обяд. Изненадах се, не очаквах да е толкова рано. Това прави...29 часа откакто се измъкнах от прозореца на стаята си, носейки само една раница на гърба си, с около петстотин долара в джоба, айпод, изключен телефон, тетрадки и книги. В общи линии се радвам, че се получи така. Можеше и да е много зле. Можеше да се давя в самосъжаление, в носталгия или болка по родния дом. Но...честно казано, не мисля, че някога бих искал да се върна там. Край! Стига с тези мисли. Сега гледам напред – към онзи хоризонт, който наблюдавам от толкова години и който искам да стигна. Е, вече мога да го направя. Не бих казал, че съм планирал дълго бягството си – беше доста спонтанно решение, но може би една малка част от мен си е знаела, че ще го направя. Е, това е животът. Можеш да изкараш момчето от фантазията му, но не можеш да изкараш фантазията от момчето. Като малък дори не знаех защо спестявам пари. Не мислех, че някога ще ми потрябват. Да е жива и здрава касичката ми. Мир на светлите й парчета. Разсмивам се, като си помисля за това. Хората, които се наричаха мои „приятели” там, вкъщи, ми казваха, че се държа прекалено незряло за осемнадесетте си години. Дори питаха дали са ми объркали датата в акта за раждане. Възможно е.
Покрай мен мина син опел, аз вдигнах палец, но получих само един клаксон в отговор. Вече започнах да свиквам. Дотук пропътувах с един забавен и леко отнесен странник, който ми разказваше едновременно за тъщата си, работата си и икономическата криза. Докара ме до кръстопътя и каза, че трябва да тръгва за Оклахома. Така че, теоритично, аз още съм си „вкъщи”, иначе казано, в Тексас. Леко понаместих очилата на носа си, смръщвайки се срещу слънцето, което блестеше едва ли не нарочно право в очите ми. Прокълнах тъпия си нарцисизъм, защото бях избрал очила, които изглеждат добре, но нямат слънцезащитно покритие.
А, между другото, трябва да склоня следващия който ме вземе да ме метне до някой близък пит-стоп. Или мотел. Не, че имам нещо против да пътувам през нощта, напротив, нали затова съм тръгнал, но сандвичите ми вече свършваха, а колкото и надъхан да бях за стопаджийството, то дори навитак като мен не можеше да издържи без храна. Въздъхнах и, тъй като беше неделен следобед, което означаваше малко коли, аз седнах до магистралата, все пак продължавайки да вдигам палец на всеки преминаващ. Упреквах се, че бях облякъл една от най-черните си тениски, но не ми се занимаваше да се преобличам в тази гола пустош, а и се бях зарекъл, че ще нося една тениска, докато не замирише на пор или просто не се разкъса. Имах две. Чудех се дали да извадя айпода си, но после размислих, защото трябваше да си пестя батерията. Брей, това стопаджийство изобщо не беше това, което очаквах. Надявах се да се запозная с много и различни скитници, които също като мен търсят нещо, което не разбират. Очаквах да стана истински бездомник, да ми порасне брада, да бъда някой най-накрая, да си намеря нещо. Може би прибързвах. Не може би, аз наистина го правех. Винаги съм бил така – мисля с един-два хода напред от останалите. Казват, че това било добро умение в играта на снукър, но, честно казано, никога не ме е привличала. Летаргична ми е.
Най-накрая нещо спря до мен. Нещото в последствие се оказа камион с весела жълта каросерия. Рипнах пъргаво и въпреки жегата се намърдах вътре. Шофьорът, симпатичен на вид чернокож, отвори прозорчето и извика в моя посока:
- Хей, приятел, накъде те вее вятъра?
- Ню Йорк – възможно най-учтиво извиках и аз към него.
- Имаш късмет, хлапе! Мога да те стоваря направо в Санта Фе!
Зави ми се свят. Санта Фе! Градът Санта Фе! Не бях съвсем сигурен дали ще докретам до големия Ню Йорк, но, по дяволите, столицата на Ню Мексико определено си струваше да се види. На всяка цена! Хич не ми се искаше да минавам през Колорадо, имах роднини там, но мисълта, за огромния брой щатове, които ми оставаха, хич не ме вдъхновяваше. Въздъхнах, благодарих на шофьора, предложих да му платя, но той любезно ми отказа и започнах пътешествието си в жълтата каросерия до Санта Фе. Въпреки тръскането бях напълно доволен от стечението на обстоятелствата. Все пак, транспорт, рая на всеки стопаджия.
Май забравих да спомена. Името ми е Марк.
avatar
Анджи
aladdin sane

Брой мнения : 673
Age : 23
Localisation : wales, uk
Registration date : 28.02.2009

Вижте профила на потребителя http://imgonnawriteyoualovesong.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Стопаджията.

Писане by Жизел on Сря 06 Май 2009, 22:12

Ти не пишеш просто добре , пишеш страхотно добре ... sunny Ще ми е интересно да прочета и продължение Rolling Eyes
avatar
Жизел

Брой мнения : 2
Age : 25
Registration date : 03.05.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Стопаджията.

Писане by Анджи on Сря 06 Май 2009, 22:24

sunny sunny

.=.

    I
    Приключения в Санта Фе


Земята се тресе.
По дяволите, защо земята се тресе?!?
Бавно отворих очи, опитвайки се да взема нещата на фокус. Сетих се къде всъщност се намирам. Отне ми повече време отколкото би отнело на някой средностатистически интелигентен човек, но все пак успях, което заслужава похвала. Леко наместих очилата, които се бяха плъзнали надолу по носа ми и се протегнах така, че костите ми изпукаха.
После, с изненада установих, че не бях сам в каросерията.
- Добър вечер, спяща красавице.
След като мозъка ми си намери мястото осъзнах, че срещу мен седеше един средностатистически лентяй. Косата му беше рижавеникава, стигаща горе-долу до раменете, облечен в риза и прокъсани дънки, а в зелените му очи имаше подигравателни пламъчета. Очевидно намираше нещо смешно по мен, устата му беше изкривена в лека усмивка. Изобщо не се вписваше с представата ми за скитник, не приличаше на онези стопаджии от книгата на Керуак, която бях изял с кориците.
- Качих се преди малко – отговори на незададения ми въпрос той – пътувам към Орегон. Ти накъде си?
Ясно. Противоположна на моята посока. Е, значи оставаше мимолетно познанство. Достатъчно, поне за мен.
- Ню Йорк.
- Ню Йорк Сити? – засмя се той иронично – Центъра на вселената, а? Определено се целиш нависоко, хлапе.
Крадешком го огледах. На пръв поглед не изглеждаше по-възрастен от мен, но сега, като го огледах внимателно осъзнах, че минава трийсетте. Може би беше заради ризата и прокъсаните дънки. Все пак, очите му бяха тези на скиталец, на човек, който бе видял много и много път. Предстоеше ми да уча много.
- Как ти е името? – попита ме той.
- Марк.
- Чий Марк?
- Просто Марк.
- Разбирам, беглец. Ами, браво на теб, че си се решил на нещо такова.
Бях изумен как веднага ме беше разчел. Ако за всички бях толкова прозрачен, направо можеше да си нахлупвам каскет и да бягам да живея в Азербейджан под чуждо име. А може би просто човекът си знаеше.
- Аз съм Уил.
След моето мълчание, онзи продължи:
- Виж, смяташ ли да ми докажеш, че можеш да съставяш изречения, които са по-дълги от две думи?
- Не съм от приказливите – свих рамене аз. И така си и беше. Съжалявам, но нямам навика да разказвам на непознати в каросерии за живота си и роднините до девето коляно. – Къде сме?
- Момент. – той почука на стъклото, което отделяше шофьора от нас и то се дръпна настрани – Ехей, Колинс, къде сме?
Аха. Колинс, значи. Интересно. Откъде ли се познаваха? После разума ми се обади, макар и да беше през девет гори в десета. Това, че аз не питах за имената на хората, които ме вземаха, не значи, че и другите не го правеха. Ама разбира се.
- Тъкмо влизаме в Ню Мексико. Дребния с очилата, спирката ти идва скоро. След около 3-4 часа.
- Това е скоро?
- В стопаджийско време, това са две минути. – Уил ме изгледа подозрително – Сигурно пътуваш отскоро.
- От ... – погледнах си часовника – 32 часа и половина.
Леле, ама толкова ли бях спал?
Очевидно събеседника ми не ме намери за интересен, защото се върна към заниманието си да съзерцава вътрешността на каросерията. Въпреки, че жълтото е наистина един от любимите ми цветове, на един етап наистина ме заболяха очите от него. А мисълта, че ме очакват още три-четири часа път, обграден от очеизбождащо жълто, ме накара да изпусна дълбока въздишка. Но не се оплаквах. След още половин час, вече не забелязвах другия в помещението. Скуката надделя, извадих айпода си. Предадох се, така да се каже. Наместих слушалките в ушите си и сложих на разбъркващ режим, с надеждата да падна на нещо, което ще ме успокои, което ще полее вода върху все още пламтящото ми любопитство за скитническия живот, което ще накара съзнанието ми да се отпочине.
Груба грешка. Паднаха ми се Пантера.

Вие не можете да ме изгорите - аз извадих моите черва навън още в миналото.
Възползвал съм се, защото вие знаете от къде съм дошъл. Моето минало
Вие водите война на нерви,
но не можете да разбиете кралството.
Не можете да бъдете както вашите идоли. Не можете да ме засегнете.


Ама наистина. Този режим е голяма порнография. Мислиш си за едно, а той те отвежда някъде съвсем другаде, взима ти мислите и напълно ги изопачава. Човека, който го е измислил, трябва да се накаже със затвор или общественополезен труд.
Боже, само за глупости си мисля.Ама изобщо има ли по-съдържателно занимание в този момент?Съсредоточих се върху музиката си и след малко вече почти не усещах злокобното тръскане на камиона, не забелязах кога и защо Уил слезе и отново бях сам. Не усетих и как минаха тези трижди проклети няколко часа и камиона спря, което ме накара да изхвърча към отсрещната стена и почти да падна в кофа с боя. Добре, че не го направих, не можех да жертвам тениската си.
-Хайде, момче. По живо и здраво. – чух аз познатия глас.
- Благодаря! – викнах му аз и побързах да се разкарам от каросерията колкото можех по-бързо и да видя Санта Фе. Най-накрая, слънчевия Санта Фе, където като малък исках да отворя ресторант. Бръкнах в задния джоб на дънките да се уверя, че все още имам онези налични петстотин и се успокоих като ги усетих. Адът за един деветнайсетгодишен начинаещ скитник е да остане без пари. Но очевидно скитниците бяха достатъчно почтени, че да не крадат. Това ме радваше. Махнах на Колинс, който ми се ухили и тръгна по своя път. А аз – по моя. Със старата раница на гръб, с фантазията, със слушалките и, разбира се, духът на скиталеца, който блуждаеше във всеки един от мен, когато видех път пред себе си.
Санта Фе беше прилично голяма столица, но тъй като аз бях способен да се загубя дори и в градче от една улица, не след дълго установих, че се въртя в кръг. Може би прекалено очарован от красотата на „слънчевото Санта Фе” както го наричах като малък не се осъзнах и обиколих два пъти едно и също място. Най-накрая съумях да попитам за пътя към най-близката автогара. Вече имах горе-долу изграден план в главата си. Все още бях против идеята да пътувам с автобус – винаги ми се бе виждало като глупава загуба на пари. Защо да се нагъчкваш заедно с някакви други хора, като можеш спокойно да си пътуваш на стоп? Но сега, имайки предвид че исках малко повечко скорост, все пак се реших. Смятах да пресека целия Канзас, защото, честно казано, изобщо не ме интересуваше защо Дороти и Тото бяха минали под дъгата. Айова също не ми представляваше интерес. Проблема бе времето. Пътуване от Ню Мексико до Илиноис би отнело поне...
Три дни.
Мамка му.
Три дни, накрампен в някакъв автобус, перспективата хич не беше светла. Вдигнах рамене сам на себе си.Тогава ми просветна. Нямаше никакъв проблем да сляза в Джеферсън сити. Оттам отново щях да хвана магистралата. Да, чудесно. И щеше да съкрати пътя ми поне с ден и половина. Което, на фона на това, което си представях допреди малко, беше неописуем рай. След като се сподобих с билета си, който струваше четиридесет долара, се завъртях насам-натам из града. Оказа се, че всъщност не е толкова величав, колкото си го представях. Два пъти се опитаха да ме ограбят. Трима щяха да ме блъснат. Един дори ми предложи, по някаква странна причина, да се снимам във филма му. Отказах с любезна усмивка – не се чувствах достатъчно готов да ставам медийна звезда. Останах леко разочарован, но настроението ми веднага се повдигна от старовремската камера, която си купих от един антикварен магазин. От онези, с лентите. Като на Марк Коен, във филма „Наемът”. Бях напълно във възторг. Търсех си такава от пантивека – Коен ми беше герой още откакто бях гледал филма, мисълта за моя собствена документална лента за живота на един скитник беше вдъхновяваща. Ентусиазиран, веднага хванах първите кадри от Санта Фе, малко преди да тръгна – бездомница, ровеща в една кофа за боклук, плакат, на който пишеше „Вярваме в Бог”, един доста странно изглеждащ травестит, който изглеждаше щастлив и си пееше някакви неща по улицата. Бях удивен от разнообразието на хората по света. Одобрителни реплики от рода „Вижте го, документалиста” бяха навсякъде около мен, но, честно казано, не ми пукаше. Чувствах се бохемски и това ми харесваше.

Ентусиазмът ми спадна едва ли не веднага, когато видях в какво ми предстоеше да се возя до Джеферсън. Не автобус, а по-скоро микробус, в който със сигурност нямаше климатик и щеше да е задух все едно си в ада. Опитвайки се да не се оплаквам, аз се намърдах вътре. За 40 долара, определено не си струваше. Преглъщайки болезнено и отпивайки от водата, аз приех мълчаливо съдбата си. Погледнах отново към часовника си – минаваше седем. Точно... не, няма да смятам часовете. Стига толкова. Срещу мен стоеше някакъв, който ме наблюдаваше с яснозелени очи. Свих рамене, леко подсмихвайки се, а неговия поглед се отмести. Въздъхнах. Бих искал да си обясня толкова много неща...но не точно в момента. Отново зарових слушалките в ушите си, потапяйки се в гласа на Лайънъл Ричи.

Мога да го видя в очите ти.
Мога да го видя в усмивката ти.
Ти си всичко което съм искал, и ръцете ми са широко отворени.
Защото ти знаеш точно какво да кажеш,
и знаеш точно какво да направиш


Честно казано, изобщо не ми се връзваше с момента, но, както винаги, болезнения мързел ми попречи да помисля какво всъщност слушах, затова се загледах в подскачащите багри на Санта Фе, от което вече излизах.
avatar
Анджи
aladdin sane

Брой мнения : 673
Age : 23
Localisation : wales, uk
Registration date : 28.02.2009

Вижте профила на потребителя http://imgonnawriteyoualovesong.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Стопаджията.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите