Welcome to our Garage Sale of Souls

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Пон 21 Сеп 2009, 10:28

Inspired by Damien Rice and my not-so-happy mood.

"I wanna hear what you have to say about me
Hear if you're gonna live without me
I wanna hear what you want
I remember december.."

Memories

Говоря по телефона. От онези, със мръсно-жълтия цвят, като зъбите на стар пушач. Въпросите ми идват в повече.
"Кога ще се видим?"
Нима по гласа ми не си личи, че ако не се видим на куково лято, то ще е доста по-късно?
"-Не знам, нямам настроение.
-Защо?"
Иде ми да загриза спиралообразния телефонен кабел.
"-Просто нямам.
-Добре ли си?"
Хората са много сладки, когато са учтиви. Когато питат въпроси, които
вероятно дори не ги интересуват и ги задават със същата методичност, с
която попълват формуляр за информация относно местоживеенето им.
И в името на тази учтивост, аз трябва да страдам, нали? Такава е проформата.
"-Добре съм.Естествено.Защо да не съм?
-Ти ми кажи?
-Аз..?
-Звучиш странно.
-Аз.."
А аз.. дори за разходка по плажа не мога да си помисля, без да ми се
насълзят очите така, сякаш съм си напъхала две лукови глави в устата.
"-Ти..?
-Ще затварям.
-Добре. Може би...
-Чао."
Дори довиждане не успях да произнеса- по учтиво щеше да е, по
смекцаващо вледенения ми тон, обаче не успях. Е, ще се разминем и с
чао, момиче, съжалявам.
Тряснала слушалката върху вилката, вдъхновено изсипвам остатъците от
киселото мляко в стъклената чаша пред себе си. Сипвам вода от другата
чаша. Разбърквам с лъжичката с невероятно дълга дръжка.
Преди да довърша айряна, реших да продължа с писането.

"Ти едва ли някога си обичал влаковете колкото мене, обаче не мога да
спра да ги използвам във метафорите си. Та, спомените- те са като
влакове. Те минават през мен, прегазват ме, никога не ме оставят същата.
А ти спомняш ли си? Ти помниш ли?Помниш ли нашия Октомври?"

Ха, октомври. Голямото начало през октомври. И оттам всичко се
разви...така бързо.И не е само октомври, за всеки месец си имам
специфичните спомени с него.
Всеки месец летеше с него.

"Помниш ли нашия Октомври, месецът, през който запознахме? Помниш ли
големия вятър, през който вървяхме? Помниш ли разходките на плажа и
колко сиво беше морето? (аз наистина помня, приличаше на застинала
стомана). Помниш ли колко предпазливо те опознавах- ти не виждаше, че
съм предпазлива, я си признай, за сухарка ли ме мислеше?
Но аз просто бях предпазлива.
Като мече, което за първи път опитва мед. И предпазливо започнах да
вниквам във характера ти и да го обичам, без ти дори да забележиш."

Как ще забележи? Та мене ме беше страх един поглед да му хвърля, когато
ми говореше и гледаше към мене. За сметка на това му хвърлях десетки,
когато не ме гледаше. Да ме забележи? Хахаха, колко смешно.

"Помниш ли нашия Ноември, със голямото тичане във големия сняг? Помниш
ли битката със снежни топки? Помниш ли, как изгубихме шапката ти из
преспите? А как отидохме у вас?"

Сега, като си спомням, бузите ми се затоплят. Само от спомена.Шапката
му я изгубихме докато аз изсипвах петорно по-голямо количество сняг,
отколкото е нужно за едно снежна топка, върху главата му.
А у тях отидохме шестимата, шумна и премръзнала компания, която прие
предложението му да пийне горещ чай. И аз пих от горещия му липов чай и
се радвах, че седя на леглото му. Глупава причина за радост? Да.

"Помниш ли нашия Декември, със предпразничната треска, със счупените
коледни играчки?Със онзи пластмасов снежен човек, по когото се опита да
се изкатериш и когото прекатури при падането си..?И после Новата година
-която не прекарахме заедно, но поне се оплаквахме от нея заедно..?"

Реших да не зарязвам айряна си и да му сипя малко сол, все пак. Какво е
айрянът без сол? Като Нова година без...не. Стига съм задълбавала.
Просто ще сипя щипка сол.

"А помниш ли нашия Януари, когато отидохме на ледената пързалка? Тогава
тайно се надявах да няма хора и да сме сами на пързалката. Не че
обръщах внимание на случайните хора. Но ти обръщаше.
А обърнах и аз, когато видях едно нисичко, червеникаво-русо момиче да се плъзга по леда, ръка за ръка с приятеля си.
Ние не карахме ръка за ръка. Но аз го преглътнах и се наслаждавах на кънките.
Времето се плъзгаше по-бързо и от шампион по фигурно пързаляне.

Помниш ли и нашия Февруари? Скучен месец беше, но аз помня онова епично
гледане на фентъзи филми, с прекъсвания през пет минути, защото ти
искаше друг вид чипс.После друг вид сухари. После друг вид бисквити.
После се целихме с въпросните бисквити..
И през цялото време на тебе ти беше толкова забавно. Сякаш си играеше с малката си сестричка. "

Сестричка! Ха! Ако наистина си го е мислил за мене..няма ли да е по-добре още сега да се удавя в айрян? Огледах чашата.
Не, твърде е тясна.

"Помниш ли нашия Март?Март, с топенето на снега, когато улиците
блестяха като мокри огледала, когато аз се подхлъзнах точно край
фонтана?
Хората се смяха, смя се и ти. И само заради това, само заради твоя смях, смях се и аз.
А лодката, помниш ли лодката..? "

Обикновена надувна лодка, с която решихме да си опитаме късмета. Той
каза" нека пробваме" и аз бях единствената, която се съгласи.
Не само защото обичах него. А защото обичах откаченото, ексцентричното,обичах това, което беше ново за мене. И него.
Фактът, че се измокрихме жестоко и че се тресяхме от студ така, сякаш сме болни от Паркинсон сега ми се струва смешен.

"Помниш ли нашия Април? Април, който помня толкова добре, защото ти се
разболя. Защото те посетих в болницата и дори говорих с майка ти.
Ти дори не знаеше, нали? Нищо, ще ти разкажа.
Звъннах ти в онзи ден...не знаех, че си получил бъбречна криза. Когато
ми дигна майка ти, на косъм бях да цъкна бутона с малката червена
слушалка. Но не го направих и тя ми каза какво е станало. Измърморих и
набързо"Чао"- леко неучтива бях, но тя ме е разбрала. Разбрала е, че
гласните ми струни са изтънели като памучни конци.
Когато влязох в болничната стая, ти спеше. По телевизията пускаха
някаква рок балада и се чувствах така, сякаш съм на едно косъмче да се
разплача.
Около два часа седях край леглото ти и ако не бях толкова разстроена,
щеше да ми е приятно. Запознах се с майка ти, бях учтива, но думи
нямахме. И двете.
Накрая трябваше да си тръгна. Беше вечер.
Ти така и не разбра, така и не се събуди, докато бях там. При тебе.
Няма значение.."

На този айрян май му трябва още сол. Да, трябва му. Просто ще взема щипка от шибаната сол, и...о, не. Няма да плача Няма.
Каква е тази проклета рок балада, която са си пуснали съседите? Сега ли намериха..?

"Помниш ли и нашия Май? Аз го помня най-вече със уханието на лято,
цветя, дървета.На пчели и мед. Помня го и със многото седене по тревата
и импровизирани пикници.
И ужасяващо ясно помня как разсипа пакета с пържени картофки върху себе
си, в следствие на което аз се задавих със кола. Верижна реакция,
приятелю."

Приятелю. О, да , чисто приятелство..По дяволите, какво ти ПРИЯТЕЛСТВО.
Но във писмата също се спазват граници и приличия. Макар че ако той
повярва, че съм му само приятелка или нещо като сестричка, трябва да е
пълен идиот.
Всъщност, той еидиот.

"Помниш ли нашия Юни? Юни, със ужасно звездното небе?
Юни, във който седяхме на един покрив и във четири сутринта се сетихме да заспим?

Помниш ли нашия Юли? Как да не помниш пеенето и свиренето на китара почти по средата на едно кръстовище?
Помниш ли, колко злорадо се смяхме, когато шофьорите започнаха да ни
подвикват да млъкнем най-сетне и да си хванем пътя, а ние захванахме
спор за музикални стилове на червен светофар?

Помниш ли нашия Август?
Август, със импровизирания поход в гората, Август, когато се изгубихме
в тази същата гора? Когато ти почти си счупи крака и аз ти помогнах да
избършеш кръвта с кърпичка?
Ти стискаше зъби и се опря на мене, когато стъпи върху нараненото си стъпало."

Доста жалки неща съм виждала през живота си, и да се задавиш, защото плачеш, пиейки пресолен айрян, е едно от тях.
Май не трябваше да слагам толкова сол. Сериозно, не трябваше.

"А нашия...не, няма какво да кажа за септември. Все още не. А и какво да кажа, щом не съм те виждала от края на август?
Да ти кажа, че си:
задник, егоист, непукист, твърде искрен, чак болезнено искрен, саркастичен, красив, забавен, невероятен..чуждо парче пай?
Защото ти си чуждо парче пай.
И го знам, кретен такъв.
Само че няма значение, защото те обичам..
не го знаеше, нали?
изненада, любими.
."

Поогледах писмото си. Зачудих се дали има смисъл цялото това писане,
преди да го пратя в коша при другите. Смисъл има, всъщност, приемам го
като вид равносметка.
Дори се замислих за момент дали наистина да не ти го пратя.
Докъде шари свободната мисъл, а?
Не, няма да ни го причиня. Нито на теб ще ти стaне по-добре, нито на мене, нито на хубавата ти половинка, нали?
Затова сега ще се чудя как си и какво правиш без да те тормозя по
телефона, ще си сипя още кисело мляко в чашата и ще си направя нов
айрян.
Нощта ще бъде дълга.
Защото помня не само всеки месец, във който съм била близо до тебе, а и всеки ден..
Помниш ли онзи ден, денят, във който се запознахме?


Последната промяна е направена от Шади на Пет 02 Юли 2010, 22:37; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Нед 18 Окт 2009, 00:16

Разказче, или поредица от глупави изречения на тематика- естествено- любов и глупости, защото друго не ми ражда главата.

Inspired by други разказчета на тема любов (мм, Бегбеде) песни, настроения и околния свят
.


HOLE

Казвала съм го- обичам да прекалявам. ще накарам и тебе да прекалиш, защото те обичам. Искам този, когото обичам да е точно като мене и пълна моя противоположност. Не, не е невъзможно.
Добре, може би е, но не ме интересува, аз знам, че си ти.
Би ли ме носил на ръце през тълпа от хора, всеки потънал в себе си и в общоприетите норми като в одеяло?
Би ли скочил във фонтана?
Би ли рисувал по бялата стена на нечия къща с ръце, оцапани в боя? Аз ще рисувам с тебе. ще смесим боите си.

Можеш и на релсите да легнеш да спиш заради мене, да готвиш кекс със бадеми, да се биеш с торта , да се криеш в торта и да правиш всичко това, относно което си казвал"НЕ, по дяволите, НИКОГА не бих го направил" просто защото ще го поискам, просто защото не знам какво искам.

Извън целувката ти- много ще ми е любопитно да я опитам- извън усещането да ме прегръщаш цяла нощ и правенето на безумия има един ръб. А зад този ръб има празно. Това е мястото, където трябва да имам амбиции и шарени картинки с мечти за бъдещето ми.
И това място е една доста прилична дупка, в която мога да си клатя краката и нищо повече.

Вярващите не се лутат в подобни дупки- те виждам светлината и своя Бог, чийто пръст им сочи на къде да вървят (майната му на посоката, дори да е напълно грешна- Бог ми я посочи!), обаче лалугери като мене, които вярват в красотата на музиката човешка, в плодовете на човешкия гений и безумие (като понякога едното се слива с другото) се задръстват в тези дупки.
Аз се спъвам, аз падам, аз лежа.
Аз не виждам Божи пръст, но чувам Requiem на Моцарт. И продължавам да лежа.
Не е кой знае колко тъжно- като изпадане в безтегловност е, само че мозъчна безтегловност. Рееш се на едно място, всичко е бавно, светът е бавен, край теб е Космос и безкрай, целият свят е твърде огромен и мащабен, за да намериш или посееш мечтите си там.

И така, разбираш ли къде съм?
Разбираш ли защо изисквам устните ти, косата ти, тебе? Държа се първобитно и ако ми пукаше, щях да се засрамя.
Просто реших, че ще запълня онази огромна дупка с неща.
Инфантилно, но всяко ново мое безумие (например скачането, скачането от онази скала и после водата, толкова студено, толкова дълбоко, толкова страшно и все пак толкова освежаващо, когато ме измъкнаха) ме кара да осъзнавам, че бъдеще има. И че не е нужно да го строя. То ще ме връхлети. То е буря. Затова ме е страх от него,но -може би- спяща в косите ти и легнала в ръцете ти, някакси ще го дочакам.

Засега се рея из дупката. Падам, без да съм ставала. И чакам да ми отговориш: би ли прекалил с мене? би ли го направил много пъти?
Или да продължавам да слушам Requiem до безкрай? или докато дойде краят?

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by echoes on Нед 18 Окт 2009, 12:28

страшно е красиво, Ади : )
разтуптя ми се сърцето
avatar
echoes

Брой мнения : 375
Age : 25
Registration date : 06.04.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Нед 18 Окт 2009, 14:05

<3
Мерси много.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Bathory on Пон 09 Ное 2009, 00:39

Страхотни са!
Първото е много красиво, а второто много готино..
С радост ще прочета още твои творби..
avatar
Bathory

Брой мнения : 5
Registration date : 08.11.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Нед 29 Ное 2009, 15:35

Я, мерси. ^^^ много.

Сега забелязах нещо интересно:
отлично помня как постнах първия ракзаз, помня и че го постнах, а съвсем бях забравила за втория, сякаш не съм го писала.
/представям си само настроението, в което съм го писала :Д/
странно е.

невърмайнд. Смятам да постна още нещо later, може би ще успея да използвам писането като кошче.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Нед 07 Фев 2010, 22:36

Валеше толкова силно, че бистротата на прозорците на къщите край реката се превръщаше в бликаща мъгла.
Студените капки пулсираха, златни и натежали от слънце. Позлатяваха крехките паяжинки в ъгълчетата на прозорците, труповете на отданва мъртви мушици и на паяци, умрели в мрежите си като кралици на троновете си.

Дъждът протягаше мокри пръсти към реката, преплиташе ги, сливаше ги с нейните, размазваше отраженията. И след всяка нова капка отражението на старата жена със зелено палто трепваше. Кривеше се. И пак се появяваше, толкова ясно, че можеха да се видят лунно-белите кичури в дългата и, сива коса, избелелите дънки, затъкнати в груби, черни ботуши. И изражението на лицето и.
Съсредоточеното изражение на вглеждане.
Пред нея- море от кал, давещо в талазите си последните туфи зелена трева и нещо като пътечка, някога добре отъпкана с крака, но сега замряла в процеса си на саморазрушение.
Замряла, като есенното разпадане на дърветата, като последните отломки слънце по умореното небе.
Жената вървеше по пътечката- без бастун, без куцукане и признаци на болки в кръста.
Всъщност, почти подскачаше- като дете, което тича за поредната игра с другарчетата си.
Жената не носеше шапка и шал, мокрият вятър омотаваше врата и в пелена от коси, щипеше незащитената кожа. Жената не забави вървежа си, само стисна още по-здраво пакета в ръцете си. Притисна го към гърдите си.
Сякаш беше труп на любимо животинче, което трябваше да погребе.

Грубите ботуши на жената, облепени с кал, се намериха на твърда земя. Замръзнала почва, с остатъци от летни тревички по нея, забележително зелени и крехки. И сините, акварелно наситени води на сгушено езеро. Измамно тихо. Лицемерно дълбоко.
Жената коленичи сред тревите. Вятърът спря да си играе с косите и и притихна.
Тя разтвори черния пакет, сложи го до себе си. Извади няколко тънки, бели картончета, които приличаха на карти за игра, след което започна да ги обръща едно по едно с лице към небето.
-Лили - каза тя и първото картонче разкри лицето и широката усмивка на къдрокосо момиче. Кръгли къдрици. Постоянно ги боядисваше. Обичаше сметанов сладолед и имаше три странни бенки на врата. Носеше шини, но винаги, винаги имаше тази широка усмивка.
-Обичам те, Лили- прошепна жената. Главата и беше сведена толкова ниско над снимката, сякаш искаше да сподели някаква тайна с мъртвата си приятелка. Но не сподели нищо.Само загреба кал с голи шепи. Малко кал, още малко.Положи снимката в миниатюрния гроб.
Обърна другата.
Кестенявата коса на Джери му влизаше в очите на снимката. Дългата му коса. Сивите му очи. Винаги толкова сериозен на вид, дори усмивката му беше кротка.Само в очите му блестяха безумията, които беше готов да върши.
Като онзи сал...защо, Джери?
-Обичам те, Джери.- прошепна жената. Шепи кал затвориха очите му. Сивите му очи.
Жената обърна последната снимка. Усмивката на Тони се събираше в едното ъгълче на устата му. Насмешливи устни, заразителен смях. Струеше дори през пожълтялата снимка, през ирисите му, струеше като лъч, като слънце.
Тони, който ги разсмиваше, докато гледаха залеза и си мислеха дали бъдещето няма да се провали.
Тони не се смя само на онзи сал. Онзи проклет сал.
Жената подпря брадичка на дланите си, после не се сдържа и скри лице в тях. Тя не беше там, тя не беше там. Когато Джери и Том правеха сала и убедиха Лили да се качи при тях. Тя не беше там, когато салът се разпадна и тримата загубиха равновесие. Когато пищяха, докато се опитваха да стигнат до брега, който беше толкова близо, но сякаш бягаше от тях, бягаше...а те се опитваха..
Бяха толкова малки.

Жената целуна снимката на Тони, преди да я погребе при останалите. Припомни си дните на слънце, лудост, детство. Дни като шарени картинки в отдавна остаряла книга. Припомни си колко синьо беше небето и колко безкраен светът.
Наведе се за последно към лицата, скрити под почвата
"Скоро ще се видим"- прошепна тя. После помисли малко. " И когато се видим пак, аз ще бъда с вас на сала".

(тъй като току що го написах е недооформено и т.н. подлежи на редакция)

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Вто 02 Мар 2010, 20:57

Ъ-ъ. Значи така: заела съм се с белетристика (lol) и смятам да напиша нещо по-дългичко.

Не смятах да го пускам на части, но ме изнудиха. ;p
така че...давам ви правото да ме съдите строго.
(може да имам някои неволни правописни грешки, още не съм редактирала)







Една истинска интересна история е купчина оплетени конци,
като не се разбира чий край чий е и изобщо има ли такъв, или всички конци са се
слели в един. Затова пък началото на историята рядко е нещо специално. Дори то
самото не знае, че е начало. Конците също са в неведение.


Едно от началата започна по много подходящо време- във седем
часа сутринта на трети юни, докато птиците се стрелкаха като упоени куршуми по светлорозовото
до бяло небе. Лупингите им бяха толкова небрежни, че човек оставаше с
впечатлението че, ами..летят насън, като сомнанбули.


Въпреки ранния час, поляна”Каравана” се събуждаше. Като
уродливи птици ризи хвърчаха из въздуха, обувки се обуваха, раници се стягаха и
лични вещи се прескачаха със скокове, досотйни за шампионат. Само едно нещо
беше както винаги- присъстви ето на Макълс край тигана с пържещите се яйца,
Макълс във жълтата си, лятна рокля и късите, руси коси, които вятърът ползваше,
за да гъделичка врата и. Тя готвеше закуска за заминаващите, защото щеше да
остане. Клио седеше в краката и, наслаждавайки се на мириса на прясна храна и
тъпчейки в раницата си едновременно тетрадка, фотоапарат и широка тениска с
надпис, съответстващ на размерите и: „НЕ ДИШАЙ ВЪЗДУХ- ВРЕДНО Е”. И отдолу, с
по-нормален шрифт „ Доказано е, че 100 процента от починалите досега хора са
дишали въздух”.


Междувременно Клио си тананикаше и Макълс се заслуша- разпозна
песента: „Край каньона седях..”


-..и със пръсти чертаех небе,
Нови дъги начертах
и се..
-Маки- Клио я погледна- още ли не те е заразила тази треска наоколо?
В резултат от треската една гривничка чукна Макълс по челото.
-Обичам да пържа яйца- сухо отговори тя.- Това не е за мене, за мене е мястото край тигана и излежаването
в тревата след обяд, и..
След внезапен залп от раници, търсещи
притежателите си, Вик връхлетя върху двете момичета. Той разроши русите къдрици
на Макълс, наричайки я „ малкък кухненски гном” и „ апатичното ми снобче”.
-Колко години поред ще отказваш да се присъединиш към купона, джудже?-
подхвърли той.- Клио може да ти обясни колко е хубаво, как подклажда еуфорията
от това да имаш дом и да се завърнеш там и...
-Фя фима фофено фефие- прекъсна го Клио, закопчавайки гривната си със зъби и продължи след секунда. – Водим този
диалог всяка година, драги мои, дали не забелязвате? Искам да тръгна колкото се
може по-скоро и да изтрия грозните ви мутри от паметта си.
Тя целуна бързо Макълс по бузата, метна раницата на рамо и се ухили със хищна
радост на Вик.

-Приятен лов, приятелю.
-Приятен лов- той и козирува
-И дано не се видим в следващите три дни- извика тя с гръб към тях, тичайки по
пътеката, която криволичеше между армията от каравани- зелени, сини, бели,
червени- минаваше през гората и се спускаше стръмно надолу, преди да се слее
със шосето.

-Ще и липсвам толкова много- въздъхна Вик.Клио тичаше; обувките и летяха през тревата сякаш се бяха
трансформирали в летящи килимчета и сами прескачаха камъните и термосите с чай
и кафе. Закова се на място колкото да пожелае на Лили”приятно скитане”.
-Приятно скитане- отвърна тя- и дано да има какво да си разкажем след три дена.
Ще ми липсват оплакванията ти относно безсмислието на осъзнаването на
безсмислието на любовта и боцкащите одеяла.
-И на мене претенциите ти относно
грешните подправки в салатата и
„безсилието на хората, които трябва да направят нещо по въпроса”- отвърна Клио-
Но нали затова го правим? До шести юни, приятелко.

Тя отправи още един
поглед към Лили, наслаждавайки се на гледката от слънчевите петна по
бялата кожа с луничките по носа, на
присвитите сиви очи и бялата, победоносна, лилина усмивка с вампирски
заострените кучешки зъби. Но не отправи последния си поглед към нея.

Алексей връзваше връзките на кубинките си, косата му падаше
на черни вълни по челото и изглежда нямаше начин да забележи, че Клио го гледа,
докато не вдигна очи и не погледна право към нея. Клио едва не се спъна във
връзките на обувките си, докато се обръщаше скоростно, за да се затича отново
по пътеката. Слънчевата пътека на скитниците. С Този аромат на треви,
пеперудени криле, тъмния въздух преди лятна буря и лято, лято, лято..


* * *

Алексей завърза кубинките си и пъргаво, но без да бърза се
изправи и реши да пообиколи „Каравана” преди да тръгне. Видя бялата тениска на Клио, зеления и
панталон и косата, вееща се зад гърба и като послушен шал да тичат по пътеката.
Самата Клио не видя;
явно бързаше прекалено много. Станеше ли
въпрос за скитничество, тя беше лакома като малко дете пред купа, пълна с
меденки.
Възхищаваше се и на начина, по
който очите и се променяха , когато беше щастлива и на начина, по който се
променяха, докато го слушаше, опряла брадичка на китките си. Но комплиментите
бяха нещо ужасно излишно.
Кoгато се налагаше да ги раздава, ги раздаваше по
свой начин, а не според общоприетите
релси на” красива си” „ прекрасна си” и „ ти си най-хубавото нещо на земята”.
Откъде човек да знае дали това последното е вярно? Не би било много етично да
лъже любимата си, дори неволно.

Алекс
тръсна глава. Кола му трябваше, ледена кола и да стъпи на пътя. Защото щом стъпи
на пътя, рамките на реалността се огъват. Гледано острани, едва ли беше кой
знае какво изживяване да скиташ три дена, събирайки истории от непознати и
събирайки самите непознати с покана да живеят на поляната, но за Алекс пътят беше Заешката дупка, която води в Страната
на чудесата, Страната на Свободата и Неограничените Глупости. Да живеят
свободните хора, които не избиват животни, ура! Алекс изпи половин бутилка кола
почти на един дъх. После видя пътя пред себе си ужасяващо ясно, до най-
дребната златисто- кафява подробност, песъчинка по песъчинка. И пътят накара
кубинките му да се раздвижат.

* * *

Малкият Джейк стъпи на шосето. Той се събуди преди другите и
тръгна преди другите ;
не че бързаше, просто вътрешният му часовник звънеше, а когато това станеше,
той знаеше, че няма да може да заспи пак. Почти нямаше багаж, нямаше и нужда от кафе,
така че просто стана и тръгна, без излишни възторзи. Някъде зад себе си видя
как Клио разменя пожелания с Лили. Той им се усмихна. Често се усмихваше на
хората, когато не го гледаха. Не обичаше да го гледат, защото понякога го
съжаляваха, съжаляваха го с милите си усмивки. Но пък го обичаха- не танцуваха
около него в кръг като съучениците му, пеейки „ Ти си малоумник”. Джейк помнеше
само тази фраза ; забрави
другите със същата скорост, с която забравяше имена и числа. Той вървеше по
шосето равномерно, знаеше накъде отива и накъде да свие, защото всяка година
отиваше на едно и също място.


Другите не искаха да го пускат, страх ги беше, че няма да
успее да се върне. После спряха, защото усетиха, че ще го обидят, преди той да
успее да се обиди.


Джейк вървеше към...той започна да рови в паметта си, но там
нямаше нищо полезно...е, към мястото с много пейки, където можеше да седне и да
гледа небето, и тайно да гледа хората, които минават край него и сядат на
същата пейка. Не разбираше защо никой друг не прави същото, когато е толкова
приятно.


Докато вървеше към Мястото, усещаше как утрото се протяга,
прозява се и започва да става все по-топло, по-златисто, като филийка препечен
хляб. И миришеше на хляб, на топъл хляб и на...нещо, което отдавна, отдавна се
беше случило и се наричаше...детство.


-Изрод!


Звънливото, детско гласче разпиля утрото с вика си. Викът
разби всичко.


-Изрод! Из-род!


Вече не беше само хлапето с шушлековото якенце. Бяха много,
бяха цяла армия с шушлекови якета, с розови остатъци от балони от дъвка по
устните , бяха гръмогласни. И невинно-жестоки, като децата, които дебнат из
градината някое бръмбарче и го размазват с крак, за да видят как изглежда
отвътре.


Пак го атакуваха. Не знаеше откъде го познават. Където и да
отидеше, имаше от тях;
от малките ловци на вещици с камъни в ръка.


И, както винаги ставаше в подобни случаи, Малкия Джейк се
опита да мисли какво може да направи, за да намери изход от ситуацията.


Но мисленето отнемаше време и го оставяше още по-безпомощен,
без броня, като дръвче с обелена кора. Джейк спря да мисли; полетя първият камък-закръглен,
мъничък- но го накара да побегне.


Камъни имаше и миналия път- това го помнеше; и викове имаше.


В ума му като знаме се вееха червените и сините якета,
ехтяха викове, после миналото се изви като водовъртеж, бясно се смеси с
настоящето и умът на Джейк закънтя от други викове, от още камъни, от повече
болка..


После всичко заглъхна- внезапно, като изключено радио- и остана
само утрото.


Слънчогледи от лъчи, разцъфнали върху сините полета на
небето; яркa зеленина и черни сенки; чистата белота на облаците,
дори вятърът беше сетивен, имаше вкус и цвят- но нямаше име за тях.
Както нямаше име и за това утро- то щеше да си отиде, щеше да издъхне, без да
бъде кръстено.


„Пpолетна
сутрин”- би казал някой.Твърде безлично
Име.Пролетните сутрини са хиляди; , но всяка една има свое лице и едва ли иска да се прикрива зад
безличен етикет.Божурът и лилията са цветя- но той е Божур, а тя е Лилия.


Малкият Джейк се отпусна на най-близката пейка , потапяйки
се в различните имена на утрото, зареян в сюреализмите си, загледан в една от
безбройните маски на реалността- сините дискове на очите му се топяха, струяха
като реки, блестяха, бяха детински и всезнаещи, изпадаха в транс и не искаха да се съвземат-.


Те виждаха небе от зелени моря и моря от простор;слънчеви пространства,
усмивки без хора;стъпки;брегове, но не от пясък, а
от месеци и години;брегове
и зелени моря, наместо небе. Шепот.Шепот от ничии устни.


Трансът свърши и в сините ириси нахлу болка. Ако някой
гледаше точно в този миг в неговите очи, би се изненадал, би го заболяло. Би
избягал.


Но никой не гледаше. А Джейк се върна в света на чуждата
реалност чрез допир. Удар по рамото- още един камък.


Толкова е уморително да бягаш.


-Хей, откачалка! Трябваше да си в лудницата! Избяга ли,
изрод? Избяга ли?


Не избяга. Шепот. Той търсеше отново транса- завинаги.


-Спрете!


Камъните спряха.Джейк докосна устните си с ръка. Бяха мокри.
И оставиха по пръстите му алени следи.


-Малки копелета!- продължи момичето със синята рокля. Бузите и се наляха със
гняв. Тя взе един камък от земята и го запрати към хлапето с червеното
шушлеково яке. То зяпна така, че устата му стана кръгла като ококорените, сиви очи.
А момичето със шлифера преплете пръстите на едната си ръка с пръстите на
другата. И се виждаше, че тези пръсти треперят.


-На косъм съм- ниско
каза тя.- На косъм. А избухна ли, мога да ви прегриза гръкляните със зъби като
бясно куче, така че се омитайте надалеч, беззъби изчадия!


Червеното Шушлеково Яке още беше ококорен, но зъбите му бяха
стиснати и той изсъска- като котка,
настъпена по опашката. После отстъпи. Другарите му заприпкаха след него
като малки котенца. Дори изпуснаха камъните, които стискаха в ръце и те един по
един изтрополяха звучно по паважа- удар. Удар. Удар.


Момичето със синята рокля носеше обувки с ниски токове. То
направи няколко подскачащи крачки към
пейката, на която седеше Малкия Джейк и му довери:


-Със тези кретени не може да се говори на нормален
език. ТРябва да им крещиш, като
междувременно ги налагаш здраво, за да им влезе нещо в главата. Аз съм Таис.


Тя протегна ръка. Пръстите и не трепереха вече.


-Аз съм Малкия Джейк- отвърна Джейк- Ненормален съм. МНого
трудно помня имена и числа. Особено числа. Не мога да помня числа.


Таис клекна до пейката, едната и обувка побутна маратонката на Джейк.После се
усмихна.


-Че затова ли си ненормален?


-Аз виждам неща. Другите те ги виждат...


-И аз правя така, когато мечтая.- Таис пак се усмихна, а
Джейк стисна коленете си в усилието да и обясни защо е ненормален.


-Аз постоянно виждам неща....от малък. Първо ги виждам само
в ума си, а после...те...се появяват. Клио казва, „рисуваш със въображението си
твърде силно”. – цитира той.- Виждам ги така,
както виждам тебе. Не знам защо другите не ги виждат.- Джейк млъкна. – Не мога
да обяснявам. Трудно ми е, като с числата.


-Но аз разбирам- увери го Таис и се облакъти върху коляното
на Джейк- Сега виждаш ли...неща?


-Не. Сега нищо не виждам.


И той погледна момичето-
със прекрасния, син поглед на
дете, което пречупва света през своя мироглед,
поглед на слепец и всевиждащ едновременно. Очите му бяха сини; който уловеше погледа им за
повече от секунда никога не забравяше колко сини бяха. А слънчевите лъчи не се
отразяваха в блестящите ириси, а се вливаха в тях.


Таис гледаше тези очи ласкаво, внимателно, сякаш се стараеше
да разчете някое особено трудно изречение. Без да спира, тя запита:


-Е, Малки Джейк. Не ми изглеждаш толкова малък. Знаеш ли на
колко години си?


- Не. Аз...трудно помня цифри.


-Добре. Изглеждаш ми на...двадесет и пет. Искаш ли да си на
двадесет и пет?


А на Малкия Джейк не му пукаше, нo усещаше, че момичето чака от него отговор. Затова каза:


-Да.
- На двадесет и пет. Ти си хубаво момче и си на двадесет и пет. Помниш ли името
ми?
Джейк помълча. Първо гледаше в празното пространство над рамото на Таис, после
нерешително погледна към нея.


-Аз трудно помня...
-...имена.Сигурно здраво са ти го набивали в главата, а? Добре...името ми е
Таис. Таис. Слушай, искам всяка сутрин, щом се събудиш, да ме питаш за името
ми, за да го запомниш.


- Няма да запомня- съкруши се Джейк, след което се намръщи.-
Всяка сутрин? Ти на поляната ли живееш?
Таис погледна първо него, после ръцете си и се изсмя.
-Не. Аз съм виновна. Свикнах да... Хайде тогава да те заведа на едно място. На
едно много хубаво място...Тъкмо бях тръгнала натам.
Улицата се разлистваше- скромно, като цвете, сред цветове, гласове, деца, бързащи за игра,
момичета, които се открояваха на фона на полу-заспалите къщи със ярките си
рокли и черните си токчета.И зазореното небе изгуби невинността си.
Щом Джейк се изправи, Таис го хвана за ръка.


-Следвай ме.
-Но къде?- попита той.- Малко ме е страх...отдавна не съм правил нищо...правя
все едно и също.
Когато Таис се усмихна, мека бръчица се
появи в едното ъгълче на устата и. Само в едното.
- Сега ще ти покажа колко хубав може да е светът и колко неща могат да се
правят...- обеща тя.


Таис вървеше бързо със своите танцуващи крачки и въпреки че
беше стиснала дланта му, като момиченце, което очаква да го водят, тя водеше,
тя дърпаше като река, измъкната от коритото си.
Ръката и се люлееше ритмично и тази на Джейк се люлееше в нейната.
От едно заведение се изливаха леки звуци на пиано и всеки, който минеше наблизо,
се спираше, заслушан в мелодията и в уханието на сметана. Таис също забави
крачка.


-Помниш ли името ми?- тихо попита тя.
-Не.
-Казвам се Таис. Знаеш ли името на града, в който се намираме.
-Не..
-Ти си щастлив. Не ти трябва. И без това изобщо не ми харесва..Искаш ли да му
измислим ново и ме?
-Няма да го запомня- каза Джейк доста тихо.
-Кой ти каза? Може би не помниш само имената, които не ти харесват...Или пък
прекалено много се съсредоточаваш върху старанието си да запомниш.Знаеш ли къде
отиваме? На една поляна. Не съм виждала друг да ходи там. Хората не обичат
поляните, имат си предостатъчно „обществени места”, където да пият и да пушат
цигари...Затова ние сме откривателите на тази поляна и ще и дадем име. Ясно?


Те наистина отидоха на поляната и се любиха. Това не беше
нещо ново за Малкия Джейк, въпреки че беше слабоумен ; когато баща му още имаше надежди, че
той ще се оправи, му нае проститутка и му обясни какво да прави с нея. Обясни и
на проститутката какво да направи с него. А никой не смееше да противоречи на
бащата на Малкия Джейк. С Таис беше по- хубаво, сигурно защото тя беше добра с
него, не носеше дебел слой червило и не изчезна веднага след края с
думите”Отивам за парите”. Джейк реши, че поляната наистина е красива. Оттук
можеше да наблюдава небето много спокойно.
В момента през небето минавата призрачни шосета, по които минаваха странни
същества, които не бяха коли , но минаваха със същата скорост. Жалко, че Таис
не го виждаше. Тя лежеше, прилепила
глава до гърдите му и сякаш слушаше нещо, спуснала златните си коси пред
лицето. А по небето призрачните същества оставяха призрачни следи по
призрачните шосета.


(малко по малко)

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Вто 02 Мар 2010, 21:39

продължението...макар че мислех да го пусна по- късно. :Д
така или иначе:



Клио пое по шосето. Както всяка година , реши, че
най-добрият план е да не знаеш къде отиваш, дори да не мислиш за това. Трявба
да се оставиш пътят да води обувките и да си мислиш за нещо хубаво. Това и
направи тя, макар и във едно прашасало ъгълче от подсъзнанието и да се гнездеше
идеята, че ще отиде на плажа. Или поне ще мине покрай него, покрай звука от
разбиваща се пяна и вълните, разлюлели
отразените слънчеви лъчи...Тя си наложи да мисли за сладолед, огромна
купа сладолед и овчарски кучета. За всичко, което не е Алексей . За ругатни,
например, които да отправи към мръсното копеле, което имаше нахалството да
е...Или не, за приятелите. За всички тези хора, с които не довършваха
половината от изреченията си, защото взаимно им знаеха края ; с които по време на най-сериозно
започващия общ обяд започваха да се бият с храна ; с които мълчаха, когато им се мълчеше
и спореха, когато на някой му се спореше...само от едната добра воля. Клио
реши, че сама по себе си щеше да е поредната хлапачка, изпълнена с мимолетни
увлечения, а край приятелите си ставаше нещо по-велико. Приятел.


Така си и знаеше- стигна до плажа. Чудеше се дали да тръгне
по пясъка и да погали водата с ръка, или да продължи по асфалта, или..


-Боже!


-Господи!


Те извикаха едновременно. Момичето, което седеше на тротоара
и във което Клио се препъна, скочи на крака, а Клио се дръпна назад, сконфузена
от себе си. Същевременно се гърчеше вътрешно от смях, но го държеше вътре в
себе си, докато не видя, че непознатата се е отърсила от стреса и се тресе от
смях. Изглеждаше впечатляващо със прилепналите джинси, синята, избеляла до сиво
тениска, колекция от най-различни гривнички по китките и къдриците, които
слънчевите лъчи правеха не просто червени, а искрящи като прясно запален огън.
Оказа се обаче, че ярките къдрици не привличат толкова внимание като очите и-
почти черни очи със поглед, който надникваше във чуждите очи, за да ги
притегля. Клио закри устата си с ръка и издиша.


-Извинявай много- каза вече по-спокойно тя.


-Шегуваш ли се? – попита непознатата- Беше ми ужасно скучно.
Не вярвах, че нещо може да ме разсмее.
-И шестдесет килограма месо и кокали, стоварени върху тебе, успяха?
-Признавам ти го- кимна непознатаа. – Искаш ли да седнеш? Официално поканена
си.
- Каниш ме на прекрасния си тротоар? Как да откажа- Клио седна. Реши, че това
може и да е интересно. И започна- Е, защо е скучно?
-Пак осъзнавам, че животът е противен.
-Знаеш, че не трябва да се замисляш над това, нали? Просто приемаш, че е
най-гадното нещо, което ти се е случвало и го оставяш да те изненада приятно. И
никога не забравяш какво копеле е.


-Така или иначе ми го напомнят- намръщи се момичето. И
протегна бавно ръка- Аз..


-Нека да ти кажа нещо, преди да ти стисна ръка. На”Каравана”
ние нямаме имена. Познавам един или двама човека, чието истинско име зная.
Всички имаме прякори и, повярвай, приемаме ги много на сериозно.Аз съм Клио.


Момичето се усмихна.


-Харесва ми нещо в идеята да нямам име. И без това не го
обичам кой знае колко. Викат ми Морс, съкратено от Морисън. Това става ли?


-Аз го харесвам.
-Сега- Морс лениво сложи глава на коленете си- какво е „Каравана”?
-О. Домът ми. Мястото където живея...живеем. Всички. В разноцветни каравани.
-И...няма къща, чистене, роднини, наставници и прочие боклуци?
-Има само странни традиции. И хора, които свикват един с друг.


Морс поклати глава.


-Сигурна ли си, че не живееш в Рая? Вече харесвам това
място. И панталона ти.


Тя посочи към надписа”Спасете пеперудите”. Клио посочи към
значката, забодена върху тениската на Морс, изобразяваща пеперудоловец с червен
кръст върху него.


-А аз значката ти. Те са мръсни гадове, които няма да се
спрат, докато не изтребят всеки един животински вид и нямам нищо против някой от
тях да дойде точно сега при мен и да си потърси белята..


-Не се съмнявам в горещото ти желание- ухили се Морс- и не
надценявам онези купчини сексуален нагон с компас в гащите...мъжете де..но не
мисля, че ще се справиш сама с някой пеперудоловец.
-Ти няма ли да се включиш?- алчно намигна Клио.
- Аз съм кльощава и много избухлива. Първото е определящо. Нищо повече от
щипане не умея.
-Аз хапя добре. В крайна сметка, можем да останем на ниво вербално унижение.


- Винаги съм на това ниво, когато планина от мускули, която
незнайно със какво мисли, че има мозък, стои пред мен.- почти изръмжа Морс със
ниския си глас.


-Май не обичаш мъжете?- попита Клио.
- Какво да им обичаш на говедата- беше отговорът. Клио кимна неочаквано
яростно.
- Копелета, които се правят на неразгадаеми.
И които ти правят комплименти за
хубавата коса, когато дори не гледат към косата ти. И които се държат с всички
момичета така, сякаш смятат да...


-Ох!- прекъсна я Морс- Ти си влюбена.


Клио кимна мрачно.


-Знаеш ли колко е безсмислено да осъзнаваш безсмислието на
всички тези клетви” до живот”, обещания, които постоянно да те е страх да
нарушиш...и да си влюбен. Няма шибан смисъл. Едва ли имаш нещо против
ругатните.


-Надявам се, че беше реторичен въпрос- изсмя се Морс. –
Знаеш ли какво ми липсва точно сега? Да съм дете. Не мога да си спомня кога бях
дете.


- При мене е сякаш съм го чела в книжка с картинки. Знаеш ли
кога бях дете? Когато асоциирах глагола” чукам” със забиване на пирони.


- Аз мислех, че „проститутка
„ е жена на токчета- подсмихна се Морс.


-Не си била далеч от истината, а? Аз си мислех че”мастурбация”
значи да се търкаш с гъбата под душа.
Когато и двете осъзнаха едновременно колко абсурдно звучи всичко почти играчиха от
смях.


-И твоето не е било далеч от истината- успя да каже Морс, докато Клио кашляше.
-Липсва ми начинът, по който разсъждавах за нещата- каза тя, когато кашлицата
премина- Не се притеснявах за принца на бял кон, нито за това, дали ще имаме
замък, а най-важното нещо беше да победя в поредната игра. Всичко беше игра.
-Аз продължавам да го мисля за игра- Морисън сви рамене- иначе съвсем ще се
отчая. Слушай, хайде за сладолед? Магазинът е на две крачки.
-И да го изядем седнали на тротоара, нали?
-Нали така правехме като бяхме малки? – кимна Морс.
-Така правехме.
- Когато още нямаше пеперудоловци. Представяш ли си?


-Имаше котколовци- намръщи се Клио.- Щом започна избиването
на котките , прибрах една овчарка от улицата...беше ме страх, че кучетата ще са
следващите..Трябва ли да казвам, каква глупост е..?
-Какъв да бъде? – попита продавачката. Бяха стигнали до магазина за сладолед.
-Шоколад и банан- отвърна Клио с копнеж и довърши- глупост е, че това не е
спряло години по- рано...глупост е, че тези масови кланета са станали законни и
че правителството се е изродило в група малоумни маймуни, в марионетки..


-Мъже, с други думи- каза Морс и добави- За мене ягода и
сметана, моля.


Двете седнаха отново на тротоара, с огромни чашки сладолед в ръце и бавно започнаха да се
потапят във сладкия вкус, който ги връщаше назад във времето, на приятна
обиколка. Но те не забравяха, че е само екскурзия. Макар че всяка се взираше
във лентата на собственото си детство, очите им бяха спрели върху морето ,
сякаш следяха позлатените гърбове на вълните. Животът наистина беше скучен. Затова изненадите му бяха толкова хубави, като
успешния фокус от ръцете на неумел
фокусник. Нещо като чудо.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Ане on Пон 03 Май 2010, 17:27

Аде, Адее... :hearts :
avatar
Ане
Фаеливрин

Брой мнения : 91
Registration date : 30.04.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Пон 03 Май 2010, 17:43

Последните ли, обич?:Д

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Ане on Пон 03 Май 2010, 18:10

Всички. Не знаех, че си толкова талантлива.
Първото...толкова ярко. <3 И определено успях да си представя картината и героите... (: :Р
avatar
Ане
Фаеливрин

Брой мнения : 91
Registration date : 30.04.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by FragmentVSKC on Съб 03 Юли 2010, 00:10

ПФффф... човек, до сега ти четях първия пост и направо...
Много обичам подобни текстове. Ужасно много. Намирам нещо от себе си, нещо, което съм изживявала - коренно различно, но и толкова еднакво по един особен начин. ( Ужасно различно... )

Сега продължавам с другите. Обичам такива неща. Нищо, че темата е любовна. Като че ли това най- много ме вълнува. Обаче точно такъв вид - не от пресладената, а от обречена или ... поне наситена с негатизивъм.

Страшно ми хареса, разчувства ме... прати ме... в много неприятни моменти, но силни моменти.


Всъщност преди да напиша това... прочетох текста два пъти. Сега ще гопрочета и трети. Много ми хареса... и ... имам нужда пак да го прочета.


а съвсем бях забравила за втория, сякаш не съм го писала.
/представям си само настроението, в което съм го писала :Д/

Това междудругото редовно се получава с мен. Като си чета нещата от папката, които никога не пускам никъде... (защото за много и на никой няма да му се чете толкова... ) и си препричтам нещата... и сякаш ги е писал друг.



-Не си била далеч от истината, а? Аз си мислех че”мастурбация”
значи да се търкаш с гъбата под душа.

Ахахахахах ^^^ Very Happy


Чудесни са. Не знам какво да ти кажа. Възхищавам се, направо. Супер грабващо, интересно. Обичам героите ти. И начинът, по- който си написала всичко! Браво!
avatar
FragmentVSKC

Брой мнения : 155
Age : 26
Localisation : Sofia
Registration date : 02.07.2010

Вижте профила на потребителя http://moarein.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Съб 03 Юли 2010, 11:16

Aww^^^what can I say. Мерси много.
аз всъщност не си харесвам много първите две, писани са в лошо настроение, а това последното така и не го довърших...може и да го направя някой ден.
Обаче сега съм се заела с други две едновременно и не знам какво ще излезе. :Д

Намирам нещо от себе си, нещо, което съм изживявала
всеки малко или много търси това в нещата, които чете. Мерси отново.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by FragmentVSKC on Съб 03 Юли 2010, 11:54

Пак заповядай. А това със сигурност някой ден ще го продължиш. Просто трябва да дойде чувството, точно за него ^ .
avatar
FragmentVSKC

Брой мнения : 155
Age : 26
Localisation : Sofia
Registration date : 02.07.2010

Вижте профила на потребителя http://moarein.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by ερsilonε on Чет 08 Юли 2010, 21:42

Човече...ти си някво...уникална си бе. За да съм честна просто не мога да чета квото и да било, което е по-дълго така кат разказ.
По форумите де. Просто за разкази не ме държат нервите. Може да е много хубаво, но докато се насиля просто ...
Та отварям темата (как се навих не помня) и още от първото изречение ме грабна. И после четох и други твои неща...
Мисля сичко да изчета. Уникален стил. И тоя сарказъм дето го влагаш в творбите...бе уникално. Искам ощееее.
Чей...тва тряяше да го сложа в темата с "Искам" .

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3171
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Чет 08 Юли 2010, 22:00

Ахах^^^няма значение, искането се приема.
мерси много, изненадана съм, честно казано, (от всичкото харесване)
та ще пробвам да не ви разочаровам с нещо по-качествено.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Чет 14 Окт 2010, 14:23

десктопът е пълен с незавършени неща, ето едно от малкото, които имат край изобщо. тъжна работа. : (

Нали знаете, че не ме бива със заглавията

Нито за момент не се усъмних в това, че днес съм хубава. През минута заставах на един крак и започвах да се въртя пред огледалото, гледайки как около краката ми се дипли море от червена коприна. Диплеше се толкова бързо, че не можех да следя тази алена спирала; аз бях водовъртеж, балерина, произведение на изкуството.
Очарована, наблюдавах косите си в огледалото - коси от златни нишки, неочаквано блестящи, трептящи като струни на китара. Днес бях хубава. Може би има някаква магия във този осми рожден ден?

Имаше магия, естетсвено- магия навсякъде. Вече беше краят на септември и татко повтаряше "Хич не ми харесват тези облаци. Какво ще правим, като завали на рождения и ден?"
Аз се показах от стаята си, колкото да им кажа- на него и на мама
"Няма да завали".
Дори не се опитах да ги убедя. Исках просто да им кажа, че знам. Аз знам толкова неща. Не като децата, които забиват носове във астрономически енциклопедии или учебници по математика за напреднали и след някакви си десет години чуваш, че са станали многообещаващи млади учени и дори потенциални гении.
Аз знам неща по друг начин- не ги черпя от външни източници, те извират от самата мен. Осъзнах тази моя странност, когато бях на шест- оттогава имам съвършено ясни спомени, цветни и живи като филмова лента.
Седях си на пода, с огромна, пеперудено бяла кордела върху главата си и със няколко кубчета в ръка. Изведнъж дигнах глава към татко- той е висок почти 2 метра, наложи ми се да си извия врата толкова силно, че ме заболя- и му казах"-Не ходи на работа днес.
-Не мога, миличка, трябва да се изкарват пари. Като дойдат почивните, ще станем по-рано и ще те заведа на..
-Не отивай на работа. На втория завой ще има верижна катастрофа."
Сигурно е звучало забавно с моя фъфлещ глас- още ми никнеха зъби. Майка ми ахна, баща ми само се намръщи и каза на майка ми да спре да драматизира и да озапти въображението ми, докато е време. Майка ми също се намръщи. Започнаха да се карат, а това до никъде не водеше...Чудех се минута и половина какво да му кажа, какво би го задържало и накрая процедих
"-Ако умреш днес, ще се чувствам виновна цял живот."
Не знам защо ми повярваха- може би защото никога не са ми говорили за смъртта, за това, че хората изобщо умират. Нали им е рано на шест годишните деца...
Така или иначе, баща ми си остана в нас цял ден. Точно във осем се бяхме събрали и тримата на дивана, отложихме вечерята- бяхме прекалено нервни. Гледахме новините. Новината за верижната катастрофа беше втора. Баща ми и майка ми дълго ме гледаха...Никой не искаше да проговори пръв. Аз си седях мълчаливо и малко глупаво на жълтия диван с разнищени ресни по краищата.
Накрая започнаха да се чудят на глас- как стана това? Ясновидка ли съм? А аз не бях ясновидка, просто знаех разни неща.
Ако те не бяха те, ако беше някое друго семейство, сигурно щях да съм в психиатрията сега. Сигурно щеше да има драма, сълзи и въпроси, въпроси...
Моите родители просто застанаха на колене пред шест годишното дете, седнало на дивана, хванаха в ръце главата му, мачкайки бялата кордела и в един глас го посъветваха да избягва да споменава за "знанието си" пред чужди хора. Не виждах защо да не ги послушам.
И ги послушах, с обичайното си спокойно, почти свенливо изражение във гънките на устните- до днес. Днес, осмият ми рожден ден. Днес бях красива.

Роклята ми се вееше, докато тичах по маковото поле, докосваше главичките на маковете, срязваше по някое нежно листче. Тичах и тревата беше толкова висока, че стигаше почти до гърдите ми, а вятърът беше толкова силен, че не чувах нищо друго, освен дивата му песен в ушите си. Песен за свобода, песен за безкрай, песен за дете, което няма дом, защото не желае да има такъв.
Летях със вятъра и имах чувството, че ще продължи вечно, но продължи само около минута- и завърши с внезапно падане. Докато лежах на земята в красивата си рокля, усетих, как бузите ми започват да се наливат с кръв.
-Извинявай- промърморих на зашеметеното момче, в което се бях блъснала. На него нищо му нямаше, стоеше си- хем тънък, като стръкче трева, хем здрав, като бамбукова клонка. Изглеждаше по-разтревожен за мене и побърза да ми подаде ръка. След като установи, че нищо сериозно ми няма, избухна в смях.
-Ама как само ми се натресе! Как тичаше само!
Докато се смееше, изглеждаше два пъти по-красив, отколкото беше. Червени коси и едни очи- хем хладно-сиви, хем топли, като шоколад. Смееше се и небрежно се постара да скрие усмивката си.
-Неучтив ли съм?
-Изобщо. Аз си бях виновна.
-Накъде си се засилила така, скитнице? Да не те гони някой?
-Гони ме- позволих си да му се усмихна и усмивката излезе от ухо до ухо- Вятърът. Надбягваме се от сутринта.
Момчето изведнъж застина, застана нащрек, сякаш се прислушваше към някакви тайни сигнали и бързо подхвърли:
-Опа...вятърът се връща. Да тичаме!
И тогава започнахме да тичаме..Не знам колко време тичахме. Не знам колко време си приказвахме след това, но когато свършихме, беше късен залез и аз бързах към вкъщи с красивата си рокля, по която имаше полепнали треви и класове.
-Чакай! Скитнице!
Червенокоско явно тичаше след мене и се учудих на това колко силно искам да ме настигне. Почти ядосана на факта се извърнах рязко към него- толкова рязко, че този път той се блъсна в мене, залитна и падна. Нямаше моя късмет- сцепи си бузата в един камък. Шокът от това, че го виждам да кърви, заслепи всички други мисли. Подадох му ръка.
-Добре съм- каза той с лека досада.- Нали съм момче- свикнал съм. Юнак без рана не може и така нататък...
Докоснах бузата му с ръка.
-Нищо ми няма- повтори упорито той.
-Ще ти остане белег.
-Не, това е само...
-Ще ти остане белег- спокойно повторих аз- Малък белег...точно тук. Никога няма да забравя този белег. Няма да забравя теб. Ние ще се срещнем, ние трябва да се срещнем, не, ние не трябва да се разделяме..
Може би ако го бях казала с малко повече страст, малко по-бързо, малко по-човешки, той нямаше да избяга. Но той избяга...Прекарахме десет часа и десет минути заедно, а така и не научихме имената си.

Дванадесет години и 4 неуспешни връзки по-късно


Двадесет години и пет месеца от това, което наричат живот, а още не съм отворила кутийката с чудесата. Такава измама...
Сякаш си седнал на масата, покрита с чиста, ленена покривка и пред тебе е подносът с шоколадовата торта. Отрязваш си огромно парче веднага и започваш да ядеш с наслада, но малко по-късно забелязваш, че няма на какво да се наслаждаваш- парчето, заместо да става все по-сладко, става все по- горчиво и дори не прилича на торта. Каква измама.
Двадесет години и пет месеца. Едно натравяне с храна и една нощ, от която абсолютно нищо не помня. Пет сериозни побоя и една нощ в ареста. Напразно "нощ в ареста" звучи толкова интересно- беше скучно, скучно като сивите стени, по които имаше следи от пръсти и надписи, написани с нокти.
Реших да стана и да си направя кафе- напитката, която просветлявала ума. При мене явно не работи, но продължавам да бъда оптимист. След като сварих кафето, в стаята замириса на лятна сутрин.
Наметнах си един сив, хавлиен халат, преди да седна на стола и в същия момент нещо се размърда в леглото ми. Не знаех името му- едно от условията ми, преди да поканя някого да сподели пастата ми за зъби- никакви лични данни. Мъжът се размърда, изсумтя леко и се обърна по гръб, при което видях лицето му.

Почувствах леко, мъждиво затопляне там, където лекарите казват, че се намирало сърцето.
"Имам вкус за мъже" помислих си. Беше червенокос красавец и докато спеше в леко отворените му устни и склопени очи имаше нещо хлапашко, невинно. Но спомените от изминалата нощ изобщо не бяха невинни.
Лекото затопляне си остана, но останалите части от тялото ми кънтяха на кухо. На празно- празно като полу-празната стая, като празната гледка от прозореца, като празните вази, които чакат цветя, като празното усещане, че наоколо всички празнуват до полуда края на лятото, а аз продължавам да мисля, че е есен.
Внезапно си спомних какво съм сънувала, при което трепнах толкова рязко, че красавецът в леглото се събуди. Без никакво"добро утро"- направо се запъти към банята със сковани крачки. Явно съм го изцедила предната нощ. Горкото момче.
Допих кафето си- без захар- и погледнах към мръсното огледало на стената. Видях два небрежно скръстени крака изпод сив хавлиен халат, безнадежно оплетени коси и малко тъжни остатъци от черен молив под очите си. "Сякаш са ме изнасилили" помислих си. След това прихнах.
Облякох някакви дрехи за тридесет секунди и изчезнах през вратата. Момчето щеше да се оправи- вероятно щеше да се чуди пет минути къд съм, може би щеше да му бъде празно още пет, после щеше да се облече и да си тръгне, за да може да разправя на приятелите си каква страхотна нощ е изкарал. А нощта, няма две мнения, си беше страхотна- като от сполучлив порно филм. Приятелите му ще ме харесат.

Всички ме харесват.
Рано или късно...поне мъжете. Харесват ме тези, които си падат по връзки за една нощ, защото това е нещо, което очевадно предлагам, като неонова реклама на челото ми ; харесват ме оптимистичните младежи, които търсят "единствената" и с дни, дори седмици си мислят, че това съм аз и че страдам от нещо, което само те могат да излекуват ; харесват ме откровените копелета, които разбиват женски сърца, защото нямат какво да ми разбият и в краткото време, което прекарваме заедно, помежду ни се забелязва нещо като уважение.
Харесват ме просяците, богатите, алчните и преситените, защото не бягам от нищо. А не бягам от нищо, защото търся нещо. Един сън. Един кошмар.
Смътно си спомням, че съм го сънувала много пъти и постоянно съм го забравяла. Треви и маково поле, проклето маково поле.
Тревите...
Тревите са високи и затова, след лудия бяг, с червенокоско се заровихме сред тях, на сянка. Той отвори уста и помислих, че ще попита как се казвам, но той просто каза
-Не мислех, че има някой, на което това би му доставило удоволствие.
--Нашите казват, че съм ексцентрична.
Реших, че мога да го смая с употребата на четирисрични думи, но той явно не виждаше нищо необикновено в мен. Това малко ме възмути.
-Ами ти?- попитах аз- И ти ли си ексцентричен? Това доставя ли ти удоволствие?
-Винаги. Както и фантазирането. Просто да си лежиш на тревата и във главата ти да се раждат светове, да се раждат животи...Нима никой не разбира, че това е чудо?
-Нашите наричат това" бягане от реалността".
Той си лежеше на тревата, дъвчейки маково стебълце и на сянка косите му изглеждаха почти кестеняви.
-Вашите? Ами ти? Или можеш да говориш само с техни цитати?
Това вече ме възмути силно. Тъй като си падах по доста момчешки игри през ума ми мина мисълта да се сбия с него, после избледня засрамено. Кой знае защо, край този хлапак исках да се държа като момиче.
-Може би предпочитам да запазя мислите си за себе си- отговорих тихо.
-Нима! Колко рационално! -той се засмя.- Каква изискана млада дама! На колко години сте, госпожице?
-Явно на доста по-малко от вас, дядо- отговорих обидено.
-Хайде, хайде. Да не се сърдим за глупости, когато - той се надигна на лакти и забелязах колко силно блестят очите му- тук е толкова хубаво! Знаеш ли, веднъж....
-Веднъж какво? - попитах, изнервена от внезапното мълчание.
-Веднъж...- той се запъна- в една книга видях илюстрация на фея. Имаше дълги коси и ярко червена рокля...и малко приличаше на тебе.
-Защо ми го казваш?
-Ами, защото..- наистина не можех да разбера защо се запъва така-..ти...натресе ми се толкова неочаквано, сякаш падна от въздуха. Толкова приличаш на фея. Да не би да си фея? Да не би да съществуваш само в главата ми?
-Ако съществувам само в главата ти, ще ти отговоря това, което искаш да чуеш- засмях се аз.
-Не това исках да чуя- бавно отговори той, след което се усмихна- значи не си фея!
-Какво щастие.
-Значи си истинска! Мислех, че вече ми е време да хващам пътя към лудницата.
Усетих как очите ми се разширяват и се превръщат във воденични камъни- като на кучето от приказката.
-Във лудница!
-Ами...нашите...веднъж им казах, че знам разни неща, без да ги научавам от никъде- той продължаваше да дъвче проклетото си маково стебълце- и те ми казаха...ами, да спра с тези приказки, ако не искам да ме пратят в лудницата.
Всяка дума беше като камък, който пробива черепната ми кутия и започва да се търкаля вътре, проглушавайки ушите ми. Всяка дума беше камък, който ме дърпаше надолу. Погледнах червенокоско право в очите- сигурно за пръв път откакто се срещнахме.
-И аз знам неща....о, знам толкова неща....които идват от самата мене.
По погледа му разбрах, че мисли, че му се подигравам. Лицето му си остана спокойно и бяло. След това устните му казаха:
-Млъкни.
Сякаш го бях ухапала. Изправих се- роклята ми, красивата ми рокля, беше цялата омачкана и покрита със прах и тревички- и тръгнах, бавно, със изкаляна душа, към вкъщи. След минута чух вика му зад себе си
"Чакай! Скитнице!"
Не го попитах за името му. Той не попита за моето. Превърна се във сън, в кошмар, в мечта. Превърна се във минало.
Дванадесет години по-късно изобщо не се чувствам като фея.
Усетих, че съм се притиснала към нещо студено - сивата стена на супермаркета. Сигурно стоя от минути така. Може би от години- гърбът ми е замръзнал и вече предусещам симптомите на бъдещата си настинка. Завих край супермаркета, в една крива, тясна уличка- не съм за пред хора в това състояние, близко до наркотично опиянение. Сънувах сън. Такъв хубав, такъв ужасен сън..
Завивайки, съжалих за това. Млада двойка вървеше насреща ми- момчето прегърнало момичето през рамото, момичето сгушено във момчето с онази детска невинност, която отдавна не мога да намеря в себе си.
Мислех да отстъпя крачка назад, но нещо ме спря- девойката. Дълги коси, невинна усмивка, ярка пола, нежно полюшваща диплите си около коленете и...Фея сред сиво-кафявата, улична кал. Момичето, което можех да стана. Впила поглед в девойката, видях момчето едва когато и двамата се изравниха с мене.
Първо видях крайчеца на косите му- златист на слънцето, червен на сянка, после насмешливата усмивка. И накрая- очите.Очите ме изгледаха, спряха се на всяка една подробност от мене - на скъсаните дънки, на потника, навлечен надве- натри, на полусвлечената пресрамка, която бях пренебрегнала с безсрамието на момиче, което не бяга от нищо, на криво подстриганите коси, на следите от недоспиване по лицето ми. А аз гледах само белега му, малкия белег на бузата.
Както тогава, преди дванадесет години, го докоснах по бузата, с мисълта, че или той ще отблъсне ръката ми, или аз ще избягам сама, засрамена от себе си.
Не осъзнах какво стана.

Феята, която приличаше на мене, сякаш отстъпи на заден план, а неговата буза, бузата с белега се притисна до моята, червени кичури погъделичкаха устните ми, нахлуха в очите ми.
-Съжалявам- каза той- съжалявам, че избягах тогава.
Аз поклатих глава.
-Не съжалявай. Аз знаех, че ще ме намериш.


_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Dream. on Вто 30 Ное 2010, 13:40

Красиви чувства,а вярваш ли наистина в тях ?Защото,ако и вярваш,значи си наистина красив човек.
avatar
Dream.
Morph

Брой мнения : 8
Age : 27
Registration date : 28.11.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Сря 01 Дек 2010, 11:49

Влизам от дъжд на вятър, ама ще се опитам да отговоря...
зависи за кои чувства ме питаш?
Когато пиша, винаги влагам повече или по-малко от себе си във всеки от героите...но гледам да вложа и нещо напълно чуждо, за да не се превръщат творбите ми във една безкрайна автобиография или психоанализ...ако въпросът си е дали вярвам в любовта- ще ти отговоря с думите на Том от 500 Days of Summer

"It`s love, not Santa."


: )

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 20 Фев 2011, 01:46

Пишеш уникално, човек.
Знаеш как да ползваш думите,
историите ти са интересни,
стилът ти на писане е грабващ.
<33

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Нед 20 Фев 2011, 21:39

party hard
Danke.
naistina se radvam, kogato me chetat.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by ~ Underwater Melody ~ on Чет 08 Сеп 2011, 23:38

Току-що прочетох "Валеше толкова силно, че бистротата на прозорците на къщите край реката се превръщаше в бликаща мъгла...."
Момиче, това е прекрасно!
Служиш си прекрасно с думите.
Рисуваш много красиви картини.
Замисълът е интересен... държа ме в напрежение... и завършекът! - много силен. Винаги съм смятала, че като завършекът носи допълнителен заряд, се слага черешка на тортата. И сякаш авторът се подписва. : 3
avatar
~ Underwater Melody ~

Брой мнения : 34
Age : 24
Localisation : In my DreamzZzZzz....
Registration date : 08.09.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Арлина on Чет 08 Сеп 2011, 23:58

Така е, затова винаги ме е страх от завършеци: десктопът ми е пълен само с начала :Д
но мерси, мерси, наистина мерси. : )

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by ~ Underwater Melody ~ on Пет 09 Сеп 2011, 00:42

Повече кураж тогава ^^ не се притеснявай, като гледам ти идва отвътре да пишеш яки завършеци, соооу ... ( :
avatar
~ Underwater Melody ~

Брой мнения : 34
Age : 24
Localisation : In my DreamzZzZzz....
Registration date : 08.09.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Welcome to our Garage Sale of Souls

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите