Under the sky, looking the stars, wondering why...

Предишната тема Следващата тема Go down

Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Съб 28 Ное 2009, 22:55

Еми реших да пусна този мой разказ. Вярно че не е доизпипан, но пък реших да го пусна. Smile

Релсите на живота

Стояхме на гарата и чакахме да пристигне влакът с който тя си тръгваше. Обади ми се по телефона за да ми каже че си тръгва и ме попита дали искам да я изпратя защото нямало кой друг. Чудя се защо избра мен. Казах и че я обичам преди известно време, а тя ми се изсмя в лицето и каза че нямало никакъв шанс. После се завъртя на петите си и си тръгна оставяйки ме сам наранен и обиден от думите и. Гледах как бавно се отдалечава и как косата и се подмята непокорно подир нея. Мислех си за утрешния ден. Как ли ще ме погледне? Какво ли ще ми каже? Но колкото и да мислех не можех дори да предположа че на другия ден тя ще бъде същата:усмихната, весела, че в очите ще горят немирни пламъчета . Каза ми небрежно :
—Здравей! —а аз я подминах смутен.
Тя не се бе променила, а аз да. След тези думи тя беше същата а аз не. Как така се прикриваше така добре зад своята маска на лъчезарност и доброта. Може и за това да я харесвах толкова много. Винаги беше непридвидима и винаги можеше да се очаква неочакваното от нея.
Но нека се вънем на студената гара на която чакахме. Валеше сняг на малки парцали и падаше по косите и които тя бе спуснала. Очите и шареха насам натам и тя нервно потропваше с крак. Чудех се какво да и кажа. Накрая се реших да попитам:
—Защо ми се обади аз да те изпращам? Ти имаш толкова много познати.
—Нали ти казах вече—зъзнейки ми отговори тя—просто се сетих първо за теб, а с останалите не ми се говори пък и те са заети.
—Да, ясно. — отвърнах и аз и се загледах някъде в пространството невиждайки нищо пред мен. Погледнах я и срещнах погледа и. Очите и бяха мили и усмихнати както винаги, но този път в тях имаше и малко тъга. Зениците и бяха станали толкова малки, че цветовете преливаха и забелязах отенъците на зелено и синьо и даже видях жълти оттенъци. Сякаш виждах в очите и света изграден от тъга, радост, копнеж, надежди, носталгия и ми се приска да се приближа и да я видя тези дълбоки цветни очи от близо. Да ги гледам без нищо да ме раздели от тях, да им се наслаждавам без да ме притиска времето което сега течеше и се изплъзваше през пръстите ми. Опитвах се да го задържа, но то безжалостно продължаваше да бяга със пълна сила и си мислех как влакът пътува и се приближава все повече и повече към гарата и ще ми отнеме тази която исках така силно. Макар да знаех че няма да я имам никога исках времето да спре и да я задържа в прегръдките си поне за миг, да я задържа и да усетя тежкия и парфюм. Нека той да ме опияни, нека никога да не го забравя, нека да не забравя и нея, нека я запомня все такава-красива и усмихната. Макар тя да не ме обичаше-нека да не я забравя. Изведнъж тя ме попита:
—Още ли ме обичаш така като онзи ден когато ми го призна? —видях как ме гледаше с болка и надежда.
—Има ли вече значение?
—Да. За мен поне. Кажи ми. Искам да знам.
—Обичам те. Повече искаш ли? Обичам те. Обичам лицето ти. Обичам очите ти. Обичам косата ти. Обичам те цялата такава каквато си, но вече няма значение. Ти си тръгваш. Какво значение има дали те обичам или мразя. Но, да обичам те. Сега сигурно си доволна. Сигурно тържествуваш над твоята победа и ми се смееш какъв глупак съм аз за да те обичам.
Тя гледаше неразбиращо с тъга и искаше да каже нещо но видях как само две сълзи се търкулнаха по лицето и и тя ги изтри бързо. Искаше да ми каже нещо, но просто сълзите продължаваха да напират и тя се приближи и ме прегърна. Аз сложих ръката си през кръста и, а с другата впих ръцете си в буйната и коса. Положих главата ми върху нейната. Усетих отново тежкият и парфюм, който замъгли моят разум и вече не мислех за нищо. Бях се хванал за мига и не исках той да си отива. Не исках той да свършва. Не исках. Тя вдигна главата си и се повдигна на пръсти. Целуна ме. Устните и бяха солени и меки. Усетих вкуса им и се отдадох на целувката. Целувах я ненаситно. Знаех че този път е първи и последен за нас и се наслаждавах без да мисля че няма повече да усетя меките и сочни устни до моите. Някъде зад нас се чу как влака приближава. Тя не спираше да ме целува и когато влака пристига тя ме погледна и ми прошепна нежно:
—И аз те обичам. Винаги съм те обичала. Просто закъснях прекалено много, а ти не разбра че те искам. Чаках те да дойдеш, но ти не дойде. Обичам те. Завинаги.
След това тя се качи на влака. Видях как нечия ръка изтриваше замъгления прозорец от вътрешната страна и се затичах натам. Бързо го почистих и от външната страна, но не видях нея, а едно малко дете което ми се усмихваше весело. Очите му ми напомниха за нейните. Толкова сини със зелено в тях. Това дете продължаваше да се усмихва, а аз седях и го гледах тъжен. Отдалечих се и започнах да гледам с надежда тя да се появи на някой от прозорците, но тя не се появи. Влака започна да се движи бавно по заснежените релси, когато чух от някъде:
—Обичам те, нали помниш? — Забелязах я на един прозорец усмихната и махаща ми с ръка весело. Усимихваше се така весело и макар да беше далеко и да не виждах лицето и знаех че се усмихва с нотка на тъга в очите и. Ах, тези прекрасни очи. Никога нямаше да ги забравя. Нито да забравя парфюма и, нито студените и ръце вплетени е моите, нито лицето и. Дори сега когато усетя нечий парфюм като нейния се обръщам с надежда, но уви...не е тя.
—Обичам те—прошепнах тези думи отново и си помислих че днес казах повече пъти тези две думи отколкото през целия си живот наведнъж. Дали вече бяха изгубили стойността си? Дали вече нямаше да ми се струват така хубави както когато ги казах на нея? Дали? А дали щях да я видя отново? Дали?


Последната промяна е направена от еличка на Пон 18 Окт 2010, 20:24; мнението е било променяно общо 1 път

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Съб 09 Яну 2010, 11:07

Ето нещо което написах вчера. И аз не знам есе ли е, какво е, не съм на ти с литературата, но май се води есе. Ето го и него:

Вървя бавно по улицата и стъпките ми оттекват в тишината. Мрака заличава следите и остават смъните очертания. Сенки, сивота, черно. Само един и същи цвят преливащ в тъмната нощ. Не усещам тялото си. Само ненужна тежест. Мислите ми стават все по-объркани и неразбрани. Продължавам да вървя. Защо? Защо подължавам да вървя напред? Имам чувството, че с всяка стъпка се връщам в началото. С всяка стъпка света ми пропада и се разпада на милиони малки парчета. И все ги лепя и лепя опитвайки се да поправя всичко. На кой му трябват всички тези лъжи? На кой му трябват баналните клишета и измислените приказки. Всички знаем края. Всички знем че щаслив край няма. Знаем че когато дойде щастливия край идва ново начало. Пълно с още и още проблеми и въпроси. И в дългите безсънни нощи се оптваме да намерим отговорите, но те така и не идват при нас...защото няма отговор. Някой каза:потърси всичко в сърцето си, а друг:забрави въпросите. Кое е вярното? Дали да търсим истината и да почувстваме болката от нея? Дали да задгърбим всичко и понякога да се сещаме за неразрешените проблеми? Какво изобщо значи да продължиш? Има ли нещо като продължаване в този живот?
Продължавам да вървя...и стъпките ми вече не се чуват. Изгубих се. Спирам. Чувствам как пропадам. И пропадам все по надолу и надолу. И не искам да спирам да падам. Искам да не спира този полет. Нека да продължи вечно. Да пропадам и да не усещам. Само да остане празнота в мен.
Не, не искам ничия ръка да ме спасявасява. Нямам нужда от спасение, нямам нужда от нищо. Просто продължавам да съществувам. Просто продължавам да вярвам сляпо че нещо може да се промени, че нещо може да бъде по-добре, че може би има смисъл в този живот. А може би няма. Може би сме марионетки на нечий друг. Следваме правила написани от други. А защо? Защо изобщо следваме нещо чийто смисъл не разбираме?
Говорим на някого, а той не ни чува. Казваме най-скъпите си тайни, а той нехае за нас. И все пак нещо от нас се откъсва. Обременяваме поне малко човека с нашите проблеми. Нека сега той ги пази. Нека сега той да ги знае и да нехае за тях. Нека дори ги забрави или разкаже, няма значение, нали вече не сме сами с тези проблеми. Всички признания остават неразбрани от никой, несподелени от никой. Ти си сам в света, а света е пълен с хора изпитващи неприрязъм към твойте проблеми. И все пак те ти говорят и ти слушаш. Кога ли ти имаш право на дума-рядко. Дори тогава оставаш неразбран. И все пак слушаш лъжите и мечтите на другите. Все пак мечтите са безплатни. Съпричастен си с хората и страдаш, и се раздваш с тях. Знаеш че няма да получиш същото и продължаваш да слушаш. Думите пропиват душата, кожата, ума ти като отрова и продължаваш да чуваш всичко, макар да не искаш. Нека поне те са щастливи. Те може би го заслужават. И отровата се трупа бавно навсякъде по тялото и душата ти.
Очите ми шарят неспокойно. Виждам само сивото, черното и не усещам. Не усещам себе си. Не усещам как времето тече и Луната е изгряла и се подава изпод облаците, които...са сиви. Клоните на дърветата са голи и празни, протегнати като мъртвешки ръце над мен...и са черни. Черно, сиво, черно, сиво. Само Луната свети неспокойно и ту изчезва, ту озарява небосвода. Имам чувството че всеки момент небето ще се сгромоляса върху мен, че всеки момент ще падна и никой няма да види. Болката се разпространява, чувствам за пореден път мрака, за пореден от празнотата в сърцето ми. То е станало на парчета откъсвани едно по едно от хората които обичам. Тези които мразиш никога не биха могли да те наранят така както тези които обичаш. Тези на които си подарил света си и дал живота си, тези които отнемат бавно малко по малко живеца и светлината в теб. Тези които те наряваха и мислеха че си силен и казваха: Ще го преживееш ти не се пречупваш. А ти от къде знаеш? Да, ясно аз никога не се предавам, но може ми е крайно време, а как мислиш? Тези хора могат да съсипят един живот така както и ти не можеш да съсипеш, а после лепиш счупените парчетии от разлепен материал и се опитваш да ги поставиш на мястото им без да си личи, без да забележат другите. Те не забелязват, наистина, но ти си оставаш счупен, предаден, изхабен. Чувстваш как залепените парчета с евтино лепило ще се разпаднат всеки момент и се опитваш да продължиш, но не можеш да вървиш. Повреденият винаги е повреден и не може да бъде като другите, които се придвижват бързо към своята мишена.
И какво ли ни остава накрая? Нищо. Остава ни само една голяма празна дупка която чака да бъде запълнена, но няма какво да я запълни. Няма за какво да живееш, няма за какво да мечтаеш. Всичко е минало, сега не е от значение, а утре е просто като вчера и днес. Може би си тук за да помогнеш на друг, да го накараш да повярва в нещо в което и той сам не вярва. Може би си само тук за да учиш хората на вяра когато сам не вярваш. Може би няма никакъв смисъл, но нали другите са щастливи, ти не си се пречупил, всичко е наред, всичко е добре. Просто продължавай. „Върви напред и не спирай. Не моля те не спирай, недей. Продължи...моля те.” И тези думи те карат да се напрегнеш отново, да се изправиш, да вдигнеш глава и да си кажеш:мога, по дяволите няма да се пречупя сега. И така кръговрата се върти, ли върти...до безкрая.

Изведнъш завалява дъжд капките тъжно падат на пустата улица. Сякаш нежно шептят помежду си. Ставам съвсем мокра и пълните ми червени устни посиняват от студ. Иска ми се някой да ме подслони, да ме прегърне, да вплете ръце в косите ти и да ме накара да забравя всичко за миг. Чувствам колко е студено и колко съм мокра. Усещам сърцето си празно, обвито единствено в пареща болка, разяждаща всичко. Чувствам как силите ме напускат и се свличам безпомощно на земята. И чакам да чуя нечий други стъпки, но ги няма, няма ги. И седя съвсем малко така и пак се изправям.

Да, прав си, хората са едни машини, едни марионетки, едни празни същества, които не знаят как да живеят. И аз съм една от многото. И все пак може би една от малкото които са го разбрали. Марионетки...да това сме ние...едни жалки марионетки.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пет 22 Яну 2010, 21:07

И аз написах още едно есе. Напоследък са ме обхванали странни чувства.

Звездите гаснат там спокойно на небето
сякаш ангелски очи те гледат и изгарят бавно ти душата.


Какво е любовта? Може би просто още една от многото заблуди на човешкото съзнание или просто друг вид щастие. А може би една лъжа на която вярваме. Не знам какво е, а и не искам. Има ли значение дали е лъжа, химера, болка, страст, заблуда или някое друго от хилядите чувства състоящи се в нея. За мен няма значение и няма да има. Може би е едно от най-хубавите неща които могат да се случат на някой. А може и да е едно от най-лошите неща които могат да ти се случат. Във всеки случай тя съдържа и двете. Понякога повече, понякога по-малко, а понякога по равно. Още преди да си срещнал любовта знаеш, че е някъде там и те чака. Просто не си сигурен, че я искаш. Не знаеш дали си заслужава да бъдеш наранен все някога, да изпиташ хиляди малки и големи болки заради незначителни неща и важни неща. Не си сигурен и бягаш, и бягаш, и бягаш, хиляди, стотици пъти бягаш от действителността и това което знаеш, че рано или късно ще те намери, но не можеш да се скриеш. Дори и да искаш не можеш. В крайна сметка когато се предадеш разбираш, че не е трябвало да бягаш. Проумяваш, че да си обичан и да обичаш е едно от най-красивите неща на света. Не те интересува какво биха казали другите, не те интерсува дали ще загубиш или ще спечелиш каквото и да било, защото точно тогава живееш за всеки момент без да мислиш за после. Няма значение нито миналото, нито бъдещето, защото имаш някой до теб който да хване ръката ти и да те прегърне, да ти помогне, разбере, да изтрие сълзите от лицето ти, да те изслуша без да те вини за нищо, а само да те целуне без да каже нищо. Нужни ли са думи за да изкажеш любовта си? Не, не е нужно нищо. Стига само един поглед, една целувка, една прегръдка, един жест който да докаже и покаже чувствата ти. Думите са излишни в повечето случаи. Те са нужни когато сбъркаме, когато не можем да опревим всичко с един поглед или целувка, а трябва да докажем, че чувствата са нещо истинско, че не лъжем, че не сме виновни. Те ни трябват само тогава когато сме сбъркали някъде. Думите са лъжовни и все пак понякога помагат.
Любовта прави света малко по-цветен, малко по-щастлив, малко по-добър, но не винаги е така. Както всички други правила и любовта си има изключения. Но дали в случая е искренна и истинска? Дали не е заблуда или просто увлечение? Дали не е нещо което не можем да разберем и в нас съществува само лудата заблуда, че това което чувстваш е любов? Не, не, та нали го чувстваш. А дали го чувстваш правилно? Това е въпроса. И няма отговор. Единственето което можеш да направиш е да забравиш въпроса и да обичаш. Няма време да се питаш какво ли не и да губиш ценните моменти.
Въпросите и те като думите заслужават да бъдат забравени напълно. Но не можем да ги забравим така лесно. Но поне можем да опитаме. Живей за сега не за вчера или за утре. Понякога се оказва че е по-лесно отколкото си мислиш, а понякога се оказва че е най-трудното нещо на земята. Страхуваме се от това, че ще момента свърши и не го изживяваме милсейки за края му независимо дали е далече или близо. Колко пъти си повтаряш „не мисли сега, не сега” и не можеш да спреш...а понякога спираш, но то пак е в съзнанието ти, пак е в мислите ти дори и те да са на друго място. Винаги с теб. Не можеш да избягаш от това да си човек. И си човек за да грешиш...и да простиш...с любов...а не с омраза. На кого е нужна тя? На никой, мисля. И все пак я изпитват не малко хора. Не можеш да ги вразумиш. И не опитвай. На този свят човек е сам и никой не слуша другия. И приятелите даже не са приятели.
Може би няма приятели, а само хора с които се разбираш и споделяш начините си на мислене с тях и други с които не се спогаждаш. Няма лоши и добри. Има само цели и начини на мислене. Има само губещи и печеливши на този свят. Приятелите са до теб докато не се намесиш в техните проблеми, в техния живот, в тяхната работа. Те са до теб само когато няма възможност за конкуренция.И все пак може би има обич. Към приятелите, към обичния човек, към семейството. Със сигурност има, но доколко е силна е никой не знае. Всеки път когато кажеш „обичам те” дали е наистина вярно? Или е лъжа? Не знам и не искам да знам. Все пак обаче можеш да усетиш кога е лъжа и кога е искренно. Няма да мисля сега. Има време. Колко пъти ли си казах тези думи? Колко пъти си задавах въпроси и продължавам да ги задавам прибавяйки нови и нови? И колко още ще си задам? Не знам и не искам да знам. Защото единственото което проумях е че има любов и че няма значение каква е тя и дали ще се разруши, защото все пак е била любов и една част от теб остава там. При онази любов, в онези прашни спомени в някой стар дневник. Дори да я няма вече тя все още е в забравената част на сърцето ти. И няма да изчезне никога понеже е оставила своите следи, своите пукнатини, своите падения и възходи. Няма значение дори вече да я няма ... поне според разума ти. Няма. И няма да има.

Имало ли е значение? Има ли още?
Не, недей мисли сега, недей,
заспи и забрави, нали до теб съм тази нощ
сега е от значение, сега и само как звездите над нас грей.
Нали сега съм тук, не мисли, че всичко ще е свършило все някога
сега съм тук и те прегръщам и няма да си тръгна аз сега, до тебе ще остана
ще те намеря когато се изгубиш в себе си, дори да си далеч ще те усетя аз във вятъра,
ще те намеря в песъчинката, душата ти ще спомням си завинаги така чиста и омайна.
Ти си вятъра, ти си луната, слънцето, земята, ти си всичко което мога да видя, докосна, усетя
и няма да те забравя дори никога повече да не те видя, чуя, усетя, близо до мен и далече си ти
и пак те усещам тъй близо сякаш си до мен сега и мога до небето да полетя
дори да съм на земята аз летя както никога до преди.

За всички, които обичам, за всички които са до мен, за всички които чувствам близки. Обичам Ви.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 23 Яну 2010, 21:10

Продължавай все така ^^

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Нед 24 Яну 2010, 21:01

Mерси за мнението (sun)

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by Love. on Нед 24 Яну 2010, 21:33

хубави! Интересно и човек с радост те чете!
avatar
Love.

Брой мнения : 54
Age : 25
Registration date : 22.11.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пон 25 Яну 2010, 18:18

Благодаря ти за милия коментар, Вили. Аз реших да си поправя първия разказ, но излезе нещо по-различно та реших да го пусна и него. Просто първия ми се струва лигав и изобщо не съвпадащ с действителноста. Кой би могъл да каже, че обича някой който не познава. Абсурд.

Беше краят на декември 1978 година. Стояхме на гарата и чакахме мълчаливо пристигането на влака. Тя ми се обади вчера вечерта. Когато разбрах кой се обажда се учудих, а още повече се удивих когато ми съобщи, че заминава и иска да дойда да я изпратя. Аз се съгласих. Някъде през късния октомври аз и казах, че я обичам. Тя се изсмя рече : „Глупости!” После се завъртя на петите си и си тръгна оставяйки ме сам, наранен и обиден от думите и. Гледах как бавно се отдалечава и как косата и се подмята непокорно подир нея. Мислех си за утрешния ден. Как ли ще ме погледне? Какво ли ще ми каже? Но колкото и да разсъждавах не можех дори да предположа, че на другия ден тя ще бъде същата:усмихната, весела, че в очите ще горят немирни пламъчета. Погледите ни се срещнаха, тя каза „Здравей”, а аз мълчах.
Тя не се бе променила, а аз да. След тези думи тя беше същата а аз не. Как така се прикриваше така добре зад своята маска на лъчезарност и доброта? Може и за това да я харесвах толкова много. Винаги беше непридвидима и винаги можеше да се очаква неочакваното от нея.
Но нека се вънем на студената гара на която чакахме. Валеше сняг на малки парцали и падаше по косите и които тя бе спуснала. Очите и шареха насам натам и тя нервно потропваше с крак. Чудех се какво да и кажа. Накрая се реших да попитам:
—Защо ми се обади аз да те изпращам? Ти имаш толкова много познати.
—Нали ти казах вече—зъзнейки ми отговори тя—просто се сетих първо за теб, а с останалите не ми се говори пък и те са заети.
—Да, ясно. — отвърнах и аз и се загледах някъде в пространството невиждайки нищо пред мен. Погледнах я и срещнах погледа и. Очите и бяха мили и усмихнати както винаги, но този път в тях имаше и малко тъга. Зениците и бяха толкова малки че ясно виждах синьото в тях примесено с малко зелено. Сякаш виждах в очите и света изграден от тъга, радост, копнеж, надежди, носталгия и ми се прииска да имам цялото време на света и да се взирам в тях дълго. Да ги гледам без нищо да ме раздели от тях, да им се наслаждавам без да ме притиска времето, което сега течеше и се изплъзваше през пръстите ми. Опитвах се да го задържа, но то безжалостно продължаваше да бяга със пълна сила и си мислех как влакът пътува и се приближава все повече и повече към гарата. Исках времето да спре. Изведнъж тя ме попита:
—Още ли ме обичаш така като онзи ден когато ми го призна? —видях как ме гледаше с болка и надежда.
—Има ли вече значение?
—Да. За мен поне. Кажи ми. Искам да знам.
—Не мога да ти кажа точно. Хората се променят, а с това и чувствата също. Може би вече не те обичам така силно, а дали изобщо е можело това да се нарече обич? Може би просто си била едно увлечение, а аз не съм го съзнавал заблуден от измамни чувсрва. Ако сега ти кажа, че те обичам ще е лъжа. Тогава също е било лъжа. Просто не съм го знаел.
Тя гледаше неразбиращо с тъга и искаше да каже нещо но видях как само две сълзи се търкулнаха по лицето и и тя ги изтри бързо. Искаше да ми каже нещо, но просто сълзите продължаваха да напират и тя се приближи и ме прегърна. Аз сложих ръката си около талията и и положих главата си върху нейната. Милвах косата и и си мисех, че всичко е потънало в забрава. Предишните дни нямаха значение. Думите вече бяха казани и потънали в миналото. Вече нищо нямаше значение. От значение бе само сега. От значение бе само, че бяхме един до друг, близо, разбиращи болката, разбиращи щастието, които изпитваха наранените ни души. Бяхме едно цяло, но макар прегърнати сякаш бяхме от два различни свята. Толкова близо и толкова далече. Изведнъж тя прошепна:
—Обичам те. — Думите се изгубиха в тишината. — Знам че не изпитваш нищо, но това не пречи да целуна, нали?
—Не.
Тя вдигна главата си и се повдигна на пръсти. Целуна ме. Устните и бяха солени и меки. Отвърнах на тази целувка. Знаех че този път е първи и последен за нас и се наслаждавах без да мисля че няма повече да усетя меките и сочни устни до моите. Усещах тежкия и парфюм, който ме опияняваше и ме караше да губя разсъдъка си. Имах чувството, че няма земя под краката ми и че пропадам безпомощно в някаква дълбока бездна. И пропадах, и пропадах, и пропадах...към безкрая. Изгубих се в целувката и така страстна и нежна, преизпълнена с любов и чувство. Усещах топлите и ръце вплетени в моите. Разбрах, че иска да ме задържи, да пробуди любовта, да разбера, че нищо не може да бъде напразно изгубено и че макар думите да не важат не трябва много за да се пробудят отминалите чувства. Не исках да заминава. Не исках да я губя отново. Исках я тук. Исках я до мен.
Чух влака. Колко много обичах да слушам този монотонен звук. А как го мразех в този момент...исках да се случи някакво чудо и тя да остане. Но тя не остана. Целуна ме за последно, стисна ръката ми и се качи на влака. Видях как се отвори един прозорец и тя се показа на него. Отидох при нея и се вглеждах в очите и. Исках да и кажа че я обичам, но думите заседнаха на гърлото ми и не можех да ги кажа сякаш беше най-трудното нещо в света. Тя стоеше взирайки се с надежда да и кажа това което копнееше да кажа, но уви не можех да се престраша. Започнах:
—Обича... —и влака нададе силен звук който заглуши думите ми. Тя ме погледна през сълзи, отвори уста да каже нещо, но сякаш голяма буца бе заседнала на гърлото и. Влака тръгна и тя се прибра.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 21 Фев 2010, 15:28

Много ми е интересно какво те подтикна да напишеш последния разказ? Разбира се, не е нужно да отговаряш, ако не желаеш. =)

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by Love. on Нед 21 Фев 2010, 15:43

Много силен сюжет на разказа. Просълзих се! Може би защото самата история много напомня на много мои състояния.
Като се замисля, никога не съм харесвала гарите - усеща се толкова много тъга там.
avatar
Love.

Брой мнения : 54
Age : 25
Registration date : 22.11.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by Lirael on Нед 21 Фев 2010, 16:38

Много е красив. И един такъв, каращ те да усетиш дори и най-малката емоция. Можеш да съпреживееш тъгата на героите.
Много, много красив...
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пон 15 Мар 2010, 15:00

Чак сега като си погледнах темата с надежда някой да е писал и видях коментарите. Не знам защо така късно ги виждам. Хауевър. Какво ме подтикна ли? Ами това го написах преди да се събера със сегашния ми приятел. И внесох малко от нас вътре. Макар че всъщност тези герои нямат нищо общо с нас. И всъщност сюжета ми се появи. И аз не знам точно как. Наслагаха се различни случки. Просто вървя си да кажем по улицата и се сещам нещо или да кажем виждам нещо, а после ми хрумва че може да го напиша. И така навръзвам различни случки. И ... това е. Но не мога да си спомня как се появи идеята с гарата. Не, не се шегувам, наистина, не помня. Често ми се случва да не помня неща които са важни, а смешното е че помня почти всички глупости като рожденни дати веднага след като някой ми ги каже. Знам че не дадох никакъв отговор, но просто не мога да си спомня.
Момичета, много ме зарадвахте. Понякога се чудя дали изобщо някой ме чете и дали си струва. Лов, чак да се просълзиш...уау. Лираел мерси и за твоето мнение. Супер много ме зарадвахте. (:

И сега ще пусна едно депресивно есе. Че те всичките есета дето ги пиша са депресивни. Там си изливам болката.

Случвало ли ти се е да се погледнеш в огледалото и да видиш само красивите черти в теб? Да харесаш нещо в себе си и да не можеш да преставанеш да се взираш? А случвало ли ти се е едновременно с това да се отвратиш от това всичкото? Да си мислиш, че не харесваш нищо красиво в тебе, да ти се иска да забиеш юмрук в огледалото и милионите парчета да се разхвърчат по пода, да се забият в дланта ти, в лицето ти, да усетиш топлата кръв и болката, и да не ти пука, защото тази болка не е като тази която е в теб, да изкрещиш за това че хората не могат да видят друго освен външноста ти независимо била тя грозна или красива? Да гледаш зениците си и колко големи стават те и как очите ти блестят под слабата светлина на лампата и да видиш един блясък, един мек и нежен блясък който те радва и те кара да знаеш че си жив, че нищо не е свършило и нама да свърши и все пак да ти се иска това изобщо да не си ти, да не са това твоите очи, твоето лице, коса, да си различен, само защото другите не могат изобщо да те разберат. Да ти се иска да забиеш нож в сърцето ти само и само за да усетиш болка различна от тази в теб и сърцето ти? Не ти ли се е искало поне веднъж? Кажи ми? Ако не, то това не пречи, ще го усетиш...Всички ние някой ден се срещаме с болката под различните и форми. Някой не я допускат до себе си от страх че ще бъдат повалени, други я допускат така близо до себе си че тя става част от ежедневието им, а трети просто живеят с нея, но и са допуснали и надеждата в себе си, че може и все пак да има надежда за каквото и да било хубаво в грозния ни и шаблонен свят. Да намерим нещо за което да живеем, да се борим, да намерим какво да обичаме....
Понякога си мисля че хората не казват нищо от това което мислят и вършат неща които биха допринесли само за тяхна полза. Лъжа след лъжа, гледат те в очите и лъжат за всичко. Дали изобщо когато казват нещо го мислят? Дали изобщо можеш да им се довериш? А най-лошото е когато им се довериш да разбереш, че всъщност твоето доверие не струва нищо за тях. Те не искат доверието ти. Те искат само да си до тях и да се промъкнат в живота ти сякаш ти си нещо като победа, сякаш че печелят теб заедно с доверието ти и се рават че са проникнали в теб самия. Защо поне не ни спестят милионите лъжи. Какво и е на истината, да му се невиди?! Какво, по дяволите ти коства да кажеш истината?! Нищо, нали? Само това искам...една истина от която няма да ме боли както когато ме гледат в очите и лъжат за милиони неща...Това че се правя на сляпа значи ли, че не разбирам? Не разбира се. Оставям те да лъжеш и сама не зная защо. Може би защото ти ще отречеш или може би защото не искам в действителност това което казваш да е лъжа, а може би искам да спра да чувам думите ти, да спра да им вярвам. Просто си мълча чакайки деня когато всичко ще си кажа. Ще излея всичките лъжи които са ми били казвани някога и които продължават да ми казват...И тогава може би ще ми е по-добре. Тогава няма да ми тежат всички тези безумни лъжи казани, за да не ме боли...но не, боли още повече... Наистина какво толкова грешно може да има че искам истината макар и да горчи. Може да горчи, но разбрана късно е още по-ужасна, нали?
Всички хора намират да живеят за нещо. И всъщност то е Любовта. Любовта ни дава сили да продължаваме. Само че не тази Любов мили мои, не тази за която си мислите, а онази другата. Тази която е свързана с обичта към нещо без което не можем да живеем, нещо което ни кара да сме живи. Някой го намират в безбройните си пътувания. Посещавайки и изживявайки най-различни и вълнуващи приключения. Други обичат своята работа. Не могат да живеят без нея. Трети обичат рисуването, четвърти писането, но това което свързва всички тези хора е обичта. Но се чудя колко ли хора могат да се чувстват живи само с любовта на някой друг? Колко ли хора могат да не чувстват празнота в себе си когато са с друг и колко от тях имат човек до себе си който е искрен с тях? Като че ли не са много.
И всъщност какво е това Любов? Май няма такова нещо. Май всички се лъжем, дори и тези, които твърдят че са го изжвяли. Те не могат да са сигурни за човека до тях, нали? А дори и той да твърди същото дали ако имаше други обстоятелства нямаше ли да е различно? А може би тази любов нямаше да устои ако се беше случило нещо което да пречупи силно хората. Но това не е важно за хората. Важното е крайния резултат независимо от начина по който е постигнат.
Знаеш ли, всъщност понякога ние хората сме много недоверчиви, а всъщност ако се отнася до мен аз никога не вярвам. Винаги откривам нещо което да е лъжа, нещо на което да не мога да се доверя. А може би трябва да живея без да мисля за това как всичко е една голяма измама. Да спра да мисля че самия живот е една лъжа. Да спра да не се доверям страхувайки се да не бъда наранена. Но не мога. Опитах, и не успях. А всъщност не искам и да опитвам отново. Май не си стува. Не си струва да допусна хората до себе си и те да ме наранят. А дали живота има смъсъл? Защото ако има бих искала да го разбера. Много бих искала. Засега не виждам смисъла да създадеш нещо при положение че после ти ще умреш, при положение че и творението ти ще изчезне, при положение че всички се губим рано или късно. При положение че Земята е нищожество в сравнение с Вселената. Искам да знам какво се иска от мен. Като че ли няма за какво да сме тук. И понякога си мисля...може би дори и да умра няма да е нещо по-различно. Един ден едни се раждат, друг ден други умират. Всички сме на този свят и за всички ни има място под слънцето, но много от нас не намират това място. Много от нас не намират нищо...Много от нас искат да намерят нещо но то така или иначе не се явява, и в крайна сметка остават само надеждите. Остават само те...
Дъждът отмива спомените, мечтите,
дъждът мокри лицето и тялото ми,
дъждът пее напевно песен без думи,
песен в която не се пее за любов,
нито пък за омраза или живота,
нито пък за нещо друго, тя просто...
е без думи...и не са ми нужни те,
защото чувам аз мелодията,
мелодията нашепва ми за
всичко дето не можеш да кажеш,
изречеш, напишеш,
всичко дето докосва твоето сърце
...и моето, всичко дето аз обичам
на този свят погрешен.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пет 04 Юни 2010, 20:26

Ето нещо писано преди няколко месеца.


Виждам те. Очите ти са същите. Есенен ден. Много често съм си мислела че приличаш на топлата есен.

Наоколо всичко е в различни цветове. Лиситата падат и гледам как децета събират цветове в ръцете си. После си правят гердани и се кичат с радостни викове. Спомних си дните когато и аз бях малка. Когато се радвах толкова много и все се усмивах. Все едно някой ми показа една снимка от детството ми. От първия ми учебен ден. Много добре помня колко щастлива и развълнувана бях тогава. Преди миг ли беше? Или преди век... И двете ми се виждат толкова възможни. Хем близо, хем далече. Във всеки смисъл. Виждам на снимката косата си. Слънцето така хубаво блестеше и лъчите се вплитаха в косите ми, играеха си със тях. И си спомних думите ми преди време като видях тази снимка:”После ходи разправяй, че не съм слънчево дете.” И наистина тъй си беше. Сега сякаш всичко слънчево изчезна. И очите ми ставаха все по-светли и по-светли. Жълтото в тях им прибавяше само мъничко топлота, но сякаш дори това ми напомняше на студа. Все повече и повече ме обхващаше мракa. Кожата ми преди с толкова хубав тен вече беше бледа. Загубих светлината нейде. Усмивката не е слизала никога от лицето ми, дори сега, защото стига да допусна това ще да бъда призрак. Незабележима. Никога не е стихвал този смях. Само заради него хората винаги са ме мислели за едно от най-слънчевите деца, които някога са познавали. Защо все хората мислят, че познават някой само заради начина им на поведение?

Очите ти са все така усмихнати и топли. Напомнят за есен и сигурност. Веднага те разпознах. Няма как да сбъркам тази походка, този поглед, тези очи, самия теб. Толкова хубав есенен ден, така магичен... когато те видях сърцето ми трепна от болка и вълнение. Защо наруши монотонното ми ежедневие, защо наруши спокойния ми ход през времето?! Прелях от стари, вече преминали и уталожили се чувства.
Изпитах остаряло чувство, чувството да вървя към теб. Една нотка на нетърпение и вълнение от това вече да стигна до теб и да те прегърна, да се стопя в ръцете. Тази нотка се завърна. Но вече не можех да те прегърна, не можех да те целуна. Бе различно сега. Изпитах болката да вървя към теб. Не знаех тогава, че всяко нещо си има цена. Заплатих по-скъпо отколкото даже предполагах. Но какво да се прави, това е живота. Играй по правилата нищо, че не ги знаеш. Ще ги проумеш.

“Добре дошла в живота.”

Казвам си за пореден път. Ако всеки път когато казвах това изречение се състарявах с една година то вече да съм умряла. Но не, единствената болка е, че всеки следващ път казвайки тези думи е още по-непоносим и все се чудя до къде може да се стигне това мъчение. Е, никой не знае.

Все повече приближаваш. Не усещам как вървя към теб. Искам да погледнеш към мен най-сетне. Преди все в едни посоки гледахме. Сега обаче не мога да гледам към онова дете, весело играещо с топка, след като зърнах тебе. Може би няма да ме забележиш. Не, не може така. Трябва да ме видиш. Трябва. Призовавам те да вдигнеш погледа си. Искам отново да усетя очите ти вперили поглед в мен. Вярно, няма да е пак така както преди, но ще ги усетя върху мен. Независимо за колко време ще те имам, искам те за този миг. Макар и за стотни от секундата да можех да те имам отново-искам те!

Забеляза ме. Най-сетне. Очите ти се променят. Зениците стават по-големи. Гледаш неразбиращо.Вървиш без да усещаш. Дишането се ускорява. Приближаваш се все повече и повече. Искаш да спреш, но не можеш. Като гравитацията. Нещо те тегли и не можеш да спреш. Но щом не спираш това не значи ли, че искаш да продължиш напред?

Всяка крачка един към друг измерена във време ни се стува цял век и наедно с това сякаш всичко е прекалено кратко. Дойде тъй бързо и свърши тъй бързо. Сякаш секунди бяха нашите кратки дни, които посветихме един на друг. С всяка крачка все повече се приближаваме към общия ни свят, който разрушихме сами. Отново ще се разминат нашите вселени. Дали няма да сме отново едно?

„Надявай се...”

Тъгата се разспростира между нас. Есен навлиза в душите ни. Мъгла се спуска пред очите ни, влага пропива сърцата ни. Жълтите и червени цветове пламнали сега се опитват отново да върнат миналото между нас, но толкова мъгла, толкова влага, толкова много сълзи...какво ни остана? Единствено избледняли спомени. Спомням си понякога за теб. Чудех се...и ти ли си мислиш днес за мен? Още ли ти се иска да ме имаш дори за малък миг? Променили ли сме се откакто разделихме общите си досега пътища? Мислим ли още еднакво? Какво стана с теб? Преди можеше да ми споделиш тайните си. За теб знаех много. Но дали вече си точно онова дете, което познавах? Знам ли? Може ли общото минало да ни промени за един ден? Да бъдем отново онези весели деца, не спиращи своя бяг към живота искайки да го изживеят напълно. Да преживеят толкова много мечти, толкова много невъзможни, неизпълени, недомечтани вече неща? Може би. Само един ден със тебе искам. Обеща ми един ден. Не е ли сега този ден? Този ден който исках. Този ден, който си запазих преди чрез едно твое обещание.

На една крачка си от мен. Спирам. И ти с мен. Не мога да отделя погледа си от твоя. Очите ми казват едно „съжалявам”. Твоите също. И двамата сгрешихме. Може би даже за повечето неща грешахме. Но бяха хубави лъжи навярно. А може би не бяха лъжи. Къде е границата между лъжа и истина? Можем ли да се лъжем за любовта, за истината? Винаги съм била на мнение, че в истината има лъжа и в лъжата истина. Зависи какво ще избереш. Да повярваш, че е било истина или просто да си кажеш като всеки друг, че е било просто една глупава лъжа, в която са вярвали двама. Не исках да вярвам в каквото и да било. Поне вече не искам. Преди вяравах. Сега съм по средата.

—Здравей—най-сетне реших се аз.

Мълчание. Само полъха на вятъра между нас. Наоколо няма почти никой. Само онова дете играещо футбол. Търсиш думите, но тях ги няма. Не можеш да кажеш нищо само защото думите ще ни прободат като остри ножове през сърцето. Търсиш лицето си. Не можеш да намериш подходяща маска, която да сложиш сега. Разкрит си напълно докато търсиш лице, което да сложиш, за да скриеш себе си.

Боже, колко променен ми се виждаш. Преди не ти се налагаше да търсиш маски, за да се прикриеш. Толкова явен беше. Вече разбра, че доверието не е толкова добра черта колкото преди си мислеше. За което се радвам и все пак не толкова.

Чудя се...дали в твоите очи и аз съм променена? Аз не виждам промяната, но ти...ти по-добре от всеки друг можеш да я видиш. В очите ми ли я търсиш? В походката? В жестикулирането? А намираш ли я? Или само търсиш? Искам да ти задам всички въпроси, които трупах с времето, но не искам да наруша тишината. А може би дори гласовете ни са различни вече? Страх от новото изпитваме. Страх от новото в нас.

Но повече не мога да удържа гласа си в мен. Искам времето да продължи. Все едно бе спряло сега. Сякаш го държа в ръцете си, но не искам да го имам. Преди исках да имам времето в шепи и когато имам този момент...се отричам от него. И все пак...чудя се какво да кажа. Всяка следващата дума ще ни тежи все повече и повече. Защо е толкова трудно? Защо вече не е толкова лесно да говорим за каквото и да било както преди? Може би и тук ни трябва време. Време което нямаме. Имам само един ден. Времето надали ще ми стигне, за да те догоня през изминалите години и отново да сме рамо до рамо без да изоставаме един от друг. А ти трябва да се върнеш назад зарад мене. Аз изставах от теб. Да се срещем по средата, а? Няма ли да се разминем всъщност?

Взирам се в теб. Още по-красиви ми се виждат очите ти. Защо когато нямаш нещо то ти се вижда още по-хубаво?

—Искаш ли да се разходим...на някъде? — ...където и да било.

Отново мълчание. Гласа ли си изгуби по дяволите?! Усщаш как почвам да се дразня от теб. Мъката се превърна в яд, който не знаех как да укротя.

—Ами...аз...бързам. — зная, че лъжеш — всъщност...добре.

Една усмивка. Една забравена от годините усмивка. Вярно, фалшива, напълнена с болка, крива дори, но все пак усмивка. И тогава моята усмивка грейна. Пак се почувствах дете. Знаех, че усмивката е средство за прошка. И въпреки тази съзнателна усмивка-лъжа мисля, че тя беше една от най-искрените усмивки. Нали споменах, че в лъжата истина има и обратното? По-добро обяснение нямам за тази странна усмивка. За миг успях да заблудя сърцето си. Отново бях щастлива, дете, мила, отзивчива. Всичко което не съм била от толкова много време. Но не трая дълго. Страха отново ме обзе. Поглеждам към небето. Вече слънцето слиза по небесния склон. Какъв ти ден?! Имам само един час, най-много два. Сърцето ми се сви. Едва дишах. Поемам дълбоко дъх и го задържам. Понякога помага. Заглеждаш се в мен. Става ми неловко. Защо изобщо исках това. Да си припомня стари мигове?! Да те имам за малко и само болка да имам през това време?! Да си причиня болка за още много седмици напред?!

Погледа ти е още върху мен. Поглеждам те боязливо. Сякаш се страхувам от този поглед, сякаш бягам от него и без да искам все повече се приближавам бягайки. Спирам с теб. Уморих се. Уморих се да бягам. Да крия себе си. Да крия всичко в мен под една маска. Приближаваш се бавно към мен. Усещам дъха ти и още повече се страхувам.
Но от какво?
Ръката ти бавно помилва лицето ми.
Различни милувки. От друга променен си.
На сантиметри един от друг сме. Очите ни още са отворени.
Съжалявам. За всичко.
Устните ни почти се допират.
И ти сгреши. Ах, как грешахме двамата.
Ръката ми милва косата ти. Искам да те имам вечно. Сега нека спре времето.
Целуваш различно. Други си целувал с тези устни. И аз други съм целувала с моите.
Усещам усмивката ти. Прегръщам те. Нека пък да живея с жестоката самозаблуда, че всичко ще се нареди. А с вярата идва и истината. Може би всичко ще се нареди. Ако трябва ще тичам само за да те настигна във изминалото време. Чувам далечни думи:

—Защо си такава и пак те обичам?

Не зная.

Обичай ме само. Това стига.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пон 09 Авг 2010, 15:16

Животът

Помни, животът е красив.
Дори когато ти се плаче.
Или болката е прекалено голяма.
Мисли, че в този момент се случва нещо прекрасно.
Нищо че ти кървиш.
Всичко лошо, което ти се случва е и за добро.
Обичай с цялото си сърце дори това да ти струва скъпо.
Всяка капка, всеки миг, който си подарил е важен.
И независимо дали ще ти се върне или не тази обич...обичай.
Всяко добро се възнаграждава.
Винаги.
Животът е много неща.
Той е красив.
Той е труден.
Но в това се състои смисъла.
Да намериш красивото след като си положил усилия.
Понякога...всъщност доста често ни боли.
Но ти не мисли за това.
Заслушай се.
В природата, в щурците, в тъмната нощ от кадифе, затвори очи и забрави.
Почувствай как далечна вълна те отнася от света и те превежда край многобройните светли звезди.
Не тъжи.
Всичко минава.
Усмихни се.
И си кажи, че живота Е хубав.

Обичам те. Ако искаш и ти обичай.


П.С. Последните две изречения не са за определен човек. Те са за всички, които го прочетат.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пон 18 Окт 2010, 20:31

Може би в различен свят, с различни хора и различни мечти...ще съм друга. Но съм аз.
...
Будиш се всеки ден, пиеш чаша кафе и чакаш деня да започне. Но всъщност той никога не започва. Остава само чакането. Пиеш бавно кафето, леко ти горчи, но не искаш да сложиш захар. И ти не знаеш по каква причина. Може би защото много хора го пият с кафе. Повечето ти познати. Може би защото не искаш да напълнееш. Нищо, че е глупаво да си помислиш, че ще напълнееш от една лъжичка захар. Или просто, защото не знаеш защо. Но е факт и си остава факт. После ставаш, поглеждаш тъжно масата и празната чаша от кафе, бавно отиваш до спящия си приятел и го целуваш.
—Лек ден— пожелава той. — Обичам те. — стомахът ти се свива от болка и радост едновременно.
— И аз.
Вечното „и аз”. Уж е просто да кажеш „обичам те” пък се оказва трудно. Стоиш, гледаш го и си мислиш, че трябва да го кажеш, че не е страшно, просто две думи и докато се наканиш мига е отминал. И си готова да го кажеш, но вече е късно... И просто решаваш за пореден път да се запътиш към работа и да заключиш вратата тихо.
— Щрак. — казва ключалката, вадиш ключа и слизаш по стълбите тракайки с токовете си.
Днес обаче забелязваш, че е различен ден. Не се стараеш да вървиш безшумно. Омръзна ти. Омръзна ти да се стараеш да не будиш другите, да криеш болката тънеща в празнота, вървеейки свито. Нека всички чуят сърдите ти токове. Да разберат, че слизаш по мръсните, прашни, сиви стълби рано сутрин. Може би някой също като теб пият кафе. Но надали се замислят, че деня им е сив. Явно просто са го приели. И вече не им пука. Защо не пробваш и ти да го приемеш? Но ти е трудно. Колкото и да се правиш на непукист...ти пука. Защото това е собственият ти живот. Искаш да го живееш. Но не знаеш как. Дивееш по дискотеки и решаваш, че това е загуба на време, на живот. Решаваш да живееш заедно с любимия си и да си създадеш спокойствие. Но и това ти омръзва. Изобщо... каквото и да правиш си мислиш, че загуба на време. И чудейки се как да прекараш живота си той минава неусетно и се изплъзва през пръстите ти.
Вървиш бавно по път за работа, гледаш как фаровете на колите светят заплашително и заслепяват очите ти. Страх те е. От света, от незнайното към което отиваш. Но продължаваш. Защото нямаш друг избор. Не се бориш, а само и единствено вървиш. Но положително не напред. Не се връщаш и назад. Ти просто стоиш на едно място, чакайки някакъв съдбовен миг, който така и не идва. И ти се струва, че никога няма да дойде.
Отиваш на работа, сядаш пред компютъра и почваш да вършиш работата си. Тя никога не свършва. Просто работиш и работиш, забравяйки времето, и се радваш. Радваш се, че запълваш времето си и не стоиш сам потънал в скука и отчаяние. Но все пак чакаш края на деня и когато свършиш всичката работа се радваш отново. Незнайно защо празнуваш, че се връщаш вкъщи при скуката. Но въпреки радостта усещаш някъде дъбоко в сърцето си, че ти липсва нещо, но не знаеш какво.
Отново вървиш в тъмното, но колите и техните фаровете не те плашат вече. Защото отиваш на познатато място: вкъщи. На спокойствие и сигурност. Там където няма непредсказуеми случки и вскичко е по мястото си.
Приготвяш вечерята, сядаш на масата сама и чакаш той да се прибере. Обичаш да готвиш. Това е един вид запълване на времето. Радваш се, че вечерята ще бъде вкусна и че може би ще те похвалят за нея. Но когато всичко е готово, сядаш сама и чакаш. Отново в очакване. Този път да се отвори вратата, да те целунат и попитат какво има за ядене. И това се случва само след няколко часа. Но не са никак дълги. Те са точно като няколко часа. Времето никога не минава по-бързо или по-бавно. То е време и не може да минава бързо или бавно.
— Здравееей! — провиква се той от входната врата. — Какво има за вечеря? Умирам от глад вече. Днес деня беше невероятно труден. Имахме проблеми в службата. При теб нещо интересно?
— Не. Нищо интересно. — отговаряш вяло ти, мислейки си колко е жив човекът до теб.
Сядате на масата и вечеряте. Говорите, обсъждате и докато се усетите вече всичко е изядено. Двамата ставате, виждаш погледа му, който сякаш казва „Радвам се, че не съм жена за да мия и готвя.” и се усмихваш. Той изобщо не разбира.
Измиваш и почистваш всичко, след което отиваш в банята и се приготвяш за сън. Пъхаш се в топлите завивки. Но усещаш, че нещо е различно. Дишането му е зачестено и насечено. Сякаш се готви да каже нещо трудно за изричане. И изведнъж чуваш думите:
— Липсваш ми.
— Ам...аз ... съм тук.
— Не, липсваш ми по друг начин. Не си същата. Някак...очите ти са празни, невиждащи. Вървиш сякаш без капка желание. Усмихваш се, но с празнота в себе си. Правиш любов, но не както преди. Всичко в теб е променено. Липсва ми старата Ти.
— Значи си забелязал.
— Да. — отговор сякаш идващ от много далеч.
Мълчание. Потъвате в тишината. Мислиш, че си изгубила себе си. Забравила кой беше пътя, по който си беше казала, че ще вървиш. Някак беше изгубила желанието си за борба.
— Съжалявам. Просто нещо май се пречупи. Не знам какво точно. Знам само, че нещо ми липсва.
— Не зная как да ти помогна. Но не мога да живея повече така. Сякаш си призрак.
— Напускаш ли? — питаш.
— Не знам. Обичам те, но не съм сигурен дали обичам тази жена, която сега лежи до мен.
Изгуби го. Изгуби себе си, сега изгуби и него. Какво ти остана. Останки от теб и пепел от роза? Не можеш да си позволиш да се случи. Трябва да се бориш. Но за какво точно трябва да се бориш. За него? Но щом си го върнеш отново празнотата пак ще се появи. И ще се разрази с пълна сила. Не знаеш какво да правиш. Но трябва да се върнеш. Просто трябва.
Целуваш го, а после се сгушваш в него. Не може да няма решение за проблемите. Винаги има.


На сутринта се събуждаш. И просто знаеш какво ти липсва. Може би ще е трудно, може би ще съжаляваш понякога, но знаш липсата ти. И си сигурна, че започваш един нов живот.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Съб 26 Фев 2011, 21:25

Защо аз? Защо тук и сега?
Колко пъти съм си задавал този въпрос и съм се чудел какво по дяволите правя в този свят. Къде изобщо е мястото ми? Дали в студените земи на север или топлите, гостоприемни южни земи. Как разбираме къде се вписваме най-добре? Някой казват, че го чувстваме със сърцето си. А дали са наистина прави никой не знае... Защото няма граници за истина и не-истина. Граници не съществуват. Ние сами ги поставяме.

Може би разбираме кои сме и къде трябва да бъдем, когато усетим топлотата на изгряващото от изток слънце или пък студенината на северното сияние, което разпръсва светлината си надлъж и нашир. Ала макар да съм усещал толкова много пъти топлината и увереността в себе си, те после се изгубваха безследно. А дали изобщо бих могъл да принадлежа на дадено място? Само мога да бъда несигурно сигурен, че някой ден ще осъзная... ще осъзная накъде съм тръгнал.

Карам спокойно колата си по пътя и знам, че отивам някъде. Някъде където мечтите се сбъдвали (уж) и хората били свободни (дали)? Една голяма мечта и безброй съмнения. Мечта да бъда свободен и обичан. Мечта да не ме винят и разочароват. И аз да не ги разочаровам също.
Но дали отивайки на друго място и ти се променяш? Но знам, че се лъжа жестоко и бягам от себе си и другите. Бягам търсейки и отричайки мен. Иска ми се наистина да вярвах, че отивайки другаде се променяш, но не е така. Всички ние го знаем, ала го крием дълбоко в себе си, надявайки се чудото да дойде и да ни спаси.

А то все не идва...

Все не идва драга...


И сърцето ми, разбито на милиони малки парченца от толкова много живот, любов, размисли и бягане се разпада сега. Разпада се от тъга и носталгия по един отдавна забравен миг. Миг в който не бях сам и не бягах. Мига в, който ти беше до мен.

И остана макар всичко...

Държеше ръката ми здраво и не ми позволи да падна като малко дете. И обичаше силно и с цялото си сърце (а аз не можах да ти дам толкова колкото ти на мен).

И сега съжалявам, че бягам, че търся себе си в местата, на които отивам и живея с лудата заблуда, че ще намеря цялото си сърце на изток облян в изгрева на Слънцето. В изгрева на чакащото и дружелюбно Слънце. Ала сега се питам... Защо те гледам навсякъде изгрев мой и търся себе си в теб? Та Слънцето е едно... Просто местата са различни.

Ако имах един миг, само още един миг и шанса да върна времето назад щях да поискам точно този миг...

Мига когато бях там... отново сам и щях да скоча. Щях... но ти дойде и хвана ръката ми. После ме целуна по челото, усмихна се, постави ме на земята и тихо си отиде. А аз блаженно заспах и повече не те видях.

Продължавам да карам по магистралата, а Слънцето вече изгрява. И те търся с поглед. Намирам те в листата, в тревата, в росата, но не немирам цялата теб. А толкова много те искам обратно.

Защото всички знаем, че дома е там където е сърцето, драга. А ти благоволи да ми го вземеш с най-прекрасната усмивка.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 26 Фев 2011, 21:33

Пишеш стратохно, мила! I love you

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Съб 26 Фев 2011, 21:38

мерсииии. *сияе*
не бях писала от 6-7 месеца никакъв разказ, който да бъде завършен.
или стих който да ми хареса.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Пет 04 Мар 2011, 16:27

“Любовта може да промени човека до неузнаваемост.” Марк Теренций

Какво е любовта? Може би просто още една от многото заблуди на човешкото съзнание или просто друг вид щастие. А може би една лъжа, в която вярваме. Не знам какво е тя...

Дали е лъжа, химера, болка, страст, заблуда или някое друго от хилядите чувства от човешката душа?

Може би е едно от най-хубавите неща, случващи се на някого. А вероятно е и едно от най-лошите ... В един момент летиш високо в небето без да имаш крила, а в следващия твориш свой нереален свят, съставен от теб и твоя възлюбен. В този единствен кът цветята творят една райска градина и никога не увяхват, самата личност се променя до неузнаваемост в опита си да достигне духовно извисяване и самоусъвършенстване. А коя е стъпката за съхранение на обаянието от подобен неестествен свят? Дали игровите отношения между Аза към Другия или просто една чудесна багра,наречена любов?

Още преди да си срещнал любовта знаеш, че е някъде там и те чака. Просто не си сигурен, че я искаш. Не знаеш дали си заслужава да бъдеш наранен, да изпиташ хиляди малки или големи болки заради незначителни или важни неща. Не си сигурен и бягаш, и бягаш, и бягаш, стотици хиляди пъти бягаш..., но от какво? От нея – магьосницата, от любовта!

Но те преследва и колебанието. Не можеш да избягаш от това да си човек. А бидейки човек, ти грешиш и мразиш, и обичаш. Кому е нужно такова раздвоение? На никого. И все пак го изпитват не малко хора. Не можеш да ги вразумиш. О, дори и не опитвай.

Колко е трудно да отдадеш сърцето си на някого, да превъзмогнеш страховете си, да получиш доверие и да обичаш..., и да станете едно цяло. Когато си влюбен нямат значение нито миналото, нито бъдещето.Ти притежаваш целия свят в Него, в онзи до теб, който копнее да те докосне, да хване ръката ти, да те прегърне, да те целуне...И не света, а Вселената става ваша... Всяка дума е една звезда, всяко казано с любов изречение цяло съзвездие и любовта осмисля целия ти живот.

Когато го видим някой за първи път ние първо се влюбваме в образа на другия. Постепенно почваме да го опознаваме и да се влюбваме в него. Харесваме образа му, начина му на държание. Всичко в него е идеално за нас. Опознавайки се все повече осъзнаваме дали обичаме човека до нас. Мислим с неговите думи, чувстваме го близко до нас и усещаме настроенията му макар да е далеч. Двамата ставате едно цяло.

Любовта прави света по-красив и по-щастлив. Как да позная кога тази красива забрава е искренна и истинска? Дали не е заблуда или просто увлечение? Дали не е нещо, съществуващо само като луда заблуда? Не, не, та нали изпитваш чувства. Именно несигурността в чувствата въвежда съмнението. Какво да направиш? Забрави философския въпрос «какво е» и се отдай на чувството да обичаш.

Тя може да долети през океани и морета и да те докосне нежно по лицето, а после да отиде към ума и сърцето ти. Разбираш ли другия, отдаваш ли му времето си и опитваш ли се да му помогнеш с каквото можеш това значи, че го обичаш. Една истинска любов оцелява независимо от разстоянието и времето. Тя е винаги жива в сърцето на двамата. Изживяваш магията на всеки миг под дъжда от розови цветове.

Какво ознзчават думите „обичам те”? Колко ли пъти си задаваш въпроса истина ли са тези думи и продължаваш да търсиш все нови и нови отговори? Единственото, което проумях е - да, има любов. Няма значение каква е тя-дали ще се разруши или ще остане завинаги в прашните спомени на някой стар дневник. Тя остава следа в сърцето ти и няма да изчезне никога. Ще остане със своите пукнатини, падения и възходи. Но нужни ли са думи, за да изразиш любовта? Не... Стига само един поглед, един мил жест, едно чувство и думите стават излишни. Не е нужно най-милият ти човек да ти изрича нежни поеми, за да знаеш, че си обичан.

Да си обичан означава да даваш все повече и повече от себе си без притеснение за личното Аз. Не те интересува мнението на социума, нито дали ще изгубиш своите постижения. Съществуват само едно единство – Ние. Да усещаш другия до себе си и да знаеш, че винаги ще бъде до теб в трудни моменти ти дава опора и сигурност. Трябва да правиш компромиси и да даваш от себе си възможно най-много. Но дали е правилно да се жертваш? Въпросите, и те като думите заслужават да бъдат забравени напълно. Не можем да ги забравим така лесно. Но защо не опитаме? Живей за настоящето сега, не за вчера или за утре. Да, понякога да се отдадеш на мига е най-трудната и неразумна екзистенция. Колко пъти си повтаряш „не мисли сега, не сега” ,а в съзнанието ти мислите плуват ли, плуват и се лутат между разума и рефлекса.

Воден от егоистичното си съществуване, човек е сам и почти никой не вслушва в съветите на Другия. Почти никой не се доверява на другия разчитайки само и единствено на себе си. Защото знаеш, че довериш ли се губиш част от самостоятелността си и изоставен отново на широкия път, наречен живот не можеш да се справиш така добре, както си можел преди без чужда помощ.

И все пак може би има и малко любов. Към кого ли? Към приятелите, към обичания човек, към семейството. Да, със сигурност има, но доколко е силна тя? Това можем само и единствено ние да разберем, вслушвайки се в сърцето си. Не е лесно, но успеем ли веднъж никога повече няма да имаме толкова големи съмнения. Остави мислите си и не мисли сега, недей, заспи и забрави, остави се в прегръдката на нощта и греещата звезда. Нали сега е тук, любовта. Не мисли, че всичко ще свърши. Ами ако продължи - до теб завинаги заедно?!

Да, ще те търся...Когато се изгубиш в себе си, дори да си далеч. Ще те усетя аз във вятъра и ще те намеря в песъчинката, душата ти - чиста и омайна, ще спомням си аз.Ти си вятъра, ти си луната, слънцето, земята, ти си всичко което мога да видя и докосна.
И дори никога повече да не те видя, няма да те забравя.

Ти си тук в моето сърце!

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Нед 06 Ное 2011, 22:10

Ще запушим ушите си с ръце и ще се преструваме, че не чуваме писъците.

Не ми се слуша. Омръзнало ми е да слушам. Искам да крещя. Не знам какво, на какъв език, как, просто искам да крещя, да ме заболи гърлото, да излязат капки пот като диаманти изпод кожата ми и да лизнат бавно надолу по тялото ми. Нека дробовете ми се издуват все повече и повече от болка, нека се пръснат под натиска на злобата и умрат заедно със студеното ми сърце (ако още си там...) Късчета лед падат от сините ти очи, думите се свързват в едно безкрайно изречение, внезапно започваш да не различаваш отделните букви. Всичко е една голяма мешаница. Смес от кръв и болка. Слузести паижини обвити около гръдния ти кош, задушаващи те, стягащи се все по-силно. Дали си струва да се съпротивляваш? Дали просто да не оставим слузестите бодлички да достигнат сърцето ти и бавно да пробият плътта ти. Нека кръвта изтична на малки алени струйки по голата плът. Разцъфти малка червена розичке, цъфти и кърви със собствените си малки цветчета, расти в собствената си багра, проправяй си път бавно и убивай нежно. Целуни сърцето, обладай го и пробий със слузестия си бодил и покажи себе си. Разпростри се, изникни от очите, покажи цветовете си през устата, сложи бодли в ушите, пробий си път през плътта и я разкъсай. Нека останат малки парченца.

Просто убивай.

Изсмуквай.

Цъфти.

Цъфти докато червеното не стане черно и не умреш.



_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by ερsilonε on Нед 01 Яну 2012, 19:36

Още една песен.
Още една песен време и вече ще е забравено.
4 минути и 1 секунда. 4 по 60 плюс 1. 241.
241 секунди през, които да се опитам да те забравя.

Но не мога. 421 секунди през, които да се опитвам да не мисля, защо не ми липсваш вече и да се опитвам да не проумявам защо все пак не спирам да мисля за теб. Не спирам да се питам какво се счупи и защо стъклата останаха в сърцето ми. Сякаш си кървяща неспираща рана. По някое време просто забучвам още някое стъкло в дупките в сърцето си, а пък те стават все по-големи. И продължавам ли продължавам да чупя ледени късчета, които приличат на стъкла, за да запълня празнотата. И наранявам ръцете си. Но не усещам. Не успещам, защото глупавата празнота в сърцето ми не спира да блика от всякъде. Тупти бавно с ритъма на песента и се увеличава. Усещам как бавно тъгата се разпростира и шевовете, които правех с мъка преди заплашват да се скъсат.







оф. може и да те довърша.
хм. надали.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Under the sky, looking the stars, wondering why...

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите