Спомени със мирис на малини..

Предишната тема Следващата тема Go down

Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Чет 21 Яну 2010, 20:19

И понеже наистина си го харесвам.. И понеже обичам Лю.. :


Събудих се, а беше тъмно.. Усещах нощния хлад по лицето си, прозорецът беше отворен и пердето леко потрепваше. Не можех да спя, очите ти отново се бяха наместили в съзнанието ми и имах чувството, че си пред мен, до мен, някъде във въздуха..
Станах и погледнах часовника. Не стенен, със стрелки, а този не телефона ми. Помниш, надявам се, че мразя часовници.. 03:09, любимото ми време от денонощието. Едва открехнах вратата, колкото да се промъкна навън, но все пак съвсем малко, за да не събуди скърцането другите. На пръсти стигнах до кухнята и отгледах хладилника. Бях гладна и все пак нищо не ми се ядеше. Тогава видях кутията с нескафе на плота. Усмихнах се и посегнах към нея.
Седнах на пода, облегната на студената стена и се заслушах в бълбукането на водата. Отекваше из цялата стая, най вероятно дори из целия апартамент. Сърцето ми прескочи няколко удара, не исках някой да се събуди и да разпитва защо не спя. Водата ми беше готова, изсипах две лъжички кафе и разбърках. Усетих аромата още преди цветът да се разпростре напълно.
Хванах горещата чаша, а тя на свой ред изгори връхчетата на пръстите ми. От начало се смръщих сърдито, после контраста между горещите ми пръсти и настръхналата ми ръка стана приятен. Усмихнах се отново. Кичур коса падна пред очите ми и въпреки опитите да го издухам остана там. Замислих се за твоите пръсти и за начина, по който щеше да го отметнеш и прибереш грижливо зад ухото ми. Разтърсих глава, за да те махна от мислите си, а кафето се разплиска в чашата и покапа по пода. Какво пък, щях да почистя по късно.
Изритах вратата на терасата, за да я отворя, и студът ме обля отново. Нямаме столове там, така че просто седнах на перваза и сложих чашата между коленете си. Все още беше прекалено горещо, а езикът ми и без това беше изстрадал предостатъчно, така че го оставих за по късно и се загледах в небето. Светлините на сградите леко заличаваха сиянието на звездите, но след две три минути взиране започнах да ги различавам все по ясно и по ясно. Дори си спомних имената на едно две съзвездия, които бях чувала преди години от дядо, в зимните вечери, когато седяхме заедно завити с по две одеала и той ми показваше звездите. Леко ме сви сърчицето, а после отново се усмихнах. С една ръка придържах леко кафето, не ми се рискуваше да се полея цялата.. С палеца на другата започнах да рисувам по звездите, както го правех, когато бях съвсем малка.
Отново разтърсих глава, защото спомените нахлуха за пореден път. Защото го бях правила за последно на морето, лежейки върху студените камъни, сама. Слушаща глъчката от хората седнали в ресторанта. Тогава главата ми беше празна, сърцето също. А и нямах чаша с кафе. Бях само аз, аз и морето, аз и звездите, аз и небето. Аз в кратката нощ, която промени толкова много неща.
Разтърсих глава. Капка кафе падна върху коляното ми, вече не беше толкова горещо. Вдигнах чашата и отпих, гледайки към небето. Взирах се толкова съсредоточено в звездите, че вече имах чувството, че мигат и мърдат пред очите ми. Едно куче излая пред блока, леко подскочих, после се усмихнах отново, сетивата ми бяха толкова изострени. Леко потръпнах, хладината сякаш проникваше през порите ми.. А кафето се разля между пръстите ми, после отново капна на коляното.
Облегнах се назад, към прозореца, погледнах отново невиждащо звездите. И сякаш виждах петънцата в очите ти, малките езерца, които плуват в синьото, жълтите проблясъци слънце, раздиращи облаците. Но стига, отново разтърсих глава. Нямаш място на небето ми, когато съм с кафето си, в студените ми лятни нощи.
Нещо ми липсваше.. Не се чувствах комфортно в тишината, мислейки за теб. Оставих чашата на земята и все така – на пръсти, безшумно, се промъкнах към стаята и отново се проврях през тънката цепнатина между вратата и рамката. Отворих бавно ципа на чантата и затърсих слепешката на айпода. Пръстът ми се закачи за слушалката, хванах я и я издърпах. Отново се усмихнах.
Когато отново седнах на перваза кафето ми беше хладко, но.. какво толкова, аз така го обичах. Сложих слушалките в ушите си и, както често обичам да правя, затворих очи и изчаках да видя какво ще избере ръката ми. Чух първите няколко секунди и болезнено стиснах очи. Точно тази песен, точно сега. Под тези звезди, с тези мисли в главата ми. Но правилата са си правила, облегнах се назад и устните ми леко се раздвижиха, изговаряйки всяка дума. Все така стисках очи, не исках да гледам мигащите светлинки в небето, исках да си спечеля тези четири минути изпълнени само с твоите очи и невидимото движение на пръстите ти по ръката ми. И лекото тупкане не сърцето ти, което се преплиташе с любимата ми китара, която сякаш свиреше само и единствено за мен в този момент.. Отново стиснах очи, нямах сили да си позволя да пусна сълзата, която се раждаше точно в момента. После рязко ги отворих. И точно тогава видях прорязващата златиста нишка в небето, която изчезна за секунди. Нямах време за желания, вместо това лицето ти отново изникна.
Сякаш от яд изпих последните глътки кафе и стиснах чашата. Погледнах, за последно тази вечер, звездите и отново им се усмихнах с последната си останала усмивка. Оставих чашата на пода на терасата, не ми се минаваше през кухнята. На пръсти изминах коридора, проврях се през цепнатината на вратата, а после се облегнах на нея и я затворих. Почти безшумно, а все пак настръхнах, в страха си да не събудя някого.
Отново се промъкнах в леглото и дръпнах студените завивки до брадичката си.. Лежах, загледана невиждащо през прозореца, опитваща се да видя поне още една звездичка. Но от тук не се виждаха. А скоро небето почна да изсветлява и умората пребори превъзбуденото ми настроение, карайки очите ми леко, малко по малко да се затварят.
Заспах бързо, очите ти се наместиха в съзнанието ми и имах чувството, че си до мен, пред мен, някъде във въздуха..

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by ℛiddℓℯ on Чет 21 Яну 2010, 20:42

Прекрасно, невероятно, превъзходно!
По - добра от всякога!
=)

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by (r)evolution on Пет 22 Яну 2010, 18:22

какво му трябва на човека бе, боби?
небето, звездите и чашка кафе =).
иначе-доста въздействащо. особено ми хареса целия този абзац:
Изритах вратата на терасата, за да я отворя, и студът ме обля отново. Нямаме столове там, така че просто седнах на перваза и сложих чашата между коленете си. Все още беше прекалено горещо, а езикът ми и без това беше изстрадал предостатъчно, така че го оставих за по късно и се загледах в небето. Светлините на сградите леко заличаваха сиянието на звездите, но след две три минути взиране започнах да ги различавам все по ясно и по ясно. Дори си спомних имената на едно две съзвездия, които бях чувала преди години от дядо, в зимните вечери, когато седяхме заедно завити с по две одеала и той ми показваше звездите. Леко ме сви сърчицето, а после отново се усмихнах. С една ръка придържах леко кафето, не ми се рискуваше да се полея цялата.. С палеца на другата започнах да рисувам по звездите, както го правех, когато бях съвсем малка.
нда, определено е много хубаво <3.

(r)evolution
kozmic blues

Брой мнения : 446
Age : 23
Registration date : 20.01.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Нед 14 Фев 2010, 13:00

Та.. Не точно разказ, по - скоро вътрешен диалог с някои призраци. Но в никакъв случай монолог. И.. Както и да е.


Отдавна не ни беше празнично, а повечето столове около масата стояха празни. Всъщност всички без четирите, на които седяхме ние. От десетина минути цареше неловката тишина, която очаквах цяла вечер. Която очаквах две години, ако трябва да сме точни. Седяхме така, двама по двама, един срещу друг, както сме били толкова много пъти преди, онова лято, когато все още можехме да дишаме заедно. И не в онзи смисъл.. Макар да има и малко от него.

И тогава, точно тогава.. Онова, за което се молех да не стане..

- Идвам след малко, трябва да се обадя, наистина е спешно. – Лека, бърза целувка по бузата, моята фалшива успокоителна усмивка, а след това забързаните му стъпки по коридора, бавно заглъхващи.

И знам, че ако погледите можеха да убиват, ако хвърляха стрели, ако изгаряха.. Трупът ми, надупчен с хиляди стрели, с обгорена кожа и изражение на тих ужас, щеше да го чака безжизнен на стола вместо мен. Но за мое щастие от погледите просто боли.

- Ще се справите с мълчанието и без мен, ще отида да донеса още вино. – Още един стол остана празен.. Като онази игра, в която хората отпадат един по един, докато накрая не останат двама да се гонят около първото място.

- Да. – Лаконичността ни се преля в едно, изпълни стаята и за момент погледите ни и душите ни, мислите ни се срещнаха. Само за момент. После изчезна отново, заедно с въздуха, който издишахме.

Тишина. От онази, раздиращата, едновременно адски студена и безумно гореща.

- Променила си се..

- Няма нужда да говориш с мен, ще се върнат след малко, дотогава можем просто да си помълчим.. Досега не ти беше проблем.

- Бях сърдит. Бях бесен. Бях..

- Какво? Беше си ти. Нямам нужда от оправдания. Нямам нужда от нищо, с твоите отпечатъци върху него, нищо с твоите идеи върху него.

- Ти си с моите отпечатъци върху себе си. И с моите идеи.. Пак върху теб.

- Майната ти.

- Все така мила. И все така лесна за вбесяване.

Преглътнах, стиснах очи. Не плачех, защото ми беше тъжно, просто.. Яд, просто яд.

- Е.. за времето? Да пием..

- За вятъра или за годините?

- Кое от двете си ти?

- Аз съм всичко, аз съм каквато ме направи. Всъщност.. аз съм каквато вярваше, че съм. Затова не съм глупава.

- За Ка?

- Тоест за всичко? Тоест за мен?

- Ако те кара да се чувстваш добре..

Замислих се, докато вдигах чашата. Можех да кажа много неща, да го срежа, да мълча. Или просто да отида да се разходя в снега. Или.. можех да не идвам.

- Кара ме да се чувствам. Кара ме да затварям очи и да усещам аромата на розите. Кара ме да си спомням за Кулата. Кара ме да си спомням името ти.. Не мога да кажа дали ми харесва. По-вероятно не. Най-вероятно не. Но ме кара да бъда Сюзан. И е спомен. И е минало. И е магия. А всъщност е просто Ка.

- Знаеш по-добре от това..

- Тук съм, значи не знам. Дойдох, мислех, че.. надявах се, вярвах, че ще е различно. Че няма да го има онова тогава. А ти няма да си онзи стрелец.

- Аз не съм онзи стрелец. Аз съм.. какъвто ме направи. Какъвто повярва, че съм. – Смехът му се заклещи в главата ми, замъгли погледа ми, заглуши всички звуци. – Аз съм си аз, а ти си си ти. За добро или за лошо. Най-вероятно и за двете, но предимно за лошо. Ка.

- Грозната..

- Не, недей. Просто недей. Ще си тръгвам, той ще се върне скоро.. Кажи му, че аз ще заредя печката, няма нужда да става рано.

- Благодаря.. предполагам. Сладки сънища?

- Не.. Просто малко чист въздух. Сбогом, Сюзан.

- Сбогом, Стрелецо..

И така, със измислена роза в стаята и с отдалечаващият се звук от сърцето му, аз седях. В една къща с двамата, с миналото и с настоящото бъдеще. Или бъдещето настояще, мисля че и двете важат. Един.. последен сериозен, истински разговор. Без въпроси. И без въпроси, отговарящи на предишните въпроси. Само Ка и въздуха, само първата любов, досадната. Фалшивата ми истина отпреди две лета. И тогава разбрах..

.. винаги е било така. Винаги аз съм била тази, която умира на клада. Моята клада обаче беше цял рай. И жертвата в името на онова изтъняване във времето, което тогава наричах любов, сега се отплащаше. С лихвите, с много слънца и летни дъждове. И.. Без реки, никакви реки вече.


Последната промяна е направена от Leen на Пет 29 Окт 2010, 22:14; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Арлина on Нед 14 Фев 2010, 17:43

Oh, God
..
- Да. –
Лаконичността ни се преля в едно, изпълни стаята и за момент погледите
ни и душите ни, мислите ни се срещнаха. Само за момент. После изчезна
отново, заедно с въздуха, който издишахме.

- Тук съм, значи не
знам. Дойдох, мислех, че.. надявах се, вярвах, че ще е различно. Че
няма да го има онова тогава. А ти няма да си онзи стрелец.

- Аз
не съм онзи стрелец. Аз съм.. какъвто ме направи. Какъвто повярва, че
съм. – Смехът му се заклещи в главата ми, замъгли погледа ми, заглуши
всички звуци. – Аз съм си аз, а ти си си ти. За добро или за лошо.
Най-вероятно и за двете, но предимно за лошо. Ка.

- Грозната..

много е хубаво. <3

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Чет 18 Фев 2010, 14:35

Нах, мерси.. Имам толкова много за тях, наистина съм вманиячена в цялата работа с Ка и Роланд.. ;d

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Арлина on Чет 18 Фев 2010, 20:42

*huge grin*
На кого го казваш, скъсах се да търся картинки и фен фикшъни на ка-тета...заместо поздрав ми е " Long days and pleasant nights", няма съдба, само Ка, всичко е ка :Д
И, по Дяволите, няма ли мъже като Роланд? (ама свободни)

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Чет 18 Фев 2010, 22:00

Шади написа:*huge grin*
На кого го казваш, скъсах се да търся картинки и фен фикшъни на ка-тета...заместо поздрав ми е " Long days and pleasant nights", няма съдба, само Ка, всичко е ка :Д
И, по Дяволите, няма ли мъже като Роланд? (ама свободни)

Има мъже като Роланд.. И може би точно това е проблема. Той не става за обичане. >.<
И.. Вчера г-жата ми по математика каза 'всичко е ка. всичко е равно на ка.'
щях да умра. чак след това осъзнах, че е говорила за коефициента.. бла.

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Арлина on Чет 18 Фев 2010, 22:06

права е госпожата ти, всичко е ка. хд
да игнорираме, че говорим за математика.-
Роланд може и да не става за обичане, но го обичам *вживяваща се физиономия* ии кх, спирам да спамя.
*wasntme*

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Нед 21 Фев 2010, 09:58

Ндам, знам, че трябва да спра.. ;d

Трак – трак. Пръстите й играеха по клавиатурата, на всеки десетина минути прекъсваха бързия си танц и се сключваха около горещата чаша кафе. Един кичур червена коса падаше пред очите й, пред тъмно лилавата рамка на очилата, които носеше само вкъщи пред компютъра. Трак – трак – трак. Времето летеше почти със същата скорост, с която се умножаваха буквите по белия екран. А всъщност умът й беше на друго място, някъде години назад, мили назад. На едно несъществуващо място с хиляди рози. Там където се смееше Пурпурния крал, където розите бяха с почти същия цвят като косата й. Почти нарочно, почти случайност.
- Ка.. – устните й леко се отвориха, за да изрекат единствената сричка, на която се основаваше целият й живот, всичките й мечти, синьото в очите й и.. – Ка.
- Трябва да спреш. Манията ти започва да ме плаши. Бълнуваш го дори и насън. Ка.. И Роланд. Спориш със него сякаш си Сюзан, а после.. всяка вечер, всяка вечер плачеш. Понякога червеното в косите ти ме плаши, Ейс.
Казваше й Ейс. Необяснимо защо.. Може би не помнеше името й. Може би не го харесваше. А може би просто.. Не знам, авиация може би.
- Червеното в косите ми? Какво има в косите ми, Джеф?
- Огънят. Аз също сънувам кошмари. Сънувам как гориш. Сънувам как седиш на прозореца. Сънувам едва прикритите ви поздрави. Сънувам го как те целува, Ейс. Аз ревнувам от призрак, ревнувам от измислен герой, ревнувам от приказка. Понякога.. Понякога мисля, че го обичаш.
- Обичам го.
Докато говореха пръстите й продължаваха да танцуват по клавиатурата. Отговаряше му тихо и кратко, почти шепнейки. Но не, за да пази тишина, а защото.. Не искаше да го казва? Сякаш шепота отричаше думите й, сякаш ги правеше по малко истински.
- Обичаш го. – Повтори той. Известно време устните му продължиха да мърдат, оформяйки думите, после престана. – Докато си с мен?
- Докато съм себе си.
- Защото си Сюзан?
- Защото съм аз. За теб не съм Сюзан. За теб не съм дори тази в паспорта си.
- Да, Ейс. Името, годините, адреса.. Какво значение имат щом знам названието на пулса ти, възрастта на желанията ти и адреса на сърцето ти.
Чак сега погледа й се отклони от екрана на лаптопа, който седеше върху краката й. Погледна го над очилата, вдигна лявата си вежда и щом видя, че е сериозен, избухна в смях. Краката й се размърдаха, лаптопа кривна на дясно и ако не беше бързата реакция на ръката му, най вероятно щеше да падне върху плочките. Взе го, хвърли бърз поглед към отворения документ в Word, но не си направи труда да прочете дори една дума, просто трябваше да види шрифта, с който беше писано.. Това му беше достатъчно, за да разбере в какво настроение е, за какво пише, какво се върти в главата й..
- Ка.
- Точно така, Джеф, Ка. Ако се бях родила в главата му, а не в този град? И.. ако след толкова обикаляния на Ню Йорк все пак бях намерила розата? Ако можех да умра на клада вместо от старост? Ако можех да яздя вместо да карам някаква средно прекрасна кола, която.. Не може да ми отвърне, ако я погаля. Няма да изпръхти в отговор и няма да видя разбирането й в големите очи?
- Мислиш прекалено много, Ейс. Ако е..
- О, Ка.
- Наистина ме плашиш понякога. – Усмивката му бе едва загатната и все пак там.
Продължиха да лежат един до друг на леглото, вече мълчаливо. Той четеше, а тя просто отпиваше бавно от кафето и изучаваше сенките, които хвърляха почти пуснатите завеси върху червения килим. На стената висеше черно-бяла снимка на едва разпъпила се роза. Облегната на гардероба седеше черна китара, леко напрашена.
Айлийн затвори очи и почти усети летния полъх по лицето си. Спомняше си..
Седяха на плажа в кръг, огънят хвърляше сенки по лицата и дрехите им. Русокосото момче до нея държеше черна китара в ръцете си, пръстите му се мърдаха бързо по струните, галеха грифа, а тя отговаряше на ласките му с приятно мъркане, което караше останалите в кръга да се движат бавно в ритъма. Ръката й (като по навик) за опря на рамото му – за опора, докато ставаше. Усмихна се леко на звездите, които ги гледаха отгоре, и прошепна едно тихо ‘мяу’ в ухото му. Разтърси рамене, така че да бутне тънкия шал от тях. Остана само по бялата си дълга рокля. Обърна се към морето, което не се виждаше, но дори и да бе глуха, пак щеше да го намери. Като магнит, беше в кръвта й, дърпаше я натам, към дълбокото, към суровата жестокост на вълните..
- Ейс. Ейс !
- Да, да, кажи..
- Отново се отнесе.
- Спомням си..
- Твоите спомени или неговите?
- Нашите, Джеф. Вече не свириш..
- В това ли се влюби, Ейс? В китарата ми? Във фотоапарата? В точния ми мерник?
Думите му я жегнаха. Знаеше, че не е сериозен, знаеше, че е наясно с всичко, разбираше я. По добре от всеки. По добре, от който и да е било. И все пак.. Думите му я жегнаха, накараха я да се замисли.
- Пръстите ти.
- Мм? – Отново се беше зачел. Затвори книгата си, претърколи се и облегна брадичка на корема й.
- Пръстите ти. В тях се влюбих..
- Какво толкова специално има в пръстите ми, Ейс?
- Първата вечер.. На морето, когато се запознахме. Чаках..
- Седеше на тревата на стадиона, беше се сгушила в онова голямо кожено яке, косата ти беше вързана с шнола и хвърчеше навсякъде. Беше с огромните слушалки и си пееше paradise city. Беше си обгърнала колената с ръце и седеше така, сякаш чакаш нещо. Дейв и Джес ти бяха хвърлили око още от плажа, мисля, че искаха да си организират състезание кой ще ти вземе номера. Тогава се появи Крис. Имах чувството, че за две минути света ми се срива. Подаде ти бирата, после седна до теб и те прегърна през раменете. Ако се бях загледал, може би щях да разбера, че ти е брат, но.. Не исках да гледам. Беше прекалено перфектна, за да си сама, затова просто приех, че не си..
- Защо се върна?
- Разказвал съм ти го хиляди пъти..
- Да. И всеки път ми се струва различно.
- Реших, че нямам какво да губя. Косата ти беше като.. Снимка на перфектния момент на залеза. Очите ти, не знам как ги видях тогава, бяха любимото ми небе. Или.. не точно небе, прекалено са кристални за небе. Както и да е. Когато се обърна отново беше сама. И единственото, което исках да направя, беше да те снимам. Стори ми се удобен момент да те заговоря. Исках да те питам, исках да знаеш, че те снимам. Рискувах да решиш да позираш, но.. знаех, че няма да го направиш.
- Дойде и ме попита дали може да ме снимаш. После подаде ръка, за да мога да се изправя. И в момента, в който студените ми пръсти докоснаха твоите горещи.. знаех.
- Какво знаеше?
- Ка.
- Не. Не отново.
- Ка, Джеф. Знаех, че най накрая съм успяла да махна русото от косите си. Че вече не съм Сюзан. Че.. не знам. Просто знаех, че вече не искам Стрелец. Исках пират.
- Ейс..
- Тихо. Стига толкова. Вземи фотоапарата. Липсва ми.
- Кое?
- Сенките по снимките ти.. Снимай за мен. Моля те. Снимай за мен.
"Времето е като лице във водата."
Когато се събуди, по лицето й се стичаше сълза. Лежеше върху своята част от леглото, неговата беше студена. Снимката на стената я нямаше. А върху китарата имаше два пръста прах, като изключим отпечатъците от показалеца и средния му пръст, които описваха линийки по нея всяка сутрин. Фотоапаратът му лежеше върху бюрото й, върху черно-белият му некролог.
Една сълза падна върху коляното й. После още една. Кап – кап – кап.


Последната промяна е направена от Leen на Пет 29 Окт 2010, 22:17; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Lirael on Нед 21 Фев 2010, 22:12

Какво значение имат щом знам названието на пулса ти, възрастта на желанията ти и адреса на сърцето ти. <3 - Прекрасно...
И разказът целият е прекрасен... силен, един тъкъв въздействащ и красив, предимно красив
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Нед 07 Мар 2010, 21:15

Исках да напиша песен. Беше преди, много преди. Но исках да ти напиша песен, за да е само моя и твоя. С наши си думи, собствени изрази, обръщения, които никой друг не може да разбере. Щях да я изпея, въпреки че не мога да пея. Щях да я изсвиря, въпреки че мога да свиря единствено с пръсти. Бих я нарисувала, но мога да рисувам единствено кубове. Бих я направила поезийна, но не мога да мисля в рими. Така че.. Винаги в проза.
Сега седя на Луната, с провесени крака в Космоса, гледаща към Земята. Без да мигам. Като калейдоскоп е. Като екран. А всъщност е доста истинско. Всичко е бавно, въздухът не ми достига, но този път не е от мъка, а защото няма въздух. Облягам се назад, върху студената повърхност на Луната (като ръцете ми е студено), затварям дясното си око, вдигайки пръст към звездите и почвам да ги закривам една по една. Гася ги. Не ми трябват днес.
Една комета прелита край мен, докосва се до пръстчето на крака ми, леко ме опарва. Прошепва ми: „Пожелай си нещо. Пожелай си някого.” Издухвам я, като глухарче, като прашнка от лист хартия. Следя я със поглед, докато не светва по-силно за последен път, след което изчезва в безкрая. Но знам, че не е изчезнала, защото нищо не изчезва наистина. Опареното заздравява бързо, за секунди, сякаш са седмици. Остава само белег, бегло напомня на колело. Бегло напомня на нещо друго.
Взрив. Някъде в безкрая, някъде във времето. Повдигам се, вече не лежа. Оглеждам новия си Свят, новото си местообитание, търся причината и следствието. Вляво от мен черното е малко по изкрящо, като че ли червенее. Черна дупка или супернова. Без значение е. В такива моменти от значение е единствено положението на косата ми, блясъкът на очите ми, дали ръцете ми са студени или топли, дали пулсът ми е учествен.. В такива моменти преразпределението, унищожението и сътворението на вселената за мен са като незабележими фрагменти в пейзажа. Нещо неизбежно, нещо постоянно. Ритъм, цикъл, някакво колело. Верига или кръг, които предначертават далечното бъдеще, което не ни интересува в момента. Наивно е да същестуваш.. Да вярваш сляпо, че си заслужава. Че някой ден ще бъдеш запомнен. Ще те забравят. Вероятно някой ден, след хиляди години, някой от наследниците ни ще намери костите ни.. Ще ни сложат в музей, с номерца. Ще има хипотези за това как е минавал животът ни. Какви са били дните ни, как сме живяли.
Затова се преместих тук, затова се преселих на Луната. Предпочитам да не ме помнят, отколкото да си съчиняват живота ми наново. Предпочитам да ме няма, да не съществувам, прахта ми да се разпръсне из вселената, да се изгубя в черна дупка, да избухна като супернова, пред това да намерят някоя моя вещ, някое писмо.. И да ме съчинят. Да измислят теб. Да измислят отново любовта ни. Да сменят ролите. Да има хипотези за вината и за опрощението ни. Предпочитам да спра да същестувам пред това да ме променят и изживеят наново, без теб и мен.
А може би просто трябваше да напиша песен. В поезия, не проза.

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Джо on Нед 07 Мар 2010, 21:18

драсвам едно коментче, защото те обичам.


ти имаш най-поезийната проза на света
[well, след блага димитрова пробъбли ;d но то само защото ти си по-малка от нея! но ще види тя след някоя друга година!]

_________________

    you better know that in the end it's better to say too much
    than never to say what you need to say.
avatar
Джо
Чувствителен люляк™

Брой мнения : 1683
Age : 24
Registration date : 21.05.2007

Вижте профила на потребителя http://lilaclovesdandelion.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Нед 10 Окт 2010, 02:40

Беше от онези момичета, на които им личи, че винаги са сами. Идваше всяка вечер малко след полунощ, сядаше на края на бара и поръчваше уиски, чисто, без лед. Седеше облегната на стената, така че да вижда всичко от своето малко скривалище. Не страдаше от липса на внимание, просто беше апатична що се отнася до мъже, до връзки, до каквото и да е обвързване, било то и физическо. Леко пийналите бивши съпрузи или бивши затворници, а понякога и объркани момчета в средата на двайсетте си години, спираха до нея на път за тоалетната, заговаряха я, понякога слагаха ръка на рамото й или на кръста й. Никога не си тръгна с никой от тях, отпращаше всички, пиеше си уискито и наблюдаваше. Не знам дали чакаше или просто почиваше. Бях почти сигурен, че си спомня, че се опитва да върне някакъв призрак от миналото. Призрак, който винаги й се изплъзваше.

Неведнъж се опитах да я заговоря и да се опитам да й предложа работа. Една вечер барманката ни си поряза ръката на счупена чаша и тайнственото ни момиче прескочи бара и само си сипа уискито, а после отново се върна на удобното си стратегическо място. Мисля, че ме съжали, затова десет минути по късно отново застана зад бара и се справи с пияните отчаяни и депресирани жертви на кризата на средната възраст с по голям финес, отколкото аз съм проявявал въобще. Но не мисля, че искаше работа. Не мисля, че имаше нужда от нея, също. Беше винаги добре облечена, а и май притежаваше огромна колекция от кожени якета за всеки ден от седмицата за всеки сезон. Дългата й руса коса беше винаги сресана и винаги в онзи перфектен вид, който повече подхождаше на кукла, отколкото на момиче, прекарващо вечерите си по долнопробни барове. Но на нея й отиваше, допълваше сините й студени и впиващи се очи, тънките й устни, който се превръщаха в линийка всеки път, когато някой я заговореше. В кратките случаи, когато решеше да отговори, в помещението се разливаше резкия й, но иначе някак мил глас, който изричаше две – три саркастични фрази, а после отново се скриваше някъде надълбоко в гърлото й. Идваше толкова отдавна, че вече дори не поръчваше.. затова й не чувах гласа й.

Една вечер, беше миналия ноември, не дойде. В душата ми се таеше някакво ужасно предчувствие, сякаш беше човек, на когото наистина държа. Цялата нощ оглеждах задименото и пълно с изпарения помещение, за да проверя дали все пак няма да се появи. Столчето й в края на бара остана празно.

Цяла седмица, нямаше я цяла седмица. Някъде по средата на тази седмица наех новия барман след като Шери беше напуснала заради бременността. Беше весел, сръчен и все още притежаваше онова огънче, което гори в хората, които работят отскоро. Харесваше му да размята бутилките и по този начин да държи в ръцете си живота и настроението на повечето ни редовни посетители. Имаше още няколко години щастлив живот след това щеше да се превърне в сърдит чичко, който често препълва бирите и забравя да сложи лед в чашите. Защото работата ни изпиваше. Както те пиеха концентратите.

Когато седмицата приключи, аз вече бях загубил надежда, че ще се върне. Намерила бе по хубав бар, може би дори се бе запознала с някой мъж, може би дори се бе влюбила. Нищо че не изглеждаше като момичетата, които правят такива неща. Затова, когато я видях да влиза в началото на следващата седмица, сърцето ми се напълни с едно необяснимо, неописуемо блаженство. Сякаш се прибирах у дома след дълго отсъствие. Исках аз й занеса уискито, за да впие сините си очи в мен и да ме изгледа със студения си, впиващ се поглед. Но новото момче, Джейс, стигна до нея първо. И я попита какво иска.

Беше се навела и изучаваше кръпката на светлите си дънки, когато го чу. Вдигна лице към него, а в очите й се четеше такова учудване и раздразнение, че съм сигурен, че го видях как потрепери. Или поне ми се искаше да беше потреперил.

- Двойно уиски без лед. – Устните й се извиха в подобие на усмивка, която изчезна за секунди. – И огънче.

Никога не я бях виждал да пуши, а сега до ръката й седеше кутия цигари, леко смачкана, сякаш бе седяла върху нея. Играеше си с едната цигара, въртеше я между пръстите си, докато Джейс не поднесе запалката към нея.

- Пушенето е кофти навик, да знаеш.

- Отказах се от един кофти навик, позволено ми е да се отдам на друг.

Едната му вежда се стрелна нагоре, сякаш искаше да разбере повече, но вместо това й подаде чашата, заедно с един пепелник, и се зае с нещо друго, като да бърше бара или да обслужва другите клиенти. Не я погледнах, докато не видях, че става време да си тръгва. Нямах нужда да я гледам, не ме привличаше, не я исках. Просто ми напомняше за някого, когото отдавна познавах. Или си мислех, че съм познавал. Изпратих я с поглед, когато стана и тръгна към изхода. Русата й коса се скри в нощния мрак и чак тогава се обърнах отново към бара. Джейс я гледаше със същия поглед, с който я бях гледал аз преди две години. Толкова, две години бе идвала всяка вечер, бе пила едно и също и ни бе мъчила всички с мълчанието си.

Не пропусна повече, отново идваше всяка вечер, но вече не я обслужвах аз. Джейс не престана да я пита какво иска, а тя не престана да му отговаря, всяка вечер едно и също. Не зная колко време е минало, нощите се преплитаха. Тя сякаш продължаваше да търси призрака си, изгубения си призрак. Един ден най накрая му отговори.

- Мъжете.

- Какво? – Беше забравил за разговора им, гледаше я с недоумение и неразбиране.

- Кофти навика, от който се отказах. Пропуших, защото спрях мъжете. Идвам всяка вечер от повече от две години и се опитвам да си спомня коя бях преди. И го търся. – Очите й срещнаха моите и леко ми кимна. – Приличаше на теб, Джейс, със същия дързък поглед в очите си.

- Кой?

- Не го познавам, но мисля, че е приличал на теб. Някой от миналото ми, много отдавна. Дълги пръсти, които галеха грифа на китарата му много по нежно, от колкото галеха мен. Вече не го помня, не го познавам, загубих го във времето. Имаше зелени очи.. или май бяха кафяви. Сладко, разливащо се по устните име, идващо от някъде далеч. И погледът му, погледът му, когато ме гледаше. Сякаш само чакаше кога точно ще си тръгна. Изгубихме се сред хората, в разстоянието, в думите.

- Липсва ли ти?

- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият. – Последната глътка се изгуби зад устните й. – Сбогом.

- До утре вечер.

Тя леко поклати глава и стана от столчето. За първи път я последвах към вратата, а след това излязох нея в нощта. Обърна се към мен и леко се усмихна, отново напомняйки ми на някоя, която познавах преди. Пръстите й погалиха скулите ми за секунда, а после се изгубиха в джоба на коженото й яке.

- Исках да се сбогувам, но нямаше да го направя, ако не ме беше последвал.

- Къде отиваш?

- Вкъщи.

- Не си ли вкъщи? Тук, в града.

Тъжно поклати глава и почти ми се стори, че очите й се наляха със сълзи. После премигна и отново ме погледна със студения си поглед.

- Не, тук не съм.

- А къде тогава? Къде ще отидеш?

- Навсякъде, но не и тук. Някъде другаде. Вкъщи..

Токчетата й затракаха по тротоара, докато се отдалечаваше от мен, косата й развята от нощния вятър. Уличните лампи я осветяваха и я правеха да изглежда някак феерична и нереална, сякаш беше плод на въображението ми. После спря и се обърна, достатъчно далеч, за да не видя лицето й.

- Сети ли се най накрая за момичето, на което ти напомням? Онази, която си галил с пръстите, с които си галил грифа на любимата си китара? – Усмихваше се, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Аз съм това момиче. Просто не твоето.

Замълча отново и си помислих, че ще е последното, което ще ми каже. Обърнах се, за да вляза отново вътре.

- Вкъщи е накрая на света.

Изгуби се в нощта и не я видях никога повече. Забравих и момичето, за което говореше. Но понякога, все още, усещането за топлата й кожа се появява, когато извадя старата си китара.

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by FragmentVSKC on Пон 11 Окт 2010, 00:20

Влюбена съм в нещата ти. Не на шега.
avatar
FragmentVSKC

Брой мнения : 155
Age : 26
Localisation : Sofia
Registration date : 02.07.2010

Вижте профила на потребителя http://moarein.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Арлина on Пон 11 Окт 2010, 16:32

- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият.
Ти искаш да ме разревеш, сериозно. Просто казвам.

Мисля, че и аз съм влюбена. И, знаеш...никога не спирай да пишеш.
*сърчице*

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by ερsilonε on Пон 11 Окт 2010, 17:49

Насмалко да се разрева. Не защото се разделят. Или заради това, че си тръгва.
Заради ей тези думи, най-вече заради тях:


- Вкъщи е накрая на света.

изобщо...целия студ и празнота в нея... толкова са тъжни.
напомнят ми леко на мен понякога.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3165
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Пон 11 Окт 2010, 20:04

О, толкова се радвам, че ви е докоснало. (:

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by FragmentVSKC on Пон 11 Окт 2010, 22:45

Само не разбирам какво е това Ка. Имам чувството, че изпускам нещо много голямо Very Happy
avatar
FragmentVSKC

Брой мнения : 155
Age : 26
Localisation : Sofia
Registration date : 02.07.2010

Вижте профила на потребителя http://moarein.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Leen on Пон 11 Окт 2010, 23:20

Ка е нещо като съдба, предначертан път, нещо, което трябва да се случи. Ако ти е интересно - принципно е от египетската митология, а в случая - The Dark Tower series на Стивън Кинг.

едит:

— Това е ка — търпеливо отвърна.
— Какво е ка? — войнствено попита Еди. — Никога не съм чувал тази дума. Но ако добавиш едно „ка“, се получава детският израз за лайно.
— Тук думата означава „дълг“ или „съдба“ или накратко — мястото, където трябва да стигнеш.
Младежът изглеждаше едновременно объркан, отвратен и развеселен.
— Тогава добави още едно „ка“, защото тогава думата ще получи истинското си значение. Стрелецът сви рамене.
— Не водя философски спорове. Не съм учил история. Знам, че миналото си е минало, а бъдещето — бъдеще. Всичко е ка.

_________________
you gotta take chances in this life or you're already dead.
avatar
Leen
lifelong prisoner of Ka.

Брой мнения : 361
Registration date : 21.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Арлина on Вто 12 Окт 2010, 14:10

Всичко е ка.

Ето това е. Smile
Ка е стара, вечна , злобна, но справедлива, ка е колело и..всичко.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Спомени със мирис на малини..

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите