Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Конклав I и II

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
onepagelife



Брой мнения : 8
Registration date : 28.01.2010

ПисанеЗаглавие: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 1:34 pm

Конклав



Беше един от тези дни, в които напрегнатият градски живот те кара да захвърлиш всичко и да се отдадеш изцяло на себе си. Да, бях решен да направя точно това. Вече си се представях седнал в парка, на някое усамотено местенце, далеч от хорските погледи, наслаждавайки се на малкото чист въздух и зеленина останали в околността. Не желаех ничия компания. Не знам защо, но никога не съм обичал да водя сериозни разговори с когото и да е. Не успявах да намеря общ език с никой от събеседниците си. Намирах ги прекалено повърхностни и инертни, но това определено не ми пречеше. Напротив. Това ме караше да се чувствам различен по някакъв особен начин.Свежия утринен ветрец се лепеше по кожата ми и ме караше да настръхвам. Няма нищо по-освежаващо от него. Вървях пеш. Не бях използвал краката си от доста време. Бях забравил колко е приятно ходенето всъщност, особено рано сутрин. Припомних си едно изказване на един от колегите ми:”Ходенето пеш вече е напълно излишно от както личният транспорт го измести…”. Това беше факт, който никак не ми се нравеше. Не ми харесваше да прекарвам свободното си време в някаква тясна капсула, чакайки да достигна желаното от мен място. Ходенето пеш ми се струваше далеч по-примамливо. Движението на автомобилите все още беше спряно за вечерта, но съвсем скоро наоколо щеше да настане същински ад от нео-карбон и проксул. Помислих си какво ли не слагат в автомобилите днес? Чипове, силикон и още безброй различни компоненти, за които дори не съм и подозирал че съществуват. Наскоро се бях разровил в историческите архиви и бях приятно изненадан да науча, че преди време автомобилите всъщност са били управлявани от хора. Също така хора са участвали в проектирането и изграждането им. Дори са се провеждали съревнования. Единствените им минуси са били не екологичният двигател с вътрешно горене и големият брой на смъртоносни произшествия. Любопитен бях да разбера как са се справяли пилотите в миналото без помощта на вездесъщия изкуствен интелект. Трябва да им е било изключително трудно.. А ето, че слънчевите лъчи започнаха да се прокрадват измежду колосалните сгради, а аз в никакъв случай не желаех да попадна насред безкрайно море от високоскоростни машини. Отърсих се за момент от мислите си и ускорих ход.
Не след дълго вече се намирах сред така жадуваното късче природа. Спрях се за момент и вдишах дълбоко от прекрасния въздух. “Каква красота”, възкликнах аз и на лицето ми грейна широка усмивка. Неописуемото удоволствие се просмукваше в тялото ми и ме караше да се чувствам истински жив. Намерих си и идеалното местенце, точно под клоните на един дъб, където най-накрая можех да отдъхна на спокойствие. Разположих се удобно на пейката, скръстих безгрижно ръце и започнах да попивам с поглед заобикалящият ме земен рай. Но уви, тази моя идилия не продължи дълго. До мен застана някакъв мъж. Изглеждаше ми крайно обезпокоен. Погледът му непрестанно се стрелкаше в различни посоки . Помоли ме да го упътя към кристалната градина, което ми се стори доста странно, защото на всеки двадесет метра имаше карта на с подробно описание на парка. Но както и да е насочих го любезно към най-прекия път, водещ до градината, след което го попитах: “Вие не сте тукашен нали?” Изведнъж лицето му придоби сериозно изражение, при което блуждаещият му поглед се срещна с моя:”Така е. Турист съм. Благодаря ви много! Всичко добро и приятно прекарване!” След което ми стисна ръката и с бърза крачка се отдалечи. Притесняваше ме само едно нещо. Защо в ръката ми имаше сгънато на две парче хартия. Усещах че нещо не е наред. Разгънах хартията внимателно. От това което прочетох стомахът ме се сви на топка, а по тялото ми плъзнаха ледени тръпки. Надписът гласеше: “Следят те! Не се оглеждай. Не бива да разбират че знаеш. Дръж се естествено. Ще се срещнем пак.”

Първата ми инстинктивна реакция бе да извърна глава и да се огледам, но не го направих. В съзнанието ми веднага се надигна вихрушка от всевъзможни въпроси. Кой ли беше този човек? Нямах и бегла представа. Защо ли ми даде тази бележка? Дали е желаел да си направи някаква шега с мен. Бях объркан. Но тъй като любопитсвото ми беше втора природа, реших да се уверя сам дали имам някакво основание да вярвам на непознатия. Изправих се бавно от пейката и коленичих уж за да си настроя профила на обувките. Възползвах се от положението на тялото си хвърлих един бърз поглед през рамо. Около мен нямаше жива душа. Единствено дървета, пусти алеи. Компания ми правеше само един робот за чистене на листа, който си вършеше работата с лек къркорещ звук. Отдъхнах си от облекчение. Явно бях станал жертва на нечие изкривено чувство за хумор. Винаги така се случваше. В малкото случаи, когато си прекарвах добре, все се намираше нещо което да ми развали настроението, но не и днес. Игнорирах тази малка случка и реших да си направя разходка из парка, и без това вече не ме свърташе на едно място. Смачках хартийката и я хвърлих в първото срещнато кошче.
Разхождах се доста дълго. Обиколих почти целия парк опитвайки се да отърва съзнанието си от мисълта за случилото се по-рано, но така и не успявах. Лицето на непознатия се беше запечатало в паметта ми и не ми даваше и минутка покой. Струваше ми се някак познато, имах странното чувство, че съм го виждал някъде. Дали беше дежа ву? Беше невъзможно да съм сигурен, имайки предвид състоянието ми. Страдах от някакъв рядък вид амнезия. Докторите казваха че се дължи на емоционален шок в следствие на злополуката, в която са загинали родителите ми. Бил съм на седемнадесет години, когато се е случило. Казаха ми, че бордовия навигатор в транспортната капсула е отказал и сме се блъснали в някаква сграда. Единствено аз съм успял да оцелея след сблъсъка, без една драскотина, освен някаква лека травма в главата. Нямах никакви спомени от преди това. Дори не си спомнях как са изглеждали родителите ми. Разбира се, имах техни снимки, вещи и документи, но за мен те все едно бяха чужди хора. Болезнено е да не помниш половината от живота си. По-скоро болезнен бе фактът, че съм имал някого, когото съм обичал, на когото съм разчитал, но не помнех абсолютно нищо за него. Налагаше се да живея с тази непоносима болка всеки един божи ден, до края на живота ми. Нямах избор. Усетих, че захладнява. Слънцето вече беше обагрило небето в кърваво червени цветове и бавно, но сигурно се придвижваше към западните хълмове. Започна да се свечерява. Запътих се към най-близкия портативен терминал и повиках личната си капсула за да ме отведе у дома. Нощното осветление на парка се включи. За момент се загледах в прекрасните виолетови сияния на дългите осветителни тела, разположени от двете страни на алеята. Имаше нещо магическо в тях. Движението на фосфорициращата течност сякаш ги караше оживяват. Ето че капсулата ми пристигна и се налагаше да се разделя с последното красиво нещо за днес. С неохота се настаних на седалката и затворих вратата. Въведох координатите на дома ми на малкия холографен интерфейс пред мен и се облегнах назад.
Час по-късно вече бях пристигнал до жилищния ми комплекс. Огромна сграда от проксу-титан и подсилен прозрачен полимер, разположена до бреговата линия. Приятно местенце за живот. Дори имах изглед към океана, нещо с което малко хора можеха да се похвалят. Нямах търпение да си взема един топъл душ, слушайки любимите ми индийски ритми. Запътих се към рецепцията, за да регистрирам пристигането си. Потривах с пръсти слепоочията си, тъй като главата ме болеше. Днес бях пропуснал да си взема лекарството, с което третирах травмата си. “Алекс!” провикна се чиновника, който работеше на рецепцията, ухилен до уши. Познавахме се от доста време. Доближих се до него и протегнах ръка за да се здрависаме. “Как прекара почивния ден? Успя ли да се разведриш, беше доста унил тези дни” Прилепих пръста си към повърхността на регистратора, след което му отвърнах: “Не толкова, колкото ми се искаше, друже. А сега ме извини, имам нужда от малко сън.” Потупах го по рамото и се насочих към асансъора. Главоболието ми се усилваше със всяка минута. Имах чувството че мозъкът ми ще се пръсне всеки момент. Веднага щом се прибрах, се насочих към банята, където си държах лекарството. Отворих шкафчето и взех инжектиращия пистолет, след което посегнах към флакона с медикамента. За моя огромна изненада нямаше флакон, а на неговото място имаше сгънато парче хартия. “Това е невъзможно!” помислих си аз. С рязко движение грабнах хартията и я разгърнах. Беше написано: “Това не е лекарство!”.

Дъхът ми секна за секунда и лицето ми застина в изражение на почуда. Първото нещо, което изскочи в съзнанието ми беше, че този, който бе оставил бележката, можеше все още да се намира жилището ми. Мигновено се обърнах назад, с леки стъпки излязох от банята и се насочих към контролния панел в коридора, поглеждайки предпазливо зад всеки ъгъл. Усещах ударите на сърцето си, което бе на път да изскочи от гръдния ми кош. Долепих гръб до една от стените, след което прокарах поглед през мрачната всекидневна. Ослушах се за момент. До слухът ми достигна нежното ромолене на ситния дъждец, който току-що беше почнал да се сипе по повърхността на полимера. Протегнах се към панела, който се намираше от дясната ми страна и активирах осветлението. Секунда по-късно лепкавия сумрак бе изместен от меката бяла светлина, която плавно изпълни помещението. Зениците ми се свиха, тъй като вече бяха привикнали към заобикалящата ме тъмнина, което допълнително подсили главоболието ми. Оказа се, че съм абсолютно сам. Това до някъде ме успокои, но фактът, че някой бе проникнал в дома ми определено беше разклатило нервите ми. Пристъпих в стаята и целеустремено се насочих към малката маса за чай в центъра, върху която една дребна метална кутийка веднага грабна вниманието ми. Отворих я бързо, без капка колебание. В нея имаше чифт лещи за очи и нещо, което приличаше на миниатюрна слушалка. “А денят започна толкова добре…” промърморих тихо аз и оставих кутийката обратно върху масата. “Свържи ме с рецепцията!” заповядах на дигиталния си домашен помощник, масажирайки с ръка вече схванатия от главоболието ми врат. На огромното парче полимер, който представляваше панорамния ми прозорец, с прекрасния изглед към океана, изплува образът на приятеля ми Фуше , който ме посрещна на рецепцията на идване. “Да, Алекс, с какво мога да ти помогна?” попита учтиво той. “Здравей, друже, извинявам се за безпокойството, но желая да разбера нещо. Днес колко хора са се качвали до етажа, на който се намирам?” Фуше обърна поглед и започна да рови из базата данни на регистратора. “Общо сто и тринадесет човека. Сто и дванадесет от които живущи тук и един служител от поддръжката. Защо питаш, случило ли се е нещо?” Реших, че ще е по добре, за момента да не му споменавам, че в някой се е промъквал в жилището ми. “Не приятелю, просто очаквах някого днес и се чудех дали ме е търсил, докато ме нямаше. Явно не е идвал. Благодаря все пак, ще се видим утре. Лека вечер!” Отвърнах му аз и прекъснах връзката. Липсата на лекарството си казваше тежката дума. Болката стана непоносима. Погледът ми се примрежи . Усещах как кръвоносните съдове в главата ми пулсират в бесен ритъм. С огромно усилие се добрах до спалнята и веднага паднах като отсякан на леглото, секунди след което изгубих съзнание.
Нямах представа точно колко време съм бил в товва състояние. Събудих се от викове и суматоха, които се носеха откъм входната врата на апартамента ми. Най-вероятно съседите отново вдигаха скандал. Какви мили хорица. Беше им за четвърти път тази седмица. Изправих се бавно и потрих сънените си очи. Странно, но за мое голямо щастие от главоболието ми нямаше и помен. Чувствах се напълно отпочинал. Протегнах се блаженно и моментално скокнах от леглото, за да видя какво се случваше пред входната ми врата. До слухът ми достигнаха гръмки викове – „ Легни! Ръце на тила! Бързо! Бързо! Изпълнявай!”. „Какво по дяволите става отвън?” Със завидна бързина излязох от апартамента и се засилих към коридора,водещ до асансьорите, откъдето се носеха виковете. Мястото гъмжеше от полицаи, които бяха блокирали двете страни на коридора, както и сервизното стълбище. Усетих някаква странна миризма във въздуха. Наподобяваше на миризма от магнезий. За миг успях да хвърля поглед през рамото на единия униформен и забелязах как откарват мъж и жена, оковани във магнитни ограничители, надолу по стълбите. Веднага разпознах лицето на госпожа Кийтън. Останах вцепенен от почуда. „Господи! Това не бяха ли съседите?” Любопитството ме изгаряше отвътре. Трябваше да се уверя, че това наистина са те. Попитах единия от полицаите кои са тези хора и какво се е случило. Отговорът му бе крайно изчерпателен – „ Това не ви засяга господине! Тази секция от етажа сега е под полицейска юрисдикция. Цивилни не се допускат. Ще ви помоля незабавно да се върнете се в жилището си.”. С неохота затворих вратата на апартамента зад гърба си. Бях крайно обезпокоен от това, което се бе случило. В какво ли се бяха забъркали съседите, за да бъдат задържани по подобен начин? Познавах ги от години. Имаха разпри помежду си, но иначе бяха свестни и услужливи хора. Наредих на домашният си помощник да ме свърже с рецепцията. Можеби Фуше щеше да знае нещичко. Той винаги знаеше. Нормално за човек, който никога не спи заради имплантираните позитронни чипове в мозъка. „Здравей Алекс! Буден си в този ранен час? С какво мога да ти помогна друже, изглеждаш ми разтревожен?” „Здравей Фуше. Все още съм потресен от това, което стана току-що. Около двадесет полицаи нахлуха в дома на съседите и ги арестуваха най-безцеремонно. Предположих, че може да имаш представа за какво е целия този цирк.” Фуше огледа около себе си с крайчица на очите и след като се увери, че няма никой в близост до него той прошепна – „ Не си го чул от мен, но мисля, че господин и госпожа Кийтън се издирват по обвинение за федерална измяна. Долових разговор между двама от полицаите във фоайето.”
Федерална измяна? Малко вероятно, съдейки по дългогодишните си отношения със семейство Кийтън. Усещах със всяка фибра на тялото си, че нещо не е наред, че по някакъв начин това е свързано с мен. Твърде много странни неща се случиха за твърде малък период от време, което само по себе си е индикатор за последователност в събитията. Имах нужда от отговори и то сега. Първото нещо, за което се сетих беше металната кутийка. „Какво пък?!” – помислих си – „Крайно време е да видя какво се крие зад всичко това.”. Сложих си лещите и слушалката и се разположих удобно на стола до масичката. „Дотук добре, а сега какво?” – промърморих с голяма доза скептицизъм. Вече бяха изминали няколко минути без да се случи нищо, а ръката ми нервно тропаше с пръсти по масата. „Знаех си. Някой си играе с...” – в този момент остър, писклив шум прониза ухото ми. „Ал.. Ал..с... ув... е... Алекс, чуваш ли ме? – гласът беше дигитално изкривен, очевидно за да скрие самоличността на говорещия – „Кой си ти?! Какво искаш от ме...” „Нямаме много време, трябва да действаме бързо или ще те сполети съдбата на съседите ти, а повярвай ми, не искаш това да ти се случи. Трябва да те предупредя, че от този момент нататък, вече си в смъртна опастност. Информацията за сегащната ти самоличност е изтекла през обръча от правителствени агентции, които имат огромен интерес от теб и по-точно твоят живот. Фактът, че все още си жив се дължи именно на тези агенции, но това вече е минало.Сигурен съм, че се питаш защо всичко това се случва точно на теб. Отговорът на този въпрос ще ти дам лично, когато се срещнем лице в лице. Имаш точно единадестет часа преди правителството успее да реагира на случилото се и да се опита да поправи грешката си. Ще рече, че това ще стане със твоята смърт. Алекс, трябва да се махнеш от жилищния компекс възможно най-скоро. Останеш ли гарантирам ти, че не те чака нищо добро. Единственият ти шанс за спасение е да отидеш на док 27 тази вечер, точно под северните кули. Ще те чакам там. Изборът е твой.И между другото знам, че те мъчи главоболие. Лещите които носиш в момента временно ще облекчат болката.” – сигналът прекъсна. Каква ли щеше да бъде реакцията на всеки друг нормален човек ако бе чул подобно нещо. Вероятно щеше да изпадне в паника, но аз останах изненадващо спокоен. В съзнанието ми изплува една от любимите ми мисли на мъдрия Сън Тзу . -Ако познаваш добре себе си и противника си, то ти ще спечелиш всяка битка. Аз познавах себеси до такава степен, за да усетя истината в думите на анонимния ми доброжелател. Наречете го интуиция, но бях убеден в искреността му. Оставаше само да събера информация за моя противник.

Тъй като не знаех какво ме чака и дали въобще ще имам възможност да се върна в дома си, реших да си приготвя малко багаж.Нарамил раница, в която бях натъпкал всичко от първа необходимост, се запътих към мястото на срещата. Доковете не бяха много далече от жилището ми, затова и вървях пеш. Пък и за нищо на света не бих пропуснал да се разходя по бреговата линия по залез слънце. С бавни стъпки вървях по каменистия бряг взирайки се в хоризонта. Жадно попивах с поглед великолепните пъстри багри, оцветяващи небето и водната повърхност във взимащи дъха нюанси. Навсякаде струеше поезия от цветове и чувства, сякаш създадени от някакъв всемогъщ интелект, проектиращ тази сюреална картина със своята безкрайна мъдрост и креативност. „Още едно от чудесата на природата, което винаги ще продължава да изпълва сърцето ми с топли чувства и приятни емоции.” - Помислих си аз с грейнала на лицето блаженна усмивка. Час по-късно, пурпурното наметало на ноща вече бе покрило гаснещата светлина от давещото се в хоризонта слънце. В дълечината мъждукаха светлините на огромен пътнически левиатан, носещ се на няколко метра над вълните. Винаги съм искал да се кача на такъв. От обикновенните кораби винаги ми прилошаваше, докато при левиатана няма люлеене благодарение на гравитационната възглавница под корпуса. Ето че пристигнах до една от огромните навигационни кули, които по форма винаги са ми приличали на Александрийският фар от древността. Дори имаха сходни функции. Огледах се, но наоколо беше пусто и мрачно. Добре подбрано място за подобна среща. Реших да поседна на един от бетонните блокове на вълнолома, който се намираше непосредствено до основата на кулата. Затворих очи и оставих лекия и свеж морски бриз да гали лицето ми. Изведнъж тишината бе разчупена от нечий глас. „Какво се върти в главата ти, Алекс?” – отворих очи. До мен беше седнал мистериозният човек от парка, вперил поглед в морската шир. „Въпроси... Твърде много въпроси, на които очаквам отговор.”-отговорих със спокоен глас. По лицето му изплува лека усмивка. „Разбира се. Винаги държа на думата си, можеш да бъдеш сигурен в това.”-”Нима? В момента не съм сигурен в каквото и да е. Какво те кара да мислиш, че ще повярвам дори и на една твоя дума?” –„Имаш право да се съмняваш, Алекс, но ти вече знаеш, че говоря истината. Фактът, че си тук и водим този разговор е доказателство за това. Познавам те по-добре отколкото можеш да си представиш. Имаме дълга история аз и ти.” –погледнах го с недоумение. „Не помня подобно нещо. Видях те за първи път онази сутрин в парка. Но все пак страдам от амнезия, така че е възможно да сме контактували преди да загубя паметта си.” – „Не Алекс. Говоря за зората на времето, много преди сегашният ти земният живот. Както и многото други, които си имал. Ти не си от този свят, Алекс. Дори не си от тази реалност, но докато си в това състояние, заключен в тази груба плът, си уязвим. Не можех да позволя да ти се случи нещо. Няколко човека, имащи влияние над останалите знаеха за теб. Нямам представа от каде са се сдобили с тази информация, но фактът че я притежават е крайно обезпокоителен. Не знаеха всичко. Всъщност разбираха много малка част от цялата картина, но и това бе достатъчно, за да те наранят. Имаше такива, които осъзнаваха, че смъртта ти е грешка и се опитваха да те защитят, като те скрият измежду милиярдите обитатели на тази планета. Смятаха, че като заличат спомените ти, ще спечелят ценно време, за да предприемат някакъв ход на действие. Медикамента, който ти даваха бе създаден специялно да понижат активността на мозъка до минимални стойности. В това състояние на мозъка, самоосъзнаването на индивида е невъзможо. Това бе целта им. Докато беше лишен твоята същност и цел, те се надяваха да намерят път за спасение. Сметките им се оказаха грешни. Ти не си един от тях. Съзнанието ти е по сложно, по-различно. Не са в състояние да го държат заключено за дълго. Винаги си знаел, че си по-различен от останалите нали? Знам, че е така. Както вече казах, познавам те добре.” – при други обстоятелства, след тези негови думи бих избухнал в смях. Но някак си това не ми звучеше толкова налудничево, колкото би ми се сторило по принцип. Не и сега. Усещах го със всяка фибра на тялото си. – „ Какво искаш да кажеш с това? Не разбирам.Кой съм аз? Кой си ти?” – лицето му придоби ледено изражение. До слуха ми достигна леко жужене. Мъжът се изправи бавно и ме погледна право в очите. Усещах как въздуха започна да се наелектризира. - „Нека ти припомня твоята истинска същност, Алекс. Не се страхувай! Освободи съзнанието си.” Миг по-късно от тялото на моя събеседник бе погълнато от ослепителна, бяла светлина, толкова ярка, че ми пречиняваше болка. Закрих лицето с ръка. Единственото, което можех да различа през пръсти бе бледия му силует. Не можех да държа очите си отворени за дълго, болката ставаше непоносима. Жуженето в ушите ми се усили. Бетонните блокове се разклатиха със скрибуцащ звук За мой ужас започнах да виждам през затворените си клепачи.Постепенно ставаха прозрачни. Цялото ми тяло започна да губи субстанция. Сякаш гридвните ми частици се изпаряваха във нищото. Исках да крещя, но не можех. Не можех дори да се помръдна. Внезапно всичко утихна. Пълен покой. Блаженство. Не усещах тялото си.Не усещах нищо В същия този момент, вече помнех раждането на вселената. Формирането на младите галактики. Искрицата даваща първи дъх на новородените звезди. Спомени от милиарди години, толкова силни и живи, чак прогарящи образи и звуци в съзнанието ми. Помнех раждането на тази планета. Знаех, че планети като нея са от изключително значение във висшия ред на вселената. Ние сме тези, които създаваме живот. Ние сме и тези, които го отнемат, давайки шанс на нов такъв да заеме неговото място. Това бе причината за нашето съществуване. Това задвижваше волята ни.-„Задачата ми тук още не е приключила. Решението все още не може да бъде взето.” - „Съзнанието ни е капка във вечността. Вечността е нашият дом. Вечността е нашата съдба. Ние сме едно. Ние сме Конклавът. Ние сме началото. Ние сме и края. Моментът за великата преценка наближава . Нуждаем се от теб. Копнеем за теб. Копнеем за гласът ти. Моментът настъпи. Върни се при нас. Ние те чакаме.” – „Не! Отказвам! Не можем просто така да погубим любимата си рожба. За да проходи детето е необходима помощ от родителя. Така че бъдете търпеливи. Скоро ще се уверите и сами.” –„Съчувстваме на твоята болка. Тъгуваме с теб. Но правилото не може да бъде нарушено. Правилото не може да бъде пречупено. Така е от милиарди години. Така трябва да бъде. Епохата на човешката раса вече е към края си. Часът на пиоследното изпитание изтече. Всички копнеем за гласа ти.” – „Отказвам. Този път не сте прави. Нима сте останали слепи за потенциала на този новороден биологичен вид. Все още правят първите крачки, а те са най-трудни. Нужно е търпение. Ако не може да видите това, значи сте обърнали сте гръб на самото си съществуване. Ще се върна във материалния си вид, докато не изпълня задачата си. ” – „Ние разбираме. Ние чухме. Ние ти позволяваме да се върнеш за кратко, но знай, не успееш ли да завършиш започнатото, колелото ще се завърти отново. Правилото не може да бъде пречупено."




Ето и началото на втория разказ.


Конклав - Семената на истината





Казват, че Гоби е едно от най-смъртоносните места на планетата. Монголите я наричат „Земята на сенките”, заради безбройните блуждаещи души на загиналите в необятната и пустощ. С температурната разлика от плюс педесет градуса през лятото до минус педесет градуса през зимата, Гоби си е заслужила своето зловещо прозвище. Кой ли би предположил че на няколко метра под негостоприемната, песачлива повърхност се крие огромен секретен комплекс, простиращ се на площ от стотици акри. Суровите метеорологични условия са перфектен параван за тайни съоръжения от този тип. Малко са тези, които биха се осмелили да бродят на такова място. Въпреки този факт, мерките за сигурност на повърхността бяха съвършенни. Милиони сензори за движение, денонощни патрули и сателитно наблюдение пазеха ревностно тайната от любопитни погледи. Комблексът бе разделен на няколко сектора. Всеки сектор наподобяваше на автономен град, изпълняващ строго определени функции. Единият от секторите оперираше в сферата на биохимията и микро-биологията. Друг в сферата на астро-физиката и квантовата механика. Макар и разделени, всички те работиха върху един свръх проект, чиято същност се пазеше в дълбока тайна. Хората, които имаха достъп до цялата информация се брояха на пръсти. Комплексът притежаваше дори и собствен космодрум. Изцяло подземен, с изключение на чудовищния коридор за изтрелване, който излизаше на повърхността. Дългите години на разработка и трудът на хилядите креативни умове, бяха вдъхнали живот на ново поколение двигатели. Наричаха ги гравитационни ускорители. Ефиктивността им в сравнение със старите ракетни двигатели, задвижвани от течен кислород, бе стотици пъти по-висока. Тестовете им бяха преминали с пълен успех, с което свръх проектът вече бе почти завършен.

Часът на изтрелването наближаваше. Космодрумът гъмжеше от хора, които се трудеха усърдно, надявайки се да приключат работата си преди крайния срок. На пръв поглед обстановката изглеждаше хаотична. Машини и хора се движеха напред назад безцелно, вдигайки ужасен шум покрай себе си. По-внимателен поглед обаче, бе достатъчен за да различи реда в хаоса. На това място нямаше случайни хора. Всеки знаеше задълженията си и изпълняваше възложената му задача с професионализъм. Всеки бе лично подбран според качествата и уменията си. Инжинерите правеха последни проверки на коридора от масивните гравитационни пръстени, чиято цел бе да ускорят совалката до определена скорост преди тя да влезе в квановото ядро.То представляваше сфера от концентрирана електромагнитна енергия, в центъра на която материята бе в състояние на "Сингуларност" - известно още като сърцето на черната дупка. При преминаване през квантовото ядро обектът достига скорост близка до тази на светлината. Разбира се, никое живо същество не можеше да оцелее при такава скорост. При тези огромни гравитационни сили скелетът и плътта се втечняват. Но имаше решение и на този проблем.Бяха разработени специални био-механични костюми, способни да издържат на изключително претоварване. Функцията им бе да подсили молекулярната структура на носителя. Но дори и този костюм не бе достатъчен за да премахне смъртоносния ефект от пътуването. Последната защитна мярка бяха авангардни стасисни камери, пълни със специален гел с висока плътност притежаващ изключителни абсорбиращи свойства. С това гравитационното претоварване вече бе в допустимите норми за оцеляване.
Високоговорителите прпукаха. Гласът на диспечарът се разнесе из огромната зала.
- До вниманието на целия персонал, командният състав пристигна и е готов да започне инспекция. Ръководителите на проектът да се явят незабавно на западния плац.
На площадката спря военен кордон съпътстващ бяла продълговата капсула без отличителни знаци. По принцип всяко превозно средство в комплекса носеше отличителните знаци на сектора в който оперираше. От нея слязоха четири човека облечени в бели униформи. Лицата им бяха закрити от странни метални маски. От тях излизаха няколко дихателни тръби, свързани с правоъгълен апарат намиращ се на гърдите им. Заобиколени от дузина тежко въоръжени пехотинци, четеримата се спряха пред вече строените ръководители.
- Докладвайте! – заповяда единият от белите със смразяващ, дигитално изкривен глас.
- Ивендър Лиет, надзирател на сектор 7 и ръководител на космическата програма. Всички системи на летателния апарат са в допустимите параметри и са готови за запуск, сър.
- Анна Морхейм, надзирател на сектор 3 и ръководител на биологичната програма. Био-механичните костюми и стасисните камери са в перфектно състояние и са готови за употреба, сър.
- Лийда Джезер, надзирател на сектор 4... - белият се доближи до нея, след което я огледа от горе до долу.
- Ти не си Лийда Джезер! Коя си ти?!
Пехотинците моментално насочиха оръжията си към жената.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 3:35 pm

Много е интересно и оригинално, изказът ти е от класа! Страхотно пишеш!! =)

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Love.

avatar

Брой мнения : 54
Age : 24
Registration date : 22.11.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 5:26 pm

Много отдавна не бях чела научно-фантастична литература. Помисли за издател! (ако нямаш издадено нещо де) От всякъде си личи, че имаш много опит с писането и по-специално със фантастиката! Поздравления! Уважавам тези, които пишат фантастика. Изисква се доста майсторство, за да пишеш научна-фантастика!
Поздрав от мен!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 5:49 pm

Цитат :
Помисли за издател! (ако нямаш издадено нещо де)

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
onepagelife



Брой мнения : 8
Registration date : 28.01.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 8:33 pm

Много ви благодаря за милите думи! Принципно нямам много опит с писането като цяло, но в главата ми се въртят интересни идеи, които желая да споделя със всички. :] В момента работя над втория разказ, който ще отговори на повечето въпроси, засегнати в първия. Както съм го замислил, ще има и трети. Там ще е развръзката на историята. :] Иначе съмнявам се, че някой издател би проявил интерес към мен. Tова, което съм написал има нужда от масивна редакция. Но все пак човек може да се надява. Razz Благодаря ви отново за отделеното внимание.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Love.

avatar

Брой мнения : 54
Age : 24
Registration date : 22.11.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 9:44 pm

Ами ако си от Бургас или Региона мога да те насоча към едно издателство Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Чет 28 Яну 2010, 11:52 pm

Давай в същия дух и не се отказвай, имаш заложби страхотни, и ако продължаваш да ги развиваш, просто ще е прекрасно. Не се отказвай!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
onepagelife



Брой мнения : 8
Registration date : 28.01.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Съб 06 Фев 2010, 3:07 pm

Ощя една малка част. Не ми остана време за повече. Утре се надявам да успея ;]

...

Лицето и дори не потрепна. Изражението и бе все така каменно, апогледа и беше застинал, вперен някъде в дaлечината.
- Аз съм Лийда Джезер. Какво искате да кажете с това, сър?
- Лъжеш! Мога да помириша мислите ти. Мога да ги вкуся. – изсъска белият.
- Аз съм Лийда Джезер, сър! Кълна се! - Работя тук от 9 години. Проектът означава всичко за мен!
Дясната ръка на мъжът се стрелна към гърлото и. Пръстите му се увиха около нежния врат и го стиснаха здраво.
- В такъв случай, би ли дала живота си за него? – изръмжа мъжът зад металната маска. – Не е нужно да говориш! Вече знам отговора. Хм, любопитно... – измърмори той и отпусна захвата на ръката си. - Охрана, отведете я в капсулата ми! Ще продълим този разговор на по-подходящо място. – след което се извърна и се запъти към превозното си средство. – Стартирайте проекта! – заповяда, докато се отдалечаваше.
Пехотинците ескортираха Лийда до капсулата, след което и наредиха да влезе в нея. Вътре вече се бе разположил белия, скръстил ръце. Осветлението беше притъпено. Единствено меката, червена светлина от холографния интерфейс се отразяваше по глаката повърхност на маската му, предавайки и зловещ вид. Той кимна с глава, подканвайки жената да седне на седалката разположена срещу него.
- И така, Лийда Джезер Сават Гаммат, нека прескочим формалностите. Много добре знам коя си. Нека пристъпим към по-съществените въпроси. Значи би дала живота си, без дори да се поколебаеш за секунда. Мога ли да попитам защо?
- Това, което правим е в полза на цялото човечесвто. Ако чрез този проект успеем да спомогнем за всеощото благо, то тогава с радост бих дала живота си. – отвърна Лийда.
Експлозия от надменен смях изпълни вътрешността на капсулата.
- Наистина ли вярваш така сляпо в това, което ти се казва? Наивността ти ме забавлява. Ти си интересна жена, Лийда. Знаеш ли какво усетих в момента, в който стъпих на плаца? Усетих страх. Страх, който лъхаше от всички посоки. Не понасям миризмата му! Отвратителна е! Ти обаче бе единствената, която не бе обгърната от това зловоние. Без страх. Спокойна. Концентрирана. Надявам се, че ще ме извиниш за фиаското преди малко. – белият се просегна към комуникационния панел на холографния интерфейс и натисна едно от копчетата. – Тръгваме! Уведомете ме, като пристигнем до сферата.
Лийда поклати глава в израз на недоумение, като погледът и не се отлепяше от лицето на белия.
- Не разбирам какво искате от мен, сър?


Последната промяна е направена от onepagelife на Съб 06 Фев 2010, 9:30 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
onepagelife



Брой мнения : 8
Registration date : 28.01.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   Съб 06 Фев 2010, 9:27 pm

- Ще разбереш съвсем скоро. Сега ти предлагам да се облегнеш назад и да се наслаждаваш на пътуването. Сигурен съм, че досега не си виждала нищо подобно.

Кордонът потегли от плаца и се насочи към забранената зона, която се намираше дълбоко под колосалния комплекс. Никой от нормалния персонал не беше влизал в забранената зона. Никой нямаше толкова високо ниво на достъп. Пътя, водещ до вратите на зоната, се спускаше на около 20 километра дълбочина. Наклона на шахтата бе твърде стръмен и опасен. За да бъде проходима за превозни средства, по стените и бяха инсталирани генератори на магнитно-импулсни полета, които служеха като стабилизатори на преминаващия обект, както и за намаляне и увеличаване на скоростта му. Те служеха и като защитна система. Ако някой нарушител евентуално решеше да достигне до вратите, щеше да бъде засилен с няколко стотин километра в час и съответно смазан в един от многото титаниеви шлюзове, които се затваряха при вдигната тревога. В случай, че нарушителят бе пеш, то енергийните полета бяха достатъчно силни за да го смажат до размера на яйце. Както винаги мерките за сигурност бяха съвършенни. Лийда наблюдаваше мълчаливо преминаващите проблясъци от осветителните тела в тунела, които се отразяваха в зелените и очи.Бе потънала в размисъл, за случилото се преди малко. Не след дълго кордонът достигна до портала, водещ към зоната. Механизамът на тежките врати се активира, след което те бавно започнаха да се отварят. Военния ескорт остана назад. Дори те нямаха позволение да преминават през портала.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Конклав I и II   

Върнете се в началото Go down
 
Конклав I и II
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: