Абарат

Предишната тема Следващата тема Go down

Абарат

Писане by Lirael on Сря 10 Мар 2010, 14:57

23:59

Тя стоеше на гарата. Не чакаше никого. Просто си стоеше. А мислите й се въртяха като ураган в главата й, заплашвайки да й докарат пак някои от онези пристъпи на безпомощност и безнадеждност, когато усещаше, че е сама в света. Заобиколена от много хопа- приятели, роднини- но сама. Дори сред многолюдни тълпи, дори в семеен кръг, тя пак се чувстваше сама. Всъщност тя беше сама. Никой не я разбираше и тя не разбираше никого. Сякаш не беше човек. Или, най- малкото, не беше като Тях. Така беше свикнала да ги нарича- просто Те. Защото за нея това не бяха хора, нямаше как да са хора. Да си човек за нея значеше да си великолепно творение, а Те бяха жалко подобие. Много време се беше опитвала да намери причината за метаморфозата, но винаги стигаше до задънени улички.
Ето затова сега стоеше на прашните релси. Готава е да тръгне да Ги търси. Другите Те- добрите, милите, внимателните, любвеобвилните. Не носеше нищо със себе си макар да знаеше, че, най- вероятно, пътуването ще е дълго. Нищо, освен една снимка. Притисна я до сърцето си и, готова да тръгне, прошепна:
- Каза ми, че светът е хубаво място. Обясни ми, че,макар да те няма, аз пак ще намирам красивото и в най- малкото. Обеща ми, че някой ден пак ще сме заедно.
"Татко, ето ме, идвам" бяха последните й думи.

00:00

Влакът пристигна.
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 20 Фев 2011, 01:41

Много хубаво, смислено и със силен завършек. Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8162
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by Lirael on Нед 27 Фев 2011, 15:47

благодаря ти, сид

Там, където принадлежим

Улиците отдавна бяха притихнали под тъмното безвездно небе.От дни наред валеше и не спираше. Сякаш небето беше загубило нещо и неспирно плачеше, покривайки земята с небесни тъжни сълзи. Но животът не спираше, нито пък хората. Всичко продължаваше своя рутинен забързан ход. Никой не усещаше тъгата на небето, а щом ставаше въпрос за дълготрайните валежи всеки уверено казваше:
- Това е просто от времето. Да мине пролетта и ще се извали.

И после продължаваше по пътя, незабелязвайки нищо друго освен кал и локви.
Нощта прегръщаше глухата улица. В миг тишината бе нарушена от бавните стъпки на случаен минувач. Всъщност и единственият. Странна гледка беше. Виждаше се, че има стройна фигура, но вървеше така прегърбен сякаш крепеше целият свят върху раменете си. Пристъпваше бавно и плахо. Явно се беше запътил за някъде, защото дори за миг не спря да се огледа. Познаваше пътя добре или тъмнината не му пречеше да се ориентира.
Макар да бе след полунощ, минувачът не се поколеба да почука на масивната дървена врата- веднъж, два, три пъти. Никой не отговаряше. Не се виждаше и никаква светлина. Опита отново, но този път по-силно и продължително. Резултатът не бе по-различен. Тишината беше изпълнила цялото пространство.
Седна тихо на един дънер под прозореца и се облегна на стената. Каза си, че ще почака, защото навярно нещо непредвидено се е случило. Мислите му не препускаха в търсене на отговор, както би било обичайно. Просто тъжно загледа нагоре. Капки сълзи плахо закапаха от очите му, а сърцето му ридаеше като стара овехтяла музикална кутия. Ако някой го видеше, би заплакал и той от болка, защото минувачът сякаш умираше. Сви се на дънера и болезнено прошепна:
- Често никой не разбира колко е специален.

На сутринта първите хора, отиващи на работа, забелязаха нощния минувач, но никой не спря. Сякаш гледката беше съвсем нормална. Десетки мъже и жени го подминаха преди обяд, незагрижени и незаинтересовни. Само едно малко момиченце спря до минувача, нежно го погали и се усмихна. Цялото й същество грееше. Отвори вратата на църквата и тичайки се насочи към дядо си.
- Дядо, бързо, ела да видиш кой е заспал отвън на дънера. Ти няма да повярваш на очите си. Хайде, моля те.
Но когато се върнаха, под прозореца нямаше никого.
- Но дядо, сигурна съм, че той беше тук. Навярно е спал тук цяла нощ, беше целият иззмръзнал и сякаш бе плакал...


Дъждът спря да вали и нощите станаха по-светли. Небето бе намерило една от загубените си звезди.
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by mindlock on Вто 01 Мар 2011, 00:41

Много е хубаво!
avatar
mindlock

Брой мнения : 66
Registration date : 01.03.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by Lirael on Сря 06 Апр 2011, 02:15

Разговор на по чаша любов
това обикновено отнема повече от един човешки живот


«Ще се науча да те обичам»
Събудих се с тази мисъл в ума си, явно сънувала нещо, но както винаги помнейки нищо на сутринта. Разтрих очите си, мислейки колко нелепо е сънното ми изказване. Та аз вече те обичах и винаги съм те обичала. Нима сърцето ми се е усъмнило в съня ми или проосто спейки съм те забравила? Тези въпроси допълнително озадачаваха иначе обърканото ми съществуване. Изритах юргана, но вместо да стана полежах още малко. Исках да усетя сутрешния хлад на стаята по почти голото ми тяло. Лек бриз ме облъхна и цялата настръхнах. Точно и само както ти умееш да правиш с онези твои уж големи, мъжки, груби длани, които изписват по гърба ми най-нежните ивици на любовта ти. А беше просто априлският вятър. Бях забравила снощи прозореца открехнат. Исках да гледам звездите, макар и без теб, защото тайничко се надявах, че ти, където и да си, също ги гледаш. По-скоро любуваш. За теб те са цяло богатство, те са любов. Само колко пъти съм ревнувала безпричинно и съвсем глупаво от тях. От особения начин, по който ги гледаш, и онова скрито усещане, че те са света ти. Но после аз се появих и както ти обичаш да казваш- Загаси цялото ми небе и след това светна в мене. С тези думи в мислите си, усмихвайки се, станах и затърсих дрехите си. Бяха пръснати по цялата стая- снощи отново дълго се чудех какво да облека. Все още не зная какво е присъщо на една звезда. Но ти все пак ми каза, че сияя повече от обикновено.
Обух изтъркани джинси и синия потник, който така обичаш. Казваше ми, че би изрязал облаци от него, ако не отиваше така на личността ми. Стъпвайки боса по студения паркет, се запътих към кухнята. Исках да направя чай- от онзи твоя любимия, който пихме заедно първият път, когато ми каза, че ме обичаш. Сякаш той пресъздаваше хармонично и нежно срещата, която винаги ще буди трепета ми по теб. Трепет, който трудно контролирам и още по-трудно успявам да покажа. Понякога нещата просто са си там в сърцето и умът не е в състояние да ги пречупи в сухи думи, които уж трябва да говорят, но не казват нищо. Спомням си добре въздишката, с която често казваше- Тези думи...- и поглеждаше замислено към мен. По-скоро влюбено.
Измивам джезвето и слагам водата на котлона. През това време търся в шкафовете бисквити останали от предишни наши срещи вкъщи. Ти винаги знаеше точно какви да донесеш. Обясняваше ми внимателно как вкусовете и предпочитанията зависят от настроението. И също ме уверяваше, че шоколадът е универсален. Той можел всичко- изчиствал сивота, погубвал самоти, поглъщал неудачи, заравял болки- но най-вече разтапял теб и мен в най-сладостен копнеж един по друг.
Погледнах часовника на микровълновата. Показваше 10:35. Това значеше, че до твоето пристигане имаше още час и половина. Ти винаги идваше понеделник, сряда и петък след курсовете при мен. Разказваше ми за хората по улиците и тъжният ти инструктор, който пак не си успял да усмихнеш. Аз нежно и закачливо ти казвам глупчо, защото трябва да следиш пътя и знаците, а ти ми отговаряш още по-нежно, че имам още много да уча за хората, света и това, което има значение. Всеки път ме хвърляш в такъв размисъл, а ти просто споделяш. Мислите ти често пораждат хаос в мен. А пък емоциите...
Чаят е готов и отивам да си взема душ. Знам колко много ти харесва да ти мириша на кокос. Казваше ми, че този аромат те опиянявал и те карал да ме желаеш още повече. А аз така обичам да заровиш глава в косите ми, дишайки във врата ми. Това е един от тези моменти, в които ме караш цяла да изтръпвам. След това целувките по извивките на шията ми създават вълшебното усещане, че съм твоя. Единствена. Завинаги.
Излизайки от банята, се опглеждам в огледалото и се чудя какво толкова си видял в моята съвсем сива и скучна обикновеност. Докато ти си толкова необикновен. Но някак си ме направил специална. Самото усещане дълбоко в сърцето, че съм аз съм твоя и ти си мой, ме кара да сияя точно по онзи начин, когато ми казваш, че съм звездно красива. Тогава, знаеш ли, съм просто безсилна и потъвам в очите ти. Това, любими, само и единствено ти го можеш. Любими, любими... Сърцето ми прокънтява.
Боже, аз съм толкова влюбена. Чак сама не си вярвам.
Облечена, но с все още леко влажна коса, отивам в кухнята. Сипвам чая и слагам в чинийка бисквитите, макар да знам, че на теб ти е по-вкусно с трохите на масата. Сядам на мекото канапе и поглеждам машинално към часовника. 10:58. Скоро би трябвало да дойдеш. Всъщност съвсем съвсем скоро. Ти винаги подраняваш. Казваш ми, че просто искаш да си откраднеш още малко време с мен. Никога не ти било достатъчно. Можел си цял ден да ме държиш близо до себе си, в прегръдките си, точно под сърцето си. А аз всеки път се заслушвах в бързия му ритъм, който често ми заприличваше на тиха мелодия, която ми шепне, че ме обичаш.
Ето.
Звъни се на звънеца. След това едно, две, три почуквания. Първите две малко по-силни, а третото съмсем леко. По това познавам, че си ти. Според теб непременно трябвало да имаме специално оповестяване. Попитах защо, но ти естествено не можеше да ми отговориш. Просто така си го почувствал. Само каква емоция си ми...
Ставам. Запътвам се към вратата с бавни стъпки. Представям си те как стоиш отвън готов да ме прегърнеш само щом открехна вратата. Така ме стискаш сякаш не сме се виждали с дни, но ти тихо ми шепнеш, че постоянно ти липсвам. Колко много обичам гласа и погледа ти, който казва много повече от думите ти. Носиш ми усмивки вместо цветя, които разпалват пламъка в душата ми. Ах, този трепет. Няма друг като него. Няма друг като теб.
Гушкаме се дълго на прага на входната врата. Изведнъж аз ти казвам, че трябва да поговорим за нещо. Ти сепнато отпускаш ръце и тревожно ме поглеждаш. Кой знае какви сценарии минават през ума ти, но аз бързо те успокоявам.
- Хей, обичам те. Просто има нещо, което трябва да споделя с теб. Нали знаеш как винаги ми казваше, че душите ни са свързани. Сега моята е объркана и иска да й помогнеш. Някои неща са ми толкова неясни. И мисля си, само ти можеш да поправиш кашата в мен. Както винаги го правиш.
Сядаме на канапето. Или по точно той сяда, а аз се сгушвам в прегръдката му. Това е моята крепост. Той е моята упора.
- Разкажи ми. – шепнеш в ухото ми.
Аз нямам думи, но все пак започвам да рецитирам терзанията на сърцето си. Не ми се отдава, но ти ме разбираш, защото знаеш ритъма на копнежите ми. Мълча дълго и ти мълчиш с мен. Накрая несигурно казвам:
- Знаеш ли, ти ми крадеш емоциите.
Тишината отново се наслагва на пластове, но няма никакви напрежение. Сякаш си говорим мислено. Все пак заговарям отново. Чувствам, че трябва да ти опиша какво е.
- Ти си навсякъде, във всеки един предмет, във всяко едно чувство, във всеки един спомен. Навсякъде. Но най-вече в мен. Цяла си ме обладал. Мислите ми, сънищата ми, мечтите ми, плановете ми, бъдещето ми, цалото време въобще. Ти си там. Навсякъде. В сърцето, в душата ми, във всяка клетка на крехката ми човешка обвивка. Усещам те с цялото си съществувание. Сякаш си се излял по мен и ме обгръщаш. Аз се губя в теб. Ти си по мен, в мен, с мен, до мен. Разбираш ли? Ти си... навсякъде.
Ти се усмихваш леко и заговаряш:
- Знаеш ли откога чакам това. Цял живот съм го/я/те търсил, чакал, викал. И ето, че си тук и Я носиш със себе си. Тя е вътре в теб и те изпълва цяла. Тя се разлива най-нежно по тялото и те обгръща. Тя живее в спомените, мечтите, мислите, сънищата, плановете, бъдещето ти. Тя притежава сърцето, душата ти и дори крехката ти човешка обвивка. Тя е цялото ти същестувание. Тя е навсякъде...
Сега вече знам.
Седим дълго време така. Просто ме прегръщаш и това е достатъчно. Чаят и бисквитите са недокоснати. Времето тече бързо, както винаги, когато сме заедно. Станала е 5 часа вече и ти трябва да тръгваш. Ставаш, обличаш се и се зъптваш към вратата. Аз вървя плахо след теб. На прага се спираш и се обръщаш. Гледаш ме дълго, дълго и много влюбено. Докосваш лицето ми с ръка и нежно ме галиш. Целуваш ме и все още държейки лицето ми в шепите си ми прошепваш едва доловимо:
- Обичам те.
Съвсем просто и искрено. А аз ти отвръщам:
- Ти си любов...
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by Lirael on Пет 15 Апр 2011, 19:05

Тя бавно се изкачи по стълбите и отвори вратата...

Не идваше тук за първи път. Нито за втори или трети. Посещението на сбирката на анонимните алкохолици отдавна бе станало част от живота й. За съжаление, и неизменна. Групата се събираше всеки вторник и петък от 3 часа следобяд, но често започваха “работа” чак към 4. Винаги все някой закъсняваше. Все пак, какво се очакваше от хора, които измерват всичко в промили или за по-лесно бутилки бири, чаши вино, шотове водка- всеки с предпочитанията си. Шарлийн обаче никога не закъсняваше. Идваше точно навреме и често се оказваше първата там, което й позволяваше да разговаря насаме с ментора, както го наричаха. Обикновено разговорите им не бяха кой знае какво. Саймън държеше своите лекции по морал, а Шарлийн кротко седеше на стола и чоплеше лака си, мислейки си дали я забелязва, че чува единствено шума от думите му. Но не й пукаше, защото добре знаеше, че той си повтаря едно и също нещо. Отново и отново.
Съвсем в началото на своите посещения Шарлийн винаги сядаше близо до него и слушаше много внимателно, попивайки всяка една негова дума. Повечето от групата идваха по задължение, защото близките ич ги караха, защото някой се грижеше за тях и искаше да се оправят. При нея нещата не стояха така. Шарлийн открай време живееше сама. Родителите й бяха починали месеци след като бе приета да учи в Англия. А единствената й сестра от години я лекуваха в заведение за психично болни. Според лекарите било наследствено и имало 70% шанс всички да имат този недъг, но само в 5% от случаите се проявявало толкова явно. Е, Вивиан очевидно бе късметлийката в семейството.
Заради това й се наложи да се върне- защото нямаше кой да я издържа и защото нямаше кой да се грижи за сестра й. Нищо, че бе в специализирано заведение, тя се нуждаеше от “семейните” си уикенди, които бяха предназначени за неоткъсването от реалността и социалната й природа. Това бе политиката на медицинския състав, която досега се бе струвала на Шарлийн истински полезна и допринасяща за подобрението на своите пациенти, но точно тогава целият й свят се сриваше именно заради това. Всичко, което искаше да постигне и направи в живота си, всички смели мечти, които имаше, и всички обещания, които бе отправила към себе си, че независимо какво тя няма да се предава, отидоха на вятъра. Или ,както тя предпочиташе да се самозалъгва, бяха затворени в криптата на Времето.
Шарлийн се върна в родния си малък град и започна работа като възпитателка в детска градина, но скоро я уволниха, защото децата се оплакали на родителите си, че тя е лоша и ги бие, а те съответно бързо докладвали на директорката. Като разбрала за случилото се, попитала Шарлийн дали е вярно, а тя просто отговорила, че крещящите и ревящи малки пикльовци не й понасяли. Естествено, това бе напълно достатъчно за нейното уволнение и не само. В полицията психолози й изготвиха профил и записаха в досието й, че има проблеми с нервите и да бъде строго и редовно наблюдавана, когато стане майка. А всякакви преки контакти с деца й бяха забранени. С учителската й кариера беше свършено.
След това работи известно време като секретарка в нашумяла китайска фирма за производство на плоскости, но скоро я изгониха, защото я хванали да краде от парите предназначени за филантропска дейност в региона. Шефът й Йо-Шуан- влиятелен бизнесмен от Изтока и високо уважаван човек в своите ширини- не искаше да се разчува за “малкото недоразумение”, но от жълтите клюкари нищо не може да се скрие. Историята се раздуха надълго и нашироко, като естествено бе ужасно разкрасена. Репортерите твърдяха, че Йо-Шуан имал тайна връзка с Шарлийн, но искал да я потули, тъй като имал жена и две деца в градче близо до Пекин. А парите, които тя крадяла, всъщност й ги давал той, за да си мълчи, защото икономиката на фирмата се намирала в криза и единствените налични пари били тези за благотворителност. Нищо от това не беше вярно, но всички в малкия град разнасяха постоянно пикантните новини. Случилото се за тях бе цяло събитие и надали скоро щеше да бъде забравено. Хората винаги се интересуват от личния живот на другите и непрестанно човъркат, за да намерят с какво да задоволят клюкарския си глад.
След две седмици фирмата фалира и Йо-Шуан потъна в мистерия. Шарлийн обаче нямаше този късмет. Тя все още беше центърът на внимение от страна на малки и големи. Името й се носеше из хората, отеквайки с най-злобни и остри коментари.
“Дойде си, за да се грижи за сестра си, а сега какво? Курвее...”
“Няма ли срам това момиче?!”
Но най-колоритното от всичко бе, че лекарите на сестра й, загрижени за Шарлийн, я бяха попиталидали не би искала да си запише час при психиатъра на Вивиан. При което Шарлийн вдигна небивал скандал и дори прояви агресивно поведение, нападайки медицинската сестра със спринцовка. Медицинският състав бе принуден да преустанови “семейните” уикенди за известно време, докато всичко не се върне по старому и Шарлийн не си стъпи на краката. Визирайки намирането на постоянна работа и жилище. Вивиан така и не разбра какво е станало със сестра й. Лекарите й бяха казали, че неочаквано й се наложило да замине, защото близък роднина бил починал. Това си беше голяма и мазна лъжа, тъй като дори Вивиан знаеше, че семейството й няма никакви роднини, но не каза нищо. Стори й се ненужно да разпитва повече. Сестра й навярно бе сгафила някак. Усещаше го. Но малкият й болен мозък скоро спря да се тревожи за това и забрави както за случилото се, така и за сестра си.
По това време Шарлийн се пропи. Баровете бяха единствения й дом, а алкохолът най-добрият й приятел. Не можеше да проумее как съдбата така бе прецакала живота й. Нощи наред стоеше над чашките, а в много случаи направо над бутилките, и се питаше:
- Защо бе, да ти еба майката, на мен?
Така се запозна с Джак и Силия, които също живееха с мисълта, че съдбата или както те обичаха да казват “ Оня отгоре яката ни го е начукал!” . В тях Шарлийн намери сродни души, но не изостави пиячката. В средата, в която се намираше, тя беше най-малкото възможно зло.
Джак бе един от босовете на нарко мафията в околността, а Силия- пчелата майка на отбора проституки. Двамата бяха на не повече от 30 години, но много неща им се бяха случили за кратко време. Нямайки друг избор, бяха започнали да намират прехраната и поддържат живота си както бе възможно. Това ги бе и събрало. Заедно изглеждаха странна и особена двойка, но ако ги опознаеш поне малко, ще разбереш, че се обичат истински. Независимо от това, че са никои, че са на дъното, и че изходът е илюзорен.
- Преебаните се ебат взаимно- беше житейската им философия.
Шарлийн живееше с тях и работеше за тях в бар “Разврат” като сервитьорка. А след 1 часа като танцьорка на бара или пилоните. Тя определено беше много красива, но не от типа сладко красива, а перверзно секси. Имаше дълги крака със здрави бедра и пищен бюст. Но най-съблазнителното се криеше в очите й. Погледнеш ли я, няма измъкване. Сякаш те държи в плен, изтезавайки те най-сладостно, докато не се предадеш и набуташ двайсетачки в прашките й. Ако си достатъчно щедър, стотачка би ти уредила 15 минути пълна програма.
Денем спеше и се мотаеше из къщата на Джак и Силия. Те не я караха нито да чисти, нито да пере, нито да глади. Още повече пък да готви. Шарлийн умееше много неща с ръцете, но в кухнята беше същинска трагедия. Единствено с микровълновата имаше известен напредък, но често й се случваше да прегрее дори чаша вода. Тъй като Джак и Силия също бяха лишени от всякакви готварски умения, имаха готвачка, която работеше на пълен работен ден и обикновено преспиваше в къщата, когато Глутницата се събираше. Това беше най-тежката част от работата й, но й плащаше повече от добре. Само веднъж я бяха изнасилили, но, естествено, не се стигна до полиция. Парите бързо затвориха устата й. Шарлийн знаеше за тази история и затова избягваше да е в къщата по това време. Отиваше на работа или запиваше някъде. Страстта й към алкохола хич не беше улегнала, а напротив- средата, в която живееше, и приятелите, които имаше, допълнително я окуражаваха да погубва мъките и страданията си в промилите.
Така прекара голяма част от живота си. Нито живееше, нито съществуваше. Беше една приятна златна среда, в която се залъгваше, че има нещо, когато няма абсолютно нищо. След като бе подписала договора за работа в бара на Джак и Силия, тя дори себе си не притежаваше. Приятелите й я използваха, клиентите я използваха, а на нея просто не й пукаше. Знаеше, че е възможно най-преебана. Нима можеше да стане по-зле...
Но жестоко се лъжеше. Джак банкрутира, ако можеше това да се каже за нелегалния му бизнес, а Силия заболя от венерическа болест и умря. Всички от Глутницата се изпокриха в къщата и Шарлийн трябваше да се изнесе освен ако не искаше да слугува и да бъде групово изнасилвана постоянно. Ако трябваше да бъде честна, беше се замислила за малко дали да не остане, защото така или иначе нямаше къде да отиде, а улицата надали щеше да е много по-приветлива.
Такава и се оказа. Съвсем скоро Шарлийн бе принудена да мизерства, спейки върху кашони под мостове или, когато късметът й се усмихнеше, в някоя обществена баня. Животът й ставаше все по-мизерен, а тя стремглаво се бе насочила към дъното. Ако не успееше в скоро време да си намери работа, било то и като чистачка на тоалетни, навярно щеше да умре сама някоя нощ под моста. Съскитник щеше да покрие безжизненото й тяло със стари вестници и никой нямаше да узнае какво й се е случило.
В една такава вечер на отчайваща мъка и безсилие Шарлийн реши да посети за последен (и за пръв) път в живота си църквата. Щеше да запали свещ и да се помоли на Божия син да се опита да спаси душата й. След това дълго време седя на пейката, затворила очи и слушайки тихия музикален фон. Не й се тръгваше. Не само защото тук беше топло и сухо, а защото се чувстваше спокойна, в хармония със себе си. Усещаше житейските си теглила малко по-леки, а примката около врата й, че с нея е свършено, се поотпускаше. Не много, но поне можеше да диша и да се надява за утрешния ден. Струваше й се странно, че родителите й никога не са я водили тук. Тук- в това убежище на душата.
На излизане от тази църква тя видя обявата, която се опита да промени живота й.
“Алкохолът не е решение. Ела и ще ти помогнем.”
Съвсем семпла, непримличаща вниманието обява. Отдолу беше оставен адрес, който бе в близост с моста, под който Шарлийн живееше.
Когато бе дошла там за пръв път, тя беше много уплашена. Не знаеше дали това е правилното място и дали ще могат да й помогнат, премахвайки парещия алкохолен глад. При първото посещение тя срещна поп Саймън, на когото разказа цялата си история- от до, без да се замисли. Той я изслуша с търпението, присъщо на всеки един свещеник и след като завърши разказа си тихо й отвърна:
- Дете мое, виждам, че много си преживяла. Съдбата ти никак не е била лека, но си се преборила някак. Успяла си да стигнеш до тук, да ме намериш. Аз обещавам да ти помогна с всичко, което мога, но знай едно- Аз не правя чудеса.
Върна се обратно в настоящето с тези думи, отекващи в ума й. А Саймън продължаваше да говори така сякаш цитира светото писание. Не се беше променил много от деня, в който се срещнаха. Само косата му бе пооредяла и посивяла леко. Но тръпнещия му поглед, когато я видеше да прекрачва по-рано прага от всички останали, все още беше неизменна част от него. Плътният и спокоен глас, с който говореше, все още я очароваше, но тя самата се бе променила. Вече го нямаше онова наивно момиче, което се давеше в алкохол, защото мислеше, че животът е скапан. Сега Шарлийн знаеше, че е такъв, а още по-добре знаеше, че пиенето не е изходът. Не че изход имаше, но поне беше спряла да броди нощем по баровете. Имаше жилище- не много голямо и в забутан квартал- но все пак дом. Саймън й бе помогнал да си намери постоянна работа и сега тя изпълняваше поръчки за една козметична фирма. Най-после бе стъпила на краката си, но старата й страст не я беше изоставила. Имаше вечери, в които миналото я смазваше като с менгеме, и тя се поддаваше на изкушението на алкохола. Пиеше, за да забрави. Не искаше вече никога да си спомня за онази Шарлийн, която беше преди. Научила се бе да бъде Някой, а не да тънев мъки и мизерия. За всичко, естествено, благодареше на Саймън. Той й бе подал ръка, когато най-много се нуждаеше. Вдъхна й вяра в самата себе си и й показа, че надеждата умира последна. Но въпреки това тя все още се учеше как да се отърве от притягащата сила на алкохола. Затова и продължаваше да ходи на събиранията. Почти винаги мълчеше, но слушаше вничателно историите на другите. Във всяка една намираше по парченце от себе си.
- Шарлийн, тук ли си?- изведнъж попита я Саймън
Не можеше да повярва, че е прекъснал моралните си проповеди. Той така бе отдаден на тях.
- Да, естествено, че съм тук. Цялата от плът и кръв.- леко иронично му отвърна тя.
- Просто напоследък ми се струваш някак отнесена. Въобще не ме слушаш, когато ти говоря. Питам ли те нещо ти мълчиш. Сега разбирам, че навярно не ме и чуваш. Погледът ти е постоянно съсредоточен в една точка, а мислите ти кой ги знае къде са. Шарлийн, да не би да си...
Не го остави да довърши и рязко отговори:
- Не, не съм се пропила отново- замисли се за миг и каза с видимо удивена физиономия- Всъщност, не съм близвала от месеци...
Възцари се неловко мълчание. Саймън не знаеше какво да й каже. Да я похвали ли или да задържи сериозния тон- Страхуваше се, че тя може отново да не устои. Много добре знаеше колко малко й трябваше. Тя си беше такава- огън момиче, както казваха хората. За нея нямаше граници, но нямаше и свобода. Затворена в капана на собственото си съществувание, Шарлийн загиваше бавно, но сигурно. След десетина години надали щеше да е останал помен от нея. А ако си помогнеше и с алкохола, навярно и по-малко.
Изведнъж, но съвсем плахо и замислено, Шарлийн попита:
- За какво сме тук, Саймън?
- Къде, дете?
- Тук, на Земята. Тук, в нас. Тук, между хората. Тук и същевременно никъде. Вътрешният ми компас все не спира да се върти. Посоките за мен нищо не значат. Как ще знам накъде да вървя? А правилният път, той кой е?
Саймън не знаеше какво да й отговори. Мислите на Шарлийн бяха толкова хем ясни, хем неясни. Той усещаше объркаността, която се наслагваше в нея на пластове, и наближаващия страх от душевната задънена улица. Нямаше как да й обясни обаче. Всеки минаваше по този път и преминаваше през небивали трансформации. Това, в което се превръщаше, приличаше на чудовище, измъкнало се от най-тъмните участъци на хорските сърца. То съвсем безскрупулно те обладавше докато не те погълне целия. Докато накрая не остане нищо- просто една обвивка, а отвътре глухо и празно.
Саймън наруши малчанието и заговори, но сякаш само на себе си.
- Няма нищо правилно в този свят. Доброто и злото така са се размили, че сам човек не може да определи грях ли е, не е ли. Хората си мислят, че живеят. Самозалъгват се и си създават илюзорни светове, където всичко е наред, или поне по човешки наред. Възприятията ни са се свели до глада и жаждата. Дори половите сношения са винали под нивото на спорта. Загубили сме се, дете...- повтори той и гласът му отекна в празната стая.
Шарлийн запяше замислено през прозореца. През по-голямата част от живота си знаеше и се убеждаваше, че всичко това е една жалка пародия. Последните няколко месеца бе мислила, че е драма, но с щастлив край. А сега беше проумяла. Най-после бе видяла с душата си и бе прогледнала със сърцето си. Независимо какъв е, откъде идва, за какво и как се бори, човек отдавна бе записан в дългите списъци на Съдбата, където чакаше реда си да изяде своята порция време.
Шарлийн неусетно продължи мислите на Саймън.
- ... и никога няма да се намерим. Докато на всичко му липсва душата, ще сме просто чували, които пълним с всякаква житейска смет. Нищо не преработваме. Просто складираме.
Двамата незнайно как, но можеха да си допълват мислите. Сякаш бяха свързани, а светоусещанията им се допираха.
- ГМО същества- глухо, досущ констатация изрече Саймън.
- А останалото е пиянство- допълни тихо Шарлийн.



Историята може да не свърши тук, а да продължи дълго. Да ви разкажа как Шарлийн е решила да се промени из основи и е отишла на поклонение в Тибет или Индия, а Саймън я е последвал, защото я обича от мига, в който я е срещнал за първи път. След това са се оженили, имали са три деца, които са възпитали в будистките учения, а след това изпратили в престижен колеж, където да станат лекари или адвокати и да помагат на хората по света. Иска ми се да кажа, че те заживели щастливо до края на дните си. Но, разбира се, нищо такова не се случило.
По пътя за вкъщи Щарлийн изпуснала без да иска цигарата си до педалите. Навела се да я потърси и излезнала от пътя. Блъснала се в дърво, колата мигновено се запалила, а забравените бутилки алкохол в багажника ускорили експлозията. Изгоряла цалата... в пиянство.
Саймън, по време на едно от събиранията на алкохолици, се намесил в разразяващ се спор и го набили. Всъщност му счупили два ребра, дясната ръка и гръбнака. Успяли да го спасят, но лекарите не давали големи надежди за дълъг живот. Едното ребро било засегнало белия дроб и почти нищо не могло да се направи.
Една нощ ,докато гледал звездите от болничната стая и си мислел за Шарлийн, и най-вече се чудел какво й се е случило, притокът на въздух започнал да става все по-малък, докато той самият не се предал, издишвайки последната си глътка въздух.
Задушил се.
А тя изгоряла.
Умрели, но заедно...
В пиянство.
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 15 Апр 2011, 20:03

<33333333

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8162
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by Lirael on Нед 25 Дек 2011, 23:26

Симулаторът


Тряскам за последен път така вратата. Хвърлям за последен път сешоари, тостери, кафеварки и преси за коса. Ругая за последен път като каруцар. И най-важното, Петър за последен, последен път се опитва по най-малоумния и жалък начин да ме убеждава да не се държа като прост човек и да се взема в ръце.
- Нищо чудно с тази твоя маниакална мегаломания да обираш ябълките и крушите на нечия друга гравитация. Така както си тръгнал змии теб ще подлъгват.- смее се заядливо Петър
Какво си въобразява той? Нима има правото да ми говори по този начин? Не стига, че моят болен го е измислил, пък сега още по-болен ме изкарва.
- Не те е срам, Петре. Така ли се отнасяш към нереалността, която те реализира? Ти не помниш, но аз помня- някога беше мрак и аз си измислих светлината, после звука и малко по малко и тебе създадох уж по мое подобие, пък гледай се какъв си... Срам, Петре, срам!
- Ех, ти пак започваш тирадата. Не забравяй само за Омир да кажеш как те предаде. Твое подобие, пък тачеше конкуренцията. Знам аз наизуст всичко. Добре, че са хората да ти измислят дисковете и флаш-паметите та да не ме караш на ръка всичко да ти пиша.
Да му се не съживи и на Омир. За едната амброзия взе, че ми продаде измислиците и сега бъка светът от, как го наричаха хората? , религии. Една друга ще се избият коя е по-вярна, кой по-голяма власт има. Нищо не знаят, нищо не подозират тези човеци. Най-смешно е как си мислят, че те са плод на еволюция ли, на висш разум ли.
- Ех, тези човеци, Петре. Научих ги аз на измисляне и сега започнаха те да се измислят наново. Смисли на животи, съдби, висши разуми, доживотни стремления и още, и още. Чак се оливат, Петре, чак се оливат. А просто е. Така е просто. Хич не съм сложен, как сложни неща да ми ражда акълът.
Заедно с Петър се смеем както в доброто старо време. Винаги все двамата сме си били. Няма демокрация, няма диктатура. Все аз и Петър. Сякаш прочел мислите ми, съвсем нехайно се шегува:
- Вечен Всевишен Съюз, а?
- Бяхме млади, Петре, млади. Сечеше ни пипето винаги. Гледай ни какво сме измайсторили- атмосфера, температура, валежи, че даже растения и животни. Свят го наричат, пък ние как му викахме, Петре?
- Помня ли вече... Да не би от скоро да сме на това дередже.
Мина времето, когато бях в разцвета си. На всичкото отгоре не ще да се върне. Един творчески запек ме мъчи и все по-зле става там долу. Познавам си аз стоката и ги предусещам докъде ще я докарат. Там, дето съм и аз.
- Една истина ми трябва, Петре. Една само и ред ще вкарам навсякъде, но тези пусти измислици тровят мозъка ми и създават чудесии от девет вселени в десетата.
- Истина, истина, колко да е истина в казан пълен с измислици... Такова нещо няма, няма и да има.
Обещах си, че няма да се връзвам на Петровите думи, но ето на.
- Къде се забих пак в измислици... Този път дори истината си измислих. Накъде отивам така, Петре, накъде...
Петър разбиращо ме гледа. Знам го аз, че и той е възможен Омир, но какво да го правя. Измислен ми е, скъп ми е.
- Всевишни, дайте да пуснем симулаторът за разведряване.- предлага галантно Петър.
Той винаги знае, че хорската ми измислица ме прави щастлив.


avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Абарат

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите