приказка

Предишната тема Следващата тема Go down

приказка

Писане by NanaSky on Сря 07 Апр 2010, 09:42

Есенни далии

Беше ранна есен. Буковете и дъбовете тъкмо започваха да тъкат своят пъстроцветен килим по земята. Листата им се носеха надолу толкова нежно.. като перца. Танцуваха последният си валс в карнавала.
Насред хилядолетната гора, където отдавна вече се готвеха за зимният си сън таралежите, а катеричките събираха своите лещници и шишарки, се простираше малка тухлена къщичка с една вратичка, две прозорчета и малко дворче. Самият факт, че къща насред гората е придружена с двор, е някак странно чаровен.
Тази къщичка принадлежеше на Даяна и нейната внучка Деметра. Деметра беше малко, любопитно момиченце, винаги усмихнато и готово за приключения. Носеше малка копринена шапка върху червените си къдрици, които падаха ниско по тънкият й кръст като пелерина от огън. Очите й, пъстрозелени, винаги замечтани, често шареха из гората, където баба й никога не я пускаше да ходи. Рокличката й на цветя й стоеше като шита точно по нея. Беше красива рокличка - бяла, карирана в синьо и в квадратите - цветни лилии. За ръкавите й бяха зашити дантелки, а копринено бюстие красеше торса й. Имаше две предни джобчета с по едно перлено копченце на всяко. А в тях винаги се намираха стари златни монетки с изрисувани знатни благородници на тях.
Деметра стоеше на пейката в двора и решеше косата на баба си. От време на време поглеждаше встрани към цветята, чието название още не знаеше и питаше баба си за тях..
- Какви са тези цветя, бабо? - попита малката червенокоска.
- Това са далии, скъпа. - отговори Даяна.
- А защо са цъфнали? Нали е есен. На есен обикновено цветята вехнат, тъй както дърветата се сбогуват с листата си.
- Те са есенни цветя, скъпа. Сега е тяхното време. Сега са в стихията си, внасят многоцветен блясък до първите студове. Виж колко са пъстроцветни.
- Есенни цветя? Това е интересно. Те са различни от другите и ми харесват. На теб харесват ли ти?
- Разбира се, скъпа.. Това са най - великолепните цветя, които някога някой е виждал. Освен това те са по - живи от останалите.
- По - живи ли?
- Да, скъпа, по - живи.
- Възможно ли е някое същество да е по - живо от друго?
- Възможно е, мила ми Деметра.
- Разкажи ми с какво са по - живи от лилиите, например.. или от лалетата и розите?
- Ще ти разкажа. Ти продължавай да решеш косата ми.
Деметра продължи да реше белите къдри на баба си, мъчейки се да разбере сама защо далиите са по - живи от розите.
- Кажи ми, бабо, кажи ми още сега. - каза малката.
- Далиите, мило дете, умеят да помагат на хората, те им показват много неща и ги учат на много.
- Как едно цвете би могло да помогне на един човек? И защо това цвете трябва да е точно есенно?
- Отговорът е простичък, скъпа. - рече бабата, обръщайки се към внучката си. - Те цъфтят през есента. А есента е символ на загиващото. Тогава всичко губи своят блясък, всичко, освен тях. Тогава растенията умират, или заспиват.. И когато това се случва, всички сме тъжни. Всички изпадаме в униние, в една депресия.. И точно тогава, когато болката и тъгата ни натиснат в ъгълчето, се появява една пъстроцветна светлинка.. Една далия се ражда и украсява сивотата на тъжното ни съзнание. Усмихва ни се. Показва ни колко красив е светът дори тогава, когато се задава краят на една живинка.. Показва ни, че той продължава и е все така пъстър. И когато се роди далия под слънцето, когато оцвети кафявият ни двор и озари със светлинката си малката ни къщичка, аз забравям за годините си.. Или поне се примирявам със старостта. Защото знам, че в моята есен, в моят смъртен ден, ще се роди нещо по - прекрасно от мен и ще радва хората.
Като каза тези думи, баба Даяна се усмихна тихичко на внучката си и в бледите й сини очи блесна сълза.
- Далиите наистина са чудни създания на природата. - каза Деметра и погледна мило към баба си.
- Така е, така е. - отвърна възторжено тя.
- Но защо очите ти се напоиха със сълзи, бабо? Натъжи ли се?
- Не, мила. Сълзи от радост са моите.
- Защо се радваш? На далиите ли?
- Погледни-една от тях ни маха..
И наистина.. Вятърът беше духнал така странно едно от цветята, че едно от листенцата му сякаш помахваше на възрастната жена и детето. Беше лилава къдрава далия.. Хубавите й листенца сякаш бяха образували личице, което се усмихваше на двете фамилни дружки.
- Да й помахаме и ние, бабо! - каза развеселено малката Деметра - нека я зарадваме с нашето внимание! А после ще полея всички далии и ще им изпея любимата ти песенчица. Те ще я харесат, а и на гората ще й се види приятна!
Но бабата не отговори. Беше затворила уморените си очи и тихо спеше вече.
Деметра взе едно одеало от раклата в къщичката, зави баба си и след това направи казаното преди малко. После погледна баба си мило. Знаеше, че е възрастна жена.. беше на осемдесет и две години.. И също знаеше, че скоро ще трябва да събере багажа си и да се пресели на другото място, където я чакаха нейните баба и дядо.. както и майка й, баща й и милият й съпруг. Двете не се страхуваха от този ден. Но и не знаеха, че той съвсем скоро ще настъпи.
Свечери се, после се стъмни. Даяна се събуди и едва-едва влезе в къщата и се настани в леглото си, което Деметра предварително беше оправила. Малката легна до баба си и я прегърна. Заспаха.
Нощта беше красива, с пълна луна, ясно небе, нито едно облаче. Съзвездията се виждаха, а звездичките изнасяха своята есенна оперета. Вятърът беше спрял. Нищо не потрепваше, нищо се не чуваше. Само тихото туптене на сърчицата на двете човешки създания се чуваха, едва доловими.
Настъпи утрото. Небето се оцвети в пъстрота, в различни огнени гами на цветовете. Беше ясно и причудливо. Топла утрин. Деметра се събуди и отиде да сложи пресни зеленчуци да врат в котлето на печката. Върна се при баба си. Опита се да я събуди, искаше двете да погледат изгрева.
- Бабо, бабо, мила бабо.. - прошепна нежно тя - събуди се, измии се и нека погледаме красивият изгрев на златното слънце!
Но бабата не се събуждаше..
Деметра повтори и потрети думите си. После се сети защо баба й не става. Тя не я чуваше вече. Беше тръгнала по своят красив път към страната на желанията, където всичко е цветно и красиво и нищо не вехне никога, където нейното семейство я чакаше и където и самата Деметра някой ден щеше да отиде.. Мястото, в което добрият Господ царуваше и даряваше топлина и усмивки на хората.. Мястото, в което възрастните хора се подмладяват, а малките - помъдряват.
Деметра се запъти към близкото селце, където живееше попа. Извика го да изпее последната песен на баба й. После я завиха в коприна и дантели, сложиха я в красивоизваяна кутия с човешки размери, със сребристи и златисти кантове по ръбовете.
Когато пуснаха кутията в земята, откъдето щеше да премине в другият, по - хубавият свят, Деметра пусна една далия върху нея.
- Довиждане, бабо. Нека там, където отиваш, да бъде пълно с красиви далии, които да ти напомнят за мен, за младостта и за красотата на нашият свят. - каза малкото момиченце и изпрати въздушна целувка на милата си бабичка.
Скоро се прибра и дълго съзерцаваше красивите есенни цветя.

_________________
Сякаш две делим едно тяло
avatar
NanaSky
positive spirit

Брой мнения : 1446
Age : 24
Localisation : on top of the world
Registration date : 07.04.2010

Вижте профила на потребителя http://winter.ucoz.com/

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by Ане on Пон 03 Май 2010, 19:25

Толкова е красиво... <3 Свързах го със свой спомен и ме разплака. Просто...прекрасно е! ;(
avatar
Ане
Фаеливрин

Брой мнения : 91
Registration date : 30.04.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by NanaSky on Съб 03 Юли 2010, 12:22

Ане, благодаря (цвете)


Ето едно старичко:

Изабела

Отново септември, някъде към средата. Есенният фестивал току що бе започнал и хиляди туристи се изливаха по булевардите край Лувъра като милион-километрова река от движещи се песъчинки. Времето вече не беше така горещо, което правеше разходките в улиците на Париж още по-приятни. По паважите се стелеше оранжев килим от хиляди малки сърчица. Листопад. Илюзионисти и акордеонисти стояха по тротоарите, привличайки вниманието на забързаните минувачи. От време на време се понасяше и женски глас в до минор, а в далечината, където едва се скриваше Айфеловата кула, стоеше Изабела, . Тя беше малко, усмихнато момиченце, с дълги руси къдрици и изразителни сини очи, на около осем години. Но за възрастта си бе изумително умна и зряла. Живота я бе направил такава. Наскоро беше починала майка й, а баща си не познаваше. Осиротяла, със сиви дрипи, закриващи копринената й кожа и покъсани обувчици, чакаше отново Жак, на същото място, където се бяха срещнали миналият път. Трябваше да й донесе последната книга от колекцията, която събираше.

Жак бе на около двайсет години, с високо и добре сложено тяло, големи зелени очи и ослепително бяла усмивка. От богато семейство. Той единствен се грижеше за момиченцето.

Появи се и той. Този път си бе пуснал косата и вятара леко я разпиляваше. Беше привечер и слънцето се бе скрило зад хоризонта.

Изабела подскочи, живна, очиичките й заиграха и на лицето й се изписа красива усмивка. Жак й подаде книгата и я сграбчи в прегръдките си, вдигна я и я завъртя, после я пусна на земята и отново я прегърна. Постояха така няколко минути, докато се радваха на величието на кулата, помълчаха, после поговориха, след това Жак си тръгна. Изабела бе щастлива. Върна се в изоставения гараж, в който нощуваше и зачете книгата. Унесе се в приказния свят и едва на втората глава вече затваряше натежалите си клепачи. Заспа с усмивка.

На сутринта стана, а ентусиазмът и вълнението още държаха мъничката й душичка. Намери корички от хляб, навярно захвърлени от някой богаташ в квартала, изяде ги, изми се на близката градска чешмичка, седна на една пейка и зачете отново книгата. Четеше бързо и разбираше всичко. Всяко изречение, всяка дума й беше по – интересна от предишните и всяка страница й показваше нови и по – красиви картини. Книгите бяха нейното семейство. С тях растеше, от тях се учеше и те й показваха света, добрата и лошата му страна. Те й бяха всичко, затова тя толкова силно обичаше Жак, защото той я даряваше с тях, както и с присъствието си. Впрочем никой друг не говореше с нея, освен него. Но и на нея не й бе нужно. Нали си имаше четивото..

Цял ден стоя на широката пейка и чете книгата. Най – накрая привърши с нея и бе готова да я обсъди с Жак. Но не тази вечер. Тя тръгна сама на разходка. Беше решила да се запознае с Париж. Вървеше бавно по тротоарите, оглеждаше се, откриваше красотата около себе си, поемаше я с отворени обятия и й се радваше. В главата й не се въртяха никакви лоши мисли. Само желанието да опознава я обгръщаше и тя се усмихваше. В щастието си, не усети колко се бе отдалечила. Спря се по едно време, огледа се и се запита къде се намира.. Луташе се сама, вече не се усмихваше. Вървя няколко часа и намери един навес. Реши да пренощува там. Не плачеше. Знаеше, че скоро ще се развидели и ще намери пътя обратно. Заспа. Нощта беше студена, а дрипите й вече едва скриваха тялото й.

На сутринта се събуди премръзнала и не можеше да ходи. Търкаше малките си ръчички една в друга, мъчейки се да се сгрее, опита се да стане, но крачетата й се бяха вкученили и не можеше да мръдне. Оставаше й само да чака. Чакаше. Чакаше. Няколко дни стоеше там, чакайки помощ от някъде. През това време трябваше да се види с Жак..

По едно време се появи бяла старица. Държеше чувал, а в чувала – парцали, износени дрехи, които носеше към боклука. Видя малкото девойче и извади един червен пуловер и едни износени ботуши, но не скъсани. Подаде й ги и не каза нищо.

Изабела ги взе, благодари на милата жена и едва – едва ги облече. После се сгря и тръгна отново с усмивка на лицето. Беше щастлива, намерила пътя към гаража, в който живееше. Взе книгата и тръгна към домът на Жак. Щеше да моли за прошка, но когато пристигна там нямаше никой. Потърси го при кулата и в парка, където често го виждаше. Не го намери никъде и се прибра.

След няколко дни намери вехт вестник пред гаража. Разлисти го, а там, някъде към средата видя статия, която подкоси краката й. Прочете част от нея и изпусна вестника. Падна на колене и заплака толкова жално, че хората се спираха пред нея и за пръв път й обръщаха внимание. Но не получаваха такова от нейна страна. Жак бе починал.

Онази мила старица мина покрай момиченцето и видя вестника. Прегърна я и я взе със себе си в домът си.

На следващата сутрин Изабела се срещна с Джак. Тялото й бе погребано до неговото.

_________________
Сякаш две делим едно тяло
avatar
NanaSky
positive spirit

Брой мнения : 1446
Age : 24
Localisation : on top of the world
Registration date : 07.04.2010

Вижте профила на потребителя http://winter.ucoz.com/

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by Lirael on Съб 03 Юли 2010, 12:38

толкова е красиво, макар и трагично.
и така прекрасно си обрисувала картината на нейната действителност. и любомта й към книгите и към Жак.
нана, прекрасно е. завладяващо.
точно като приказка. ^^
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by NanaSky on Сря 07 Юли 2010, 00:01

Благодаря, Криси ^^

Ето я новата, която не е много приказка, по - скоро нещо от рода на повест:

Необикновена приказка
Имало едно време една приказка, която започвала с "имало едно време.." като всички останали приказки и трябвало да завърши с "и всички заживели щастливо", както обикновено. Да, но приказката била твърдоглава и прекалено ината, пък и принципите й били строги. Решила, че вместо "имало едно време", тя ще започне с "всички живели щастливо.." и ще завърши с..
Всички живееха щастливо и мирно в град Мернетен. Той беше малък и красив средновековен град, разположен в средата на Шоколадовата гора. Жителите на Мернетен бяха необикновени. Те не бяха хора, нито извънземни, нито животни, нито елфи, дракони, дроиди, или изобщо някакви други подобни и не толкова подобни същества. Не приличаха на нищо, виждано до сега. Телата им бяха дълги и стройни, имаха четири двойки ръце и една двойка крака. На всяка ръка имаха по седем пръста, всеки разделен на две в краят. Краката им приличаха на дървесни пръчки, а цветът на очите им се менеше, в зависимост от настроението им. Когато те бяха щастливи, очите им светваха в жълто, когато ставаха тъжни, мигом жълтото преливаше в синьо, когато се ядосваха, червено, смесено с черно обагряше ирисите им. Формата беше петоъгълна, а големината - колкото една средноголяма червена петровска ябълка. Устни нямаха. На тяхно място имаше цип, който се отваряше единствено, когато пеелха. А общуването се осъществяваше чрез силата на мисълта, а именно - телепатично. Цветът на кожата на тези същества беше най - често жълто-червена, но се случваше да се видят и такива, с цветовете на дъгата. Върху кожата, разбира се, растеше едра и мека безцветна козина. Ушите на тези същества бяха микроскопични, с формата на зрънце, а носът им - малко квадратче с три ноздри. Тъй като нямаха устни, с които да се усмихват, тези гиганти рисуваха по ръцете си щастливи човечета. Хранеха се с кислородът, който вдишваха и също както цветята - често фотосинтезираха, за да създадат повече кислород, с който да се хранят.
Мернетенците, въпреки на пръв поглед страшният си вид, всъщност бяха много дружелюбни и приветливи. Когато в Шоколадовата гора се изгубеше някой странник, те го опътваха с песните си и го изпращаха, но никога не се показваха. Знаеха, че външният им вид би стреснал обикновените жители на планетата, а това не искаха да се случва. Освен това знаеха за експериментите, които великите учени биха искали да направят с тях и техните тела. Всички бяха на мнението, че трябва да останат скрити от хорското око. Или почти всички..
На краят на града, върху най - голямото палмово дърво, живееше Рейни Китски - осемгодишен пакостник с голямо и добро сърце, и приключенски темперамент. Китски беше прякорът му. Получил го при раждането си, защото краката му били залепени един за друг и доста пухкави, та приличали на опашка на кит.
Рейни си вреше носа навсякъде, правеше всичко, което не трябва и никога не слушаше по - големите мернетенци. Но той също не беше лоша душа. Просто възрастта му беше такава, пък и характерът му беше буен и приключенски, както вече споменах.
В един слънчев следобед, когато всички си почиваха, на Рейни му щукна възможно най - глупавата за останалите идея, която би могла да се роди някога в главата на някого. Мъникът взе чантата с провизиите, сред които: кокосови орехи за стрелба (бог знае защо, след като те дори не познават насилието), стрелички за дартс и лък за стреличките, направен от бамбук и лиани, магически бонбони, превръщащи те в храст, сапунени мехури, котешко звънче и други. Заметна я на гърба си като раница и тръгна, без никой да го види. А къде отиваше? Извън града и извън гората. Тъй като никога не беше виждал човешко същество, а само беше чувал за тях, любопитството му се изостряше постоянно, докато в един момент не каза "пук" и не се проби. Много, наистина много силно мечтаеше да зърне човек, да прочете мислите му, да види образа му и как живее. Не се интересуваше от това какво би могло да се случи с него. И тръгна. Никой не го видя, нито чу, за това му беше лесно да излезне от града. Не след дълго това се случи и той се озова в Шоколадовата гора, където се почувства по - жив и способен, и по - изпълнен с радост от всякога. Крачеше бодро и пъргаво. А около него.. дървета със стволове и клони от бял и кафяв шоколад, корони от различноцветови захарни памуци и корени от карамел, езера от ром и ягодов сироп, в които пъргаво скачаха цветни рибки, жаби и други водни и сухоземни животни, река от портокалов сок и красив водопад. Постепенно всичко това се превръщаше в обикновена гора с обикновени водни басейни, което подсказваше, че това е краят на гората, близо до човешкият свят. Рейни беше запленен от красотата и благоуханните миризми, които виждаше и съответно - усещаше. Когато стигна до последното дърво и видя малка къщурка с двор и цветя в него, очите му светнаха в яркожълто. Малчуганът пристъпи предпазливо напред, направи няколко плахи крачки, след които - няколко бързи и смели и вече беше в двора. Всичко му изглеждаше странно и чудато, защото не бе виждал нищо подобно до сега. Но знаеше точно кое какво е от приказките, които баба му му разказваше всяка вечер.
Разходи се, докосна всичко, което успя да стигне, после се зачуди къде са хората. Точно тогава пред него се появи изключително малък образ с две ръчички, различни от неговите пропорции и две високо вързани опашки. Малко десетгодишно момиченце на име Ерика. Рейни се зарадва, разпери осемте си ръце и приклекна, чакайки човешкото дете да дойде. Но то беше уплашено и мигом се разпищя, и започна панически да бяга в кръг. Рейни също се изплаши от писъка на момиченцето и бързо избяга в гората, след това - в града. Никой не беше разбрал за отсъствието му. Той седна кротко на един бананов клон, недалеч от неговият квартал и започна да размишлява над това, което бе видял. Мислеше си, че ходенето в човешкият свят ще задоволи интересите му и ще спре желанието му да бъде там, но уви, писъците на Ерика и гледките, които ирисите му бяха уловили, го заинтригуваха и засилиха стремежът му да огледа хората отблизо още повече.
Една тиха и спокойна седмица мина неусетно. И след нея, пак в късен слънчев следобед, Рейни стоеше на прага на къщата, в която живееше Ерика. Той я чакаше да се появи, също както тя го чакаше всяка вечер.
И.. дойде.
- Ааааа! Не ме убивай! Моля те! - изпищя отново малката, но този път без да бяга. Просто криеше лицето си с двете си ръце.
Рейни стоеше кротко и й махаше с една ръка.
- Какво си ти? - попита Ерика.
Отговорът последва, но човек не може да чете мисли..
- Можеш ли да говориш?
Рейни все по - усърдно се съсредоточаваше в мисълта си, надявайки се малкият човек да я прочете, но не се случваше. Тогава на Ерика й хрумна нещо. Затича и се скри някъде. След минута се върна с лист и перо. Подаде ги на мернетенеца и се усмихна.
- Пиши! - каза щастливо. - Напиши името си!
И тъй като живееха в една държава, двете различни същества знаеха един и същи език и можеха да четат и пишат на него.
Мернетенецът написа името си: "Рейни Китски. А ти? И ти.. ти човек ли си? Аз не съм. Идвам от град Мернетен, който се намира в средата на Шоколадовата гора."
- Рейни? Аз съм Ерика, приятно ми е да се запознаем.
И така настъпи началото на едно ново приятелство. Чрез лист и перо те контактуваха. Рейни разказа всичко за своят свят на Ерика, а тя - а него за нейният. И му показа много човешки неща, разбира се, скришом от родителите й.
Всеки ден, две години подред, по едно и също време Рейни навестяваше своята приятелка. Носеше й подаръци. Тя също му приготвяше. Общуваха, смееха се, обменяха опит, информация, въображение и се наслаждаваха заедно на красивите гледки, които Майката природа им предоставяше. И така те водеха своят таен живот.
Но един ден, когато мернетенското дете за пореден път отиде да види човечето, него го нямаше. Нямаше и следа от малката Ерика. Той я чака с часове, но тя така и не се появи. Върна се, а очите му бяха сини. Няколко дни подред ходеше там и чакаше, докато един ден се реши и тръгна да я търси. Първо обиколи празната къща, после се запъти навътре в човешкият свят. Вървеше с дни, може би дори седмици, криеше се като се правеше на храст с вълшебните бонбони. Но както всяко нещо, така и те имаха своят край. Рейни беше изял последният и вече нямаше. Сега беше длъжен да се крие някъде другаде, но къде? Той беше прекалено голям, за да се мушне в кофа за боклук и прекалено висок, за да се скрие зад някой храст.. и прекалено цветен, за да се преструва на дърво..
Но хората бяха прекалено забързани в своето ежедневие, за да му обърнат внимание. Всички, освен доктор Пол Нийдърланд. Висок около метър и деведест, на двадесет и четири години, доктора имаше лицето на ангел, което изглежда беше ирония от страна на природата. Пронизващите му теменужени очи оглеждаха хладнокръвно всеки, който се изпречеше на пътя му, макар че в тях постоянно падаха катранени кичури от косата му. Устните му бяха плътни, но изглеждаха сякаш никога не бяха благославяни с усмивка. Имаше стройна и елегантна структура, а походката му беше някак благородна, но горделива и арогантна.
Нийдърланд имаше помощник на име Алекзандър. Той беше глупав и непохватен, на пръв поглед-леко грозноват, заради смешните очила, които постоянно носеше и несресаната и неприбрана, тъмна коса. Беше на тридесет и четири години. Походката му беше смешна и бърза като походка на изплашен поданик на арийците. Но въпреки работата си, Алекзандър беше мил и добродушен човек, който мечтаеше единствено да намери своята любов. Пишеше стихове, заради което често изяждаше боя от господарят си Пол.
Нерядко се случваше да се чуе диалог, подобен на този:
- Алекзандър, отново те хващам да драскаш глупави рими на твърде важните ми листове. - казваше доктор Нийдърланд
- Господарю, аз просто.. - отговаряше Алекзандър, но преди да довърши, винаги следваше плесница.
Пол Нийдърланд имаше също и съпруга. Всъщност тя бе единственият човек, когото този човек обичаше и когото удостояваше с иначе неприсъщата за него усмивка. Висока, тъмнокоса, с дълбоки кафеви очи, госпожа Нийдърланд всяка сутрин будеше обичаният си съпруг с горчиво кафе и френски кифлички с масло, които той обожаваше почти толкова, колкото обожаваше нея и работата си. Името й беше Виктория. И също като него беше учен гений. Но имаше една разлика. Госпожа Нийдърланд не използваше уменията и знанията си, за да твори зло, въпреки че от време на време й щукваше нещо в главата и следваше примера на възлюбеният си. И заедно крадяха близалки от малките деца, след което ги изяждаха доволно на някоя отдалечена пейка. Прегърнати.
Доктор Нийдърланд забеляза движещото се същество, с размерите на скала - Рейни и се втренчи навън, като едва не глътна лъжицата, с която бъркаше кафето си.
- Алекзандър! - извика троснато и силно. - Ела веднага тук!
- Идвам, господарю!
- Погледни.. Какво е това същество, Алекзандър? Виждал ли си нещо подобно някога през живота си? То не прилича на нищо, което съм виждал и за което съм чувал!
Алекзандър погледна през огромният прозорец, видя Рейни и, незнайно защо и как, отговори на доктора с:
- Това, господарю, предполагам, е мернетенец.
- Мернетенец казваш..
- Чувал съм за тях, баба ми разказваше, когато бях малък.. Но не знаех, че съществуват.
- Има ли други като него? Колко са? С каква зла сила си имаме работа? И защо, по дяволите, са толкова големи?
- Всъщност, господарю, те са много дружелюбни и мили. А това смятам, че е все още дете, съдейки по размерите.
- Алекзандър, какви глупости говориш? Това същество е огромно.
- Господарю, баба ми беше казвала..
Пол го прекъсна с кратко прокашляне.
- Значи по - големи.. И много.. Знаеш ли какво, Александър? Знаеш ли какво можем да постигнем, ако опитомим тези зверове? Целият свят ще бъде в краката ни! Ще имаме армия, каквато никой по света няма! Алекзандър, искам това същество да бъде подложено на разпит. Искам местонахожението. Искам да ги намериш и то колкото е възможно, по - бързо! Но първо да го заловим. Пък по - късно.. ще му направим аутопсия. Искам да разбера всичко за тези твари.
- Алекзандър беше добър помощник и веднага се залови с работата, възложена от господарят му. Събра огромен брой хора - учени и започнаха да организират всичко.
- През това време Ерика вече се настаняваше в новият си дом с майка си Лейла. Бяха се преместили в големият град, в красив мезонет, близо до една от лабораториите на доктор Нийдърланд.
- - Струваш ми се тъжна, скъпа моя.. - каза нежно Лейла на дъщеря си - Случило ли се е нещо? Или ти е мъчно за хижата?
- Ерика погледна майка си с големите си, влажни и натъжени сини очи, въздъхна и отговори тихичко:
- - Мамо.. трябва да ти кажа нещо, в което съм почти сигурна, че няма да повярваш.
- - Кажи, детето ми, знаеш, че ще ти повярвам - отговори несигурно майката и прегърна малкото си момиченце.
- Ерика разказа всичко за Рейни. Не пропусна нито една подробност. По някаква огромна случайност, Лейла си спомни как, когато тя била на десет, й се случило същото. Запознала се с Кин, също се виждали всеки ден, но на края.. той спрял да се появява.
- - Скъпа, не се тревожи. Сигурна съм, че Рейни е добре сега.
- - Но аз няма да го видя повече. Пък и съм сигурна, че ми се сърди, задето не се сбогувах с него.
Всъщност Рейни не се сърдеше, по - скоро се тревожеше и беше натъжен от факта, че скъпата му малка приятелка я нямаше. Той обикаляше града с дни, търсейки я, докато учените крояха плановете си за залавянето му.
Една вечер, докато Лейла и Ерика вечеряха навън, Рейни мина покрай ресторанта, в който бяха и седна до него. Почти беше загубил надежда да види човешкото дете, когато се чу музика и отваряне на врата. Бяха те. Лейла и Ерика. Излизаха от ресторанта. Рейни се огледа и веднага стана. Видя я. Най - на края я видя. Очите му светнаха в яркожълто, ципът на устата му се отвори и той понесе ангелскят си глас. Ерика го чу, обърна се и когато го зърна се зарадва толкова, колкото не се беше радвала цял живот. Затича се към него възторжено, той се наведе и се прегърнаха. Него го беше страх да я притисне към себе си, защото беше много мъничка и имаше чувството, че ще я премаже като буболечка. А Лейла стоеше отстрани и не вярваше на очите си. Гледаше го любезно, спомняйки си всеки детайл от последнатасреща с нейният чудат приятел. Приближи се и каза плахо здравей. Извади старият лист и перото от чантата си, чрез които контактуваше с Кин. Написа името си, после Рейни - неговото. Тя се усмихна, а в очите й заблестяха искри. И точно в този крехък момент се появиха злите учени. Наобиколиха мернетенеца от всички страни и евакуираха всички от ресторанта и близката местност. Хората се стълпиха и отдалеч гледаха разиграващата се сцена с огромен интерес и страх.
- Мамо, мамо, какво правят с Рейни? Оставете го на мира, той не ви е направил нищо! .. - викаше малкото дете, но никой не обръщаше внимание на думите й, освен Рейни и Лейла.
- Елате вие двете.-каза един от учените и хвана жената с детето, като ги поведе надалеч - това чудовище е опасно за вас, не бива да стоите близо до него.
- То не е чудовище - каза ядосано Лейла и продължи - това е едно от най - добродушните същества в света..
Но ученият я прекъсна:
- Миролюбиво друг път! Опитваше се да ви изяде.
Разговорът приключи с това.
Хванаха Рейни и го отведоха в близката лаборатория, където беше и самият доктор Нийдърланд.
- Чудесна работа, скъпи колеги. Добре се справи, Алекзандър.
- Благодаря, господарю. - каза натъжено Алекзандър, който в суматохата бе успял да зърне Лейла и натъженият й поглед.
Всички застанаха по местата си, включително и Виктория, чието място беше до огромният стол на съпругът й, а именно - другият огромен стол. Все пак лабораторията беше тяхна и почетните места също следваше да бъдат техни.
- Говори, чудовище! Разкажи ми всичко за себе си! - обърна се ожесточено доктор Пол към изплашеният Рейни. Но мернетенецът не отговори, тъй като нямаше лист и перо.
- Ще мълчиш, така ли? Питър! Донеси приспособленията за изтръгване на отговори.. - каза закодирано и разярено Нийдърланд.
Питър беше помощникът на Виктория, който от време на време служеше и на Пол. Не беше много висок. На седемнадесет години, с очи нито кафеви, нито сини, нито зелени, нито черни. Всеки път изглеждаха различно. Беше красив младеж с аристократична визия, галантен, с красиви коса и усмивка. През свободното си време също пишеше, но пишеше музика.
- Слушам, господарю!
Питър извади две странни приспособления и ги насочи към Рейни.
- Говори или умри!
Съществото продължаваше да мълчи. Тогава учените се ядосаха, с изключение на Виктория, която стоеше безпристрастна и наблюдаваше реакциите на останалите. И точно в момента, в който Питър щеше да убие Рейни, от някъде се чу "Лист! Дайте му лист и перо!"
Беше Алекзандър. Той единствен бе слушал за тях и се досети как биха могли да контактуват с него.
Дадоха му листа и перото, след дълъг диалог и кратък спор, и изчакаха. Рейни се страхуваше, но въпреки това написа името си, а Алекзандър го прочете на висок глас.
- Рейни Китски, значи. От къде идваш, същество? Демон ли си? Чух, че има много такива като теб!
В това време вече останалите мернетенци бяха разбрали отдавна за отсъствието на осемгодишният Рейни и го мислеха за мъртъв. Страданието ги бе обзело. Но в никакъв случай не се решаваха да отидат в човешкият свят.
Ерика и Лейла бяха освободени. Сега стояха и се чудеха какво биха могли да направят, за да спасят техният приятел от ръцете на злият гений Пол. На Ерика й хрумна да отидат в лабораторията, но Лейла се притесняваше от това.
В същото време Алекзандър отстъпи мястото си в диалога с Рейни на Питър и изчезна от погледите на всички, освен този на Виктория. Тя го видяи тайно го последва, без останалите да разберат.
- Къде отиваш, Алекзандър?
- Господарке Виктория, не е това, което си мислите.
- А аз какво си мисля според теб?
- Ами.. Вижте.. Там е работата, че..
Госпожа Нийдърланд го прекъсна:
- Че отиваш да намериш онези двете?
- Но вие от къде..
- Пол ми разказа всичко.
- Господарке, моля ви, пуснете ме да отида при тях. Вътре правят огромна грешка. Тези същества ни пазят, не се опитват да ни навредят.
- Ще те пусна при едно условие, Алекзандър.
- Каквото кажете, господарке, каквото кажете!
- Ще дойда с теб.
Алекзандър се озадачи и изуми, но не каза нищо. Двамата тръгнаха към домът на Лейла, където беше тя с детето си и още се чудеха дали да тръгнат към лабораторията.
Когато пристигнаха, в къщата настана смут. Двете членки на семейството бяха изплашени, мислеха, че ги търсят за разпит. Лейла отвори вратата.
- Добър ден. Трябва да дойдете с нас. - каза учтиво Виктория.
Обясниха ситуацията и тръгнаха към лабораторията, където още се водеше диалог между Рейни и учените.
Когато пристигнаха и влязоха, всички се обърнаха към тях.
- Виктория, какво правиш? - попита я с несигурност доктор Нийдърланд.
- Това, което е необходимо, Пол. И ти няма да ми се противопоставиш.
И наистина Пол не можеше да й се противопостави. Прекалено много я обичаше. Повтори въпросът си по друг начин:
- Защо си довела тези двете тук? Алекзандър, ти какво правиш с тях? А, ясно. Довели сте ги за публика. Да видят как покоряваме един нов за нас вид и правим най - великата армия, виждана някога.
- Не, Пол. Изслушай ме отвън. - каза съпругата му настоятелно.
Двамата излязоха от огромната стая.
- Пол, правиш огромна грешка. Послушай ме и пусни това същество на свобода. Трябва да му върнеш живота.
- Но, скъпа, разбираш ли, че то може да постави началото на едно ново господство?
- О, Пол, Пол.. Кога ще спреш да мислиш за това? Кога ще обърнеш внимание на чуждите интереси?
Пол сякаш се засрами. След недълъг разговор се примири.
Виктория продължи:
- Пол, скъпи, защо не примирие? Помисли само.. Можем да живеем в мир и разбирателство с тези същества, да не се страхуваме от тях, нито те от нас, да си помагаме взаимно.
- Ами армията ми..
- Забрави армията, за какво ти е? Тук не се водят войни. Кога за последно си чувал за завземане на територии?
- Знаеш ли, Виктория, права си.
Пол целуна челото на съпругата си, на която й беше твърде лесно да го убеди в нейната гледна точка.
През това време вътре Алекзандър не спираше да гледа Лейла. Нейните прекрасни руси къдрици се спускаха и увиваха около шията и раменете й и падаха надолу към изваяното й тяло. Гледаше как косата й сякаш танцуваше при всяко нейно движение. Тя от своя страна също го поглеждаше от време на време, но бързо преместваше погледа си встрани, засрамено.
- Здравей. - неочаквано и приветливо каза малкото момиченце.- аз съм Ерика. Забелязах, че гледаш мама.
- Прекрасна е..
- Да, знам.
- А.. Алекзандър.
- Приятно ми е да се запознаем, господин Алекзадър. Защо не отидете при мама и не й кажете здравей?
Алекзандър погледна момиченцето и тръгна. Запозна се с Лейла..
В това време влязоха Виктория и Пол Нийдърланд.
- Прекратете всичко. След кратко събеседване, съпругата ми ме убеди в нещо.
Учените се спогледаха озадачено, някои се опитаха да протестират, но в крайна сметка всички замълчаха, в очакване на обяснението, което Пол щеше да им даде.
- Примирие! - каза той възторжено и обясни идеята на съпругата си. И се усмихна. Всички се опулиха. Не очакваха усмивка точно от него. Нито точно тези думи. Нито подобни. Но всъщност всички харесаха идеята. Включително и Рейни, когото пуснаха.
- Тук стана като заседателна зала. - обади се някой.
- Да, съгласен съм. - каза друг.
И започнаха оживен разговор.
Ерика се затича към Рейни и го прегърна силно. От очите й закапаха сълзи. Всичко се случи толкова бързо. След известно време всички се разотиваха. Питър отиде до кмета и му разказа всичко, Лейла, Рейни, Ерика и Алекзандър отидоха в близкият парк, а семейство Нийдърланд се прибра вкъщи, където ги чакаше студена вечеря.
Рейни и другите с него решиха да отидат в Мернетен. Всички те знаеха за него преди цялата тази случка. И всички от Мернетен знаеха за тези хора.
Когато пристигнаха никой не ги очакваше. Всички се удивиха. Майката на Рейни го видя и се затича към него. Прегърна го и телепатично си казаха нещо. Всички запяха. Посрещнаха хората подобаващо. Ерика им разказа всичко.
След седмица вече всички хора от големият град и мернетенците знаеха един за друг. Скоро започнаха да общуват, после дори заживяха заедно. Точно както каза Виктория. И точно както Ерика си го представяше.
Първоначално на всички им беше трудно и малко странно, но после свикнаха и всички заживяха в мир и спокойствие.
След две години Алекзандър и Лейла очакваха денят на сватбата им, Ерика вече беше на 14 години, а Питър на 19. Бяха станали много добри приятели, а след време щеше да последва и тяхната сватба. Виктория и Пол, с помощта на мернетенците, създадоха лек срещу болестта рак.
Настъпи денят на сватбата. Всичко беше прекрасно, направо като от приказка.
Чуваше се песента на мернетенците, в която се пееше "Имало едно време.."
Край.
[center]

_________________
Сякаш две делим едно тяло
avatar
NanaSky
positive spirit

Брой мнения : 1446
Age : 24
Localisation : on top of the world
Registration date : 07.04.2010

Вижте профила на потребителя http://winter.ucoz.com/

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 07 Юли 2010, 00:19

Какво мога да кажа освен........

DAMN I LOVE THAT TALE

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by NanaSky on Вто 10 Авг 2010, 00:01

За началото, краят и тяхното местоположение


Всичко започва някъде и свършва някъде. Понякога това "някъде" е едно и също място, понякога - различно.
При еднорозите, например, то е едно и също. Тяхното начало започва в гората на вълшебният свят и краят им свършва там.
При някои хора също. Някои се раждат в големият град и до гроб остават в него. Следва погребение. И ето, че и след смъртта си, те са на същото място. Или поне телата им.
Дон Кихот води началото си от нормалното хлапе, а краят му свършва в, може би, лудият старец.
В другият случай, когато началото и краят са на различни места, човекът се ражда в малкото село, а умира в град, друга държава, друга планета.. Също и орелът.. той се ражда високо, в гнездо на някоя планина, но умира, паднал на земята. Знаете как умира един орел, нали? Самоубива се. С нарастване на годините му, клюнът му също нараства и се извива все повече, до моментът, в който птицата не може да яде. Тогава лети колкото може, по - високо, после се отпуска и.. ето го различният край.
Погледнато от друга страна, началото и краят могат да бъдат съвсем различни. Например в любовта. Колко пъти в живота си човек се влюбва? Един? Два? Повече?
Понякога - няколко. Тогава началото и краят са различни винаги. Човекът се влюбва, мисли си, че обича, после разлюбва. Нима това не е пример за различия в началото и краят? Началото е там, където си влюбен в някого, а краят е там, където идва моментът, в който решаваш да си кажеш "не съм влюбен вече в този човек." И след време идва новото начало другаде. При друг човек.
А в други случаи, по - редки, човек се влюбва веднъж. Тогава "някъде" е едно и също място. "Някъде" в началото и "някъде" в краят са там, където цъфти любовта. Като при Ромео и Жулиета. Ромео умира и Жулиета се самоубива, за да продължат заедно в другият свят. Каква преданост.. Така остават влюбени завинаги и "някъде" остава еднакво.
Малко по - различен пример е този в реалният живот. Тук хората не се самоубиват, за да бъдат заедно. Но все пак остават такива, въпреки всичко. Дори, когато единият от тях е мъртъв, а другият е намерил заместник. Тук става въпрос за духовното у човека. Понякога се разделят за кратко.. или не чак толкова кратко.. после пак се събират и продължават към еднаквото "някъде".
Но винаги всеки има право да избере как да протече всичко. Можеш да решиш дали да започнеш и свършиш на едно и също място, или не. Тогава се изправяш пред двете пътечки в огромната гора, пред шоколада и диетата, пред "адидас" и "найк", пред морето и планината, пред майка си и баща си, които се разделят.. Също като в "Mr. Nobody", така и в животът.. трябва да избереш.. Тогава става трудно. Колебаеш се, чудиш се, двоумиш се.. Не винаги всичко е лесно, колкото изглежда. Понякога от чудене полудяваш и така и не успяваш да избереш накъде да тръгнеш.. Като в една стара и нова връзка. Чудиш се дали да я продължиш, или не. Половината ти свят крещи "недей", а другата "направи го". И имаш избор. Избор, който трябва да направиш, за да може да си тръгнеш от този свят без недовършена работа. Но какво да избереш? Самият ти не знаеш кое е правилното. Започваш да анализираш, да създаваш бъдещето в умът си и да прецениш как ще се развие то в двата случая.. И тогава идва моментът, в който си казваш "ако нямах избор, ако имаше само един път, по който да потегля, тогава.. може би тогава щеше да бъде много по - лесно." Вече не искаш да имаш право на този избор. Или искаш поне някой да ти подскаже на къде да поемеш. В този момент се сещаш, че са създадени монетите. Взимаш една, решаваш ези да принадлежи на единият път, а тура - на другият и.. хвърляш. В друг случай, когато става въпрос за връзка, просто поглеждаш към другият. Ти се двоумиш, а той - не. Тогава се съгласяваш с него, защото и двете срани на противоречието ти са еднакво рискови, еднакво положителни и еднакво отрицателни. Освен това не знаеш какво би могло да се случи, ако не опиташ, а какво ти пречи? И тогава всичко свършва там, където е започнало.
END.

_________________
Сякаш две делим едно тяло
avatar
NanaSky
positive spirit

Брой мнения : 1446
Age : 24
Localisation : on top of the world
Registration date : 07.04.2010

Вижте профила на потребителя http://winter.ucoz.com/

Върнете се в началото Go down

Re: приказка

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите