Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 North winds ..

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Henneth
The song remains the same
avatar

Брой мнения : 34
Age : 23
Localisation : Destinacion anywhere
Registration date : 30.05.2010

ПисанеЗаглавие: North winds ..   Нед 30 Май 2010, 11:57 pm

Е, да започна направо към творчеството, така и така за това се регнах.То пък едно творчество, но ми харесва да пиша от време на време.Понякога се получава нещо, за моя изненада.
Та туй то, занапред тук ще се излагат творенията.;d
Чувствайте се свободни да критикувате, коментирате, ще са ми полезни странични мнения по въпроса.

и като за начало, нещо топло,топло ..

- Do you remember ? -

По дяволите, тези зелени очи.Тези проницателни, взиращи се, смарагдово-зелени кристали надничащи изпод кичурите черни къдрици, непрестанно излъчващи онази тиха и непредвидена радост.Той не спираше да ме изпитва с поглед, втренчил се в мен сякаш ме изучаваше.Опитваше се да отгатне какви мисли преминават през ума ми в този момент, изпитваше търпението ми.Знаеше, че мразех да се вторачва така.Но въпреки това упорито продължаваше да го прави.Вече се изнервих. Разбра това и една тънка, самодоволна усмивка се плъзна по лицето му.
- Нервна си. – тихо и спокойно констатира събеседникът ми, след кратко мълчание. Познавах този мелодичен и ведър глас.Нещо в мен трепна.Извърнах глава настрани и искрящият му поглед ме прониза като острие.Нямам представа каква гримаса съм направила в този момент, но го накара да се разсмее бурно, а звънливият му смях отекна в пространството и дълго след като бе затихнал го чувах да трепти из въздуха на много километри от тук.
- Нервна си, защото те измъкнах от задушната съблекалня,провалих ти интервюто и те довлякох на този студен и мокър плаж. – съвсем спокойно продължи той.
– Прав ли съм ?
От гърдите ми се откъсна въздишка.Облегнах се на влажния дънер,който морето бе изтласкало по време на буря и отново извърнах поглед към него.
- Прав си. – последва същата самодоволна усмивка,за това че е успял да изтръгне самопризнанието.
- Бясна съм. – започнах без да се налага да ме подканва – Защото съм затънала до гуша в работа, не съм се прибирала у дома от седмици, а имам нужда от почивка.
Винаги успяваше.Успяваше, без много усилия да ме провокира да му разкажа всичко.Дори и да не го интересуваше, знаеше, че имам нужда да споделя и се появяваше в точния момент, за да ми подаде ръка.
- И .. – усетих как гласът ми трепва, а той все така вторачено се взира в мен. - .. не знам какво да пиша.
За около минута настъпи мълчание.Това беше.Бях блокирала, нямах вдъхновение, нямах сили и желание да напиша каквото и да е.А това ми бе работата.Отърсих се от вцепенението и колебливо продължих.
- Просто не знам.Не мога, разбираш ли ? Сяда пред празния лист с часове, слушам до припадък албуми от последните 30 години и нищо.Просто едно, голямо и празно .. нищо.
Размърда се.Стана от мястото си, доближи се до дънера и седна в пясъка до мен.Кръстоса ръце и ги положи на коравото дърво, наведе глава върху дланите си.Черните къдрици се размърдаха и откриха лицето му.Същото каквото го помнех. Слабо и издължено с изразителни, дълги скули, бялата искряща кожа, поразителните големи очи с пърхащи мигли и онази дяволска усмивка, криеща и същевременно разказващо толкова много.Често се питах дали наистина съществува.Колкото и налудничаво да звучи на моменти ми се струваше, че сякаш живее само в собственото ми въображение.Но разцепващият електрически звук на китарата му ми напомняше , че е реален.И въпреки това , толкова магически.Имаше способността да изчезва за месеци без никой да знае къде е и се връщаше винаги, когато имах нужда от него.Беше виртуоз, същински гений.А просто обичаше музиката.Продължаваше да ме гледа.Вече се отчаях, писна ми да разгадавам какво иска ми да ми каже само по погледа му.Но продължи да го прави.Повдигна леко дясната си вежда.Сякаш каза „Ама ти сериозно ли? Я се стегни и напиши проклетия материал за Стоунс, ти си най-добрата.”Да, казваше го, само с очите си.Точно когато се бях примирила, че ще водя монолог със себе си, той проговори.
- Помниш ли Пътя ? – попита ме със закачлива нотка на ирония в гласа си.
Първоначално се изненадах, нямах си на представа за какво ми говори.Дали не беше надрусан, не, не е.Трева ? Как така изведнъж се сети да ме пита за някакво си шосе.Усети недоумението ми.
- Пътят, помниш го разбира се.Колко нощи и дни бродехме по него, а краят му не се виждаше. – тембърът му вече не бе толкова монотонен и тих, възбудата в гласа му личеше.
- Помниш и залезите над хоризонта и безсънните нощи под звездите.И шума на двигателя,скърцането на колелата, звънтящия звук на струните.Помниш ги, както помниш и мен.Но вече рядко се връщаш към тях. – за момент усмивката му помръкна, изглеждаше поразително сериозен и убеден в това, което казва.
Сведох очи към земята.Задуха вятър и стана по-студено.Обвих коленете си с ръце и все така се взирах в земята.
Беше прав, адски прав.Както винаги.Помнех пътят, дългият не свършващ път към безкрая.Помнех тези три месеца прекарани с него и другите момчета от бандата, онова лято преди две години, когато и те и аз бяхме просто деца с огромни мечти и цели.Деца, които обичаха това,което правят и го вършеха с удоволствие.Тогава преоткрих себе си.Те бяха изгряващи музиканти, аз бях пробиващ журналист и взаимно си помогнахме.Тогава възродихме духът на една отминала епоха, тогава за пръв път се почувствах по-жива от всякога.Но споменът бе прекалено далеч от мен.Обзе ме носталгия към отминалото време.И спомените ме заляха като океан от тъга и радост едновременно.Хубаво бе да се върна към тези мигове, да си припомня пламът и решителността , с които пишех за музиката,музикантите и света като цяло.Сега аз мълчах.С периферното си зрение видях, че отново се усмихва.
- Какво стана ? Променила си се, а това не е добре.
Не очаквах да каже нещо.Въпросът му ме изненада.
- Нима промените вече са лошо нещо ? – нямах добър отговор, но не исках да го оставям в забвение.Той се сепна и една опита да сдържи напиращия го смях.Но се овладя и спокойно отвърна с усмивка.
- Забравила си какво е да си свободен.Прекалено много работа, твърде малко време и причината, която стоеше над всичко останало е потънала някъде дълбоко в размислите. Забравила си какво е да си свободен , скъпа.
Думите му ме опариха така силно, че чак заболя.Бях толкова погълната от всичко около мен, че наистина за момент забравих около какво всъщност се въртеше всичко.И тогава се сетих.Плажът, турнето, ето защо ме бе довел тук.Споменът ставаше все по-ясен, сякаш беше вчера.
Бяхме в същия град, същата безсънна вечер, не можех да заспя, когато го засякох да настройва китарата си на терасата.”Не спиш, а.Една разходка ?” това бяха точните му думи.Вървяхме по същия плаж, когато изведнъж отново ме провокира да разкажа,какво не е наред.”Чувствал ли си, че понякога сякаш не принадлежиш на своето време, а духът ти живее в някоя отминала епоха?” .Доста налудничав въпрос, очаквах да ме попита да ли не съм пипала хапчетата на барабаниста, но ме изненада.”Времето на рок енд рола си отива, нали ?” отговори ми с въпрос.Мъчителното о усещане, че ставаш свидетел на залеза на една ера, не обземаше само мен.Музиката се променяше, хората също, а аз като че ли не принадлежах но това време.След много дълги разговори, най-накрая той ми каза : „Не е важно, какво е било.Важни сме само и единствено ние.Докато притежаваме свободата си и направляваме собствената си съдба, ще е жива и музиката, която ни я даде.” Това бе разковничето.Докато ни имаше нас, млади и неудържими щеше да ги има и великите музиканти, възродени от нашата енергия.Докато пишех с любов и плам, работата ми нямаше да се превърне в бреме.Вдигнах глава, докато последните думи отекваха все по-силно в съзнанието ми.
- Винаги си прав. – най-сетне отговорих и аз.Явно вече му бе писнало да се осъзнавам и след като накрая признах победата му, отново се разнесе звънливия смях.
- Ти ми даваш свободата, припомняш ми за какво трябва да се живее.- замълчахме и двамата.
- Ти ме връщаш към истинското ми аз. – обърнах се към него и го гледах как се усмихва. – Благодаря ..
- Какво ще кажеш да пообиколим сцената ? Винаги е приятно да я видиш празна, утре сигурно ще е претъпкано ..


По дяволите, тези очи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://henneth-laer.blogspot.com/
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: North winds ..   Пон 31 Май 2010, 12:08 am

Прекрасно просто! <3

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Henneth
The song remains the same
avatar

Брой мнения : 34
Age : 23
Localisation : Destinacion anywhere
Registration date : 30.05.2010

ПисанеЗаглавие: Re: North winds ..   Пон 31 Май 2010, 12:38 pm

Тенкс! ^^

впрочем преди да пусна темата, четох доста неща от потребителите и има някои страшно добри творби, та с моите разкази бледнеем все още, но се радвам, че все пак се харесват =p .

Не бледнееш изобщо, dude.
Сид
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://henneth-laer.blogspot.com/
Henneth
The song remains the same
avatar

Брой мнения : 34
Age : 23
Localisation : Destinacion anywhere
Registration date : 30.05.2010

ПисанеЗаглавие: Re: North winds ..   Пон 14 Юни 2010, 12:06 am

Нямам си идея, на какво е плод следващото произведения.Може би утре ще му намеря дсота кусури, но ми се иска да го пусна.Няма кой знае какво действие и краят е по-претупан.И май стана по-захарасано от предвиденото ..

but whatever ..

- I will find you -


Сойер седеше замислен в предверието на малката дървена хижа и прехвърляше вариантите на ум.Бе се подпрял на стената, вперил поглед в малкото прозорче над масивната махагонова врата и не помръдваше.Приличаше на статуя, изваяна от бронз.Като онези, които пълнеха лондонските паркове.Студени скулптури на знайни и незнайни воини, писатели или аристократи,дарили прилична сума за някое сиропиталище.Но самият Сойер бе много по-жив от всички онези фигури и макар да не бе аристократ, осанката му излъчваше гордост и величие.Високо чело,дълги изящни скули,тъмни кафяви очи,хлътнали изпод дебелите вежди.Кестенявите му къдрици бяха разпилени във всички посоки.Носеше обикновени ловни дрехи, износени и овехтели от времето, но въпреки това му придаваха суров и твърд вид.По хладното му и напрегнато изражение личеше, че нещо го притеснява.Или по-скоро измъчва. Обстоятелствата го бяха принудили да стане студен, мълчалив, да не показва по никакъв начин чувствата си.Тези чувства, които в момента го измъчваха вътрешно и го караха, да премисля ситуацията на ум хиляди пъти.И винаги да стига до едно и също положение.
Една тежка и измъчена въздишка се откъсна от гърдите му и разцепи тишината в коридорчето. Напрежението трептеше из въздуха.Сойер отметна глава назад и я опря о стената.За миг затвори очи и се опита да успокои изтормозения си ум.Представи си горите, огромните площи осеяни с безброй сенчести, вековни дървета.И степите, безкрайните тревисти полета стигащи отвъд хоризонта.И планините, заснежените им върхове, дом единствено на орлите и вълците бродещи из пущинака.
Небесата, сините прозрачни небеса.Реещи се до безкрая.Прозрачна синя картина.В същия момент те добиха форма, станаха по овални и мътни, заприличаха на чифт кристални очи, взиращи се в него с онзи жив и буден поглед.Усмивка.Макар невидима, Сойер долови усмивка, нейде там под сините зеници.И той се усмихна.Неволно и без да иска, на лицето му се изписа кратка усмивка, породена от въображението му.
- Тя трябва да замине. – изрече с тих провлачен глас той.Звучеше по-скоро като мъчителна молба, отколкото като решение.И така бе наистина.
Тя бе неговата голяма любов.Неговата съдба, неговата причина да продължава да съществува, неговата усмивка в мрака.Сойер я обичаше до полуда, бе готов на всичко заради нея.Дори да я изгуби за винаги.Налагаше се, така трябваше.На този континент, вече нищо не бе достатъчно сигурно и безопасна за неговата любима.За да я предпази, за да я защити,на Сойер му се налагаше да се сбогува с нея.Може би завинаги.Опита се да приеме нещата, но не успя.Опита се да си втълпи,че това е най-правилното решение, но сърцето не замлъкна.Можеше да я последва, да замине заедно с нея.Не, не би могъл.
Сойер придналежеше на запада, както орелът на висините, тук бе роден, израсъл.Тук бе неговият дом, неговата земя.Неговият живот.И макар той да бе изпълнен с премеждия и трудности, тук бе неговото място.Но светлината и радостта, които Кора внесе в неговия живот,когато пристигна в Бостън , малко по-малко започваха да избледняват, докато накрая съвсем не заглъхнаха.И остана само той , с мъката си.Сойер щеше да се справи, но пламъчето на надежда все пак не спря да пламти, затаено вътре в него.Животът бе непредсказуем, така както съдбата бе довела Кора при него, така както му я отнемаше, така шансът отново би могъл да ги събере заедно.Може би не скоро, след години, много години.Сойер отвори очи.Изправи се и направи няколко крачки в кръг, докато пак не се изправи срещу прозорчето.Слънцето грееше ярко на вън.
Отново застина.Да, щеше да я намери.Щеше да се бори за нея.Независимо какво щеше да му струва това.Обеща го пред себе си.Закле се.
Изненадващо тропане се зададе откъм стълбището.Една ефирна, нежна фигура се плъзна по стъпалата и спря до Сойер.Кора бе по-прекрасна от всякога.Тъмно-русата й коса се спускаше по раменете й като плащ, искрящ на слънцето.Прозрачните сини очи не спираха да излъчват плам и ведрост.Но красивите черти на лицето й бяха замръзнали.Усмивката я нямаше.Тя остави на земята тежкия си сив куфар.
Понечи да каже нещо но се спря.Сойер се обърне и погледна нежно.Изглеждаше така, както бе и на първата им среща.Кора бе изящна, красива, интелигентна.Дъщеря на командир на полк.Вътрешно,той се разкъсваше.Но устоя на напиращите думи и мълчаливо пое куфара, отвори огромната скърцаща врата и изчака търпеливо дамата да излезе.Ефирната фигура се понесе покрай него и той успя да долови само лекото шумолене на дантелата по роклята й.Тя излезе на широка и уютна веранда, но не спря, а продължи по отъпканата пътека, чак до спрялата карета.Но на няколко метра от нея се спря.Сойер, който я следваше плътно също спря и остави куфара на земята.Кора се обърна и го погледа.Сълзите вече напираха в очите й,една се хлъзна надолу по бузата и, чак до брадичката и остави след себе си тънички следи.
- Знам, това е решението. – започна с разтреперан глас тя, едва доловим шепот. –
Войната е тежка, не е място за едно момиче, но .. – нещо в тона и трепна, не можеше да продължи и Кора рухна.Зарови лице в ръцете на Сойер и зарида тихо.И на нея не и бе лесно.Сойер се усмихна, погали я по златистата коса.Повдигна брадичката и с ръка и нежно изтри сълзите.
- Кора, обещавам ти . – започна с мек и спокоен глас той.
- Не казвай .. – понечи да го прекъсне тя, но той продължи. – Обещавам ти Кора.
Винаги ще бъда с теб, където и да си , без значение.Ще бъда до теб.
Двамата стояха притиснати един до друг, сами във времето и пространството.Нищо друго не съществуваше в този момент.Сякаш мигът, продължаваше цяла вечност.А думите на Сойер отекваха в далечината.
- Ще те намеря.Независимо къде си, дори и накрай света… Ще те намеря.
Тя отпусна глава на рамото му.Сойер отново погали косата и.
- Ще те намеря.Обещам ти.

Ще те намеря.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://henneth-laer.blogspot.com/
Henneth
The song remains the same
avatar

Брой мнения : 34
Age : 23
Localisation : Destinacion anywhere
Registration date : 30.05.2010

ПисанеЗаглавие: Re: North winds ..   Чет 02 Сеп 2010, 4:49 pm

това е адски старо и депресирано, но да се раздвижи темата поне ..



Мрак.Непрогледен мрак.Тишина.Гъста ,стелеща се мъгла заобикаляща всичко навред.И Той стоеше там.Коленичил на голата,студена пръст,пропита с кръв,мъка и гняв.Стоеше там,коленичил прегърбен,загубил сили едва,едва си поемаше въздух.И отново сам,както винаги е бил.Стискаше гневно юмруците си,целите обляни в кръв.
Дългата му черна коса падаше пред лицето му,закриваща облените в сълзи очи, пропити с гняв и ненавист към човечеството.По тялото му ясно си личаха следите от рани,сякаш бе роб носещ бремето на своята орис.И той наистина бе роб.
Роб на тези,които обичаше.Тези, за които бе готов да жертва всичко,за които би умрял.
Те добре знаеха това и го използваха в тяхна изгода.А бедният глупак,покорно търпеше,защото вярваше,че и те са готови да се хвърлят в огъня за него.
Но бе сгрешил и в момента осъзнаваше грешката си ,а гневът все по яростно обземаше съзнанието му.Стисна още по силно юмруци.Заболя го.Но не от раните.Болката идваше от гърдите му.Сърцето му кървеше и страдаше,заради всичко,което бе преживял,на което бе подлаган.
- Боли. – едва,едва простена той.Бавно повдигна поглед на горе.
И тогава го вида.Стоеше пред него.В цялата си прелест.По щастлив от всякога виждайки го да се гърчи от болка,която самия той му бе причинил.Приятелят.
Тъмнокосият стисна очи.Какво ще да иска този път от него.Не му ли стига това,в което го превърнал? Пое си въздух и се изправи.Със сетни сили.
Макар сломен ,той отново изглеждаше все така горд,смел и страховит.
Вятър.Появи се вятър,който развя косите му ,а дълбоките по-черни от мрака очи се откриха.И в тях заиграха бесни пламъци.Продължи да стиска юмруци,а кръвта капеше по голата,суха земя.
Приятелят го огледа.Лудешката усмивка не се махна от лицето му.Отвърне се изяждаше от яд.Отново обвиняваше другия.За него той винаги е бил причината за всичко неприятности.Защо ? Защото все някой трябваше да е виновен.А надменността и гордостта му пречех, да види сам своята грешка.Най-сетно проговори.
- Здравей. – тихо и студено каза Приятелят.
- Какво искаш сега от мен ? Лиши ме от всичко,остави ме поне да умра достойно - промълви Тъмнокосият.
Звучен смях отекна наоколо.Противникът му се смееше с цялото си гърло.
- Защо приятелю мой ? Ти за мен си всичко.Идвам при теб,да те избавя.
Лицето на Тъмнокосия помръкна.Веждите му се сключиха и по лицето му се изписа ярост.Отвътре кипеше.Бе готов да скочи и да удари другия.Болеше го все
по-силно.
Къде бе той,когато му отнеха всичко,къде бе когато любовта на живота му угасна,къде бе ,когато остана сам,без никого ? Да той бе там.За да види как страда лишен от най-скъпото и го остави така.Потърси го чак ,когато имаше нужда от някой,който да му свърши мръсната работа.Тъмнокосият проговори:
- Върви си.Не те искам повече до мен.Никога не си ми помагал, а аз бях този
,който те изправи на крака,който те върна към живота.А ти ми се отблагодари като ме остави сам сред сенките.Сега си върви.
Приятелят остана озадачен.За първи път някой му се противопоставяше.Изуми го дързостта на бедния безделник.И тогава той обзет от собствената си луда самонадеяност скочи.Пристъпи напред лице в лице с Тъмнокосия и заговори.
- Ти..Нищожество.Как смееш да ми противоречиш.Аз?Който давах душата си за
теб.Не смей да ми говориш ,че си страдал.Аз извървях Ада и се завърнах отново.Аз ли не знам какво е болка и страдание ? Заради теб започна всичко.Ти неблагодарнико,само ти си виновен !
Това бе краят.Тъмнокосият извърна поглед към събеседника си ,вперил бесни очи в него.Пое си въздух и изкрещя в лицето на другия с всичката сила, на която бе способен и която му бе останала.
- Не смей да ми говориш така ! Ти ,ти бе този,който ме остави, а аз бях до теб ! Не
смей да ме наричаш неблагодарен,защото всъщност ти си този,който не оцени това,което сторих за теб ! Използваше ме и ме тъпкаше през цялото време ! И недей да се оправдаваш с несправедливата съдба ,защото не знаеш нищо за живота на другите! А сега ме остави,върви си негоднико,не искам да те виждам никога повече…
Вдигна юмрук.Но спря. – Не заслужаваш дори да те ударя. – промълви той и се отдръпна.
Болката в раните му бе изгаряща,кръвта във вените му пулсираше с бясна скорост,капеше от раните още по-гореща.А сърцето в гърдите му яростно биеше,но дълбоко в себе си усети спокойствие и лекота.
А другият…Замръзна.Тъмнокосият го изгледа за последен път ,обърна се и пое в мрака.
И тогава се прояви истинската обич на другия.Прокрадвайки се зад своя доскорошен брат, в ръката му проблесна острието на нож.Готов бе да го прониже всеки момент като наказание за неговата дързост и думите,които му бе наговорил.
Но съдбата не бе отредила така.От Мрака се появи птица.Черна като самата тъмнина,бърза,пронизваща тишината с размаха на крилата си.
Гарван прелетя до Тъмнокосия миг преди другият да замахне с ножа.В същия миг,усетил порива на прелитащата птица той се обърна,видя злия блясък в очите на негодника.Гарванът отново прелетя и този път заби човката си в ръката на Приятеля,ножа падна на земята,птицата излетя и той се строполи на земята.Зарида,усещайки болката в ръката си.А Тъмнокосият седеше и го гледаше.
- Приятелю,прости ми..Помогни ми, моля те. – изстена лежащия.
Но другият само поклати глава,изрита настрани ножа и отвърна:
- Получи си заслуженото.
След,което се обърна ,преглътна пронизващата го болка и затича.Затича с все сила.Тичаше и не спираше,вятърът развяваше косата му,кръвта капеше,Гарванът летеше.А той тичаше,падаше,ставаше и не спря,докато не стигна до Ръба.Там се хвърли в черната земя.Зарови ръце в пръстта и зарида тихо.Гарванът кацна до него,той надигна глава,избърса сълзите и помилва птицата.
И се усмихна.Нещо,което не му се бе случвало като,че ли от векове.Усмихваше се на края.Така жадувания край.На мъките и страданията му.Никога повече нямаше да е роб.Никога !
Изправи се мъчително,погледна напред.Все същата тъмнината още по-непрогледна и жестока.
- Е,сбогом. – с усмивка изрече Тъмнокосият на Гарванът .
Разпери ръце подобно на птица и грациозно полетя надолу към бездната щастлив до безкрай в своята смърт.




Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://henneth-laer.blogspot.com/
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: North winds ..   

Върнете се в началото Go down
 
North winds ..
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» The Kingdom Of The Winds

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: