Зефир

Предишната тема Следващата тема Go down

Зефир

Писане by Рая on Пон 13 Сеп 2010, 10:58

Бележка на автора: В древногръцката митология имало четири Анемои, богове на вятъра. Борей, бога на северния вятър бил силен и с бурен характер. Често се показвал като старец с дълга рошава коса и брада. Нот бил южния вятър, който носел летните бури и често унищожавал посевите. Евър бил "злия" източен вятър, който носил топлина и дъжд (нямам идея защо са го смятали за лош, тогава). Последен бил Зефир, най-нежния от ветровете, посланика на пролетта.
В разказа Евър не е само личност, но и название. Пазача бе казал на Зефир, че е Евъра на Валкирия, защото причинява лошо на тези на които уж се подчинява.
П.С: Да пишеш разказ от гледна точка на "лошия" е много по-интересно от писането на разказ от гледна точка на скучния герой с новопридобитите сили и тем подобни фентъзи клишета.

Глава I: Тайнственият посетител
Беше мрачна нощ – беззвездна, облачна; луната се криеше зад черните облаци, които току що решиха да се изсипят върху земята. Западния вятър внезапно застена.
В селото, нейде под този мрачен зенит, беше пусто – естествено никой с всичкия си не би подал носа си навън, с тази страшна буря, която бушуваше. Вместо това повечето жътвари и работници намериха подслон в една от най-големите кръчми в селото – „Невястата на Мародера”. Макар разбойническото си име, това се водеше за достопочтено заведение със сравнително добри приходи.
В този тъй късен час, кръчмата бе в пика си. Многобройните свещи на полилея ярко озаряваха всеки не особено чист ъгъл в широкия хол. Множество пияници говореха едни през други, кои весело, кои ядосано, кои нещастно. Ако един случаен посетител се заслушаше за момент, щеше да чуе нещо от рода на:
– Не мога да повярвам, че Марна се е залюбила с тоя глупак тука!
– Ха - ха! Че какво ми има на мене?!
– Не го слушай, Ноб, яд го е, че му я измъкна изпод носа!
– Ах ти! Ще те пребия ако продължаваш да говориш тия врели-некипели!
– Нещо не мислиш, че моята Марна е достатъчно хубава ли, Селиме?
– Ех, младост, младост… – отбеляза тихо един едър мъж, в залеза на годините си. Той седеше в ъгъла на многолюдната маса, където се развиваше този пиянски разговор (макар да бе прилично трезв) и тъкмо си наливаше медовина. В този така лиричен момент вратата на кръчмата се отвори. Всичките петдесет глави се обърнаха да видят кой ли селянин е бил тъй не с всичкия си, че да се е добрал до там за по чаша или пет. Вятърът си проправи път около фигурата на мъжа, който стоеше на прага и безмилостно прониза гърдите на хората.
Само че въобще не беше селянин. Не бе и никой от околните села, това бе очебийно.
Докато тайнствения новопристигнал пристъпваше към голямата правоъгълна маса, където допреди миг щеше да стане пиянски бой, стареца от ъгъла скочи на крака, широка усмивка разцъфна на лицето му.
– Натане! Братко! От толкова време не сме се виждали!
– Нот. – поздрави мъжа с кимване. След като пияниците видяха, че явно мъжа не е чак толкоз непознат, всички се върнаха към предишното си занимание. Стареца, през това време, гледаше как приятеля му се отправя към съседна маса. Той взе каната с медовина, след което отиде да вземе още една чаша и седна до него.
– Е, как си? Какво дириш тука, в това закътано селце? Знам, че Натана, който познавам нямаше и да обърне поглед към тази местност , та ако ще и да препуска с коня си на десет метра от нея.
–Очевидно не мога да продължа да препускам в тази буря. – рече мъжа. Нот се засмя.
– Като че ли малко гръмотевици, дъжд и вятър биха те спрели. Кажи ми истината.
– Не мога. На поход съм. Заклех се пред военоначалника , че ще си мълча.
– Зефире… – започна заканително Нот.
– Шът! Не тука бе, глупако! – Прекъсна го мъжа. Стареца се намуси.
– По-добре да не е нещо свързано със селото, защото се привързах към него.
– Не е, спокойно.
Изведнъж настана още по-голяма глъчка около двамата приятеля, и те волю- неволю подочуха за какво става въпрос.
– Хайде, хайде де, Илай! Посвири ни! – Един червенокоско стана с цитра в ръка и поде весела мелодия. Този явно бе музиканта на селото и всичко беше много хубаво, докато не запя, защото сливаше думите и се хилеше на края на всеки куплет.
През планини и поля, вървях ли вървях,
Но чудо като тебе, така и не видях.
Дай ми тука, една целувка, любима моя.

През морета и океан, плувах ли плувах,
Но сирена като тебе така и не дочувах.
Ела ми тука, една светулка, невесто моя.



Накрая го замериха с някакъв презрял зеленчук, давайки намека, че би било най-добре да замлъкне и да продължи да си дрънка на китарата. Е, вярно го долови само след като му изкрещяха гореспоменатото няколко пъти.
– Това не е *хлъц* китара – това е *хлъц* цигулка. *хлъц* Не, и това не е. Аха! *хлъц* Сетих се - цитра е! *хлъц* – рече той, хълцайки.
Но да е върнем към Нот и мистериозния посетител.
– Фрея как е, Натане?
– Дива както винаги, предполагам. За последно я видях преди има-няма два месеца, в някаква гора. Но мина като светкавица, а мен прекалено ме мързеше да я гоня.
– Колко тъжно. – отбеляза Нот.
– Е, не мога винаги да бъда по-големия й брат и да я следвам навсякъде. И тя е войн вече, все пак.
– Ама как само си я възпитал, значи. Точно по „ценностите” на клана – горд войн, който уважава честта си. И тя ли върти меча като тебе?
– Фрея не върти меча. Тя е с лъка.
– Хм. А някога въобще дали в семейството ви ще се намери миролюбив човек, който си изкарва хляба с риболов или агрономия, или да върши каквото и да е там миролюбиво деяние. Не, не ми отговаряй на това. Но вземи моята Енеа за пример – същинска божа кравичка. Енеа, дъще! Ела да те запозная с един приятел тука! – извика Нот.
Единствената жена в кръчмата, която току-що привърши с наливането на бира, се обърна и приближи.
Погледа й срещна този на Зефир и тя видя мъж на около тридесет, с живи горско зелени очи и къса, рошава гарваново черна коса. Беше висок и строен; и горд, личеше си от пръв поглед.
Зефир пък видя девойка, на не повече от деветнайсет, със графитено черни очи, които му напомняха на дъжда. Косите й бяха дълги и разпуснати, слънчево руси. Беше висока, с хубаво тяло. Сигурно очите му биха се задържали за много по-дълго на това тяло, ако ли приятното й лице не го зовеше толкова сладостно. Върху бледите й страни изби руменина.
– Господине, приятно ми е да се запознаем – промълви тихо тя.
– Зефир. – поправи я той.
Момичето го погледна учудено.
– Останах с впечатлението, че се казвате Натан. – Мъжът сключи вежди.
– О, всъщност Натан е… Зефир е прякора ми, приятелите ме наричат така.
– Разбирам. Вие сигурно сте онзи Зефир, за когото баща ми толкова много ми е говорил.
– Ей, Енеа! – Провикна се някой. – Ела ми налей чаша винце!
– Аз… трябва да отида. Е, ако ще оставате за през нощта, предполагам, че ще се видим после.
– Ще остана. – рече й той. Тя се усмихна.
– В това свърталище на пияндета не мога да разбера как я оставаш да се справя. – Промълви Зефир на Нот, докато гледаше отстъпващата й фигура.
– Ха! Всеки знае, пиян или не, че ако се закача с дъщерята на кръчмаря, лошо му се пише.
Това важи и за тебе, Зефире – видях как я гледаш. Ако беше някоя друга бих те поздравил, но с нея не се занасяй. Знам, че не се задържаш много на едно място – и то не само в директния смисъл на израза. За теб жените са като облаците – толкоз бързо идват и си отиват, че нито ги помниш, нито можеш да си избереш любима измежду тях. – Каза Нот.
Зефир избра да замълчи.
Скоро двамата е насочиха към по-приветливи теми, като например старите „златни времена”, когато Нот все още бе активен войн и се биеше, крещейки името на родината им, Лотуаре; преди тринадесет години, преди врага да го залови и да изпочупи толкова жестоко всичките му крайници ( десния му крак така и не зарасна както трябва и още, и още той накуцваше). Общо взето, говориха си за времето, когато той, и неколцина други бяха наречени „Четирите Вятъра” – бързи като стихията, най-добрите в цял Лотуаре (и Валкирия, при положение, че бяха спечелили толкова много битки срещу тях).
– Зефире, кажи ми сега – имаш ли вести от Борей? – Лицето на по-младия помръкна.
– Той почина по-миналата зима. Като минавах наскоро край неговия край го научих от дъщеря му. – Промълви мъжа. Тъжна, тежка въздишка се изтръгна от гърдите на гордия Нот.
– А Евър? Той добре ли е?
– Той преди пет или шест години се ожени. Вече има няколко току-що проходили хлапета, които се влачат по петите му.
– А. Радвам се, радвам се. – Измърмори стареца. През това време Зефир пресуши последните глътки от медовината и стана.
– Ако нямаш нищо против, ще отида горе да си легна. Яздих с дни.
– Нямам. Нали знаеш, стаята ти е в най- крайната част на коридора на втория етаж. – Зефир се прозя и стана.
– Е, лека, тогава. – Изведнъж се спря обаче, обърна се към Нот и с весела усмивка му рече: – О, и между другото - дъщеря ти е станала голяма хубавица, наистина.
– Хайде, хайде – лягай си преди да си ме ядосал. Лека и на тебе. – каза стареца раздразнено.
Зефир се качи горе. В стаята Енеа тъкмо приглаждаше завивките на леглото от невидими гънки.
– Енеа… – Каза той тихо, макар тя да подскочи и да поруменя, защото не го бе забелязала до тогава. Тя го поздрави и тъкмо понечи да го остави сам, когато той я хвана за китката и я спря. – Остани… – Момичето поруменя още повече, но все пак се подчини и седна на края на леглото.
– Баща ти доста се е променил. Преди беше безотговорен и весел люде. По ми харесваше тогава.
– Живота го научи на отговорност откакто мама почина. – каза тя студено.
– Съжалявам. – Девойката поклати глава.
– Беше отдавна. Няма нищо. – Тя помълча за малко, след което се обърна към него. – Чух, че имаш сестра?
– Фрея. Преди десетина години, във Валкирия, я видях – пет или шест годишно хлапе, бездомно, загубило родителите си във войната. Не можех да я оставя просто така, Взех я и й казах, че ще се грижа за нея като баща, като брат, както тя пожелае. Връзката ни е по-скоро като тази на брат и сестра, така че може да се каже, че съм й брат. – Завърши Зефир и мислено изруга. Винаги, когато харесваше момиче започваше да говори прекалено много.
– О. – бе единственото нещо, което Енеа каза за дълго време. Сетне промълви: – Мисля… аз мисля, че си направил нещо наистина благородно и добро.
–… Благодаря.
– Е, аз… аз ще ставам, тъй че… – Но преди да стане, той нежно погали страната й.
– Красива си. – каза й мъжа с тих, дрезгав глас. – Остани. – Повтори той. По изражението й личеше, че не би си го и помислила. Зефир нежно докосна устните й със своите. Енеа не се отдръпна. Тогава той започна да я целува по-жадно, по-сластно. Положи я на леглото.
– Зефире…
–Ммм? – Попита той докато галеше врата й с нежни целувки.
– Аз… – но така и не довърши, защото и последната й капка воля пресъхна.
На идната сутрин, когато Енеа се събуди, Зефир си бе тръгнал. Момичето навлече плетената си рокля набързо и слезе долу да го потърси.
Нямаше го.
За сметка на това пък, към десет часа се почука на вратата – на прага стояха войните на Лотуаре.
– Война Зефир минавал ли е от тука?
– Защо го търсите? – попита Нот, който тъкмо бе слязъл по стълбите.
– Защото е съгледвач на Одонатата.

Междувременно, на стотина километра от там, Зефир се усмихваше.
Беше се насочил към Валкирия, вече приближаваше границата на тая северна, студена страна. Мина през няколко планини и гори и след още четири дни и половина стигна до двореца на Одоната, господаря на околията. Това бе първия път, в който щеше да го види лично, защото от шестнадесет години не бе идвал в родината си, не като враг, ами като приятел. Естествено, че не биха го допуснали, освен ако не им покажеше ръкописа, но беше прекалено опасно да го носи със себе си, докато пътуваше с войни от вражеската страна.
Зефир си спомни как бе просто едно недорасло момче, когато за последен път мина покрай селото си (което отдавна бе станало само на прах и пепел).
Скоро се озова пред портите на Одонатата.
– Кой си ти? – Попитаха пазачите.
– Натан от Валкирия.
– Хм. Изглеждаш ми познат. Чакай тука, сега ще питам дали Одонатата те знае.
– Чакам. – рече той. След няколко минути пазача се върна, с много мрачно и разярено лице, но все пак се поклони леко (макар и да си личеше, че не бе го направил по своя воля).
– Одонатата те чака, Зефире на Лотуаре, Евъре на Валкирия. – каза той грубо и се обърна.
Зефир не му обърна внимание и влезе във вътрешния двор. Той бе пълен с диви цветя, мъх, камъни и дървета и по-скоро приличаше на гора, от колкото на вътрешен двор. В центъра на една поляна стоеше Одонатата – млад, и арогантен. Беше магьосник и никой не смееше да му се противопостави.
– Е, Натан от Валкирия, Евър на Лотуаре, чувал съм доста за теб от своя баща – как още от малък си се внедрил във войските на Лотуаре, как си бил най-младия и най-силния сред четирите вятъра. Доста хора загубих заради тебе и другарите ти. Надявам се си е струвало.
– Струваше си – вече минаха десет дни от както Краля получи отровата – тая сутрин, когато придворните отидат в стаята му, ще го заварят мъртъв. Естествено няма да си личи, че е взел отрова, тя действа прекалено бавно. Няма да обвинят Валкирия, а в Лотуаре ще настане бунт за престола.
– И сам можех да убия краля ако поискам. Не за това са те пратили шестнадесет години във вражеската страна. Носиш ли ковчежето?
– Да.
– Дай ми го. – заповяда Одонатата. Зефир се подчини. Извади изпод палтото си малко ковчеже. На пръв поглед изглеждаше много просто – не бе обковано със злато и диаманти, беше старо и протъркано. Одонатата обаче дълго време не можа да го отвори със своите магии. Накрая обаче успя.
В ковчежето имаше един стар ръкопис и една брошка с формата на златна лъвска глава.
Стария ръкопис съдържаше една много силна магия, която дори врага не би използвал срещу тях, защото беше прекалено жестока. Ако някой я направеше, мнозина невини биха измрели от странна болест, която много приличаше на чумата, само че не се лекуваше с пелин.
Златната лъвска грива пък, бе омагьосан амулет. Когото лъва захванеше с металната си челюст моментално заспиваше – само че времето не го докосваше. Застиваше във вечността.
Одонатата се усмихна.
– Е, значи сега официално се връщам във Валкирия.
– Защо?
– Една магьосница, Линкс, намери документите ми.
– А. Чух че си имал голяма слабост към жените.
– Че няма ли всеки мъж? – засмя се Зефир.
– Да, да. Но не можеш да се върнеш тук. Хората няма да искат да се бият рамо до рамо с убиеца на братята и бащите им. – Лицето на Зефир помръкна, но нищо не каза. Беше прекалено объркан, защото в този момент Одонатата изкара брошката и започна да я разглежда небрежно. Изведнъж я заби в гърдите на мъжа и се усмихна.
Светът се завъртя. Поне така му се стори на Зефир. После бавно започна да губи цвета и формата си. Чу нежния смях на магьосника.
– Благодаря ти, че така си се жертвал в името на Валкирия, Натане. Наистина много помогна на родината си. Но просто не мога да си позволя да се върнеш. По политически и чревоугодни причини, нищо лично. Но не мога да се сдържа да не отбележа: все пак сигурно и на тебе не ти избягва иронията – Предателя беше предаден. – После се засмя. Но Зефир така и не го чу. Вече беше потънал във мрак.
И този мрак го съпровождаше още дълги, дълги години.
avatar
Рая
Алкарин

Брой мнения : 19
Age : 23
Registration date : 03.05.2010

Вижте профила на потребителя http://www.facebook.com/profile.php?id=100000575918907

Върнете се в началото Go down

Re: Зефир

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 13 Сеп 2010, 15:23

Много е хубаво. Бива си те да пишеш фентъзи! Много ми хареса. Ще има ли продължение?
Ти много ме радваш, приличаш ми на елф или някакво такова мърдо същество от фентъзи световете.. като ти гледам предпочитанията в музиката, книгите и т.н. Като ти гледам мненията, намирам доста сходни интереси и т.н. =) От кой град си?

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8162
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Зефир

Писане by Рая on Вто 14 Сеп 2010, 21:16

Riddle написа:Много е хубаво. Бива си те да пишеш фентъзи! Много ми хареса. Ще има ли продължение?
Ти много ме радваш, приличаш ми на елф или някакво такова мърдо същество от фентъзи световете.. като ти гледам предпочитанията в музиката, книгите и т.н. Като ти гледам мненията, намирам доста сходни интереси и т.н. =) От кой град си?
Много благодаря за комплимента - сгря ми сърцето Very Happy
Колкото до разказа - не съм сигурна дали ще го продължа, понеже съм мързел, а и тая година трябва да наблягам на даскало. Обаче има вероятност.
Иначе, аз съм от Пловдив.
avatar
Рая
Алкарин

Брой мнения : 19
Age : 23
Registration date : 03.05.2010

Вижте профила на потребителя http://www.facebook.com/profile.php?id=100000575918907

Върнете се в началото Go down

Re: Зефир

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите