Post Mortem

Предишната тема Следващата тема Go down

Post Mortem

Писане by PostMortem on Чет 14 Окт 2010, 13:51



Всеки човешки живот е ценен, ала мнозина от нас оценяват това едва, когато настъпи часът на смъртта или чак след края на живота. Такава е и моята история, наскоро починах, сега се намирам в бездната на безкрайното и студената празнота.

Родих се с ужасяващ и неизлечим дефект – краката ми бяха трудно подвижни и едва успявах да направя по няколко крачки, когато усещах неописуема болка и нерядко падах на земята в безсилието си. Този ми недостатък беше една от предпоставките, затова живота да бъде толкова тъжен, самотен и мрачен – какъвто беше. С такъв дефект, някои биха били оптимисти да се борят с това, заради силното си желание за живот, други, към които спадам и аз, се примиряват с дефекта си и се отдават на тъмните си помисли. Родители ми направиха за мен, каквото можаха, ала уви поминаха се и майка ми и баща ми, когато бях на шестнадесет. Оттогава за мен се грижеше единственият ми приятел – чичо Вивиан. Той не ми е чичо, но му виках така, защото е с петнадесет лета по – възрастен от мен и ми се щеше по някакъв начин да изразявам уважението си към него. Единствения човек, с когото споделях и си говорех беше той. С времето проблемът ми се влошаваше и един мрачен ден, когато понечих да стана от леглото, не можах да направя и една крачка, а директно се строполих на пода. От този ден насетне въобще не можех да ходя, което направи живота ми същински кошмар. В продължение на много дълги периоди оставах сам, а това ме подлуди и подсили тъгата ми. Скоро съвсем изгубих желание за съществуване, а подир месец-два за пръв път изпитах желанието за облекчаващото избавление – смъртта.
Капка восък падна на ръката ми и ме събуди. Бях потънал в дълбок, като че ли безкраен сън, и едва ли щях скоро да се събудя. Какъв ужас за мен – бях буден и отново сам със себе си. Страх ме беше от мислите ми, защото те бавно и мъчително ме подлудяваха. Около мен, същите до болка познати неща, не събуждаха никакви позитивни чувства. Старата библиотека, чийто книги отдавна бях прочел по няколко пъти, потъналият в прах гардероб, изтърканият персийски килим и дървените маса и столче до леглото ми. Имах чувството, че ще полудея ! В този момент най – желаното от мен беше всичко това да свърши. Жалкото подобие на живот, което имах да бъде отнето и душата ми да получи своя вечен покой. В следващия момент, точно до леглото ми се яви някакъв ангел – целият в бяло, с две прекрасни крила и лице, което събуждаше у мен чувства, които смятах за изгубени безвъзвратно в дълбините на душата ми. Топлина обгърна тялото ми, а ума си – чувствах по спокоен от всякога. Този миг на сладост, обаче бе кратък и след малко белият ангел изчезна, тъй внезапно както се бе появил. Известно време след това, не знам точно колко, на същото място се появи друг ангел – черен, мрачен, навяващ трагични помисли и събуждащ скръбта, която се бе загнездила в средата на душата ми. Той ме изгледа и за секунда-две впи поглед в очите ми, сякаш цели да внесе допълнителен смут в и без това неспокойната ми душа. Този ангел също, за радост, изчезна. Дълго време след това лежах в леглото и размишлявах над случилото се. Какви бяха тези ангели, какво означаваха, та аз нищо не разбирах… Доста дълго време, подир виденията ми пред мен се появи странна картина – намирах се в някаква необикновена местност, където навсякъде имаше кал, а облаците бяха приели всевъзможни форми – виждах от крава до джудже . Пред мен бяха двата ангела, белият стоеше смирено и с едната ръка показваше тунел, от който се виждаше ярка, бяла светлина. Черният – мрачно стоеше и мъмреше нещо на неразбираем език, показвайки ми пропаст, от която тъмнината, сякаш шепнеше името ми и ме приканваше да се отдам на меката й паст. Сега дълбоко съжалявам за избора си, но колко късно е вече…Избрах черния ангел и мрачните му обещания за край на болката ми. Започна безкрайното ми падение в непрогледната пропаст. Желанието ми се изпълни и душата ми напусна тялото, ала вместо да се отдаде на покой, тя попадна на мястото, където болката и студа са постоянни, а надежда – няма. Там, където черни гарвани свирепо грачат, а небето е черно, както е черно и сърцето на Дявола.

След смъртта болката за мен е двойно по – голяма, ала аз сам направих избора си, нима имам право да се оплаквам ? Нима някой е виновен за греховете, които е сторил ? Та, нали всеки прави своя избор, дали добро или зло – за всеки е различно. Знам само, че след смъртта започва истинското изпитание за душите ни.


От по - ранното ми творчество.
avatar
PostMortem

Брой мнения : 261
Age : 23
Localisation : The Valley of Death
Registration date : 12.10.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите