Любим разказ?

Предишната тема Следващата тема Go down

Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 12:53

Има тема за любимо стихотворение в същия подфорум, но не видях за разказ, затова- ето. Smile
Напишете заглавие и автор, ако имате възможност дайте линк, ако го има някъде в интернет пространството или го напишете/ пейстнете тук, ако не е прекалено дълго Smile

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Арлина on Съб 19 Фев 2011, 13:04

нах.
няма как да имам един любим разказ, както няма как да имам една любимо книга или стихотворение
но ще пускам периодично линкове с любими неща

http://www.grandprixgames.org/read.php?5,939032

страхотна гледна точка :0

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 13:27

Само за десет минути
Стефан Кръстев



- Определено не си Аполон, но си Нарцис. Ти си растение, не самец – пръстът й лъкатушеше по раменете и гърдите ми- виеш фибри, не ги изпълваш с кръв и дух. Сексът не е предизвикателство и възбуда за теб. Фотосинтеза е, живот е…
Имаше пъстри очи и не я познавах почти, но за възбудата грешеше. Поне за този момент. Щях да избухна или да я изнасиля или да се плъзна от вътрешната страна на собствената си кожа и като медуза да се излея под себе си, ако продължава да се държи така. Ако продължава да се държи така ще изгубя разум. Докато говореше все едно ме целуваше. От ляво, под сърцето. Там където свършват ребрата и започва уязвимото.
Четеше го и очите й се смееха.
- Не сега, не. Може по-късно, но ако искаш…аз много желая да ми позираш. Обичам да търся линиите на страстта които очертават формите и твоите жилави фибри, гръбначното ти изкривяване и егоизма ти…
Замай ми се свят. Тя се усмихна и продължи:
- Не ми дишай тежко, а ме слушай. Аз се боя от смъртта. Затова правя фетиши на живота. Не съм скулптор, не съм художник. Езичница съм аз…Ела…
Стисна ми здраво пръстите и ме поведе, без да чака съгласие…
Не живееше далече, но и на двадесет километра бих я последвал, ако не до края на света.
Съблече ме все едно да ме люби. В ъгъла имаше фикус. Натисна ме по раменете да седна на дървеният куб в средата на стаята.
- Не мърдай! Стоножка да лази по теб и да ти влезе в ноздрите, не мърдай. Не ща въздухът да се движи, ясно! Можеш да дишаш. Нищо повече!
Застана пред триножника. Направи няколко замаха. Доста изрази смени лицето й. Спря се, огледа ме. Внимателно доближи молива, после го дръпна като уплашена. Изгледа ме на кръв. Все едно ми каза: „Какво ме гледаш! Не си ли виждал глупачка!”
Хвърли молива.
- Ама ти си един ексцентричен. Отивам за цигари. Да не си мръднал, че няма да те познавам повече. Няма да се бавя и десет минути.
Приближи се до мен, клекна и натисна главата ми. Заприличах на мислител. Дръпна се назад.
- Знам какво искаш от мен. Чувствам го. Сама го предизвиках. И ми харесва, че искаш това и те харесвам и искам това. Но трябва да направя скицата ти. После ще видя за какво ще ми послужи. Малко търпение. Съвсем малко. Твърде много те харесвам за да мога да те овладея бързо във формата ти. Не съм Господ, той го е направил. И ти си му помогнал малко или много като си живял както си живял. Но твърде много ми харесваш за да те уловя…
Чувствах дъха й, губех съзнание. Виждах я, но и сънувах наяве. Какво искаше от мен? Защо беше тази игра…
- Хайде, аз ще сляза за цигари и идвам веднага…
Трябва да не мърдам, да не мърдам, да не мърдам. Не очаквах толкова бързо да се сближим. Два пъти сме били заедно в една компания. Почти не сме разменяли приказка. Дори не помня за какво е ставало дума. Харесваше ми и беше отнесена. Ту се взривяваше в бръщолевици, ту изпадаше в меланхолични мълчания или губеше дар слово по някакви други си, нейни причини. Не беше присъствена. Стоеше като фикуса в ъгъла си, дори да не беше седнала на ъгъла на масата. Все беше в ъгъла на съзнанието ми. Има второстепенни герои във веселбите. Такива като нея. И като мен. Знаех, че се занимава с изкуство. Пиела доста. Не останах с подобно впечатление. Днес срещата ни беше съвсем случайна, но се държеше все едно, че дълго ме е чакала. Вече я бях вписал в графата: „приятел – женски пол”, но за по-малко от десет минути всичко се преобърна. Откри съвсем друго лице. И ме откри в друго лице. Съзнанието ми се пръсна като какавида и едно различно съзнание разтвори криле. Покрити бяха с цветна прашец и пърхаха, гъделичкаха ме, побъркваха ме и носеха над покривите над сградите, над керемидите и антените, почти до облаците в които губех всяка трезва преценка.
Влюбил се бях. Не просто възбудил.
Дори нямах ерекция при сексуалните й сигнали и маймунджилъци. Нямах представа, че можела да се глези така, но какво ли знаех за нея. Исках да разбера, да я приближа, но повече от всичко просто я исках.
Стори ми се, че се забави повече от десет минути. Нямам часовник и никъде не е окачила из стаята.
Какво каза. Езичница. Ще я изчакам, ще я изчакам. Как съм омалял само. Искам да мръдна, но дори стоножка да влезе в ноздрите ми не бива.
Винаги съм бил нетърпелив, но не искам за минутка две да я загубя. Сериозна беше.
Какво пък толкова! Ще ме разбере…Даже ще се изчерви и ще ми каже: „Извинявай, че се забавих толкова. Би ли ми позирал пак?” Но аз ще й кажа:”Не” Ще я прегърна и ще й кажа да ме извая от собственото ми тяло. Да, така ще кажа….
Но още малко мога да изчакам. Жените са такива. Десетте минути могат да значат и единадесет, а могат да значат и двадесет, но не е кой знае какво.
Трябва да спра да мисля и да забравя себе си. Да се превърна в мъгла. Тогава като влезе в стаята ще ме вдъхне и ще кихне. Ще се огледа и ще се зачуди къде съм, а после ще ме почувства в дробовете и в кръвта си. Ще съм най-силният й афродизиак преди да се материализирам отново. Само трябва да забравя себе си и да я изчакам. Нека да види, че мога.
Това момиче да не би да се шегува. Едва ли. Струва ми се, че заспах и я сънувах. Нетърпелив съм. Търпението трябва да се култивира. Така ще я искам повече. А какво съм правил и до днес. Уж, съм я търсил, а все съм я чакал. Такава каквато е. Каквато желае да съм модел за фетиша на живота й, а ме кара да изчакам още малко. Заспивам. Събуждам се. Ходи ми се до тоалетна. Забравям. Спирам сърцето си. Нося се из въздуха. Пълзя по таваните. Ама имам си и аз въображение.
Рецитирах наум всички стихотворения които знам наизуст. После се заиграх да разменям сричките. Разлиствах мисловно всички албуми които съм имал. Припомних си всички образи които не успях да вкарам в тях. Изникнаха случки от детството. После ми стана скучно и затворих зеници без да затварям очи. Виснах в два кладенеца. В единият имах бяло тяло, а в другият черно.
Още малко и ще стана. Няма да я чакам повече. Жена е, не е богиня. Добре ме нареди. Дали не е номер. Дали не съм сто и осемнадесетият глупак който е наредила по този начин.
Вратата се отвори.
Но не беше тя, а аз не можех да мръдна.
Двама непознати, странно облечени ме оглеждаха.
- Значи, ето това! – рече единият и очилата едва не паднаха от очите му.
- Да. Предполага се, че това е последната творба преди катастрофата. Версията ми се потвърждава. Завършила е мъжката фигура, преди да излезе навън и да я блъсне колата. Вероятно е пресичала за цигари. Била е интензивна пушачка…
Докосна ме. Не почувствах нищо.
- Станало е точно на днешната дата преди осемнадесет години…
- Прилича на пустинник.
- По-скоро тибетски монах в нирвана. Толкова е непорочен. Отнесла е тайната си в гроба. Какъв ли материал е използвала?

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 13:28

Тринадесетата маймунка
Стефан Кръстев

Посвири ми на акордеон. Запуших си ушите. Заплаших го, че ще се разкрещя. Казах му да запали камината, той - не е ли по-добре нафтовата печка, дървата не били сухи, туй - онуй, щяло да се запуши, да лютят очите ни. Дърпам го към себе си и твърдо му казвам:

- Камината!

Вдига рамене. За мен било, по-бързо да изсъхна. Камината по-бавно щяла да се разпали. Мърморко. Топло ми е и без друго. Не знам какво ми е, странно се държа. Обърках автобусите, ей това направих. Скарах се с приятеля ми. Не беше сериозно, но исках малко да си потъжа, а и той да си потъжи. Тръгна с останалата част от тайфата. Обещах му, макар и сърдито, че няма да мине без мен. Ще дойда, но по-късно. Просто да ме чака.

Не беше приятен ден - един дъждовен, честно да си кажем, направо шибан. Ноември е, но никакви шарки. Такова ми беше и отвътре. Сиво, мъгливо, прогизнало. И много се фантазира. Отнася човек. Един пияница на автогарата ми капна глътка коняк в чая, аз пък му поръчах следващите сто грама. Само това пих, но доста ме сгря. Гледам автобуса на сектора, втурнах се, качих се. После разбрах, че моят щял да дойде две минути по-късно.

Улиците в селото миришеха на тор, вдига се дим от тях. Не е неприятно, странно е. Нагоре се виждаха борчетата, покрити със сняг. Хората ми приличаха на извънземни. Като че ли създадени да ми правят панаир, а не да бутат неразбираемия за мен бит. Чувах мучене на крави. Добре се насадих. Освен бабата, която ми каза на спирката, че това не е онова, за което съм тръгнала, не успях да се разбера с никой, че да го попитам кога и накъде има автобус. Не е хубаво времето, но какво да правя. Ще вървя пеша. Приятелите ми трябваше да са в съседното село. Едва ли е на повече от седем-осем километра. Не знам защо бях убедена, че е зад поляната, че няма и да се мръкне и ще стигна. Зад поляната - село, ама на приказни създания. Гора. В слънчев ден едва ли щеше да ме уплаши, то и сега не точно ме уплаши, а просто ме накара да реша, че там ще е края ми. Влязох в гората. И загубих памет. Лутала съм се, може и да съм плакала. Много изцапана, малко намокрена. Дойдох на себе си пред къщата. Светят прозорците и виждам спасение, но помня, че първата ми мисъл беше да побягна назад към гората.

Разлая се кучето, алармира го за мен. Нататък е бил вдигнатият ми адреналин. Не бях адекватна, повече от пияна бях. Не се държах като себе си, нямах общо със себе си. Странно се чувствах и такава мокра като кокошка и размъкната трябваше да умирам от срам, но няма да се дам на едно селско момче, я. Нищо, че се оказва пич и половина. Атлетичен, толкова галантен, че направо не е истина. Не е от този век или поне не изглежда да е от този. Такива ги няма в градовете. Е, амбициите му ме приземиха. Обикновени, човешки. Това щяло да стане хотелче за срещи. Нямало в този район, а в това райско място да няма гнездо за греховна любов е грехота. Май го попитах дали не му се струва пустичко, май ми отговори с “не”. Май се засмях, поне се опитах. Действа ми дяволът, харесва ми, много ми харесва. Опитваше се да ме забавлява, малко сковано, но приятно. Усещах, че му е поза. Ледовете между нас се разтопиха. Попитах го харесва ли ме. Каза ми - да. Попитах го по принцип ли е такъв. Той не разбира. Имам предвид с жените. Млъква, поглежда ме, няма да забравя този поглед, леката сериозна усмивка. Думите му:

- Истината ли искаш?

Кимам. Но защо ми е притрябвала? Вече е решено. Ще осветим бъдещия хотел. Не съм такава, но вече е късно. Ясно ми е, че ще стане. Защо усложнявам нещата.

- Случва се.

- И това беше истината? - охладнях неочаквано. - Какво увърташ! Доста жени ли има в живота ти?

- Да.

Засмях се. Нарекох го “сладур” и тръгнах да си наливам сама коняк, погледът ми се спря на календарчето. Много сладко, стенно. С късащите се страници на отминалите дни. Имаше някаква маймунка на датата. Но не беше вярна - не четвъртък 12-и, а петък 13-и беше.

- Суеверен ли си?

- Да. Утре ще скъсам и четвъртъка, и петъка.

- Не искаш ли да разбереш, каква е картинката от днешния ден?

Не отговори.

- Кажи, глупчо. Започвам да разбирам защо си се затворил тук - за да не се срещаш с никого на фаталната дата. Но аз те намерих и тук.

- Грешиш. - рече искрено.

- Не греша! - усмихвам се и тръгвам към него. - Не греша.

- Грешиш!

Прегръщам го.

- Много грешиш!

- Знам! - отвръщам му и го целувам.

Късам датата. Какво ли очаквах - да видя себе си или сърце. Нищо особено. Петък, тринадесети. Следващ ден, следваща маймунка. За него следваща жена, една от многото. Хубаво беше, подобна нощ не съм имала. Исках да пия, в същото време ми се повръща. Плачеше ми се, малко поплаках. Не разбрах кога е станал. Като се плъзнаха ръцете му от раменете ми по гърдите, затворих очи. Пак ми стана прекрасно. Пак се любихме. По някое време ме закара с колата до селото. Намерих си групата. Весели всички, аз се преструвах. Като всички изглеждах, ала още бях в недостроения хотел. Пред календарчето.

А ако има нещо вярно в суеверията? Колко пъти го правихме? Много. А ако съм забременяла? Имам си друг, скоро ще се решим и на брак. Ясно е това, чувства се. Да, млади сме, служи за оправдание за отлагане. Млади, но пълнолетни. Да, следваме... Е, и? Ясно е, случва се. Всеки миг може да ми предложи, а аз, разбира се, няма да откажа. Искам да съм бременна, сега го разбирах. Исках да съм бременна, но от мъжа си.

Сглупих, страшно сглупих. Цял ден така ми вървеше. Като че ли е трябвало да се случи. Все по-фатално ми изглеждаше всичко, без да съм била някога фаталистка. Леката простуда, глътката коняк, номерата ми преди това. Сбърканият автобус и пътеките. Студ и отчаяние, после хубав мъж. Всичко като в сън. А сега не сънувам ли?

Седмици по-късно се оказа, че наистина съм бременна. И трябваше да минат години, докато се уверя, че това си е дъщерята на мъжа ми. В онези дни и нощи се е случило, а дали щях да я поискам така, ако не се боях, ако не беше петък, 13, ако... Едва ли!

Този път тя сбърка автобусите и нейна беше идеята да прекосим пеша по поляната. Сега поне беше лято. Денят - неособено горещ, не се лутахме. А когато прекосихме гората - същата онази къща, но със счупени прозорци и паднали мазилки, дворът - обрасъл. Изоставена сграда.

Коя от двете ни реши да надникнем вътре, не помня. Външната врата изскърца, едва не се разпадна в ръката ми. През прогнилите дърва на кучешката колиба растеше нагоре дръвче. Плевели до коленете.

Вътрешната врата беше заключена. Леко я натиснах и стана на трески. Стреснаха ни излитащи птици. Вътре миришеше на миши изпражнения.

Календарчето си беше там. Датата - петък, 13-и.

Малката се приближи и скъса страницата, за да видя следващата маймунка.

Която той не видя.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 13:29

Вампир на повикване
Стефан Кръстев

Дядо ми работи като вампир на повикване. Има учудваща клиентела. Не може да смогне понякога до изгрев да изпълни всички поръчки и едва успява да се прибере в ковчега, преди слънчевите лъчи да са го овъглили.

Плаща си данъците като човек. И касов апарат има даже. Разбира се, дейността му е лицензирана, всички закони са спазени.

Само не ми е ясно това желание - да ти бъде изсмукана кръвта и да умреш.

Питам го, той отвръща нещо загадъчно. Понякога го казва уж на латински, но той латински не знае. Сигурна съм, че се чуди как да ми отговори. Няма си и представа.

Питам майка, а тя: “дядо ти винаги е бил безсрамник”. И млъква.



Знам, че не й е приятна темата. Съседите се побъркват да критикуват остро семейството ни, че има вампир в мазето. Сигурно защото те си нямат. Иначе не мога да си обясня как една от най-истеричните кресли срещу тъй наречения “вампиризъм в нашето общество”, не издържа преди четири седмици и си го повика. Той даже не искаше да ходи, даваше го обидено, но след дълъг монолог реши все пак, че не е професионално да постъпва така.



Искам да си поговоря с него. За въдици, за лов, за казарми и други такива неща, които днес вече няма. Докато беше жив, с удоволствие ми разказваше кървави истории. Хубав събеседник, обичам си го. Липсва ми живота в него. Сега - един сериозен. И с делови костюм. Казвам му, че разните му маниери му стоят изкуствено. Той казва, че вампирите трябва да изглеждат от класа. Честно, преди по-имаше такава. Държеше се естествено, малко небрежно, богата душа, разточителна и малко коцкар го даваше. За това му е сърдита мама. Много плачеше като го погребаха, но откакто вампиряса, тя вместо да се радва, че отново е при нас, взе да го нарича: дърт пън. Той й дава всички заработени пари. На него не му трябват. Вампирите нямат много удоволствия. Единственото му е да се суети малко пред мен и да се мисли за аристократ. Такива били всички вампири. Детски приказки, търпя ги. Това му е достатъчно и нищо, което може да си купи, не го блазни, а печели... Нямам думи! Майка: “кървави били парите”, но ги взима. За мен били, добре. Приемам го, след година се дипломирам и смятам да уча, да речем, във Франция. Ще видим колко са за мен. Аз амбиции имам, по-добра съм от всички връстници. Трябва ми малко родителска подкрепа, чисто материална. Не много. И кълна се, няма да е за дълго, за да не се превърна в неблагодарница, каквато майка не беше, преди дядо да реши и след смъртта си да й помага.



Има крила. Пляска нощно време с тях по покривите. Има и директна връзка с всички сателити и така бързо намира мястото, където е призован.

Понякога ми е любопитно дали не е болезнено. Той: “глупости, усмихват се на сън”.

Защо го правят, защо го викат? Отличничката на гимназията съм, но не мога да си отговоря на този въпрос. Никой не може.

Едни: “извратеност”. Други: “мода”. Много е популярно обяснението, че сеансът с вампир е нещо като дрога, но по-силно, доставя по-голяма наслада и убива по-бързо. Мисля си, че е заблуда. Твърде убедително звучи, за да е истина. По телевизията дават постоянно вампирски истории и някои приемат, че е възможно да е влияние от телевизията. Дядо ми пък, чуе ли това, отваря си устата: “Не е вярно! Онези от телевизията са най-големите вампири! Те са истинските дяволски изчадия, а ние сме чисти пеленачета в сравнение с тях, но това обяснение е глупост!” Разваля му се настроението и май това обяснение е единственото, което го вади от равновесие. Говори се, че ще забранят дейността им, това само го разсмива: “Знаеш ли какви приходи има държавата от легализирането ни! Цъ, тая няма да стане!” Обичам го, като е такъв уверен.



Питам го харесва ли му този начин на живот. Той: "Това не е живот, биологически аз не съм жив, нали знаеш! И все пак: свиква се, като с всеки друг начин на живот."

Не искам да го питам за угризения. Честно, не ми харесва цялата тази работа.

И обяснението, че един на хиляда, изгубили живота си от вампирски зъби, сам се превръща във вампир, и самия хазарт, в който залагаш кратък земен живот, но можеш да спечелиш практически вечен, при това в тяло, способно на далеч повече неща от смъртното, не ми харесват.



Изгубих един приятел именно заради това. На осемнадесет реши, че някой ден ще остарее, че ставите ще го болят, че аз ще съм стара и ще имам огромно дупе и лош характер, че отдавна ще съм му омръзнала, той ще пие, а аз ще го бия. Не знам защо беше решил, че ще сме мъж и жена, но предпочете да заложи живота си. И го изгуби. Не вампиряса.

Имаше логика в поведението му, но не мисля, че всички са толкова хазартни натури и са наясно какво срещу какво залагат.

Най-възмутително ми се струва, че толкова много са нуждаещите се от кръводарители, а други плащат да задоволят глада на вампирите.



Всъщност и това си има логическо обяснение. Дори го чух:

“Бедните и болните не са обществено полезни, а вампирите: са!”

Пак не разбирам. Май отказвам да разбера нещо много просто.



Тези дни, след големи скандали, майка все пак прехвърли парите за следването ми във Франция на мое име.



Знаете ли какво ще направя? Ще задоволя любопитството си. Ще си повикам с тези пари, вампир.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 13:30

Накитът на съвършената
Стефан Кръстев


Тя беше облечена във вечерна рокля, ушита от душата й. Много такива жени има вече, но тя имаше и съвършената прическа. Вплетена змия в косите и само много смел любовник, знаещ какво прави, можеше да разплете косите и с риск на живота си да види най-красивото им разпиляване. Освен нея, само още една жена на земята има рокля от душа и прическа с вплетена змия, но за разлика от нея няма грима й. Съвършената не рисува лицето си. Нейната собствена воля го прави. Откакто в една нощ имаше всички причини да заплаче, но тя въздържа сълзите си, за да не обезобрази грима си, притежава способността да обагря лицето си в тези цветове, които красотата й желае. Може да покрие клепачи с бронз или слана, да удължи очната линия с пепел, по-смугли или по-бледи да направи страните си, според случая. Кървави устните й да изглеждат, или златисти.

Токчетата на обувките й не са от какъв и да е материал, а от палки, с които са се блъскали тъпаните на галери. Ускорявали са ритъм, за да се ускорят загребванията, до тогава, до когато някое от сърцата на гребците – роби не издържало и се пръскало, за да всели прогонения заради омразата си дух в тези палки, а те да се превърнат след стотици години в токчета и да се чува ехото от изтерзаното и прегрешило сърце, още.

Парфюмът й - от горите, в които се губи всеки ден по една щастливка. Която, облечена в друга вълшебна рокля, вижда в огледалото себе си, красива като гора и се превръща в гора, подражавайки на сляпото желание да е прекрасна колкото видимото. Стотици хиляди са изчезнали по този начин, а най-красивите им преживявания са се превърнали в лъх.

Дълга е историята как този лъх беше затворен в безценно шишенце и й беше подарен от странник - като награда за високомерието, което тя прояви спрямо него. Самата тя не знае нищо за прекрасното ухание, което - също като грима й, се подчинява на волята й, но за разлика от грима, не винаги. По-своенравно е, май си има собствен живот.

Никога, никога не беше съчетавала всичките си притежания за една единствена вечер. Когато слагаше по себе си едно, махаше друго. Пазеше целостта на съвършенството за изключителен случай. Но той не идваше.

Докато лекарят не й каза по телефона, че няма и да дойде.

Лицето й разцъфтя в най-красивите си цветове. Разбра, че го е очаквала. И макар да не го беше желала, сега го почувства като освобождение.

- Пленница съм на една вечност. На красавицата, която ме затваря в себе си, която ме кара да изпълнявам капризите й, за да я поддържам такава, каквато е. До колкото мога, а ще дойде ден, в който неизбежно няма да мога. И тогава тя ще ме кара да страдам, че я губя. Ще ме изтезава и ще се надсмива над тленността ми. Отдадена съм на ефимерното лице на тази, която не се изменя... В чиято част ще се превърна...

Говореше пред огледалото. По-красиви и по-объркани бяха следващите й думи, и интимни, твърде интимни, за да бъдат разбрани от друг, освен от самата нея.

Реши да се прости с мъжа си. Този, когото някога беше оставила, този, който не искаше красавицата й, а нея. По-точно своята измислица за нея, превръщаше я точно в своята измислица. А красавицата искаше повече да му даде, защото повече от желанията му можеше. Но той не й повярва и се разделиха.

Нито щастливи, нито нещастни. Нито заедно, нито отделно. Понякога се чуваха. На няколко пъти се срещнаха. После той се запиля. После тя. Още се обичаха. За заболяването й не знаеше. Последният път грубо го разкара. Предишния път беше с друга. По-предишния - тя с друг.

Минаваха годините, все негови подобия в други откриваше. Много телефонни номера имаше. Всеки би дошъл веднага при нея. Всеки беше готов да изживее заедно с нея последните месеци и страданията й. Тези, които тя нямаше никакво намерение да си позволи.

Облече се като за бал. За най-пищния - онзи, който цял живот беше отлагала. Искаше да го изненада.

После забеляза, че нещо й липсва.

Зачуди се какво. Имаше всичко. Най-красивото. Което я правеше най-красивата. Какво й липсваше...

Подходящият накит.

Празно място - бездна се откриваше. Сякаш надничаше под нея болестта й.

Тръгваше вече, когато телефонът пак иззвъня. Развълнуван, много развълнуван беше лекарят й. Каза, че шансовете да има грешка се оказват много, много големи. Глупак!

Говореше за още изследвания, но нещо й подсказваше: щеше да живее.

След като реши тази вечер да й е последна... Щеше да живее.

И като се замисли с каква лекота се прости с цялата тази красота.

Засмя се. Дълго се смя и за пръв път след абитуриентския си бал щеше да се разплаче.

Пак застана пред огледалото. Мислеше какъв накит би запълнил празнота, по-ужасна от болестта, която не се оказа и истинска.

И го намери. Как го направи, не разбра и сама.

Извади сърцето си, а то беше златно.

Сега беше стилизирано. Точно като сърце – накит, но си беше нейното сърце.

Излезе с явното намерение да прекара нощта, в която се беше простила с живота и го беше получила повторно с този единствен мъж, който означаваше нещо за нея.

Но се срещна с друг. Не го познаваше. Не помнеше как тръгна разговора, както не помнеше как е извадила сърцето си.

С периферията на зрението си видя нещо, което бързо забрави, но я впечатли. Видя клонка, скършена леко клонка, която можеше да оцелее.

“Също като мен!”

Помнеше едно, че реши: повече да не се бърка в живота на онзи, когото истински искаше.

Този й беше средство. Защо пък не?!

“Както прекрасната, тази в която съм облечена, ми дава шанс за нов живот, аз ще дам на него!”

Смениха доста таксита. Доста ресторанти и дискотеки обиколиха.

Не помнеше в кой хотел прекараха нощта. Много хубава беше. Безсънна почти.

Когато се прибра, й се струваше сън.

Погледна се в огледалото.

Тя беше съвършената. Освен това най-вероятно щеше да живее още дълго. И да се наслаждава на това, което има. Това, което виждаше в огледалото. Това беше съвършената.

Изведнъж отрезня напълно.

Не, не беше.

Накитът й изглежда се беше скъсал.

Златното сърце го нямаше.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Съб 19 Фев 2011, 13:31

Обич и махмурлук
Стефан Кръстев


- Виж, моля те, няма повече да пия….

- Ха-ха. Кой го казва!

- Този разговор ми дойде в повече.

- Тъй ли? Виж го ти. И какво искаш да ми кажеш с това?

- Нека го прекратим, скъпа…

- Скъпа!

- Ти…Ти си много за мен, само ти си ми близка…

- Да, бе. А онези кучки, другите, сещаш се, нали? Тези които няма да те посрещнат в къщи и да ти се глезят. Не им пука, болен ли си, здрав ли си. Само искат, искат, искат. Мъж който да се държи като разгонен пес, а те вирят дупе, поради липса на опашка и ха-хо, хи-хи…

- Права си. Моля те, нека спрем този разговор!

- Не искаш да ти говоря! Така ли! Харесва ти да мълча.

- Не точно!

- Не точно?

- Просто бъди себе си, побъркал съм се. Разбираш ме, нали.

- От много време исках да ти го кажа. Побъркал си се!

- И ти сега ме довършваш!

- Аз ли? Помисли, помисли, помисли. Водката не е ли?

- И бирата.

- Не е хубаво да се пие водка с бира.

- Знам.

- Ама много е помиярски.

- Не съм сигурен, но е вредно.

- Помиярски е!

- Добре, просто нека спрем.

- Не, няма да спра. Няма, няма, няма. Защото се погубваш и на нищо не приличаш! Защото трябва да те оставя, ама не мога да те оставя. Нямам сили, такава ми е природата. Шантава работа, понякога ми иде да те убия. И ми крещиш. Даже се опита да ме…

- Не го казвай!

- Ще го кажа!

- Моля те, не ме размазвай!

- Че ти си размазан.

- Знам, но не довършвай.

- Какво има за довършване. Свиня такава пияна. Опита се да ме удариш с пожарогасителя.

- Казах ти да не го казваш!

- И значи нямам право да говоря? Тъй ли…

- Престани!

- Добре, ще престана…но не сега.

- Сега!

- Харесва ми когато крещиш, ама не можеш даже и да креснеш. Душица не ти е останало. Та значи, искаш да ти се милвам, че чак да се подмокрям още преди да си ме докоснал, да се държа сто пъти по първично от някоя от твоите. Послушничка да съм обаче. Даже когато ме замеряш с пожарогасителя.

- Като каза пожарогасителя къде е сега?

- Подари го на комшийката от четвъртият етаж като символ на неувяхващата ти любов?

- Чакай, чакай, какво общо има пожарогасител с вехнене?

- Ти го обясни. Червено, че пълно под налягане с летлива течност…

- Това съм говорил?

- Да. Това.

- Не може да бъде.

- И аз това ти казвам. Течността в пожарогасителя не е летлива.

- Нали не съм го казал?

- Каза го!

- Не, не се хващай за челото. Не беше толкова безсрамно колкото ти звучи. Имаше предвид роза, голяма метална роза, ама и в нея течността не е летлива.

- Кажи ми, че не съм казвал такова нещо.

- Каза го!

- На четвъртият етаж няма комшийка…Вече.

- Е, и?

- И с нея съм приказвал.

- Не. С вдовеца й. Дядото едва ли разбра за какво става въпрос. Но ти обеща, че ще й предаде някой ден. Той има английски хумор. А ти колко стомаха имаш, свиньо, такава! Колко изпи!

- Моля те!

- И аз ти се моля, при всяко излизане сам ти се моля!

- Престани!

- Какво, да те обичам ли! Иска ми се!

- Престани да говориш!

- Значи тъй, а! Не искаш да ти говоря.

- Няма да пия повече.

- И защо си мислиш, че ще ти повярвам?

- Защото съм шокиран! Няма! Шокиран съм. Не може да е истина. От алкохола ще да е! И ще го спра. Шокиран съм!

- И какво толкова?

- Да спрем този разговор.

- Кажи, де!

- Ти си немска овчарка. Ти не можеш да говориш.
- Че нали това през цялото време се опитвам да ти кажа.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 19 Фев 2011, 13:45

Павел Вежинов - "В един есенен ден по шосето"

Предполагам, че го знаете, де.. Но това беше първото нещо, за което се сетих.

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.

- Няма смисъл - каза той уморено - няма никакъв смисъл в цялата тая история...

Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:

- Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално... Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци... Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение...

- И все пак трябва да се живее - отвърнах аз безсмислено.

- Защо?

- Защото така е естествено...

- Сигурно си прав! - отвърна той колебливо. - Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо... Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл...

Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:

- Идва буря, трябва да си вървиш...

- Нищо - отвърнах аз. - С кола съм, няма значение...

- Не, не - върви... Пътят ще стане хлъзгав, опасно е...

Наистина като че ли нямаше смисъл да стоя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.

- Върви, върви!...

Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.

- Има ли напредък? - попита той, без да повдига глава.

- Мисля, че има - отвърнах аз несигурно.

- В края на краищата трябва някак си да го убедите - каза той. - Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!...

- Да знам - казах аз.

Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин...

- Сега разчитам само на вас... За негова собствена воля не бива да се говори...

Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки - едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено - така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.

Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.

Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това - да се примириш със смъртта, - нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.

Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше - слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.

Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече - вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.

- Качете се! - казах аз. - Стига да съм по пътя ви...

Той погледна със съжаление калните си обуща.

- Ще ви изцапам...

- Нищо, качете се...

Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.

- Благодаря - каза той тихо и седна отзад.

Но не свали раницата си - това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.

- За къде сте? - попитах аз, колкото да кажа нещо.

Човекът не ми отговори веднага.

- Без посока - отговори той. - Накъдето ме отвее вятърът...

Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.

- Тъй е по-добре - отвърнах аз. - Защото съм само до Владо Тричков...

- Да знам - каза човекът. - Вие имате там вила...

- Извинете, да не би да се познаваме?... Аз съм много слаб физиономист.

- А, не - вие сте ме виждали - отвърна той. - Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка...

Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.

- Да, вярно е - измърморих аз недоволно. - Бяха ме хванали тогава някакви бесове...

Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.

- Тая страсту хората май ще изчезне последна - отвърна той тихо.

- Коя страст?

- Тая - да се убива.

Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.

- Е, много е да се каже убийство - измърмморих аз обидено. - Всъщност това е лов.

- Е, да - лов - съгласи се той. - Но в края на краищата изчезва някакво живо същество...

Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.

- Вие да не сте вегетарианец? - попитах аз глупаво.

- Не съм - отвърна той. - Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори... И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се... Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини...

- За съжаление, тъй е - казах аз.

- Наистина за съжаление... Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне...

Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.

- Вие наблизо ли живеете? - запитах аз.

- Не, не съвсем - отвърна непознатият.

- Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща...

- А не. Защо?

- Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.

- Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории - отвърна той шеговито.

Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.

- Внимавайте! - извика той.

В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо - ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.

Именно литна - това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.

Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не - по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън - не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.

В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:

- Не, няма защо да се стряскате... Всичко, което стана, е нормално и истинско...

Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.

- Как така истинско?

- Напълно истинско! - отвърна той сериозно. - Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?

- Там е работата, че не съществува такова явление - отвърнах аз, все още не на себе си. - Или поне никой жив човек досега не го е виждал...

- Не бъдете толкова сигурен... Чували ли сте нещо за левитацията?

- Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия... И освен това надали го правят с леки коли...

Непознатият се усмихна:

- Да, с колата е по-трудно... Но принципът е същият...

- Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?

- Да, нещо подобно...

- Но за това навярно са нужни огромни енергии - измърморих аз недоверчиво.

- Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях...

Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.

- Заради мен ли го направихте? - попитах аз отново.

- Не съвсем точно... Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи...

Той се обърна назад и добави:

- Хайде да вървим!...

Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:

- Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса... И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта...

- Това не е кой знае какво чудо - отвърна той. - Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде...

- А къде именно?

- Много искате да знаете - отвърна той шеговито. - Изобщо проблемът е в самото съществуване...

- А вие земен човек ли сте? - попитах аз внезапно.

Той замълча за миг.

- Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.

- Вижда ми се съвсем невероятно - отвърнах аз. - Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години...

- Оптимизмът е хубаво нещо - отвърна той. - И все пак не вярвам да е толкова скоро.

- Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?

- Логично е да мислите така! - отвърна той.

- И не е ли вярно?

- Защо пък, доверявайте се на своята логика...

- А защо не ми отговорите директно?

- Много просто! - каза той. - Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.

- Да, ясно! - кимнах аз.

Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:

- Всъщност къде отивате?

- Нали ви казах - просто тъй, обикалям...

- Бихте ли ми дошли на гости?

- Защо не? - отвърна той. - Хора като мен няма къде да бързат...

Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.

- Пристигнахме! - измърморих аз с облекчение.

Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично - смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.

В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това - и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв - от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.

- Какво ще пиете? - попитах аз.

- Може чаша доматен сок - отвърна той спокойно.

Наистина имах доматен сок в хладилника.

- С малко водка?

- Не, чист...

- Знаете ли какво друго имам в хладилника?

- Доста е натъпкан - отвърна той шеговито. - Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.

Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.

- Разгеле! - казах аз зарадван. - Да я донеса ли и нея?

- Не, не, мерси, не съм гладен...

- В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв... И сигурно огладнявате...

- Не е точно тъй - отвърна той. - Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация...

- Как да го разбирам?

- Ето така!

Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.

- Сега видяхте какви странни свойства може да има материята - каза той шеговито. - Отт нея наистина може да се направи всичко...

- Бях чел някъде - измърморих аз поразен, - че това не може да стане.

- И аз го четох - усмихна се той. - Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно...

Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.

- А какво стана с вашия доматен сок? - попита той.

Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.

- Ами да се чукнем!... Макар и с доматен сок...

- Да се чукнем! - съгласи се той.

Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.

- Сега ще ви задам един неудубед въпрос - казах аз. - Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?... За да ни контролирате?...

- Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо - да се месим във вашите работи... Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация...

Кой знае защо тая декларация не ме учуди.

- Тъй си и мислех - измърморих аз.

Той ме погледна любопитно:

- А защо именно?

- По най-простата логика - отвърнах аз. - Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.

Той едва забележимо се усмихна.

- Не е ли така? - запитах аз учудено.

- Нищо, говорете...

- Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?

Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.

- Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания - отвърна той най-сетне. - И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация - една галактика с една човешка цивилизация.

- А защо не? - попитах аз лекомислено.

- Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.

Да, разбира се, той беше съвсем прав.

- И освен това - продължи непознатият - не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?

- Но те нямат съзнание!

- Кой ви каза?... Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.

- Да, наистина, прав сте - отвърнах аз смутено. - Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.

- Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.

- Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите - казах аз.

Той отново поклати глава:

- За съжаление, точно за това не можем да говорим.

- Но защо? - попитах аз нервно.

- Това бех могъл да ви кажа... Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?

Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.

- Навярно сте прав - отвърнах аз. - Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?

Той ме погледна някак особено:

- Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.

- Мъчно ми е да си го представя - казах аз. - Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?

- Не, разбира се! - каза той твърдо. - Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.

Аз поклатих печално глава:

- Да, логично е!... И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?... Спасете ни поне от рака... Или туберкулозата...

- Вече ви казах - отвърна той леко намръщен. - По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно... И аз нямам право да го променям...

Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:

- Тогава помогнете поне на моя приятел!... Съгласете се, но един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.

Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.

- Не, нямам право да сторя това! - каза той леко намръщен.

- А на мен защо помогнахте?... Защо ме избавихте от смърт?

- Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз... А естествено аз нямам правото да бъда виновен.

Извезнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.

- И все пак вие се намесвате в земните работи - казах аз. - Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.

- Това не е никакъв проблем - усмихна се той. - Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.

- Наистина ли ще го направите? - трепнах аз.

- Не, разбира се... Пишете каквото искате... И без това никой няма да ви повярва...

- Може би няма да повярват на случката... Но ще повярват на истините, които тя съдържа.

- Тия истини са отдавна известни на хората - отвърна той. - Аз не съм ви открил някаква нова Америка...

Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над наслещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.

Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво - в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.

Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.

- Стана нещо невероятно! - каза той с глас, който едва разпознах.

Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.

- Тъй ли? А какво именно?

- Вашият приятел оздравя.

- Как тъй - оздравя? - учудих се аз лицемерно.

- Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките - сякаш никога не е боледувал от нищо... Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени...

Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.

- Това не може да бъде! - казах аз. - Навярно сте объркали снимките...

- Как не може да бъде, като е факт! - отвърна той раздразнено. - Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.

Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.

- Още утре ще направя научно съобщение! - каза той разпалено. - Моите колеги ще се шашнат.

- Няма да правите никакво съобщение - усмихнах се аз.

- Защо? - трепна той.

- Защото не може да бъде научно - отвърнах аз. - Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните...

Той се понамръщи, но замълча.

- И второ - което е по-важно, - дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.

- Как няма да ми повярва! - каза той троснато. - Та това са снимки...

- Глупости, снимки... Вие сте виждали поне двайсет снимки на "летящи чинии", но нима им вярвате?

Той отново започна да мига глупаво:

- Е, да, но... насреща аз пък имам оздравял човек...

- Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне...

- Вие не вярвате ли? - попита той рязко.

- Разбира се, че ви вярвам... Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник... При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.

Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.

- Знаете ли, че вие сте напълно прав! - каза той с облекчение. - Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт...

- Къде е сега той?

- Кой? - запита той разсеяно.

- Моят приятел...

- Ами стана, разбира се... Преди малко се разхождаше из парка.

Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах - стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.

- Какво правиш там? - извиках му аз от прозореца.

Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.

- Нищо - отвърна той смутено.

- Какво държиш в ръцете си?

- Охлюв...

- Веднага да го оставиш на мястото му - казах аз раздразнено. - Чуваш ли?

- Защо?

- Защото аз ти казвам!... Хайде, по-бързо!...

Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Магнолия on Вто 22 Фев 2011, 23:50

НА ОНЯ СВЯТ
Елин Пелин

Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейка починал – никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал, заохкал и...
Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак, очите му светнаха и... издъхна.
Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.
Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.
– Добра стига! – поздрави ги той и без много да му мисли, попита: – Бре, байовци, накъде се отива за ада?
Всички го погледнаха зачудено.
– За пъклото, за пъклото кой път води? – поясни високо дядо Матейко.
Посочиха му го и той се упъти право по него.
"Мен сигурно там ще ме турят – мислеше той, – чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек... рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божия правина да живея, ама кой те пита. Нима господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили... Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си пий! Пий, па дето ще да му излезе края!... Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида."
Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли.
Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.
– Стой бре, човек, къде ще идеш?
– Па, ете, у пъклото – отговори старецът.
– У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!
– Море не съм го сбъркал аз... знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.
– Ама ти си писан за в рая... Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.
- Бре, момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота...
Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби, на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: "Свят, свят, свят, господ Саваот!"
– Къде ме занасяш бре, момче, ще ти се карат там господарите – че видиш ли, че мириша на ракия – вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.
– От кое си село? – обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:
– Ете, от Подуене съм...
– От По...?
– От Подуене! – викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.
– По... По... По... – взе да прелиства тефтера свети Петър, – Подуене. Добре – праведен.
– Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.
– Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с божя ръка скара му се свети Петър.
– Добре, ама после да не се каете – отговори дядо Матейко.
– Защо?
– А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.
– Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено – отговори свети Петър и му отвори вратата.
– А бе, свети Петре, да бях довел и магаричката – взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.
Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.
– Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко... Ех, какво ли шеше ла се случи с мене без нея?
И той се обърна към едно ангелче:
– Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца – Трена по име?
– От кое село? – попита ангелчето.
– От Подуене...
– Има, има – рече ангелчето и поведе стареца из рая.
– Бре че хубости, бре че чудесии! – дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.
– Ами поп Николай тука ли е? – почна да разпитва той Мъничкото ангелче.
– Кой?
– Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва... Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.
– Поп Николай е в катрана, дядо.
– Стой не думай!
– Честна дума!
– Ами нали беше, божем, поп – свещеник!
– Се едно... Тук не бръснат никого – всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.
– Бре. не думай!
– И той е наказан, дядо ... Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве... Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат... Това не е ли грях?
Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече:
– Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.
- Е, дядо, тук кръчми няма! – рече ангелчето.
– А, няма ли?
– Няма, няма!
Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм... Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то... До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми?
- Там има.
– Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час- ще си пийна и то ще ми олекне.
– Не може, дядо!
– Ех! – въздъхна старецът. – Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш!
– Ще навикнеш, дядо! – рече да го утеши ангелчето.
– Ех, още ли има да се уча! – въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.
– А бе, момче – рече на ангелчето, – харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо господ, ще му кажа право в очите, че е харно... Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!
– Тук бирници няма, дядо.
– А, няма?
– Няма я!
– Ох, света майко богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! – извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:
– Е това най-много ви харесвам!
И той тръгна по-скоро да намери бабата си.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by NanaSky on Вто 01 Мар 2011, 21:22


_________________
Сякаш две делим едно тяло
avatar
NanaSky
positive spirit

Брой мнения : 1446
Age : 24
Localisation : on top of the world
Registration date : 07.04.2010

Вижте профила на потребителя http://winter.ucoz.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Cheryll-Sheryll on Сря 27 Апр 2011, 23:53

Фен на Кинг (каквато е моя милост!) няма как да не хареса нещо негово. Преди няколко дни отново четох този негов разказ, който ще пусна тук. Много по-хубав от модерните, блудкави вампирски истории, в които няма абсолютно нищо смислено. wink



Шеридан бавно се движеше напред-назад по пустата алея пред търговския център и тогава видя хлапето да си пробива път през изхода под светещия надпис КАЗЪНТАУН. Беше момченце, едричко за тригодишно, но на не повече от пет. На лицето му имаше изражение, каквото Шеридан вече се бе научил прекрасно да разпознава. То се опитваше да не заплаче, но скоро щеше да започне.

Шеридан спря за миг, усещайки познатата лека вълна на самоотвращение… макар че всеки път, когато хванеше дете, това усещане ставаше все по-поносимо. Първия път не спа цяла седмица. Все си мислеше за оня едър мазен турчин, който наричаше себе си господин Магьосник и през цялото време се чудеше какво ли прави той с децата.

— Изпращам ги на разходка с лодка, господин Шеридан — му бе казал турчинът, което прозвуча: Спращам ги на ръсодка с льодка, гусин Шърдън. Турчинът се беше усмихнал. И за вас ще е най-добре да не питате повече за това, съобщаваше тази усмивка, и то ясно и високо, без никакъв акцент.

Шеридан не бе задавал повече въпроси, но това не означаваше, че бе престанал да се чуди. Особено след това. Той се мяташе и се въртеше, искаше му се да започне всичко отначало, така че да може да обърне нещата, да успее да избяга от изкушението. И втория път беше доста зле… третия — малко по-добре… а на четвъртия път той вече почти бе престанал да си задава въпроси за „ръсодкъта с льодка“ и какъв ли бе краят на тази разходка за дечицата.

Шеридан зави и паркира в зоната за инвалиди, точно пред входа. Регистрационните му номера бяха специални, от тези, които в щата даваха само на инвалидите. Тези тенекийки бяха направо безценни, защото не будеха никакво съмнение у ченгетата по търговските центрове, а инвалидните паркинги бяха много удобни и винаги свободни.

Ти все се правиш, че не излизаш, за да търсиш, но винаги задигаш инвалидни номера ден-два преди това.

Но майната им на тия глупости; беше се забъркал в голяма каша и онуй хлапе там можеше да разреши твърде важни въпроси.

Той слезе и се отправи към детето, което се озърташе с нарастваща паника. Да, помисли си Шеридан, имаше пет години, може би дори шест — просто беше слабичко. На ярката флуоресцентна светлина, която прииждаше през стъклените врати, то изглеждаше бледо като пергамент, сякаш не само от уплах, а от някакъв болестен пристъп. Шеридан впрочем го изчисли просто като див страх. С лекота разпознаваше външните признаци на това усещане, защото често бе виждал отражението му в своето огледало през последната година и половина.

Детето поглеждаше с надежда към хората, които минаваха край него; тези, които влизаха в търговския център да пазаруват; други излизаха натоварени с пакети, с отнесени лица, сякаш дрогирани от нещо, което вероятно считаха за удовлетворение — купуването.

Момченцето, облечено в джинси и фланелка с пингвини, се оглеждаше за помощ, търсеше с поглед някой, който да го види и да забележи, че нещо не е в ред, търсеше човек, който да му зададе единствения належащ въпрос. Например Ти да не си загубил татко си, синко? щеше да свърши работа. То просто търсеше приятел.

Ето ме, помисли си Шеридан, и тръгна към него. Ето ме, синко — аз ще ти стана приятел.

Почти го бе стигнал, когато забеляза ченгето, наето да охранява магазина, да се приближава с нехайна походка към входа. Той тършуваше в джоба си сигурно за цигари. Сега ще излезе, ще види детето и ще развали сигурната работа на Шеридан.

Майната му, помисли си той, но поне ченгето нямаше да го види, че разговаря с малкия, когато излезеше. По-лошото не се случи.

Шеридан се отдръпна леко и започна старателно да тършува из джобовете си, уж че проверява дали си е взел ключовете. Погледът му шареше светкавично от детето към полицая и обратно. Момченцето бе започнало да плаче. Не ревеше с цяло гърло — все още, — но ронеше едри-едри сълзи, които розовееха в червените отблясъци на надписа „Казънтаун“ и се стичаха по гладките му бузки.

Момичето на гише „Информация“ махна на ченгето и му каза нещо. Тя бе хубавка, с тъмна коса, около двадесет и пет годишна; той бе рус, мустакат. Когато полицаят се облегна с лакти и й се усмихна, Шеридан си помисли, че приличат на рекламите за цигари, които излизат на задните корици на списанията. Духът на „Салем“. Запали моята „Лъки“. Той умираше тук навън, а те там, вътре, дърдореха празни приказки — кво шъ праиш след работа, навита ли си да пийнем по нещо в онуй новото място и дъра-дъра. Виж я само как запърха с мигли към него. Колко сладко.

Шеридан реши да рискува. Гърдите на детето се разтърсиха спазматично, ако ревнеше с цяло гърло, някой непременно щеше да го забележи. На Шеридан никак не му се искаше да действа, докато имаше полицай на двайсетина метра, но ако не си оправеше вересиите при господин Реги през следващите двайсет и четири часа, двама яки мъже щяха сигурно да го посетят с цел импровизирана хирургическа намеса върху ръцете му, след която той щеше да си остане с по няколко допълнителни лакътни свивки на всяка.

Той се запъти към момчето; беше едър мъж, облечен в обикновена риза и бежови панталони, с обикновено едро лице, което на пръв поглед изглеждаше добро. Той се наведе над момченцето, опрял ръце на коленете, и момчето вдигна бледото си изплашено лице към него. Очите на хлапето бяха зелени като смарагди, даже двойно по-зелени от плувналите в тях сълзи, отразяващи светлината.

— Ти да не си загубил татко си, синко? — попита Шеридан.

— Моят Татик — каза детето и избърса очите си. — Аз… аз не мога да намеря моя Тттатик!

Сега детето наистина започна да хълца и една жена, която се бе запътила към входа на магазина, се огледа с нещо като смътна загриженост.

— Всичко е наред — каза й Шеридан и тя си продължи.

Шеридан прегърна успокоително раменете на момченцето и леко го дръпна надясно — в посока към микробуса.

После погледна през вратата.

Охраняващото ченге бе долепило лице до момичето от информацията. По всичко личеше, че тази вечер щеше да даде огънче не само на нейната „Лъки“. Шеридан се отпусна. В този момент дори банков обир да имаше в съседната банка, полицаят нищо нямаше да забележи. Работата замирисваше на опечена.

— Искам си Татик! — плачеше момченцето.

— Ами да, как да не го искаш — каза Шеридан. — И ние сега ще го намерим. Ти не се тревожи.

Той го притегли още малко вдясно.

Момчето вдигна очи към него и очите му изведнъж се изпълниха с надежда.

— Можете ли? Можете ли, господине?

— А че как! — каза Шеридан и се усмихна сърдечно. — Намирането на изгубен Татик… ами може да се каже, че това ми е нещо като специалност.

— Вярно? — детето дори се усмихна леко, въпреки че от очите му продължаваха да капят сълзи.

— Вярно, я! — каза Шеридан и пак погледна навътре да провери дали ченгето, което сега едва се виждаше (и което едва ли можеше да забележи Шеридан с момчето, ако изобщо погледнеше насам), продължава да се занася с момичето. Продължаваше. — Как беше облечен твоят Татик, синко?

— Беше облечен с костюм — каза момчето. — Той почти винаги носи костюм. Само веднъж съм го виждал с джинси. — То говореше така, сякаш Шеридан бе длъжен да знае всички тези неща за неговия Татик.

— Бас държа, че костюмът е бил черен — каза Шеридан. Очите на момчето светнаха.

— Ти си го видял! Къде?

То тръгна въодушевено назад към вратите, забравило сълзите си и Шеридан едва се удържа да не сграбчи малкото прежълтяло диване на секундата. Но нямаше как. Не можеше да си позволи да прави сцени. Не можеше да направи нещо, което хората по-късно да си спомнят. Трябваше да го подмами в микробуса. Целият микробус бе с тъмни стъкла, с изключение на предното, и човек не можеше да види какво става вътре, ако не долепеше лице до стъклото.

Първо трябваше да го качи в микробуса.

Той хвана момчето за ръката.

— Не го видях вътре, синко. Видях го ей там.

Той посочи от другата страна на огромния паркинг с безкрайните редици коли. Входът към паркинга бе в най-отдалечения край, а зад него се издигаха двойните жълти арки на „Макдоналдс“.

— И защо Татик ще ходи там? — попита момчето, сякаш или Шеридан, или Татик — а може би и двамата — бяха съвсем полудели.

— Не зная — каза Шеридан. Мозъкът му щракаше бързо, тракаше като експресен влак — така ставаше винаги, когато опреше до момента, в който човек трябва да си размърда гъза и или да свърши работата без грешка, или да я заебе като разкаял се грешник. Татик. Не Тати или Татко, ами Татик. Момченцето специално го беше поправило. Може би Татик означаваше дядо, реши Шеридан. — Но съм абсолютно сигурен, че беше той. Възрастен човек с черен костюм. Белокос… със зелена вратовръзка…

— Татик си беше сложил синята вратовръзка — каза момчето. — Той знае, че аз най я харесвам.

— Да бе, синя беше — каза Шеридан. — На тази светлина човек не може да определи. Хайде, скачай в микробуса. Ще те закарам отсреща при него.

— Ти сигурен ли си, че е бил Татик? Не разбирам защо ще ходи там, където…

Шеридан вдигна рамене.

— Слушай, хлапе, ако си толкоз сигурен, че не е бил той, май най-хубаво да си го търсиш сам. Може пък и да го намериш — и той решително закрачи към микробуса.

Детето не щеше да захапе. Той си помисли да се върне и да опита пак, но цялата работа вече беше продължила прекалено дълго — човек или се опитваше да сведе до минимум възможността да бъде забелязан, или си просеше двайсет години затвор. По-добре да иде в някой друг търговски център. Може би „Скотървил“. Или пък…

— Почакайте, господине!

Беше момченцето, в гласа му се усещаше паника. Чуваше се лекото тупкане на тичащи маратонки.

— Изчакайте ме! Аз му казах, че съм жаден и той сигурно е решил да иде отсреща, за да ми купи нещо за пиене. Почакайте!

Шеридан се обърна усмихнат.

— И без това нямаше да те оставя, синко.

Той поведе момченцето към микробуса; имаше го от четири години, беше боядисан в мътносиньо. Отвори вратата и се усмихна на детето, което го погледна с известно съмнение, огромните му очи сякаш плуваха на фона на бледото личице — същинско бездомниче от лигавите благотворителни илюстрации в евтините седмичници като „Нашънъл инкуайър“ и „Инсайд вю“.

— Заповядай в моя салон, приятелче — каза Шеридан и пусна една усмивка, която изглеждаше почти естествена. Тръпки го побиваха, като си помислеше колко вече се е усъвършенствал.

Детето се качи и макар че не го съзнаваше, от момента, в който вратата на микробуса хлопна, то принадлежеше с всичките си карантии на Бригс Шеридан.

В неговия живот имаше само един проблем: не бяха курвите, въпреки че и той като всеки мъж обичаше шумоленето на фусти и коприненото усещане на фини чорапи и бельо под пръстите си; не беше и къркането, макар да му се случваше да обърне по едно питие вечер — понякога и три. Проблемът на Шеридан, дори може да се каже — неговият фатален недостатък, — бяха картите. Всякакви карти, стига да се раздаваха за игри, където може да се залага. Бе губил работни места; кредитни карти; къщата, завещана от майка му. Никога поне досега не бе влизал в затвора, но още първия път, когато загази с господин Реги, му се стори, че затворът би му се отразил като санаториум в сравнение с методите на господина.

Онази вечер бе леко превъртял. Беше открил, че е най-добре веднага да загубиш. Когато губиш от самото начало, губиш и мерак, отиваш си вкъщи, гледаш телевизия и си лягаш. Когато обаче спечелиш малко в началото, се амбицираш. Онази вечер Шеридан се беше амбицирал и накрая се оказа, че дължи седемнадесет хиляди долара. Просто не можеше да повярва; прибра се вкъщи зашеметен, едва ли не в екстаз от необхватността на дълга. На път за вкъщи в колата все си повтаряше, че дължи на господин Реги не седемстотин, не седем хиляди, а седемнайсет хиляди бона. Щом си ги представеше, започваше да се киска и надуваше още повече радиото.

Но следващата вечер хич не се кискаше, когато двете горили — същите, които щяха да осигурят на ръцете му най-разнообразни възможности за прегъване в нови и интересни посоки, ако не плати — го заведоха в офиса на господин Реги.

— Ще платя — веднага запелтечи Шеридан. — Ще платя, вижте, не е проблем, два-три дни, най-много седмица, две седмици в краен случай…

— Отегчаваш ме, Шеридан — каза господин Реги.

— Аз…

— Я млъквай. Ако ти дам една седмица, да не мислиш, че не знам какво ще направиш? Ще изкрънкаш от някой приятел двеста долара, ако ти е останал приятел, от който да крънкаш. Ако не намериш приятел, ще ограбиш магазин за напитки… ако ти стиска. Съмнявам се, че ще го направиш, но всичко е възможно. — Господин Реги се наклони към него, подпря брада на ръцете си и се усмихна. Миришеше на одеколон „Тед Лапидъс“. — И като се сдобиеш с двеста долара, какво мислиш, че ще направиш с тях?

— Ще ви ги дам — смотолеви Шеридан. Беше готов да се разплаче. — Веднага ще ви ги дам!

— Не, няма да ми ги дадеш — каза господин Реги. — Ще идеш да ги заложиш, та белким ги увеличиш по този начин. А на мен ще ми пробуташ куп лайнени обяснения. Този път си затънал до ушите, приятел. Даже много над ушите.

Шеридан повече не можеше да удържа сълзите си. Разциври се.

— Тези момчета могат да те пратят в болница за доста дълъг период — каза господин Реги замислено. — Ще имаш по една тръбичка във всяка ръка и една в носа.

Шеридан се разрева още по-високо.

— Сега ще ти се размине. Дръж това! — каза господин Реги и бутна към Шеридан сгънато листче хартия. — Може пък да си допаднете с тоя тип. Той се представя като господин Магьосник, но е лайнар като теб. Сега се махай. Обаче те искам тук след седмица, а разписките за дълговете ти ще са на това бюро. Или ще си ги откупиш, или ще накарам моите приятели да те обработят. А те почнат ли веднъж, не се отказват, докато не постигнат пълно удовлетворение, както се изразява Букър Т.[1]

На листчето бе написано истинското име на турчина. Шеридан се срещна с него и бе уведомен за децата и за „ръсодката с льодка“. Господин Магьосник спомена една цифра, значително надхвърляща сумата в разписките, които бяха в лапите на господин Реги. От този момент нататък Шеридан започна да обикаля по търговските центрове.

Той излезе с колата от централния паркинг на търговския център „Казънтаун“, огледа се дали не идват коли, прекоси входната алея и навлезе в алеята пред „Макдоналдс“. Детето седеше, наведено напред, с ръце на коленете, в очите му напираше мъчителна тревога. Шеридан насочи микробуса към сградата, направи завой и продължи напред.

— Защо заобикаляте? — попита детето.

— Трябва ни задната врата — каза Шеридан. — Я се стегни, малкият, май точно там го мярнах.

— Сигурен ли сте? Ама съвсем сигурен?

— Почти съвсем. Да.

Върховно облекчение заля лицето на детето и за миг на Шеридан му дожаля за него — дявол го взел, той не беше чудовище или някакъв маниак. Но всеки път бе затъвал все повече в дългове, а тази гад, господин Реги, без капка състрадание би му предложил и въже да се обеси сам. Този път не ставаше въпрос за седемнайсет, нито за двайсет, нито дори за двайсет и пет хиляди. Този път бяха трийсет и пет бона и до събота му трябваше цяло гъмжило зелени „гущери“, ако не искаше да получи пет-шест нови лакътни свивки.

Спря отзад, до машината за смилане на боклука. Нямаше нито една паркирана кола. Добре. От вътрешната страна на вратата имаше еластичен джоб за карти и други работи. Шеридан бръкна вътре с лявата си ръка и измъкна чифт белезници от синкава стомана. Гривните им бяха разтворени.

— Защо спирате тук, господине? — попита момченцето. Страхът пак се беше появил в гласа му, но в нова разновидност. То беше осъзнало, че да загубиш добрия стар Татик в претъпкания магазин комай не е най-лошото нещо, което може да му се случи в крайна сметка.

— Не, ние всъщност не спираме — каза Шеридан най-непринудено. — Втория път, когато се бе занимавал с тази дейност, беше разбрал, че не бива да подценява маляците особено ако са подплашени. Второто дете го бе изритало в слабините и за малко щеше да се измъкне. — Просто се сетих, че съм забравил да си сложа очилата. Могат да ми вземат шофьорската книжка. Те са в онова калъфче на пода. Плъзнаха се към теб. Би ли ми ги подал?

Детето се протегна да вдигне калъфа, който беше празен. Шеридан се наведе и щракна едната гривна върху протегнатата му ръка без никакъв проблем. И тогава започнаха неприятностите. Нали току-що му бе минало през ум, че е груба грешка да се подценява даже и шестгодишно дете? Диването започна да се бори като вълче, то му се опъна с такава мускулна мощ, каквато Шеридан не би допуснал у него, ако не я изпитваше на гърба си. То риташе, блъскаше и се дърпаше към вратата, пъхтеше и издаваше някакво странно, птицеподобно грачене. Докопа дръжката, вратата се отвори, но лампичката не се запали. Шеридан я бе строшил след второто си пътуване.

Той сграбчи детето за яката на фланелката с пингвините и го издърпа навътре. Опита се да щракне другата гривна на белезниците за скобата между седалките, но не успя. Детето го ухапа два пъти по ръката — до кръв. Господи, какви зъби — същински бръсначи. Болката проникна дълбоко и чак до рамото му премина стоманена тръпка. Той прасна детето през устата. То рухна зашеметено на седалката, от устните по брадичката му се стичаше кръвта на Шеридан и капеше по разтеглената фланелка. Шеридан закопча втората гривна към скобата и се отпусна на своята седалка, засмукал дясната си ръка.

Болеше страхотно. Той свали ръка от устата си и я разгледа на слабата светлина от арматурното табло. Две недълбоки, но лоши разкъсани рани, всяка около пет сантиметра, се спускаха от кокалчетата към китката му. От тях се стичаха тънки струйки кръв. Все пак не му се искаше да цапардоса детето втори път — и то не за да не похаби стоката за турчина, въпреки че оня бе вдигнал голяма гюрултия специално по този въпрос. „Зяносаш ли стокъта, ши зяносаш пичалбъта“ — бе казал турчинът с мазния си акцент.

Не, той не винеше детето — как да не се съпротивлява, и той самият би постъпил така. Трябваше обаче да дезинфекцира раните веднага, може би дори щеше да се наложи инжекция; беше чел някъде, че ухапване от човек е най-опасно. Тъй или инак, не можеше да не свали шапка на характерчето на момчето.

Включи на скорост, заобиколи павилиона за хамбургери, мина край прозорчето, откъдето шофьорите си купуваха закуски, без да излизат от колите, и отново се върна на пътя пред „Макдоналдс“. Сви наляво. Турчинът имаше голяма къща, тип ранчо, на хълма Талуда в края на града. Шеридан реши да стигне дотам по страничните пътища, че знае ли човек… Трийсет мили. Може би четиридесет и пет минути, може би час.

Мина край табела, на която пишеше: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПОСЕТИХТЕ ВЕЛИКОЛЕПНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР „КАЗЪНТАУН“, зави наляво и пусна микробуса да пълзи с най-редовните шейсет километра. Измъкна от задния си джоб носна кърпа, превърза ръката си и се съсредоточи върху светлината на фаровете, озаряващи пътя към четиридесетте бона, които турчинът бе обещал за момченце.



— Ще съжаляваш — каза детето.

Шеридан го огледа стреснато, беше се отнесъл в сладки мечти как току-що е спечелил двайсет последователни ръце и този път господин Реги пълзеше в краката му, потен и молещ.

Детето пак плачеше и сълзите му отново бяха с розов оттенък, въпреки че отдавна отминаха ярките светлини на търговския център. Шеридан започна да се чуди дали момчето не боледува от някоя заразна болест. Предполагаше, че е малко късно да започне да се тревожи за такива неща, така че реши да престане да мисли затова.

— Когато моят Татик те намери, дълбоко ще съжаляваш — продължаваше детето.

— Да — каза Шеридан и запали цигара. Сви от шосе номер 28 по един страничен черен път, който продължаваше две мили, без никаква маркировка. Отляво се простираше блатиста местност, отдясно — нескончаеми гори.

Детето опъваше белезниците и хълцаше.

— Престани. Това няма да помогне.

Въпреки това детето продължи да се дърпа. И този път се чу едно страховито изскърцване, което никак не се хареса на Шеридан. Той се огледа и видя, че металната скоба отстрани на седалката — скобата, която той сам бе заварил — беше изкривена. Мамка му! — помисли си той. — Зъбите му са като бръснач, а сега разбирам, че е силен като вол. И щом е такъв в ден, когато му е зле, слава богу, че не го пипнах в ден, когато се чувства добре. Той спря на банкета край пътя и каза:

— Престани!

— Няма!

Детето опъна още веднъж белезниците и Шеридан видя как скобата се изкриви още малко. Боже! Как може едно дете да е способно на такова нещо?

От паниката е, помисли си той. Затова успява да го направи.

Но нито едно от останалите деца не бе успявало да направи такова нещо, а и всички останали бяха доста по-паникьосани от това момченце на този стадий от играта.

Отвори жабката, която се намираше в средата на арматурното табло. Извади оттам спринцовка. Турчинът му я беше дал и го бе предупредил да я използва само в краен случай. Медикаментът (турчинът бе произнесъл „мидикъмента“) може да повреди стоката.

— Виждаш ли това?

Детето погледна спринцовката изкосо и кимна.

— Искаш ли да я използвам?

Детето веднага поклати отрицателно глава. Шеридан с радост откри, че силно или не, и то като всички други деца изпитваше ужас от иглата.

— Виж това вече е умно. Това нещо ще те приспи. — Той замълча. Но искаше да го каже — дявол го взел, той беше добър човек, когато не беше чак толкова притиснат до стената, — но нямаше как. — Може дори да те убие.

Детето вторачи поглед в него, устните му трепереха, бузите му побеляха от страх.

— Престани да опъваш белезниците и аз ще прибера спринцовката. Разбрано?

— Разбрано — прошепна детето.

— Обещаваш ли?

— Да — детето вдигна горната си устна и показа белите си зъби. На един от тях имаше петънце от кръвта на Шеридан.

— Закълни се в майка си!

— Никога не съм имал майка.

— Майната му — каза Шеридан, отвратен, и пак запали микробуса. Сега караше малко по-бързо не само защото вече беше напуснал главния път. Това не беше дете, а някакво изчадие. Шеридан искаше да го предаде на турчина, да си вземе парите и да изчезне.

— Моят Татик е наистина много силен, господине.

— Така ли? — каза Шеридан и си помисли: Бас държа, че е така, дете. Единственият от дъртите, който може сам да си повдигне задника, нали тъй?

— Той ще ме намери.

— Аха.

— Той ще ме подуши.

В това Шеридан вярваше. Той можеше да подуши момчето. По време на предишните си експедиции той се бе научил, че страхът има мирис, но сега всичко изглеждаше съвсем нереално — момчето миришеше на смесица от пот, кал и бавно разлагаща се киселина за батерии. Шеридан все повече се убеждаваше, че на детето му има нещо… но това скоро щеше да е проблем на господин Магьосника, не негов и caveat emptor, както казваха онези старци с тогите; caveat мръсен emptor.

Шеридан лекичко отвори своя прозорец. Отляво продължаваше блатото. Откъслечни отражения от луната потрепваха върху застоялите води.

— Татик може да лети.

— Аха — каза Шеридан. — След две бутилки уиски, бас държа, че лети като истински орел.

— Татик.

— Стига вече с този Татик, дете… ясно ли е?

Детето млъкна.

На четири километра по-нататък блатото отляво се превръщаше в широко езеро. Шеридан изви върху сухата твърда кал, която обхващаше северната част на езерото. Седем километра на запад оттук, той щеше да излезе на магистрала 41 и оттам щеше да стигне право на възвишенията Талуда.

Той погледна към езерото, плоска сребърна повърхност на лунната светлина… и тогава лунната светлина изчезна. Нещо я засенчи.

Над главите им се чу плющене, като голям чаршаф, прострян на въже за пране.

— Татик! — извика детето.

— Я мълчи, това е просто някаква птица.

Но изведнъж го хвана шубето, голямо шубе. Погледна детето. Устните му пак бяха оголили зъбите, а те бяха бели, много големи.

Не… не бяха големи. Големи не беше най-точната дума. Дълги беше точната дума. Особено горните от двете страни. Как… как им викаха?

Изведнъж мозъкът му пак затрака, сякаш пътуваше с пълна скорост:

„Казах му, че съм жаден.“

„Защото не разбирам защо ще ходи на място, където се…“

(? яде, дали нямаше да каже яде?)

„Той ще ме намери.“

„Той може да ме подуши.“

„Татик може да лети.“

Нещо кацна на покрива на микробуса и тежко, тромаво избумтя.

— Татик — момченцето пак изпищя, изпаднало почти в унес от удоволствие, и изведнъж Шеридан престана да вижда пътя пред себе си — едно огромно ципесто крило с пулсиращи вени покри предното стъкло от край до край.

„Татик може да лети.“

Шеридан извика и рязко натисна спирачката с надеждата, че от рязкото спиране нещото ще полети напред и ще падне. Отдясно пак се чу скърцащият звук на метал под напрежение, последван от късо изщракване. Само след миг ноктите на момчето се бяха забили в лицето на Шеридан и бяха раздрали бузата му.

— Татик, той ме открадна! — пищеше детето към покрива на микробуса със своя птицеподобен глас. — Открадна ме, открадна ме, лошият човек ме открадна!

Ти нищо не разбираш, дете, помисли си Шеридан. Той започна да търси пипнешком спринцовката и я намери. Аз не съм лош човек, просто се забърках в голяма каша.

Тогава една ръка, която приличаше повече на нокти на граблива птица, разби страничния прозорец и изтръгна спринцовката от ръката на Шеридан. Само след миг Татик обели цялата врата откъм страната на шофьора от рамката й и металните панти, на които висеше, се превърнаха в безсмислени парчета метал. Шеридан видя издут плащ, черен от външната страна, подплатен с червена коприна, и вратовръзката на съществото, наистина синя, точно както бе казало момчето.

Татик удари Шеридан и той излетя от колата, ноктите се забиха през якето и ризата му дълбоко в плътта на раменете му, изведнъж зелените очи на Татик станаха кървавочервени като рози.

— Ние дойдохме в търговския център, защото внучето ми искаше да си купи фигурки на костенурките Нинджа — прошепна Татик и дъхът му напомняше наплюто от мухите месо. — От онези, дето ги показват по телевизията. Всички деца искат такива. Не трябваше да го закачаш. Не трябваше да ни закачаш.

Вампирът разтърси Шеридан като парцалена кукла. Той изпищя и усети, че пак го разтърсват. Чу как Татик загрижено попита детето дали още е жадно, чу как детето каза да, много, лошият човек го изплашил и гърлото му направо пресъхнало. Видя нокътя на палеца на Татик само за част от секундата, преди да изчезне под брадата му, нокътят бе нащърбен и дебел. И преди да осъзнае какво точно става, прерязаха гърлото му с този нокът и последното нещо, което видя преди пред очите му да стане черно, бе момченцето, което протегна шепи, за да ги напълни на струята така, както Шеридан бе пълнил шепи на чешмата в задния двор, да си пийне в горещ летен ден, когато беше дете, и Татик, който галеше детето нежно по главата, с любовта на грижовен дядо.
avatar
Cheryll-Sheryll
The Red Rose

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by lisavegan. on Нед 16 Окт 2011, 17:30

Един от многото ми любими.
Вметвам, че плаках.

ОЧИ
Христо Смирненски

Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...
Ясно си спомням всичко. Безмълвната есенна нощ току-що беше обвила в траурен креп влажната земя. Небето беше забулено от черни плътни облаци и само на запад това було се прорязваше над самия хоризонт и дълга синя ивица нарушаваше общия тъмен фон. Беше тихо. Като че ли оловна ръка се беше сложила върху земята и всичко замираше под нейната тежест и студенина. Гъстият мрак сякаш беше напоен с черно проклятие и изстинала, лепкава кръв, които тровеха дробовете, спираха биенето на сърцето и задушаваха...
Помня - дълго седяхме до полуразрушената ограда, прилепили ножовете на пушките о пламтящите си бузи, и се мъчехме да приказваме непринудено и весело за миналото и бъдещето. Настоящето беше така неприятно, така тежко и властно, че считахме за свещен дълг да го настъпим, да го задушим, да го покрием с полупрозрачния саван на веселите историйки. Но напразно!... То с огнени букви бе написано в разрушенията на войната, която днес е изиграла тука кървав танц, препускала с черен кон сред пълни с живот тела и премазани от него, срязани от нещадна коса. Те бяха се прострели като златни класове, налетени от страшна буря. Това настояще изпъкваше като намръщен исполин, събрал вежди, скръстил ръце на гърди и впил остър поглед в далечината, мъчейки се да прочете утрешния ден. И ние, изгубени в неговата сянка, плахи и жалки, пълзяхме около краката му; закривахме очи, за да не го гледаме, обаче през пръстите си ярко и рязко виждахме неговия черен силует, изправен направо с планинските върхове.
На три пъти започвах някакъв весел разказ. Търках с ръце горещото си чело и се стремях да събера пръснатите си мисли, да си припомня ясни дни, за да влея в моята и неговата душа малко светлина. Напразни усилия! Спомените се бяха пръснали като подплашено стадо сърни след гърмежа на ловеца. Думите бяха изгубили всякакво значение и аз разправях монотонно и безцветно. И скоро мълчанието като огромна черна птица кацваше на самите ни глави. Усетили студенината, полъхнала от размаха на нейните криле, ние се споглеждахме.
- Продължавай! - настояваше той.
Аз покорно почнах да размотавам сивото кълбо на своята история, обаче нишката скоро се скъсваше и ние пак усещахме студенината на мълчанието.
- Слушай тогава аз да разправя нещо - предлагаше той и тутакси започваше да описва с още по-глух глас някаква скучна любовна интрига. Аз се мъчех да слушам, правех усилия да съсредоточа своето внимание, но схващах само звукове, лишени от смисъл и представа. Думите леко и несетно се плъзгаха по моето съзнание. Чужди и непонятни, те не оставяха никаква следа по него. Сякаш бяха бързокрили ластовички, докосващи с гърдите си спокойна езерна повърхнина, която отражава пепеляво, знойно небе.
- Много неприятно вие това куче - забеляза неочаквано другарят ми.
- Наистина, като че всичко е ясно за него - отвърнах аз и се вгледах в мрака.
Едно куче стоеше край пътя на малка могилка и непрекъснато виеше. Черният му силует бе попаднал тъкмо в безоблачната светла ивица и всяко негово движение рязко се очертаваше.
То бавно протягаше напред своята шия, допираше муцуната си до земята, а след това, прорязвайки мълчанието на нощта със зловещ вой, почваше полека да вие и вдига глава нагоре, като че ли отправяше жесток укор към безмълвните небеса.
- С удоволствие бих му изпратил един куршум, би ме облекчил краят на неговото виене - процеди другарят ми.
Наистина, в тоя вой имаше нещо зловещо, нещо мъчително. Бедного животно чувствуваше ужаса на цялата картина; то бе преживяло бурята на миналия ден, то бе помирисало изпаренията на кръвта и бе чуло тътнежа и отчаяните стонове. И като че ли неговият мозък не можеше да побере всичко това. То привеждаше глава, замлъкваше за минута, обръщаше се наляво-надясно, душеше въздуха, пак изправяше бавно, бавно муцуната си и почваше да вие.
И този вой, протегнат, замиращ в тишината, ми се струваше съчетан от хиляди, хиляди лепкави пипала, пипалата на безброй чудовища, които гъмжаха в мрака. Проклятие звучеше в това виене, проклятие, което като хладно обятие на ядовита змия притискаше сърцата ни...
- Коста, да пообиколим - предложих аз.
Другарят ми стана, без да отговори.
Тръгнахме. Надясно се чернееха неприбраните още трупове. Те повечето бяха паднали по лицата си. Любопитството, примесено със състрадание и ужас, приковаваше нашите погледи към тях. Напразно извръщахме глави. Нещо властно, някаква огромна магнитна сила привличаше очите ни... Близо до нас край дънера на оголено дърво, чиито клони приличаха на протегнати черни ръце, лежеше труп. Той беше ничком, с лице, заровено в окапалите листа, и сякаш самичък бе лист, отбрулен от безмилостната ръка на войната.
Минахме край него и спряхме.
- Кой ли е? - едновременно прошепнахме и двамата.
Това "кой ли е" проряза съзнанието ми, изпълни душата ми с любопитство и бурна печал и заблестя като остър заповеднически меч. Обърнахме трупа и осветихме лицето му. О, колко неща се четяха в изражението на това бледо, юношеско лице! А очите му!... Не, очите му не бяха очи на мъртвец. Те говореха, те питаха, плачеха и проклинаха!
В тях бяха съчетани хиляди думи, не, хиляди мъки, въпроси, мечти, скърби...
В тях се разказваше за светли младенчески дни, за родна стряха, за огнени очи на палава девойка, за пъргави наивни братчета, за баща, за майка...
Те шепнеха за света и сребристата лунна нощ, за светлата зора и теменужната привечер, за пъстрите цветя и бистрите потоци, за свежите морави и тучните поля. Те плачеха за свежата пролет и меланхоличната есен, за златното лято и снежната зима! Те плачеха за живота!
Те разказваха за угаснали надежди, за стихнали копнежи и помръзнало щастие...
Кому беше нужна моята младост, моята свежест, мойте сили? - питаха те. - Може ли някой да ми възвърне поне за един ден, поне за един час, за един миг това, което никога не исках да загубя? Може ли? Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта!... Проклет да бъде оня демон, който научи човека на братоубийство, проклет да бъде оня час, в който човешката ръка изкова страшен меч вместо работен плуг!...
...Не, това не бяха очи на мъртвец. Това бяха две стоманени остриета, потопени в отрова, които се впиваха в сърцето и мозъка. Погледът им беше лъч от някаква студена маса, наслоена от помръзнало проклятие, от непромълвени въпроси, от неизляно възмущение и вкаменен ужас...


"Сила", 24 май 1919

_________________
    "Has it ever struck you that life is all memory,
    except for the one present moment that
    goes by you so quick you hardly catch it going?"

Tennessee Williams, The Milk Train Doesn’t Stop Here Anymore
avatar
lisavegan.
ab igne ignem.

Брой мнения : 1580
Age : 24
Localisation : Nowheresville.
Registration date : 06.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Jane Undead on Пон 14 Ное 2011, 22:41

Любимия ми фантастичен разказ (и може би разказ въобще) - Призрак (Гхост). Писан е от някакви поляци и е велик смях.



GHOST
от Анджей Джевински и Анджей Жемянски



"Както се разказва в никъде незаписаните легенди,
съществува в космоса племето на смелите мъже от
планетата Земос наричана от някои Земя, които със
своето мъжество удивиха нашите братя. Дори расата
на Гхостовете, жестоките космически вампири, отстъпва
от пътя им..."

Гхостът висеше в безкрая на вакуума и се носеше стремително по
енергетичния лъч към най-близкия звезден куп, където се надяваше да намери
цивилизация на равнище, поне техническо. Приличаше на кълбо просветваща
мъгла, сливаше се с воалите на далечните галактики и затова нищо чудно, че до
този момент никой не го беше откривал. Така стана и с последните му жертви -
разумни гущери от някаква система от центъра на галактиката. Той прилагаше
прост, но винаги ефикасен метод.
Настигна кораба им, когато те напускаха собствената си слънчева
система. Промъкна се във вътрешността, тъй като умееше да преминава през
всякаква материя. там активизира телепатичните си способности и опипа
мозъците на съществата. Така разбра от какво се страхуват най-много. Може
да се каже, че нещастниците сами му показаха най-чуствителното си място. В
случая - ядрения реактор. Гхостът унищожи защитата с няколко енергийни
удара. Трябва да се признае, че съществата имаха основания да се страхуват.
Огненият балон го гонеше после на хиляди километри. Впрочем, честно казано,
в последно време той беше станал твърде самоуверен. Но можеше ли да бъде
друг, след като никога до сега не беше срещал достоен противник? Е, понякога
нападнатите същества се бореха отчаяно, но загиваха под смъртоносните му
удари.
Изведнъж той почуства надсетивни вибрации и започна да се
концентрира. На разтояние не повече от половин светлинна година прелиташе
космически кораб. Гхостът се наду като балон, прекъсна енергийния лъч и
изстреля нов лъч към масата на кораба. Всмука се и се понесе към него,
деформирайки пространството.

* * *

Мартин се обърна на другия хълбок и захърка гръмогласно. Това се
случваше всяка нощ и можеше да се очаква, че останалите са свикнали. Само
Роберт не можа да свикне. И сега той изруга през зъби и се надвеси над
долната койка. Тъмнината скриваше лицето на Мартин от убийствения му
поглед. Роберт се позамисли, а после свирна. Нищо. Пак свирна, този път по-
силно.
- Ей, да не си откачил? - изръмжа някой в тъмното.
Роберт не можа да разбере дали беше Капитана или пък Богдан, но за
всеки случай си замълча. После му хрумна нещо. Бързо се обърна и отвори
безшумно скривалището в стената, което отдавна беше обърнал в хладилник.
Грабна две кубчета лед и затвори вратата с лакът.
Първият студен снаряд не улучи целта, но явно вторият не я пропусна -
хъркането престана. След минута Мартин се надигна и хвърли леда на пода.
- Роберт, знам, че ти го направи - прошепна. - Ама че си говедо!
Онзи, към когото се обръщаше, се смееше безшумно, забил лице във
възглавницата.
- Ама че си... - изсумтя Мартин.
Стана и тръгна към коридора. Докато го нямаше, Роберт пак заспа.
Капитанът не спеше. Видя как Мартин се върна и отново си легна. Капитана
включи вътрешната връзка. Гармински, който дежуреше тази нощ в залата за
свръзка, спеше, изтегнал се на две кресла и опрял крака до вратата. Както
винаги, беше забравил за съществуването на камерата. Другите поне уж
неволно засланяха обектива я с вестник, я с нещо друго. Горкият Юрек, все
забравяше ... Капитанът нямаше сърце да го буди. Изключи екрана.
Гхостът се появи половин час, след като той заспа. Увисна като бяло
кълбо под тавана и освети лицата им. Дори се учуди, че толкова лесно му се
отдава да опипа мозъците им. Страхуваха се, страхуваха се до един. Страхът
им беше толкова ясен, толкова лесно беше да се открие за какво се страхуват,
че той без никакви проблеми можа да се концентрира и да унищожи онова,
което им беше скъпо. Няколко анихилационни блясъка и от кораба изчезнаха
няколко предмета. Иначе нищо не се случи, но Гхостът си знаеше работата.
Сутринта, когато разберяха какво са загубили, те щяха да изпаднат в паника,
а после ги чакаше дълга и бавна смърт. Сигурен в себе си, той се сви в малко
топче и увисна в ъгъла на стаята...

* * *

- Да не се казвам Мартин, ако не удуша този негодник! - Мартин
крещеше и дърпаше Роберт за краката.
Роберт се беше вкопчил в преградата и изглеждаше, че ще го смъкнат от
там само заедно със стената. В устата му зееше дупка:
- А мойте ишкуштвенни жъби, а? - изфъфли той.
Великолепната му зъбна протеза се беше изпарила яко дим!
- Веднага престанете! - нареди Капитана, вече съвсем буден.
- Капитане, този негодник ме преследва от самото начало. Заяжда се и
какво ли не, ама да ми открадне портофейла с всичките ми мангизи - това е
вече бандитски номер!
- Къде ти бяха парите? - подскочи Капитана.
- Ето тук, под възглавницата ... Сигурно ги е взел когато през нощта
отидох до тоалетната.
- Извинявайте, че се намесвам - обади се зад тях Богдан. - Но някой ...
Гласът му се прекърши. Ръцете му мачкаха някаква хартиена опаковка.
- Какво още е станало? - попита уморено Капитана.
- А, нищо ... Стори ми се, че ... - Богдан се надяваше, че никой няма да
забележи опаковката от средство против косопад в ръцете му.
Вратата се отвори с трясък. В спалнята нахлу Гармински, червен като
рак.
- Капитане! Някакъв кретен е откраднал нощес вратата на залата за
свръзка.
- Какво е откраднато? - от гърлото на Капитанахсе изтръгна странен
звук, сякаш някой отпушваше запушена мивка.
Гармински оголи зъби в измъчена усмивка.
- Вратата. Цяла нощ се опирах на нея... исках да кажа ... гледах я, а
изведнъж: ПРАС! и остана само гола рамка.
- Не дрънкай глупошти, Та тя тежи што кила - изфъфли Роберт, но бързо
замлъкна, защот Мартин пак посегна да го дръпне.
Първи се окопити Капитана. Откри, че холографският му апарат също го
нямаше.
- Чакайте, чакайте! Значи на всички е изчезнало нещо?
Екипажът беше готов да потвърди, но очевидно на всички едновременно
им хрумна едно и също нещо, защото се обърнаха към койката на Келвин,
шестият човек на борда на кораба. Мартин безцеремонно дръпна одеялото на
спящия, като че ли се надяваше там да намери своя изчезнал портофейл.
Келвин лежеше с блага усмивка и успешно се правеше на заспал.
- Келвин! - приближи се до него Капитана.
Спящият отвори подозрително бързо едното си око и рече:
- Здравейте момчета!
И се обърна с гръб към тях.
- Келвин! - ревна Мартин.
Това най-сетне го накара да скочи на крака.
- Извинявам се Капитане - започна той да обяснява, но не довърши.
Светкавично промени тона си: - По дяволите! Кой е направил това?! - Викна
отчаяно.
Проследиха погледа му. Рамката, в която беше поставено
бракоразводното му решение, беше празна.
- Капитане! - крещеше Келвин. - Това ми струваше пет години нерви и
половината ми заплата за адвокати - вече говореше през сълзи.
- Ще се побъркам! - изръмжа Капитана и хукна навън.
Последваха го до един.
След един час разправия решиха, че няма да се изпускат от очи, а след
това ще направят обиск. На всеки пет минути Капитана молеше виновния да си
признае, обещавайки, че няма да го накаже. Макар че ако виновен беше
Роберт, физиономията на Мартин не предвещаваше нищо добро за него...

* * *

Гхостът беше объркан. Той беше убеден, че като унищожи толкова
важни за съществата предмети, смъртта им беше сигурна. А при тях само се
ускори обмяната на веществата. "Всеки може да сгреши" - помисли си.
Същевременно още от самото начало му се видя подозрителна лекотата, с
която ги разшифрова телепатично. Вероятно бяха предварително подготвени и
съответно обучени. Реши по-нататък да действа открито. А сетне, като го
нападнат, да ги унищожи по обичайния начин. Отсега беше доволен, че ще
попълни кървавата си колекция с нови образци.
Шестимата закусваха сред мрачно мълчание. Гледаха се изпод вежди и
през демонстративната любезност прозираше опасността нечия чиния да
кацне върху нечие лице.
Гхостът, който се показа на масата във вид на светлинен стълб,
първоначално не направи никакво впечатление. Само Келвин се задави със
супата си. Но гласът, който се обади в мозъците им, предизвика панически
страх.
- Дойдох да ви унищожа - гърмеше в главите им. - Отбранявайте се, както
се полага на разумни същества.
- Гошподине, пошлушайте... - започна Роберт, обаче експлозията, която
изби солидна част от стената, прекъсна речта му.
- Това бяха само малка част от моите възможности! - отсече светлинния
стълб. - Сражавайте се! - изкрещя и придоби зеленикав оттенък.
Беше молекулното поле, вечното оръжие на гхостовете. За миг настана
тишина. Стълбът сякаш чакаше.
- Бягайте! - викна Капитанът, блъсна масата и хукна към коридора.
Останалите това и чакаха. Натрупах се при вратата едновременно, всеки
искаше да излезе и никой не отстъпваше. Най-накрая се измъкнаха и се
разбягаха из кораба.
- Във верига! - крещеше Мартин, който явно беше объркал нещата,
понеже се опитваше да се скрие в едно шкафче, още на пръв поглед два пъти
по-малко от него самия.
Келвин напусна кухнята на четири крака и без да губи време, се носеше
в същата позиция към асансьора. Останалите също изчезнаха по твърде
оригинален начин.
Гхостът застина неподвижно. Стана нещо, което, логично погледнато, не
биваше да се случва. Интелигентните същества не се бореха за живота си, а се
разбягваха в паника. Никога, откакто се помнеше, никой не беше постъпвал
така. Просто невероятно! Гхостът още веднъж огледа помещението и
затрепери. Очаквайки нападение, той се беше обвил с молекулно поле което
унищожаваше живата материя. При атака полето би се разредило върху
нападателите, а сега ... Сега той беше затворен вътре в полето като какавида в
пашкул и ако в течение на близките няколко минути не намереше жива
материя, то щеше да се разреди върху самия него. Гхостът разбра, че е
попаднал в собствения си капан. сериозно разтревожен, той отплува в
коридора. Най-близкото същество се пъхаше в малкото шкафче. Като го видя,
изкрещя пронизително и извърши чудо, затваряйки вратичката.
Напъхал се между два добре смазани робота, Мартин не знаеше, че е в
безопасност. Заобиколен от молекулното поле, Гхостът не можеше нито да
прониква през материята, нито да поразява с енергийни удари. Като горящ
храст той прелетя по целия етаж, но не намери никого. Оставаше му само
минута. Смъкна се по шахтата на асансьора и се натъкна на Гармински и
Капитана, които измъкваха от склада експлодера.
Ръцете на младия електроник трепереха така, че първият залп се
размина с появяващия се Гхост с цял метър но улучи вратата на склада с
хранителни продукти. В дупката се показа бледото лице на Роберт. Като видя,
че Гхостът се насочва към него, той хвърли бурканите с майонеза, които
държеше, и се пъхна в хладилника.
Отчаян, Гхостът се обърна и се насочи към Капитана. Той хукна към
асансьора, но се подхлъзна на размазаната по пода майонеза и се просна на
пода. Направи го тъкмо навреме, тъй като в същия момент над главата му
просвистя вторият залп на експлодера в ръцете на Гармински. Тизи път той
изкърти вратата на кабината за биологично регенериране. От шкафовете до
вратата изпопадаха изпогорели магнетофонни ролки. Гхостът не пострада, но
залпът го изненада и го накара да спре за миг, а това беше пагубно за него.
Разбра, че е загубил властта си над полето, което започна вихрено да се
усуква около него. страхът го разтърси. с последно усилие на волята си той
прати към охкащия на пода Капитан телепатичен лъч. С остатъка от
съзнанието си почувства какво е нещото, което това същество винаги се е
бояло да не загуби, и вече загивайки, унищожи това нещо с последния си
енергиен имплулс. После блесна с черни искри и изчезна.
В коридора се възцари спокойствие. Гармински вървеше към Капитана
на зиг-заг, убеден, че именно той е обезвредил чудовището. Повтаряше, че не
му се полага никаква награда и че това е било негово задължение. Капитана
още не беше дошъл на себе си и гледаше носталгично изцапаните си с
майонеза панталони.
- Шефе, за бога - изкрещя от склада Богдан. - Знаете ли какво е направил
този бандит?
Капитанът само мрачно поклати глава.
- Съсипал е целият ви запас от уиски. - обясни Богдан и освободи Роберт
от хладилника.
Капитанът вдигна очи "към небето".
- Ох какъв мерзавец. - прошепна към шкафчето, от вътрешността на
което се чуваха виковете на заклещилия се Мартин...

* * *

Това са последните слова на историята, която днес вече почти никой не
разбира до край. Обаче едно е сигурно. Расата на земляните трябва да се
избягва и затова, щом те се появят, ние напускаме планети и слънчеви
системи, за да не открият нашето присъствие. Трябва да попадат само на
необитаеми планети и мъртви луни - само така ще им попречим да ни открият.

Превод: Лина Василева
Набор: Дамян Огнянов (dog)
Диктор: Тодор Гайдаров (tosho)
Дата: 21 Май 1994
Час: 01:20 АМ
^^^^^^^^ :-)) - Григор

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by SunShine on Пон 14 Ное 2011, 22:58

Христо Смирненски - ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА


- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
avatar
SunShine

Брой мнения : 57
Registration date : 10.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by SunShine on Пон 14 Ное 2011, 23:00

Mindlock - Не знам как го е кръстил

- Знаеш ли, ходих на море сам тази година.
- Не ти ли беше скучно? – попита бръснаря, докато остреше бръснача.
- Глупости! Нямаш представа колко е хубаво да се разхождаш сам по плажа. Няма кой да те притеснява, да ти говори и да ти разваля гледката. – клиента се разпали, - И сутрин никой не те буди рано, за да ходите да се печете. Боже, колко мразя да се пека!
Бръснаря издаде одобряващо „мхм” и започна да маже бузите му с пяната за бръснене.
- Да! Беше страхотно. И на нова година бях сам! Много е хубаво, казвам ти. Сядаш си до елхата, гледаш лампичките и си отваряш шампанско. Идилия! Тихо, спокойно, няма кой да ти писка, че иска пиратки и да ти говори пияни глупости!
- Е, защо не с приятели?
- А, ами те всички се изпожениха и си празнуват с децата. Ужас! Представяш ли си? Готвене, чистене, приготовления... А накрая планини чинии! Не, мерси! Така си ми беше супер.
- Ами ти защо не се ожени?
Клиента мълчаливо загледа отражението си. Бръснача меко се плъзгаше по врата му.
- Да си сам е страхотно. От както съм сам ми е толкова спокойно! Преди, като още имах гадже, постоянно ме караше да ходим на кафе, да я возя натам насам... И сутрин ставаше рано и ме будеше. И не можеше да прави кафе. Какво ти правене, та тя дори не пиеше кафе! Като излезем навън си поръчваше мляко с какао. Детинщина!
Постоянно ме караше да ходим по ресторанти и дискотеки. Ненавиждам дискотеки! И ми викаше „Аси”. Пф, толкова го мразех тоя прякор. И ме караше да „си готвим”, което всъщност значеше аз да готвя, а тя да седи на дивана и от време навреме да се сърди, че съм сложил много сол. И се разстройваше и ми крещеше, че съм го пресолил, и отказваше да го опита. А накрая, след петнайсет минути убеждения и молби опитваше и, почти с разочарование, казваше „мда хубаво е”. Ох. Постоянно ми се караше, че й готвя мазни неща и ми казваше, че целулита й никога нямало да се махне с такава диета. По дяволите, та тя ме молеше да й готвя тези неща? И на всичкото отгоре нямаше целулит. Винаги е била с перфектна фигура, но как ще й го обясниш, че да ти повярва?
Ами нощем? Постоянно съм й дърпал одеалото, хъркал съм, въртял съм се... И като се събуди трябва да се събудя и аз, естествено. И се разстройваше за някакви глупости от миналото. Държеше ме буден нощем, въпреки че трябва да ходя на работа, за да си говорим за някое си там мое бившо гадже. И колкото повече ми се спеше, толкова повече й се говореше...
И постоянно ме караше да ходим за сладолед. Понякога трябваше да вървим адски дълго, в най-голямата жега, само за да си вземе една топка Линд. И то от специално място. Въобще не обичам сладолед. Но тя настояваше и ме караше да крача с километри, само защото харесва една единствена марка...
Абе, да ти кажа, страхотно е да си сам. Спокойствие, самостоятелност, живот... Страхотно е.
- Ахам. – бръснаря вече привършваше.
Клиента гледаше мълчаливо в огледалото. Сякаш съгласявайки се с някаква своя мисъл, рязко кимна на изображението си.
- Кога стана? – попита бръснаря сериозно.
Лицето на клиента стана мрачно. Болезнен спомен премина през погледа му.
- Преди две години.
- Какво беше?
Клиента за пръв път погледна бръснаря в очите. През огледалото.
- Не би ли трябвало да знаеш?
- Знам. Но трябва да го чуя от теб.
- Катастрофа.
Бръснаря разбиращо поклати глава.
- Знаеш правилата. Ще имаш една година.
- Знам.
- Сигурен ли си?
- Да.
Бръснаря отново кимна. Избърса останалата пяна от лицето на клиента си и махна пелерината. Клиента разтърка гладката си брада.
- Шест лева. – каза бръснаря.
- Само? – клиента беше учуден.
- Е, не само... – очите на бръснаря лукаво блеснаха. – Но засега шест лева.
- Не трябва ли да се подпиша някъде? –попита клиента озадачено, докато вадеше портмонето си.
Бръснаря се засмя.
- Мисля, че гледаш много филми. – отговори той и взе парите. – Приятен ден.
- Мерси. Чао.
Клиента сковано излезе от бръснарницата. Отново разтърка брадата си. Навън беше прекрасен ден и слънцето беше високо в небето.
- АСИИИ! – тънко гласче разкъса въздуха. Всякаш от нищото изскочи Тя и се хвърли на врата му. – ЗДРАВЕЙЙ!
- Хей! – усмихна се той. – Как си?
- Супер! Хайде да ходим за сладолед?
- До онзи на майната си?
- Естествено! Не искаш ли сладолед?
Той се ухили до уши.
- Душата си продавам за един сладолед.
avatar
SunShine

Брой мнения : 57
Registration date : 10.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by xRainbowx on Вто 15 Ное 2011, 15:04

о, тоя дет Бубс го е пуснала на Павел Вежинов и на мен ми е любим Very Happy

_________________
Hail Satan.
avatar
xRainbowx
Lil bunny Foo Foo

Брой мнения : 2496
Age : 23
Localisation : In a cereal box, The Supermarket
Registration date : 25.05.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Чет 01 Сеп 2016, 21:11

ИМПРЕСИЯ В МАКОВОТО ПОЛЕ
By: Nihilistic_Santa, writecraft.io


Светът беше слънчево златист, тревистозелен и яркочервен.
Лежахме из безкрайните макови полета и те ни правеха меко алено легло. Въздухът се тресеше от птичи песни и от Бетовен. Погледнахме назад и сивият град беше толкова далече, че .
Цялото небе беше една безкрайна дъга. Сетивата ни мечтаеха. И добрият бог Морфей ни приласкаваше в бездънното си царство на красота и удовлетворение.
Някакъв дядо строеше нещо, а около него притичваха двойка влюбени малки окапита. Ръмеше и капеше дъжд от микроскопични капчици сладък ром. Огромни милиардочасови дървета спускаха безкрайните си лиани наоколо. И между тях някакъв младеж строеше нещо.
- Какво строиш? - попита момиченцето.
- Време. - отговори дядото.
- Какво време? - попита старата жена.
- Строя място, където ще живеем вечно. Където нито една грешка няма да има значение, защото просто ще се върнем преди нея. Безкрайни полета, където ще сме заедно завинаги.
Малкото момиченце се засмя.
Безбройни стъпки отекваха по изоставеното гробище. Черното небе покриваше вселената. Миризмата на антибиотици изпълваше ноздрите, а каменният кръст привикваше заповедно. Искаш да избягаш, но не можеш, защото имаш само един ден над пръстта, а трябва да се свършат толкова много неща.
Тих морски бриз побутваше косите ни. И безбройните непроследими светлини на нощния кей ни привличаха с хилядите си загадки. Съвършенството е само миг. А небето се озари от падащи звезди.
Жестокият бог Морфей ни гонеше от прекрасното си царство в сивия ни град.
Синьото небе унило гледаше белите кости в червените поля.
***
- Нещастникът е заспал в мака. - каза фермерът.
- Сигурно не е имал представа какво е това.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 02 Сеп 2016, 01:29

Аз съм шашната и потресена...
Ванко, това е горе-долу каквото имах предвид от коментара си в "Да се влюбиш в Демон".



Вълшебство и прозаичен инат
By: zemeria


Нощта беше спокойна и звънтеше в романтична приказност. Звездите се открояваха ярко на фона на утихналия в очакване мрак, който сам се бе захласнал от статичния им танц.

Джон лежеше отпуснато в тревата. Очите му попиваха цялата харизма на това представление.
Очите на Джон се завъртяха от досада.

- Не можеш да ме караш да лежа тук и да наблюдавам звездите – сопна се той. - Това не съм аз. И не ми отива да го правя.

За пръв път пиша за Джон. Тихо възмущение наелектризира пръстите ми. Още не се познавахме добре.

- Извинявай, Джон – тонът ми натежа над него с насилено търпение – но не мислиш ли, че аз по-добре знам от теб какви са собствените ми герои? Все пак аз ги сътворявам.

- Знам това – смръщи се той, давайки си достатъчно време, за да си обясни всичко първо на себе си. – Но ти си пожела да съм такъв! Пожела си да кажа всичко това! – гледаше ме обвинително и объркано едновременно и това го правеше единствено безпомощен.

Изправи се на двете си ръце и краката му щръкнаха напук над поляната. Някакъв нелюбезен шум прекъсна красивата нощна хармония. Слънцето пролетя скоростно над небосклона и се взриви в луната. Тя избухна и образува купчина пепел в далечината.

- Мили Джон. Това няма никакъв смисъл. Ти ли го направи? – погледнах аз озадачено и изтормозено.
Той не отговори.

- И защо го направи?

- Защото не е важно да има смисъл за теб. Твоите герои не са теб. И не е нужно да са теб, за да можеш да ги разбереш. Представи си колко егоцентрично би било това!

Един приятел ми каза веднъж, че за него няма смисъл да измисля сюжета на разказа си. Той просто измисля героите и ги оставя сами да съградят историята.

- Това звучи също толкова мило, колкото и скучно – изправи се обратно на двата си крака и скръсти ръце. - И това е моят разказ. И мисля, че е нахално от твоя страна да нахвърляш пропитите си с носталгия момичешки глупости тук. Ти имаш цял един живот за твоите си мисли. Аз имам само разказите, в които решиш да съществувам.

- Сигурно е болезнено досадно да си зависим от нечие вдъхновение, Джон – погледнах го аз замислено. Почти беше състрадателно.

- Това, което наричаш вдъхновение, не зависи от теб. То не идва от теб. То е аз в главата ти. Аз се появявам там и ти давам причина да ме напишеш. Иначе за какво ще пишеш? За себе си ли? – очите му се ококориха предизвикателно в насмешка. – Та ти си била със себе си винаги. Толкова, че ти е писнало от теб. Иначе щеше да пишеш дневник.

Вярно е, че някъде в тийнейджърската възраст хората спират да си водят дневници...

- Добре, Джон. Този разказ ще си е изцяло за теб. Как смяташ, че ще продължи историята?

- Никак – изпъчи се той гордо и непоклатимо също като тона, с който проговори. - Няма да я продължа.
Погледнах го стъписана от магарешкия му инат.

- Но на мен ми се пише. И без разказа ми, няма да те има. А и става скучен. И никой няма да ме чете...

- Гледай си работата! – врътна се той и забърза припряно през полето, в което беше лежал.

Наблюдавах го докато не изчезна на хоризонта.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 02 Сеп 2016, 02:24


Плод


- Пиши: "Последна точка в краен пункт води до край на началото"

Той се събуди посред нощ. Не в легло, а на канапе с протрита кожа и разкъсан дунапрен, поддаващ се отдолу. Не беше канапе, не беше и нощ. Светеше бяла светлина, а лежеше на стар, клошарски матрак. Изправи се. Дълъг коридор с варосани в бяло стени. Навсякъде зазидано, където е имало врати. Стои една. Кабинет: "Д-р"...изтрито. Д-р кой? Д-р какво?
Направи стъпка...не, крачка. Вратата изскърца и падна тежко на пода. Мракът вътре се разля в светлия коридор. Проясни се. Фосфорна лампа със светулки седеше самотно върху стар, сбръчкан сак. Приближи се бавно. Картината изчезна. Появи се свещ. Восъкът винаги щом паднеше на пода се обръщаше и отново се стичаше от свещта, сетне пак падаше. Съскащ звук от нейде. Пламъкът трепна. "Вие ли сте..." - прошепна нещо, прошепна някой, прошепна нищо. Трясък от счупена стъкленица. Отново фосфор. После мрак.
Той се събуди. Не, всъщност сега спеше. Бял шум навсякъде, а телевизор - никъде. На пода - очила със счупени стъкла и залепени със старо тиксо рамки. Едно малко стъкълце покрито със засъхнала кръв стърчи нервно от ръждясалата рамка. Само то вижда.

- Сега: "Разбирането на гореспоменатото е плод, но не като крушата, а по-скоро на ум. Край."


By: PostMortem





_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 02 Сеп 2016, 02:48

Бог е в атома! ~ аз бих добавила, Бог е екосистема.

           
Смисълът се крие във всеки от нас, в онази необяснима частичка тъмна материя, или електромагнитен резонанс, който наричаме душа. И Господ, и Кармата, и Буда, и Съдбата, и Бъдещето, и Любовта – всичко е там, в една завита молекула ДНК.

* * *

- Съдбата определено е най-гениалният сценарист, живял някога. – каза Той и си дръпна сладко от пурата. – Ако бях на твое място, щях да стана историк.
- Не вярвам, че професията щеше да оправдае очакванията ти. – отвърнах от пода. – Представите ни за историята са доста ограничени.
Той размърда вежди и премести пурата в другата част на устата си. Беше седнал на стола ми, подпрял ръка на облегалката, и лукаво ми се усмихваше.
- О, не такъв историк, студенте. Не, аз нямаше да уча история. Щях да събирам Истории. – започна Той.
- Защо не го правиш сега?
- Мм, прекалено много задължения. И страдам от ония нов синдром, с недостига на вниманието. Прекалено лесно се разсейвам.
- Тогава защо си тук?
- Защото тайният ритуал за призоваването ми е две бири след два дни гладуване.
- Ясно.
Той се премести на леглото и взе китарата. Дрънна два три акорда и пак ме погледна.
- Е?
- Какво Е?
- Защо ме повика?
- Не знам. Бирата ми се стори най-калоричния избор за вечеря. – отвърнах.
- И двамата знаем, че не е така. Никой не лежи на пода, разговаряйки с халюцинациите си, ако не иска да разбере нещо. Хайде, имаш шанса да зададеш какъвто и да е въпрос лично на Мен. Не е ли вълнуващо?
- Вълнуващо е, но това може и да е бирата.
Той се ухили.
- Добре. Какъв е смисъла на живота? – попитах аз.
- Оригинално. Очаквах повече.
- И все пак.
- Смисълът на живота е да съществува. Пише си го в самата дефиниция – той яде и се възпроизвежда, за да продължи съществуването си. Всичко останало е плод на задънената улица в еволюцията, наречена Въображение.
- Хм. Очаквах повече.
- Знам. Като – „Секс, Наркотици и Рок енд рол”? Или „Щастие, Любов, Красота, Изкуство” и всякакви други лирични недомислици? Живота е доста по-прозаично нещо, от колкото си представяш.
- Добре, тогава ми кажи... – надигнах глава от пода аз, но Него вече го нямаше. Въздъхнах и събрах кураж да стана. След некратък дуел преборих гравитацията и седнах пред бюрото си. Погледнах снимката на момичето си, прочетох стихче на Пушкин и пак се замислих за Него.
Смисълът на живота е да съществува. А защо съществуваме? За Любовта, за Щастието, за Красотата и Изкуството. В крайна сметка, даже за Секса и Рок енд рола. Ухилих се и се проснах на леглото. Гледах как тавана се опитва да се отвинти от сградата и размишлявах. Той беше доста хитър – да го извърти така, че да не разбера, и в края на краищата да разбера. Доста хитър.

* * *

В дълбините на атома, в сложните връзки на молекулата ДНК, там където се намира Смисъла, Надеждата и всички останали човешки ирационалности, се чу плясък, подобен на този, който челото издава при срещата си с ръка. После един глас тихичко, но раздразнено каза:
- Айнщайн все пак е бил прав. Не за вселената, за глупостта.



By: SuperAwesome

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 02 Сеп 2016, 04:46

Напоследък не мога да спра да призовавам ЧЕРВЕНОТО ..... с цялата му гама от САКРАМЕНТИ. И сега я намерих, изписана, в цялата й кървава мощ!

ЧЕРВЕНО


Здравей, аз съм ЧЕРВЕНО.
приеми ме като дефиницията за интензивност в цветовия спектър.
Аз съм едната крайност - най-хубавата крайност!
Аз съм отлежало вино, обработен рубин и човешката кръв...
Аз съм егоизъм, мъст и желанието да си пръв.

Здравей, аз съм РИСК.
Аз съм копнежа за живот, аз съм солта на живота!
Нося неубоздана енергия, една тъмна материя и задвижвам кръвта във всяка артерия.
Но ако си слаб няма да ме понесеш...ще се разтрепереш и просто ще се разпаднеш.
Аз съм монета с две страни - около теб всичко ще изгори или ще изгориш ти.

Здравей, аз съм СТРАСТ!
Аз съм това което те движи напред. Ще те изгарям докато не постигнеш успех.
Аз съм нагон, желание и апетит за самотна топла плът.
Сливане, изгрев и сътворение... грях, предателство и престъпление.

Жаждата която проявяваш в най-интимните си душевни и плътски моменти.
Отдай ми се.Направи го! Нямаш избор! Просто искам да го искаш.
Така е по-сладко. Отдай ми се, така или иначе нямаш избор.
Аз съм огън. Ела при мен, никой не обича да му е студено!

С плам и жар ще те прегърна, а ако ми позволиш...ще те погълна.
Нека бъда част от твоята душа, аз дори съм една от съставките на любовта!
Нектарът на боговете...
проклятието на боговете...
...аз съм на изкусителят детeто.

By: al4i

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8149
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Любим разказ?

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите