Който го прочете ще отслабне, без диети!

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Арлина on Пон 02 Май 2011, 14:55

Само хлебарките нямат нужда от домашни любимци. NO FEELINGS ^^

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 25
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Пон 02 Май 2011, 16:57

Господ на Господ е домашния любимец на хлебарката, но очевидно съм го завъртял твърде некадърно на края х)

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Арлина on Пон 02 Май 2011, 18:41

А, така е по-добре. :Д

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 25
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Сря 11 Май 2011, 17:54

Кратка проза номер 88
Навярно все някога сте се питали защо досега не сте намирали порно с диви свине. Ако съм разбрал правилно и наистина сте си задавали такива въпроси, трябва да отидете на психиатър, защото това е зоофилия.
След като туко-що направихме света по-добър, помагайки за душевното здраве на хиляди хора (въпреки че единственото нещо по-малко четено от блога ни е конституцията на България), можем да си позволим да се държим арогантно и да казваме на всички как да живеят.
Затова ще мина направо към темата на днешната кратка проза, а именно хората, които карат другите хора да гласуват.
Драги хора, които карат другите хора да гласуват, родителите ви са роднини. Проблемът на тази и на която и да е друга демократична държава, не е, че има нисък брой гласоподаватели, а че има висок брой незапознати гласоподаватели идиоти, които гласуват за лица по телевизията. Ако смятате, че сте умен и че имате добра социална преценка, това не гарантира, че не сте идиот. От друга страна, ако сте прочел предизборните кампании на поне половината от политическите партии и имате елементарно понятие от икономика и елементарна социология, което се изявява в подобно образование или поне в запознаване на фундаментална литература на тази тематика, то тогава вие сте идиот запознат с проблема и имате право да гласувате . Освен ако не сте националист. Ако сте националист, не би трябвало да имате право да гласувате, независимо колко защитени доктората имате, защото някои заболявания са нелечими и вашето е едно от тях.

П.П. Организирам състезание по стоене на един крак с награден фонд два лева + душата ми. Всички, които искат да се запишат, да го направят като коментар в тази тема.

П.П.П. Има оплакване, че изкарвам зоофилията и национализма заболявания. Искрено се извинявам на всички зоофили.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Чет 23 Юни 2011, 03:22

Беше един от онези неособени дни на Морфинвил, в които отново никой не бягаше от нормалницата...
-Споходи ме невероятно налудничава идея!- Каза Разказвачът и размаха еднометровата си пура използвайки само мускулите на бездарно избръснатата си уста, която се изви в усмивка, напомняща крокодил.- Удари ме толкова ясно ! Почти беше халюцинация! Представих си свят с огромни сини морета пълни със сол и риба, където растенията излизат от земята вместо да летят, облаците са просто бели петна, в които никога не е изрисувано нищо, място в което алкохолизма се смята за порок.- Разказвачът премести пурата си в другия край на устата си и се огледа наоколо за всеки случай. Не искаше да рискува да слуша някой освен самия той. Иначе би получил сценична треска. Столът му забиваше шестте си крачета дълбоко в ярколилавата почва, короните на огромните гъби между, които се бе настанил заедно с уискито си и пурата си се намираха на около метър над главата му обрасла в коса с отровно-кестеняв цвят, а на още пет или шест метра над тях летяха и пърдяха кислород плоските дървета.- Свят, в който комарите не са абсолютни господари на всичко и в който децата не са просто страничен ефект от секса...
***
Беше един от онези неособени дни на Морфинвил, в които отново никой не бягаше от нормалницата и психопатите* заспаха спокойно веднага щом нахраниха психиатрите** и ги упоиха с триптамин, за да са сигурни, че ще сънуват кошмари. Принцесата отново щеше да изнасилва някакъв отвлечен младеж, засега го бе съблякла чисто гол и го разглеждаше с небесно лилавите си очи, а небето от своя страна се показваше като все по-неоригинално като за пореден ден бе изрисувало днешните боксерки на царя в един от огромните си облаци, рамката на който беше по-бледо лилава от останалото небе. С други думи особени неща не се случваха нито в огромния дворец, който имаше формата на огромна бутилка Джак Даниелс*** нито в селото около него. Гражданите на Морфинвил като цяло не се отличаваха много от останалите жители на Земята, бяха презаодоволени от гледна точка на храна и домашен уют, но никой не ги пазеше от скуката и безсмислието на живота им затова всеки намираше начин да го осмисли като бяга от него. Младият Трип Уолкър не искаше да умре от алкохолно натравяне с обикновенно уиски като неговия идол дядо му. Той искаше да умре от алкохолно натравяне със "Зелената вдовица". Не знаеше дали легендите бяха истина или не, но ако Зелената вдовица съществуваше той щеше да пие от нея и то много. Трип излезе от триъгълната къща, в която дойде, за да си спомни за дядо си за последен път и се качи на коня си. Проблема с намирането на "Зелената вдовица" бе, че се произвеждаше само в една единствена каляска, която пътуваше от място което никой не знае къде е на друго място което никой не знае къде е . А на всичкото отгоре се местеше от едно такова място на друго такова място постоянно като междувременно минаваше през пътища, които никой не ги знае къде са.Според легендите каляската била огромна колкото къща, около нея се носила остра миризма на разврат и цялата била в цвета на дъгата(черен).Трип загледа замислено само, за да симулира, че още не е измислил какво ще прави, но след миг се отказа от позьорство пред себе си и засили коня си на изток . Към Публичния дом.

*Персонала обслуждащ нормалницата. Хората, които се грижат добре за нормалните и ако е възможно отново ги правят луди.
**Опасни за себе си и за обществото. Нормалните.
***Или поне странни същества от съвършенно друг и различен свят, биха предположили, че замъка прилича на бутилка Джак Даниелс. Всъщност замъка приличаше изцяло на замък, а такова нещо като Джак Даниелс абсолютно не съществува.

Бащата на Трип твърдеше, че ако изживееш живота си в търсене на "Зелената вдовица" ще си останеш трезвен. Твърдеше, че само вятърничави и безотговорни хора се занимават с подобни безсмислени легенди и митове и даваше за пример чичото на Трип, който бе прекарал по-голямата част от живота си в търсене и сега живееше в Публичен дом. Публичен дом беше в град на не повече от 3 километра от Морфинвил. Ако някой можеше да помогне със знания за мистичната каляска то това беше Жорж Уолкър. Чичото на Трип беше петдесет годишен, щастливо женен, ревностен защитник на равенството между половете. Опитваше се да направи брака си полуотворен, което значеше, че и двамата ще имат право да правят секс с други хора. Полу в случая значеше, че тези хора винаги трябваше да са жени.
-Би било абсолютно справедливо скъпа! Имаш право да правиш каквото си решиш с която си решиш и аз имам същото право. Така постигаме равенство и свобода едновременно.
-Мисля, че ще е по-добре ако ми дадеш да правя каквото си искам с който си искам, докато ти правиш каквото си искаш с която си искаш.
-А справедливостта и равенството? Къде ще отиде правдата ни така!
-Звучи ми справедливо. По равно си е.
-Какво? Мъжете и жените не са еднакви. Не би било справедливо единия да получава едните другия другите. Все едно да дадеш на единия ябълки, а на другия грозде и да кажеш, че е същото.- Жорж погледна през прозореца и размърда физиономията си в няколко гримаси докато уцели подходящата, а след това извика.- Виж ! Трипи е тук! Хайде да го посрещнем!- Лицето на Жорж бе истинско произведение на изобразителното изкуство. По точно казано на сюреалистичното изкуство. Изражението му беше толкова невероятно изразително, че бе много по-пламенно и чувствено от душата му. Големите му черни очи светеха даже на тъмно, а усмивката му често седеше дори когато Жорж бе тъжен. Лицето му сякаш имаше различна душевност от него самия.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Пет 08 Юли 2011, 21:30

Планини


Срещата беше точно в шест часа, закъснявах. Щяха да ме изчакат малко, все пак винаги закъснявах и винаги ме чакаха малко или много. Отдавна искахме да покорим връх Ейс. Това ни беше нещо като фикс идея, затова бяхме започнали да се катерим - за да станем някой ден толкова добри, че да изкачим този връх. И най-сетне бяхме готови. Какво бяха десетина минути с цялото време, изхабено за подготовка, мечти и щастливо безсмислени разговори? Нямаше да им е проблем да ме изчакат.
Планината се виждаше от автобуса. Виждаше се заедно с цялото й отвратително, самотно спокойствие и отблъскваща красота. Цялата атмосфера ме отвращаваше. Винаги сме мразили планините, но обичахме да се катерим. И винаги го правехме по един необикновен начин. Ние не сме алпинисти, а творци, алпинизмът просто ни беше изкуството. Не само се изкачвахме по напоените с гробна самота скали, но ги променяхме. Превръщахме тъгата, която излъчват, в неподправено детско щастие. Наричам го силата на приятелството. Носихме топлината вътре групата си и тя стопляше всяка скала. Забележително е.
***
Автобусът стигна. Нямаше ги на спирката. Не може да ме бяха оставили за някакви си десет минути. Но ги видях през парцалите прелитащ сняг. Видях ги в далечината. Тръгнах да ги гоня.
***
Ходих след тях вече около час. Приближавах се, макар и бавно. Не разбирах какво става. Те започнаха да се катерят. По най-опасния и най-бърз път. Объркване беше обзело душата ми. Не разбирах какво става. Нямах обяснение, но щях да ги настигна и щях да разбера всичко. Забързах зад тях.
Не спираха да почиват. Това е лудост. Катерехме се по отвесни скали от около час и половина, но те дори не спряха за почивка. Забавяха, когато аз забавях и ставаха по-бързи винаги когато събирах сили и се катерех с всичка сила. Винаги бяха на едно разстояние пред мен. Но щях да ги настигна. Не мислех да се предавам. Джош е смешник, не би могъл да бъде по-корав от мен. Ах Джош... беше само на триисетина метра над мен, но въпреки това ми липсваше. Той беше неудачник, но и любимец на всички. Винаги имаше какво да каже, макар и никога да не бе на място. Саркастичното му чувство за хумор бе започнало да ми липсва... В душата ми върлуваше патологичното чувство, че никога повече няма да чуя наглия му глас...
-ДЖОШ!!!-Извиках с надеждата, че ще ме чуят. Но викът ми бе заглушен от гръмотевица. Гръмотевица, която раздра безоблачното небе.
Смрачаваше се и видимостта ми намаля, а с нея и надеждата. Не можех да ги виждам пред мен, което уби цялата ми амбиция да се катеря. Духът ми изчезна с фигурите им. Намерих пещера, в която да се скрия и се зазяпах в голите камънаци пред мен. Спомних си как преди две лета с Джош бяхме отишли да играем покер в някакъв бар. Всички бяха толкова огромни и яки, че ние определено изглеждахме невзрачни пред тях. Редяхме карти. И печелехме работната ми заплата за месец всеки ден. Като се замисля, сме били ужасно глупави, защото щяха да ни пребият даже да не ни бяха уловили. Но пък това никога няма да го разбера със сигурност, защото една вечер ни хванаха. И ни спукаха от бой. Стояхме си двамата и всички ни биеха. После бяхме в болницата заедно и се заливахме от смях, защото вече бяхме изхарчили парите им. Не съм бил толкова щастлив много пъти в живота си, въпреки че бях с три счупени ребра. Стояхме си там с Джош и се спуквахме от смях.
Погледнах навън. Още беше тъмно . Всъщност не беше минал и един час и навън, беше като някакъв снежен потоп, но аз излезах. И започнах да се катеря. Исках да ги настигна. И ги видях. Кълна се, че ги видях. Бяха на същото онова разстояние пред мен и се катереха също толкова бързо, колкото мен. Явно също бяха се скрили заради нощта, но не бяха издържали и бяха тръгнали отново. По най-опасния и най-бързия път. Щеше да ги види скоро. Съвсем скоро.
Тери също беше там. Красивото й лице също бе започнало да ми липсва. Беше толкова близо и не се бяхме виждали само от два дни. Но въпреки това ми липсваше. Спокойната й аура и добродушната и леко шеговита усмивка ги нямаше. Сигурен съм, че ако тя бе до мен, в момента не би ми било толкова нервно. Нямаше го заразното й спокойствие. Нямаше го нежния и успокояващ глас. Нямаше го и тихия й, винаги ободряващ смях. Нямаше го и безстрашието й, и вечния оптимизъм и гениалния непобедим точен разум. Тери я нямаше. Беше съвсем близо, но сякаш въобще не съществуваше. Когато майка ми умря, бях изпаднал в най-ужасно странното емоционално състояние, което съм изпитвал. Лекарите го описаха като депресия, но аз не го усещах точно така. Със сигурност имаше и болка и тъга, но най-лошото беше безсмислието. Просто целият живот изглеждаше толкова безсмислен, след като дори винаги силен човек като майка ми можеше просто най-мирно и тихо да умре. Единия ден беше жива, а на другия - не. Без битка, без кауза, просто с цялото безсмислие на съществуването си. Разни патетични, досадни и псевдострадащи лелки ми обясняваха, че аз съм смисълът на живота на майка ми и все пак аз съм останал, но ако аз умра по същия начин. Тихо, без кауза или борба. Тогава какъв е смисъла и в моя живот? Тери дори не се опита да ме успокои, но просто беше толкова сигурна, че смисълът е в това, което правим сега, че аз повярвах. Това, което правим сега. Не това, което ще остане зад нас, то просто ще бъде изтрито от времето. Но Тери ми показа, че живеем заради самият живот и си струва.
Ударих се в скалата и паднах на някаква издатина. Бях сигурен, че падах, но сякаш някаква сила ме пренесе над издатината. Сърцето ми биеше повече от за колкото му се плаща. Гледах цялата безкрайност под мен и се чувствах ужасно сам. Сякаш експлодира в мен идеята, че от сега нататък завинаги ще съм сам. За цялата безкрайна вечност. Погледнах нагоре към тях и продължих да се катеря. Трябваше да ги настигна. Трябваше да избягам от адската самота на скалата.
Марти беше най-отпред. Той винаги бе най-отпред. Не се интересуваше от опасността и затова тя толкова го обичаше. Винаги се оплиташе в най-сложните проблеми и винаги бе пълно с хора, които го мразят. И, разбира се, хора, които го обичат. Никой не оставаше безразличен към Марти и към мошеническите му изяви. И той бе започнал да ми липсва. Бе започнал да ми липсва ужасно много, заедно с цялата си досада.
-МАРТИ!!!- Извиках отново с надежда да ме чуят, но викът ми съвпадна с истеричния крясък на орел. Все си мислех, че орли няма в тази планина. Започвах да се движа по-бързо и те ставаха по-бързи с мен. Когато не издържах и забавях, те сякаш се уморяваха точно заедно с мен. И отново. Марти беше най-умният от нас. И най-наглият. Следваше някакъв свой си мироглед, който му диктуваше, че трябва да е нетърпим към всеки, който не харесва. Не се страхуваше да обижда шефа си и затова го бяха гонили от работа десетки пъти, докато накрая не намери шеф, който наистина харесваше. Марти пръскаше свобода. Около него винаги се чувствах силен. Осъзнавах как всички бариери са в главата ми. Осъзнавах как всъщност нямам нищо и колко хубаво е това. Защото когато нямаш нищо, имаш свобода. Марти ни даваше мощта да следваме морала, който усещахме като правилен. Трябваше да ги нсатигна. Трябваше да избягам от тази вечна самота.
Вече започнаха да изостават и щях да ги хвана. И върхът наближаваше. Остана още малко, последно усилие. Струваше си, това си бе сбъдната мечта. Поредната самотна, тъжна скала, която щяхме да превърнем в крепост на щастието и радостта. Поредната ли!? Не просто поредната, това бе перлата в короната ни. Най-великото ни дело. Все едно да превърнем ада в увеселителен парк. Последен напън и съм горе. Последен напън и съм при тях...
***
Качих се на върха, но нямаше никой. И той бе останал все същото парче самота. Бе като от детски кошмар, точно какъвто го бяхме заварили в началото. Обикалях напред-назад вече десетина минути, но тях просто ги нямаше. Бяха изчезнали... бяха изчезнали безследно. Погледнах нагоре и там беше цялото море от безсмислие и самота на живота ми. Погледнах надолу и там беше символа на всичко това. Погледнах напред и видях как от там се качва човек без екипировка. Катереше се тъй леко сякаш беше дете на скалата.
- Кой си ти? - попитах го аз със зле прикрита уплах. В очите му гореше пожар и въпреки него изглеждаше спокоен. Идеално изправената му стойка плашеше точно като меланхолично красивата скала.
- Дяволът.- отвърна той спокойно и недвузначно.
- Защо си тук? - не звучах изненадан. И не бях изненадан, сякаш бях очаквал всичко.
- Ти ми продаде душата си. -отвърна той бавно и ясно, сякаш имаше вечността. И все едно знаеше колко точно дълга е тази вечност.- Приятелите ти умряха още на миналата експедиция. Ти се спаси единствен.
Премигнах. Знаех, че говори истината. Чувствах се сам. Скалата победи. Типичната й самота бе отровила всички ни.
- Ти размени душата си срещу тази последна експедиция с тях. Но това е краят.
Погледнах към скалата и попитах мрачно:
- Тя победи, а?
- Да. Винаги побеждава.- дяволът се усмихна някак тъжно.- Такъв е естественият ред.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Съб 01 Окт 2011, 12:11

Love letter


Милейди, действително в този час Ви намирам за едно от най-прекрасните същества на познатия ми свят.
Стилът Ви за мен е нещо забележително. Никога не бях виждал човек, който винаги е преследван от подобна на вашата величествена аура. Не съм Ви уловил и за миг да вършите нещо и да изглеждате не както трябва, докато го правите. Даже когато извършвате дейности като миенето на чинии, над Вас все още тегне тази непокорна величествена маска. Дори ходите със стил (та дори навярно си миете зъбите и извършвате другите хигиенични и биологични нужди със стил). Та навярно, милейди, си мислите, че няма как да имате нещо общо с раздърпан циник като мен. Вашият приятен и ненатрапчив аромат на парфюм и перфектните Ви черти ви дават самочувствието да гледате толкова надменно над мен, че дори се държите мило, но с онова досадно дружелюбие, което не ми позволява да видя душата и същността Ви и, разбира се, което по никакъв начин не ми дава шанса да легна в едно легло с Вас. Доста тъжен факт в действителност.
Но, драга приятелко (вече смея да ви наричам така, дано не възразявате), мога да ви обещая, че в един момент целият стил и донякъде дори святост, които сте бранили цял живот, ще се сгромолясат (въпрос единствено на време е) и аз само се надявам да бъда там, за да видя това и да се освободя от митовете си за Вас. Защото наскоро, милейди, стигнах до странен извод. Ако опитаме да схематизираме човешкия живот и го разделим на три основни части, всяка от които характеризираме с основното, случващо се в нея, то бихме забелязали нещо доста страннно, неприятно и смешно. Животът ни, милейди, е една постоянна битка с нощното напикаване. В началото то властва над нас и с много мъки ние го отблъскваме, но уви след време то се връща и този път ни смазва. И един ден просто пълним гащите за последен път. Както аз, вечно пияният и жалък циник, така и Вие, прекрасно цвете на мечтите ми (и мокрите ми сънища). Искам един ден да съм там, за да видя ще можете ли да се напикаете и отново да запазите стила си? Та сега, избранице на моето сърце, виждате, че разликата между нас е твърде малка, защото цялата ви непобедима магнетичност и чар са твърде еднодневни притежания. Утре ще сте просто изкуфяла баба, а аз за моя жалост надали ще съм вашия изкуфял дядо. Доста тъжен факт в действителност.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Jane Undead on Съб 01 Окт 2011, 21:44

Това го помня последното. Още във форума на даскалото ми хареса. Smile
Има много смисъл в него.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 360
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Lobotomy on Сря 09 Ное 2011, 01:12

Имах ужасно странен сън. Сънувах, че както зорко бдя над децата си, виждам на ръката си странна пъпка.
Започвам да я чопля с пръсти, бавно разкъсвам горния й слой и продължавам да чопля, за да стигна по-нататък, но се оказва, че пъпката е по-дълбока отколкото изглеждаше на пръв поглед и ми трябва някакъв инструмент, за да продължа . И точно тогава в другата ми ръка виждам скалпел. И продължавам да се опитвам да изрежа пъпката от корена и ровя, ровя, ровя, докато в един момент осъзнавам, че съм стигнал твърде дълбоко, затова няма как да продължа. Трябва ми друг инструмент. Взимам ножа и отново ровя все по-навътре. После виждам, че отново коренът е твърде далече и чопля още. И още. И още. И още. И най-накрая стигам до корена. От мен е останала само една ръка, една глава, рамене и малко от гърдите. Краката ми са изрязани. Дробовете ми ги няма и нямам представа как все още мърдам, но аз продължавам да режа и да ровя, за да стигна до шибания корен. И най-накрая стигам и го изрязвам умело със скалпела. И тогава се усещам отделен от себе си. Вече не съм в самия себе си. И най-накрая разбирам. Аз никога не съм бил човека, който реже. Аз съм бил пъпката, която е била изрязана и това е краят на живота ми.
***
Събудих се от силна миризма на горчиви бадеми. Станах и осъзнах, че съм спал с дрехите си. Усещах, че аз успешно ходя в права линия, но целият останал свят се клатеше. Сякаш бях трезвен в една пияна вселена. Отворих вратата на банята. Писък. От там изхвърча жена в средната възраст с нож в ръка и изпъкнали, почти изскочили невменяеми очи.
- ТИГОУБИКОПЕЛЕТИГОУБИКОПЕЛЕТИГОУБИКОПЕЛЕ - редеше безспир жената и се опитваше да ме намушка, но аз умело избягвах ударите й и я хванах.
- Кого съм убил? - попитах съвършено спокойно.
- СИНА МИ, СИНА МИ, СИНА МИ ТИ УБИ СИНА МИ...- ревеше жената. Странно. Не помнех да съм убивал никакви синове. Ударих я по главата, тя изпадна в безсъзнание и я оставих на леглото. После излязох и тръгнах към работното си място. Всичко около мен премигаше. Сякаш го гледах по телевизията и получавах смущения в сигнала. Миризмата на горчиви бадеми ме преследваше. Минах през площада, където имаше тълпа хора. Приближавах се бавно и ме гонеше смътното усещане, че не трябва да го правя. Хората от тълпата започнаха да ми се усмихват и да ми благодарят. Смущение в сигнала. Пребити и куци деца, целите в кръв, ме молеха да не ги удрям. Смущение в сигнала. Хората от тълпата ми благодариха. Смущение в сигнала. Млади мъже, почти деца, с анархистки звезди върху дрехите си, тичаха към мен с рев. Смущение в сигнала. Хората ми благодариха и аз продължих към работното си място.
Участък. Влязох вътре и всички ме гледаха със страхопочитание. Бях им шеф. Миризмата на горчиви бадеми ставаше все по-натрапчива с всяка изминала минута в този странен ден. Стъпвах бавно към горния етаж. Горе се чуваше тропане. Крещящ деформиран старец заподскача към мен с кървав сатър в ръка. Хванах стареца и го ударих в стената.
- Какво правиш, дядо? - попитах с несекващо спокойствие.
- Дядо?!? - изхлипа сакатият.- Аз съм на двайсет.- загледах се по-старателно в него и видях, че въпреки това пребито, старческо тяло и изпотрошените зъби, в лицето му имаше нещо младежко.
- Какво правиш тук?
- Трябва да спася света от пъпката! Мислите си, че сте човекът, но вие сте шибаната пъпка! - двама полицаи го хванаха и започнаха да го шибат с палките. Миризмата на горчиви бадеми почти ме задушаваше. Откъде идваше шибаната миризма? Смущение в сигнала. Участъкът е разрушен, аз съм мъртъв и тълпите се смеят и прегръщат на гроба ми. Смущение в сигнала. Качвам се на последния етаж и влизам в кабинета си, където ме чака важен човек, който ще промени всичко както му кажа, защото вярва на съвета ми. Проклетата миризма на горчиви бадеми.
- Сър, новият закон е грешка. Опитите ни да се борим с насилието чрез насилие са безплодни. Не можеш да победиш огъня с огън. Така просто има повече огън. Колкото повече анархисти пребиваме, толкова повече деца стават анархисти. Тези, които мислят, че трябва да имаме власт, са идиоти. Да даваш такава власт на толкова слабо образовани хора е същото като да даваш тази власт на престъпници. Не бива да продаваме свободата заради страха, защото той ще се върне така или иначе, но когато свободата я няма, за да се бори срещу него, тогава той ще остане завинаги.
Човекът с власт се усмихна. Миризмата на горчиви бадеми започваше да ме задушава.
- Това е прекрасно, г-н Peur, но имате проблем. - миризмата на горчиви бадеми ставаше все по-силна. - Вие никога не сте ми го казвали. Никога, включително и сега. Не усещате ли тази натрапчива - смущение в сигнала. - на горчиви бадеми? - ставаше все по-остра, задушавах се. Кашлях и плюех, но нямаше ефект.- Това, г-н Peur, е миризмата на Цианид. Вие сте мъртъв. Това, което виждате в момента, е последният Ви сън. Вие сънувате. Всички, които се опитаха да ви убият днес, са плод на болната Ви съвест.
- Кой?!?! - изкашлях аз.- Кой ме е отровил?
- Аз съм само част от вашия ум, г-н Peur, предсмъртната агония в главата Ви, не знам нищо, което не знаете Вие. Може би анархисти, които също като вас си мислят, че са човекът, а не пъпката. Знаете ли, г-н Peur, странно е, че цял живот не се досетихте, че пъпката не се лекува с насилие, защото тя е самото насилие. Не можеш да я изрежеш, защото няма да остане нищо от човека, тя вече е пуснала пипалата си. Но можеш да я оставиш и да се надяваш, че ще мине. И го осъзнавате сега. Когато вече е твърде - смущение в сигнала.- късно - смущение в сигнала. - да направите - смущение в сигнала. - каквото и да е. Сбогом, г-н Peur. Миризмата на горчиви бадеми превзе цялата вселена.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by mindlock on Сря 09 Ное 2011, 23:13

Attention junkie.
avatar
mindlock

Брой мнения : 66
Registration date : 01.03.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Магнолия on Съб 12 Ное 2011, 14:25

And obviously he is not the only one ;]

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
avatar
Магнолия
Finite Incantatem

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Който го прочете ще отслабне, без диети!

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите