Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Конкурс за проза

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Конкурс за проза   Пет 25 Фев 2011, 4:07 pm

Ето го конкурса, който Lobotomy искаше ^^

От вас се иска да напишете разказ.
Като тема поставям 'брат/сестра', 'майка/баща' или 'баба/дядо'. Разбирайте го както искате, просто написаното трябва да има връзка, дори съвсем тясна, с това Smile

Конкурсът е анонимен. Изпращайте творбите си до мен с лично съобщение, а аз ще ги публикувам тук.
Срокът е 8ми март, след което нови неща не се приемат и започва гласуването, което ще определи победителя. Никой не може да гласува за себе си.
Гласуването става по следния начин: всеки избира три (примерно, т.е. ако се съберат достатъчно) разказа, като единия оценява с 3 точки, втория - с 2 и третия- с 1.
След избирането му ще се оповестят и авторите на разказите.

Успех! Smile
И УЧАСТВАЙТЕ, колкото повече, толкова повече!

Магнолия

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 01 Мар 2011, 2:52 pm

Нали искахте конкурс- ето конкурс.

Нека е свободна тема тогава, ама ако наистина сте били сериозни докато искахте конкурса, поне участвайте в него. Ако не- заключвам и други конкурси няма да има.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 01 Мар 2011, 3:04 pm

Аз ще пиша, имам идея още от първия ден, просто не съм намерила нужното време още.
Е, недей така, няма да има други конкурси. Може да се организираме за нещо, знае ли човек?
Но, давайте, пишете, да става интересно. Very Happy А и да свършим нещо, а да не пропада на вятъра...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Lobotomy



Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Пон 07 Мар 2011, 1:34 am

аз вътре.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Пон 07 Мар 2011, 1:22 pm

И аз като че ли.
май таман за утре ще съм готова. :Д

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Пон 07 Мар 2011, 2:59 pm

аз вече съм вътре! Wink

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Пон 07 Мар 2011, 5:53 pm

Така, получих няколко разказа, чудесни сте :*
Ако имате нужда от удължаване на срока, кажете. Ден-два не са проблем, нали? ^^
Ще ги пусна след като се върна, защото мнооого бързам, а влязох във форума между другото, че съм болна и ми е зле. Моля за извинение ииии не спирайте да пишете ^^

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Lobotomy



Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 12:18 am

няма ли да пускаме вече?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 2:59 pm

Ами, да, аз ги пускам вече, ако до довечера не пристигнат нови, може да се започва и с гласуването ^^

Така, ето и произведенията.


"Слънцето и Арно"

В полетата на прекрасната Тоскана, близо до град Флоренция, край брега на река Арно, се издигаше величественото имение на семейство Карини. Изглеждаше повече от приказно - обвиваше го гъст бръшлян, който се катереше по стените, за да достигне прозорците и да се установи под тях; така добре закриваше первазите, че изглеждаше като поставен в саксия, закрепена за декорация. Тухлите бяха боядисани в бяло, а керемидите на покрива им контрастираха със своя наситено червен цвят. Пред всеки прозорец имаше кепенци, а там където бяха отворени, се разкриваха изящните изрисувани пердета, които лекичко се полюшваха от повея на вятъра. Дворът на къщата бе също толкова красив, колкото и самата нея. Навсякъде се виждаха оформени храсти, разцъфнали плодови дървета и ароматни цветя. На места бели пътечки отвеждаха до вътрешността на изолирани кръгли градинки, в центъра на които имаше фонтани, а по окръжността им - абаносови пейки.
Господин Марко Карини бе известен богаташ. Притежаваше няколко фабрики за дрехи, печатница и двеста - триста декара ниви, за поддържането на които наемаше доста работна ръка. Единствената страст на живота му бяха парите и материалните блага; само за това мислеше, само за това говореше. Нямаше никакви други цели в живота си, освен да трупа още и още злато. Неговата съпруга Лаура бе съвсем доволна от амбициите на съпруга си: по цял ден обикаляше с карети, гостуваше в домовете на приятелки, за да злостови по адрес на останалите знатни жени от Тоскана, кипреше се пред огледалото, или обмисляше какъв точно накит или палто иска да си купи.
Тяхната дъщеря Каролина бе коренно различна - бе тиха, скромна, не обичаше да говори много; стоеше в стаята си, заровена в книгите на Шехеразада и си мечтаеше да бъде далеч от изкуствения безсмислен свят на своите родители, далеч от надменността и безнравствеността на висшето общество. Щеше й се да има истински приятели, които да я оценяват не по перлените брошки на задиплената й рокля, а по душата и сърцето й. Знаеше, че всички около нея са безсърдечни и безсъвестни - ако можеха, щяха дори да убият някого, стига в замяна да получат богатство или по - важно място в обществото. В моментите, когато я спохождаха тези печални мисли, тя поглеждаше през прозореца, загледана към безкрайния хоризонт и въздишаше. Понякога някога друга сълза се стичаше по бузита й. А сещайки се, че баща й иска да я ожени за един от най – лошите и коравосърдечни хора на света против нейната воля, се огорчаваше и угнетяваше толкова дълбоко, че с часове стоеше свита на кълбо на леглото си, умислена за печалното бъдеще. Сещаше се за отвратителната двойна брадичка на сребролюбивия чревеугодник и за мазния му лепкав глас, за чиито свойства биха завидяли всички производители на олио в цяла Италия, и в миг нещо в коремът й почваше да се гърчи. В моменти като този рижавите й къдрици се спускаха лавинообразно върху хладната й копринена рокля, а отделни кичури се отклоняваха от курса им и се завъртаха пред лицето й, закривайки изпънатите й скули и високото й чело. Единствено порцелановите й очи процепваха огнената плетеница и се взираха в нищото, застинали, студени и лишени от живот, като древногръцки статуи от мрамор. Понякога Южнякът нахлуваше през широко отворения прозорец и разхвърляше наляво-надясно замръзналата на гърба й коса, сякаш, объркал я с гривата на царствения лъв от африканските савани, желаеше да я събуди от мъртвешкия й сън, да й напомни какво е усещането да пори въздуха около себе си и да се наелектризира, докато краката едва докосват земята, преди отново да тласнат тялото напред в лудешки бяг; като че ли искаше да й вдъхне сили за живот и да й напомни, че някъде вътре в нея се крие метежно сърце, гърчещо се от неистовото желание да достигне Слънцето.

Уви, горкото момиче! Нямаше място за добри и чувствителни души като нея сред тези жестоки хора! Бе като малка сърничка сред глутница от изгладнели вълци. Макар и да имаше меко легло, пухкави възглавници и да закусваше хрупкави кифли с разтапящ се топъл шоколад, тя се чувстваше нещастна, защото бе сама в океан от безсърдечност, като удавник, който около себе си вижда единствено гладката морска повърхност, сливаща се с небосвода така, че светът заприличва на едно безкрайно синьо, което бавно изяжда всичко около себе си, поглъща го в дебрите си и го прави част от безцелното си съществуване, което не е ни материя, ни дявол, просто един вкочаняващ и пълнещ дробовете студ, който те завлича надолу и те превръща в забрава... Девойката предпочиташе да замине с някой керван и да се лиши от всичко това, стига да почувства поне малко топлота и човечност...
Точно пред прозореца на Каролина се издигаше един висок строен дъб. Когато бе жега, той й правеше сянка; при дъжд попречваше на капките да влизат през в стаята, затова и можеше необезпокоявано да наблюдава красивата гледка; сутрин птичките, които гнездяха по клоните му, й пееха сладкопойните си песни. Вечерно време момичето слизаше в градината и сядаше на пейката пред него, за да се полюбува на магията на сенките и нощните звуци. Затова Каролина бе много привързана към дръвчето и понякога му проговаряше, за да му сподели най - съкровените си мисли, като на най - добър приятел.
Една лятна вечер, в средата на юли, Каролина отвори прозореца си, седна по турски на кадифената си завивка, постави ръце на перваза и отпусна главата си върху тях. Щурците пееха приспивната си песен, луната хвърляше перлени отблясъци по листенцата на дъба и звездите блещукаха в безоблачното небе. Момичето се загледа с копнеж към ромолящата наблизо река Арно и въздъхна:
- Ех! Отведи ме надалеч оттук, скъпа приятелко! Някъде край ослепителните дворци на Слънцето: чувала съм, там, край перлените му покои, живеят хора, които не знаят що е омраза: те, пропити от първичната му сила, позлатяват сърцето си магия и топлина, и остават чисти, непорочни, неопетнени от болестите и злините на Пандора!

В този миг й се причу, че откъм вътрешността на дървото се отрони въздишка. Каролина се ослуша, но след като не долови нищо необичайно, реши, че си е въобразила. Но след няколко минути се разнесе същото звънтящо гласче.
Девойката доста се уплаши, защото реши, че някой крадец се е спотаил в клоните, изчаквайки я да заспи, за да може да се вмъкне в стаята и да заграби каквито ценни неща успее да докопа, и, отегчен от досадното чакане, не се е стърпял и е дал гласност на чувстствата си. Момичето пребледня, обърна се и хвана една от златните си брошки, след което я засили към стеблото на дъба и с треперещ глас запита:
- Кой е там? Чух те, че се криеш!
Откъм дървото се дочу още една, този път доста по – силна въздишка. Но никой не се показа. Каролина се надвеси над бръшляна, така че единственото нещо, което я придържаше към леглото, бяха пръстите на левия й крак. Колкото и да се взираше, не можа да различи никого. Девойката присви очи и напрегна всичките си сили, но отново без успех. В този миг я споходи ужасяваща мисъл и косъмчетата по цялото й тяло настръхнаха, сякаш ледена кофа вода се бе разляла по гърба й: Ами ако беше горски дух, или привидение? Паникьосано, момичето се отдръпна обратно вътре и тъкмо когато посегна към кепенците, за да ги захлопне и залости, а после да се шмугне под одеалцето си, когато едно звънливо гласче долетя откъм дъба.
- Не, почакай! Няма да ти сторя зло!
Каролина учудено извърна глава към дръвчето и това, което я видя, я накара да ахне от изненада! Едно миловидно момче с русоляви къдрави коси я гледаше от клоните му. Но това, което я смая още повече, бе факта, че се намираше не отгоре... а вътре в него! Напуканата кора като че преливаше в рамената на незнайното създание. Кожата му бе лъскава и светла и проблясваше в сребристо и платинено. Очите му сякаш принадлежаха на дива котка – бяха ярки и флуоресцентни. Оранжевата им окраска бе обагрена от кафеникави ивици и охра. Веждите му се извиваха дъговидно като арки. Изражението му бе ведро; изобщо, от него се носеше невероятна бодрост; лъхаше на пролет, на ранни пролетни цветя и на млада широколистна гора, цялата изпълнена с живот. След като първоначалното вцепенение на младата девойка отмина, реши да го заговори. Гласът й прозвуча треперещ и развълнуван.
- Но... ти кой си?
- О, - момчето се засмя – Ами, аз съм елф! Но не какъв да е елф, а горски! Това означава, че съм роден от сърцето на дъба ... и че съм твой най – добър приятел! Толкова време ти ми говореше, а аз те слушах и попивах твоите истории. Исках да те утеша, да те заговоря, но все още бях съвсем мъничък, просто малко слънчева енергия, една точица в средата на огромния дънер. Но вече почвам да пораствам, значи скоро ще мога да изляза оттук и ще мога да те отведа далеч, скъпа приятелко, ако искаш дори там, където Арно се влива, край палатите на Слънцето, в страната на Златните хора!

От този ден нататък Каролина всяка вечер слизаше при своя нов приятел. Понякога сядаше на пейката, друг път се покатерваше на някой от клоните. Всъщност предпочиташе да е на самото дърво, тъй като така по – лесно можеше да си говори с него, но въпреки това не го правеше често, защото знаеше, че родителите й имат очи и уши навсякъде – освен че всички слуги веднага щяха да я издадат, самите те имаха слава на много зорки хора – сякаш притежаваха невидим сетивен орган, който умееше да доловя трептения и звуци, отвъд границите на човешкото възприятие . Затова и дъщеря им отдавна се бе отказала от нощните бродения из къщата – колкото и да внимаваше да не издава шум, колкото и леко да стъпваше, те сякаш долавяха вибрациите от пухкавите й чехли и веднага долитаха на местопрестъплението, бързи като светлината и невидими като призраци, така че Каролина нито усещаше, че приближават, нито съумяваше да избяга преди да са я уловили. Последният път се бе оказал особено болезнен. Преживяването бе тъй страшно и неприятно, че щом се сетеше за него, сърцето в гърдите й замръзваше, лицето й придобиваше цвета на пергамент и хиляди иглички пронизваха изведнъж изстиналата й плът. Бе една зимна вечер и никак не й се спеше – бе завалял сняг за първи път в годината. Знаеше, че не трябва да излиза от стаята си, тъй като наказанията на майка й и баща й бяха особено неприятни, в духа на ледената аристократична жестокост. Но пък, от друга страна, белите снежинки изглеждаха толкова привлекателни, докато се спускаха игриво към земята. Когато проблясваха, осветени от лунното сияние, сякаш я зовяха да излезе на двора и да им се порадва. След като постоя известно време, завита в дебелото си одеало, зовът на сърцето й надделя над настойчивите убеждения на разума. Тя стана, метна на гърба си червеното си палто, с което съвсем заприличваше на Червената шапчица, отвори бавно вратата, защото в противен случай пантите щяха да изскърцат предателски в гробната тишина, а това щеше да означава край на идилията й за месец или може би два. След като се справи успешно с тази деликатна работа, Каролина се шмугна в коридора и заслиза безшумно по стълбите. Но тъкмо когато прекрачи последното стъпало и сърцето й се успокои, една корава ледена ръка я грабна за рамото и вледени кръвта във вените й, които сякаш се строшиха на хиляди парченца. Тя усети как в гърба й се заби орловия студен поглед на баща й. Каролина понечи да се обърне, но преди да успее да разбере какво се случва, усети нещо слузесто и жилаво да попада в устата й. В този миг погледът й се проясни и успя да различи три охлюва в ръката на Марко. В този миг нещо се помръдна на езика й и момичето изплю бълвоча право върху бялата нощница на баща си, надавайки най – ужасяващия и пронизителен вой, на който света някога е ставал свидетел..
Затова и, научила до какви предели може да достигне жестокостта на родителите й, Каролина реши да бъде по – внимателна. Нямаше да посещава новия си приятел по светло, защото през деня всички можеха ясно да видят всяко нейно действите; но не биваше да го прави и късно през нощта, защото тогава наказанията бяха най – сурови и отвратителни. Реши, че най – подходящият момент е по стъмване, когато все още й бе позволено да се разхожда из градината, но сенките бяха достатъчно нарастнали, за да има поне малко свобода на действие. И така, всеки ден тя слизаше при горския елф и оставаше при него за около един час, в който си разказваха истории и поучителни приказки; понякога се надпяваха, дръг път просто мълчаха, любувайки се на разноцветния залез, замечтани за светлото и щастливо бъдеще, което съвсем скоро щеше да почука на вратата им и да ги отведе далеч от тези отровени от сребролюбците места.
Да, но въпреки всичките си усилия, Каролина не успя да остане незабелязана от орловия поглед на хищните си родители. Една вечер, когато се прибираше от лов, Марко долови гласа на дъщеря си, който долиташе откъм сумрака на стария дъб. Това никак не му се хареса. С кого може да говори толкова късно вечерта? Очевидно не искаше останалите да разбират за него. Дали не хранеше тайно онези непрокопсани бедняци от семейство Берлиани? Или, в гъдите на бащата се надигна ярост, може би се срещаше против неговата воля с някой младеж, въпреки че я бе сгодил още от малко дете за Боко Реджини? Лицето на богаташа пламна от гняв, сякаш електрически заряди преминаха през юмруците му и черно перде се спусна пред очите му. В такъв случай щеше да им даде да разберат! И дъщеря му, и негодника! О, само да беше това, историята с охлюва щеше да й се струва същинска мечта!
Той се промъкна безшумно до Каролина, скривайки се в гъстите храсти до дървото така, че дори и да погледнеше към него, нямаше да успее го забележи. Мъжът притихна и се заслуша.
- Колко още време ти остава, докато се освободиш от дървото?
- Около три дни! Представяш ли си, само три дни и ще сме далеч оттук!
Бащата се намръщи и стисна зъби, обзет от няколко различни чувства, които се надпреварваха едно с друго в стомаха му – от една страна разбра, че дъщеря му наистина се среща тайно с някакъв младеж, дори възнамеряваше скоро да избяга от къщата; от друга бе много объркан, не разбираше какво означава, че момчето трябва „ да се освободи от дървото”; освен това го обзе неистовото желание да пролее кръв и да отмъсти, да покаже силата си и да де да се разбере, че волята му никога не трябва да бъде оспорвана! Ще бяга от него, така ли? „Ще види тя!” – помисли си бясно бащата и очите му пламнаха в червено, като че се превърнаха в котли от пещите на Сатаната – „Ще я науча аз нея!”
- Виж, виждаш, единствено краката ми от колената надолу и ръцете са свързани с дървото. Това означава, че процесът е почти накрая! Преди време наблюдавах един друг горски елф, в едно дърво на отсрещния бряг на река Арно. Не си спомням с точност, но не му отне повече от четири дни!
Устата на бащата зейна. Горски елф? Горски елф?! Но.. как така... съществуваше нещо, наречено горски елф и още повече.. дъщеря му възнамеряваше да избяга с него?! Марко за малко щеше да издаде присъствието си, тъй като старанието му да стои безшумно бе заместено от силното учудване, но успя да се усети миг преди да настъпи един паднал на земята изсушен клон. Така значи! Съществували горски елфи! Но що за изчадия бяха пък тези! Лудо умопомрачение разтърси бащата на Каролина и изгони всякакви други мисли и усещания от тялото му. Щеше да я научи! Горски елфи, значи! Е, сега щеше да запрати по дяволите всички горски елфи, феички и пеперуди! Кълбото от ярост в стомаха му като че се избухна и взривната вълна отправи лудостта към всяка една частица от тялото му. Той стана, изрева, избяга до стаичката на дърворезбаря, без дори да забележи ужасените крясъци на дъщеря си, която разбрала, че е разкрита, не можеше да си намери място от паника, след което грабна най – огромната брадва в стаята и с лудешки несвързани викове, досущ като демон от отвъдното, почна да сече големия дъб, докато дъщеря му безуспешно, през сълзи и писъци, напрягаше всичките си сили да бутне топора от ръката му, а горският елф се гърчеше по стеблото, целият облян в смола и кръв, като умиращо беззащитно горско животно.
Марко нанесе решаващият удар и дъбът се прекърши. Дървото се наклони встрани и се сгромоляса на земята, смазвайки всички храсти и цветя под себе си. Горският елф за миг остана безжизнен на земята, след което с ослепителен проблясък се превърна в златен прах и изчезна. Бащата остана неподвижен, загледан победоносно с демоничния си поглед към поваленото дърво, държейки топора във въздуха, незабелязвайки, че цялото острие бе изцапано с кръв, която се стичаше по ръката му и влизаше под ръкава му, недочувайки пронизителния вой на дъщеря си, която го удряше по рамото и крещеше неразбираеми нечленоразделни звуци, които бяха смесица от вопли, писъци и плач.
В този миг го осени гениална идея. „Знам как да я накарам да я заболи още повече! Ще насека дървото и ще запаля камината на стаята й! Ще я заключа там и ще залостя прозорците! Нека, нека се изпържи! Нека се задуши! Нека да накладя огън през лятото и да я накарам да гледа как проклетият й плъх изгаря в пламъците!”
Бащата изрева и се спусна към дъба.
Малко след като бе наклал огъня, и бе легнал да спи, Марко се събуди от миризмата на дим. Понечи да се обърне към съпругата си да я попита дали тя може да я помирише, когато се усети, че нея я няма – тя бе на гости у приятелки и изобщо нямаше представа какво се бе случило в тази необичайна вечер.
„Явно е подействало доста добре, а! Щом мога да го помириша чак оттук!”
Но в този миг почувства нещо странно.
Миризмата идваше от краката му.
И какво бе изумлението му, когато погледна надолу и видя, че от колената надолу се бе превърнал в дърво, цялото обгърнато от пламъци. Той не усещаше болка, но огънят скоро щеше да достигне до кожата му. Той изрева от учудване и ужас и понечи да грабне завивката, която бе на свита на топка до него, но в този миг разбра, че не може да помръдне ръцете си. Погледът му мигновено се стрелна към тях и изпищя като малко дете. Те също се бяха превърнали в дърво!
Мъжът паникьосано почна да се въргаля в опит да загаси пламъците, но не успя. Скоро огънят достигна тялото му и след доста време, което прекара в болезнени крясъци и викове, изгоря и се превърна на въглен.
А в съседната стая задушаващата се от жега Каролина най – сетне успя да отключи вратата със закопчалката на една от многобройните си златни брошки. Тя се засмя победоносно и се затича с всички сили към изхода на имението и продължи да бяга, чак докато стигна много, много далеч. Момичето се спря, огледа се наоколо и установи, че се намира в равнината, в една нива, засята с маслини. Не се виждаха никакви къщи, единстено светлинките от намиращата се в далечина нощна Флоренция едва мъжделееха в непрогледната тъма. Каролина се разтрепери и се строполи на земята, обърна се по гръб и се разрида безутешно, загледана в безоблачното небе. Но в този миг, точно над нея премина една падаща звезда и цялата рокличка на момичето се посипа със ситен златен прашец, който като придвиждан от невидими сили се събра на кълбо и с ослепителен блясък се превърна в красива изящна пеперуда, обагрена в оранжева окраска, прорязана от кафеникави ивици и охра.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 3:00 pm

*Без заглавие*


И ето аз дишам, ровя, живея. И мечтая, до колкото мога. Вселените от кал над мен се стягат в исполинска хватка. Но не спират моя ров.
Помня как изгасваха последните копнежи. И вярата в по-добър живот. И как изгаряха свещените химери. Спомням си и сивия си гняв , който вкочаняваше душата ми. И празния взор. Циничния дух. И светът отново бе ухаен. Но аз бях загубил свойто обоняние.
Но това е минало, неважно. И остава само като спомен. Защото има нещо ново, което ме възпира да се свия и умра. Това, че сивият ми гняв почервеня. И се превърна в един безсмъртен ров. И ще започна пак да дишам. Защото знам, отвъд вселените от кал има свят от злато и коприна. И мойта вяра е безсмъртна.
Плодовете на безкрайните години труд са тук. Дупката през тоновете кал ме възроди в този нов, прекрасен свят от злато и коприна. Молекулите на външен въздух галят всеки прешлен. И потъвам с радост в сребърните капчици роса.
Златното слънце се скрива. И над мен се спуска исполин. И аз, досущ като Икар, ще бъда смазан от моята мечта. Но вие, хиляди неверници, глупци в калта, не разбирате. Аз, макар и да съм смазан, пробих през тонове лайна. И докоснах слънцето. Помирисах въздуха. И плувах в роса. И ако е това цената, то нека мойто прешленестто тяло стане част от калта.
***
/смяна на гледната точка/
Настъпих червей.
Навярно знаете, че пламъка е само окисление. И слънцето е топка газ. И чудесата са само фокуси, извършени пред идиоти. И поезията е само опит да кажеш нещо тъпо, без да му личи, че е. И че хероина бие любовта 1000 към 1 . И че всеки герой е преуспял престъпник или егоманияк. И че няма смисъл да се борите за рая, защото едва ли ще прекарате много време там, преди да се наситите на всяко удоволствие, което може да ви предложи и да надживеете всеки смисъл, който може да ви даде.
Ако някой като мен е бил в трапа на окислението, на топката газ, на фокусите, на загубената магия на словото и е излязал някак, нека моля каже как.
***
Вчера сънувах клише. Принудих те да убиеш коте, за да отидеш в ада . За да прекараш вечността с мен.
***
Не искам да се събудя и да осъзная, че най-голямата борба на живота ми е била с високия холестерол. И най-големия риск, който съм поемал, е бил свързан с пресичането на Цариградско. Искам да се взривя и да усетя свободата на всичките ми частици. Искам да пътувам с кораб от остров на остров и да рисувам насекоми. А после да измисля еволюцията.
***
ЕТ МАЧИБО
***
Най-вероятно не знаеш, че всеки път, когато докосвам пъпа ти, всичките ти малки косъмчета настръхват. Искам да те кача с мен на ракета и да полетим към Марс. Мисля, че ако вече не си научила, сега е момента да разбереш, че се забъркваш с егоистично чудовище. Защото искам да видя себе си с крилата на Икар, докосващ слънцето, но искам да те има до мен. Защото когато пламъкът беше окисление, ти беше сламката магичност, за която се държах. И няма да те пусна.
Но не можем да продължим да караме по магистралата защото знам къде отива. И не искаме да стигаме там. Защото сивият ми гняв ще ни завладее. А и ти ще изгубиш своята магичност.
***
И сега усещам, че има нещо ново. Знам, че отвъд вселените от кал, окислението ще е пламък. Топките газ ще са звезди. Фокусите ще са чудеса. И наистина се надявам, ти, прекрасно късче магичност, да си с мен там.
***
/смяна на гледната точка/
Настъпих червей.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 3:01 pm

Ромео и Жулиета


Първо действие:

Ромео седи на леглото. Жулиета пържи яйца на олющена печка.
Р: Пак ли яйца?
Ж: Ако беше купил нещо друго, нямаше да пържа яйца.
Р: Ако можеше да готвиш друго, щях да го купя.
Жулиета слага яйцата в чиния и нервно я хвърля върху масата.
Р: Няма хляб.
Ж: Да.
Ромео започва недоволно да човърка яйцата.
Р: Уволниха ме днес.
Ж: Какво направи?
Р: Нищо. Защо все аз трябва да съм направил нещо?
Ж: Защото си некадърен и винаги правиш глупости.
Ж: Какво беше този път?
Р: Хванаха ме да дремя.
Ж(повишава тон): По дяволите, Ромео! Защо не можеш да останеш на една работа повече от седмица? Толкова ли е трудно, мамка му?!
Р(вика): Не е твоя работа! Просто не ми върви.
Ж: Заплата дадоха ли ти?
Р: Не. Оставаха 3 дни до аванс.
Ж(тихо; мие чинии): Няма хляб, защото нямах пари да купя.
Ромео опира глава на масата.
Ж: Излизам.
Р: Къде отиваш?
Ж: На пазар.
Р: Как ще ходиш на пазар, като нямаме пари?
Ж: Ще изтегля от банката.
Р: Че там има ли още? Така както се беше развихрила миналата седмица, надали е останало нещо.
Ж: Как съм се развихрила?
Р: Ами то не бяха обувки, то не бяха рокли...
Ж: Купих си един чифт обувки, защото на старите им падна подметката! И бяха от китайските, от които ме болят краката! Ако можеше да останеш на работа повече от ден, нямаше да се будя по цяла нощ от болки!
Р: Ами като си толкова добра в критикуването, защо не отидеш да си намериш ти работа?
Жулиета гледа с погнуса няколко секунди и излиза.

Второ действие.

Влиза Бенволио, усмихнат. Ромео лежи на леглото, свит на топка.
Б: Здравей, Ромео.
Р: Здрасти.
Б: Как си днес?
Р: Чудно. Уволниха ме.
Усмивката не Бенволио изчезва. Той поглежда тъжно към Ромео.
Б: Какво се случи?
Р: Задрямах и ме хванаха.
Б: Какво работеше?
Р: Охранител в банка бях.
Б: Охранител в банка...
Р: Виждал ли си Жулиета?
Б: Жулиета?
Р: Да, току що излезе навън.
Някой почуква на вратата. Бенволио поглежда тъжно Ромео.
Б: Ще се видим утре, друже. Надявам се да си по-добре.
Р(иронично): О, та аз се чувствам чудесно!
Бенволио излиза.

Трето действие:

Влиза Меркуцио. На ризата му има петно от кръв.
Р: Как си, стари приятелю.
М: Чудесно. Връщам се от кръчмата.
Р: Кой те е ранил така?
М: Тибалт ми разби носа.
Р: Къде?
М: В кръчмата де.
Р: И ти му остана длъжен?
М: О, разбира се, че не. Върнах му ресто. Утре ще видиш с какъв прекрасен син грим дарих погледа му.
Р(смее се): Защо продължаваш да се занимаваш с него, Меркуцио?
М: Той се занимава с мен. Има лошо пиянство.
Р: А твоето пък е тъй мило.
Меркуцио отваря хладилника.
М: Нямаш ли нещо за хапване?
Р: Не. Уволниха ме точно преди заплата.
М: Тъжно. И аз съм беден, друже. Нямам пари за ябълка дори.
Р: А с какво беше в кръчмата?
Меркуцио маха с ръка.
М: Къде е Жулиета?
Р: Излезе на пазар. Надява се да изтегли пари от банката.
М: Скарахте ли се?
Р: Естествено. Нямаше да е нормален ден ако не се бяхме скарали.
Меркуцио оглежда всички шкафове в кухнята.
М(недоволно): Ама вие май никаква храна нямате.
Р: Така се получава.
М: Ами добре, приятелю най-скъп, аз ще си тръгвам. Толкова дела остават, а денят е тъй кратък!
Меркуцио излиза.

Четвърто действие:

Жулиета се прибира с пакет и започва да слага продуктите в хладилника. Ромео идва зад нея и я прегръща.
Р: Ще се оправим, винаги се оправяме.
Ж: Омръзна ми да се оправям, Ромео.
Р: Недей така, мила. Виж, в банката сме имали нещо. Утре ще си намеря работа, по възможност такава с аванс...
Ж: И пак ще те уволнят.
Р: Не, този път няма. Нещата ще се променят. Ще заживеем нормално.
Ж: Десет години чакам да живея нормално, Ромео. И винаги нормалния живот започва от утре.
Р: Този път ще е различно.
Жулиета маха ръцете на Ромео от себе си и сяда на масата. Той сяда срещу нея.
Ж: Ромео, време е да бъда искрена с теб. Искам развод.
Р(потресен): Какво?
Ж: Отдавна не мога да търпя този живот. Заслужавам повече.
Р: Заслужаваш повече? С какво си заслужила повече, с гадните си пържени яйца?
Ж(ледено): Отивам да живея при Парис.
Р: При Парис? При онзи богат лентяй?
Ж: Да. Той поне може да ми осигори живота, който заслужавам.
Р(гневно): Значи така? Продаваш тялото си за италиански обувки и френски парфюми? Какво стана с онази Жулиета, която ми се кълнеше във вечна любов под луната?
Ж: Онази Жулиета порасна. И се сблъска с живота. Ти уби онази Жулиета, Ромео. И никога повече няма да си я върнеш.
Ромео става и хваща Жулиета в прегръдките си.
Р(лудо): Какво говориш, мила? Забрави ли нашата любов? Забрави ли терасата, под която те чаках след първата ни среща? Забрави ли тайната ни сватба? Не го прави! Остани при мен!
Жулиета се опитва да се отскубне. Влиза Парис.
П: Ромео!
Ромео пуска Жулиета и гледа гневно Парис.
Р: Ето те и теб, подлецо. Дойде да ми вземеш живота?
П: Тя сама реши да дойде при мен, Ромео.
Р: Ти, нагло копеле, идваш тук за да откраднеш жена ми и смееш да ми говориш снисходително?
П: Не говоря снисходително. Дойдох тук, за да се уверя, че нищо няма да й направиш. Да тръгваме Жулиета.
Жулиета хвърля няколко рокли в куфар и застава зад Парис.
Р(крещи): Не! Няма да ми я вземеш, животно!
Ромео се нахвърля на Парис. След кратка схватка е повален. Парис и Жулиета излизат.
Влиза Меркуцио.
М: Какво, по дяволите, е станало тук?
Р: Жулиета ме напусна.
М: Какво?
Р: Парис я отведе.
М: Ах, това копеле!
Р: Да... Помогни ми.
Меркуцио помага на Ромео да стане. Вижда продуктите на хладилника и започва да си прави сандвич.
М(с пълна уста): Ромео, трябва да ти кажа нещо.
Р: Кажи, друже.
М: Не мога да те посещавам тук вече.
Р: Защо?
М: Наех се на работа във фирмата на Парис.
Р: Какво?
М: Започвам от утре. Мисля, че няма да е редно да съм приятел със смъртния му враг. Все пак ще съм му личен асистент.
Р: Ще слугуваш на онази свиня?
М: Ами не, ще му помагам да организира деня си.
Р: И затова не можеш да си ми приятел?
М: Мхм.
Меркуцио си прави втори сандвич и го пъха в джоба си. Взима си кофичка кисело мляко.
Р: Това е абсурдно!
М: Ами да. Е, приятелю, благодаря за хапването. Чао.
Меркуцио излиза. Ромео клати невярващо глава. Сяда на леглото. Влиза Бенволио.
Б: Как си днес, Ромео?
Р: Жулиета ме напусна.
Б: И Меркуцио те предаде?
Р(учудено): Как разбра?
Б: Доста често ти се случва последно време. Пак си спрял да пиеш лекарствата си, предполагам?
Р(неразбиращо): Какви лекарства?
Ромео отваря ръката си и в шепата си открива купчинка бели таблетки. Бенволио поклаща глава.
Б: Ех, Ромео. Не трябва да се измъчваш така. По-добре ги пий редовно.
Ромео неразбиращо гледа ръката си. Влиза санитар. Хваща ръката на Ромео и събира хапчетата. Дава му нови и чаша с вода. Ромео объркано го гледа, след което зяпва новите хапчета.
Б: Хайде, изпий ги, ще ти стане по-добре.
Меркуцио излиза от тоалетната.
М: Недей, друже, той те лъже. Иска да те отрови.
Р: Но той е мой братовчед, Меркуцио! Не би го направил.
Б: С кого говориш, Ромео?
Р: Не се шегувай, Бенволио. Та Меркуцио е ето там.
Но Меркуцио е изчезнал. Парис се подава изпод леглото.
П: Ромео, не прави глупости. Изпий си хапчетата.
Р: Млъкни, свиня! Махни се от погледа ми.
Парис се скрива под леглото. Влиза Жулиета.
Ж: Как си скъпи?
Р: Жулиета?
Бенволио поглежда към вратата, но не забелязва влязлата Жулиета.
Р: Какво правиш тук?
Ж: Напуснах Парис. Връщам се при теб! Ще сме отново щастливи!
Жулиета сяда до него и хваща ръката му.
Ж: Дай ми хапчетата, скъпи. Нека бъдем щастливи.
Р: Но, защо сега? Защо реши да ме обичаш точно сега?
Ж: А защо не? Спомих си онази луна, на терасата. Спомних си нашата любов, Ромео!
Б: Те не са истински, Ромео. Това е просто един сън. Не ги слушай. Просто изпий хапчетата. Ще се почувстваш по-добре, обещавам.
Ромео поглежда замаяно Бенволио, след това Жулиета.
Ж: Не го прави, мили! Това ще ме убие!
Р: Прости, любима.
Ромео пие хапчетата. Стените на апартамента падат. Ромео се оказва в сива болнична стая. На прозореца зад него има решетки.
Б: Браво.
На вратата се почуква. Санитарят напомня, че времето за свиждане е свършило.
Б: Ще се видим утре, Ромео. Не забравяй хапчетата.
Бенволио излиза.

Пето действие.

Влиза Меркуцио.
М: Жулиета се уби с отрова,
отрова купи и за себе си Ромео,
и отрови се до своята любима,
която пък с камата му промуши
се в сърцето, за да е отново с него.
Но странна е играта на съдбата
и аптекаря, от когото беше купил
отровата Ромео, бе забравил,
че в шишенцето си вместо смъртоносна
бе сложил подлудяваща отрова.

Пак разделени са тез двама млади,
но тя е в гроба, а пък той- във ада.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 6:15 pm

Засега съм получила само това.
Може би времето не стигна за всички, скоро ще пусна нов конкурс, с по-дълъг срок. До края на деня се приемат нови, а след това започва гласуването.
Нещата не са променяни.
Едното не е разказ, въпреки че конкурсът е за разказ, но се приема, защото заглавието на темата си е "Конкурс за проза" и авторът си е съвсем прав.
Успех ^^

псс- това го написах преди мноооооого време, мислех си, че съм го пратила 0.о

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 9:21 pm

Йей, все още пристигат разкази Very Happy flower

Разговор


Когато капка докосва порцелановото гърло на мивката, звукът, колкото и да е нищожен, наранява тишината.
Кап.
Ел лежеше, свита в ембрионално кълбо върху зеления килим. Наум отбеляза драматзма в позата си, но я мързеше да се качи на леглото- това беше всичко. О не,не лъжи, не беше мързел- но пък беше всичко друго- умора, апатия, изтощителна ярост.
Всеки път, когато изпаднеше в такъв пристъп на ярост, мечтаеше си да полудее, мечтаеше го със всеки удар на сърцето и всяко ново свиване на диафрагмата.Мечтаеше мислите в главата и да се смесят в една хомогенна, рядка каша, след което да изтекат през ноздрите, през ушите, през отворените устни.
Кап.
Осъзнаваше, че се палеше лесно- меко казано. Всяко въгленче предизвикваше пожар при нея. Въгленче, което и хартиена кукла не би могло да подпали. Случайна забележка, добронамерена насмешка, поглед, движение..
Мразеше хората, които обичаше през осемдесет процента от времето си и ги обичаше през останалото- но все пак ги обичаше. Но днес, сега, тази минута спадаше към онези осемдесет процента....
Беше решила да се държи като добро момиче и да го раздава весело, а какво я посрещна? Безразличие не беше достатъчно силно.
Беше решила да бъде душата на компанията, а какво я посрещна?
Кап.
Мързеше я да завинти докрай проклетото кранче. Мързеше я даже да изпъне изтръпналите крака, свити близо до тялото и. Човек веднъж, съвсем съзнателно решава да бъде добър, обичан, обичащ- и какво? Сякаш бяха ритнали малко котенце пред гумите на минаващ тир. И сега премазаното животно се гърчеше вътре в нея, докато тирът отминаваше..
Кап.
- Мразя ги, когато приличат прекалено много на мен- заяви Ел на глас.
-И си напълно права, миличка- отвърна Гласът. Изтъщението, което беше оплело Ел в паяжините си, изведнъж се стопи.
Тя си надигна на лакът, след това на колене и се изправи. Гласът издваше от хладилника. Звучеше и непоносимо глупаво, но тя все пак отиде до хладилника, поогледа го и го отвори. Нищо интересно- кашкавал, бутилка кола, зеленчуци и прясно мляко, което не изглеждаше твърде прясно. Затвори хладилника със озадачено изражение.
-Отваряш ме, затваряш ме- раздразнено каза Хладилникът- В това няма никакъв смисъл. Бих казал даже, че съм обиден, млада госпожице.
Ел се развесели. Вече не се чувстваше уморена и изпълнена с горчива утайка- чувстваше се като първолаче на Коледа, напълно доволна от живота си. Явно беше полудяла най-накрая.Победа.
-Така значи- каза тя.
-Така, ами- отвърна Хладилникът- и си напълно права да не харесваш онези нехранимайковци, след като приличат на теб. Нервите ти, миличка, изобщо не са в ред. Минаваш, блъскаш ме, добре. Връщаш се обратно и ме блъскаш още по-силно.Накрая заставаш с лице към мен и започващ да ме риташ.Какъв е смисълът на това? имаш ли пари да ми купиш заместник?
-Не ми говори.- обади се Телефонът със клокочещ глас- Седи край мен в четири през нощта, гледа ме жадно, сякаш съм най-важното нещо в живота и, седи и чака. Мълчаливо, само от време на време докосва слушалката ми. Друг път- блъска ме с юмрук, изтръгва кабели, хапе жици и крещи "Майната ти, умри , умри"- всичко това бе издекламирано извънредно учтиво, само в последното изречение се усещаха строги нотки- Понякога изобщо не разбирам основата на нашата връзка, никак.
ЕЛ само седеше с отворена уста. Нали беше полудяла- никой не би трябвало да очаква от нея да прави нищо, така че просто щеше да седи и да гледа. И без това май нямаше гласни струни.
-Оплаквайте се- решително заговори Одеялото- Вие не знаете какво е. Хвърля се върху мене, хапе ме със зъби, бърше сълзите и сополите си- да, няма защо да се изчервяваш, не лъжа- бърше ги в мен, удря ме с юмруци, а през нощта се свива в прегръдката ми като коте. И какво правя аз? Съвестно, всяка нощ отдавам цялата си енергия на задължението си да я топля, да създавам мек комфорт. Някои хора биха могли да вземат пример от мен!
И, върховно възутено, Одеялото се сгъна на две.
Ел събра всички останали и сили и си затвори устата. Това беше добре дошло, защото и възвърна способността да се движи точно когато Хладилникът тръгна към нея. Сега гласът му звучеше изненадващо глухо.
-Значи ще ме удряш.- каза той.
-Значи ще късаш кабелите ми- изклокочи Телефонът и слушалката му отскочи настрани. Одеялото тихомълком се свлече на пода. Сетивата на Ел изпротестираха срещу тази инвазия и точно когато тя започна бавно да пълзи към Вратата, тя заговори.
-Няма да се отворя.
А, стените, стените със сини тапети на жълти лилии, зашепнаха в хор и то така, че шепотът им беше по-силен от всички викове на света:
-Ти можеш само да нараняваш. Защо очакваш нещо различно от другите?
И те тръгнаха към нея- само преди някакви си десет минути тя за нищо на света не би повярвала, че стена може да върви- но сега запълзя още по-бързо към вратата. Стените се ринаха напред с бясна скорост и последното, което видя, бяха размазани жълто-сини водовъртежи от цветове, които надскочиха пределите на зрението и. След това настъпи тъмнина.
Когато се събуди, очакваше да има ужасно главоболие или виене на смят, затова се приготви да се намръщи. Посел се сепна- нямаше нищо, абсолятно нищо. Устните и, готови да се свият, се отпуснаха. Мебелите край нея мълчаха, а стените със жълтите лилии си стояха по местата. Ел се изправи с усещането, че нещо не си беше на мястото.
Саксиите? Не, до прозореца, както винаги- май трябваше да полее кактусите, изглеждаха изпръхнали, жадни. Книгите? Гардеробът? Не. Тогава погледна надолу и видя тялото си сгърчено на земята. Леко паникьосана, тя легна отново, полежа, успокои се и отново се опита да се изправи. Изправи се, но тялото си остана там- захвърлено като опаковка от вафла. Паниката леко нарасна. Естествено, трябваше да помисли логично, това не значеше...
-Не би могло...-прошепна тя.
-Ами, естествено, че би- отвърна Хладилникът.
-Аз не съм мъртва.
-Ами, всъщност да, мъртва си- отговори той.
-По-мъртва няма накъде- допълни Телефонът.
-Но....защо?- нямаше какво друго да попита.Да се разреве би значило да се опита да излъже себе си или да изиграе сълзлива пиеса- ни повече, ни по-малко. Не можеше да каже, че съжалява. Но беше ужасно, ужасно объркана.
-Инфаркт- обясни Телефонът.След което иззвъня.- О, онзи твой ужасен червенокос приятел се е сетил да ти звънне, за да ти се извини...доколкото думата "извинявай" присъства в речника му. Естествено, скоро той ще разбере, че няма на кого да се извини. Хихи.
-Тоест- каза Одеялото- трябва да те поуспокои фактът, че ти се спасяваш- най -вече от самата себе си- а на другите оставяш да плуват във вината, срама и задължителното скърбене.
-Спокойна съм- поясни Ел и се прекъсна- Те ще скърбят?
-Задължително. Всички го правят. Скърбиш даже за враговете си-понякога даже за враговете повече, те са жизнено необходими, иначе се налага да мразиш приятелите си, няма как да не скърбиш за нещо жизнено необходимо. Да, ти ще бъдеш ожалена и прежалена.
-И...- Ел се поколеба- къде се предполага, че трябва да отида сега?
-Ами- Вратата рязко се отвори, заливайки стаята с водопади ярка светлина- там!
Водопадите издава от една стълба- стълба, която водеше нагоре. Толкова нагоре, че Еверест изглеждаше детска катерушка пред това "нагоре". Толкова нагоре, че всички посоки изглеждаха безсмислени. Нагоре и
нагоре, без връх, който да се вижда, а около стълбата имаше нищо.
Ел не беше виждала нищо преди това, така че се втренчи в него за около минута- наблюдаваше очаровано- и се сети как толкова пъти безуспешно се беше опитвала да си представи нищото. Сега разбираше защо така и не успя- то не беше нещо, което можеш да си представиш нито нещо, което подлежеше на описание.
То беше цепнатина насред лъчистото пространство, в която очите ти пропадаха,цепнатина без дъно и стени.
-И какво?- попита тя.- Нима всички онези приказки за Рай, градина и ябълки излизат верни? В такъв случай няма смисъл изобщо да отивам там, стълбата ми би трябвало да води надолу.
-Не казвам нищо- намигна Телефонът (Ел загуби връзка с реалността за момент, поне с тази, в която телефоните намигаха)- не, не казвам нищо, но не бих казал, че тази стълба води към, хм, Рая. Бих казал, че води към различно ниво на съществуване или към Големия край, където в крайна сметка душата ти се разтваря в нищото като прах за пране в топла вода. Но защо да го казвам? Ти сама ще разбереш. Точно по тази стълба, да, по нея трябва да тръгнеш. И сама да разбереш...
Ел се поколеба на вратата, със крак, изнесен напред.
-Те ще скърбят? -попита тя.
-Ще скърбят- отговориха всички възможни мебели, плюс посудата.
-Родителите ми...
-Ще са доста потресени, но и те вече са към края си, приемат нещата по-нормално.
-Тогава ще вървя- каза тя и повече не се обърна назад. Стъпало след стъпало, превръщаше се в миниатюрен черен силует на фона на бялата светлина, силует- играчка и накрая, когато беше не по-голяма от детски нокът, Вратата се обади.
-Е, можеше и да ме затвори.
-Ще се затвориш и сама- тросна се Телефонът.После изцъка тъжно.
-Тя беше добро момиче, въпреки всичко- тихо се обади Мивката, която беше доста сантиментална.-Знаете, никога не оставяше водата пусната, още откакто беше малка.
-И даже не удряше като хората-дрезгаво каза Хладилникът.- Беше по-скоро приятелско потупване..
Телефонът иззвъня.
-Хей- изклокочи той- май скоро ще си имаме посетители. Онази нейна досадна позната с черната коса. По-досадна от смъртта, всички можем да потвърдим. Да не говорим колко несправедливо постъпи онзи петък...
Телефонът замълча- постоя тихичко няколко секунди.
-Знаете ли, лудостта е латентна болест, която живее във всеки човек- обяви той- трябва ти само един специален ключ, специално побутване, емоционален шок, който да я отключи...
Усмивката на Хладилника не можеше да бъде по-широка.
-Мисля, че бих могъл да отварям и затварям вратата си в подходящия момент. Няма кой да остане равнодушен към това.
-Аз ще иззвъня- каза телефонът- със всички сили точно когато нечия ръка докосне тялото и.
-Аз ще мигам- каза Крушката- всички знаят, че това е признак, че има присъствие на дух в стаята- лампите мигат.
Стените се изсмяха.
-Ave, Maria- пропяха те едновременно със перфектното си сопрано.
Постепенно стаята се изпълни със смях- по-слаб там, по-силен тук.
-Мисля, - обобщи Одеялото, потривайки лявото си ъгълче в дясното- че всеки, който стъпи тук и има неплатени дългове към празната обвивка, която лежи на пода, ще се научи да общува с мебелите.

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 10:35 pm

Магнолия таман се канеше да обяви, че конкурсът е отворен за гласуване, когато изчезна. Проблеми с нета? не знам. но се нагърбвам с тежката отговорност аз да го кажа.
Smile
Гласувайте!
Аз давам гласа си за "Без заглавие".

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 10:43 pm

Мерси. Very Happy
Временна класация ;D
Нека гласуването продължи до 15ти март включително.


Слънцето и Арно -0
Без заглавие -1
Ромео и Жулиета -0
Разговор -0

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
mindlock

avatar

Брой мнения : 66
Registration date : 01.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 10:57 pm

Аз казвам Слънцето и Арно.

Но ще е по-добре да се направи отделна тема с анкета според мен.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 11:05 pm

Анкета....ама нали трябва да сме сигурни, че никой няма да гласува за своето?
не че подозирам някого, хич, но така е по-честно.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Lobotomy



Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 11:19 pm

Анкета и всеки е длъжен да гласува за своето.
Така става същото.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 11:21 pm

Имам проблеми при теб - не разпознавам кога си сериозен- обаче приемам, че не беше в предишния си коментар.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 11:23 pm

Ее, няма голямо значение, какво толкова пък сега.. Анкета или не - не ми се струва чак толкова важно. Наистина без анкета няма шанс от измами, въпреки че се съмнявам някой наистина да излъже. О.о

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Вто 08 Мар 2011, 11:25 pm

Еми и аз, ама пък кого толкова ще го заболи да пусне едно мнение.
не е като да даваш бъбрек.

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Lobotomy



Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Сря 09 Мар 2011, 12:20 am

а еми добре.
Не знаех, че е толкова изключително опасно да се пазим от възможни измами х)
Все ми е едно като цяло =)
Паричната награда така или иначе е 100% моя .

Само предлагам да го пуснем в нова тема всичко и да няма офтопик коментари щото се оплитат много нещата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html
ερsilonε

avatar

Брой мнения : 3163
Registration date : 12.10.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Чет 10 Мар 2011, 3:33 pm

хора, може ли да ме изчакате да гласувам утре?
просто днес няям никво време да чета разказите.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арлина
après moi le déluge
avatar

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Чет 10 Мар 2011, 7:11 pm

Няма проблеми- и не забравяй, че темата за гласуване е отделно. :д

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ερsilonε

avatar

Брой мнения : 3163
Registration date : 12.10.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   Пет 11 Мар 2011, 3:05 pm

нямах време да я потърся и затова писах тука. ;д
е сега почвам да чета.

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Конкурс за проза   

Върнете се в началото Go down
 
Конкурс за проза
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Архив :: Кошче-
Идете на: