Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Кървава роза

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Кървава роза   Чет 10 Мар 2011, 4:38 pm

Това го пиша в движение, т.е. още не е завършено. Имам си идеята, също и персонажите... Може да е малко... брутално, но няма да му сложа възрастова граница. Ако съм допуснала грешки, се извинявам. Не е било нарочно, а от недоглеждане. Надявам се да пробуди интереса Ви и да коментирате. Няма да се разсърдя на никой, който е пожелал да се изкаже отрицателно за... творбата ми. Друго? Няма засега. Wink


ПРОЛОГ
ДЕКЕМВРИ, 2000 ГОДИНА


Кръв...
Взирах се онемяла в белите рози, пръснати по пода на кабинета. Красивата тежка ваза, в която явно са били натопени, бе на земята и се бе изтърколила настрани. Малкият килим поставен по средата на стаята пред бюрото попиваше водата от счупената ваза, а розите бяха опръскани... с кръв...
Имах нещо като хематофобия. Казано на по-разбираем език, това е панически страх от кръв. А ето, че само за няколко месеца, откакто напуснах България и спокойния си живот, аз живеех на ръба и вървях по пътека, опръскана... с кръв... Може би никога нямаше да разбера, че имам такава фобия, но преди няколко години дъщеря ми си пукна главата в една люлка, докато играеше в парка и с писъци, които и досега не можех да забравя, се втурна към мен. Кръвта й шуртеше от челото, стичаше се на вадички по бузките й и в първия момент аз не можех да разбера дали си бе счупила черепа. Всички звуци около мен бяха заглъхнали, сякаш ги чувах от много далеч, а движенията на малката, която препускаше към мен, ги виждах като в забавен каданс. Имах усещането, че съм засмукана от някаква дупка и аз самата се намирам във вакуум. Дори когато тя се притисна към мен, аз така и не можах да се събудя от транса си и да реагирам адекватно... Като в сън видях как майката до мене, онази с бебешката количка, която ми кимна, когато седнах на пейката до нея, ме раздруса, извика нещо... После сграбчи пищящото дете и хукна към спешния кабинет, оставяйки близначетата си на приятелката си. Тръгнах след нея, но и досега не си спомням как сме стигнали, не си спомням как са приели дъщеря ми... Стоях в чакалнята и отбелязвах ставащото около мен, сякаш се случваше на някой друг.
И сега се чувствах по същия начин. Стоях зашеметена, облегнала гръб на вратата, а краката ми сякаш бяха заковани за пода. Въздухът излизаше със свистене от гърлото ми, а собствената ми слюнка бе като топка и ме задушаваше. После погледа ми се вдигна от пръснатите цветя и видях убиеца, който тъкмо избърсваше ножа си в дрехата на Роденко. Роденко... От скоро почнах да псувам дъртото копеле и сама себе си да се убеждавам, че заслужава смърт, но да го видя отпуснат на въртящият се стол пред бюрото му с прерязано гърло и изцъклените му очи да се взират в мен, бе... жестоко, трагично... Кръвта от артерията му течеше като вода от спукан кран и мокреше ризата му. До носа ми достигна тежка, сладникава миризма и най-накрая с усилие на волята отместих очи от Роденко и извърнах глава от грозната сцена.
Сълзите ми изненадаха и мен. Те потекоха по бузите ми и аз затворих очи.
Когато отново ги отворих, убиеца стоеше срещу мен и аз погледнах към ръцете му, търсейки ножа между пръстите му. В главата ми проблесна образа на Таня. Очаквах смъртта си и се молех да не почувствам огромна болка, когато острието се забие в кожата ми и прекъснеше безсмисленият ми живот така мигновенно, както вероятно бе започнал. Бях просто грешка, недоразумение и понякога ми се е искало да сложа край на този абсурдизъм, да спася себе си от агонията да нося чужди грешки, но с неудоволствие разбирах, че ме е страх. Страх ме беше от болката, страх ме беше от кръвта... Колко жалка съм всъщност, нали?! Безволева, смирена, плаха... Дори когато говорех гласа ми, сякаш се извиняваше, че изобщо се е обадил - беше тих и ошлайфан от нагласата ми, че не изказвам кой знае какви дълбокомислени поучения.
Бледосините му очи бяха втренчени в мен и аз отвърнах на погледа му. Видях как ръката му се вдигна и той проследи с пръст сълзата, която в този момент се стичаше по бузата ми. После постави ръката си под брадичката ми и изчака тя да капне върху възглавничката на показалеца си. Вдигна ръката си до устните и езика му я облиза.
Нямах време да констатирам този странен факт, защото веднага след това усетих пръстите му, които се обвиха около китката ми и той ме дръпна от вратата. Сложи си ръкавици, отвори я рязко и ме повлече след себе си по дългия коридор. Отиваше към задният изход на казиното, а аз се препъвах на токчетата си, които за първи път бях обула. Нямах сили да му се противопоставя. Ужасът бе сковал всяка една част от мен, а и освен това не можех още да забравя гледката на мъртвия Роденко. Умът ми блуждаеше и бе муден, мяташе се като риба на сухо. После отново изплува образа на Таня... Моята дъщеричка, красивото ми момиченце, което наричах галено Тити, а когато го правех тя свиваше устни, сякаш бе изяла нещо кисело. " Мамо, не съм Тити, казвам се Татяна! Спри да ме наричаш с лигави имена! Ще ми се смеят в детската градина, ако случайно се изпуснеш да ме извикаш по този начин... " Толкова много приличаше на баща си, а това ми носеше огромна болка...
Но сега този мъж ме мъкнеше след себе си и аз не знаех къде отиваме.
Знаех си, че ако си бях стояла в България, никога нямаше да се забъркам в такава каша! Самото ми идване тук бе импулсивна реакция на иначе спокойната ми природа, която не възлагаше нищо на случайността. Винаги мислех много и никога не взимах кардинални решения. Страх ме беше от отговорността, която щеше да ми тежи, ако бях направила някаква грешка.
А може би това никога нямаше да ми се случи, ако...


ЧАСТ ПЪРВА
МАРТ, 2ООО ГОДИНА
Жил был художник один,
Домик имел и холсты,
Но он актрису любил,
Ту, что любила цветы.


Смъртта...
Всеки бе чувал за нея, бе я срещнал някъде по житейския си път, но си мисля, че когато това е ставало, никой не е реагирал според случая. Изпитваш шок, после болка, други отричат съществуването й, трети дълго време след това продължават да живеят в миналото с починалия човек... Аз бях от последната категория. Макар да минаха четири години от смъртта на мъжа ми, продължавах да живея с него и понякога когато бях сама, а Таня я нямаше, му говорех все едно още бе до мен. Други мъже не бях допуснала до себе си, не защото нямаше желаещи да запълнят липсата оставена от мъжа ми, а защото продължавах да живея в миналото. Сещах се за настоящето, сякаш го констатирах, правейки дисекция на жаба... Сякаш нищо от онова, което ми се случваше след смъртта на мъжа ми, не касаеше мен.
Дори и сега, изправена до гроба му и взираща се в надгробната плоча, аз осъзнавах, че е мъртъв, знаех, че не е до мен, но нямах сили да продължа да живея без него. Нямах сили да загърбя миналото и да погледна напред в бъдещето. Бях се пуснала по течението на живота и не ме интересуваше много-много къде ще ме отведе то. В ръцете си държах нарциси, любимите му цветя, и се наведох да ги натопя във вазата. После се отпуснах на колене във влажната земя и прегърнах плочата, опирайки чело в студения камък. Сълзи нямах. Вече не... Като всяко нещо, което правиш твърде често и те бяха изчерпани, а аз бях изчерпана заедно със тях... Усещах пролетния вятър по тила си. Бях вдигнала косата си, защото ми пречеше, но да кажем, че никога не я пусках свободна, защото се дразнех. Той харесваше дългите коси и неведнъж бе прокарвал пръсти през моята, наслаждавайки се на мекотата. Но сега... Сега само се дразнех от дължината й, връзвах я да не ми пречи, но нямах смелост да я отрежа. Не можех! И не исках!
След известно време се надигнах, метнах чантата си на рамо и се отдалечих. Беше неделя и на връщане към къщи не забелязах хора. Все пак не се намирах в големия град, че да очаквам оживление. Пролетта бе дошла рано и бе измела улиците от нападалите, гнили листа и мръсния сняг. Беше топло и аз бях съблякла якето си, докато крачех по пътя. Главата ми бе празна, не мислех за абсолютно нищо, просто се наслаждавах на красивия ден. Чух бръмчене на кола зад гърба си и свих към тротоара, очаквайки тя да ме задмине. Но автомобила забави и спря до мен. Извърнах глава към шофьора и кимнах.
- Здравей, Жоро!
- Сядай! - той махна ръка към мен. - Ще те закарам!
Наместих чантата си и очите ми се сведоха надолу.
- А-аз... няма проблеми. Сама ще се прибера. Времето... времето е хубаво! - Господи, как мразех да отказвам! Никога не успявах да изглеждам убедителна. И сега беше така, защото той настоя с по-твърд глас:
- Няма да те оставя да вървиш! Качвай се!
Поколебах се миг, два, после въздъхнах, отворих вратата и седнах в аудито. Пръстите ми се вкопчиха в скута ми и аз забих нервно поглед напред през стъклото. Молех се да не започне пак с увещанията си, които ме караха да се чувствам прекалено неудобно.
- Къде си ходила? - наруши тишината той.
- На гробищата.
- Аха. - той потропваше с пръсти по волана, докато шофираше, а аз броях секундите, докато видя блока си. - Колко години станаха?
- Четири. - отвърнах пак рязко аз.
- Четири... Много, а ти... - видях с крайчеца на окото си как той обърна поглед към мен. - А ти си все още сама.
- А-аз... Така ми е добре. Наистина.
- Предложението ми важи в сила все още. - аз си поех дъх, поклатих глава. - Не ми отказвай толкова бързо!
- Ти си женен! - лицето ми почервеня. - Освен това имаш и две деца и си ми... шеф! Как очакваш да не ти откажа?
Той спря пред блока и аз светкавично посегнах към ръчката на вратата, но когато я натиснах, разбрах, че бе заключена. Очите ми се извърнаха към него.
- Отключи, моля те!
Той посегна към мен и хвана в шепи лицето ми. Приближи се и аз се опитах да се дръпна. Поставих ръце на гърдите му и го блъснах. Черните му очи се присвиха. Устните му се извиха в цинична усмивка и той се облегна назад.
- Казвал ли съм ти колко си хубава? Не? Е, ще го направя... Ти си най-сладката жена, която някога съм имал честта да познавам. Обичам цялата тази благопристойност, която си придаваш и играта ти ми допада, за това ще я играя по твоите правила.
- Това не е игра. - възразих аз. - Никога няма да приема да стана твоя курва! И да... Това е сексуален тормоз и ако изведа въпроса до полицията...
Не можах да продължа, защото усетих пръстите му на гърлото си. Вече не се усмихваше и аз потръпнах от грозното изражение на лицето му. Очите му бяха твърди като обсидиан.
- Такова нещо няма да направиш никога! - каза сухо той. - Нали?!
Поклатих глава. Пръстите ми се вкопчиха в неговите. Не можех да си поема дъх. Затвореното пространство в колата, сякаш изпиваше допълнителни силите ми.
- Моля те! - дрезгаво промълвих аз. - Спри да ме стискаш така. Н-няма да кажа на никого!
Хватката му се отпусна и аз се дръпнах назад. Той махна с ръка.
- Върви! Утре ще се видим на работа!
Изскочих от колата и се спуснах към входа. Гърлото ми пареше и аз не можех да си поема дъх. Едва когато затворих вратата на апартамента , краката ми се подкосиха и се свлякох на земята, опряла гръб във вратата. Не можех да заплача, макар да се опитвах. Колко добре беше, че Таня я нямаше в момента, че да ме види такава. Бях я пратила за няколко часа при баба си, защото малката настояваше от няколко дни да й иде на гости. Колко време? Колко време бе станало, откакто шефа ми прилагаше този тормоз над мен? Колко пъти се канех да напускам, но в малък град като този, къде щях да си намеря работа? И се примирявах. Не можех да разчитам на мъж. Имах петгодишна дъщеря, която сама гледах. Не можех току-така да загърбя всичко. А може би трябваше да склоня на предложението му, да си затворя очите и да престана да се правя на такава светица. Все пак не беше грозен. Тялото му не бе отпуснато, имаше здрави ръце и широк гръб. Лицето му бе мъжествено, а дълбоките черни очи само подсилваха невероятния му чар. Но не можех... После как щях да се гледам в огледалото, как щях да погледна дъщеря си?!
Домашният телефон звънна и в тишината на апартамента звука ме сепна. Надигнах се, пропълзях до шкафчето в коридора, на което бе поставен, придърпах го в скута си и вдигнах слушалката.
- Моля?
- Яси! - затворих очи и облегнах глава на стената.
- Здравей, мамо!
- Здравей, миличка! Звънях ти преди малко. Къде беше?
- На гробищата.
- Отново ли? Господи! - чух я как въздъхна. - Той умря преди две години, Яси!
- Преди четири. - напомних аз.
- Преди четири, а ти продължаваш да ходиш всяка неделя там. Нужно ли е да ти го казвам, че колкото и сълзи да пролееш на гроба му, няма да го върнеш?
Понякога с хаотичния си характер, майка ми можеше да бъде много жестока, а дори не осъзнаваше мъничка част от това, което казваше. Тя сякаш се плъзгаше по повърхността на живота и не се затормозяваше с излишни неща. Макар да ми бе майка, тя бе различна повече, отколкото би трябвало.
- Няма нужда да ми напомняш!
- Къде е Таничка?
- При баба си. Вие какво правите?
- Мислим за теб. Виж, обаждам ти се по поръка на леля ти Ната, която е до мен в момента. - майка ми направи театрална пауза, но след като не се вързах на номера й, тя ме попита раздразнено: - Не се ли интересуваш за какво става дума?
- Ми не особено, но предполагам, че въпреки всичко ще ми кажеш...
- Прибери се у дома, Яси! - прекъсна ме тя.
- Аз съм си у дома, мамо.
- Това не е твоя дом! - подчерта гневно и можех да заложа живота си, че в този момент прави физиономии и ръкомаха. - Тук е твоя дом!
- В твоето тук съм ходила точно един път и то когато съм била на две години. Вярвай ми, не го чувствам като мой дом!
- Предлагам ти нов живот, детето ми. - този път гласа й бе спокоен и плавен и аз отворих очи изненадана да чуя майка си по толкова различен начин. - Знаеш, че леля ти Ната има малък магазин за алкохол и цигари, почти на централната улица на Оренбург и тя смята да ти го даде. Вземи Таничка и се прибери у дома. Нима ще ми откажеш това, след като в онази долна провинция си просто секретарка на сдухан селяк?... Нищо не те задържа в България.
- Мамо...
- Преди да ми откажеш, помисли! Ако не ти хареса, може да се върнеш пак. Постой година-две при нас, а когато малката стане на седем, може да я запишеш и тук на училище или да се върнеш. Моля те, Яси! Помисли!
Помълчах известно време.
- Сега кой продава в магазина? - попитах аз.
- Братовчед ти Славик. - гласа на мама отново се оживи. - Прибери се у дома, Яси! Моля те...
*** *** ***
Той се събуди с вик и седна в леглото. Попипа лицето си в тъмнината и усети сълзите си по пръстите. Усещаше задух в стаята и рязко се изправи. Отиде до прозореца и отвори и двете крила. Нощният Оренбург трептеше в ярки светлини, по улицата долу се чуваха клаксони... Студеният въздух охлади веднага голото му тяло, което трепереше като в треска. Облегна длани на перваза и се наведе през прозореца.
Колко години бяха минали откакто видя за последно очите й?
Години, през които всяка нощ се събуждаше облян в пот и плачеше като малко дете... Години, през които така и не можа да забрави вината си... Тези очи... тези очи... Очите на дете, в които блестеше невинност, а той така и не можа да опази... Вместо това експлозията, която я уби, уби и него. Изпепели го, остави го белязан...
За да се опита да живее един живот без нея и със безпощадната си съвест, че е могъл да предотврати смъртта й, но не е направил нищо!
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Пет 11 Мар 2011, 3:26 pm

Изглежда интересно!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Съб 12 Мар 2011, 12:36 am

Благодаря! flattered Карате ме да се чувствам страшно поласкана!


*** *** ***
Изглеждаше точно като бягство или поне това си бе помислил Жоро, когато съобщих, че напускам и поисках да си подам молбата. Каза ми, че не може току-така да го направя, защото според законовите разпоредби, трябвало да мине месец преди самото напускане и т.н. Но аз вече не се интересувах от ничии законови разпоредби. Бях решила да напусна не само работа, но и града. Не само града, но и България. Какво ли ме очакваше от тук нататък, ако бях останала? Психически тормоз от страна на работодателя ми, който с цялата си наглост и безочие си мислеше, че постоянните ми откази на вулгарните му предложения са само игрички да се правя на недостъпна и че след време, аз ще склоня да... да... Но как? Защо? Никога с нищо не го бях провокирала. Не носех почти никакъв грим, нито обичах да се обличам като повечето жени, които бяха фрапиращи в поведението си. Понеже самият ми характер бе някак плах и срамежлив и не отговаряше за жена на двадесет и четири години, аз предпочитах да се движа в периферията на живота и много хора ме отбелязваха мимоходом. Сякаш ме виждаха в последния момент, а присъствието ми не представляваше интерес за никого. Но това ни най-малко не ме огорчаваше. Чувствах се най-спокойна, когато не бях център на ничие внимание. Мъжът ми беше този, който с излъчването си покоряваше хората покрай себе си. Той беше пълната ми противоположност и го разбрах веднага щом се запознахме. И може би това бе основното, което ме очарова в него, това бе една от причините да се влюбя така безумно, без да вярвам, че съм способна да изпитвам такива чувства, толкова обсебващи и толкова пламенни. Каквото и да изпитвах, докато той бе жив, след катастрофата, която ми го отне, всичко умря заедно с него и той отнесе същите тези пламенни чувства, които иначе плахата ми природа изпитваше също толкова страхливо, в гроба си... И аз останах сама. Като ваза, на която цветята са били увяхнали и някой услужлив ги е изхвърлил заедно с водата. Защото той бе запълнил всичко в мене, а сега когато го нямаше бях просто обвивка и под тази обвивка не бе останало нищо.
Дълго време след смъртта му, майка ми ме успокояваше, че поне Таня ще ми носи утеха, но с изненада установих, че това не е така. Макар с черната си къдрава коса и златистокафяви очи, разположени косо на малкото си лице с матова кожа, да приличаше повече на баща си, отколкото на мен и във всеки един следващ ден, в който тя растеше и показваше повече неговия характер, това не запълни празнотата в мен. Не ме успокои. Не облекчи болката. Аз останах все така куха отвътре, неспособна да се развълнувам така дълбоко, че да живна и да усетя... каквото и да е...Изглеждах по същия начин и мислех по един и същи начин, както преди смъртта му. Така и не отрязах дългите си черни коси, които стигаха до под кръста ми, нито направих някаква друга промяна със себе си. Бях една мижитурка, толкова жалка, толкова обикновена... Как изобщо някой би могъл да ме сметне за красавица и би ме погледнал по-иначе? Имах обикновени кафяви очи и бяла кожа. Дори след бременността и раждането, фигурата ми си остана безукорна. За кратко време след това успях да се върна в размерите на старите си дрехи. По нищо не личеше, че имам смесена кръв и че майка ми е рускиня. Единствено името ми бе странно, но как мога обясня, че то е било просто приумица на майка ми, която също беше моя противоположност. Тя ми бе дала името Ясмина и винаги твърдеше, че ме е кръстила на починалата ми баба, която е живяла в Ивановка, малко градче близо до Оренбург и в което доколкото още знам живееше един от вуйчовците ми.
Но сега... за първи път от толкова години насам аз се вълнувах, чувствах раздвижване и усещах промяната, която несъмнено щеше да се случи, щом напуснех България. Щях да прегърна новия си живот далеч от тук, щях да се опитам да забравя и да си дам бъдеще, за което не бях помисляла толкова дълго време... Щях да направя толкова много неща и тогава определено нещо щеше да ми се случи. Нямаше да живея във фантазии и минало, нямаше повече да гледам дъщеря ми и да виждам починалия й баща, чиято загуба така разкъсваше сърцето ми... В Оренбург отново щях да съм в периферията на живота, но самата промяна щеше да ми повлияе добре. Бях убедена, че ще стане така. Трябваше... да стане така.
За няколко дни събрах багажа си, резервирах предварително билет, оставих ключовете на апартамента на една съседка, уредих няколко други неща, свързани с детската градина и данъците и... за няма и две седмици вече пътувах...
Към Русия... Моята родина или моят дом, но единственото, което чувствах към нея бе любопитство. Владеех езика, познавах я доколкото майка ми бе словоохотлива да разказва, а тя наистина беше. И досега ми бе странно как толкова безгрижен човек като нея се бе обременил с българин и бе дошла заради него тук. Та тя винаги изглеждаше така, че цени свободата си много повече от всеки друг, който познавам. От краткият им брак не бе излязло нищо кой знае колко хубаво, ако не се брои това, че аз съм се родила. И макар доста често да плачеше и да искаше да се прибира, тя остана в България, докато аз не се запознах с Николай и не се омъжих за него. След това тя бе свободна да прави със живота си, каквото реши и не се изненадах много, когато тя отпътува за Оренбург. Колкото и да беше фриволна, безгрижна или хаотична, от нея изковах доста шантава ценностна система. Може би не бе толкова шантава, но предвид това, че живеех в тази реалност, такова мислене бе несъвместимо и глупаво и в това се убеждавах постоянно. Освен всичко друго, като дете на разведени родители, аз имах известни проблеми с общуването и комплекси, които избивах по доста труден начин. Характерът ми беше сбор от всичко това. Страдах неимоверно много от липсата на внимание от страна на баща ми, който нито веднъж не ме бе потърсил и след време бях сигурна, че човека може и да бе забравил рожденния ми ден. Нито веднъж за всичките ми двадесет и четири години той не врътна един телефон, не пожела да дойде да ме види, да ме чуе, при все, че носех неговата фамилия и мама твърдеше, че съм му одрала кожата. След време като подрастваща тийнейджърка твърдо се бях зарекла, че когато се запозная с мъжа на живота ми ще го обичам безумно, ще направя всичко възможно, за да го задържа при себе си, за да може детето ми никога да не усети болката, която аз изпитвах. Липсата на баща не те правеше по-силна или поне това не важеше при мене. Беше липса, която, убедена съм, щеше да е винаги в сърцето ми и аз всячески щях да се опитвам да запълня, но никога нямаше да успея. Това беше бреме, комплекс, мъка... Търкалях мечтата си за запълване на тази дупка нагоре по склона на планината, но тя винаги се изтъркулваше надолу, каквото и да правех. Безсмислен труд, като този на Сизиф...
Каквото и да си бях обещала, живота много бързо ме опроверга. Дъщеря ми остана без баща още на една година и макар нищо да не зависеше от мен, отново страдах... И понеже имах шантава ценностна система, не намерих причина да търся друг мъж нито за нея, който да играе ролята на баща, нито за себе си, който да ми е любовник... Това щеше да бъде грешка и го знаех дълбоко в сърцето си. Трябваше да превъзмогна всичко и да се опитам да й дам онова, което навремето майка ми се опита да направи с мен. Странно, колко често се повтаря живота ни, нали? А моят, който течеше уж различно повтаряше този на мама... Колко... депресиращо!
*** *** ***
- Моля пътниците да се приготвят за кацане след петнадесет минути!
Гласът на капитана на самолета ме събуди от тежките ми мисли и аз сведох поглед към Таня. Тя беше сложила главата си в скута ми и аз махнах една къдрица от нослето, което тя сбърчи. Плъзнах пръст по гладката кожа на бузата й.
- Тити, трябва да ставаш! Скоро ще кацнем...
Дъщеря ми бавно отвори очи и на устните й се разля усмивка, която ме накара и аз да се усмихна.
- Най-накрая, мамо! Това пътуване беше страшно дълго... - надигна се вдървено, разтърка очи и нетърпеливо погледна през илюминатора, само за да се дръпне след това ядосано. - Пфу, мамо, нищо не се вижда! Само облаци...
Погалих я по косата и я придърпах в прегръдките си.
- Скоро, дечко! Скоро ще видиш всичко, което искаш...
Пътуването беше дълго... Да. Но сега ни предстоеше друго и аз бях готова за него.
Не предполагах обаче, че то би могло да промени живота ми до неузнаваемост.
*** *** ***
Славик затвори за миг очи, когато удара в стената изкара въздуха от гърдите му. Пръстите на мъжа се вкопчиха в гърлото му и го вдигнаха високо във въздуха все едно бе дете. Започна да му се вие свят и той хвана вяло пръстите на мъжа.
- Добре... Добре! - едва говореше и гласа му прозвуча кухо. - Няма... нужда да прилагаш насилие!
Той отхлаби малко по малко хватката си, после Славик усети пода под краката си и накрая отново можеше да диша. Разтърка гърлото си и сведе глава надолу, прекалено уплашен да погледне в очите му.
- Реално погледнато няма да има никакъв проблем. Това са просто малко пари и господин Леонтиев ще ти отпусне щедър процент от тях за тази услуга. - гласа на копелето отсреща му бе дрезгав и груб и Славик предположи, че това се дължеше на прекомерната употреба на цигари. Но най-плашещи бяха очите му, чиито ириси изглеждаха прозрачни като стъкло, сякаш бе сляп или бяха избелели като дрехи на слънце. Бяха сини, но цвета им се виждаше, ако се вгледаш в тях. Той извади портфейла си и го плесна по челото с пачка банкноти, които се разпиляха по пода. - Дай ми сега две кутии черен "Давидоф"!
Кръвта на Славик закипя от гняв, но при вида на толкова много пари около себе си само за две кутии, той стисна зъби и се наведе да ги събере. Но ръката на мъжа отново го хвана за блузата отпред и го изправи на крака.
- Не ги събирай сега! - устните му се бяха извили в презрителна усмивка. - После, когато аз си тръгна! Пък и по това време... - той кимна към вратата. - ... едва ли ще имаш клиенти, за да те притеснят. Дай ми цигарите!
Славик кимна и когато той го пусна, се насочи зад щанда. Препъна се на издадения праг, но успя да се хване за плота. Сграбчи цигарите и се извърна да му ги подаде. Той ги взе и без повече приказки напусна магазина. Славик заключи вратата след него, после се отпусна на колене и започна отново да събира парите.
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Пон 28 Мар 2011, 5:18 pm

*** *** ***
Летният зной над полето трепти
и за любов на момите шепти.
За да събира класове, които нивата отлежда ,
в пожънатите редове Нанет грижливо се навежда.
Вятърът изви и сред тежкия зной
грабна й късата рокличка той.


Той бе подпрял лакти на масата и наблюдаваше капките дъжд, които се стичаха по гладката повърхност на стъклото. Затъкнал цигара "Давидоф" между устните си той си спомни за деня, който бе променил целия му живот...
*** *** ***
Беше се облегнал назад с притворени очи и наблюдаваше мъжа зад бюрото, който четеше някакви листи. Военна униформа и спретнат вид. От толкова години живееше на улицата, че му бе странно да вижда такъв изряден външен вид. А изражението на лицето на този военен с пагони бе каменно. Не можеше да прочете нищо, а досега винаги си бе мислил, че успява да долови и най-малката емоция по лицата на събеседниците си.
Мъжът прибра листите в папката и се изправи от стола си. Заобиколи бюрото и с изпъната стойка застана пред прозореца с ръце скръстени зад гърба.
- Савелий Тихонов. - отсечения му говор го накара да се изправи в стола си и да зачака нервно. - Имаш подадено оплакване в полицията за кражба, а освен всичко друго и опит за убийство... - изхъмка и понечи да каже нещо в своя защита, но военния вдигна ръка и пресече от раз всякакви по-нататъшни оправдания. - И ето те сега тук само на седемнадесет, а живота ти ти вече е свършил. Очаква те затвор. За такива като тебе няма да се церемонят дълго. Пътят ти е през Марфино, после в някой от бившите концлагери от преди смъртта на генералисимуса.
- Няма вече концлагери. - изрече той. - Архипелаг ГУЛАГ умря заедно със смъртта му.
Мъжът се приближи до него и втренчи нетрепващи черни очи в лицето му. Тънка като косъм усмивка разсече лицето му и Савелий неволно потръпна.
- Мога само да кажа, че повечето хора се залъгват, че няма вече такива затвори, но... - той вдигна пръст. - Онзи ден бях в един на територията на Казахстан. Знам още няколко, на които съм ходил и съм чувал за други, които съм нямал честта да посетя. Все още ли мислиш, че няма такива?
Очите на Савелий се присвиха и той отново се облегна назад. Предпочете да пропусне отговора си и да изчака какво ще му каже военния. Излишно бе да се оправдава. Кражбата бе за взлом в хранителен магазин, а опита за убийство бе пресилен. Просто собственика го бе хванал на местопрестъплението, докато се опитваше да напълни раницата си със стока от магазина и Савелий го бутна през витрината, понеже същия бе отрязал пътя му за бягство. Но военния беше прав за много други неща. Наистина нямаше да се церемонят с него. Щяха да го осъдят на бързо. И преди да е кихнал, щеше вече да е в затвора и да излежава някаква присъда от символичните десетина години. А стигайки до подобен концлагер, за който той си мислеше, че не съществува, имаше вероятност и да не излезе от там. Да, по дяволите! Военният беше прав и за това. Животът му бе свършил на седемнадесет години.
- Кажи ми, момче, искаш ли да промениш хода на събитията?
Савелий отново пропусна отговора си. Вместо това заби поглед в пода под краката си. Скъсаните му маратонки на фона на излъскания под бяха в някакъв контраст, който неадекватно как го накара да се засмее вътрешно. Колко странно! Да намира ирония сега, когато трябваше да мисли... Вдигна глава и този път не отмести очи от втренчения поглед на мъжа.
- Какво предлагате?
Военният се подпря на ръба на бюрото и скръсти ръце.
- Един нов живот. С чисто досие, без ходене в затвора и служещ на родината и нейното благо.
- Какво искате в замяна?
- Новият ти живот и вярност към мен. Събирам малка група хора за операции в сивия сектор. Това говори ли ти нещо?
Савелий поклати глава. Черните очи на мъжа го хипнотизираха. Не уточни, че нищо от казаното не осветляваше тъмнината в главата му. Не разбираше и част от това, което този намекваше. Но имаше неприятното чувство, че въпреки неразбирането си, бе поставен до стената без право на избор. И бъдеще доста мрачно, че да можеш да се измъкнеш безнаказано.
- Добре. Може би трябва да обясня малко по-подробно. - военният се усмихна. - Това е малка групичка от хора, които няма да съществуват за останалите хора, но ще са в услуга на Русия по всяко време. Ще минете военно обучение от пет години и после ще изпълнявате моите заповеди без право на отказ. Ще притежавам живота ви така, както дори вие няма да можете да го имате.
Започна да му просветва.
- Вие ме вербувате?! Защо мене?
Мъжът се извърна небрежно, взимайки папката в ръцете си. Разгърна я. Разлисти няколко листа и зачете:
- Савелий Николаевич Тихонов. Роден на 10 юни 1960 година в Москва. Оставен в дом за сираци. Живи роднини - няма. Живи настойници - също няма. Осиновен през 1971 година, но избягал от приемното семейство. Девет задържания за кражба, заедно с това последното от днес, и един опит за убийство. - военния направи пауза и вдигна поглед към него. Усмивката бе изчезнала от лицето му и изсечените му черти отново се бяха вкаменили. - Сега разбра ли защо искам теб?
- Защото съм никой. - кимна Савелий. - Нямам семейство, нито роднини... Животът ми може да бъде заличен лесно и никой няма да му направи впечатление, ако изчезна.
- Именно. - мъжът остави папката на бюрото и макар да знаеше отговора, той все пак зададе въпроса си: - Е, момче? Какво избираш? Животът, който аз ти предлагам, в замяна на твоята лоялност или справедливата ти присъда, която да излежиш в някой от лагерите?
Савелий прекара ръка през русата си коса. Светлосините му очи огледаха кабинета, в който бе натикан от сутринта. Залязващите слънчеви лъчи проникваха през процепите на спуснатите щори и стаята тънеше в полумрак. Той беше до стената, можеше да избира, но избора му бе фалшив... От решението му сега зависеше бъдещето му после. И имаше гадното чувство, че никога нямаше да се измъкне от новия си живот толкова лесно. Знаеше, че щеше да плати огромна цена, но въпреки всичко трябваше да приеме. Не отвърна на въпроса, а зададе свой:
- А вие кой сте?
Усмивката отново разчупи изражението на лицето на военния.
- Полковник Алексей Леонтиев от Седми отдел на КГБ. - после стойката му се отпусна и той се наведе към Савелий. - Добро решение, момче! Вече сме едно семейство!
Семейство...
Само за един миг живота му се преобърна и от момче, което живееше в крайните квартали на Москва и се препитаваше с кражби, вече имаше семейство. Понятие като лоялност се появи в речника му, но след това... Случиха му се доста неща, които го сринаха до основи, но Леонтиев остана до него, играещ може би ролята на баща, който Савелий никога не бе имал.
И сега, когато се връщаше назад в миналото и си спомняше този ден, от който зависеше целия му живот, той съжаляваше.
Трябваше да откаже.
Защото ада, който последва бе твърде необозрим за него. Как би могъл да го предвиди? И ако знаеше какво му предстоеше, щеше просто да откаже. Някой лагер от ГУЛАГ бе за предпочитане от това, че след петте години военно обучение, бе хвърлен на бойното поле в Афганистан.
*** *** ***
Дълги години бях сама и сигурно можете да си представите ужаса ми, когато впоследствие на летището в Оренбург ме очакваше едната ми леля, която придружаваше мама.Таня се вълнуваше много, а аз останах като гръмната и понеже изведнъж от периферията, в която някой едва ме забелязваше, аз се оказах в център на внимание. Това още повече ме притесни, което даде повод на майка ми да подметне с усмивка преди да ме прегърне силно: "Ни най-малко не си се променила, Яси!"
Жената до нея наближаваше петдесетте години с дълга руса коса, навита на кок на тила. Чертите на лицето й бяха опънати в остри скули, тънки устни и пъстри очи, леко присвити в края, придавайки й изражение на лисица. Приличаха си повече отколкото аз със майка ми. Личеше си, че споделят почти еднакви гени, докато аз със тъмната си коса се откроявах от тях. А след време разбрах, че и външният им вид не бе само еднакъв. Наташа Шаповалова приличаше на мама по същия й маниер на разсъждаване и може би за това мама споделяше апартамента й, заедно със сина й Славик. Така преди още леля Ната да ми намери някаква квартира, се оказа, че нямала да има нищо против, ако искам да остана в нейния апартамент заедно с Таня за известно време, докато тя уреди прехвърлянето на магазина за алкохол и цигари на мое име. Апартаментът беше огромен мезонет и се намираше в сносен, хубав квартал на Оренбург. В последвалите няколко дни той се оказа пресечна точка на всички мои роднини и братовчеди, които се изредиха да дойдат и да ме видят, да ме поздравят и да ме накарат да се почувстам като тромаво чудовище, понеже много бързо се смущавах, заеквах и се червях като ученичка и цялата се тресях от нерви. Надявах се след това да не се чувствам толкова нескопосано.
От цялата тази олелия и промяната на климата и това, че се намирахме в среда коренно различна от нашата, дъщеря ми бе може би най-въодушевена и радостта й направо гореше в големите й очи. По детски наивна и пряма, тя приемаше живота изначално без предразсъдъци или скрити подбуди, с които аз бях обременена и нейната възхита ме опияняваше и ме караше да се чувствам така, че наистина сякаш отварях вратата към един нов свят. Тя бе човека, който ме накара да повярвам, че започва нещо прекрасно и трябва да престана да се притеснявам от семйството си. Че нали са част от мен? Нямаше логика да го правя...
Отърсвайки се от това аз наистина погледнах на света около себе си с по-добрата нагласа. От дълбоката провинция на България се озовах в градското оживление на Оренбург, което ме повлече като река. Град, който се намираше при вливането на Сакмара в Урал сред тучна зеленина и гори. Беше някак несъвместимо с представите ми на заледена тундра със стържещ вятър, който покрива земята със сняг. Вместо това аз се озовах в природа, наподобяваща много тази в България в началото на април. Хладна пролет, носеща със себе си дъждове. И това ми донесе спокойствие. Не беше толкова рязка промяната с единия ми начин на живот, че да не успея да се адаптирам бързо.
И така, ето ме тук... Ясмина Павлова загърбила досегашния си живот в името на нещо прекрасно. Надеждите й бяха необятни, далечни като хоризонта, зад който изгряваше и залязваше слънцето. Тя бе различна. Най-после!
Понякога се промъкваше мисълта за Николай. Но предполагах, че е нормално. Не можеше толкова лесно да го забравя и може би никога нямаше да успея да го направя. Скоро след пристигането ми в Оренбург си купих малка саксия с рози, за които се грижех и незнайно защо цветята ме успокояваха и запълваха празнотата в неделния ден, когато ходех на гробищата. Сега неделя излизах с Таня в близкия парк и се чувствах добре. Наистина добре...
*** *** ***
Но две седмици след пристигането ми започнаха да се случват странни неща...
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Вто 12 Апр 2011, 11:45 am

*** *** ***
АПРИЛ, 2000 ГОДИНА

- Моля те, моля те, моля те... Мамо! - Таня слепи длани в молитва. - Искам отново да я чуя!
Въздъхнах тежко и метнах нощницата през главата й. Къдравата й коса щръкна през процепа на дрехата, после видях очите й и израза в тях ме накара да се усмихна.
- Боже, Тити, не ти ли писна, дечко, всяка нощ да ти я пея?!
Тя поклати глава и също се усмихна. Седна с кръстосани крака на леглото и зачака. Изсумтях и почнах да прибирам играчките й от земята и да ги пъхам машинално в коша зад вратата. Бяхме тръгнали от България без нито една нейна играчка, освен ако не се сметнеше Кики, който бе като част от семейството ни. Тя спеше с него, ядеше с него и настояваше дори да се къпе с него. Доста трудно ми беше винаги, когато я разубеждавах и й казвах, че Кики е плюшена играчка и ако продължава да я мъкне навсякъде със себе си, ще я загуби или ще я скъса. Спорехме доста дълго, но винаги след това губех спора. Сега тя отново притисна Кики до гърдите си и настоя:
- Моля те, мамо!
Прочистих гърлото си няколко пъти и започнах:
- Я был когда-то странной игрушкой без...
- Не! Не тази! - тя ме прекъсна рязко. - Искам за усмивката!
Направих крива физиономия с цел да я подразня, но тя не реагира. За това отново започнах, но този път другата песничка, която й бе любима и която тя предпочиташе да чува на руски, въпреки, че й бях казала превода.
- От улыбки хмурый день светлей,/от улыбки в небе радуга проснется.../ Поделись улыбкою своей,/ и она к тебе не раз еще вернется. - тя заклати тяло напред- назад и устните й започнаха да мърдат. - И тогда наверняка,/ вдруг запляшут облака,/ и кузнечик запиликает на скрипке.../ С голубого ручейка / начинается река,/ ну, а дружба начинается с улыбки...
Постепенно добих някаква смелост да продължа с по-висок глас:
- От улыбки солнечной одной / перестанет плакать самый грустный дождик./ Добрый лес простится с тишиной / и захлопает в зеленые ладоши... - продължих следващия куплет сама, но после тя стана и запя с плътен глас заедно с мене, завършвайки песента: - И тогда наверняка,/ вдруг запляшут облака,/ и кузнечик запиликает на скрипке.../ С голубого ручейка / начинается река,/ ну, а дружба начинается с улыбки...
Разсмяхме се и двете и аз отидох до леглото. Бутнах я нежно да легне и я завих.
- А сега... Спи, дечко! - пресегнах се и угасих нощната лампа. Когато стигнах до вратата и понечих да я отворя, гласа й ме накара да застина с ръка на дръжката.
- Мамо... Ако татко беше тук, щях... да съм много щастлива... Наистина ли никога няма да се върне при нас?
Невинен въпрос на петгодишно дете, което не е срещало никога през живота си смъртта, че да знае неизбежността й. Сърцето ми пропусна един такт, после избърза... Усетих как погледа ми се замъглява и отвърнах глухо:
- Там, където е в момента, дечко... от там няма връщане!
- Дори ако много се молим и го искаме?
- Никога няма да може да върне при нас, Тити! Моля те, сега заспивай!
Колко много ми се искаше да отворя вратата, както сега отварях вратата на спалнята, да прекрача прага и да затворя завинаги миналото зад себе си! Подпрях се с рамо на рамката, притиснала длан към гърлото си и се загледах в тапетите. Не знам колко време е минало, но усетих раздвижване в края на коридора и погледнах натам. Успях да зърна само зеления халат на леля Ната. Отделих се от рамката на вратата и я последвах.
Тя беше в кухнята и когато влязох, тъкмо си наливаше вода в чаша. Погледна ме и ми кимна. Очите й бяха вдълбани в лицето и от цялото й тяло се излъчваше безкрайна умора. Дългата й руса коса бе спусната на гърба и блестеше със студен пламък на флуорисцентната светлина на лампата. Тя отпусна едрото си тяло на стола на кухненската маса и ме погледна отново.
- Какво има, лельо? Случило ли се е нещо?
- Славик... - пошушна тя. - Знаеш, че е студент, но от две седмици не се е прибирал. Нае квартира да е по-близо до университета, но поне преди идваше за няколко часа да ме види... Сега... Дали не е станало нещо лошо, Яси?
Вдигнах рамене. Поисках да й кажа нещо, което да я успокои, но осъзнах, че не мога да й кажа нищо такова. Запознах се със Славик още на втория ден от пристигането си и не ми направи лошо впечатление. Обикновено момче с усмивка, която предполагам целеше да ме отпусне, вместо това аз се тресях от нерви и неудобство. Освен това тъкмо свиквах с езика и ми бе доста трудно да следя мисълта му, при все, че той употребяваше думи, непознати за мене. Някакъв диалект предполагам, а от това още повече се притесних. Втората ни среща бе на следващата седмица, когато той отново дойде, вероятно, за да види майка си, но този път бе тих и неспокоен. Не стоя много и след два часа си тръгна.
Хванах ръката й и я стиснах окуражително, но тя я издърпа и сплете пръстите си на плота на масата.
- Може... може да си има момиче. - предположих аз неуверено. - Или има тежки предстоящи изпити. Април месец е и е края на сесията. Може да е всичко това и да няма повод за притеснение.
- Знаеш ли какво можеш да направиш за мен, Яси? - тя сведе пъстрите се очи надолу към ръцете, които трепереха. - Иди утре следобяд при него, когато не е в университета и е затворил магазина. Провери го. Говори с него. Може на тебе да ти каже какво става.
- Но защо на мене? Та той едва ме познава. И освен това все още си мисля, че излишно се тревожиш...
- Моля те, момичето ми! Иди при него. Има неща, които е трудно да кажеш на семейството си, а е по-вероятно да ги споделиш на някой, който не ти е толкова близък. И да, не се притеснявам излишно. Знам, че нещо става и се надявам да е това, което ти изброи, а не нещо... друго.
- Ами Таня? Да я взема ли с мен?
Леля Ната поклати глава и отново ме фиксира с тъжните си очи.
- Недей! Ще отидем до зоопарка, после ще я заведа в някоя сладкарница. Ще се върнем към седем вечерта. Ако си по-спокойна, ще отидем първо да вземем майка ти от работа.
- Вярвам ти. Ако мама не иска, недей я насилва. Вървете!
Тя сграбчи ръката ми и стисна силно пръстите ми.
- Дано само да не е нещо сериозно!
За мен остана непосилната задача да говоря с братовчед си за странното му поведение. Какво щях да му кажа? Как щях да го попитам? А дали той щеше да бъде склонен да споделя? Така исках да зарадвам леля, да я успокоя, за да престане да се притеснява. Тя бе толкова добра с мен. По-рано ми каза, че документите вече били готови, но сега ми търси квартира. Нещо сносно в добър квартал близо до магазина. Подготвяше и другите документи на двете продавачки, които до скоро бяха ангажирани и които след това аз щях да сменя. Искаше да уреди и Таня на детска градина, но се оказа, че в първите месеци не мога да я пусна. Поне докато нямам адресна регистрация и някакъв отчетен доход. След два месеца и това щеше да стане, а после с някаква носталгия осъзнавах, че това бе последната окова, която чупех. Уреждането на детската градина и тръгването на Таня тук, напълно скъсваше всяко връщане в България и колкото и да бях въодушевена, се чувствах така все едно пропастта в сърцето ми се увеличаваше. Надявах се само да мога да успея да я превъзмогна, макар виждайки от сега какво ми предстои да не вярвах изобщо, че ще мога да променя каквото и да е било.
*** *** ***
Он тогда продал свой дом,
продал картины и кров,
и на все деньги купил
целое море цветов.

На другия ден за мен остана нелекия въпрос как да започна разговора си със Славик. Леля ме бе докарала с колата си и бе тръгнала с Таня веднага след това към зоопарка. И сега аз стоях до вратата на апартамента и подреждах сценарии в главата си за започване на неловкия разговор. Накрая натиснах звънеца и зачаках. Вратата се отвори малко след това и рошавата глава на Славик се подаде навън. Въздъхна облекчено като ме видя и ме издърпа вътре, затваряйки след мен. Поздрави ме кратко и двамата влязохме в хола, където сякаш бе паднала бомба. Огледах се наоколо си изумена, че разхвърляността може да достигне такива размери.
- Славик, какво в ставало тук? Да не е имало купон? - опитах се да се пошегувам аз.
Устните му се извиха в усмивка и той ме изгледа нежно. Потупа мястото на дивана до себе си, но аз поклатих глава. Съблякох якето си и започнах да оправям стаята.
- Вече от две седмици не идваш да ни видиш и леля Ната се притеснява за теб. - започнах аз. С облекчение разбрах, че докато не съм пред него и говорех в празното пространство, докато чистех и подреждах разхвърляните дрехи по пода, ми е по-лесно да започна какъвто и да е разговор.
Той поклати глава и взе кутията си с цигари от ниската масичка.
- Просто уча. Няма за какво да се притеснява. - отсече той рязко. - Тя ли те прати?
Погледнах го бегло, намествайки очилата на носа си. Рядко ги носех, но пък от скоро време лещите започнаха да ме дразнят прекалено много. Пригладих дългата си, права пола в убит кафяв цвят, която бях облякла и която ме правеше да изглеждам като детска учителка в забавачница.
- И така може да се каже. Тя е... Тревожи се за тебе! Просто предположи, че би могъл да кажеш на мен, ако има някакъв проблем.
- Но няма проблеми наистина. И няма за какво да се притеснява. - той се облегна назад и вдигна крака на масата. - Какво стана с документите по магазина?
- Готови са. В момента ми търси квартира. - казах аз. - Предполагам скоро ще поема магазина.
- Най-накрая. - въздъхна той.
Събрах празните чаши от алкохол. И се насочих към кухнята, която бе малко по-подредена от хола.
След малко чух, че някой звънна на вратата и извиках на Славик от кухнята, но той не отвърна и аз си помислих, че не ме е чул и продължих да мия чашите и чиниите, с които бе задръстена мивката. И сега какво щях да кажа на леля? Та той нищо не ми бе казал, макар в мен да се загнезди чувство, че ме лъже. Май трябваше и аз да излъжа, което в никакъв случай не бе решение. Може би наистина нямаше поводи за притеснение и Славик ми бе казал истината.
Когато се върнах в хола ми предстоеше изненада. Славик бе изпънат като войник до телевизора, а на дивана с гръб към мен седеше мъж. Виждах единствено раменете му и русата му коса, опъната на тила в къса опашка. Беше обвит в облак дим и аз сбърчих нос от погнуса. Славик вдигна очи и мъжа се извърна към мен. Поех си рязко дъх. От малкото разстояние, което ни делеше, ме поразиха първо очите му. Бледосини и присвити в края, сякаш дълго време се е взирал в хоризонта. От носа му до края на устните му се спускаха две бръчки и те говореха за възраст около четиридесетте. Много по-голям от мен или от Славик. Следващото, което ме порази, бе белега на лицето му. На матовата кожа, която рязко контрастираше на русата му коса, белега беше бял. Започваше от левия ъгъл на челото му и разсичаше цялото му лице, достигайки дясната челюст. Придаваше му някакво варварско излъчване, подсилено от студения израз в очите му. Той наведе глава на една страна и втренчения му поглед ме огледа от глава до пети по начин, който първо ме развълнува, после ме възмути, но останах с гордо вдигната глава.
- Здравейте. - кимнах аз, но той не отвърна на вежливостта ми. - Надявам се, че не преча?
Той всмукна дълбоко от цигарата си и се извърна отново към Славик, обръщайки ми гръб с явно пренебрежение.
- Всъщност, да. Пречите. - звука на гласа му ме накара да потръпна. Звучеше така, сякаш камъни се търкаляха по гърлото му и аз за първи път чувах такъв дрезгав тембър. По принцип винаги когато се запознавах с непознати, съм била притеснена и на моменти заеквах, но този с дразнещото си поведение и с няколкото си думи ме накара да се почувствам презряно същество, глупава и нищожна да стоя в една стая с него. И това вместо да ме притесни или огорчи, предизвика единствено гняв, който констатирах с изненада. Изненадана, че мога да усещам такова чувство.
- Съжалявам! - изрекох аз без капчица съжаление. - Но си мисля също, че може би вие пречите?
Той не отвърна веднага на предизвикателния ми отговор, нито ме удостои с поглед, но следващите му думи след моментната пауза от негова страна направо ме поляха със студена вода.
- Аз пък си мисля, че мисленето като функция на мозъка не ви се отдава, госпожице! Върнете се, откъдето долазихте и продължете да си вършите работата. - после вдигна поглед към Славик и игнорирайки напълно присъствието ми, допълни: - Не знам, Шаповалов, от къде си намирате такива устати чистачки, но единственото, което си мисля, щом погледна към вашата, е да й затворя устата със члена си!
Очите ми се разшириха на тази вулгарна забележка. Почувствах как пламнах от унижение и понечих да му отвърна със същата монета, но Славик ме погледна предупредително и махна с ръка.
- Всъщност тя не ми е чистачка. - той целия се тресеше и аз вдигнах вежди изумена да го видя такъв. - Тя е моя братовчедка от България и пристигна преди около месец на гости.
- България, значи... - мъжа не каза нищо повече и продължи да пуши. Мина известно време, през което и двамата го гледахме така все едно бе някаква изключително рядка находка, докато той най-накрая наруши тишината: - Мисля, че те пратих някъде, Шаповалов. Тръгвай!
Славик вдигна очи към мен и поклати глава, преди да излезе от апартамента. Предупреждаваше ме и аз отново се запитах в какво се бе забъркал. Обърнах гръб на този вбесяващ тип и излязох от стаята. Отидох в спалнята и започнах да оправям леглото. Не можех да не обърна внимание на това, че за първи път от много години насам аз чувствах вълнение, макар причинено от дразнещото поведение на това копеле. А присъствието му в хола и нервността и страха, които бях прочела на лицето на Славик напълно ме убедиха, че се бе случило нещо сериозно.
- Как ти е името?
Погледнах го бегло. Беше се подпрял на рамката на вратата и почувствах отново раздразнение, внезапно преценила, че е много по-висок от мен. Надвишаваше ме с цяла глава, а масивното му тяло, облечено в скъп костюм, ушит явно по поръчка, ме караше да се възмущавам допълнително. В сравнение с него с моята практична пола, косата ми вдигната на кок и очилата, които ме състаряваха, аз изглеждах като мишка. Нищожна, малка мишка, която той би могъл да стъпче без много да се церемони. Може би и такова отношение заслужавах, но да го показва по този гаден начин...
- Ясмина. - сухо му отвърнах аз. Правилата на вежливостта ме подтикваха да го попитам за неговото, но устата ми бе здраво слепена и аз не го направих. Още повече, че той бе виновен за проблемите на Славик, каквито и да бяха те.
- Хубаво име.
Вдигнах рамене с безразличие. Започнах да събирам дрехите на Славик от пода на спалнята, надявайки се той да разбере намека, че не желая повече разговори. Но той не го разбра или се направи, че не го разбира.
- Омъжена ли сте?
Погледнах към венчалната си халка, която още стоеше на безименния ми пръст и струпах всичките дрехи на братовчед ми на леглото. Започнах да ги сгъвам и сортирам и не отговорих веднага.
- Всъщност... бях. Той почина. Вдовица съм.
- От скоро ли?
- Не точно. Минаха четири години от смъртта му.
Вдигнах поглед към него и очите ни се срещнаха. В неговите нямаше подигравка или ирония. Гледаше ме замислено, а усмивката, която се появи на устните му разхубави донякъде белязаното му лице. Бях убедена, че преди инцидента да му се случил и да го е оставил по този начин, е бил красив.
- Много време сте пропилели в скърбене. Сигурно мъжа ви си е заслужавал.
- Определено. Къде пратихте братовчед ми?
- До чейндж-бюрото. Дете имате ли?
- Да. Момиченце на пет години. Защо го пратихте там?
- За да обмени пари. Не е ли очевидно? - той въздъхна, обърна се и закрачи към хола. - Много се бави.
Оставих дрехите и с няколко крачки го достигнах. Сграбчих ръката му и го обърнах към себе си. Той ме изгледа със странните си очи по начин, който ме накара веднага да пусна ръката му и да отстъпя назад.
- В какво се е забъркал Славик? - попитах рязко аз.
- В нищо, за което трябва да се притеснявате.
- Кой сте вие и какво искате от него? Пари ли ви дължи? И не ми казвайте, че сте приятели. Изглеждате на четиридесет години, а той е студент втора година. Едва ли имате някакви допирни точки, освен ако не сте роднина. А вие не сте...
Входната врата се отвори и прекъсна това, което имах да му казвам. Той продължаваше да се взира в мен напрегнато. Първа отместих погледа си от неговия, изведнъж загубила смелост да изисквам някакъв отговор от него. Отново се усетих нищожна и жалка, отново притеснението ме завладя и отново бях същата. Почувствах се зле и с изумление, което граничеше с лудост осъзнах, че очите ми се пълнят със сълзи. Премигах няколко пъти и това като, че ли помогна те да не потекат по бузите ми. Когато вдигнах отново поглед, него го нямаше, а в коридора стоеше Славик, облегнал гръб на стената.
*** *** ***
Същият умолителен израз, който той си мислеше, че е забравил отдавна!
Савелий прибра парите, които Славик Шаповалов му даде във вътрешния джоб на сакото си и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Трябваше да се върне при Леонтиев и да му съобщи, че магазина вече се е прехвърлил на друго име. А това означаваше само проблеми. Отново трябваше да прилага насилие, но този път нямаше да е над загубения й братовчед, а над нея. Мислите му отново и отново се връщаха към жената, докато крачеше по коридора на кооперацията.
Беше потопен до шия в лайната и сега когато виждаше друг човек, различен от онези, с които бе свикнал да общува, му се виждаше някак странно. Никога не бе питал подробности около живота на хората, с които му се налагаше да живее, но нея я попита за името й, за семейството й... Бе толкова близо до нея, че му се стори, че я докосва. Толкова близо, а в същото време и толкова далече... Но онова, което най-много го обезпокои бяха кафявите й очи, впити в неговите без страх и без никаква друга емоция, освен желанието да защити глупавия си братовчед. Не бе изпитала ужас, нито отвърна очи от лицето му, което бе всичко друго само не и приятна картина за окото. Знаеше, че се е почувствала неудобно, а в един кратък миг и той се бе почувствал по същия начин като нея.
Стъпките му отекваха в празния коридор. Сърцето му биеше в такт с тях. И в един момент почувства скърцането на пясъка под подметките на кубинките си. Пустинният вятър вдигна кълба от прах и го заслепи. Каменните къщи, заровени сякаш в пустинята зееха отворени. Тишина. А само преди минути вятърът разнасяше писъци и картечни изстрели. Савелий сложи на рамо автомата си и преброи хората. Един липсваше. Той сви вежди и отново преброи. Спря се пред Никофоров и се наведе към него.
- Къде е Снесарев? Няма го.
Другият вдигна рамене и тъмните му очи, сякаш преминаха през Савелий. Лицето му бе мъртвешки бледо и едва сега, приближавайки се към него, Савелий забеляза, че той трепери. Трябваше да се махнат веднага. Имаха нареждане да избият всички в селото и да се отеглят. Когато откриха огън, Савелий разбра, че нямаше мъже. Само жени и деца.
Трябваше да се махнат веднага. Муджахидините бяха наблизо.
- Да му е*а майката! - изпсува Савелий и се отдели от хората си.
Тъпо беше да си помисли, че Снесарев е ранен, още повече, че нямаше съпротива. Вече няколко години нападаха села, щом имаха информация, че в тях се крият муджахидини. Понякога попадаха на тях, но в повечето случаи бяха жени и деца. Първите няколко пъти бяха най-трудни за него. Връщаше се в базата и повръщаше. Събуждаше се окъпан в пот и виждаше очите на децата, които убиваше. Повечето не издържаха. На шест месеца им правеха ротация, преминаваха психиатрични прегледи, разни други тестове. Едни си заминаваха обратно за Русия с разклатено здраве и нестабилна психика. Други като него бяха по-издържливи и продължаваха. Понякога Савелий си мислеше, че би могъл да симулира някаква психоза и да се прибере. Едва ли щеше да бъде трудно да се направи на луд, но с неудоволствие разбираше, че дори и да се върне, нямаше къде да иде. Нямаше дом. Нито семейство. Само Леонтиев, който беше до него и от който получаваше преки заповеди. Пък и беше дал дума. Лоялност. Вярност. Негов дълг беше да се бие за родината си.
Няколко години прекарани в Афганистан го бяха обвили в твърда черупка и го бяха направили друг човек. Газеше в пясък, пропит с безсмислена кръв и чувствата, които прочете по лицето на Никофоров, му бяха далечни и чужди.
Намери Снесарев в една от последните къщи и когато прекрачи през отворената врата, му трябваха няколко секунди, докато свикнат очите му с полумрака вътре. Рогозките, с които бе покрит песъчливия под, бяха напоени с кръв. Снесарев беше на колене със събути панталони и таза му правеше отсечени тласъци, проникващи в тялото отдолу. Савелий се приближи, за да види по-добре. Жената под Снесарев бе мъртва. Дрехите й бяха разкъсани. Армейският нож на войника бе забит в пясъка до главата й и по острието имаше кръв. Тялото й не представляваше нищо друго освен парче месо, пропито от кръв. Снесарев бе направил огромен разрез, който започваше от гръдният й кош и свършаваше под корема й, и от отворената рана се виждаха вътрешностите й, от които се носеше нетърпима воня. Със всяко движение на таза си, докато той я чукаше, вътрешностите й се размърдваха и излизаха като живи извън тялото й. Савелий усети движение в ъгъла е светкавично насочи автомата си натам. Някакво момиченце се бе свило на топка и наблюдаваше кървавата сцена. По бузите й се стичаха сълзи, но от устата й не излизаше нито звук. Тя вдигна поглед към Савелий и го погледна без страх, с някаква няма молба, което го изуми.
Снесарев явно не забеляза командира си, защото продължи да се движи. Главата му се вдигна и той погледна към детето.
- Ей-сега свършвам и след това е твоя ред! - изръмжа той.
Савелий не се двоуми повече. Опря автомата си в тила на Снесарев и стреля.
Осъзна, че се намира до асансьора и вратата на клетката зееше отворена. Беше подпрял длан на стената и очите му се взираха в пода. Пое си няколко пъти въздух, връщайки се към реалността, отърси се от кошмарните видения на миналото си и влезе в асансьора.
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Вто 12 Апр 2011, 3:49 pm

Много е интересно! :Д

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Сря 13 Апр 2011, 7:12 pm

*** *** ***
Една от основните причини, поради които отказвах да ходя на гости при вуйчо си в Ивановка бе миналото, което се опитвах по всякакъв начин да забравя. Няколко дена след като се запознах с тайнствения гостенин на Славик, леля Ната реши, че ми е време да посетя къщата, от където бе излязла майка ми и да засвидетелствам уважение пред вуйчо си, който познавах само от снимки. Аз се колебаех за кой ли пореден път, не защото не бях любопитна или нямах желание да ида на село. Още повече, че сред градската суматоха на Оренбург, вечните клаксони и аларми, които почваха да вият по всяко време на денонощието, премигващите светлини, които ме дразнеха или нежеланието на младото семейство до нас да намали музиката, ме караха да се чувствам неспокойна и нервна. Бях свикнала със спокойствието, докато бях в България. С тихите вечери, в които гледахме с дъщеря ми любимите й филмчета или разходките в парка, където виждах познати лица, кимвах им за поздрав, усмихвах им се и те ми отвръщаха със същото. Докато в Оренбург не беше така. Спомням си първия път, в който излязох на разходка с Таня в близкия парк. Кимнах на възрастната двойка, която живееше един етаж под нас, и ги поздравих на руски. Веднага след това ми стана неудобно от втренчения им поглед, който сякаш ми казваше, че съм си загубила ума, щом поздравявам непознати хора в парка. Следващите няколко пъти, в които се засичахме на улицата или в асансьора на кооперацията, те се дърпаха от мен, сякаш бях носител на някаква страшна, заразна болест. Разказвайки това сега ми е смешно, но тогава наистина се чувствах зле.
Исках да изляза от дупката, в която доброволно се бях натикала и продължавах да живея в нея вече няколко години. Исках да се запозная с нови хора, които биха могли да ми помогнат да изляза от летаргията си и да се почувствам добре, но с учудване разбрах, че дори и сменила обстановката и приела да живея друг живот, аз не се бях променила. Бях си същата и дори хората, сякаш можеха да четат в душата ми и виждаха горчивината и всички болни чувства, които би могло да роди едно самотно сърце.
Бях притеснена и за Славик, който след посещението на онзи дразнещ тип съвсем се затвори в себе си и не пожела да ми каже какво е станало. Принудих се да излъжа леля, че той има доста тежки изпити преди края на сесията, но продължих да го посещавам през два-три дни, за да се уверявам, че всичко е наред. Таях надежди, че русия мъж, ще го посети и аз отново щях да настоявам за отговори на моите въпроси. Не знам защо, но почти бях убедена, че Славик бе затънал в дългове и си бях приготвила реч, в която щях да уверявам мъжа да ми отпусне срок от време, за да събера пари от магазина и да ги върна от името на Славик. Но той така и не се появи и аз не знаех какво трябваше да изпитвам - разочарование или облекчение...
За това и когато леля Ната предложи всички да идем на село и когато разбрах, че и Славик ще идва, въпреки, че малко се двоумях дали да го направя, приех веднага. Нежеланието ми бе свързано с баща ми, който живееше там. След развода на родителите ми преди много години, той ме бе изоставил на грижите на майка ми и се бе върнал отново в Русия. Така и не ме потърси дори след като аз дойдох по настояване на майка ми преди месец и ми бе много тъжно да си мисля, че той ме е забравил. Тежко ми беше да знам, че собствения ми родител, ме пренебрегва дори и сега. Тежко ми беше да знам, че ако ме види на улицата няма да ме познае. Няма да познае и Таня. Знаех, че не заслужава нито една моя мисъл, но чувството за грозна болка, която разкъсва душата ти на части, не ми даваше покой. А може би се страхувах отново да бъда пренебрегната от него, ако случайно го срещнех на село. Каквато и да бе причината, реших, че отлагайки това, постъпвам като страхливка, а това в никакъв случай не бе в мой плюс. За това и рискувах. Заминахме цялото семейство - аз, леля Ната, майка ми и Славик, другата ми леля, която се казваше Лариса, заедно с братовчедките ми Елвира и Гуля и вуйчо ми със жена си Катя и тригодишните им близначета.
Щях да си почина. Още повече, че след две седмици трябваше да поема магазина и тогава нямаше да ми се налага да ходя в Ивановка. Може би в тихата атмосфера и отдалечеността от проблемите Славик щеше най-накрая да ми каже всичко, а аз щях да направя всико възможно, за да му помогна дискретно. Така, че никой да не разбира, че изобщо има някакъв проблем.
И наистина не сгреших, отбелявайки със задоволство, че атмосферата в Ивановка ми действаше благотворно. Чувствах се така все едно се бях върнала в България и отново живеех. Излизахме всеки ден на разходка с Таня до гората. Дните ставаха по-топли, а миризмата на пролет ме опияняваше, така, че съвсем забравях за грижите си. Минаха няколко дни, в които не срещнах баща си и това донякъде ме успокояваше. Липсата му, въпреки, че живееше на няколко преки от дома на вуйчо, понякога ме караше да усещам дискомфорт. Надявах се, че той ще ме потърси. Дори си представях този ден, в който идва и ме моли за прошка. И аз щях да му простя, естествено, щях да го приема, да го прегърна и да излекувам раната в душата си... завинаги... Но това не става в реалния живот. Мечтите са просто миражи в пустиня и те ме обгръщаха, дарявайки ме с фалшива надежда. Бях принудена, за кой ли пореден път, да се призная за победена.
Паралелно с това, което изживявах, седмица след като пристигнах в Ивановка, започнах да имам нелепото чувство, че някой ме наблюдава. Беше усещане, което просто се плъзгаше по повърхността на съзнанието ми и аз всячески се опитвах да го потуша. Набивах си в главата, че просто греша или че ставам прекалено параноична. Не казах на никой за това чувство просто защото не намерих нищо обезпокоително или важно да го направя. Та кой, за Бога, ще има интерес да наблюдава една сива мишка, незабелижима и обикновена с прозаичното си поведение?! Нелепо бе да си го мисля. Нелепо бе и да се обръщам винаги, когато ходех до кварталния магазин вечер и взирайки се в сенките да открия, че отново си въобразявам. Нелепо бе и когато излизах на разходка в гората да се озъртам като крадец и да търся нарушителя на спокойствието ми, само за да открия, че шума, който съм чула е от бягащо зайче или че храста има формата на приклекнал човек. Със всеки изминал ден имах чувството, че се натоварена психически и имам нужда от почивка.
Притеснението ми колабира в деня, когато Славик пожела да излезе с мен и Таня на разходка в гората. И гледайки го на закуска, когато всички се бяхме събрали около масата, изведнъж осъзнах, че края на притесненията ми за него наближаваше. Имаше нещо в очите му, което ме накара да си мисля, че е уморен повече да крие и че ми трябва съвсем малко натиск от моя страна, за да го накарам да ми сподели.
*** *** ***
Сутринта валя дъжд и сега брезовата гора на километър от къщата на вуйчо бе някак свежа и измита. Слънцето разгонваше сивите облаци и лъчите му се отразяваха в капките роса по листата, които се отцеждаха. Газехме в мократа трева и с малко неудобство разбрах, че краката ми вече бяха подгизнали, но продължавах да вървя до Славик. Устата ми бе здраво затворена, макар в мислите ми да бушуваше ураган от въпроси. Чаках. Знаех, че той сам ще почне да говори и се надявах само да не ме кара да чакам дълго. Виждах Таня как тича между дърветата и червеното й яке ту се появяваше, ту изчезваше. Безсмислено бе да викам след нея и да повтарям, че не бива да се отдалечава прекалено много от нас. Тя нямаше да ме чуе.
- Документите готови ли са, Яси? - наруши тишината той и погледа ми пробяга по умисленото изражение на лицето му. Зелените му очи се взираха далеч напред, а гласа, с който ми зададе въпроса, нямаше никаква емоция. Сега загледана в него, осъзнах, че притежаваше нещо, което не съществуваше в моята кръв, макар да бяхме братовчеди. Арката на веждите му бе извита над издължените тесни очи, линията им се плъзгаше в прав нос със широки ноздри, а устните му бяха малко тънки, но съразмерни с острите скули, наподобяващи остриета на нож. Тъмнорусата му коса бе късо постригана и беше постоянно рошава, което му придаваше... чар. Ето това липсваше на мен. Но не изпитах завист или разочарование от този факт. Знаех във всеки един момент коя съм и какво представлявам. Защо трябваше да се възмущавам на истината?
- Да. - кимнах аз. - Вероятно след като се приберем в града, ще го поема, така, че ти ще имаш достатъчно време да решиш... проблемите си.
Той извърна глава към мен и спря в рехавата сянка на една бреза. Устните му се извиха нагоре в подобие на усмивка.
- Проблемите ми... - започна той и спря само за миг, въздъхвайки тежко. - Мисля, че трябва да те предупредя за Савелий Тихонов.
- Савелий... - повторих аз името му. Досега не знаех, че дразнещия тип имаше име, каквото и да е било и сега научавайки за него ми бе някак странно да го използвам. - Това е онзи мъж, който преди време бе в квартирата ти и те прати в чейндж-бюрото, нали? - попитах аз, за да потвърдя подозренията си.
- Да. Казва се Савелий Тихонов. Трябва да се пазиш от него... Много, много да се пазиш...
Усетих как в гърдите ми забълбука неприятно чувство и по гърба ми полазиха тръпки. Наместих очилата си и проследих с поглед червеното яке на Таня, която притича покрай нас и се шмугна в близките храсти.
- Защо? Какво е станало?
Той прокара пръсти през косата си и гърба му се плъзна по кората на брезата. Ръцете му се подпряха на свитите колене и той заби поглед в краката си. Мълчанието му се проточи доста дълго.
- Забърках се с неподходящите хора. - гласа му бе тих и аз напрегнах слуха си да го чуя. - А Тихонов е просто тяхно куче... Просто искам да се пазиш от него!
Клекнах до него и вдигнах брадичката му с пръст. Впих разтревожени очи в него.
- Пари ли им дължиш?
Славик поклати глава.
- Де да беше това. - той сграбчи ръката ми и ме дръпна към себе си. Усетих дъха му по лицето си, когато той трескаво заговори: -Каквото и да стане, не намесвай полицията! Няма да ти помогнат, само ще влошат положението. Тихонов няма да ти позволи да направиш грешна крачка. Сигурен съм, че те наблюдава дори в момента. Моят съвет... Моят съвет е да се пазиш от него. Изпълнявай, каквото каже той, дръж го на разстояние от себе си и ще бъдеш добре...
- Но, Славик, за какво ми говориш? - пръстите му стискаха неприятно ръката ми и това ми създваше допълнително усещането, че съм в капан, от който няма измъкване. В хаоса на мислите ми, проникнаха думите му, че ме наблюдават и и дъха ми секна от ужас. - Мили боже, в какво си се...
- Мамо, виж с кого се запознах! - гласа на Таня ме накара да вдигна поглед към нея. Слънцето ме заслепи и аз закрих очи. Докато успея да фокусирам погледа си, отбелязах наум, че човека до нея е мъж, който я държеше за ръка. Изправих се рязко и посегнах към нея, сграбчвайки якето й. Издърпах я към себе си и вдигнах поглед към мъжа.
*** *** ***
Тъмните очи на Леонтиев отбелязваха всеки нюанс на някоя заблудена емоция по лицето му и Савелий се почувства като под микроскоп. Стойката му бе изпъната като, че бе на пружина и той се взираше в стената зад гърба на полковника. Леонтиев се завъртя в кръг около него. Ръцете му бяха скръстени зад гърба. Неприятната горещина само нагнетяваше плочата, под която се намираше стаята на Леонтиев. Беше като фурна и Савелий отбеляза с ъгъла на съзнанието си, че се поти под военната си униформа.
- Така, така... - започна полковника, заставайки зад гърба му. - Отидохте да унищожите скривалище на муджахидини, а при условие, че е нямало съпротива, нито са ви отвърнали, отрядът ти се връща с човек по-малко. Вместо това ми водиш малко, мръсно афганистанче, което замества Снесарев предполагам. Защо?
- Жената е имала автомат и го бе застреляла, след като той бе забил ножа си в нея. - отговори механично Савелий. - Малката се бе свила в ъгъла и... Не можах да я убия.
- Тук е военна база. Какво изобщо възнамеряваш да правиш с нея?
- Утре ще я заведа в Базарак и ще я оставя там. Все някой ще я вземе под крилото си.
Масивното тяло на Леонтиев направи още един кръг около него, преди да спре. Главата на полковника се вдигна към Савелий.
- Излишно ли трябва да ти напомням, че сме в Панджшир и потушаваме партизанска война. - гласа му бе гладък, устните на месестото му лице бяха извити надолу. - Ти си мой подчинен. Кой ти дава право да решаваш и да правиш каквото си наумиш? Трябва ли също да ти напомням, че едно ходене в Базарак коства хора, танк и оръжия. Преди два дни бяхме нападнати в покрайнините на града от мръсни афганистанци, говорещи дари и загубихме трима души. - той се приближи към Савелий и заповяда: - Погледни ме, Тихонов! Лъжеш ли ме? Ти ли уби Снесарев?
Сините очи на Савелий се присвиха и той поклати глава.
- Майката на момичето откри огън. - повтори. - Аз само я застрелях.
- Странно... Много странно! Никофоров ми каза, че е чул само един изстрел, а след това си довел момичето.
Дишането му спря само за миг, после отново задиша равно, опитвайки се да нормализира пулса си. " Тъпо копеле!" - изпсува наум Савелий и зъбите му изскърцаха от гняв. Този Никофоров добре го подреди!
- Вероятно не е чул...
- А аз знаеш ли какво си мисля? - показалеца на Леонтиев се заби в гърдите му. - Мисля си, че ти си убил Снесарев и дори не знам причината. А дори и да я знаех, изобщо нямаше да ми пука. Той беше ценен кадър. Не забравяй, че бяхте заедно и бяхте вербувани по едно и също време! - полковника направи пауза, после изсъска гневно: - Доведи я!
Савелий си пое рязко дъх.
- Тя е просто дете и...
Ръката на Леонтиев се сви в юмрук и лицето му се скова в ледено изражение.
- Доведи я! Това е заповед!
*** *** ***
Савелий остави сака си, който носеше на рамо, до вратата и седна на леглото. Хотелската стая, в която се намираше бе повече от спартанска. Погледът му се плъзна по ниската нощна маса до единичното легло, прозореца, закрит от прости ленени пердета, малкия диван в единия ъгъл, поставен срещу телевизора. Изпъна се на леглото с кръстосани крака и взе дистанционното. Пушеше му се страшно много, но беше уморен и реши да полежи няколко минути. После щеше да разопакова багажа си и да вземе един душ. Помъчи се да си спомни името на селото, в което бе в момента, но то сякаш бягаше от паметта му.
Едва след известно време, прицъквайки апатично няколко канала, си спомни името. Ивановка.
*** *** ***
Чувствах безкрайно облекчение. Мъжът срещу мен не бе рус, нито имаше грозен белег на лицето. Очите му бяха златисти и в тях пламтяха весели искри, докато ме оглеждаше усмихнато. Косата му бе черна, пригладена назад и откриваше лице, което наподобяваше много... лицето на Николай. Шокът бе прекалено силен за мен, защото няколко минути просто го гледах с отворена уста, неспособна да направя и най-малко движение. Зад гърба ми Славик се размърда.
- О, Дмитрий! Ти ли си бе, брат?! - долавях смях в гласа на Славик, но пак не можех да откъсна поглед от лицето на този мъж. Естествено, той не беше Николай и нямаше как да бъде, но приликата им с мъртвия ми мъж бе повече от поразителна. Беше шокираща и травмираща, а чувствата в мен бяха експлозия, която избухна и разтърси целия ми свят. Дмитрий... - Яси, запознай се с Дмитрий Романов. Семеен приятел. Живее през къща от къщата на вуйчо.
Подадох ръката си, която той стисна приятелски. Топлината му ме накара да изтрезнея в същия миг, в който той ме бе докоснал.
- Ясмина. Приятно ми е! - казах кратко аз, все още опиянена от присъствието този мъж, копие на Николай.
- Кажи ми, човече, защо не дойде да ме видиш, когато пристигна? - дори гласа му бе като на Николай. - Подочух от съседите, че си тук.
- Да ти кажа честно, не знаех , че и ти си тук. - Славик го потупа по рамото. - Разбрах, че си в града и са те повишили. Капитанче, а? И гоним престъпници?
- Е, това е стара новина. - махна с ръка Дмитрий. - Повишиха ме преди шест месеца, а колкото до работата е по-скоро само бумащина, отколкото американски екшън. Колкото и тъпо да ти звучи, като детектив имам повече работа зад бюрото, отколкото на улицата.
- Глупости, брат! Трябва да идем някой ден на кафе и...
Престанах да следя нишката на разговора им. Таня също загуби интерес, защото се отскубна от ръката ми и се затича към реката с кикот. Отделих се от тях и я последвах. Бях развълнувана и неспокойна. Исках да подредя мислите си. Исках самота. Погледнах към тях само веднъж, докато се отдалечавах и със смущение забелязах, че Дмитрий ме изпиваше с поглед, който не беше нито приятелски, нито любопитен.
Гледаше ме така, сякаш си ме представяше в леглото си и при тази мисъл, ускорих крачките си.
*** *** ***
Савелий се опита да извърне глава от сцената, но гласа на Леонтиев му заповяда да гледа.
Слънцето залязваше, но в стаята на полковника бе задушно и Савелий усещаше как потта се стича по лицето му, влизаше в очите му и солта й го дразнеше. Беше му трудно да диша. Беше му трудно да мисли. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бе заставен да стои на колене до вратата, докато Леонтиев...
Момичето, което Савелий бе спасил, бе клекнало пред полковника и той бе набутал възбудения си член в устата й. Пръстите му бяха в тъмните й коси, които се спускаха като водопад по гърба й и направляваше главата й. Бе опрял дулото на своя Токарев в слепоочието й и я караше да рецитира някакво стихче на руски. Смисълът на думите му се забиваха като пирони в съзнанието на Савелий и той усещаше гадене.
"Моичкият във кревата хич го няма,
защото сливата ми е голяма.
Гореща, влажна, ненаситна,
а на него пишката му ситна..."
Безсмислено бе да обяснява нещо, което Леонтиев виждаше и сам. Тя не бе по голяма от осем години. По бузите й се стичаха сълзи. Давеше се и цялото й тяло се тресеше от хълцания, които го разкъсваха на парчета. А искаше само да я защити! Бе я довел тук, мислейки си, че й прави услуга, вместо това...
"И без да знам нищо за оргазма
три пъти аз да го изпразня,
а това с мерак не се постига,
а с як патлак, дето се вдига..."
Леонтиев я изправи. Постави я като кукла на бюрото и с рязко движение свали шалварите й.
Последвалият писък накара Савелий да си запуши ушите и да заплаче. Стисна очи и отказа да ги отвори дълго време.
*** *** ***


Може да има грешки, не се и съмнявам в това. Извинявам се за тях! wink
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Нед 17 Апр 2011, 1:46 pm

*** *** ***
МАЙ, 2000 ГОДИНА
Миллион, миллион, миллион алых роз
Из окна, из окна, из окна видишь ты,
Кто влюблен, кто влюблен, кто влюблен и всерьез,
Свою жизнь для тебя превратит в цветы.

Николай бе отново при мен!
Беше се върнал от света на мъртвите в тялото на друг човек и водеше друг живот. А в този нов живот аз бях просто непозната...
Не, Господи! Дмитрий Романов в никакъв случай не бе Николай, а аз си бях загубила ума, щом си въобразявах такива щуротии. Нима бе възможно желанието на Таня, а и моето също, да стане реалност и от гроба, който бях оставила в България да излезе духа на Николай? А аз исках да почна нов живот и да загърбя миналото, включително и мъртвия ми мъж... Да намеря щастието далеч от вече предначертания ми път и да се отклоня от монотонните коловози на живота си.
Но той бе при мен отново. Какво значение имаше, че бе друг човек и водеше друг живот?
Той бе при мен...
*** *** ***
Разговорите на масата покрай мене идваха като далечно ехо. Вечеряхме в големия салон и този път имахме гостенин, който лично Славик бе поканил. Таня си играеше с близнаците в хола и радостните писъци на децата бяха просто шум, който отбелязвах, втренчила очи в Дмитрий Романов. Беше седнал точно срещу мен. Устните му се движеха и той говореше с Елвира. Явно й казваше нещо смешно, защото братовчедка ми се заливаше от смях. Разговорите не секваха и бяха като река, която ме заливаше, докато наблюдавах съсредоточено мимиките на лицето му. Долната му устна имаше лека трапчинка точно по средтата. Ъглите им се извиваха нагоре, когато се усмихваше и очите му се присвиваха сред ветрило от ситни бръчици. Матовата кожа бе безукорна без намек за петна или пъпки. Веждите се сключваха над носа, когато слушаше внимателно. Ръцете му бяха на масата и на показалеца светеше дебел златен пръстен. На светлината на полилея косата му бе черна като крило на гарван, пригладена назад и откриваше аристократично лице. Съвършено лице с някаква тайнствена мъжка красота, която бях забравила за тези четири години. Лицето на Николай... Не! Аз се бях побъркала, щом продължавах да ги сравнявам и противно на всякаква логика да виждам мъжа ми в лицето на този непознат...
Той се наведе напред към Елвира и прокара пръсти през русата й коса.
Дъхът ми секна.
"О, Яси, имаш най-хубавата коса, която някога съм докосвал!" Думите на Николай бяха само шепот до ухото ми, заравяйки лице в нея. После ръцете му повдигнаха дупето ми, за да проникне в мен...
- Яси! - гласа на мама ме върна в реалността и аз премигах няколко пъти, докато успея да я фокусирам. - Помогни ми да сервирам десерта!
Станах сковано и последвах мама в кухнята. Тя бърбореше нещо и аз отчаяно се опитвах да следя нишката на мисълта й, но не успявах. Отговарях й едносрично и кратко, а тя сякаш не забелязваше състоянието ми. Докато в един момент думите й, казани с гръб към мен, докато нарязваше плодовата торта на порции, ме извадиха от транса:
- Знам, че си забелязала това, но те само си приличат малко, Яси! Това не е Николай!
Наведох глава и ръцете ми затрепериха.
- Не си приличат само малко... Същите мимики на лицето, същия тембър на гласа... Повече от колкото мога да понеса...
Тя се обърна към мен и ръката й погали главата ми.
- Яси, не знам какво си видяла в Дмитрий, но аз виждам само физическа прилика. Очи, костна конструкция на лицето, коса, тяло... Но ти, мила, си видяла нещо отвъд това! Не мислиш ли, че е пресилено да се залъгваш така?
Да се залъгвам? Не. Никога нямаше да сбъркам Николай, но думите на майка ми бяха разумни и аз трябваше наистина да се замисля върху тях.
- Мамо, ще изляза навън. Моля те, извикай Гуля да ти помогне! - и без да дочакам нейния отговор се завъртях на пети и напуснах кухнята през задната врата.
Лекият полъх на вятъра охлади веднага пламналото ми лице. Облаците закриваха луната. Сигурно щеше да вали и утре когато излезем на разходка с Таня, пак щеше да е мокро. Отдалечих се от светлата окръжност на къщата и седнах на каменния зид на оградата, впила поглед към улицата. Вдигнах колене към гърдите си и ги обгърнах с ръце, за да се стопля малко. Студът полази по тялото ми, забивайки ледени иглички по кожата ми. Тишината ме обгърна, запрати ме далеч назад в спомени, които си мислех, че отдавна съм забравила. Дъх, който се спускаше по врата ми, уста, която смучеше зърната на гърдите ми, предизвиквайки тръпки по цялото ми тяло, ръце, които разтваряха краката ми и член, който проникваше дълбоко в мен, разтърсвайки ме в тласъци от удоволствие... Николай!
Защо трябваше да си спомням това? Заради годините въздържание, което си бях наложила ли? Тъпа, развратна кучка! Какво исках и защо чак сега? Дмитрий ли беше катализатора да се чувствам толкова... толкова...
- Имам чувството, че присъствието ми тази вечер не ти се нрави много. - гласа му ме скова и аз извърнах поглед към него.
Лицето му тънеше в сенките на нощта. Светлината от къщата очертаваше силуета му и аз отново повярвах, че виждам призрака на мъжа ми. Поклатих глава.
- Не. Не е това. - беше ми трудно да говоря. - Просто съм малко необщителна с нови хора. Няма нищо общо с теб!
Дмитрий се приближи към мен и се облегна на зида. Лицето му не бе обърнато към мен и аз отново се загледах към тъмната улица. Мълчанието ни се проточи и това само изпи останалия ми самоконтрол, който се опитвах да си наложа. В главата ми се въртеше вихър от мисли и чувства.
- Липсва ли ти България? - попита той.
- Да. - отвърнах аз. - Повече от всякога.
- А защо не се върнеш? Нищо не те задържа тук. Можеш още сега да го направиш.
- Да. Мога да го направя по всяко време... Но реших, че ми е време да започна нов живот отначало. Едно връщане в България няма да ми помогне. Вече не...
Той отново замълча.
Да. Вече нямаше да ми помогне да се върна в България. Сега, когато знаех, че можех да виждам мъртвия ми съпруг в лицето на този непознат... Нямаше да мога да го понеса, ако пак избягам. Нямаше и да го направя.
Вече не.
*** *** ***
Савелий потърка бузата си, по която бе набола брада. Карцерът в базата бе малка постройка без прозорци, отделена от другите сгради. Слънцето напичаше стените й и създаваше усещането, че се намираше в сауна. Нямаше представа дали е ден или нощ. Не знаеше колко дни са минали, откакто Леонтиев нареди да бъде затворен тук, за да излежи наказанието си. Носеха му храна само вечер, а това само объркваше представата му за време. Седеше, долепил гръб в стената и ръцете му бяха отпуснати до тялото му. Потта се стичаше на вадички по голия му гръб. Беше се съблякъл, за да се спаси малко от нетърпимата горещина, но и това не му помагаше. Не помагаше да забрави момичето, нито нейния плач...
Искаше просто да я спаси. Отчаяна постъпка на един войник, убил много като нея. Деца, жени... Писъците им още отекваха в главата му, още виждаше безжизнените им тела, прострени върху оголената, напечена земя на Афганистан... И в крайна сметка не я бе спасил. Беше я хвърлил в друг ад, от който тя на драго сърце би предпочела да избяга. Ако знаеше, само ако знаеше... щеше да я убие още там, до трупа на майка й и този на Снесарев. Щеше да й спести болката... Но бе глупак, глупак... И я бе довел тук.
Наказание. Беше в карцера и не знаеше колко още ще стои тук. Гневът на Леонтиев не затихваше просто така и Савелий го знаеше. Трябваше ли да му се оправдава, че Снесарев бе загубил ума си и се гавреше с един труп и докато го правеше подхвърляше заплахи на едно дете. Леонтиев бе пределно ясен като каза, че причината не го интересува, защото Снесарев бил ценен кадър. Какво от това, че бе лудо копеле още от самото начало и убиваше с някаква наслада, която отвращаваше Савелий.
Вратата на карцера се отвори и светлината на горещия ден го заслепи за миг. После Леонтиев пристъпи вътре. Черните му очи се впиха в умореното лице на Савелий и се облегна на стената, оставяйки вратата широко отворена.
- Излизай! - нареди кратко той. - Окъпи се. Приготви се! След два часа ще излезете от базата с отряда ти.
Савелий се изправи и се наведе да вземе панталона си.
- Какво стана с нея? - попита кратко, докато се обуваше припряно.
Полковникът се втренчи в русата му наведена глава и усмивка изви устните му.
- Тук е военна база. Не е лагер за военнопленници, нито болница, нито сиропиталище. Изхвърлих я извън пределите на базата още като те затворих тук.
Тръпки разтърсиха тялото на Савелий и той погледна към бездушното изражение на Леонтиев. Намираха се насред пустошта. Най-близкото село беше на повече от десет километра от тях. До Базарак бяха тридесет. А тя бе дете. Нямаше да може да оцелее. В следващия момент усети как свитите пръсти на полковника потънаха в корема му и силата им го запратиха на пода. Преди още да е реагирал тежката кубинка на Леонтиев затисна гърлото му, приковавайки го към земята. Можеше да отвърне веднага, но остана неподвижен, вгледан в чертите на командира си, които се бяха изкривили от ярост.
- Забранявам ти да питаш за нея. Животът ти го определям аз. Решенията - също. Забрави благородната кауза на майка Тереза да спасяваш сополови кучки и да ги водиш тук. - известно време фиксира с блестящи черни очи Савелий, накрая махна крака си и кимна към вратата на карцера. - Тръгвай сега. Ела след два часа в квартирата ми да ти дам инструкции за мисията!
*** *** ***
Не знам колко време съм стояла навън, седнала на зида, след като той си бе тръгнал, но се свестих едва тогава, когато светлината в кухнята угасна и аз потънах в тъмнина, гъста и течна, която сякаш лепнеше по мен. Тялото ми трепереше от студ, така, че накрая се принудих да стана и да вляза в къщата. Телевизорът бръмчеше в хола и забелязах, че вуйчо бе легнал на дивана и бе задрямал с дистанционното в ръка. Метнах одеялото върху него и оставих трепкащият екран да го осветява. Минах през стаята на мама, която бе заспала на една страна, обвила тялото на Таня и дълго време ги наблюдавах на светлината на нощната лампа. Ръцете на дъщеря ми бяха на възглавницата с дланите нагоре и тя спеше полуотворила устата си. Гръдният й кош едва забележимо надигаше юргана, с който бяха завити и двете.
"Виж само колко е сладка, Яси!" - беше казал Николай в родилния дом, когато дойде да ни вземе. Държеше я до гърдите си, впил очаровани очи в сбръчканото личице на Таня. - "Моето малко момиченце!"
"Не се притеснявай, мила... Сигурно е от ваксината и ще спре да плаче. Защо не я накърмиш, може да се успокои и да заспи?"
"Вече има зъбки! Не е ли чудесно? И се опитва да ходи... Облечи й нещо хубаво и ще й направим снимки. Какво ще кажеш?"
"Заспа ли вече? Най-сетне... Секс правиш ли? А свирки?" - смях, който ме караше да се смея заедно с него.
"Яси, само не изпадай в шок! Моля те, миличка... - гласа на мама, който разби живота ми. - Преди няколко часа дойдоха от болницата, където Николай е бил приет по спешност. Катастрофирали са със Жоро на път за града. Някакъв ги е ударил и колата сега прилича на хармоника от пред, но, момичето ми... - плач, който разкъсваше сякаш гърлото й. - Жоро е със счупени ребра и натъртвания, но удара е бил от страната на Николай и... Издъхнал е на път за болницата... Не са могли да му помогнат. От сблъсъка ребрата му са влезли в белия дроб и... О, Яси, нямал е никакъв шанс!..."
Никакъв шанс...
Сълзите ми се стичаха по бузите ми и аз вяло ги обърсах с опакото на дланта си.
Никакъв шанс... За него, за мен, за дъщеря ни, която отрасна без него.
"Мамо, баба каза, че много приличам на татко. Вярно ли е?"
"Мамо, защо не кажем на татко да се върне при нас? Всичките други момиченца си имат татковци, защо аз нямам?"
"Мамо, дали татко би харесал тази къщичка?" - устните й извити в скептична гримаса, по челото й имаше черна линия, която тя бе направила с четката, явно без да иска. - "Не е ли наклонена на една страна?"
Поех си дъх и затворих вратата. Долепих чело на нея, с ръка на бравата и хлипове, за които предполагах, че са отдавна мъртви, разтърсиха цялото ми тяло.
"Обичам те, Яси! Обичам те толкова много, че чак усещам болка... Ще направя всичко възможно, никога да не ти причиня болка! Нито на теб, нито на Таня!"
*** *** ***
Сутринта бях събудена от нечий допир. Бях заспала в кухнята на стола, с глава отпусната на плота на масата. Потърсих очилата си и когато ги сложих на носа си, очите ми се впиха в очите на мама.
- Яси! Тук ли си спала?
- Не се притеснявай, мамо. Не можах да заспя и явно съм се унесла към три-четири през нощта. - гърлото страшно много ме дереше и аз се опитах да го прочистя. - Таня спи ли?
- Върви легни при нея. Аз ще приготвя закуската и след час ще ви събудя. - тя се загърна плътно с халата си и скръсти ръцете си пред гърдите. Очите й бяха уморени. - Снощи докато беше навън звънна телефона и... Баща ти се обади.
Подпрях глава на сплетените си пръсти. Бях прекалено сънена, за да реагирам по някакъв начин, за това просто я гледах без да мигна.
- Каза, че към обяд ще мине насам. Иска да те види!
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Сря 20 Апр 2011, 1:18 pm

*** *** ***
Баща ми... Човекът, който досега ме бе пренебрегвал през всичките ми двадесет и четири години, сега искаше да ме види. И макар да мечтаех за този ден, в който той съзнателно ще дойде и ще признае грешката си като родител, реалността ме шокира и цяла сутрин не можех да се съсредоточа върху случващото ми се. Как изведнъж живота ти от монотонен и без криволици по пътя може да се промени само за ден? И как въпреки, че си го искал и мечтал за именно такава промяна, сбъдването на тези съкровени желания биха объркали всяка разумна мисъл, изплувала в главата ти? Дупката, която зееше в сърцето ми от неговата липса, сега щеше да бъде запълнена и аз щях завинаги да се отърва от вечната си неувереност, с която гледах околния свят, щях да погреба всеки комплекс, който ме дърпаше назад и щях... да съм друг човек. Бях убедена, че приемайки ме отново при себе си, това щеше неминуемо да ме промени и то в положителна насока.
Светът отново представляваше като кинолента, която се въртеше прекалено бавно пред очите ми. Проблемите на Славик се дръпнаха назад в тъмнината на сцената. Дмитрий Романов и невероятната му прилика с Николай - също. Останах само аз и баща ми.
Само той и аз...
Защо ме бе изоставил като бебе? Защо не ме бе потърсил досега? Защо брака им се бе разрушил? Какво всъщност е станало? Въпроси, които задавах на майка ми, а тя мълчеше и не казваше нищо. Сега щях да ги задам на него с надеждата да намеря отговори и да продължа да живея с отговорите му, завинаги излекувана.
Бях нервна и нетърпелива, затова когато мама ми съобщи, че той е тук и ме чака в салона, вече цялата треперех от емоции, които само объркваха въпросите, които се канех да му задам. Таня беше в кухнята с мен и целите й ръце бяха в тесто. С леля Лариса приготвяха пелмени и дъщеря ми имаше брашно дори на носа си. Къдравата й дълга коса бе вързана на опашка и навеждайки се към нея, за да я целуна по челото, забелязах, че имаше брашно дори и там. Въздъхнах тежко.
- Детко, мама малко ще се забави, защото ще говори с един човек. Ще помагаш ли на леля за пелмените?
Тя вдигна скосените си очи и в тях пламнаха искри.
- Когато се върнеш, ще са готови. А после, мамо, нали ще идем пак до гората?
- Ще видим. - уклончиво отвърнах аз - Ако се забавя, няма да можем. Но ще го направим и утре.
- Добре.
Когато вдигнах поглед от Таня, видях погледа на майка, който ме накара оздачено да вдигна вежди. Тя държеше чашата си с кафе и не отпиваше. Лицето й изглеждаше така, сякаш знаеше нещо, за което аз си нямах никаква представа.
- Яси! - започна тя, но замълча. Устните й се извиха надолу. - Не възлагай големи надежди! Може изобщо да не получиш отговори и само още повече да страдаш.
Махнах с ръка и излязох от кухнята.
*** *** ***
Той бе слаб. Прекалено слаб, сякаш бе пропускал много яденета или това се дължеше на някаква болест. Кожата на лицето му бе белезникава и залиняла, а израженито, което опъваше сухите му устни бе сурово. Кафявите му очи се впиха в мен, докато се приближавах към него и блясъка им под гъстите вежди ме удиви, защото ми заприлича на един луд старец, който живееше до нас в апартамента, докато бях в България. Думите, които мама ми бе казала и на които не бях обърнала внимание, сега изплуваха в мислите ми и изведнъж вече не бях толкова сигурна, че срещата ни ще свърши благополучно.
- Ясмина! - гласа му бе толкова сух и аз неволно си помислих, че докато говори сигурно го боли гърлото да изговаря собствените си думи.
- Здравей..., татко!
Макар да не исках да употребявам това толкова лично нарицателно, то само се изплъзна от устните ми. Това изобщо не го развълнува. Той се завъртя на пети, премествайки тежестта на тялото си от лечия крак на десния и отвори вратата.
- Нека да се поразходим в парка!
Кимнах и го последвах. В двора съзрях Славик, който цепеше дърва под навеса, а фигурата на Дмитрий Романов се бе облегнала на стената до него. Усетих любопитните им погледи, които ме проследиха, но бях прекалено съсредоточена да наблюдавам баща ми, който вървеше отсечено, влачейки левия си крак и подпирайки се на бастуна, който държеше в дясната си ръка. На светлината на деня забелязах, че около ушите му тъмната му коса се оцветяваше в сив, метален блясък, но бе някак мътен, сякаш не се бе къпал от много време насам, а когато осъзнах, че изоставам и го настигнах , ускорявайки крачките си, миризмата на немита плът ме блъсна право в носа. Сърцето ми трепна и аз почувствах съжаление.
- Майка ти ми каза, че имаш дъщеря! - започна той. - И си вдовица.
- Да. - кимнах аз.
- Защо дойде тук?
- Вече нищо не ме задържаше в България. Трябваше да започна ново начало...
Той спря рязко на тротоара и ме погледна косо.
- Нека спрем за малко. Прекалено много се уморявам.
- Какво е станало с крака ти?
Той се облегна тежко на бастуна си и очите му се присвиха, взирайки се в лицето ми.
- Преди пет години го счупих, докато бях на строеж в Оренбург. Паднах от третия етаж. Така и не се оправи напълно, пък може и неправилно да е зарастнал... - усмивката му бе пълна със сарказъм. - Тук ли ще живееш?
- Не. Леля Ната ми подари магазина в Оренбург и сигурно до седмица ще се върна в града. Но... винаги може да те посещавам... Сам ли си?
- На квартира съм. И не живея с никого. Допреди няколко години споделях живота си с една курва, но след като останах сакат и вече не можех да й осигурявам живота, който искаше, ме напусна.
- Защо... не се прибереш в България? Имаш къща на село, която поддържам, но не живея в нея. Ще ти я дам. Тя и без това си е твоя.
Баща ми поклати глава и отново се затътри напред.
- Скъсах с България преди много време, още когато ти се роди... и аз ви напуснах, за да дойда тук...
Няколко деца ни заобиколиха, тичайки покрай нас. Усетих как в гърдите ми се надигна старото чувство на безпокойство.
- Защо... ни напусна?
- Предполагам майка ти не ти е казала нищо, щом ме питаш затова... Явно е оставила на мен трудната задача да се оправдавам, още повече, че се разделихме с нея доста трудно... - той направи пауза, но после заговори и гласа му бе необичайно тих. С удивление, което ярко контрастираше на ледения му сарказъм, забелязах, че той... страдаше. - Преди да се родиш ти, имахме дете. Момченце. Почина на шест месеца от менингит. Предполагам и двамата не си простихме това. И двамата обвинявахме другия, че е виновен... Майка ти бе бременна с теб, когато брат ти почина и аз се надявах през всичките месеци, докато тя те носеше, да се родиш... момче. - изражението на лицето му бе сковано. - Подозирах, че след като нейна бе вината, че Александър умря, тя ще се съгласи да те даде на мен и да се върне в Русия, където й бе мястото..., но тя отказа и дори се хвана на бас с мен. Щеше да ти даде всичкото онова, което умря заедно със Алекс и ме помоли да си отида. Ако не успееше да го направи, щеше да се признае за победена...
- За какъв бас става дума?
Чувствах се зле. Кожата ми бе ледена и незнайно защо зъбите ми тракаха от студ.
- Басът беше такъв: да ти даде всичко, да те възпита и да те направи силна, дори без мен. Така и не ми прости, че се опитвах да запълня празнината на Александър с теб. Знаеше, че възлагах надежди да се родиш момче... А когато раждането ти разби всичко, което исках, бях прекалено слаб, че да живея с вас. Напуснах ви, защото нямах смелост да продължа да живея така. Пък и вярвах, че майка ти ще ти даде всичко, от което имаше нужда...
Бяхме стигнали до парка и от дълбоките сенки на дърветата, ми стана още по- студено. Очите ми бяха впити в земята и аз отказвах да го погледна.
- За това ли и никога не ме потърси? Никога не ми се обади? Защото не съм се родила момче?
Той се отпусна на близката скамейка и вдигна поглед към мен. Кафявите му очи се притвориха.
- Може и така да се каже. Дори и сега, макар да е минало четвърт век от смъртта на Александър, аз го усещам до себе си. Чувствам присъствието му толкова близо до мен, че ми се струва, че го докосвам. Знам, че никога няма да ме разбереш, но не те и моля затова...
Виеше ми се свят. Пред погледа ми падна червена пелена и аз почувствах злоба не само към него, но и към майка ми, които ме бяха проиграли на лотария, за да докажат един на друг, че са прави. Задъхах се и пръстите ми се свиха в юмруци.
- Това е най-грозното нещо, което някога съм чувала. - промълвих аз през стиснати зъби. - Как може да се оправдвате и да търсите вината в другия, след като нищо не е зависело от вас? Как е възможно да се хващате на бас, че ще направите от мене човек, дори ако единия го няма? Нека ти кажа нещо,... татко! Провалили сте се и двамата. Защото аз съм половин човек и поради липсата ти, израстнах не като другите деца.
- Но пък си по-силна. - прекъсна ме той.
Наведох се към него.
- Не. Не съм по-силна. Аз съм загубенячка. Никога няма да видиш отвъд това, което виждаш в момента. Никога няма да усетиш колко много ме боли и как всеки един ден страдам за разбит живот и събирам отломките му, макар аз да не съм го разбила. Никога няма да разбереш колко ме е страх да направя дори една елементарна крачка напред и да променя нещо. И двамата с мама сте се излъгали, че по този начин ме правите по-силна. През цялото време всъщност сте мислели само и единствено за себе си.
- Имаш дете. - устните му се извиха надолу и пръстите му се свиха около бастуна. - Как би реагирала на наше място?
- Щях да дам всичко, от което имаше нужда детето, за да не усети липсата на майка или на баща. Щях да бъда до него ден и нощ, да го обичам и да го дарявам с обичта си, така както съм обичала и мъртвото дете. Нямаше да бягам в друга страна, нямаше да се хващам на бас... Нямаше да направя нищо от онова, което сте направили вие с мен!
- Лесно ти е да го кажеш, нали? Много лесно е да гледаш отстрани и да мислиш, че би реагирала по този начин. Съвсем друго е да го изпиташ! Да го преживееш... Как би преживяла загубата на човек, около който се върти целия ти свят?
Очите ми се напълниха със сълзи и те потекоха по бузите ми. Опитах се да спра хълцанията, които ме разтърсиха. Стиснах устни.
- Ти си глупак! За всичките си години така и не си го разбрал. Достоен си не за съжаление, а за презрение. Не можеш да преживееш загубата на такъв човек! Той винаги ще бъде част от теб, където и да идеш, каквото и да направиш. Не можеш да избягаш, да се скриеш, да загърбиш... Единственото, което можеш да направиш, е да продължиш напред... Ти си едно глупаво, ненормално копеле, страхливец...
Очите му блестяха от едва сдържан гняв и той се изправи рязко, олюлявайки се на куция си крак. Ръката му, в която държеше бастуна се вдигна, но аз не рагирах, втренчила очите си в неговите. Още миг и дървото щеше да ме удари през лицето, когато в последния момент някакъв силует премина през разфокусирания ми поглед и една ръка сграбчи китката на баща ми. Очите ми се разшириха от шок.
Той изтръгна бастуна от пръстите на баща ми и с рязко движение го блъсна отново на скамейката. Ръката му се вдигна и понечи да го удари. Измъкнах се от вцепенението си и сграбчих китката му, обръщайки го към себе си. Светлите му очи се впиха в моите и аз рязко си поех дъх.
- Какво... правиш тук?
Савелий Тихонов! Русите му вежди се извиха нагоре и усмивката му бе просто гримаса, която разпъна лицето му.
- Минавам от тук. И както виждам, имаш нужда от помощ...
- Не. Нямам нужда от помощ! Върви си! Това са семейни проблеми!
Той се взираше в мен и нещо в погледа му ме накара да се почувствам не на място. Ръката му се отпусна и той хвърли бастуна на земята. После с отсечени стъпки, се отдалечи. Баща ми се изправи тежко, наведе се да вземе хвърления бастун и без повече думи тръгна в другата посока.
Останах сама в парка. Сълзите ми бликнаха отново от очите ми.
*** *** ***
Когато се прибрах, се чувствах толкова зле, че нямах сили да направя и най-малкото усилие да се задържа на краката си. Оставих Таня при мама и се качих в стаята си. Отпуснах се тежко на леглото и очите ми се затвориха.
Не знам колко време съм спала, но бях събудена от лекия допир на ръката на мама.
- Баща ти се обади и... каза да идеш утре сутринта в квартирата му. Каза, че трябва да говори с теб още веднъж, но по телефона... Яси, той плачеше! Никога не съм го чувала да плаче, дори когато...
- Моля те, мамо! Уморена съм и искам да поспя. Утре ще ида да го видя... - очите ми се затвориха.
Не знам кога си бе тръгнала. Заспах, усещайки допира на ръката й върху бузата си.
*** *** ***
Мозъкът ми бе празен,без мисъл или емоция, когато станах сутринта. Утрото бе сиво и ситния дъжд мокреше якето ми. Не си бях взела чадъра, защото квартирата на баща ми беше наблизо, пък и аз не възнамерявах да остана дълго време при него. Косата ми натежа и няколко кичура се измъкнаха от кока, който бях навила на тила си. Наместих очилата си и прецапах през локвите в двора на къщата, в която живееше баща ми. Почуках на вратата, но никой не ми отговори. Постоях малко, после пак почуках... Дъждът се просмукваше в дрехите ми и аз треперех от студ. Обвих пръсти около топката на вратата и кожата ми залепна за нещо. Вдигнах ръка. По дланта ми имаше нещо червено и гъсто и в първия момент, макар и нелогично си помислих, че е боя. Бутнах вратата и влязох вътре. Лампите в коридора светеха. Чувах телевизора да бръмчи, но нещо във въздуха ме накара да настръхна. Лицето ми се скова, осъзнавайки, че по едната стена на коридора също имаше червена боя.
И изведнъж ми просветна!
Усетих как света се размива пред очите ми. Това не бе боя! Това бе кръв... Килимът беше напоен с нея и до носа ми достигна метална миризма, която ме задуши. Сърцето ми биеше неравно. Стъпките ми отекваха глухо в празната къща.
- Татко, къде си? Аз съм. Ясмина.
Намерих го седнал в хола пред телевизора. Лицето му представляваше кървава маса, от която дълго време не можех да откъсна поглед. Очите му ги нямаха и аз се взирах в празните дупки на черепа му. Празният ми стомах се бунтуваше и не можех да отвърна очи от него. Краката и ръцете му бяха изкривени по доста странен начин, който ме наведе на мисълта, че са били счупени. Той бе мъртъв.
На масата пред него лежеше бяла роза, опръскана с кръв.
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Магнолия
Finite Incantatem
avatar

Брой мнения : 624
Registration date : 13.02.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Сря 20 Апр 2011, 5:12 pm

Интересно е Very Happy sunny

_________________
"Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса…
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях – пух, вече прецъфтял..."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Чет 21 Апр 2011, 2:43 pm

Благодаря, Магнолия! Тук ли е мястото, в което трябва да спомена доста важна подробност около тази драсканица? И макар да не знам ще го направя като бележка. Спомените на Савелий Тихонов около участието му във войната в Афганистан са на реален очевидец, който имах честта да познавам и който навремето преди дванадесет, тринадесет години ме провокира да замислям тази идея. Тогава пишех отделни отрязъци и сцени, пръснати навсякъде като бележки или в тетрадките ми по литература. Едва сега ги сглобявам в една цялостна творба с добре обмислен финал и вмъкната интрига.

Благодаря много за отделеното време да го прочетеш и да напишеш коментар! alice in wonderland
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂
avatar

Брой мнения : 8083
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Нед 24 Апр 2011, 12:51 pm

Страхотно е! Продължение? Д:

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Пон 25 Апр 2011, 1:01 am

*** *** ***
Той я бе наранил!
Това дърто, проклето, куцо копеле имаше смелостта да вдигне бастуна си, за да я цапардоса през лицето!
Беше видял сълзите в очите й и начина, по който се прибра в къщата на вуйчо си. Привела рамене, прегърбена, със стиснати устни, от които не излизаше звук... Страданието й, сякаш го блъсна в гърдите, така, че съвсем естествено бе да посети стареца, за да му даде урок. Урок, който да запомни завинаги. Беше убеден, че копелето го разбра. Много преди да нареже лицето му, да извади очите и баща й да умре от кръвозагуба, причинена от няколкото пронизвания с ножа, който носеше, . Усещаше прилив на адреналин, толкова дълбоко, че чак трепереше от непознати, неизпитвани емоции.
Искаше просто да я защити! И я беше защитил по най-добрия начин...
Наблюдаваше я от толкова дълго време, че имаше чувството, че я познава с години. Беше привлечен от нея, както пеперудата от пламъка и знаеше, че дори да изгори, пак щеше да бъде покрай нея. Да се опива да гледа прекрасните й, дълбоки очи, в които гореше... страст. Тялото, което го възбуждаше чисто сексуално и което искаше да усеща под себе си. И косите й. Дълги, дълги, гъсти и тъмни като нощ... Представяше си ги да галят корема му, докато му духаше. Боже! Толкова много искаше да проникне зад мистерията, около която се обвиваше тя, че имаше чувството, че полудява.
Никога нямаше да позволи някой да я нарани!
Тя беше негова, само негова и той щеше да я защитава от всеки дръзнал да предизвика сълзи в очите й.
Неговата бяла роза...
*** *** ***
Вдигнах дланта си към лицето. Струваше ми се, че още лепне, колкото и пъти да я търках със сапун. Само мисълта, че съм докосвала кръв, объркваше всяка моя логична мисъл. Свих пръсти и ноктите ми се впиха в меката кожа. По стената на коридора имаше кървава следа, направена сякаш от рамото на баща ми. На килима се бе образувало кърваво петно, а прекрачвайки него, аз отново и отново се взирах в празните кухини на обезобразеното му лице. Ножът бе проникнал толкова надълбоко в лицето, че то изглеждаше деформирано, сякаш бе счупил лицевите кости. Засъхналата кръв скриваше раните и аз чувствах облекчение, че не виждах изражението на лицето му, защото бях убедена, че ще ме преследва всяка нощ от моя живот. Не заплаках. Усетих само безкрайна тъга. Обърнах се и с бавни крачки, обливана от дъжда, се прибрах.
А после се обадих на полицията.
Няколко дни преминаха в сън, от който не можех да се събудя. Лежах завита с одеяло в хола. Телевизорът бръмчеше и аз се опитвах да намеря някаква нишка, която да ме издърпа от състоянието, в което бях изпаднала. Кой го беше убил? Защо? Знаех, че вечерта преди да умре е искал да ме види и усещах със сърцето си, че е щял да ми каже колко съжалява за думите си в парка и за всичко онова, което някога ми бе причинил, съзнателно или не... Но не бе успял.
- Моля те, Яси! Опитай се да се съсредоточиш!
Гласът на Дмитрий Романов ме върна в реалността и аз вдигнах очи от ръката си и ги впих в лицето му. Опитах се да си спомня какъв разговор водехме и очите ми се присвиха. Интересуваше се от смъртта на баща ми и записваше онова, което му казвах в малък бележник. Защо ли? После паметта ми услужливо се обади: той бе детектив.
- Какво ме попита?
- Знам, че ти е трудно да говориш за това, но предпочетох аз да поема разпита ти, а не някой от местното управление, който никак няма да е тактичен и изобщо няма да разбере колко си разстроена... Опитай се да следиш мисълта ми... - той направи малка пауза. - Когато влезе в къщата, забеляза ли нещо странно?
Ето защо вдигнах ръка, за да погледна дланта си. Той ме бе попитал този въпрос и аз моментално бях се върнала в този момент.
- На топката на вратата имаше... кръв, но тогава си помислих, че е боя, защото ръката ми залепна за нея. На стената в коридора имаше дълга, кървава следа, а на килима в края... - спрях. Обвих ръце около тялото си, което веднага почна да се тресе от студ. - Локва кръв... Аз я заобиколих. Мислех си, въпреки наличието на толкова много кръв, че всичко е наред и че... нищо лошо не е станало.
- После?
- Телевизорът бръмчеше и аз се насочих към хола. Вратата беше отворена. Баща ми беше на дивана и... беше мъртъв.
- Нещо друго забеляза ли?
- Не. - поклатих глава. - Нямах сили да отвърна очи от него и от... очите му... Той... той...
Дмитрий вдигна ръка, за да ме спре, но аз като,че ли нямах сили да се спра. Бях набрала инерция.
- Кожата му висеше на ивици и аз не можех да видя лицето му под цялата тази кръв. Сигурно е страдал много... - гласа ми трепна в края. Аз не понасях болката. Изпитвах плашеща паника от нея и внезапно си спомних с какъв страх влязох в родилния дом, когато раждах Таня. Тя беше преносена и не се роди на датата си, затова и раждането беше предизвикано. Когато всичко свърши благополучно и бях изживяла страшната, разкъсваща болка, когато ми я дадоха в ръцете, усетих такова страшно облекчение, което никога не бях изпитвала нито преди това, нито след това. Но сега... Сега бе по-различно. Нямаше никога да почувствам облекчение от болката, която този път не разкъсваше вагината ми. Разкъсваше душата ми. - Той е страдал прекалено много... - повторих аз и си поех дълбоко дъх, за да спра хълцанията, които се надигнаха в гърлото ми...
Дмитрий сграбчи лицето ми между дланите си и ме принуди да го погледна в очите. Същите очи на Николай. Златни и присвити в края.
- Яси! Той не е починал от раните по лицето си. Има няколко прободни рани от нож с назъбено острие на гръдния си кош.
- Намерихте ли ножа?
Дмитрий се отпусна назад и поклати глава. Пръстите му отново хванаха химикалката и бележника.
- Не. Длъжен съм да попитам, макар да знам, че едва ли бих могъл да получа отговор от теб... Познаваш ли някой, с който баща ти не се е разбирал добре?
Освен мен? Последният ни разговор беше всичко друго само не и размяна на любезности. Но аз не бях убиеца. Определено. Нужно ли бе да казвам, че вероятността да съм аз е нищожна при фобията ми от кръв? Поклатих глава.
- Майка ти?
- Не. Имат развод, да. Но са се разделили с общо съгласие. Защо чак сега да го убива? - вметнах аз.
- Добре. Някой от семейството ти? Някой непознат, който от скоро време се е появил и ти досажда?
Непознат. Криминално проявен. Проблемите на Славик. Възможно ли е? Той се бе появил изненадващо в парка, където се карахме с татко и бе спрял бастуна, за да не ме удари. Трябваше ли да казвам всичките си страхове, параноята си, че някой ме наблюдава? Щях да изглеждам също толкова луда, колкото и убиеца...
Поклатих глава.
- Добре. - той се надигна от дивана и прибра бележника в джоба на дънките си. - Седем дни трябва да останеш в Ивановка, защото, колкото и невярващо да ти звучи това, и ти си заподозряна. До два дни ще пристигнат всички резултати от пробите, взети на местопрестъплението и ще започнем да изключваме заподозрени и да стесняваме кръга.
Извърна се към вратата , но въпроса ми го спря и той ме погледна през рамо:
- Дмитрий,... вярваш ли ми?
Беше жизнено важно да знам отговора на този въпрос. Мекият блясък в окото, обърнато към мен ме стопли, много преди да чуя отговора му.
- Никога няма да се усъмня в теб.
*** *** ***
Минаха месеци. Случката с момичето бе забравена от Леонтиев, но Савелий не можеше да спре да мисли за нея. Все още я виждаше клекнала пред разкопчания панталон на командира си и изпитваше същата погнуса от тогава. След време, не знаеше точно колко е минало, започна да усеща и други чувства, изненадващи, но предполагаше, че са в реда на нещата. Омраза и вина. Омраза не към Леонтиев, макар да бе логично да мрази него. Омраза към себе си, заради вината, която изпитваше. Можеше да предотврати изнасилването й. Пистолетът бе в кобура му и бе винаги зареден. Ръцете му не бяха вързани. Просто стоеше на колене на пода до вратата. Както му бе заповядано.
Сделката, която бе сключил с Леонтиев на седемнадесет години, бе валидна и тук в Афганистан. Савелий му дължеше живота си. Как би могъл да се противопостави на командира си дори да спаси едно дете, което имаше неблагоразумието да доведе в базата? Беше в неизгодна позиция. Беше глупак. Но колкото и да се обвиняваше. това изобщо не му помагаше. Само сипваше в отворената му рана сол.
И после я видя пак...
Патрулираха на централната улица в Базарак, близо до сградата на седемте общини. Той вървеше от лявата страна на танка и наблюдаваше всяко едно лице по отделно. Имаха информация, че група партизани щяха да нападнат руския отряд, разположен в края на града. Хората мълчаха, забили поглед в земята. Очите им ги следваха. Те бяхме окупатори, насилници... Естествено бе да ги гледат с омраза и гняв. Не със примирение...
Главата му се извърна към погледа, в който имаше това безразличие. Позна я. Беше минала близо година от срещата им и тя бе пораснала. Бе станала по-висока. Фереджето, с което другите жени, прикриваха лицата си, при нея бе свалено и тя впи очите си в неговите. Почувства облекчение, че бе оживяла сред пустошта, в която Леонтиев я бе захвърлил. Радостта облада мислите му и той се насочи в тълпата към нея. Тя отстъпи назад и отгърна дългите си дрехи. На тялото й бе прикрепена военна жилетка с часовников механизъм, който тиктакаше.
Жива торпила!
Понечи да извика към хората си, но взривната вълна го отхвърли назад.
*** *** ***
Когато се събуди в лазарета на базата, осъзна, че света е черен като нощ. Но не беше сляп, макар да му се искаше не да бъде инвалид , а да умре още там на улицата. Главата му бе бинтована и единствено белега, който разсичаше лицето му, остана да му напомня за нея.
Беше единственият оцелял в кървавата баня в Базарак.
*** *** ***
Очите ми се затваряха. Таня бе легнала в скута му и пръстите ми бяха заровени в меките й коси. Не знаех колко е часа, но бях убедена, че бе минало полунощ. Преди да легне при мен на тесния диван, дълго я убеждавах, че може да иде при баба си, но нали все аз губех споровете ни. Сега тя бе при мен и дишането й ме успокояваше така, както никой, който бе поднесъл съболезнования за смъртта на баща ми, не успяваше. Погребението му се протакваше заради разследването на полицията. Бяха ни уверили, че ще предадат тялото след седмица, когато щяха да получат резултатите. Тялото... В това ли се превръщаше едно човешко същество след смъртта си? Просто в едно тяло, което по някакво злощастно стечение на обстоятелствата, беше ръчкано, разпаряно и взето в моргата на болницата. Лишаваха го от нормално погребение, който всеки човек, предполагам, заслужаваше. Така само удължаваха и моята агония.
Телевизорът бръмчеше монотонно. В един момент се стреснах от звук на счупено стъкло. Очите ми се отвориха и аз погледнах надолу към Таня, но тя продължаваше да спи в скута ми. В кухнята светеше. Мишки ли имаше? Малко вероятно, защото откакто бях дошла вуйчо бе сложил на два пъти отрова в избата, пък и постоянно се хвалеше, че домът му е чист без никакви гризачи да се навъртат наоколо. Отместих главата на Таня и й подложих възглавницата. Завих я с мекото одеяло и придърпвайки ризата на Николай, която ползвах като нощница към бедрата си, се насочих към кухнята.
Това, което видях, ме поля като студен душ и съня, който доскоро караше клепачите ми да се затварят, бе прогонен напълно. Славик бе притиснат до хладилника и ръката на Савелий Тихонов го държеше за гърлото. Братовчед ми се давеше и слюнките му течаха от единия ъгъл на устата му. С бързи крачки се насочих към тях, сграбчих кухненския нож, който бе на масата и се приближих само на метър от Тихонов. Не исках да правя нищо по сериозно от това да опра ножа до гърба му и да му заповядам да пусне Славик. Мислех си, че не ме бе усетил, докато той не пусна внезапно Славик и не се обърна към мен. Братовчед ми рухна на земята, поемайки си дъх хрипливо и този звук ме обезпокои. Направих движение към него, но дулото на пистолета, който насочи към мен Савелий Тихонов ме спря. Застинах срещу оръжието му с ножа в ръка, който се изплъзна от пръстите ми и той издрънча по плочките на кухнята.
Взирах се в неподвижните му сини очи, но не изпитвах страх. Гледах го без да мигна и не можех да повярвам, че бих могла да гледам в черното дуло на пистолет, насочен към мен.
- Върви си! - чух се да казвам отстрани и се удивих на собствения си глас, в който нямаше никакъв страх. - С какво право идваш тук посред нощ и смееш да заплашваш с физическа сила Славик?
Той не отговори на въпроса ми, нито отмести пистолета си от лицето ми. Вместо това заповяда:
- Откажи се от магазина, който леля ти ти е прехвърлила! Остави братовчед си сам да се оправя с кашата, в която се забъркал.
Вдигнах ръка към метала в ръката му и го бутнах пренебрежително. Той свали оръжието си и го пъхна в кобура, който бе под мишницата му.
- Няма да се откажа от нещо, което е мое. - изсъсках гневно. - Кажи ми какво е направил Славик, че да го преследваш чак от Оренбург? Съгласна съм да изплатя неговия дълг.
Той ми обърна гръб, прекрачи Славик и отвори вратата на кухнята, която водеше към двора. Не възнамеряваше изобщо да ми отговаря! Настигнах го навън и сграбчих ръкава на сакото му, обръщайки го насила към себе си.
- Престани да заплашваш Славик или се кълна, че още утре ще ида в полицията!
Не виждах лицето му в тъмнината и това още повече ме вбесяваше, защото сякаш усещах присмехулните огънчета в дяволските му очи. Той впи пръсти в китката ми и с рязко движение, което изкара въздуха от гърдите ми, ме привлече към тялото си. Потръпнах от шок, усетила голите ми бедра да се търкат в неговите и чак сега си спомних, че съм боса и по риза. Той зарови лице в косата ми и ми се стори, че усетих устните му отстрани на шията си.
- Ясмина! Откажи се от магазина! - повтори той, но аз само поклатих глава.
- Стой далеч от Славик! И от мен! Или... - ръката му се плъзна по дупето ми, притискайки долната част на тялото ми до своето. Очите ми се разшириха. Усещах възбудата му и това предизвика хаос в главата ми.
А после той си тръгна.
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Cheryll-Sheryll
The Red Rose
avatar

Брой мнения : 43
Localisation : в аниме световете...
Registration date : 10.03.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Сря 11 Май 2011, 4:53 pm

*** *** ***
Утром ты встанешь у окна,
Может сошла ты с ума?
Как продолжение сна,
Площад цветами полна.

Можеше ли света да се свие до размерите на цигарена кутия? Да се сгъсти в една цигара, затъкната между устните, да пламти с червено сияние, а после да бъде угасена от ръката му? Да вземе друга цигара и да усети въздействието на света само по този начин... Пропуши в Афганистан, няколко месеца след инцидента в Базарак. От любопитство. А после осъзна, че дима го отпуска, носи му някакво облекчение, успокоение. Душата му, свита като натегната пружина, намери отдушник. Психиатричните прегледи, които се въртяха на шест месеца, показваха, че психичния му статус е добре, а това само още повече го убеждаваше, че военния лекар не успяваше да проникне зад маската на ледено равнодушие, която той се бе научил да си слага още в началото. Какво би могъл да му каже? Че след смъртта на Снесарев, мястото му бе заето от Никофоров. Момче, родено в покрайнините на Саратов и получило повиквателна за Душанбе. Захвърлено в тази война. Беше полудял, но лекаря така и не откри психично заболяване. Съвестен и изпълнителен войник, мисиите, в които участваше със Савелий бяха винаги успешни. Но имаше нещо откачено в погледа му, когато стреляше, убиваше или изтезаваше. Някакви маниакални пламъчета в тъмните очи, които му придаваха сардонично изражение на лицето. Изглеждаше като малко момче, което правеше пакости и тези пакости бяха като да се промъкнеш в чужд двор. Неадекватно и неморално, след като убиваше хора. Или просто Савелий бе сбъркан да търси морал на бойното поле? Той бе лудия. На него му трябваше психиатрична помощ...
Спомените бяха единственото нещо, което отнесе от Афганистан. Спомени, в които се намираше сред четири напечени стени и въздух, който те караше да се задъхваш. Спомени, в които Никофоров кормеше бременна жена в последните месеци, принуждавайки мъжа й да издаде скривалището на муджахидини. Спомени, които се бяха впили в мозъка му като пиявици и изсмукваха малкото останал разум от него.
Безсмислената война, започната от старите комунисти в Кремъл, в края на 1988 година беше към края си. Перестройката и Горбачов сложиха край на тази вандалщина. Години след това Савелий попадна на вестници и списания, отразяващи войната в Афганистан и се бе смял на направените изводи. Геополитически причини... Какви причини? Афганистан си беше монархия, изостанала държава и население, свикнало да живее в тази изостаналост. Нямаха нефт, нямаха природни богатства... В единия край пустиня, в другия - каменисти планини и в тях нямаше нищо освен пословичната ислямска омраза и пропагандирането на джихад. Десет години война. Десет години изпробване на оръжия, на тактики, на военни операции от КГБ, в каквито Савелий участваше... Десет години пленените и от едните, и от другите биваха изтезавани и убивани. Местното население страдаше от въведеното правило движението да става само по обозначени пътища, за да се контролира напълно Афганистан. Но не изпълняваше това правило. Сновяха с каруци и магарета, където си искат и заповедите бяха красноречиви: да се стреля във въздуха по всичко, което не е на пътя. Повечето деца. Но беше война, макар и безсмислена за него, за афганците беше възстание срещу окупатора.
Краят на войната я посрещна не с радост, а по-скоро с някаква тъпа апатия, която сковаваше всяка част от разума му. Седем години бяха минали от живота му в Афганистан. Бе свикнал само да се подчинява на заповеди, за това и когато се прибра в Москва в късната есен на 1989 година, не можа да се адаптира към цивилния живот. Пропастта между него и начина му на живот досега бе толкова голяма, че той изглеждаше откъснат на светлинни години от околните. Напрежението в него бе колабирало, а това да бъде постоянно нащрек, за да не получи куршум в главата се бе превърнало в поведение. Когато беше в заведение или на обществено място, сядаше винаги с гръб към стената, оглеждаше всеки един посетител и търсеше... признаци за агресия. Всеки един човек, който се приближаваше към него, Савелий приемаше за враг, колкото и нелепо да му се струваше, след като бе вече у дома. Вечер се събуждаше, окъпан в пот. Сънуваше нея. Сънуваше децата, които бе убил и нейните очи, мъртви и безжизнени, бяха на всяко едно детско лице. Преследваха го. А той насочваше автомата си към тях и стреляше в някакъв безумен унес. Опитвайки се да избяга от нея, но така и не успя.
Започна нов живот. Но откри, че онова, което другите правеха инстинктивно като дишането, при него беше невъзможно. Имаше нещо в излъчването му, което караше хората да странят от него. Нещо в погледа или в белязаното му лице, от което те се плашеха. Беше ветеран от войната, беше преживял зверства и издевателства, беше гледал смъртта всеки ден през седемте години там... Беше открил, че за него няма живот в реалността. Изритан от обществото, макар да бе служел на същото това общество. Остана напълно сам зад ограда, която издигна в сърцето си и която със всеки изминал ден ставаше все по-висока. Помисли си, като всеки глупак, че любовта ще го промени. Но любовта така и не дойде. Ходеше при проститутки в нощни клубове, които плъпнаха веднага след падането на СССР. И макар да си плащаше, те се страхуваха от него. Мръсни, невротизирани, ебливи кучки, които трепереха, сякаш бе опрял оръжие в главата им и ги заставяше да му духат! Сякаш не се опитваше да бъде нежен с тях, да им даде първо на тях удоволствие...
За това и година след връщането си в Русия, когато го посети Леонтиев и му предложи работа, той прие. Излишно бе да му казва, че се бе провалил в опитите си да се приспособи към новата среда, защото бившия му командир знаеше това. Рухването на тоталитарната система, повлече в колапса си и КГБ и много военни, оглавяващи отдели в институцията, се бяха оказали на улицата. Но докато преди бяха насочени към сивата дейност на родината си и колкото и да бе страшна репутацията им, тяхната работа не бе в ущърб на обществото, сега те се насочиха към сивата икономика. Онази част, която се занимаваше с продажба на оръжия, пране на пари, изнудване. Леонтиев бе сред тези хора и работата, която предложи на Савелий, не беше ново за него. Беше като отделни мисии, в които той се заемаше с апатия и безразличие. Беше онова, което той бе вършел през всичките си години и в което бе полезен.
Това не го изненада. Това, че бе осакатен и лишен от нормален живот, не го караше да се самосъжалява, нито пък си задаваше въпроси от рода на: "Какво ли би станало, ако не бях приел помощта на Леонтиев, когато бях на седемнадесет години?". Безсмислено бе. А все повече се убеждаваше, че нямаше нищо смислено на този свят...
*** *** ***
Прибрах се в Оренбург след погребението на баща ми, което се състоя седмица след убийството му. Кръгът от заподозрени така и не се стесни, защото не бяха открили нищо. Нито пръстови отпечатъци, нито други следи от убиеца... Дмитрий ми беше казал, че разследването щяло да продължи и че редовно ще ме осведомява за новини около него. Предложи ми, когато се изнеса с Таня в новата квартира да го информирам за адреса си и аз приех. Така и не му казах за подозренията си относно Тихонов, най-малкото защото не исках да навлека проблеми на Славик. Бях притеснена от пълната му незаинтерисованост какво ще стане с него. А посещението на Тихонов бе само причина да се безпокоя повече. Предложих на Славик да споделя на Дмитрий за Тихонов, но братовчед ми отказа веднага. Настоя упорито в никакъв случай да не въвличам полицията тук. Основаваше се на това,че зад Тихонов имаше други хора, много по-опасни от него и трябва да бъда внимателна, особено сега, след като магазина бе в моите ръце. Не знаех какво да правя. Бях уплашена, притеснена и се старех да изглеждам по-силна от него, за да го накарам да ми сподели същността на проблема си. Само по този начин бих могла да му помогна, но така или иначе не получих съдействие от него.
Леля Ната виждаше нелогичната апатия на Славик и се притесняваше още повече, а аз по всякакъв начин се опитвах да приспя тревогите й. Когато тя ми даде ключовете за квартирата ми и осъзнах, че гарсониерата се намираше само през улица от магазина и квартирата на Славик, принудих братовчед ми да ми даде ключове за неговата квартира, за да мога да го посещавам редовно. Той се съгласи неохотно, но може би виждаше огромната ми тревога и реши явно да си спести типичните женски театрални сцени, пълни със сълзи и сополи, макар изобщо да нямах навика да ги правя. И така към края на май аз се бях пренесла в квартирата заедно с Таня, а леля Ната ми съобщи, че малката би могла да тръгне на детска градина още през първата седмица на юни. Нямах време да мисля за скъсването си с България. Всеки изминал ден все повече се убеждавах, че Тихонов имаше пръст в убийството на баща ми, но това бе само предположение, нямах нито доводи, нито доказателства... Какво трябваше да направя, за да докажа подозренията си? Единственият начин бе да играя меко според правилата на Тихонов, да се приближа до него на достатъчно близко разстояние и тогава все някоя заблудена улика щеше да изскочи съвсем неподходящо за него. Едва тогава бих могла да намеся полицията...
Това беше единственият начин и ако бях тактична и спокойна без да допускам много грешки, щях да хвана копелето.
*** *** ***
ЮНИ, 2000 ГОДИНА

Мислех да мина през квартирата на Славик, за да пооправя малко апартамента, а после да взема Таня от детската градина. Така и не се бе научил да държи подредено и разхвърляше всичко около себе си. Предположих, че ще му е по-удобно да намина в ранния следобед, докато е на последните лекции в университета. Скоро щеше да приключи годината му и предполагах, че щеше да замине за лятото в Ивановка при вуйчо. Бях затворила магазина за няколко дни, докато успея да синхронизирам новите си задължения и да вляза в крачка с ритъма на живот.
Беше топло и аз бях облякла дълга черна пола до коленете и някаква бяла блузка с къс ръкав. Сериозно се замислях да обновя малко гардероба си, но все отлагах и се извинявах с факта, че сега съм претрупана, за да ходя за дрехи по магазините. Ясно осъзнавах, че начина ми на обличане не отговаряше на млада жена, но докато в България, това не ми пречеше, тук започнах да виждам грозните си дрехи отстрани. Имах база на сравнение, защото бях заобиколена от братовчедките ми, които изглеждаха добре и се носеха добре. Това ми причиняваше известен дискомфорт и за това мислех да направя малко обновление в начина си на обличане.
Отключих апартамента на Славик и влязох вътре. Този път холът бе малко по-чист и докато събирах дрехите от земята, внезапно до ушите ми достигна странен звук. Напрегнах се. Не би следвало да чувам нещо, каквото и да е било в апартамента, след като Славик го нямаше и бе на лекции. Приближих се тихичко на пръсти по коридора и се насочих към спалнята, чиято врата бе полуотворена. Мислех да надникна и после да бутна вратата. Но останах шокирана от онова, което видях.
През процепите на спуснатите щори проникваше ярка слънчева светлина и чертаеше нишки по мокета. От уредбата долиташе съвсем лека музика, която изобщо нямаше да констатирам, ако не се бях заслушала. Сред разбърканото легло гол и с гръб към мен видях Славик. Той беше на колене и държеше таза на някаква жена. Краката й бяха опрени на рамената му и бяха прегънати в колената. Яркочервените й лакирани нокти и крехките глезени бяха единственото, което виждах от нея. Главата на Славик беше заровена между бедрата й.
Това бе секс и изчервена понечих да се дръпна от вратата. Направих една крачка назад, но после любопитството ми надделя и аз отново надникнах. Чувствах се като някоя евтина мръсница-воайор в също тъй евтин порно филм. Особено след като усетих как се възбуждам, гледайки братовчед ми. Стиснах бедра и с някаква крайно нелепа констатация, осъзнах, че съм мокра и влагата се стичаше надолу по краката ми. Славик пусна жената и я издърпа към себе си. Постави я в скута си, а тя обви крака около кръста му. Главата й се облегна на рамото му и аз бях изумена, когато познах... Гуля! Светлокестенявите й, дълги коси обвиваха лицето й и аз не можех да я сбъркам. Мозъкът ми заработи на празни обороти...Те... бяха първи братовчеди и...
Мили боже!
Дръпнах се назад рязко и тялото ми се удари в друго тяло. Изхъмках и когато се обърнах, видях пред себе си... Савелий Тихонов! Той сложи пръст на устните си в знак да мълча и също надникна през процепа на полуотворената врата на спалнята. Когато след известно време ме погледна с високо вдигнати вежди и с очи, в които припламваха весели огънчета, усетих как лицето ми се обля в червенина. Бузите ми горяха и аз трудно си поемах дъх. Извърнах се от него и с бързи крачки се насочих към хола. Чух стъпките му след себе си и това ме подразни още повече. Направи ме некоординирана. Той мина покрай мен, грабна дамската ми чанта, която бях оставила на дивана и ме повлече към вратата. Излязохме от апартамента и чак тогава наруших мълчанието между нас:
- Какво правиш? Пусни ме!
Преминахме коридора и той натисна копчето на асансьора. Докато го чакахме, се опитах да измъкна ръката си от здраво стиснатите му пръсти. Не бях уплашена, а раздразнена от поведението му. Бях ядосана и на себе си, че ме бяха хванали да шпионирам като непослушно дете на вратата.
- Веднага ме пусни! - изръмжах аз, но асансьора се отвори и с рязко движение той ме натика вътре.
Вратата се плъзна със тихо свистене, затваряйки изхода. Тясното пространство изпи още повече силите ми. Той притисна тялото ми към стената на асансьора и аз бях принудена да го погледна в очите. Припомних си прегръдката му в Ивановка и вълнението, което сега почувствах още повече ме озадачи. Опрях другата си ръка към гърдите му и се опитах да го блъсна от себе си, но той не мръдна. Все едно се опитвах да бутна скала. Вместо това той се приближи още повече към мен, доколкото това бе възможно. Гърдите му притиснаха моите. Главата му се сведе надолу и той притисна топли устни към кожата на шията ми отстрани. Това разтърси съзнанието ми. Нима убиец можеше да бъде топъл? После усетих дланите му от двете страни на бедрата си. Повдигна полата ми до кръста и се вмъкна между разтворените ми крака, повдигайки цялото ми тяло нагоре и принуждавайки ме да обкрача кръста му.
- Ка... какво п...правиш? - той вдигна глава и ме погледна в очите. Пламнах още повече, защото усетих пръстите му по ръба на чорапа си, после по жартиерата, докосна плата на бикините ми...
Едната му вежда отскочи нагоре.
- Мокра си. - дрезгавият му глас ме накара още повече да пламна.
- Не! Пусни ме!
Ръката му издърпа настрани бикините ми и единият му пръст влезе в мен. Поех си рязко дъх и тялото ми се скова. Опитах се да го блъсна от себе си. Отново неуспешно. Той извади ръката си,само за да вкара два пръста в мен. Сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах в ушите си. Тялото ми гореше. Аз горях. Господи! Стиснах устни и присвих очи. Гледах го зад стъклата на очилата си, бясна, че той се възползваше от мен по този начин. За каква ли ме мислеше? Колко съм глупава! Та той ме бе видял да шпионирам Славик, докато... Естествено, че щеше да се отнесе с мен по този начин, сякаш бях парцал! Трябваше ли да се оправдавам, че...
Никога досега не бях усещала друг мъж освен Николай. А сега тялото ми бе притиснато към неговото и аз усещах всичко друго само не и отвращение. Пръстите му бяха дълбоко в мен. Караха ме да треперя и...
Асансьорът изпиука и той се дръпна рязко от мен. Опряла гръб на стената, придърпах надолу полата си. А в следващият момент, в който го погледнах, той вдигна ръката си и облиза двата си пръста. Излязох от клетката и се насочих към изхода на кооперацията. Той ме настигна на стъпалата отвън и ми подаде чантата. Помислих си, че ще видя в лицето му някакъв намек за подигравка или ирония, но очите му бяха замислени и някак далечни.
Качи се в черния мерцедес, паркиран малко отстрани от входа и потегли рязко.
*** *** ***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Kleo

avatar

Брой мнения : 44
Registration date : 06.04.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   Вто 06 Сеп 2011, 10:37 pm

Хей, не спирай! Довърши историята, любопитна е и увлича!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Кървава роза   

Върнете се в началото Go down
 
Кървава роза
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: