Изкуството да почувстваш

Предишната тема Следващата тема Go down

Изкуството да почувстваш

Писане by Amalfi on Пон 14 Мар 2011, 13:41

Тъй като за мен музиката е начинът, по който за пръв път достигнах до един друг свят, бих искала да започна с този разказ:

Музика


Странно как едно толкова велико нещо като музиката може да се опише само на пет редчета с осем знака. Който ги е измислил, е бил гений. Благодаря му. Не мога без да пея. Така е от две години насам, от както съвсем случайно една жена ме спря на улицата и ме попита дали не искам да пея в хор. Колкото и странно да звучи, стана точно така.

Първата стъпка
(или как започнах да пея в хор)

Онази сутрин излязох за работа много рано. Предишните три дни бях закъснявал заради ужасния градски транспорт, който имаше навика да идва по всяко друго време, но не и когато аз съм на спирката. Не бях голям късметлия, а и все още не съм, но тогава щастието ми се усмихна, протягайки ми нежна снежнобяла женска ръка с дълги пръсти на пианистка. Не очаквах да има някого на спирката толкова рано. Бях си пуснал някаква музика, дари вече не помня каква, и лекичко припявах. Е, явно не е било толкова лекичко, но се усетих, едва когато тя ме докосна леко по рамото. Уплаших се от изневиделица появилия се зад мен човек и чак подскочих. Лицето ми стана бледо като платно и имах чувството, че сърцето ми прескачаше. Сигурно съм изглеждал толкова глупаво отстрани. Тя се засмя и с жест ми показа да сваля слушалките. Искаше да ми каже нещо. Дали не я познавах? Възможно беше. Като един средностатистически 30-годишен мъж бях виждал достатъчно жени като тази – кестеняви коси, широко чело, покрито с бретон, тъничък нос и зелени очи, в които тогава не можех да различа малките жълтеникави и кафяви петънца. Усмихваше се мило и чакаше да се овладея – мила и тактична. Не правеше особено ярко първо впечатление като изключим факта, че ме беше изплашила до смърт.
- Сигурно сте се припознали. – категорично казах аз, изваждайки тапите от ушите си. Колкото и да не ме интересуваше тя, трябваше да съм учтив. – Не мисля, че сме се срещали преди. – Просто и лесно измъкване от ситуацията. Веднъж изрекъл тези думи, аз посегнах отново да се посветя на моето занимание (слушането на музика и чакането на автобуса), когато тя ми отговори. Не очаквах да каже нещо изобщо, защото наистина смятах, че се е припознала.
- Прав сте, не сме се виждали преди. Елена, приятно ми е. – тя подаде ръка за поздрав, гледайки ме в очите, както беше прието.
Стиснах ръката й някак си механично. Не знаех какво да кажа, може би трябваше да се представя. Нещо се бе променило, дали в нея, дали в мен, но сега не ми се струваше толкова обикновена. Сякаш косите й бяха малко живи, очите й блещукаха на изгряващото слънце. А тя пак си беше там и се усмихваше. Очакваше да кажа нещо, сякаш беше дете, което не знаеше, че да се заговарят непознати на улицата беше опасно и в повечето случаи нетактично.
- Аз съм Момчил. – сухо отвърнах аз. Нещо ме беше жегнало и сега се намирах по-скоро във вътрешния си свят, от колкото на спирката.
- Не можех да не забележа пеенето Ви. – гласът й ме върна в реалността. Сякаш една ръка ме беше дръпнала рязко и силно нагоре. – Хубав глас. Ако се интересувате, елате в събота или неделя в кварталното читалище. От шест вечерта има репетиция на местния хор.
Хор ли? Това звучеше адски нелепо. Някаква непозната ме покани да пея в хор. До колкото знаех, в читалището се събираше група ентусиасти, които си мислеха, че имат някакви познания по музика и се забавляваха, но не ги взимаха особено на сериозно. Никога не си бях помислял да се присъединявам към групата на чудаците. Веднага щях учтиво да откажа – не исках да бъде груб с нея, въпреки че нищо не ми пречеше просто да я разкарам. В нея имаше нещо необичайно, което приковаваше вниманието ми всеки път, щом заговореше.
Един раздрънкан автобус пристигна – червен „Икарус” с изтъркани табелки. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разпадне на съставните си части и дори последната гайка щеше да се развинти. Елена само погледна предното стъкло и каза, че трябва да тръгва, а след миг вече се беше качила и намерила място. Гледаше ме от прозореца и с пръсти ми посочи числото шест. Автобусът тръгна. От спокойно висящите на врата ми слушалки се чуваше музика. Вече не ми се струваше толкова хубава, колкото преди. Бях познал по-красиви звуци.
Можех да я последвам, да кажа, че и аз чакам за този автобус и да се кача, но краката ми бяха като вкаменени. И моето превозно средство дойде не след дълго. Просто стоях и го оставих да тръгне без мен. Отново закъснях за работа – маловажно. През целия ден в главата ми се въртеше само една мисъл – за нея. Странното беше, че дори не можех да си спомня как изглежда. С автобуса си беше тръгнал и образът й. Само думите, думите й бяха останали. Прекрасни звукове се лутаха из съзнанието ми, рисувайки нови непознати за мен картини, по едно празно петолиние. Исках да я видя отново. Не. Не исках да я видя. Исках да я чуя. И можех да го направя. Само трябваше да отида в шест на репетиция, изтърпявайки подмятанията на всеки, който ме видеше да се запътвам към читалището в часа, когато пееха откачалките.
Аз все пак отидох. Не можах да преодолея желанието си. Вече бяха минали три дни от запознанството ни, а всяка сутрин я чаках на спирката. Знаех, че пътува рано. Така и не я срещнах, сякаш беше видение, което не можех да уловя. Дори започнах да се съмнявам в съществуването й. За да се уверя, че Елена наистина съществуваше, се престраших да отида. Или поне така се залъгвах. Аз знаех, че тя ще бъде там и ще ме очаква.
И така аз започнах да пея в хор. Сложиха ме в теноровата партия, дадоха ми някакви ноти, които дори не разбирах и започнах да се опитвам, както всички останали тук. Казвах си, че ще е за кратко, не повече от месец. Месецът стана два, после три, година и вече втора. От някакви идиоти, които си нямаха и представа от музика, с помощта на малкото от нас, които знаеха що е то пиано и как се свири на него, достигнахме едно завидно високо ниво. Дори ни канеха по концерти и тази пролет щяхме да отидем на първия си конкурс. Групата ни вече наброяваше трийсетина души, повечето от които имаха истински талант, който изкарваха наяве всеки уикенд за по два-три часа.

Диригентката
(жената, която обичах)

Всъщност споменах ли, че Елена беше диригентката на хора? Вероятно не. Но това нямаше никакво значение, след като всички бяхме над 30-годишни и границата между авторитетната фигура, правеща интересни неразбираеми движения и тези, които се опитваха да схванат какво иска да им каже с тях, липсваше. Държахме се заедно и всеки помагаше на другите. Колкото и идеалистично да звучи, беше точно така. Може публиката да не го осъзнава, но има ли и един изостанал в хора, цялото изпълнение може да се провали. Да се обединим – това беше единственият път към прогреса. Хората са си казали, че две глави мислят по добре от една. В нашия случай две гърла пеят по-добре от едно. Добре де, принципно е лоша идея да пееш на гърло, защото освен че звучиш зле, после не можеш да говориш цял ден – подробности.
Признавам си го, аз не бях от най-схватливите и трудно запомнях мелодиите. Трябваше да ми се повтаря и повтаря, досущ като на малко дете. Елена се чувстваше отговорна за мен и затова винаги оставаше след репетициите, за да ми помага. Може би беше по задължение, може би по желание. В началото беше нещо ново и за двама ни, а с течение на времето се превърна в рутина. Получавах нещо като допълнителни уроци за изоставащи. Ако бях в училище, със сигурност щях да се срамувам от себе си и да се опитвам да догоня другите, за да не посещавам повече часовете за „специалните деца”. Е, тази ситуация беше различна. Исках да оставам повече време, да повтарям по десет пъти, ако трябва. Бях готов да пея с Елена докато се съмне. Жалко, че не можех. Жалко, че тя не можеше, че трябваше да се прибере до 10 часа вкъщи при вече заспалите си дечица и очакващ я съпруг.
Бях закъснял. С няколко години. Ако я бях срещнал по-рано. Не, ако я бях чул по-рано... Някой друг го беше направил преди мен и аз не можех да върна времето назад, когато можех да й кажа, че я обичам. Сега я гледах отдалеч и единственият начин да достигна до нея беше музиката. Не ми бе позволено да я докосвам, ала нужно ли бе това, когато можех да вляза през портата, водеща към дълбините на душата й?

Дует
(стремеж да слееш две души в една)

Ecco mormorar l'onde
E tremolar le fronde,
A l'aura mattutina e gli arborscelli
E sovra i verdi rami i vaghi augelli
Cantar soavemente
E rider l'oriente
Ecco già l'alba appare
E si specchia nel mare
E rasserena il cielo
E imperla il dolce gelo
E gli alti monti indora
O bella e vaga aurora
L'aura è tua messaggera e tu de l'aura
Che ogni arso cor ristaura.
Аз, запаленият от две години хорист, не можех да науча една проста страничка с ноти. Всъщност не беше чак толкова проста. Бароковата музика никога не може да бъде проста. Тя е израз на всичко претруфено в изкуството, но въпреки това ми харесва. Доста ироничен беше фактът, че не можех да изпея любимата си песен от цялата концертна програма. Елена беше заложила на Монтеверди като начало на концерта и държеше всички да я знаем перфектно. Започнехме ли веднъж добре, съдиите нямаше да ни съдят толкова строго за по-нататъшните грешки. Може би беше права – тя беше човекът с опита, не аз.
Момчил остана след репетицията, изправен до пианото, сякаш очакваше веднага да започнем. Винаги беше нетърпелив във всичко, дори и в пеенето. Докато останалите си тръгваха, аз нямаше какво друго да правя, освен да посвиря. Не исках да говоря с него, днес не бях в настроение за това. Чак когато останехме сами, щеше да ми се наложи да кажа нещо. Ситуацията беше неловка. Аз бях забила поглед в клавишите, но чувах как той оправя столовете – трябваше да се намери някаква работа, докато другите хористи обсъждаха къде ще вечерят след репетицията. Унесена бях в мелодията. Свиренето беше едно от нещата, които ми доставяха най-голямо удоволствие и чрез които се извисявах над земните грижи. За съжаление можех да го практикувам само по това време и то за кратко. У дома нямах пиано, по-точно вече нямам. Преди два месеца едно от децата ми доста успешно се беше справило с тоталното му разстройване и вече не ставаше за нищо. Тънките ми дълги пръсти, единствената част от тялото ми, останала непроменена през годините и все още показваща каква съм била някога преди да се превърна в обикновена домакиня, натискаха бързо и точно белите и черните клавиши. Без бяло няма черно. Без черно няма бяло. Ако едното липсва, мелодията не е пълна.
Стаята беше празна. Вече бях привършил с разчистването, а тя продължаваше да удря клавишите, сякаш беше в някакъв транс и не забелязваше нищо около себе си. Аз тихо застанах до нея и се заслушах. Не можех да позная композитора, но беше красиво, както всичко останало, което тя правеше. Звучеше объркано и нервно. Знаех кога свири така – когато е напълно завладяна от музиката. Сякаш забравяше за настоящето. Намираше се в някаква своя паралелна вселена, където даваше воля на чувствата си. Разбирах я. Когато пея се чувствам по същия начин, сякаш мога да хвана сноп слънчеви лъчи с голата си длан без да се опаря.
Изведнъж, по средата на поредния порой от яростни звуци, пръстите ми замръзнаха. Край. Аз изправих глава и го погледнах. Бурята, предизвикана в сърцето ми от мелодията, бавно утихваше. Бях си позволила да покажа твърде много от същността си, която се бях научила да скривам дълбоко под обвивката на една обикновена жена, каквато бях. Не бях родена за велики дела и не биваше да си въобразявам, че съм нещо по-специално.
- Готов ли си? – попитах строго, сякаш бях някаква учителка, хокаща непослушно дете.

- Да. Може да започваме. – още веднъж погледнах лицето й. Беше добило обичайното си изражение на ведрост и безгрижие, доколкото можеше една жена на нейната възраст да бъде безгрижна.
- Нямаме много време, но и работа остана малко. Хайде, направо ще започваме със сложната част. Няма да ти просвирвам партията. Направо ти пееш тенора , аз – алта .


Започнах плавно, сякаш вълни обливаха морския бряг. Можех да вдишам онзи солен дъх, да се потопя в прохладните води на музиката. Затворих очи. Виждах я. Беше тя, но различна. Беше до мен и дъхът й спираше на кожата на ръката ми, а сякаш беше проникнала в мен, превърнала се бе в кръв и се вливаше във вените ми.
Запях. Гласът ми се изви около неговия. Исках да го прегърна. Той пееше така високо, сякаш щеше да достигне слънцето, а аз бях неговата опора. Разгръщах звуците, меки и топли, а сама се опиянявах от мелодията. Момчил не се страхуваше. Знаеше, че аз съм долу и го поддържам, че никога няма да падне от небесата, където се беше покачил. Винаги щях да бъда там. Харесвах тази роля. Прониквах в него като морска вълна, за да отворя едно сърце, което беше глухо и сляпо за всичко друго, освен за красотата на музиката. Той затвори очи. Искаше да засънува, да се отдаде на пеенето. Аз нямаше нужда да го правя. Гледах го и не виждах един мъж да пее, изправен до старо пиано, а нещо повече, нещо различно и някак си по-истинско.


Забравих за нотите. Вече ги знаех до болка и не ми беше нужно да мисля за тях. Просто знаех какво следва, каква е поредната извивка. Отдадох се изцяло на усещането. Чувах как Елена пее и отбелязва ритъма като почуква с нещо пластмасово (вероятно химикалка) по дървеното тяло на пианото – часовник, отброяващ секундите в безвремието на моята душа. Бях предприел пътуване натам, заедно с нея, а времето течеше: „трак-трак, тик-так”.
Ре-ре... Нервно почукване по клавиша на пианото, забавяне. Стремях се към съвършенство на звука – не го постигах, защото самият аз не бях идеален и не можех да правя нещата идеални. Тя спря с мелодията си. Чувах само онова „ре”, което трябваше да изпея. От устните й се отдели един плътен замайващ звук, толкова висок за нея, че дори аз можех да усетя как гласните й връзки трептят от въздушната струя, преминаваща през тялото й. И все пак беше правилен, чист и изящен. Съвършенството не се постига с труд. Съвършенството е по рождение, дадено от някоя велика сила, напътстваща живота ни. Другото е само подобие. Елена беше от онези богопомазани същества, които можеха всичко, стига да го пожелаеха. Красивата душа бе затворена в едно съвсем обикновено тяло – лошо опакованият най-хубав подарък.
Можех още, можех много повече. Песента бе трудна не само за Момчил, но и за мен. Въпреки че нямаше да пея на концерта, аз трябваше да съм пример за останалите, трябваше да знам перфектно всяка песен и да мога да помагам в трудните моменти. Той ме гледаше с такова благоговение, сякаш бях нещо специално, докато всъщност той беше специалният.


Пауза. Едно, трак, две, трак. И отново. Бях в стаята и не бях. По-скоро не бях. Хармония. Протегнах ръка напред и докосвах облаците. А тя пееше ли пееше, някъде до мен, зад мен, пред мен, около мен, изпълва цялото пространство. Гласът й беше дълбок, плътен ,мек. Изливаше се от нея бавно и продължително като топла кръв от дълбока рана. Потъвах в него. Вълните не морето ме поглъщаха бавно.
Той пак беше тук, в мен.


Тъмнина. Стоях изправен в нищото, а подът под краката ми вибрираше, резонираше заедно с музиката. Пространството около мен, самият въздух, също трептеше. Чувах себе си, чувах и нея, но някъде отдалеч. Само тиктакането на часовника бе така отчетливо и отекваше навсякъде. Ритъмът му се подчиняваше, вибрациите бяха в унисон с него. Тръгнах. Не знаех накъде и нищо не можеше да ме ориентира. Бях идвал тук толкова пъти, бях оставял съзнанието си да навлезе в нейното, но все още откривах нещо ново, неочаквано. Формата на душата й беше толкова променлива и всеки път можеше да се покаже непозната. Мелодията от сплитащите се гласове нито се усилваше, нито намаляваше и бе все така еднакво и все така тъмно. Не ме беше страх. Някъде дълбоко в мрака се криеше тя – тази, която ме беше приела при себе си.
Отново му позволих. Не, не можех да не му позволя да дойде тук, заедно с мен. Музиката отваряше път към сърцето ми, път, който единствено Момчил беше открил. Криех се. Криех се в тъмното, до колкото можех. Криех се от него и от себе си. Той беше смел и не се страхуваше от това да ми разкрие чувствата си, докато аз стоях настрани и дори не исках да го погледна. Така трябваше да бъде. Дори не трябваше да показвам, че зная. Той ме обичаше, а аз принадлежах другиму. Не биваше да се показвам, ала желанието ми беше толкова силно. Музиката създаваше мост между нас, по който аз вървях всеки път и го мамех, подлъгвах го или заблуждавах себе си, че го лъжа. Гласът му ме водеше, водеше ме напред към един грях не извършен, а само пожелан.


Часовникът отброяваше. Тик-так. Време, в което мълчах. Трак-трак. Тракаше не химикалката, а приближаващата се към мен жена. Гласът се усили. чувствах го – нежен и приласкаващ. Винаги когато я чувах да пее така искрено, от дъното на цялата си душа, се усещах като прегърнат от топло одеало в студен зимен ден. Мелодията, която излизаше от устните й, беше изпълнена с живот. Тя я пускаше да звучи вътре в себе си и така я одухотворяваше.
Отдалеч започна да се просветлява. По пода бавно стъпваха кристалните ми обувки. Аз идвах и той го знаеше, може би по лекия аромат на ванилия, който излъчвах, може би просто по интуиция. Аз го посрещах, посрещах ме в душата си – душа, съставена от мрак и музика, чистота и съвършенство, празен лист, на който можеше да се нарисува всичко и да се изтрие за миг.


Една жена се разкри сред сенките, обляна от мека светлина. Беше тя, но различна, сякаш се беше върнала векове назад, преди много прераждания, когато е била истинска дама на барока. Дългата й рокля почти достигаше земята. Полата й сякаш бе съшита не от плат, а от сини вълни, спрели своя ход, само за да паднат на талази около тялото й. Косите й – дълги чак до петите, оформени във висока прическа, бяха придобили оттенъка на току що изваден от зелената си бодлива обвивка кестен, а след това рус, червен, черен. Очите й – зелени, сини, кафяви, пъстри, черни... Меняха се след всяко нейно мигване, както се меняха и тоновете на песента, както се менеше вибрацията на нейната душа. Кожата – по бяла от порцелан, сякаш никога не бе излизала на открито, изваяна като красива кукла със стъклени очи. Устните – малки и червени, рисувани с най-тънката четка. Никой художник не можеше да ги пресъздаде.
Бях там, изправена срещу него и го гледах. Той беше така красив, с горда осанка и огън, излъчващ се от цялото му тяло. Не смееше да се приближи, очакваше ме, сякаш аз трябваше да взема решението дали той ще умре или ще живее. За него бях кралица, съвършената жена, а за мен той бе един идеал, до който можех да се докосна само в пеенето. Беше толкова смирен, толкова влюбен... Беше успял да се свърже се мен, както никой друг до сега, беше преоткрил душата ми толкова пъти. Той беше станал мой партньор, мой приятел, мой любовник.
Тя вдигна ръката си. Беше малка и нежна, с тънки пръсти и дълъг маникюр, изрисуван с цветя, живи цветя, които меняха багрите си. Колкото и пъти да ги погледнех, не можех да запомня точния рисунък, съвършените оттенъци. Музика, цвят, усещане – тук всичко беше едно цяло. Нямаше граници и гласът се превръщаше в картина, а докосването – в песен.
- Спри. – казах аз и престанах да тракам с химикалката. – Защо не го пееш? Знаеш го, а сякаш те е страх. Мисля, че отдавна мина този период с несигурността. – Излъгах го. Не него го беше страх, а мен. Близостта ми с него ме караше да се чувствам толкова объркана. Не мога да каже, че не обичам съпруга си – напротив, но Момчил ме караше да се чувствам така, сякаш не желая никого другиго, освен него, освен да пея с него цял живот.
Отворих очи. Гласът й още отекваше в главата ми. Не осъзнавах какво бях изпял преди малко и дали беше вярно изобщо. От думите й разбрах, че просто е било плахо. Как да не бъда плах пред образа на самото съвършенство? Зад пианото стоеше Елена, същата онази, която бе толкова променлива, която носеше лек аромат на ванилия, когато влизаше.
Отново се намирахме на неутрална територия, ала все още усещах присъствието му в себе си.
Подпрях се на дървения инструмент до себе си. Ръката ми се намираше близо до нейната. Искаше ми се да я докосна само леко, да усетя за момент кожата й, съвсем невинно и кратко. Отдръпнах се. Нямах право на това. Бях като вцепенен. Страхувах се, страхувах се от себе си и от това, което можех да направя, а именно да се отдам на желанията си. Исках да отида до нея, да усетя лекия й дъх върху устните си, а след това да я целуна, да я държа в обятията си безкрайно дълго. Обичах я, обичах я прекалено много, за да го направя.
Изтръпнах. За миг си помислих, че той ще ме хване за ръка, че ще прекрачи физическата граница помежду ни, след като вече духовната бе срината на хиляди парченца и отломките бяха отдавна разнесени от вятъра. Кога ли самоконтролът му щеше да се изчерпа? Кога ли щеше да разбие на пух и прах световете ни? Целунеше ли ме, знаех, че няма да се отдръпна, а след това решението щеше да бъде мое. Щях да го нараня. Нямаше да си позволя да изгубя семейството, което обичах, за да се впусна в авантюра с един мъж, който в живота си нямаше нищо ценно, освен моментите, в които пее. Осъзнавах го добре и не можех да му ги отнема. Нито бях толкова безсърдечна, нито толкова силна, че да ликвидирам щастието на един човек.
- Да повторим ли? – попитах.
- Не. Ще продължим напред. Днес нямам много време за допълнителни занимания. Вкъщи ще ме чакат.
Тя натисна един клавиш на пианото и ми даде тон, след което подготви химикалката си за ново отброяване. Защо просто не спреше? Часовникът просто можеше да остане в едно положение, както когато човек завърши земния си път. Всяка нейна следваща дума, всяко нейно следващо движение ме раняваше, усилваше копнежа ми по нея. Може би трябваше да се откажа от хора и да спра да я виждам. Дали щях да я забравя? Не. Вече бях стигнал прекалено далеч. Бях се свързал с тази жена по най-съкровения начин и тя се бе превърнала за мен в необходимост, без която не можех да живея.


Трак-трак. Не смеех да затворя очи. Исках отново да се свържа с нея, да продължа онзи сладък сън, в който формата на душата й беше формата на тялото, в онова черно пространство, където всичко беше възможно. Там можех да я обичам свободно. Не веднъж я бях прегръщал и целувал, но това ми беше позволено. Чувствах я едновременно толкова близка, тя беше моя любовница, и толкова далечна, защото всъщност не я докосвах дори и с пръст. С душата си я бях любил, а с тялото си не смеех да я доближа.
Помнех, помнех миговете, в които двамата бяхме заедно. И боли, боли, защото бяха закъснели. Сега се лутах между щастието и отчаянието, не защото не ми достигаше любов, а защото ме обичаха твърде много.


Кап-кап-кап. Нещо мокреше ръката ми. От тавана падаха едри водни капки. Та ние бяхме на първия етаж. Над нас имаше още много плочи. Това не можеше да се случва на истина... Изтръпнах. Сънувах с отворени очи. Погледнах Елена. Тя си седеше на кръглото дървено столче и пееше съсредоточено, а водата се стичаше по гърба на дланта ми и се събираше в малка локвичка на пода. Тя сякаш не забелязваше, а само продължаваше да стои загледана в нищото, вглъбена само в пеенето.
Устните му се затвориха, но гласът му звучеше. Звучеше отвсякъде и изпълваше пространството, някъде заедно с моя. Толкова реално никога не бе било. Аз станах и положи шепата си под капките. Те се събираха в дланта ми като светла кристална течност. Не приличаха вече по нищо на обикновената дъждовна вода. Течът се усили. Вече беше малка струйка, която сякаш не искаше да се подчини на гравитацията. Уви се като змия около ръката ми и започна да става по-дълга и широка. Другият й край се откъсна от тавана. Точно така, откъсна се, и се завърза здраво около китката на Момчил. Не, това не беше вода, не беше дори течност, а панделка – нежна и копринена, свързваща ме с него.


С грациозна балетна стъпка се завъртях и тръгнах към стената. Леката синя лента, свързваща ръцете ни, започна да се удължава, сякаш беше безкрайна нишка, която с нищо нямаше да ни пречи, но въпреки това щеше да ни държи заедно.
Някаква лека вибрация премина през стаята и в ръката ми се появи четка. Вдигнах я и я опрях на боядисаната с кремаво стена и бавно я плъзнах настрани, оставяйки ясна зелена диря. Без палитра, без платно, рисувах. В началото не разбрах какво е, но после осъзнах, че това е песента. Мелодията, която сякаш поддържаше стаята от това да се срине, направляваше движенията ми, синхронни с всяка извивка на гласа ми. Дърво. Можех да позная, защото имаше кафяв ствол и зеленикави линии около себе си. Забелязваха се и сини вълни, както и много други цветни петна. Личеше си, че не рисувах последователно, а просто правех това, което й диктуваше мелодията. Така резонираше душата ми.



Моят глас се усили. Някак стана доминантен, заглушавайки леко нейния. И в моята ръка се появи четка. Само я погледнах. Не знаех какво да правя с нея. Никога не бях рисувал, освен в училище, когато ни беше задължително. Нямах особен талант в тази, както и в останалите области на изкуството, но явно се искаше нещо от мен, нещо важно. Знаех, че се намирам някъде на границата между действителното и фантазията, между нормалното и лудостта и сега щях да пристъпя още една крачка напред към загубата на разума. За рационалните хора да си без ум значеше именно да си мислиш, че можеш да общуваш с душата си. В действителност вероятно ние просто стояхме един срещу друг и пеехме, репетирахме, но не се докосвахме така един до друг, както тук – в най-съкровеното пространство на човека, затворено за видимия свят и всички онези „нормални”, които просто не признаваха съществуването му.
Стиснах силно четката и тръгнах към друга стена. Нишката, свързваща ме с Елена, продължи да се удължава и да се влачи свободно по пода. Какво можех да нарисувам – човек, дърво, птица... По-скоро трябваше да се оставя музиката да ми поведе. Когато я усещах, се чувствах истински щастлив и знаех, че правя нещата правилно. Море. За това пеех сега и това щях да претворя. На стената се появи вълна, а после една по-различна. Всяка следваща беше уникална и едновременно с това свързана с предишните, както бяха извивките на моята мелодия. Рисувах и слушах. Аз целият звучах. Бях музика и музиката беше мен.


Обърнах се. Тя вече бе с лице към мен и ме чакаше. Пееше. Пееше за пръв път, от както я виждах извън реалността. Беше по-хубаво от всякога, толкова мелодично и живо, сякаш пратено от небето, за да направи света по-красив. Тя протегна ръка към мен. Очакваше нещо, но усещах, че не бива да се приближавам. Запях. Без единния от двама ни мелодията нямаше да бъде пълна. Да, композицията беше не за два, а за цели пет гласа, но сега я чувствах толкова завършена и съвършена, сякаш писана само за двама ни.
На дървото имаше птица – пъстра с дълга опашка и грациозни криле. Сякаш мърдаше. Сторило ми се беше. Мръдна още веднъж, и трети, и четвърти път... А после отлетя. Залута се из стената, сякаш бе омагьосана картина, а след това излезе направо от нея. Тя беше жива и пърхаше в стаята. Клоните на дървото сякаш започваха да изпъкват все повече и повече навън, докато не се отделиха и те от рисунката, надвесили се над Еленината глава, като чели искаха да й пазят сянка. Усетих, че краката ми се мокрят. Морето, морето зад мен бе станало истинско и лека полека започна да изтича от стената, изпълвайки стаята, пълзейки под вратата, излизайки навън на свобода.


Лентата започна да се скъсява. Въпреки че беше от коприна, чувствах как ме дърпа напред, как не мога да се откъсна от нея, сякаш беше от желязо. Аз и Момчил се приближавахме един към друг, газейки в топлите солени води на неговото нарисувано море, а чайките пригласяха на песента ни.
Тя хвана ръцете ми. Гледаше ме с онези зелени очи, чийто цвят бях виждал да се мени толкова пъти, но сега беше постоянен. Тялото й с нищо не се бе променило от онова обикновеното – не беше нито слаба, нито изключително красива, нито с необикновен поглед, по който можеш да познаеш, че си срещнал правилния човек. Просто беше истинска, жива и прекрасна. Леко приближих глава към нейната. Усетих онзи сладък дъх на ванилия, който винаги се излъчваше от нея. Нямаше да го забравя и може би защото не можех да го вкусвам всеки ден, всеки път ми се струваше по-привлекателен.

Аромат на ванилия
(на раздяла)

Тик-так, тик-так. Тишина. Мелодията беше свършила. Стаята потъна в мрак, в онзи мрак, от който можеше да се роди всичко и пак изплува, но беше нормална, както преди. Елена прибираше химикалката в дамската си чанта, а аз стоях прав до пианото, облегнах се на него. Гледах я и чаках, чаках нещо да се случи.
- Е, стига толкова за днес. – каза тя, започвайки да се облича. Машинално последвах примера й. Все пак трябваше да вървим нанякъде. – Нямаме време, а ти си изморен. Надявам се следващия път да се справиш по-добре.
- Да. – отвърнах сухо. Все още не знаех какво да кажа. Ръцете ми бяха конвулсивно стиснати в юмруци. За да не ги види, бях ги сложил зад гърба си.
Навън беше станало тъмно. Малкото улични лампи осветяваха смътно пътечките между блоковете, по които трябваше да се приберем. Елена винаги си тръгваше сама. Въпреки че не идваше с кола, отказваше на когото и да било да я закара. Притеснявах се. Исках да я изпратя до дома й, но това не беше моя работа. Смела жена.
- Чао! – извика тя енергично, както обикновено. – Ще се видим на следващата репетиция. Дано успееш да дойдеш!
Помаха ми и тръгна. Аз останах загледан в нея, докато не сви зад един от блоковете. Де да можех поне да я заведа до дома й, където щеше да бъде в безопасност. Ръцете ми все още бяха така силно стиснати. Ноктите ми се бях забили в кожата и вече сигурно имах рани. Болеше, но тази болка никога нямаше да бъде по-силна от живота, от живота, в който имах само Елена, а тя имаше другиго. Тръгнах си. Лекият нощен бриз галеше кожата ми, а сянката от аромат на ванилия бе заспала на устните ми.


П.П. Ето и превод на текста на песента:

Ето шумят вълните
и шушнат листата,
и шушне утринният бриз във храстите разлистени.
И в раззеленилите се клони сладостно птици пеят.
Усмихва се изгревът,
издига се ясната зора,
оглежда се в морето
и осветлява небето
и заблестява сладостно ледът
и позлатява високите планини.
О, красива и омайна зора,
твой предвестник е бризът и ти си вестителка на духа,
лекуващ всяко изгорено сърце.

Както и самата песен:



Използваните ноти се отнасят за теноровата партия.
avatar
Amalfi

Брой мнения : 13
Registration date : 13.03.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Изкуството да почувстваш

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 14 Мар 2011, 15:18

Много интересно и оригинално!

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8162
Age : 23
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите