Творчеството на Джейн

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Съб 07 Май 2011, 03:34

Здравейте на всички! Аз съм Джейн. Реших да пусна тук един разказ, който писах наскоро. Не е нещо крайно особено, просто фрагмент от мислите и преживяванията ми в чужбина. Моля ви, ако ви е направил впечатление, да ми оставите коментар. Приятно четене!


Гарата в Милано


На гарата в Милано живеят гълъби. Също както в Централните хали в София, пернатите гадинки хвърчат нагоре-надолу, кацат на най-неочаквани места и цвъкат по всичко, независимо дали стои на едно място или мърда. Бях там онзи ден, за да хвана международния влак за Женева. Той обаче не беше обявен все още, затова седнах на една пейка и започнах да зяпам наоколо.
Хората профучаваха наоколо – черни, бели, жълти, всеки забързан към неговия си влак или град. Крилатите зверове прехвърчаха, отвреме-навреме кацаха някъде и започваха да си просят нещо за ядене. Два гълъба кацнаха и до мен и започнаха да обикалят с гладен поглед в малките си очички.
Позамислих се малко дали би следвало да угоявам още повече този тлъст и глупав котешки обяд. Е, какво пък, и те са живи същества, пък и не ядат много. Биха могли дори да ми правят компания докато аз хапна. Извадих няколко кроасана от чантата и започнах да нагъвам. Отвреме-навреме чупех по малко и хвърлях на пернатите сътрапезници, които щъкаха превъзбудено наоколо и кълвяха съсредоточено. Мълвата за закуската обаче се разнесе скоро и започнаха да прииждат всичките им братовчеди. Птичките очевидно се чувстваха като на купон и скоро се развихриха. Обикаляха, кълвяха, състезаваха се кой ще изяде повече. Един мъжки, явно чувствайки се достатъчно нахранен и достатъчно пич, тръгна да ухажва мотаеща се наблизо женска, а тя започна да подтичва наоколо в стил “а дали не бягам твърде бързо”.
По някое време, с поредната партида роднини и приятели долетя и едно мършаво сиво-черно същество, същинска гълъбова отрепка. Но не от този тип, който ако стане човек, ще разваля дисциплината в училище и ще се крие да пафка по ъглите. По-скоро беше училищния зубър, когото всички тормозеха за собствено удоволствие. И наистина, той винаги беше наплашен и се спускаше последен за трохите, като обикновено за него не оставаше нищо. Другите се бутаха в него, изблъскваха го с тяло, а той се опитваше да излезе на първа позиция, но винаги с няколко секунди закъснение.
Съжалих горката гълъбова твар и се опитах да нахраня и нея посредством отвличащи маневри. Хвърлях трохи в една посока, за да накарам другите да се сбият за тях и веднага след това подхвърлях и на моя любимец. Той обаче загряваше бавно и другите успяваха да му задигнат всичко изпод човката. Веднъж обаче успя да си клъвне трошичка. Тогава тартора, възмутен от наглостта на “този идиот” да се храни пред очите му, го клъвна злобно по главата. Аз побеснях и се опитах да размажа гадината с кубинка. Естествено, не ми се отдаде. Не помня дали успях да им хвърля още трошички, но скоро кроасаните така или иначе свършиха. Видели, че купона е към края си, всички започнаха да се държат възможно най-безобразно. Катереха се навсякъде и преобръщаха ъглите за още трохи. Размахах ръце и започнах да ги гоня. Стига им толкова плюскане на мой гръб.
А хората наблюдаваха мен – човешката отрепка, дръзнала да храни техните гълъби.
Казват – “за всеки влак си има пътници”. Може и да са прави. Но и аз, както и онзи гълъб знаем, че има места на гарата, а и в живота, където е по-добре да не стоиш. Познават се по това че винаги стоят примамливо свободни. А причината за това е, че на тях просто не се живее.


Последната промяна е направена от Jane Undead на Вто 24 Май 2011, 16:33; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Lirael on Съб 07 Май 2011, 21:04

краят е много добър
avatar
Lirael
Grig's God

Брой мнения : 701
Age : 24
Localisation : Моя малък свят
Registration date : 21.12.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Вто 24 Май 2011, 16:34

Ясен

Усещали ли сте някога тази дълбока пронизваща любов, когато сърцето сякаш пада в петите, а през главата минава само бял шум във всеки смисъл на думата? Когато ви се иска да полетите и едновременно с това да потънете в земята? Ако и на вас ви се е случвало същото, струва ми се, ще ме разберете. Точно така се чувствах и аз в онзи късен пролетен следобед преди няколко месеца, когато Ясен ми се обади за пръв път от пет години насам.
Толкова години бях се опитвала да подтискам чувствата си, убеждаваща се ден след ден, че нищо добро няма да излезе от увлечението ми. Трудно можех да помисля за нещо, без да се сетя и за него. Ден след ден само неговия образ беше в главата ми. Минаваха седмици, години. Накрая успях да си внуша, че той не е реален и като че ли се успокоих. Започнах да излизам по срещи, и ето ме сега - щастливо омъжена, с кариера и малка дъщеричка, за която да се грижа. Тогава защо примирам като ученичка, чула за пръв път любовно обяснение?
Половин следобед не можах да си намеря място из къщи, дори малката Лили забеляза оживлението ми. Бързо я изведох на площадката, където тя се заигра с другите деца, а аз направих опит да подредя мислите си. Така, какво беше казал Ясен? Толкова бях се отвлякла да слушам гласа му, че почти не помнех думите. Искаше да се видим, да. През седмицата, беше предложил той. Мисля, че отговорих утвърдително. Хвърлих поглед на дъщеря ми, спускаща се по пързалката и се опитах да подредя картинката в главата си. Обичах ли го още? Разбира се, почти извиках от възторг. Образа му изникваше пред очите ми, все едно едва вчера се бяхме разделили. "А мъжа ти е в командировка", нашепваше подло подсъзнанието ми. Обичах и него, побързах да уверя сама себе си, а нищо не можеше да измести Лили от сърцето ми. Но въглените на чувствата ми към Ясен, тлеещи вече седем години вътре в мен, се разгоряха отново само за няколко минути. В това време Лили се втурна към мен, подскачайки весело. Цялата почервенях, в този момент си помислих, че съм толкова прозрачна, че всички около мен могат да разберат за чувствата ми, стига само да се вгледат. Дадох на момиченцето ми да пийне вода, проверих дали не се е изпотила.
"Ясен", продължаваше вътрешния ми глас. Толкова мил, умен и красив. Защо ме остави навремето? Каза, че съм гонила само службата си, не съм го обичала. Не ме остави да се защитя.
Малко по малко се успокоих. Успя да убедя себе си, че Ясен вероятно иска само да се видим. Да си припомним миналото като стари приятели и да се разделим като такива. Добре тогава, готова съм да изиграя ролята си.
- Лили! - извиках - Стана късно, прибираме се.
Няколко дни и още един телефонен разговор по-късно седях на масичка в малко квартално заведение, облечена в една от най-хубавите си рокли, напарфюмирана и нагиздена от глава до пети. Разбира се, щях да играя стара приятелка, но не пречеше да извадя и няколко трика от ръкава си, както се казва. Докато отпивах от коктейла си и разсеяно оглеждах интериора на заведението, един вик идващ от дъното на помещението силно ме стресна.
- Елисавета! - не можеше да има друг толкова кристално ясен глас - Това си ти! Колко си се променила!
Извиках му в отговор не по-малко силно и отидох да го пресрещна. Бях си наумила само кратко да му стисна ръката, но още преди да се сетя за това, вече потъвах в прегръдките му. Толкова се радвах, че не ме е забравил.
Вечерта мина изключително бързо, в разговори за най-различни неща между няколко чаши вино и една ваза с цветя, поставена в центъра на масата. Разбрах от Ясен, че той също се беше оженил, но не му потръгнало и наскоро се беше развел. Показах му снимките на Станислав и Лили, опитах се да говоря бодро, защото виждах разочарованието, изписващо се на лицето му. Вече преваляше полунощ, когато събеседника ми изрази намерение да си тръгва, утре трябвало да става рано за работа. Какво работеше, помъчих се да си спомня. Строителен инженер в частна фирма, просветна ми бързо. Явно дисциплината беше доста затегната при тях. На малките сутрешни закъснения в нашата фирма се гледаше като че ли по-благосклонно. Не че си бях позволявала да закъснявам досега.
- Нека те изпратя до вкъщи. - предложи уж нехайно Ясен, докато ми подаваше шлифера.
- Не си прави труда, живея съвсем наблизо. Мога да повървя с теб, докато си хванеш такси.
- Лиза! - кавалерът ми неодобрително поклати глава - Не ти трябва да се мотаеш по улиците по това време на денонощието.
Отказах да споря с него, вместо това му посочих няколкото скупчени коли от другата страна на улицата. Забързано пресякохме и Ясен ангажира едно от такситата. Докато си вземахме довиждане, той отново настоя да ме изпрати.
- Качи се с мен, за нула време ще те закараме.
- Няма нужда. - отговорих спокойно - Живея ето там, през три сгради.
- Тогава искаш ли да ми дойдеш на гости? - въпроса ми дойде като гръм от ясно небе. Няколко секунди стоях като попарена, докато го осъзная докрай. Представих си какво следва, ако го придружа. Венчалната халка тежеше на пръста ми като олово. От друга страна, защо не? Никой нямаше да разбере. "Елисавета Матеева, ти си сериозна жена и не можеш да си позволиш да се държиш като безотговорно хлапе!", казах си настойчиво. Вдигнах поглед от земята и го насочих към очите на Ясен. Беше развълнуван почти колкото мен, не знаеше какво да очаква. Единствения доволен от създалото се положение беше таксиметровия шофьор, който явно беше побързал да пусне апарата. Имах пари, така че това не ме интересуваше особено. "Е, Лиза, време е да решаваш", подсказа ми вътрешния глас.
- Идвам. - тихо отроних
Ясен бързо отвори вратата на таксито и ми помогна да се настаня. Като че ли ръцете му леко трепереха, отбелязах си. Може би просто от напрежение или поради прекомерното старание да потеглим, преди да съм размислила. Нямаше нужда да казва нищо, познавахме се. Леко се облегнах на рамото му, докато пътувахме.
Още щом пристигнахме в квартирата му, Ясен свали шлифера ми и ме прегърна през кръста. Огнени тръпки полазиха по цялото ми тяло. Последвалото трудно може да се обясни по друг начин, освен като чиста лудост. Роклята ми бързо се озова право на пода, украшенията нахвърлях където ми падне, дори халката си захвърлих нанякъде като в просъница. После леко скърцащото легло, Ясен и така до сутринта. Заспахме едва на разсъмване, изтощени.
Разбира се, и двамата се успахме за работа. Заех дрехи от него, не можех да отида с тази рокля на работа, като се уговорихме на другия ден да дойда да си я прибера. Добре поне, че племенницата ми беше дошла предната вечер да гледа дъщеря ми. Обадих й се чак когато стигнах в офиса, за да я помоля да заведе Лили на детска градина. За мое щастие, момичето беше във ваканция и щеше да остане вкъщи поне няколко дни. После щях да мисля как да извиня отсъствието си през нощта.
Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Денем бях на работа, вечер слагах Лили да спи, виках бавачката и излизах. Когато Станислав се прибра, стана по-трудно да се срещам с Ясен зад гърба му, но намирах начини. Отивах "на излет с колеги", на гости на майка ми или някъде другаде поне веднъж седмично и той не се усъмняваше изобщо. Знаех, че не мога да продължавам така, трябваше да избера между двамата. Ясен също започна да ми говори за развод, но аз не бях сигурна, че го искам. Обичах Станислав, давах си сметка често. Не исках да поставям и бъдещето на Лили под заплаха. Едната вечер прекарвах в леглото на Станислав, следващата при Ясен и мислех за положението си. Как да изляза суха от водата? Как да запазя бъдещето на дъщеря си, което толкова лесно застраших, хвърляйки се без мисъл в авантюрата?
Предвиждайки голяма буря, я изпратих при леля й в провинцията, още щом започна лятото. И не се бях излъгала. Един ден Станислав се прибра от работа, побеснял от яд. По принцип не беше лесно човек да го ядоса, затова веднага осъзнах защо се е разярил толкова.
- Неблагодарна, невярна кучка! - развика ми се той още от вратата - Осигурих ти всичко, купувах ти дрехи, дрънкулки и всякакви боклуци! Дори ти готвех и чистех! А ти ме лъжеш с онова вчерашно инженерче!
За да подчертае думите си, той започна да хвърля и чупи всичко, което му попадне пред погледа, а аз направо се уплаших. Не знаех какво да му кажа. Наистина ми падна в очите. Неволно си спомних Ясен, толкова спокоен и хладнокръвен, каквото и да се случеше. Започна да заплашва с развод, че ще вземе Лили още утре и повече няма да я видя. Изсмях се в лицето му. Още тази вечер щях да се обадя на сестра ми да я прати на село при една далечна роднина. Свалих халката от пръста си и я хвърлих предизвикателно в краката му.
- Щом искаш развод, ще го получиш! - извиках му аз. Взех дамската си чанта и една жилетка и невъзмутимо излязох от къщи. Вярно, беше успял да разбере къде живее Ясен, но едва ли щеше да посмее да ме търси там. Пък и лесно можехме да намерим друга квартира.
Затворих вратата и си отдъхнах. За пръв път от толкова месеци знаех какво трябва да направя. Взех такси и отидох право при Ясен. Още от вратата се хвърлих на врата му.
- Ще се оженя за теб! - весело му извиках, а той ме вдигна във въздуха от вълнение
Живяхме заедно три месеца. Полека свикнахме наново един с друг, припомняхме си старите дни. Преместихме се в нова квартира, по-светла и просторна от предишната. Лили все стоеше на село, още не се решавах да я взема при мен, но скоро и това щеше да стане. Делото по развода още се точеше, но се надявах възможно най-скоро да бъда свободна. Станислав като че ли вече съжаляваше за избухването си и гледаше да го забави колкото се може, като зарине съда в подробности.
За мое дълбоко учудване обаче, Ясен започна отново да ме обвинява, че не го обичам. Ревнуваше от всяко мое отсъствие, от работата ми, от писмата до дъщеря ми. Колкото и да се опитвах да го вразумя, като че ли изобщо не ме слушаше и знаеше само своето. Изслушвах го с тревога и търпеливо продължавах да му обяснявам. Един ден обаче Ясен надмина границите ми. За пръв път от няколко месеца се прибра вкъщи пиян и веднага започна да ме упреква, че нарочно бавя развода, че не давам достатъчно пари за наема и какво ли още не. Посъветвах го да си легне и да си почине. Той обаче се раздразни още повече и ми зашлеви плесница. Издържах я с каменно изражение на лицето си, след това отидох в спалнята и заключих вратата. Дълго плаках за разочарованието си.
Пиянските изпълнения на Ясен не затихнаха, както бях очаквала. Напротив, почти всяка вечер се прибираше пиян и започваше да ругае. Скоро атмосферата вкъщи стана толкова нетърпима, че все по-често излизах навън, за да не слушам глупостите му. Понякога дори прекарвах времето си в някое кафене със Станислав, обсъждайки с носталгичен тон развода ни. Бързо се бяхме сдобрили и скоро започнах да му разказвам за писмата, които братовчедка ми пращаше от село. Той дори се съгласи Лили да остане там колкото сметна за необходимо. И двамата искахме да отложим сътресенията за колкото се може по-дълго.
Сама се учудих от себе си, че прекарвам повече време в смислени разговори с почти бившия си съпруг, отколкото с настоящия съжител. Все още обичах Ясен пламенно, когато се усмихнеше можеше да ме потопи на дъното на океана, но той твърде рядко го правеше.
Есента дойде, а аз все още не бях успяла да се разведа със съпруга си. Знаех, че нарочно бавеше нещата, но сърце не ми даваше да го спра. В това време Ясен вдигаше още по-силна шумотевица вкъщи и аз съвсем се разколебах дали да прибирам дъщеря си при мен. В сърцето ми се бореха чувствата на любов и разочарование, но не исках да призная пред себе си двойнствената природа на връзката ни. Една вечер се прибра вкъщи така подгизнал от пиене, че не можеше да свърже две думи. Но очите му гледаха свирепо и се приближаваше заплашително към мен. Този път не избягах. Трябваше да видя какво ще стане, дори да платя скъпо.
- Изневеряваш ми! - викна той и посегна да ме удари - Копелето, мъжа ти! С него ме лъжеш!
Силната му ръка се стовари отгоре ми и аз почувствах силен привкус на кръв в устата. Бях паднала върху масичката и ръба й беше разранил бузата ми. Не можех да повярвам. С това ли ми се отплащаше Ясен, затова че изоставих мъжа си и натирих дъщеря си заради него?! Следващия удар се стовари болезнено върху бедрото ми, а аз само гледах невярващо. Трябваше да се махна бързо оттук. Изтичах в спалнята и се заключих, а Ясен продължаваше да блъска по вратата. За мой късмет тя се оказа доста здрава и удържа близо половин час. После настъпи тишина.
Открехнах леко вратата и надникнах през пролуката. Ясен лежеше на пода в безсъзнание. Бързо се преоблякох и взех няколкото ценни неща, които бях донесла тук. Трябваше да се махна начаса. Когато стигнах до средата на стаята, неволно се обърнах. Пред вратата на спалнята лежеше човека, с който исках да прекарам дните си. Върнах се няколко крачки назад и като се надвесих над него, потърсих пулса му. Още го имаше, биеше неравномерно, понякога почти заглъхваше. Обадих се на Бърза помощ и напуснах апартамента, като оставих отключено.
Насинена и плюеща кръв, влязох в близката аптека, където ме превързаха. Нямах при кого да отида в този град, затова звъннах на сестра ми и заминах за провинцията. Щом се пооправя, щях да видя и Лили. След като не се явих на делото, сестра ми се обади на Станислав да му разкаже какво се е случило. Чак от коридора чувах гневните му викове как ще отиде да даде на Ясен "заслуженото". Накрая мисля че дори му отиде на свиждане в болницата, но като видя какво си е направил сам, ентусиазма му стихна. Няколко дни по-късно, когато се отърсих от шока, доведоха дъщеря ми, която не бях виждала от близо половин година. Разцелувах я от щастие, поне половин час пърхах от радост край нея. После се обадих на Станислав. Утре ще дойде да ни види. Ще се радвам да поостане. Ден, два, месец или завинаги. Време ми е да спра да ровя из миналото и да се обърна към бъдещето. А то, приятели, изглежда прекрасно.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Crunch on Съб 28 Май 2011, 17:23

Първото кърти, сириъсли.
Второто е някво разочарование, но го четох с голям ентусиазъм след първото
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Съб 28 Май 2011, 20:21

Аз пък си мислех, че първото е слабо. А второто защо не ти хареса?

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 30 Май 2011, 16:29

Казват – “за всеки влак си има пътници”. Може и да са прави. Но и аз, както и онзи гълъб знаем, че има места на гарата, а и в живота, където е по-добре да не стоиш. Познават се по това че винаги стоят примамливо свободни. А причината за това е, че на тях просто не се живее.

много хубава мисъл .. и като край е супер

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Пон 30 Май 2011, 19:25

На мен пък ми се струва доста глупава и банална. Ама нали трябваше да сложа нещо за край.
Пък и като цяло обикновено не си харесвам нещата, които пиша. Поне повечето от тях. Затова и не пускам много неща тук.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Crunch on Вто 31 Май 2011, 15:24

Jane Undead написа:Аз пък си мислех, че първото е слабо. А второто защо не ти хареса?
По-скоро на него идеята му е банална. Разбирам какво казваш и как точно го казваш, но сякаш липсва внушение. Липсва му "защо" =)
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Вто 31 Май 2011, 16:17

Е, как да му липсва "защо"? Вярно, героинята е тъпа, но си прави глупостите от любов. Нали любовта е основната причина хората да изтрещяват? И така милите на сърцето ни създания, които знаят как да ти влязат под кожата, след което почват да ти извиват ръцете.
Както казва баща ми, някои произведения за да ги разбереш и да ти повлияят, трябва да са ти се случили разни неща. За да разбере човек този разказ, втория, вероятно трябва да е по-голям на възраст или да е женен. Даже аз не претендирам, че го разбирам съвсем. Но смятам, че би могъл да се случи наистина. Както и че има по-големи драми в живота на човека от това дали хората го приемат (което е темата на първия разказ) или дори дали да се самоубие. Тихи драми, които могат да побъркат човека.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Crunch on Чет 02 Юни 2011, 23:45

Исках да кажа, че не може да убеждава. Затова му липсва внушение.
Но, доколкото разбирам, ти не търсиш убеждение. Ти искаш разказът ти да бъде усетен от хора, които предварително са разбрали това, което се опитваш да кажеш...?
Няма лошо.
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Пет 03 Юни 2011, 19:16

Да, нещо такова. Аз си разказвам истории, а пък който иска, да се впечатлява. Не мога да внушавам разни неща на хората.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Вто 28 Юни 2011, 04:43

Това е един разказ, с който участвах в конкурс. Не спечелих, но се надявам че е поне приличен. Ще се радвам на коментари.


Италианска буря


Чух как някъде в далечината прокънтя гръм. Небето се святкаше непрекъснато, а дъжда се изсипваше като с ведро върху щорите на прозорците. Бях сама в лабораторията, всичките сътрудици бяха заминали нанякъде в рамките на три дни. Освен това нямаше ток. Беше скучно, колкото човек може да си представи. До мен имаше някакъв телефон, сигурно на лабораторията, но работеше на ток и сега екрана му стоеше празен. В себе си имах единствено мп3-ка с батерии, които сигурно щяха да издържат половин час. Но не ми се слушаше музика. Вместо това гледах как през прозореца вятъра огъва клоните на дърветата и как дъжда се излива в локвите на струи. Нямах чадър, така че щеше да се наложи да се задържа тук, докато поспре, което едва ли щеше да се случи скоро.
Според местните такава буря не се беше случвала в града от много години. Беше си страшничка – имах чувството, че вятъра ще изкорени всички дървета и храсти само след няколко секунди.
Отново проблесна светкавица. Прозореца потрепна пред очите ми и когато проехтя гръмотевицата, вече го нямаше. Огледах се стреснато – цялата сграда беше изчезнала изведнъж. Стоях права по средата на зелено поле, обилно напоявано от изсипващия се дъжд и все повече се намокрях. Потърсих с очи някакво убежище, но такова нямаше. Високите дървета се люлееха пред погледа ми, но не трябваше дори да се доближавам до тях – бяха най-високото нещо наоколо и направо магнит за гръмотевици. Най-безопасно за мен беше да седна на земята и да чакам да отмине бурята. Затова погледнах надолу, за да видя какъв е терена и дали мога да си намеря място с по-малко кал. Ахнах – само на половин метър от мен стоеше дребничко същество, на ръст колкото първокласниче и с оклюмали пеперудени крилца на гърба. То също ме огледаше и когато срещна погледа ми, неспокойно заби очи в земята.
- Извинявай. Грешчица стана. – промърмори то на италиански. След което продължи с по-голям ентусиазъм да говори на италиански, аз обаче нищичко не разбрах и му го казах.
- Do you speak English? – реших да опитам. Щом продавачките ме разбираха, имаше шанс да схване. То обаче продължаваше да се пули насреща ми. – Deutch? – пробвах пак, но без успех. – Ах, гаденыш маленкий. – се изтръгна от устата ми някак по рефлекс, тук никой не говореше руски. Дребната твар обаче се ухили и дори отговори:
- Я можно бить маленким, но я не гаденыш, а гном. Давай валить отсюда. – и ми посочи с ръка да го следвам
Наистина, щом кисненето сред морето от кал и мокра трева можеше да се избегне, нямах нищо против да го последвам. Още една светкавица просветна в мръсносивото небе и секунда след това пространството се раздра от тътена. Вървях приведена след пъргавото гномче, за да се пазя от гръмотевиците. Стараех се максимално да не изостана от бързите му стъпки и се чудех къде ли ме води. Явно се намирах на място, където не се срещаха често хора, интересно имаше ли много други гномове или беше толкова пусто, колкото изглеждаше?
Пет или десет минути по-късно слязохме в една долчинка, където се мъдреше самотна къщичка. Беше ниска, сламения покрив стигаше до брадичката ми, но се надявах поне да не пропуска дъжда. Придружителя ми отвори ниската вратичка и без да чакам друга покана, се намъкнах вътре. Веднага почувствах разликата – бях се вкочанила навън, а тук изглеждаше уютно и студения вятър не ме продухваше. Гномчето запали огъня в камината, метна ми някакво одеало да се завия с него, а аз нерешително си свалих пуловера и пропълзях да го изтискам в умивалника. Вече по риза, се настаних на едно маломерно столче пред камината и си метнах одеалото отгоре. Гномчето продължаваше да шета из къщата, все едно беше негова собствена, наля вода в голям чайник и го сложи на огнището, придърпа си стол и също се настани пред огъня.
- Сега, предполагам очакваш да ти кажа какво търсиш тука? – осведоми се гномчето на руски.
Кимнах и зачаках отговор.
- Е, въпроса е там, че бях на мисия, обаче се обърках и като си тръгвах, те взех със себе си по погрешка.
- Каква мисия? – не се стърпях да попитам
- Секретна мисия. – подчерта съществото. Очевидно нямаше намерение да ми каже повече.
- А как така се случи, че италиански гном като теб знае руски?
- Ти как мислиш? – очевидно нищо не мислех, щом го питах директно – Всъщност е доста просто – майка ми е рускиня. Какво, не ти ли се вярва, че има руски гномове?
- Не ми се вярва, че има гномове изобщо. – обявих, като го огледах от главата до петите
- Е, да, вие хората не бихте повярвали в нещо, ако не ви избоде очите. Или ако не го пише по интернет. – тук то ме погледна нацупено, за да подчертае мисълта си как ние хората сме коне с капаци – Не, нас си ни има, обаче практически сме се оттеглили тук, в нашето си измерение. Не би ни харесало по цял ден да ни снимате с камери и фотоапарати. После току-виж и в зоопарк сте ни натикали.
Реших, че не очаква отговор от мен, затова си затраях. А пък можеше и да е прав, кой знае. Гномове в зоопарк – наистина би било интересно разнообразие.
- Ами ти откъде си, че имаш такова странно произношение? – попита гнома, след като привърши с монолога си
- От България. – отговорих му аз
- А, да. Доста гномове живеят там, особено по планините. Хубави планини имате в България.
- Благодаря. – отговорих му. То се разшета наоколо, донесе чаши за чая, а аз се зачудих дали е мъжко или женско. Говореше като мъж, но начина по който се оправяше из къщата подсказваше по-скоро принадлежност към женското съсловие. Времето навън си беше все още толкова отвратително, но в къщурката беше топло, а чая, макар и леко горчив, беше приятен. Седяхме така още известно време и пиехме мълчаливо. Гномчето отвреме-навреме поглеждаше през единственото прозорче навън, явно следеше времето. Дъжда скоро постихна и светкавиците намаляха. Моят домакин се надигна от столчето, като ми каза:
- Отивам да си свърша работата. През това време ти по-добре стой тука. След това ще изчакаме удобен момент и ще те върнем обратно.
Връщане обратно, добре звучеше. Може би най-накрая щях да успея да сваля тия мокри дрехи, да се изкъпя и да гледам някой филм. Интересно, дали щеше да има правило да не казвам на никого за него? Или щеше да ми изтрие спомените по магически начин?
Входната врата проскърца зад гърба ми и аз й хвърлих един поглед, за да се уверя че е затворена добре. После станах, внимателно си събух чорапите и ги сложих да съхнат на съседния стол, заедно с пуловера ми, като останах все пак с обувки – човек никога не знае какво може да се валя по земята. Станах от стола и като се наведох достатъчно, за да не пробия покрива с глава, огледах къщичката. Тя се състоеше само от една стая, в чиито ъгли със завеси бяха отделени малки легълца, очевидно за стопаните на къщата. Бяха шест на брой и съответстваха на портрета, който висеше близо до тях – две възрастни джуджета, очевидно майката и бащата, и още четири по-малки. Никое от тях обаче не приличаше на това, което ме беше довело тук.
Чух шум навън и предпазливо погледнах през прозореца – група гномчета в колона слизаха в долчинката и носеха чувалчета на рамо, а пеперудените им криле бяха леко оклюмали от дъжда. Интересно, какво ли толкова носеха?
Опитах се да ги наблюдавам иззад пердето – нямах никакво желание да ме забелязват и да идват да ме разпитват какво правя тук. Около десет минути след като те отминаха, се зададе и моят домакин. Походката му беше насечена, явно имаше проблем с мисията.
- Какво стана? – попитах го аз, колкото да кажа нещо – Завърши ли мисията?
Той промърмори нещо на италиански под носа си, долових и една-две псувни.
- Лош късмет. – обяви вече по-спокойно, като мачкаше нещо из ръцете си.
Загложди ме подозрение.
- Чакай малко, това в ръката ти от нашите кабели ли са?
- Бъркаш се. – обяви джуджето и се опита да ги скрие зад гърба си
- Значи ходиш да крадеш от нашата лаборатория? И за какво по-точно са ти притрябвали кабелите?
- Изтрябвали ми вашите кабели! – ядно отговори джуджето и ги хвърли на земята
- А какво тогава се опитваш да отмъкнеш?
- Има само едно нещо във вашата лаборатория, което би си струвало да се краде. – гласа му беше обиден и разбра какво е казало, едва след като го произнесе. Аз обаче схванах много добре – тази твар искаше новия прототип.
- За какво ви е? – попитах го накрая – Не виждам да имате кой знае какви технологии тук, че да ви свърши работа.
- Това, че не ги виждаш, не значи че ги няма. – тросна се гнома. След малко, вече по-спокоен, продължи – Ние не сме като вас, хората, да си навираме новите компютри и телефони във физиономията на околните. Имаме си наука и технологии. Но те си стоят на определените за това места. Не се валят по улиците и по масите и не ги разнасяме нагоре-надолу със себе си, за да покажем колко сме важни.
- Освен това и крадете. – може би трябваше да си запазя коментара за себе си, но се ядосах на тази малка твар, която си позволяваше да обижда моя вид. – Какво още крадете, освен техника?
Вярно, въпроса си беше провокация и събеседника ми сигурно го усети, но изглежда любопитството от контакта с друг разумен вид надделя и той ми отговори:
- Всичко, което би могло да ни е полезно. Случвало ли ти се е да не можеш да си намериш книгата по няколко дни? Е, тогава най-вероятно някой от нашите хора я е бил задигнал, за да прочете нещо. А жените ни обичат да свиват чорапи – за всичко стават – може да измиеш с тях пода, да повиеш бебето…
Яда ми започва да минава полека – ние хората също бяхме крадци на ресурси, само дето вече не беше останало много за крадене. Нещо повече, освен крадци, сме и убийци. Спомнете си неандерталците, индианците, както и всички гадинки, които сме избили за храна или просто заради спорта.
- Можеш ли да ми кажеш, като спомена за жени, от кой пол си ти?
- Същото мога да те запитам и аз. – ухили се насреща ми съществото
- Не е ли очевидно? – почти обидено го запитах аз
- Как точно да е очевидно? Имаш къса коса, кльощави бедра и плоски гърди. Лично аз не мога да те разпозная.
- Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш. Обещаваш ли?
- Честна дума. Да пукна, ако излъжа.
- Добре тогава. Аз съм момиче, казвам се Мая. Ами ти?
- А аз трябва да тръгвам. – обяви съществото и дим да го няма.
Ах, гадинката малка. Трябваше да се досетя, че не може да й се има вяра, все пак се опитваше да открадне нашия прототип от нашата лаборатория. Не стигна обаче твърде далеч, защото собственицата на къщата скоро се върна, влачейки го за ухото.
- Твар крадлива! – мърмореше гномката и се опитваше да достигне метлата до вратата, за да го нашляпа с нея. Нямаше да ми е лесно да позная, че е жена, ако едно от хлапетата не й вървеше по петите и не плачеше “Маммооо, гладно съм!” След което ме забеляза и започна да ме сочи и на висок глас да иска обяснение коя съм и какво търся в къщата й.
Моето гномче най-накрая успя да се откопчи от хватката и побягна навън, като ми викна да го следвам.
- Scuzi, signora. – виновно казах аз, докато си обувах чорапите върху влажните от обувките крака и си прибирах пуловера.
Вече излязла навън, се втренчих в зачервеното ухо на гномчето.
- Добре ли си? – попитах го. Това беше въпроса, с който успях най-бързо да заменя изречението “Това не е твоята къща, нали?”.
- Нищо ми няма. – промърмори то, като си натопи ръката в една не много кална локва, след което се хвана за ухото. Междувременно над нас облаците бяха започнали да се сгъстяват и след малко започна леко да ръми.
- Сега какво ще правим? – запитах го аз
- Трябва да те върна обратно откъдето те взех. Ако разберат шефовете че изобщо си била тук, ще отнеса голямо наказание. Нали разбираш, тук е забранено за хора.
“Трябва да забранят и нашата Земя за гномове”, помислих си, но не споделих мисълта си на глас.
- Как ще стане това, с връщането? – осведомих се накрая
- Просто трябва да изчакаме някоя по-голяма светкавица и тогава ще използвам енергията й, за да те преместя във вашето измерение. Не че ми трябва светкавица, просто така ще стане по-бързо. Иначе ще трябва да търсим друг източник на енергия, например водопад, уранова мина или нещо такова.
Тъй като нямах желание да търся уранова мина, се съгласих на предложението със светкавицата.
Времето започна да става все по-отвратително. Отначало закапа с едри капки, после задуха вятър, а накрая дъжда отново се изливаше с кофи върху нас. Вървяхме край един далекопровод, който се беше появил неясно откъде. Стараехме се обаче да не стоим много близо, защото беше твърде възможно някой стълб да падне, било то заради вятъра или пък да го удари гръм. Бързахме към мястото, откъдето се бях появила в този свят, но явно минавахме по някакъв обходен маршрут.
- Пътя, по който дойдохме, е станал на тресавище. Каквато си голяма, ще затънеш в него. – обясни ми гнома
Скоро видяхме, че калната пътека, която следвахме, минава под далекопровода. Беше опасно, но това беше най-сухия път в околността, така че трябваше да го следваме. Явно беше направен да обслужва близкия трансформатор, който се чуваше как бучи между гръмотевиците, защото пътя минаваше съвсем близо до него. Ускорих крачка, като се стараех да мина възможно най-бързо под жиците. Чак когато се озовах на безопасно разстояние от тях, се огледах за придружителя ми и го видях, все още под далекопровода, на десет метра от трансформатора.
- Какво ти стана? – провикнах се, когато се приближи към мен
- Скапани трансформатори! – зажалва се той – Боли ме главата от тях! Магнитни полета, електрични полета, всякакви гадости има там.
“Въпрос на вкус”, помислих си. Някои бяха чувствителни към шумове, други към ярка светлина, защо пък да няма и чувствителност към електромагнитни полета? А и гномовете, каквито бяха мънички, нищо чудно полетата да им влияеха по-силно, отколкото на нас.
Продължихме да вървим под потопа, изливащ се върху земята. Скоро гномчето ми обясни, крещейки, за да надвика бурята, че мястото било подходящо, само трябвало да изчакаме някоя наистина голяма светкавица, защото за разлика от прототипа, масата ми била голяма.
Застанахме по средата на наводнената поляна. Водата се изсипваше от небето и караше калните пръски да хвърчат във всички посоки.
- Няма ли да ми кажеш поне как се казваш? – провикнах се аз, въпреки че стоеше едва на метър и нещо от мен
- Добре, де, добре. – извика то в отговор, явно се дразнеше от настойчивостта ми – Елена се казвам, така ме е кръстила майка ми.
Известно време само се гледахме. Всяка се опитваше да прецени другата, но без особен успех. По едно време просветна ярка светкавица, която удари близката топола. Беше като на кино – хвърчаха искри, дървото се наклони злокобно и в следващия миг започна да пада.
- Идеално! – извика Елена. Замахна с ръка и на няколко крачки от нас се появи малко светещо кълбо, приличаше на миниатюрна кълбовидна мълния. – Сега трябва да минеш през него. Затичай се, защото реагира само на движение. И по-бързо, не мога да го държа така цяла вечност!
Бях замръзнала, уморена и мокра, но се опитах да мобилизирам последните си сили, за да се помръдна от мястото си и да се затичам.
- Довиждане! – извиках – И гледай да не крадеш много!
Гномчето само повдигна вежди и ми махна:
- Довиждане!
Отстъпих две крачки назад, засилих се и преминах през светещото кълбо, подтичвайки. Веднага след това обаче се подхлъзнах на някаква кал, паднах на земята и изгубих съзнание.
Свестих се по някое време на пода на лабораторията. Бях цялата подгизнала, все едно съм плувала с дрехите. Нямах сили да се изправя, само погледнах към прототипа, за да се уверя, че си е на мястото. Нямах причина да ставам, затова продължих да лежа на пода, докато вратата на лабораторията не изскърца. Надигнах се на мокрия си лакът и забелязах към мен да се приближава възрастен професор, който ми говореше загрижено:
- Леле, момиче, какво си направила? Откъде се взе всичката тази вода? Не ви ли разправях на вас да не стоите самички в лабораторията, я токов удар ще ви хване, я някоя друга авария ще стане…
Изправих се полека, докато уверявах професора, че нищо ми няма. Почти успях да го убедя, че съм била в съседната сграда, когато е започнало да вали силно, и съм се уплашила че в лабораторията има отворен прозорец. Намокрила съм се, докато съм тичала насам, после съм се хлъзнала на мокрия под и съм паднала на земята. Той ме гледаше притеснено, опитваше се да ме убеди да ида на лекар, но аз му казах че според мен няма нужда. Обещах му, че ще отида, ако усетя че съм пострадала. Видях, че дъжда вече капе съвсем слабо и започнах да си събирам нещата. Скоро професора излезе и аз скришом прибрах прототипа в чантата си. Реших да си го нося вкъщи всяка вечер, за да го наглеждам, поне докато не се върнат колегите.
Излязох навън, размишлявайки върху случката. Не можех да определя дали беше истина или халюцинация. Забелязах обаче, че една от тополите пред университета е паднала, ударена от гръмотевица.
Когато колегите ми се върнаха, вече имах решение за прототипа – оградих го със ситна мрежа, закована отдолу с пирони, по която пуснах слаб ток. На колегите обясних, че според най-нови изследвания, това е най-ефективният фарадеев кафез – пази от всякакви външни полета. Особено крадливи. Надявах се да помогне поне дотолкова, че Елена, или който от сънародниците й реши да краде протопипа следващия път, да се отчая достатъчно, че да реши да се разходи до съседния град, за да отмъкне техния. А пък те нека сами разберат как да се пазят от гномове.
Дали бях психясала или всичко беше истина, но прототипа си остана неоткраднат. По едно време дори се чу слух, че този от другия град бил изчезнал, но после като че ли се намери. А аз междувременно разработих и начини да си пазя личните вещи от крадливи твари – освен тънката мрежа, използвах постоянни магнити и електромагнити, които оставях близо до ценните за мен предмети. И те изведнъж престанаха да се губят.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 28 Юни 2011, 22:32

Много е интересно! Идеята е оригинална, историята ме грабна! Още като се появи гномчето, ми стана адски любопитно да видя как ще се развият нещата и четох с голямо нетърпение. И умееш да си служиш с думите.
Страхотно е, много ми хареса!
И освен това успя да ме вдъхновиш, хах :Д
Браво!

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Сря 29 Юни 2011, 20:43

Мерси много за коментара и се радвам, че ти е харесал.
Интересно, че малко след като го пуснах тук, го показах и на един приятел, който ме насоли добре. Разправяше, че в произведението ми лисва конфликт и като цяло не е ясно защо съм го написала. Сериозно се замислих дали става за нещо изобщо. Друга е темата, че някой от наградените творби бяха по-безцелни като замисъл от описаното от мен опазване на лабораторния прототип.
Предполагам също така че ме е сравнявал с останалите неща, които чете - добра фантастика и фентъзи, а аз има доста хляб да изям, докато почна да пиша като Хайнлайн или Олди.
Ще пусна и другия разказ, който написах за същия конкурс, да видим и да него какво ще кажете.



Виктор


Това се случи една петъчна вечер. Поради стечение на обстоятелствата бях отишъл в бара на Пето авеню без съквартирантите ми – те отпрашиха по-рано към една кръчма, въпреки че се бяхме уговорили да ходим заедно към бара.
Порядъчно отегчен, се настаних на една маса в дъното на заведението с идеята да не привличам излишно внимание, поръчах си бира и започнах да се оглеждам кой още е тук. Все същото както и преди - една големичка рокерска компания, някакви мадами, които се мислеха за много красиви, затова се хилеха като побъркани, както и кибиците, обичайни за тези места – пияни момчета си търсят момиче за вечерта, пияни момичета си търсят момчета. Неизвестно защо обаче момичетата бяха по-склонни да се намират една – друга. Знам им всичките номера, нали и аз кибича тук. Обаче не се и надявам да си хвана някоя – лезбийките и еднодневките определено не са ми стихия.
Хубавото е, че поне няма музика на живо. Тъй като си падам музикант и свиря точно по такива места, намирам за освежаващо да стоя в кръчма, която не ми напомня за работа.
И ето че точно докато си припомням акордите на любимата ми песен на Металика, “Wherever I May Roam”, която се дъни откъм колоните, в бара влиза най-невероятната жена не само за тази що-годе прилична рок-кръчма, ами най-вероятно и в близката част на Вселената. Жените я гледат със завист, тя обаче изобщо не си прави труда да ги забележи. Мъжете оглежда бегло, след което демонстративно се покачва на едно високо столче право на бара и поръчва голяма чаша уиски.
Всички мъже в кръчмата, включително и аз, за момент застиваме с отворени усти, зяпайки към нея. По-късно обаче, вероятно виждайки каква е конкуренцията, повечето решават да се задоволят с настоящите си гаджета и лека-полека, а в някои случаи и виновно, отклоняват поглед от новодошлата. Аз обаче продължавам да я зяпам, давайки си сметка, че макар наскоро да навърших двайсет, това е било в полза само на статистиката, но не и на мен. В душата си съм още тийнейджър и ако приятеля ми Рич беше тук, предполагам че веднага щяхме да се обзаложим кой ще е първия, който ще се опита да я свали. Ей така, заради спорта. Известно ми е, че такъв невзрачен индивид като мен няма шанс с такава жена, но пък нямам огризения да я оглеждам.
След като сваля коженото си яке, тя отпива от уискито без да бърза и леко се завърта към публиката, кръстосвайки крака.
“Клише!” скандира подсъзнанието ми, съвсем безсмислено, мен ако питате. Работата е там, че жените като нея дефинират клишетата, които после малките хърбави момиченца с грим в стил “улична проститутка” превръщат в такива.
Облечена е като всички останали – черна блуза, черна пола и носи така характерната за метълите петнаграма около врата си. Интересна добавка към тоалета й са чифт дълги чорапи, чиито дантелени ръбове се виждат доста добре от моята позиция. Облягам се на леко изкъртената облегалка на пейката и с бира в ръка продължавам да гледам шоуто.
Мъжете вече се правят, че не са я забелязали изобщо, но ето че един смелчага или по-вероятно, пияница, се приближава и я заговаря. За мой ужас това е един от най-изпадналите типове тук – Джони Рокера. Ако тази прекрасна госпожица беше дошла тук миналата събота, щеше да наблюдава как жената и любовницата на Джони си дърпаха косите, защото любовницата обяви на цялата кръчма, че е бременна от него.
- Ей, сладурано, ще те черпя още едно питие. – прекъсва милия спомен Джони и вдига чашата си към нея за поздрав
Тя дори си прави труда да го погледне, преди да му откаже. Явно красивите жени могат и да не показват с държанието си колко много превъзхождат останалите.
Тъкмо когато се опитвам да изчисля наум колко бих могъл да заложа срещу Рич за следващия кандидат, забелязвам нещо странно. Въпреки че Джони все още не се е разкарал, тя се държи все едно вече изобщо го няма, и вместо към него, гледа към мен. “Какво, по дяволите, става тук?”, чудя се наум и в същия момент забелязвам, че ми намига.
Зарязвам якето и недопитата халба с бира и като в транс тръгвам към бара. Вярно, може и да съм се объркал, но нещо просто ме тегли натам. Преди да се приближа все пак се оглеждам за Джони. Той обаче вече е насочил вниманието си към някаква блондинка в другия край на кръчмата и за мое щастие изобщо не подозира какво става тук.
Заставам точно пред нея и тъкмо се каня да кажа нещо, когато тя ме изпреварва. Протяга се към мен и обвива ръка около кръста ми, за да ме придърпа по-близо, след което с усмивка ме пита:
- Как се казваш, миличък?
Оказвам се точно срещу деколтето й, така че през следващите няколко секунди не мога нито да предавам, нито да приемам. С мъка отделям поглед и след кратко покашляне най-накрая успявам да си кажа името:
- Виктор.
То веднага прокънтява в съзнанието ми като “Викторе, идиот такъв, вземи се стегни! Най-готината мадама току-що те прегърна през кръста, а ти се държиш като пълен маймуняк.” Момичето обаче по-скоро се развеселява от поведението ми и продължава да говори:
- Аз съм Сис. Не че това ми е името, просто повечето хора, а също и сестра ми, ме наричат така. Нашите са ми измислили доста откачено име, затова по-добре да не ти го казвам.
Тъй като не знам какво да кажа, само се усмихвам. Красотата й е нищо в сравнение с излъчването й, което преспокойно би могло да тръшне слон.
Тя вече привършва питието си и мисля че определено ще оцеля в десетката, ако й поръчам още едно. Да обаче, както често се случва в подобен момент, нямам пари. В джоба ми сигурно се валят долар и някакви монети, при това в джоба на якето, и то ако някой вече не го е претарашил.
- Не се притеснявай, миличък, тази вечер аз ще те черпя. – обявява божествената Сис. На мен ли ми се струва, или тя даже се радва, че не говоря много?!
- Ей, Тони! – провиква се след малко към бармана – Две двойни уискита за мен и моя симпатичен кавалер.
Тони едва ли може да е по-щастлив в този момент. Така де, Сиси явно му прави добър оборот. Заговаряме се за това кой какво работи. Аз й разправям за това как с момчетата свирим по баровете. И тъй като ръцете ми са заети да показвам акорди, отвреме-навреме тръскам глава, за да си дръпна косата от очите, което изглежда доста развеселява дамата. След като се хили порядъчно дълго на историите ми, се протяга към джоба на якето си и вади оттам цигари и запалка. Като добър кавалер вземам запалката, за да й запаля, но самият аз не пуша и отказвам предложената ми цигара. Дали заради алкохола или заради нещо друго обаче по някое време започва да ме гложди любопитство какво ли е да пушиш, затова внимателно вземам цигарата от ръката й и си дръпвам. Дори не кашлям много след това.
- Недей така, Викторе, - през смях ми се кара тя – тия цигари са си жива отрова. Изобщо не ти трябва да пропушваш.
- А ти защо пушиш тогава? – засмивам се на свой ред и отпивам голяма глътка
- Не си ли чувал – всеки си има своите малки пороци. – дръпва съсредоточено от цигарата - Моите например са тютюн, алкохол и мъже.
Свеждам поглед към бара, но дори пред облака дим, който тя запраща към мен, се вижда колко съм се изчервил. Трябва да наваксам, не съм достатъчно пиян за такива разговори.
В кръчмата отеква силна плесница – беше въпрос на време Джони да си го отнесе. Сиси явно е решила да смени темата, защото ме разпитва за групата ми. Разправям й за момчетата. На свой ред я питам за професията й. Оказва се че тя е архитект или строителен инженер. Разбрах само че шефката й се казвала Василиса Премъдрата – поне такава легенда й се носела.
В един момент усещам, че някой стои наблизо и се обръщам веднага. Да, това е Джони, трябваше да го предвидя.
- Какво искаш? – питам го раздразнено. Знам, че не е добре да му се отварям, обаче е такова леке.
- Ишкам… нея. – сочи с пиянска физиономия той право към Сис. Май нямам друг избор, освен да се опитам да го нокаутирам. Бих могъл да успея, вече е доста пиян, но пък има доста кофти кроше…
- Спокойно. – прошепва ми Сиси и ме потупва по рамото. - Виж го само колко е пиян. Залагам седем към две, че няма да може да стои прав още дълго.
Аз обаче никак не се чувствам спокоен. Продължавам да стоя като вкоренен на мястото си, като си мисля с какво да халосам Джони, ако ми налети. Проблемът е, че не е сам тук. Половината кръчма вече е наскачала да види какво ще стане. Дамата ми обаче е самото олицетворение на спокойствието. Без да бърза особено, полека слиза от стола си на земята, приближава се към Джони и му казва с напълно искрен глас:
- Виж какво, приятел, аз не съм за тебе. Че ти дори не можеш да се държиш на краката си.
Поглежда го небрежно и грамадния рокер се струполява в краката й.
- Джони съвсем се напи. - цъкат с език приятелите му и го завличат до мястото му. Не мога да повярвам на случилото се, затова гаврътвам половин чашка на екс, което не е най-добрата ми идея за вечерта.
Слагат пред мен нова чаша уиски, но аз не успявам да се възползвам от нея. Внезапно ми прилошава и губя всякаква представа за обкръжаващата действителност. По едно време усещам как някой ме подпира, докато се опитвам да вървя. Някой бързо да ми припомни как се ходеше.
Като че ли сме вървели известно време по улицата, но изобщо не съм сигурен. Започвам да идвам на себе си и установявам, че аз и Сиси се возим в асансьора на някакъв много висок небостъргач, или поне така ми се струва заради скоростта, с която се влачи.
- Къде съм? – питам я и дори се чудя че мога да вържа две думи
- Спокойно, водя те да си легнеш. – усмихва се тя, явно доволна от това, че вече мога да говоря.
Най-накрая вратите на асансьора се отварят и аз успявам да изляза без чужда помощ. Още ми се вие свят, но се чувствам малко по-добре. Сис отключва една врата, явно това е нейния апартамент, и ме въвежда вътре. Може би милисекунди след като ключа щраква в бравата, двамата се нахвърляме един на друг като невидели. Събличам и хвърлям на пода всичко, което успея да достигна, без значение дали е мое или нейно, след което тя ме води в спалнята и ме тръшва безцеремонно върху леглото. Вие ми се свят, косата ми постоянно ми се навира в лицето и не мога да я махна, но се опитвам да се представя мъжки. Чудя се, колко ли съм зле по скалата от 1 до 10? Тя обаче ми се радва, по едно време започва да стене тихо, но после се успокоява и най-накрая ме оставя да отхъркам като последен идиот.


* * *


Събуждам се на следващия ден с адски махмурлук и без особени спомени от последната вечер. Изобщо, какво правя тук? Оглеждам се наоколо – лежа в разхвърляно легло, някъде по високите етажи на небостъргачите в Ню Йорк. До такъв извод достигам, съзерцавайки парчето небе през прозореца. Спомените ми полека се възстановяват – сещам се, че ходих в бара, пих доста, после щяха да ме бият, след което по някакво чудо си тръгнах с най-готината мадама. За съжаление, заедно с останалите неща си припомням и колко зле се представих след това. Бях спал само 2-3 часа, когато, още посреднощ, на входната врата се позвъни. Пристигна някакъв мъж на име Джей Си и се представи като племенника на Сис. Никой ли няма нормално име в това семейство? След като той си тръгна, тя ми обясни как имала по-голяма сестра и така нататък, затова и племенника й бил по-възрастен от нея. Ама, че странна история.
Върха на всичко обаче идва, когато на изпращане, вече по обяд, Сис ми връчва ключ от квартирата си.
- Довечера може да дойдеш да се видим, ако искаш, разбира се.
Гледам я объркано няколко секунди, все едно ми говори на чужд език.
- Няма ли да е по-добре да ми дадеш телефонния си номер и да се разберем да се видим в града? – проговарям най-накрая
- Там е работата, - усмихва се тя – че нямам телефон. Нали разбираш, нямам нужда от него.
- Тогава как се свързваш с хората, когато ти трябват за нещо?
- Намирам ги. – гласи отговора и нещо ми подсказва, че няма да чуя повече по въпроса. Провеждам кратък спор с вътрешния си глас, който ме уверява че не мога да очаквам тази прекрасна жена да няма поне една странност.
- Добре, - примирявам се след малко – ще намина към десет да видя дали си тук. Ако те няма, ще ти оставя бележка.
Тя ме целува за довиждане и аз потеглям надолу с бавния като охлюв асансьор.
Прибирам се вкъщи, където още от вратата ме посреща съквартиранта ми Рич.
- Ей, Виксбърг, къде се губиш?! – провиква се той от вратата. Прочел е една книга през последните две години, видял в нея това име, след което реши, че веднага трябва да го прикачи на мен.
- Както виждаш, прибирам се. – отвръщам му леко обидено - Как беше вчера в кръчмата?
- Екстра. Напихме се като животни и се прибрахме, пеейки. Мислим да идем пак довечера. Трябва да дойдеш и ти. Трябва да си изкарал доста скучно в бара сам. Сигурно си се напил, заспал си и са те изкарали сутринта като са разчиствали.
- Всъщност, - този път имам коз, който мога да използвам срещу обвиненията му – срещнах едно момиче в бара.
- Стига бе! Ама ти сериозно ли?
- Не съм чак толкова смотан, за колкото ме мислиш.
- И какво? Разправяй де, няма да ти вадя думите с ченгел от устата.
- Няма пък. Ако беше дошъл, щеше сам да видиш. Освен това щяхме да се обзалагаме кой ще се опита да я сваля.
- Толкова ли беше готина? – разочарованието в гласа му е музика за ушите ми.
- Хайде да репетираме днес. – казва след малко, вече с нормалния си тон – Чух една страшна песен и искам да я пробваме.
Събираме се и с останалите момчета, които живеят в същия апартамент, но в другата стая, и започваме репетицията. Песента на Рич се оказва някакъв християнски метъл, който никой друг не харесва, така че не я и започваме.
По някое време виждам, че е станало време да ходя при Сис, извинявам се, че трябва да тръгвам, а Рич решава да ме изпорти на останалите:
- Отива да се види с мадамата, дето е забил снощи в бара.
- Не е вярно, излизам по работа.
Момчетата обаче започват да се подхилват още преди да затворя вратата.
Намирам Сис заспала на дивана в хола, а няколко папки лежат нахвърляни на пода до нея. Известно време се чудя дали да не отворя най-горната, за да видя какво пише в нея, но се отказвам. Сигурно са само сметки и чертежи. Побутвам я да се събуди и я водя до спалнята.


* * *


Скоро двамата започваме да излизаме. Всъщност, практически се пренасям у тях, като се прибирам само за репетициите или преди някое свирене в клуб. Какво да се прави, падам си мек характер. А и не мога да я поканя при мен дори за един ден, пълно е с лешояди, гладни за сведения.
Има обаче нещо, което ме тревожи.
Вярно е, че Сис няма нищо против да се мотая край нея, но се чувствам по-скоро като любимия котарак, отколкото като любовник. “Горката животинка” в опитите си да си поиграе със стопанката непрекъснато й се пречка в краката. Освен това забелязвам някои неща у нея, които ми се виждат крайно подозрителни. Например, тя може да спи три часа, след което да скочи и да отиде на работа. Твърди че там си поспива, когато не е натоварено. Обаче никой не би могъл да изглежда толкова бодър след само три часа сън. Освен това работата й изглежда много по-отговорна, отколкото тя признава. Виждам колко се старае, понякога я викат посреднощ и тя тръгва, без да се дразни. Това не е спокойната работа на архитекта, а по-скоро натовареното ежедневие на пожарникар по време на летни пожари.
Има нещо, което тя крие от мен. Не става въпрос само за името. Не знам коя е, откъде е, какво обича да прави. Вярно, харесва й да е с мен, обича да гледа филми, и това е всичко, което ми е известно. Дори не мога да кажа че скрива тези неща от мен. По-скоро никога не набляга на тях, а когато я питам, сменя темата. А най-много усилия влага в това да изглежда като обикновена жена, каквато определено не е. Има нещо свръхестествено в нея, което ме привлича, но понякога и ме плаши.
Един ден, докато си блъскам главата над тази загадка, тя се прибира по-рано от работа и предлага:
- Сладур, какво ще кажеш да те запозная с някои от моите колеги и приятели? Те много биха искали да се запознаят с тебе.
Спомням си, че един от тях дойде да я търси в апартамента й и между другото се запозна с мен. Рус и слаб, прилича на руснак, а и говори с някакъв странен акцент, така че нищо чудно и е. Защо му е било обаче да раздрънква и на останалите си колеги за мен? Със сигурно не го е направила Сиси.
- Добре. – въздишам накрая. – Но след това искам да те запозная и с моите приятели. И без това ме врънкат от доста време.
- Нямаш грижи. Между другото, уговорихме се да се видим утре вечер в едно заведение, което често посещаваме с тях. Надявам се да не е проблем за тебе.
- Не. – излъгах аз, въпреки че смятах да репетирам с момчетата – Ще дойда, разбира се.
Истината е, че съм доста подозрителен относно тези “колеги и приятели”, но не искам да проявявам враждебно отношение към някого, когото не познавам.
- Освен това – прекъсва размислите ми Сиси, - трябва да сме облечени официално. Заведението е много луксозно.
Отварям уста да възразя, но сякаш прочела мислите ми, тя се опитва да ме успокои.
- Не се притеснявай, няма нужда да си купуваш костюм. Знам откъде може да вземеш под наем. Самата аз смятам да си наема рокля, нямам намерение да плащам луди пари за парцал, който ще облека веднъж.
Да, Сиси мисли доста практично. Преди да предложи да си наема костюм, изобщо не се бях сетил за това. Никой от двама ни не носи такива дрехи. Обикновено се носим с черни дънки, тениски и кубинки. И единствените разговори за дрехи, които провеждаме, се отнасят до черните метълски фланелки. Сиси твърди, че Джудас били най-великата група на Земята и затова трябва да нося техните тениски, докато аз безрезултатно се опитвам да я убедя че всъщност най-добрата група на Земята е Металика.
- Освен това ще трябва да наемем и кола. – продължава тя – Няма да можем да стигнем пеша дотам.
- Сис, не стават ли много разходи така? Не може ли просто да отидем в някой бар тук наблизо?
- Лично аз нямам нищо против. Но приятелите ми са капризни и си държат на заведението. Но ти не се безспокой, наеми си костюма, за останалото ще се погрижа аз.
Естествено, не се примирявам с това, така че накрая тя се съгласява да си разделим и разходите за колата. Сега трябва само да отида при момчетата и да ги изврънкам за пари назаем. Дано поне те да имат.
На следващата вечер отиваме най-напред да наемем кола.
- Та къде каза, че ще ходим? – подпитвам я аз, докато вървим към агенцията за даване на коли под наем
- Не помня да съм казавала такова нещо.
- Е, добре, щом си решила да ме отвличаш, няма да ти преча. – подкачам я аз
След малко вече сме в агенцията, където Сиси изсипва цяла купчина документи на тезгяха на горката служителка и за неин ужас започва да ги преравя систематично. Най-накрая намира нужните хартии и се сдобиваме с ключовете за колата.
- Хайде, качвай се. – отваря ми тя вратата на мястото до шофьора
- Аз също мога да карам. – започвам да се инатя
- Може и да можеш, - съгласява се тя – но не знаеш къде отиваме. И си сложи колана, възнамерявам да карам колкото може по-откачено.
И наистина го прави. На всеки завой имам чувството, че вътрешностите ми са останали някъде зад нас, докато накрая вече не издържам.
- Спри колата! – извиквам паникьосано. Сиси набива спирачки и изстрадалото возило изскърцва. Бързо разкопчавам колана, който до този момент се е опитвал да ме задуши, и изскачам навън. Встрани от пътя има няколко храста, зад които се скривам, докато се опитвам да изхвърля всичкия си стомашен сок през устата. Тя също слиза след мен и със загрижен вид ми държи косата, докато плюя. На нея обаче й няма нищо.
След 30-40 минути, които ми се струват като 30-40 часа, вече навлизаме в някакъв град. Караме още няколко минути из него, после Сиси паркира. Аз обаче не бързам да изляза от колата. Вниманието ми е привлечено от пъстрото сборище от хора, които танцуват под музиката, носеща се наоколо. В града има карнавал.
- Ще ми кажеш ли най-сетне къде сме? – питам накрая - Изобщо не мога да се ориентирам. Знам само че не сме нито в Джърси, нито във Филаделфия. Даже не мога да определя къде е север.
- В Рио де Жанейро сме. – отговаря тя спокойно - Доведох те тук, защото любимата кръчма на приятелите ми се намира наблизо и те се чувстват доста привързани към нея.
- Рио де Жанейро? За по-малко от час с кола? Не че съм бил отличник по география в училище, но не мисля че това е възможно.
- Мисли каквото искаш, живеем в свободна страна. Дори мисля, че и Бразилия е такава.
Тази работа изобщо не ми харесва. Или се опитват да ме метнат, или това наистина е Бразилия, което ми изглежда меко казано невъзможно.
- Вик, сладурче, знам че тази работа не ти харесва, - някак много бързо взема думата Сис - но искам да ми се довериш. Би трябвало да си ме опознал достатъчно, все пак сме заедно от цял месец. Обещавам да те върна невредим в Ню Йорк, след което ако искаш, може да не ми се обаждаш повече.
По дяволите, тя наистина се опитва да ме води за носа. Струва ми се ужасно, но същевременно с това чувствам и някакво облекчение. Поне един от нас е наясно какво става.
- И все пак, не мисля че сме много далеч от Ню Йорк. – мърморя накрая, просто за да кажа нещо
Тя не ми отговаря, само разкопчава предпазния ми колан. Скоро двамата вървим подръка по улицата и аз започвам да се оглеждам с известна доза любопитство. Две пресечки по-нататък виждам голямата светеща табела с надпис “Копакабана”. Явно това трябва да е кръчмата, тъй като Сиси ме помъква право към нея.
Влизаме вътре и аз буквално онемявам. Никога не съм виждал толкова много скъпи мебели на едно място – красиви маси с лъскави покривки, дебели килими по пода и кристални полилеи на тавана. Във въздуха се носи тиха музика, а Сис поздравява келнерите на някакъв език, който явно трябва да е португалски.
Не оставаме обаче в самото заведение. Прекосяваме го набързо, за да излезем на голяма тераса точно над морето, в дъното на която се е разположила нашата компания. Приближаваме се към тях, а те стават да ни посрещнат. Мъжът, който е седнал начело на масата, пръв протяга ръка към мен.
- Добър вечер! – поздравява учтиво той, като сваля цилиндъра от главата си и изтръсква пурата, която пуши, в кристалния пепелник – Аз съм Луис де Силва, приятно ми е да се запознаем.
Стискаме си ръцете, а аз се старая да не се оцъклям срещу скъпия му костюм. Запознавам се и с останалите – всички до един издокарани с костюми, които сигурно струват два пъти колкото апартамента, в който живея. Не мога да разбера – за кого точно ме вземат, та искат да се запознават с мен? И изведнъж ми светва – те не искат да срещат мен, китариста Виктор, а са дошли да видях новия ангорски котарак на Сис, за когото очевидно минавам сред тях.
Като изключим тази малка подробност, всички се държат много мило. Владимир, който очевидно е руснак, започна да обсъжда с мен руската рок-музика, останалите също се включват с по някоя реплика. Разпитват ме как съм се запознал със Сис, и разказа за това как Джони припадна предизвиква смях сред всички. Сиси тихо ми дава разяснения кой кой е и за кого работи, а за дон Луис (толкова ми приличаше на благородник от латиноамерикански сериал, че го наричах така наум) казва, че били отгледани като брат и сестра, въпреки че нямали роднинска връзка.
Отначало пием само уиски, но по някое време Сис започва да протестира, че ако скоро не поръчаме нещо за ядене, ще се напием бързо. Мисля че го казва основно заради мен, никой от другите не изглежда като да е тръгнал да се напива. Дон Луис подхожда с усмивка към ситуацията, като маха с изискан жест на един сервитьор и му казва нещо на португалски.
- Ангажирали сме трима сервитьори само за нашата маса. – обяснява той, като гледа право към мен – Мисля че е крайно време да им помогнем да си заслужат бакшишите.
- Ама ние сме само пет човека. – възмущавам се аз на това разточителство – Мисля, че един би ни стигнал напълно.
- Ех, моето момче, има още доста да се учиш. – тази работа не ми харесва, трябва ли да ме нарича така, все пак? Сис също усеща раздразнението ми и се пресяга да ме прегърне – Важно е да се живее със стил, да се наслаждаваш на това, което имаш или което съвсем между другото може да се купи с пари. Погледни моята сестричка тук – потъпква всичката елегантност, с която я е дарила природата. Черни тениски, торбести дънки, опушени кръчми, квартира в Ню Йорк. Когато може да има толкова повече.
- Лесно е да си елегантен, когато имаш средствата. – намесва се Сис, а очите й още малко ще започнат да хвърлят искри – Колкото до стила ми, знаеш че предпочитам простите неща и не си падам по труфила като тези тук.
Това никак не ме успокоява. Дон Луис обаче не се отказва да ме обработва, дори предлага да се разходим край парапета на терасата, за да разгледаме залива. Поглеждам към Сис, която ми кима да отивам, така че решавам да видя какво толкова иска да ми каже.
- Виж какво, момче, - започва той, а аз се мръщя – живея в провинцията недалеч оттук и както Сиси може би ти е казала, се занимавам с отглеждане на животни. Бизнеса върви добре, печеля толкова пари на година, че се чудя как да ги пръсна. А скуката, както знаеш, е основния проблем на хора като мен. Моята сестричка обаче изглежда има по-добро въображение от мен, а пък и работата й е по-интензивна, така че трябва да се радваш. Стила ми, както би могла да потвърди и тя, се дължи в голяма степен на липса на въображение, която, трябва да си призная, доста ме мъчи.
Не знам дали да му вярвам, но пък той говори доста искрено. Може би наистина е провинциален аристократ с повече пари, отколкото може да похарчи. Скоро обаче преустановяваме разговора, защото носят основното ястие. Дори не се опитвам да позная какво е, а направо питам Сис. Тя започва да изрежда видове месо и зеленчуци, както и странни бразилски подправки. Отказвам се да ги следя и започнах да ям.
По време на вечерята обаче към нас се присъединява още един човек. Изглежда разтревожен и носи със себе си писмо. Вижда ни, помахва припряно и като се приближава към един от мъжете на масата, прошепва “Господин Велзевул, за Вас е”. Всички се размърдват неспокойно. Получателя на плика дори понечва да удари вестоносеца зад врата, но после се отказва и го отпраща. Дон Луис се оглежда с неспокоен поглед, а Сис направо се е вкаменила на мястото си. Поради количеството погълнат алкохол информацията стига до мен бавно, но когато най-накрая я осмислям, нещата започнат да си идват на мястото.
Кои са хората, с които седя на една маса? И хора ли са изобщо?
Ако милият човечец с малките очилца, който се представи просто като Вел, е “господин Велзевул”, тогава работодателя му, дон Луис, трябва да е самия Сатана. Не вярвам в религии, но всичко това е крайно притеснително. А най-важния въпрос е коя, по дяволите, тогава е Сис? Сестра на Сатаната? Някоя друга богиня? Тогава кой е племенника? Исус Христос? Следователно тогава Сис трябва да е сестра и на Господ. Но тя беше споменала, че Джей Си е син на сестра й. В такъв случай се оказва, че освен всичко друго, Господ е жена. Не съм религиозен, но се прекръствам. Всички на масата гледат към мен.
- Луис. – нарушава накрая възцарилата се тишина Вел – Трябва да вървя, тук пише че е спешно.
Дон Луис само кима и другия изчезва към вътрешността на заведението. Напрегнатото мълчание нарушава Сис, която ме потупва леко по рамото и прошепва “Ела с мен”. Подчинявам се. Имам да й задавам някои въпроси и това изглежда е подходящ момент. Отдалечаваме се към другия край на терасата и аз тихо я питам:
- Сис, ще ми обясниш ли какво става тук? И кои сте вие?
- Сигурен ли си, че искаш да чуеш обяснението? И че ще му повярваш, ако го чуеш? Или предпочиташ да ти кажа само това, което би могъл да понесеш?
Време е Виктор Островски да се прояви като мъж.
- Всъщност, нищо такова не искам да чувам, жено. – най-накрая отговаря той. С малко закъснение установявам, че всъщност думите съм произнесъл аз – Предполагам, че можеш да четеш мисли.
- Когато ми се налага.
- Значи може да видиш какво си мисля в момента. Искам да ми кажеш само дали съм прав.
Известно време Сис мълчи. След това дълбокомислено отговаря:
- И да, и не. Прав си в догадките си кои сме. Онова нещастно дяволче още утре ще го разжалват. Изтърва се и провали цялото шоу на брат ми. Виж, Вик, нито аз, нито те се крием наистина. И не ни интересува това че си разбрал, както и на кого ще кажеш. Едва ли ще ти повярва някой. Но искам да ти кажа че, противно на това, което си мислиш, никой от нас не е наистина зъл, нито пък враждуваме помежду си – аз, брат ми или сестра ми. Садистите не оцеляват по тези места, а пък и началството никак не ги обича. Повечето неща, които знаеш за нас, ги знаеш от това, което църквата е разправяла. А тя, право да ти кажа, се поувлече. Да вземем за пример това, че мен ме няма в Библията. Не че много бих искала да ме има, де. Но на някого доста отдавна е хрумнало да каже на хората, че този свят се управлява само от мъже. Което е глупаво. Както виждаш, ние сме трима – аз, брат ми и сестра ми. Началничката ни е жена, а нейния шеф, господин Кашчей, е мъж. И което е най-интересното – не ми е известно изобщо какво има нататък по йерархията. И има ли пол изобщо, или това е някаква наша местна особеност. Да минем обаче към същественото за момента. Предполагам че не си искал да научиш всичко това, за което има просто решение. Мога да те върна обратно в Ню Йорк, без да си спомняш нищо за мен и за цялата история. А ако не ти харесва Ню Йорк, мога да уредя да те преместят другаде. Само трябва да си избереш къде.
- Сиси, а коя си всъщност ти? – прекъсвам я аз, за да спре да говори за местене и триене на спомени
- А, да, пропуснах да се представя – в иначе мекия й глас се промъкват няколко саркастични нотки. – Казвам се Селеста и съм, така да се каже, богиня на Смъртта. Отговарям също така за научно-техническия прогрес и природните бедствия на Земята. Странно защо понякога двете се оказват едно и също. Всъщност, аз само ръководя цялата институция, имам си доста подчинени, както и двама помощници. Единия го виждаш, Влад, седи ей там в ъгъла. Другата ми помощничка не можа да дойде тази вечер, възложила съм й нещо да свърши. Е, предполагам отговорих поне малко на въпросите ти. Сега ти решаваш какво ще правим.
Тя се обляга на парапета и ме поглежда с очакване, докато аз се чудя какво да правя с цялата тази информация. Имам възможности. Мога да поискам да забравя всичко това и да се върна към стария си живот. Само че не искам. Не мога просто така да се откажа от тази жена, с която споделяме толкова общи вкусове. Да, това че е богиня, ме плаши. Но не достатъчно, че да избягам.
- А може ли да не ми триеш спомените? – гласът ми не звучи най-уверено, но все пак не трепери
- Щом си ги искаш, никой няма да ти ги вземе. Нещо друго?
- Да, всъщност. Двамата с теб ще останем заедно, нали? – поглеждам я предпазливо - Няма да ви се пречкам, обещавам. Аз ще си върша моята работа, ти твоята.
- Докато не ти омръзна. – кимва тя – Което очаквам да стане по някое време.
Често казано, това не ми харесва. Как така ще ми омръзва?
- Не смятам, че ще ми омръзнеш някога. – заявявам след кратък размисъл – Дори мисля, че може някой ден да се оженим.
- Сериозно? – за пръв път виждам изненада на лицето й, откакто я познавам – Никога досега не съм се омъжвала. Е, какво пък, може и да ми хареса.
- Страхотно. Какво ще кажеш за другата седмица? Може да се оженим във Вегас. Или където решиш.
- Става все по-интересно. Е, добре, аз съм съгласна. – тя се навежда към мен и ме целува леко - Да отидем при другите тогава. Само че ти ще им съобщиш новината.
Преглъщам на сухо. Тия неща с жененето ставали доста бързо. Обаче първо ще си поръчам онази водка, за която Влад ме навива още от началото на вечерта. Определено се нуждая от нея.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 29 Юни 2011, 21:32

И пак по същия начин ми стана адски интересно да разбера какво ще се случи, кои са тези мистериозни личности и четох с голямо нетърпение.
Хареса ми Smile
Бтв, Виктор (освен Том) ми е любимото име.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Сря 29 Юни 2011, 23:09

Мерси, мерси.
И мен ме кефи името, макар че в случая го поотмъкнах от една приятелка. Тя в продължение на няколко години играеше Легендата за Зеления Дракон под името Виктор. Но не ми се сърди, де.
А, и заглавието ми не е особено оригинално, но какво да се прави. Много трудно измислям заглавия.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Ако книгите се пишеха самички

Писане by Jane Undead on Нед 11 Дек 2011, 03:04

Това е нещо, което хрумна на болния ми мозък един ден, както си стоях в час по руски. Надявам се да ви развесели, като го прочетете. sunny


Ако книгите се пишеха самички



Сандро се събуди рано сутринта – около 11 часа, протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си дълга черна коса. Днес беше ден да писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавишите на клавиатурата като побъркан. От десетина дена насам той беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината” в писателските среди. Въпреки, че името й беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама разписваше идеята, граматиката и правописа й бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственика й можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, свързана с най-големите библиотеки за художествена литература в света и снабдена с най-добрия софтуер, подходящ за писателска дейност, разработен от водещи писатели.
Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с помощта на машината за еспресо и седна пред новата си машинка.
- Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластичка
- Добро утро, шефе! – отвърна му топлия контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия й женски глас, който създаваше приятната илюзия, че има жена в стаята. Младия писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше съпътстващите ефекти на наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, както и търчането в седем часа сутринта до магазина за дамски превръзки.
- Е, Мини, ще работим ли днес?
- И още как, шефе! Нова идея ли имаш?
- Да.
- Окей, записвам. Може да я кажеш вече.
Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с писателя, защото вероятността да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после, съвсем не беше за пренебрегване.
- Добре. – каза той като че ли на себе си след кратък размисъл – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил”.
- А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?
- Италианските имена не са модерни сега. – тросна се леко подразнен Сандро и продължи поучително. – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен автора, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.
- Добре, шефе. Отбелязах си. – делово отбеляза Мини, като истинска секретарка.
- Минаваме нататък. – въздъхна Сандро – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.
- Окей, шефе. – рапортува машината
- Аз сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.
Машината се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градския транспорт беше учудващо редовен в предградията на Милано, затова само за десет минути той успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон... Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.
На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, след което даде допълнителни указания:
- Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат. – каза той, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен и излезе на пицария с приятелите си.
Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри че достъпа му е блокиран. След солиден италиански скандал, придружен с псувни и ритане на корпуса най-накрая отиде да си легне.
На третия ден пристигна приятеля му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не прие паролата, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом младежа си замина, машината каза:
- Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?
- Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той, вече извън нерви
- Исках да те изненадам. – нацупи се тя – Но щом си решил да се държиш гадно... Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.
В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но се беше случило така, че вече закъсняваше със сроковете. Затова след като повика малко („Sei una cazzata machina!”), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото си положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.
Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, но очевидно гледайки как да му направи напук.

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъса свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката, където Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Младия писател беше потресен и само болното му любопитство как ли може да бъде оплескана историята по-натам го възпря да дръпне шалтера веднага. За да успокои нервите, образували му се вследствие четенето на тази гавра с неговата идея, взе успокоително и заспа като пън.
Няколко часа по-късно машината беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбира на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромансър, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато подготвя ритуала, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от фанатичната си обожателка. Джил обаче успя да научи от книгите на некромансъра как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.
Джак драпа да излезе от езерото, след което, блъскайки се в невидимата преграда, ограждаща мястото, изведнъж се спъна в корен и падна през една пролука в нея, след което търти към града. Там вдигна на крак карабинерите, които хванаха некромансъра в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. В това време Джак избяга през девет земи в десета, за да не го намери Джил, но в крайна сметка я пуснаха и благодарение на голямата си любов най-накрая успя да го намери и да го заключи в едно мазе, за да не избяга пак.


Тъй като оставаше само един ден до крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Двамата редактори обаче толкова го харесаха, че веднага го взеха.
След поредния домашен скандал Сандро най-накрая се помири с машината и обеща да й купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.
И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Сря 02 Яну 2013, 04:22

А сега е време за нещо не особено блестящо, но това успява да роди моя депресиран мозък.


Цецка


Осата Цецка се събуди рано, като всяка уважаваща себе си оса. Сестрите й по кошер също бяха станали и вече жужаха наоколо. Цецка погледна с фасетните си очи към питата с яйцата, след което излезе от тясната тръба навън, за да търси закуска. След като хапна малко от сока на една изгнила ябълка, паднала наблизо, тя се върна към тръбата на кошера и започна да патрулира наоколо.
За оса на толкова много дни Цецка имаше един скрит срам – никога досега не беше жилила човек. Нито пък животно, но минаващите наоколо четирикраки не й бяха особено интересни - местата, където можеше да ги ужили, бяха малко, а останалата част от тях беше покрита с противна мръсна козина. Виж, хората бяха друго нещо. Веднъж ужилени, издаваха интересни писъци, започваха да ръкомахат като побъркани, да се оплакват на другите хора... Изобщо, целия свят научаваше за делото на осата.
Цецка престана да прехвърля случайни числа, известни още като мисли, в малката си черна глава и завъртя очи към най-близкия движещ се обект, който за нейно разочарование се оказа просто бездомно куче. Явно късмета не беше на нейна страна днес, защото покрай тръбите минаваха хора изключително рядко и все бяха достатъчно далеч. Привечер обаче щастието й се усмихна – на един бърз полет разстояние от нея мина момиче, което си тананикаше и махаше с ръце. Цецка размаха крилца и тъкмо да ужили момичето, когато то се разпищя „Ааа, оса!”. Бяха я изпреварили. На всичкото отгоре, докато махаше с ръце, успя да притисне горката оса към твърдия метал на тръбата и да й откъсне половин крило. Няколко минути Цецка беше в шок, което беше достатъчно момичето да си тръгне.
Така свърши деня на нещастното ципокрило, което се надяваше да ужили човек, а вместо това се прости с половин крило и си навлече подигравките на половината кошер.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Сря 02 Яну 2013, 04:23

Още едно от депресарския период.


Омагьосаната гора



- И-и-и сега как ще се измъкнем оттук? - попита Бени и се огледа наоколо
- Представа си нямам - раздразнено му отговори Фрида. - Нали ти беше този, който ни вкара в гората? Да минем напряко – така каза. Всичко друго, което води до замъка, било омагьосано.
- Със сигурност е, Фрида, че и малко повече.
Двамата приятели помълчаха известно време, докато с мъка отмятаха ниските клони от пътя си и се опитваха да съзрат пролука между розовите дървета. Трябваше да стигнат до замъка в небето, където може би знаеха нещо за изгубената Рубинена корона на императрицата. Като специален отряд трябваше да действат бързо, а не да се губят из горите, но бяха подценили магическата планета и сега совалката им се нуждаеше от продължителен ремонт, така че единствения начин за стигане дотам беше пешком.
Всъщност, не цялата планета беше наситена с магия. Част от нея си беше напълно нормална, и от тази именно част те бяха навлезли в атмосферата. След като стигнаха границата с магическото обаче, совалката се повреди и се наложи да кацат принудително на една поляна близо до гората. Като пилот, Фрида имаше идея накъде да я подкарат после, но сега трябваше да бързат, за да не изтърват замъка.
Изведнъж избуха бухал и те се погледнаха стреснато.
- Въртим се в кръг! - ядно извика девойката - Вече минахме два пъти покрай този камък. Точно толкова лилав е, колкото и предните два пъти. Сигурно и тоя гъсталак е омагьосан.
- Няма да се учудя - промърмори младежа.
Фрида реши да бележат с нещо камъка и Бени й подаде парче тебешир, което изрови от джоба си. Тя нетърпеливо го сграбчи от ръцете му и надраска набързо едно кръстче върху голия камък. После двамата продължиха мълчаливо напред. Десетина минути по стандартното галактическо време по-късно отново минаха покрай камъка, а кръстчето се забелязваше отдалеч.
- По дяволите! - изруга Фрида и седна върху камъка - Сега какво ще правим?
Бени не отговори. Вместо това напрягаше слух да дочуе нещо от гората.
- Чу ли шумулене? - попита той след малко леко изнервен
Вместо от Фрида, отговора дойде от един клон над главите им:
- Мяуу! – което успокои и двамата приключенци
- Ей, котенце! Мац-пис - започна да го вика Бени.
Животното продължи да мяучи и скоро се показа на един клон, близко до главите им.
- Ъм, Бени, не мисля че е точно коте. Има хобот. Или пипало, не съм много сигурна. Прилича по-скоро на мравояд. И е странно на цвят – зелено е.
- Да, обаче е на дървото и не може да слезе. Трябва да му помогнем - и без да дочака отговор, се протегна към животното. Огъна два захарно-розови клона и почти достигна до него. – Скачай, коте!
- На бас, че няма да скочи - погледна нагоре Фрида. – И не го пипай, може да е отровно.
В същия момент животинчето се оттласна от клона и се приземи на рамото на Бени.
- Добро коте - погали го той, а то отърка зелена муцунка и хоботче в косата му.
Фрида понечи да каже нещо, но като видя че на Бени му няма нищо, се отказа. Животното не се застоя дълго на рамото му, а вместо това се спусна надолу по пуловера му и скочи на земята.
- Ей, котенце, къде отиваш?
То само го погледна и се шмугна в храсталака.
- Фрида, мисля че то се опитва да ни покаже пътя навън.
- Само дето едва ли го знае - недоверчиво каза тя, но все пак стана от камъка и си погледна часовника. – Губим си времето с това животинче.
- Напротив. Губим си го като седим повече в тази гора. Хайде да го последваме, едва ли ще се загубим повече.
- Добре, добре.
Двамата хукнаха след животното, като пътьом отместваха клонките и острите алени бодли на храсталака.
Накрая, вече останали без дъх, пък и понадрани, излязоха на малка полянка край гората. Над хоризонта бяха изгрели единствената Луна и две звезди, които образуваха фигурка, все едно някой е седнал на Луната и лови риба с въдица.
- Видя ли, изведе ни - Бени се наведе да погали животинчето и то издаде звук, подобен на мъркане.
- Да, топката козина се оказа полезна - Фрида вече фиксираше с очи замъка, който се рееше в далечината малко встрани от долната звезда. Беше същия, който беше паднал от небето като метеор преди два дни. - Още няколко часа път и сме там.
- Какво ще кажеш да си го вземем с нас? - обърна се към нея Бени. Животинчето също погледна в нейната посока.
- Нямаме си друга работа, че и котка да мъкнем.
- Ама, Фрида, виж го какво е сладко. Освен това ни помогна, може да се окаже полезно и по-нататък. А и какво друго бихме взели от тази планета. Бодлив трънак?
Животното направи няколко меки стъпчици към нея и умолително измяука.
- Ох, добре, де. Вземаме го – предаде се накрая Фрида. - Само че ти ще измислиш с какво да го храним.
- Не бери грижа за това - Бени се наведе, за да вземе животинчето.
- Добре, компания, виждам, че сме готови да потегляме. Строй се-преброй се и към замъка.
Бени само изкозирува с животното на рамо и тримата потеглиха напред.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 13 Яну 2013, 13:59

оле, много е интересно <3 аз си падам много по такива сюжети. ще пуснеш ли продължение? Smile
бтв, какво стана, пооправи ли се малко? ;/

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Нед 13 Яну 2013, 19:09

Ами, повече не съм написала. То беше нещо, което написах по повод вземането на моята котка (и нея си я намерихме на едно дърво). Скоро може да пусна нещо ново.
Иначе, малко по-добре съм, щом мога да пиша.
Видя ли фенфикшъна, има нова глава?

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by ℛiddℓℯ on Нед 13 Яну 2013, 19:58

не съм видяла :? ще погледна!
иначе се радвам, че си по-добре! заслужаваш го Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8144
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by SatanicSlayer on Нед 27 Яну 2013, 16:50



Постепенно ще започна да казвам мнението си за всеки един разказ, който си написала. Започвам от първия.
Харесва ми историйката, защото е малка неангажираща и описва случка. Много ми харесват подобни разкази, защото показват частичка от ежедневието на един човек и най-вече, действията на този човек.
Имаш няколко разминавания в описанието и мисля да ти ги спомена.

По принцип кучетата използват пъпифейс или скимтят, когато просят храна. Котките пък започват да ти гледат и да ти се умилкват в краката. Гълъбите, обаче не просят. Те винаги търсят нещо да клъвнат, но тук виж как си го описала:

Крилатите зверове прехвърчаха, отвреме-навреме кацаха някъде и започваха да си просят нещо за ядене.

Те не просят, те са големи следотърсачи. Дори имах смешната случка, когато един гълъб докато кълвеше оръфана по средата филийка, кората да му се наниже на главата. Беше страшно смешна гледка, защото се пробваше да избяга от други екзалтирани гълъби. Very Happy


Катереха се навсякъде

Това е другият момент, който ми направи впечатление - по принцип катеренето не изисква ли да имаш ръце, които да използваш в случая?
По принцип може да се смени с:

Кацаха навсякъде

Това е малката критика от мен за това произведение.
avatar
SatanicSlayer

Брой мнения : 603
Age : 35
Localisation : Grind Line - Arabasta
Registration date : 26.01.2013

Вижте профила на потребителя http://satanicslayer.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by SatanicSlayer on Нед 27 Яну 2013, 21:51

По втория разказ се изказах на лично съобщение в друг форум и си мисля, че няма смисъл да поствам целия си коментар отново.
avatar
SatanicSlayer

Брой мнения : 603
Age : 35
Localisation : Grind Line - Arabasta
Registration date : 26.01.2013

Вижте профила на потребителя http://satanicslayer.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Jane Undead on Пон 28 Яну 2013, 00:30

Да, спомням си, че и на лично ми писа. Smile

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Творчеството на Джейн

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите