Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Страница 3 от 4 Previous  1, 2, 3, 4  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Пон 11 Мар 2013, 04:46

Благодаря за коментара. Сега пък се опасявам да не приключа твърде бързо с фенфикшъна, защото съм си планирала още три-четири глави най-много. Ще видим, де, когато успея да седна да попиша още. Взех, че се хванах и аз за даскал. Smile

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Нед 12 Май 2013, 16:56

Вижте тази глава. Струва ми се малко схематична и не чак толкова добра като другите. Ако имате предложения как да я подобря, слушам ви.


ГЛАВА ОСЕМНАЙСТА

АЛИСЪН


Връзката между Снейп и Ъндед продължи тайно, както и беше започнала. Двамата се срещаха обикновено след вечеря и прекарваха цялата нощ заедно, събуждайки се сред омотаните чаршафи, които миришеха на секс. Джейн беше сравнително обиграна, знаеше как да доставя удоволствие, а Снейп компенсираше с усърдие. Не беше непохватен, но си личеше, че му липсва практика. Затова пък имаше голямо желание да навакса.
Отначало Джейн смяташе, че Снейп е недодялан грубиян, който ще й втръсне след няколко пъти. Но не беше познала. Всъщност новия й любовник се оказа чувствителен и внимателен и може би именно затова беше развил грубиянското си държание – като защитна реакция. Нещо повече – беше започнала да се влюбва и с това се появи и страха й, че ще го загуби по един или друг начин. А когато до тях стигна новината, че Министъра на Магията е сменен с човек, верен на Черния Лорд, всички започнаха да се страхуват за бъдещето. Джейн се будеше с писъци от сънищата, които сънуваше и Сивиръс дълго след това я прегръщаше и успокояваше.
- Нека се махнем от тук. – беше й казал веднъж, докато я държеше в прегръдките си – Ще отидем да живеем някъде далеч и тази история вече няма да ни засяга.
Джейн само поклати глава:
- Не можем. Знаеш, че Черния лорд набира мощ и скоро няма да има място, където да се скрием от него. Освен това аз все още имам да му връщам за нещо.
- Знам, за Сюзън. – каза той, докато продължаваше да я прегръща
Джейн го погледна стреснато. Откъде знаеше?
- Крещиш насън. Викаш майка си. – той премълча останалото – спомена за смъртта й, който пазеше в главата си - Аз обаче нямам какво повече да добавя в тази борба. Втръснала ми е. Шестнайсет години от живота си съм дал и за едната, и за другата фракция.
- Искаш просто да се махнеш. – кимна Джейн и косата върху голите й гърди се размърда. – Аз обаче чувствам, че трябва да стоя тук. Ще си остана нищожен паразит, ако не съм тук до края.
- Разбирам. Значи оставаме.
- Сивиръс, за мен ще е по-спокойно, ако не трябва да се тревожа и за теб.
- Жено, не се прави на герой. Трябваш ми жива. И щом имам възможност да стоя тук и да те защитавам, не смятам да ходя никъде.
Джейн чувстваше и облекчение, и тревожност. Беше свикнала, че е сама в тази борба, а сега трябваше да мисли и за благополучието на още един човек. Освен това донякъде по детски се дразнеше, че той е по-добър от нея в това. Искаше да го настигне, да го задмине… Но осъзнаваше, че няма да може да навакса шестнайсет години преднина. Трябваше просто да се покаже достойна за него.


* * *


Двамата бяха решили да седят на известно разстояние на сбирките на Ордена на феникса, за да не предизвикват подозрение. Все повече хора се записваха в Ордена, откакто новината за смяната на министъра се разпространи. Един ден, тъкмо в началото на срещата, професор Дъмбълдор представи няколко нови члена. Сред тях беше и висока жена с тъмна права коса и ръце, обвити в бели ръкавици. Джейн събори пергамента си от изненада и Сивиръс веднага погледна към нея, за да разбере какво става. Тя му предаде поредица от образи – тя и едно малко момиченце, с което си играят заедно, след това фамилното дърво, където от това на Джейн се отклоняваше малък клон около две поколения преди нея. Защото жената беше втората братовчедка на Джейн, Алисън Ъндед.
Професор Дъмбълдор каза, че Алисън щяла да се занимава с разузнаване и Джейн малко се намръщи. Все пак за тази работа самата тя трябваше да работи няколко месеца в училището, преди да й се доверят. Но пък Алисън щеше да бъде в някакъв екип заедно с други членове на Ордена, което издигаше Джейн над нея – все пак тя беше непосредствено подчинена на директора.
Алисън не позна Джейн веднага. Чак когато я сложиха да седне на мястото точно срещу нея, очите на новодошлата се отвориха изненадано – беше забелязала братовчедка си. Двете обмениха кратки послания, от което Джейн научи, че Алисън наистина е била на експедиция някъде из Азия, когато совата с лошите новини стигнала до нея и тя решила веднага да се присъедини към Ордена – беше чувала за него от майка си Джейн, която се беше включила за кратко в първия Орден, както и от леля си Сюзън – майката на братовчедка й Джейн.
Снейп, който беше следил мисловния разговор между братовчедките, погледна към Джейн, щом той свърши, но тя само му показа, че ще поговори по-късно за това с него.
На срещата обсъдиха възможността за скорошна открита война с последователите на Лорда, но всички си мислеха, че смъртожадните едва ли ще посмеят да ги нападнат.
След нея Джейн, Сивиръс, както и Алисън, поизостанаха от останалите. Джейн поведе другите двама към една от стаите, която заедно с Дора, Ремус и Сириус бяха ползвали като спалня, и без да каже и дума, направи магия за запечатване на стаята, както и за звуконепроницаемост.
Чак след това двете си размениха прегръдки.
- Алисън! Все пак дойде!
- Щях да дойда и по-рано, ако знаех, че нещата са тръгнали толкова на зле. Ами ти! Ти си жива и здрава, когато аз си мислех… - О, Джейн! – Алисън притисна малката си братовчедка по-силно към себе си. - Ами леля Шарлот?
- Нищо й няма. Просто се е скрила, с малка помощ от мен.
- Няма да повярвам , докато не я видя с очите си!
- Спокойно, ще те заведа.
Джейн отстъпи една крачка назад и продължи:
- Алисън, искам да ти представя Сивиръс Снейп. Той е с мен, но го държим в тайна. Сивиръс, това е братовчедка ми Алисън.
- Приятно ми е да се запознаем. – ръкува се с нея Снейп.
- Мисля, че съм чувала за вас, господин Снейп. – намръщи се Алисън срещу него - Не бяхте ли вие онзи младеж, когото Джеймс и бандата му тормозеха в училище?
Снейп само сви устни и нищо не каза.
- Сивиръс е професор в Хогуъртс от шестнайсет години. – побърза да каже Джейн.
- Да, мисля че е време да оставим миналото, където му е мястото. – рече замислена Алисън – Приятно ми е да се запознаем, професор Снейп. Ами ти, Джейн, с какво се занимаваш сега? Нещо музикално?
- Преподавам в училището. Защита срещу Черните изкуства.
- Виж ти! – подсвирна Алисън – Значи ще трябва да ти казвам вече професор Джейн?
- Аз си избрах друго звание – доцент. В Дурмщранг го имат. – побърза да добави тя. – Понеже съм само заместващ преподавател. Кажи, къде си настанена? Можем ли да ти помогнем с пренасяне на багажа или нещо такова?
- В Хогсмийд съм, в кръчмата на брата на вашия директор. Той ми рече, че там щяло да ми е най-сигурно.
- Да вървим тогава да те изпратим и после ще си ходим в училището.
Джейн развали магиите, направени по-рано на стаята и тримата тръгнаха да излизат. Отпред обаче ги чакаше намръщения Сириус Блек:
- Още един таен съвет в къщата ми и дори не съм поканен? – измърмори той и погледна последователно Джейн и Сивиръс, който по рефлекс затърси пръчката си.
- Извинявай, Сириус. – каза Джейн засрамено – Имахме да обсъждаме лични и семейни въпроси. Запознай се с братовчедка ми Алисън.
- Алисън Ъндед, приятно ми е. – кимна му тя и му подаде дясната си ръка, която все още беше облечена с ръкавица.
- Сириус Блек. – стисна й ръката той.
Очите на Алисън се разшириха.
- О, значи вие сте онзи Сириус Блек. Професор Дъмбълдор ви е оказал голямо доверие, като ви е скрил и ви е помогнал…
- Алисън! – Джейн беше скандализирана. Алисън използваше легалимантията си така очевидно. – Поне се прикривай.
- Ама че сте потайни тук. При моите колеги няма такива неща.
- Е, ще трябва да свикнеш. Важно е за безопасността.
- Хм. – каза само Алисън. Огледа отвсякъде Сириус, който се правеше, че няма нищо особено. Очевидно си мислеше, че изучава външния му вид; след това тя мина на Снейп. След като обаче не успя да измъкне абсолютно нищо, погледна към Джейн с учудване, а Джейн само й се усмихна в отговор.
- Е, хайде да тръгваме. – подкани Джейн
- Ама какво сте се разбързали, няма ли да останете за по едно питие? – каза Сириус и погледна към Алисън.
Вместо нея отговори Джейн:
- Някой друг път.
- Е, добре дошли сте по всяко време. Аз съм си вкъщи.
Тримата му пожелаха довиждане и тръгнаха към Хогсмийд.


* * *


- Джейн, защо каза на братовчедка си за нас? – попита Снейп, когато вече бяха в безопасност в неговата стая.
- Искам да си имате доверие. Тя и леля са ми най-близките роднини. Но леля, както знаеш, се крие. Не ми се сърди, моля те. Знаеш, че клюките все някога ще тръгнат.
- Добре, няма да ти се сърдя – въздъхна Снейп, – какво да те правя. Но сега трябва да се допитам до професор Дъмбълдор кога да докладвам за нея на Черния Лорд. Все пак е още един легалимант, макар и не особено ориентиран.
- Ще се ориентира за нула време.
- Искрено се надявам да е така, за нейно, както и за твое добро.
- Сивиръс, понякога се чудя, ще продължи ли рода ми след мен и Алисън? Или фамилните проклятия ще ни застигнат, преди да успеем да родим деца.
Снейп помълча известно време.
- Не съм ясновидец, но разкажи ми все пак за тези проклятия. – каза накрая
- Ами, едното проклятие е, че жените от семейство Ъндед обикновено оставаме без мъже. И майка ми пострада от него, баба ми, леля ми изобщо не се задоми. Бащата на Алисън загина на експедиция. Другото си го забелязал по мене – потича ми кръв от носа и припадам от най-прости заклинания. Леля ми пък каза, че можела да омагьосва, без да се старае специално да го прави. Все още не ми е ясна връзката между двете. Иска ми се да знаех повече, но това е всичко.
- Не си ли проучвала в библиотеката по въпроса? – учуди се той
- Ако знаеш колко книги съм изчела. И всичките бяха пълни с ужасии. Окапване на очите, огъване на гръбнака, такива работи. Имам чувството, че има нещо, което майка ми е знаела, но не е могла да ми каже. Мисля, че отговора е скрит някъде в Хогуортс и по-специално в стаите в кулата на Рейвънклоу. Някой път, когато имам време, ще потърся. Може би следващата ваканция или през лятото. Сега не искам да обръщам всичко с главата надолу.
- Ще ти помогна. Само кажи кога и ако трябва целия замък ще обърнем.
Джейн само се приближи до него и го прегърна, отпуснала глава на гърдите му.


* * *


След няколко дни Джейн реши да заведе Алисън при леля им. Предложи и на Сивиръс да ги придружи, но той категорично отказа:
- Не, Джейн, не искам да навредя на леля ти. Единствения начин да не мога да издам нищо пред Черния Лорд, е да не знам нищо.
- Сивиръс, знам че пазиш тайната по-добре от мене. – опита се да го убеди Джейн. - Моля те, ела.
Снейп обаче беше непреклонен.
Джейн накрая се предаде и тръгна към Хогсмийд, за да вземе Алисън.
Времето в Йоркшир беше слънчево, но хладно. Двете вървяха забързано, загръщайки се в наметалата си, в опит да избегнат вятъра.
Скоро стигнаха до плочката, Джейн се наведе и я почука с пръчката си. Къщичката на леля Шарлот започна да се материализира от земята. Джейн бутна портата и двете пристъпиха върху кишаваха пътека, която водеше към къщата.
- Какво заклинание използваш? – попита Алисън – Не ми прилича на Фиделиус.
- Опериус е. - (от латински “operio” - скривам) отговори й Джейн, като се стараеше да избягва локвите. – Знаеш ли думите?
- Мисля, че не.
Джейн й ги пошушна на ухото.
- Ти си втория човек, който научава заклинанието. Приятелките на леля почукват по плочката и тя им отваря. Сравнително по-безопасно е, но не особено.
През това време леля Шарлот беше излязла от вратата на къщата и вървеше към тях.
- Джейн, колко се радвам, че те виждам! А това ми прилича на Алисън! – възрастната жена затършува из джобовете на мантията си, извади от единия очилата си и припряно си ги сложи. – Алисън, ти си се прибрала!
- Лельо Шарлот! – извика Алисън и хукна към нея
Джейн само се усмихна, когато братовчедката се хвърли на врата на лелята, и продължи да върви сред нападалите клончета и снега по пътеката. Когато стигна до вратата на къщичката, Алисън все още беше увесена на врата й.
- Какво ще кажеше да влезем вътре? – предложи Джейн след като ги беше погледала с известно количество отегчение.
- Да, разбира се. – отвърна Алисън и енергично отвори вратата.
Във всекидневната гореше камина и трите седнаха в креслата пред нея. Докато леля Шарлот се суетеше около чайника, Джейн разглеждаше ръцете на браговчедка си, все още покрити с белите ръкавици.
- Алисън, защо не ги махнеш? – посочи ги Джейн
- Защото кожата ми е станала на нищо. – отвърна тя и за доказателство свали дясната си ръкавица.
Повърхността на ръката й беше груба като змейски ръкавици, а дланта й беше цялата напукана и разделена на множество каналчета.
- Какво си направила с ръцете си? – ахна Джейн
- Работя на терен, нали знаеш? И не обичам да използвам работни ръкавици, ограничават ми движенията.
Леля Шарлот донесе чаения сервиз и понечи да налее чая.
- Алис, какво ти е това на ръката? – попита тя и остави чайника на масата до тях.
- Нищо, лельо. – отвърна тя и скри ръка зад гърба си
- Алис, покажи си ръката! – строго нареди лелята
Алисън се забави малко, явно обмисляше дали да не продължи да упорства, но в крайна сметка се реши и бавно протегна ръката си напред.
На Джейн й стана едновременно смешно и мъчно за братовчедка й. Знаеше какво ще последва.
- На какво си си направила ръцете?! – започна леля Шарлот – По цял ден се валяш в прахоляците и не използваш никаква защита! Ами ако има остри предмети, заразени с тетанус и какво ли още не?
Тирадата продължи още минута и нещо, докато лелята тършуваше из долапите. Най-накрая се върна, като държеше в ръката си малко бурканче.
- Лельо, не искам да се мажа с тия балсами! – запротестира Алисън – Ръцете ми ще се оправят и сами.
- Ще се оправиш по-бързо, като ги намажеш. – упорстваше лелята – Няма да те пусна да ходиш из града в такъв вид!
Двете се препираха още известно време, докато накрая Алисън не се предаде:
- Ох, добре! Ще се намажа. – каза тя и свали и другата си ръкавица. След това под надзора и следвайки указанията на леля си нанесе дебел слой балсам и от двете страни на ръцете си.
В това време Джейн взе метлата за чистене и каза, че отива да премете пътечката. След малко се върна и за лопатата и забеляза, че Алисън и леля Шарлот си шушукат нещо зад камината.
Върна се на двора и продължи да събира снега от пътеката. Метлата и лопатата работеха безпогрешно, докато тя ги насочваше с пръчката.
Много й се искаше да представи Сивиръс на леля си, но той беше прав. Трябваше да държи леля Шарлот колкото може по-далеч от себе си, а също така и от него.
Когато влезе отново в къщата, двете вече пиеха чай и ядяха домашно изпечени бисквити. Двете братовчедки постояха още малко при леля си и когато започна да се мръква, тръгнаха да се прибират.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 08 Юни 2013, 00:28

Добре си върви фенфикът и не мисля, че промяната трябва да е точно в тази глава.
Но знаеш ли какво се замислих, ще е много хубаво, ако и Волдемор заеме малко по-голяма роля в цялата работа.
Защото той почти не присъства, малко е като на заден фон. А един екшън, ужасче, опасност за живота биха подействали много жизнено на фенфика. Опитвам се да намеря точната дума. Биха вкарали малко повече напрежение и очакване, малко страх да не умре някой.
Пък и би ми било интересно да видя как описваш тъмните герои. Особено Волдемор, който на мен си ми е .. ами, да речем, слабост. Very Happy
Но и така ми харесва.
Просто идея, понеже търсиш някакво предложение и така.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Съб 08 Юни 2013, 00:46

Права си, ама него нещо не смея да го описвам. Ще стане като cartoon villain, не че при Роулинг не е.
Ще помисля по въпроса.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 08 Юни 2013, 01:20

защото това е предизвикателство
винаги можеш да го поправиш или изтриеш, ако не ти харесва
от опит глава не боли!
освен ако не се опиташ да си удариш главата в стената

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 16 Юли 2013, 02:31

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА

ИЗНЕНАДИ


Джейн беше отишла в “Свинската глава”, за да потърси Алисън, но стаята й беше заключена. Реши да слезе долу в кръчмата, за да попита съдържателя дали знае нещо по въпроса. На една от масите завари професор Дъмбълдор, който тъкмо беше отворил кесийка с шербетови лимончета.
- Къде е Алисън, професоре? - попита Джейн белокосия магьосник, който в това време бъркаше в малката кесийка.
- Алисън? - замислено повтори той, докато си избираше лимонче - О, да. Имаш предвид братовчедка ти. Мисля, че отиде на площад "Гримолд". Лимонче?
- Мерси. - тя извади две и ги задъвка
Взе си довиждане с директора и излезе от кръчмата. След няколко крачки се магипортира на площада. Прекосила разстоянието, застана пред мястото където трябваше да е къщата. Изчака до пълното появяване на сданието и тогава тръгна към него. Пристъпи прага, премина като хала вестибюла, изкачи стълбите и тъкмо щеше да потропа на вратата на най-близката стая, когато чу гласове, които се носеха от дъното на коридора. Приближи се почти безшумно до вратата, иззад която вече отчетливо се чуваше разговора и долепи ухо. Знаеше, че трябва да се срамува от това че подслушва, но въпреки това го намираше за изключително полезно занимание. Все пак, на всеки се налагаше понякога.
- Хайде да разгледаме пак снимките от "Хогуортс". - каза женски глас, най-вероятно принадлежащ на Алисън
- Гледахме ги вече три пъти тази седмица. - възпротиви се събеседника й. Значи не беше сама, каза си Джейн.
- Обаче си толкова хубав на тях, че ми се иска да ги видя още веднъж. - продължаваше братовчедката
- О, добре. - шум от стъпки и ровичкане в библиотеката. Джейн се дръпна от вратата и се приготви да се престори, че тъкмо смята да почука и почти се задави с остатъка от лимончетата. - Ето, тези са от шести курс.
Явно засега никой не се готвеше да излиза. Джейн отново се залепи за вратата, за да чуе как Алисън се захласва по един странен и в някаква степен досаден начин, както по-малката й братовчедка никога не я беше чувала да прави. Мъжа с нея отговаряше любезно и с известно смущение. Явно и той не беше свикнал с "милата Алисън". Гласа му обаче беше толкова познат, че Джейн чувстваше че няма да си намери място, докато не разбере кой е. Двамата вътре продължиха да си приказват за около десет минути, а тя се чудеше дали все пак да не влезе и да не ги изненада. А може би просто ако надникнеше през ключалката, щеше да ги види. Бавно приклекна, като се опираше на рамката. В този момент гласовете внезапно стихнаха, а Джейн едва не извика от изненада. През процепа на ключалката се виждаше най-необичайна гледка - Алисън целуваше Сириус Блек.
Тя усети, че трябва бързо да се махне оттук, преди да е направила някоя глупост, като например да влезе вътре и се развика и на двамата. Отстъпи рязко от дървената повърхност на вратата, едва не се изтърси на пода, изправи се светкавично, след което профуча през къщата и напусна.
Направо не можеше да повярва колко лесно я е забравил Сириус, и не само това, ами я е заменил със собствената й братовчедка. Крачейки ядосано, прекоси площада, където вече беше започнало да ръми и със замах се магипортира.
В парка на Хогуортс времето беше намръщено и задушно. Скоро щеше да се разрази буря. Джейн премина на бегом по алеите, където се разхождаха множество ученици и се отправи към замъка. Пътьом забеляза Хагрид и му махна за поздрав, докато се препъваше в някакъв корен, стърчащ в края на пътечката. Трябваше да каже на някого. Притича през входната зала, подмина голямото мраморно стълбище и решително се отправи към подземията на Слидерин.
- Професор Ъндед, - повика я някой съвсем близо до нея.
- А, здрасти, Антъни. - задъхана Джейн спря и отправи объркана усмивка към шестокурсника от Слидерин - Както правиш в замъка, навън е толкова по-приятно? Поне докато не завали.
- Реших да се поупражнявам в заклинанията, които ни дадохте. Още не съм ги усвоил съвсем.
- Оу. - отвърна тя изненадано и се огледа - Надявам се наистина да са ти от полза. А ако си извиеш китката ето така, се получава по-голяма стабилност на движението, утре ще говоря за това в часа, но ти може да започнеш да го упражняваш отсега.
- Звучи добре. Мерси, професоре.
- Само че съм още доцент. Не съм сигурна дали ще се задържам.
- Не ни напускайте! Толкова е забавно във вашите часове.
- Ще се постарая. Антъни, случайно да знаеш къде е професор Снейп?
- В стаята си. Не е излизал цял ден. - момчето се усмихна лукаво. И без да използва уменията си Джейн знаеше какво точно си мисли. А на всичкото отгоре беше познал.
- Не ме гледай така, младежо. - побърза да се защити, като повдигна вежди. - Иначе ще кажа на Лили Смит какво си мислиш за нея, докато смяташ, че не те вижда.
- Доцент Ъндед, не можете... А откъде знаете?
- Изписано ти е на лицето. - отвърна тя припряно, въпреки че не беше съвсем така - Пък и не бих могла да я изненадам, ако й кажеш сам.
И му намигна съзаклятнически. Това момче определено имаше нужда от подканяне.
- Ще взема предвид съвета ви.
- Няма да сбъркаш. Хайде, аз отивам да потърся професор Снейп.
- Довиждане, доцент Ъндед.
- До утре, Антъни.
Джейн проследи с поглед отдалечаващия се ученик и въздъхна. Тези млади направо не знаеха какви късметлии са - всичко им беше просто и лесно. След това се запъти към стълбището, което водеше към подземието. Скоро беше пред прага на стаята, която в последните дни беше й станала толкова позната колкото собствената й. Потропа на вратата и зачака. Междувременно покрай нея минаха трима слидеринци, които я изгледаха с едва прикрита неприязън. Очевидно не всички ученици от този дом я удобряваха.
- Кой е там? - чу се отвътре
- Джейн е.
Учениците спряха за малко и си прошепнаха нещо. Джейн извърна поглед от тях едва когато вратата се отвори, тъкмо навреме, за да застане няколко сантиметра под нелепата усмивка на бледото лице на Сивиръс Снейп.
- Не те очаквах толкова рано. - каза той и се протегна да я прегърне. Джейн тръшна вратата и се хвърли на врата му толкова решително, че двамата се намериха на пода само след няколко мига.
- Липсваше ми. Пък и имам нещо да ти казвам. - отговори тя след като отдели устни от неговите
- Ако станеш от мен и ме оставиш да си поема дъх, мога да ти налея чай и тогава ще ми разкажеш.
- Извинявай, Сивиръс.
- Нищо, нищо. Почти ти свикнах.
Джейн се изправи без особена грация и подаде ръка на Снейп. Той я пое, но гледаше да не използва цялата си тежест, за да се изправи. Знаеше, че приятелката му е издържлива, но все пак можеше да я събори без да иска. След като наля две чаши с чай, той седна на креслото пред камината и направи жест на Джейн да се настанява в скута му. Джейн го целуна по челото и се впусна в пространен разказ на видяното през ключалката.
- От всички мъже, Алисън да налети точно на Сириус Блек! - разпалено обясняваше тя
- Мислех, че го харесваш. - той я тупна по рамото
- Не и за зет. - поклати глава Джейн като посрещна предизвикателството - Знам какво си мислиш и може да ми го спестиш. Всичко, което ти трябва да знаеш е че се опитах да разкарам и двама ви. Постигнах успех само с единия. И то не само защото Сириус е опасен. Но това, че братовчедка ми се вижда с него определено не ми харесва.
- Говориш все едно той е Сивия вълк, а братовчедка ти - Червената шапчица. - той положи глава на рамото й - Скъпа Джейн, ако беше на моето място, щеше да забележиш, че всъщност вие сте по-опасни от Блек и приятелчето му Лупин, взети заедно.
- Сивиръс, не се чуваш какво говориш. Ние сме просто вещици, които обичат пътешествията, рок музиката и ровенето в прашни книги
- Точно така ми каза вчера и Луциус Малфой. Но не с тези думи. Мисля, че използва израза "опасни вампирки".
- Още една дума и довечера ще спиш в езерото при сепията.
- Мисля че в сравнение с твоето бутане с лакти, сепията ще ми се стори изключително приятна. Ау! Колкото до Блек, смятам да го предупредя лично с какво точно се е захванал. Макар че едва ли ще ме послуша. Историята не помни случай, в който той да се е вслушвал в чиито и да било съвети.
- Ти пък откога се загрижи толкова за него? Едно време го ненавиждаше.
- Не съм престанал. - Снейп се намръщи, но след малко обхвана раменете й с ръце и се усмихна. - Наистина лош късмет. От Азкабан да попаднеш на Ъндед, и от нея - на братовчедка й. Ох, не ме гъделичкай така.
- Ти ще ми кажеш. - тя протегна и другата ръка зад гърба си, за да му даде да се разбере. За нейно нещастие скоро и двете бяха извити внимателно, но сигурно.
- Твоя проблем, скъпа Джейн, - подсмихна се той, докато държеше ръцете й - е че не се чувстваш щастлива, ако не контролираш ситуацията.
- Знаеш, че мога да се изскубна много лесно, нали?
- Обаче не искаш. Нее, предпочиташ да те занеса оттатък и да избия Алисън Ъндед и Сириус Блек от главата ти, както само аз мога да го направя.
- Ще хапя и дращя по целия път. - Джейн издърпа рязко ръката си, обърна се светкавично, прихвана го през кръста и го събори върху себе си на пода. - Като се замисля, няма нужда да се разкарваме чак дотам. А за Алисън ще приказваме по-късно, няма да се измъкнеш.
- Нямам търпение. - рече Сивиръс, като изкара магическата пръчка от джоба на одеждите си и се протегна да я остави на масата.


*  *  *


Този следобед Джейн се разхождаше около езерото и се радваше на пролетта. Професор Снейп беше зает в лабораторията си, затова тя беше излязла сама. Съботния ден беше топъл и безоблачен и учениците също бяха излезли навън. Повечето я поздравяваха, когато я видеха, някои дори я канеха да се присъедини към тях, но тя предпочиташе да стои встрани и само да ги наблюдава. На двама обаче не можа да откаже.
Най-напред видя Антъни, облечен в дънки и зелено-сребърен пуловер, явно плетен специално за него. Беше толкова топло, че беше захвърлил наметалото и слидеринския куидичен шал на поляната. Отначало той не я забеляза, защото жестикулираше ентусиазирано на момичето, застанало срещу него, от което Джейн можеше да види само русата коса, вързана на опашка и синьото шалче, което се подаваше под нея. Отне й около секунда, докато познае Лили - не очакваше Антъни да я покани да излязат толкова скоро. Тъкмо се канеше да ги заобиколи, за да ги остави да разговарят на спокойствие, когато Антъни се провикна към нея:
- Доцент Ъндед, елате да ни гледате! С Лили ще се дуелираме.
Лили също обърна глава към нея и й се усмихна. Това убеди Джейн, че вероятно няма да им пречи чак толкова много и тя забърза към тях. Времето беше наистина горещо, особено на слънце, затова тя също хвърли наметалото си при техните на тревата. Отдолу се показа един от пуловерите на Снейп, който беше заела на тръгване от неговата стая – беше чисто черен и си личеше, че й е голям.
Джейн се загледа гузно в пуловера, което привлече и погледите на другите двама в същата посока. Въпреки, че не знаеха чий е, Антъни сигурно се досещаше – твърде често я виждаше из слидеринските коридори.
Реакциите и на двамата бяха сдържани – Антъни само се засмя, а Лили направи жест с палец нагоре. Джейн обаче се притесни не на шега – слуховете бяха започнали да се разпространяват.
Игнорирайки лошите си мисли, тя пристъпи към тях и застана на няколко крачки разстояние. Дуела започна.
Отначало и двамата залагаха повече на нападателните заклинания, но в един момент Лили взе превес и започна да обсипва Антъни с добре подбрани проклятия – наоколо валяха парализиращи заклинания, проклятия поразяващи ума и всички симпатични магийки, който Джейн им беше преподавала. Той от своя страна се защитаваше отначало по-вяло, явно се правеше на джентълмен, но по едно време започна да се отбранява съвсем наистина, защото Лили не го щадеше. Само отвреме-навреме мяташе проклятия напосоки, а те от своя страна уцелваха или езерото, или близките дървета. Едно от тях обаче – “Риктосемпра” улучи Джейн. Тя не се засмя, всъщност външно по нищо не й личеше, че е улучена от проклятие. Десет минути по-късно започна да й тече кръв. Дори тогава тя не се обади, а продължи да попива вадичката с носната си кърпичка. Когато дуела най-сетне приключи с решителна победа на Лили, две малки кървави сълзи се бяха спуснали по бузите й.
- Доцент Ъндед, какво ви е? – загрижено попита Лили – Ние ли ви направихме това?
- Не, не сте вие. Нищо ми няма. – опитваше се да отрича Джейн, докато примигваше. После обаче не се сдържа и повърна кръв върху ливадата.
- Елате, ще ви заведем до болничното крило. – притесни се Антъни и двамата я подпряха от двете страни, след което всички се забързаха към замъка.
Джейн не искаше да остава задълго, но мадам Помфри я накара да остане за през нощта, въпреки че след изпиването на отварата започна да се подобрява мигновено. Престоя в болничното крило й послужи да се замисли дълбоко над странните ефекти на проклятията върху нея. Някой път щеше да си го отнесе здраво – и тогава нямаше да има кой да я спаси.
На сутринта едва успя да се вмъкне в стаята си и да се тръшне на леглото. Чак преди да тръгне за за обяд, когато обикновено хранеше котката, забеляза, че нея я няма. Щателното претърсване на стаята не даде никакъв резултат. Джейн излезе в коридора, започна да вика “пис-пис” и да се оглежда, но и от това нямаше полза. Накрая се върна в стаята и написа набързо на един пергамент, че се търси загубена котка и отиде да го окачи на таблото в общата стая на Рейвънклоу. Втори такъв сложи на вратата на Голямата зала.


*  *  *


Джейн кръстосваше с тревога Входната зала. Сивиръс беще излязъл преди два часа на събрание при Черния лорд с толкова мрачно изражение, че не беше посмяла да попита нищо. Самата тя знаеше от набюденията си, че работите отиват на зле, но смяташе, че нещата спокойно могат да се проточат още месец-два. От суровото изражение на лицето на любовника си обаче разбираше, че може и да нямат толкова време.
Самия професор Снейп пристигна след още половин час болезнено чакане. Тя го погледна умолително, с напълно открито съзнание, но той нямаше нужда да й чете мислите. Очевидно всичко беше изписано на лицето й. Той я погледна мрачно и каза:
- Джейн, започва се. Иди да се приготвиш.
Спря, колкото да я целуне по челото, след което продължи към стълбището.
Света й сякаш се срути в един миг. Усещаше пропадане, липса на сили и отпадналост. След това сви устни – трябваше да се опомни и да отиде да се приготви, както я беше посъветвал Снейп.
Като в мъгла тръгна нагоре по стълбите, но когато стигна до петия етаж, вече се беше опомнила. Котката все още никаква я нямаше, така че поне не трябваше да се тревожи кой ще я храни. Започна трескаво да се приготвя – мантия, наметало, обувки. Двете магически пръчки, камата и джобното ножче прибра на различни места из одеждите си. Имаше и две дози отвара за подсилване на професор Снейп, които сложи във вътрешния джоб на мантията – този път нямаше да я сварят неподготвена.
Бележката от директора получи в камината си, която започна да свети в зелено. После пергамента се разтвори и гласа на директора каза:
- Джейн, имам нужда от теб в битката за Хогсмийд. Тя ще започне по залез. След половин час те очаквам във Входната зала.
Хартийката посвети още малко и изгоря. Джейн проверя още веднъж джобовете си и с разтуптяно сърце се запъти към стълбите. Надяваше се да има и други подранили, за да не се налага да стои сама.
Беше първата, слязла долу и скоро се озова в изходна позиция – крачеща из Входната зала и чакаща някой да се появи.
Не бяха минали и десет минути, когато към нея се присъедини професор Макгонагъл. Лицето й беше строго с едва загатната изненада. Двете се поздравиха, но не завързаха разговор.
Джейн внимателно опита да й приложи легалимантия и за свое учудване успя. Явно напрежението беше отслабило защитата й.
Минерва си мислеше за пропуснатите възможности да създаде семейство, за изпуснатите шансове в кариерата и подобни неща, което накара Джейн също да се вкисне и да започне да брои пропуските си. В един момент решително се спря и за да се съсредоточи в настоящето, попита:
- Смяташ ли, че имаме шанс?
Беше логично да я попита това, помисли си тя, все пак Минерва беше по-добре запозната със силите на Ордена от нея. Другата жена се усмихна слабо и отговори:
- Мисля, че да.
По някое време започнаха да идват и другите – професор Спраут, професор Вектор, Хагрид, Снейп и Дъмбълдор, най-накрая се появи задъхана Аврора. Директора обясни накратко разположението на всички и евентуалния състав на противника, доколкото беше се отдало на професор Снейп да научи. Също така каза, че в Хогсмийд ще ги чака някакво опълчение от местни, и не само, вещици и магьосници. Джейн обаче не запомни много от казаното, защото беше притеснена, пък и не разбираше кой знае колко от военна стратегия. Освен това цялата трепереше от страх и й се искаше да се скрие някъде възможно най-бързо.
“Няма нищо доблестно в моите битки”, помисли си тя. “По-добре да преподавам.” Мислеше си за това как се скрива в стаята си и не се подава навън, докато не свърши битката. Как тръгва да търси Мъри из замъка, вместо да се бие.
По някое време се усети, че някой я наблюдава втренчено. Обърна глава и видя, че това беше Сивиръс, който стоеше до директора и явно се чудеше какво й става. Джейн се пое дълбоко дъх и премести страха си в едно тъмно кътче на съзнанието – беше решила, че ще има време да трепери, след като всичко това свърши.
Подредени в псевдо-боен строй, учителите тръгнаха след професор Дъмбълдор към входната врата и нататък – по пътеката към Хогсмийд. Джейн беше някъде по средата на редицата, а Сивиръс беше напред, съвсем близо до директора.
В Хогсмийд хората ги чакаха пред кръчмата на другия Дъмбълдор – бяха дошли аврори и обикновени магьосници от селото и страната. Алисън също беше там, заедно с досадния Блек, който я държеше за ръка. Имаше и разни безобидно изглеждащи магьосници от провинцията – почти очакваше да види и селяни с вили и мотики. Какви бяха обаче изненадата и ужаса й, когато забеляза сред тълпата и леля си Шарлот.
Изчака да се смесят с аврорите и селяните и докато професор Дъмбълдор даваше наставления, отиде при леля си и я запита:
- Лельо, какво правиш тук? По-добре е за теб веднага да се връщаш в Йоркшир.
- Не мисли, че е само твоя привилегия да се биеш, Джейн. Майка ти със сигурност би удобрила включването ми.
Джейн тъкмо се канеше да възрази, когато към тях се зададе още една групички магьосници.
- К’во стаа, ‘омчета?! – поздрави главатаря им със силен ирландски акцент – Чухми, чи има празник у ваши село, а пък ни сте ни поканили.
Всички се заляха от смях, включително Джейн, Алисън и Шарлот, и не на последно място, ирландците. Ако тия момчета се биеха така смело, както приказваха, задника да му е як на Волдемор.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 19 Авг 2013, 01:50

!!!!!!!!!!!!!!! Идва точно моментът, който най-много очаквам във фенфика: битка и появяването на Волдемор! <333333333333 Нямам търпение да прочета какво следва йсохогово!!!

Иначе това със Сириус ме шокира не по-малко, отколкото шокира Ъндед! :Д

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Сря 21 Авг 2013, 02:25

И меллето започва. По принцип много съквам на битки, така че не знам какво се е получило, ти се кажеш. Отне ми много време и усилия да го напиша.


ГЛАВА ДВАЙСТА

ГОЛЯМАТА БИТКА


Джейн се отказа да настоява леля й да се прибере веднага вкъщи и вместо това зае позиция близо до нея, за да може да я пази. Когато обаче най-накрая стигнаха до селския площад, видяха, че противника вече е превзел пощата, а смъртожадните ги чакаха, строени отпред. Слънцето още не беше залязло, което я накара да се усъмни в уменията на Сивиръс да шпионира толкова добре лорд Волдемор.
Смъртожадните бяха строени в прави редици, с извадени в готовност магически пръчки и абсолютно еднакви маски на лицата, които накараха Джейн да потрепери. Тя също извади магическата пръчка и се нареди до леля си, във втората редица от срещуположната страна на площада. Дъмбълдор беше застанал зад тях, а Волдемор се беше качил на покрива на пощата заедно с най-верните си последователи. Снейп щеше да се бие на страната на Ордена, вероятно по заповед и на двамата си господари.
Джаен се огледа още веднъж в строя, за да види къде са най-близките й – Аврора беше на няколко крачки вляво от нея, Алисън беше по-нататък вдясно. Професор Снейп беше в предната редица, близо до Аврора. До Джейн стояха Лупин и Тонкс и се гледаха влюбено.
Нямаше как да следи всички и едновременно с това да се бие, нито пък да се намеси някъде ако стане нужда. Тя въздъхна и взе решение – щеше да пази леля си и да следи дали Сивиръс е добре. Надяваше се, че останалите могат да се грижат сами за себе си.
Волдемор даде знак и смъртожадните тръгнаха заплашително напред. По команда на професор Дъмбълдор хората от Ордена и опълчението се затичаха към тях. Скоро двете групи се озоваха на разстояние, подходящо за дуелиране, на средата на площада и наоколо започнаха да се сипят заклинания.
Хората от Ордена използваха предимно прости заклинания за обезоръжаване и поваляне на противника, а смъртожадните – заклинания, поразяващи зрението, ума и различни части на тялото. Джейн с ужас установи, че нейната страна е прекалено слаба и неподготвена, но нямаше много време, за да мисли над това. Над нея и леля й бяха връхлетели двама смъртожадни, които се опитваха да изкарат от строя ръцете и краката им, но засега не им се получаваше.
- Inanem animum! (Празен ум на латински) – извика Джейн, когато противника й беше оставил твърде дълга пауза между две заклинания и това се оказа фатално за него. Той започна да реве като бебе и да се опитва да пълзи по камъните, гледайки с разфокусиран поглед наоколо. Тя го остави на съдбата му и побърза да се насочи към леля си, но изглежда засега нямаше нужда от нейната помощ. Леля й измагьосваше едно след друго крошета, които удряха право в бъбреците на противника й, който се свиваше от болка и след малко падна на земята. Джейн му прати едно заклинание за непрестанни бъбречни кризи и с това реши битката. Този нямаше да се надигне от земята в близкия един час.
- Е, лельо, какво ще кажеш да си потърсим още по един? – усмихна се Джейн
Леля Шарлот обаче не отговори нищо, защото беше заета да се отбранява от един смъртожаден, току-що насочил се към нея. Към Джейн настъпиха още двама, които не се бавиха много, преди да се опитат да я омагьосат. Тя обаче отби заклинанията им и успя да обезоръжи единия.
- Круцио! – викна тогава другия с истеричен глас и насочи пръчката си към нея. Джейн не успя да го избегне и проклятието я повали. Какво беше учудването й обаче, когато не изпита болка, а просто продължи да лежи на земята няколко секунди.
- Експелиармус! – викна тогава Лупин, който се беше приближил към тях и пръчката на смъртожадния падна в ръката му. – Така се прави, Джейн. – засмя се той и й помогна да се изправи на крака.
- Добре ли си? – попита я леля й загрижено.
- Нищо ми няма. – отговори й Джейн, прикривайки смущението си. Потърси с очи смъртожадния, но той вече беше избягал и сигурно щеше да доложи на господаря си за това, че проклятието Круциатус не й влияеше.
Докато все още нямаше смъртожадни, които да я нападат, тя изпи едната доза отвара, което я накара да се чувства по-добре. Професор Снейп изглеждаше доста зает – дуелираше се с цели двама смъртожадни и отвреме-навреме отблъскваше трети. Леля й пък беше изоставила битката и помагаше в пренасянето на ранените към временния медицински пункт на мадам Помфри. Затова Джейн реши, че никой от тях няма нужда от помощ и се хвърли презглава в схватката.
Половин час по-късно вече беше изкарала от строя още двама смъртожадни – единия беше вцепенен, а другия лежеше на земята с парализирани крайници. Самата тя обаче също беше пострадала – беше започнала да потреперва без определена външна причина и усещаше тялото си, сякаш през него преминава електрически ток. Нямаше желание обаче да търчи в медицинския пункт, затова продължи да се дуелира, но този път срещу противници, които изглеждаха по-слаби, по-глупави или просто неориентирани.
С падането на здрача дуелиращите се ставаха все по-малко, защото им беше трудно да се разпознават един друг, особено след като маските на част от смъртожадните бяха смъкнати (а за това си имаше специално заклинание). Ордена успя да прибере почти всичките си ранени и дори взе доста пленници, докато смъртожадните не си направиха особен труд да обикалят площада и да прибират чуждите, а и своите, ранени.
Джейн вече се тресеше цялата и въпреки, че беше изпила и втората отвара, положението й не се подобряваше. Отиде до медицинската палатка на мадам Помфри, но ранените бяха твърде много, така че се отказа да чака ред и тръгна обратно към изхода, за да намери някоя друга палатка, където да се струполи.
На самия изход обаче се сблъска с професор Снейп.
- Здрасти, Джейн. – пресегна се той да я целуне и в същия момент се отдръпна, усетил треперенето й, и попита загрижено. – Какво ти има?
- Н-не знам. – заекна тя. – Както в-виждаш, т-треперя.
- Виждам. – кратко потвърди той. – Защо трепериш обаче?
- Май ме удари проклятие. – несигурно каза тя
- Изпи ли си отварата?
- И двете.
- Добре тогава. – замислено каза той. – Влез в съседната палатка и легни на кушетката. След малко ще дойда да те прегледам или пък ще изпратя някой друг.
Джейн се подчини и тресейки се прекрачи в съседната палатка, която беше по-малка на размер. Тя явно се използваше за медицински склад, защото беше пълна с купчини отвари в шишенца, билки и бинтове, струпани навсякъде. Имаше и няколко кушетки, оправени и с чаршафи върху тях, но повечето бяха затрупани с превързочни комплекти.
Тя избра една от кушетките, остави наметалото и обувките си на пода и легна по гръб. Лежа и трепери в продължение на цяла вечност, преди да се появи професор Снейп.
Той влезе забързан и обясни, докато си дезинфекцираше една по една ръцете:
- Както си и мислех - тъй като не разбирам много от медицина, решиха че могат временно да се лишат от мен в другата палатка. Така че ще те прегледам аз. Свали си, ако обичаш всичките дрехи. Трябва да те огледам щателно.
Джейн се почуди известно време дали да протестира, но после реши, че не си струва. Снейп се явяваше и медицинско лице, и неин любовник и по всички правила имаше достъп до голото й тяло.
- Бикините да си свалям ли? – попита тя, докато събуваше втория крачол на панталона си
- Казах “всичко”. – понамръщи се Снейп
- Добре, добре. – вдигна ръце Джейн, предпочела да не спори с него, докато е раздразнителен.
- Имаш лилаво петно отстрани на корема. – каза той замислен
Магьосницата се погледна – наистина, от лявата й страна се лилавееше съвсем прясно петно с големината на галеон.
- Боли ли? – Снейп го натисна леко
- Сега като питаш – да. – Джейн потрепери
- Предполагам и друг път ти са се получавали такива петна. И после стават белезите, които имаш навсякъде по тялото.
Тя само кимна.
- Е, ще се занимаем с белезите по-късно. – промърмори Снейп на себе си – Предполагам, че мадам Помфри не те е виждала без дрехи?
- Не е.
- Значи ще трябва да те прегледа. И ще я запознаеш с цялата история на тези си състояния.
Джейн се мръщи известно време насреща му, но после отстъпи:
- Добре, ще й разкажа.
- Хубаво. – Снейп беше доволен. – Сега отивам да ти направя отвара срещу тремор, надявам се да ти помогне. Обаче – тук вече стана строг – трябва да открием какъв е източника на всичко това. Хайде, облечи се и се опитай да поспиш.
Мадам Помфри дойде чак към единайсет часа с отварата на професор Снейп. Прегледа я, изслуша цялата история за проклятията и белезите, останали й от тях и дори успя да изброи някои от проклятията, които й влияеха кръвопускащо – кракозаплитащото проклятие, тяловкочанясващото проклятие, Риктосемпра. Старшата сестра я прегледа обстойно, поцъка срещу белезите й и й каза, че няма да може да се бие на другия ден.
- Между другото, - каза още тя, - разбрах, че госпожа Ъндед ти е леля. Много добре се справя, като ми асистира. Чудя се дали да не я привлека да ми помага и утре.
- Опитай – отговори й Джейн не много сговорчиво – беше й неприятно, че няма да може да се бие на другия ден. – Само че не мисля, че ще ти се получи. Сума време я увещавах да не се бие, а тя ми направи напук.
- Недей да говориш така за леля си. – строго й каза мадам Помфри
- Извинявай, обаче това треперене ме побърква!
- Двамата с професор Снейп правим всичко по силите си. Сега, ако обичаш, изпий си отварата. Трябва да те облекчи поне малко.
Малко по-късно, когато Джейн почти беше спряла да трепери, в палатката дойде професор Дъмбълдор и я помоли да му разкаже накратко за проклятията и влиянията им върху нея. Джейн повтори същото, като пир мадам Помфри и показа синината си от днешния бой.
- Мисля си, професоре, - завърши тя – че станах толкова добра в дуелите, именно за да избягвам тези последици.
- Е, значи има и полезен ефект от цялата работа. – засмя се Дъмбълдор – Обаче утре бъди послушна и не изскачай да се биеш. Но пък може да наблюдаваш.
Той бръкна в джоба си и й подаде един сребърен бинокъл и малка карта.
- Задейства се, като я почукаш с пръчката, и е омагьосана да отразява площада. Задължително я пробвай я утре.
Джейн се засмя – директора я познаваше толкова добре. С тези две играчки едва ли щеше да се доближи до бойното поле – не и преди да разбере принципа им на работа и цялото им устройство.


*  *  *


На другия ден целия лагер беше станал малко след изгрев. Джейн се надигна от кушетката си и се разтрепери – още не й беше минало. Излезе от палатката, като носеше новите си играчки в една чантичка на кръста, която си беше измагьосала. Близо до медицинската палатка раздаваха храна – пред казана се бяха наредили превързани магьосници на опашка. Вида на храната не й вдъхваше особено доверие, но миризмата й накара Джейн да се сети, че всъщност е гладна – не беше яла от обяд предния ден. Нареди се на опашката и след като изчака десетина минути, готвачката – пълна жена с месести бузи – й връчи купичка с нещо бяло и полутечно. Защо не бяха взели домашни духчета да приготвят закуската? Това беше интересен въпрос.
Тя зяпа бялото нещо с подозрение, докато готвачката не й се скара, че пречи на опашката. Джейн се извини и гледайки я недоверчиво, се изтегли от периметъра заднишком.
- Прилича на помия, нали? – стресна я един познат глас. Джейн вдигна глава от купичката си и чак тогава забеляза стоящата наблизо Аврора. – И има същия вкус. Имам предвид, в замъка храната се търпи, но не и това чудо.
- Е, предполагам, че ще трябва да го изядем. – каза замислено Джейн, прикривайки раздразнението си. На тези чужденци изобщо не можеш да им угодиш, особено що се отнася до английската кухня.
- И ти ли си ранена? – попита Джейн и натъпка в устата си една лъжица от нещото. Имаше вкус на мухъл – със сос?!
- Вчера някакъв кретен ми направи пронизващо заклинание. Но ме оправиха за нула време – мадам Помфри е направо върха. На теб какво ти се случи?
- Круциатус. – отговори кратко Джейн и опита още една хапка от нещото. Мухъла се разгърна в пълния си аромат в устата й и за да подтисне желанието си да го изплюе, тя с мъка преглътна.
- Сигурно много те е боляло. – съчувствено каза Аврора.
- Всъщност беше по-скоро като да бръкнеш в контакта. – каза Джейн и с погнуса изхвърли съдържанието на купичката си на земята. После извади пръчката си и изчисти гадната бяла локвичка.
- Никога не съм виждала контакт.
- Ами, разтреперваш се цялата. Нищо интересно.
- Аврора,  хайде да тръгваме! – провикна се някакъв мъж, който тъкмо минаваше край тях.
- Да вървим, сражението ще започне всеки момент! – подкани тя Джейн
- Не мога. – намръщи се Джейн. – Не ми дават. Мога ли да те помоля да наглеждаш леля ми? – сети се тя изведнъж – Една висока и слаба жена, вчера стоеше до мен.
- Добре, мисля че се сещам.
- Успех! – пожела Джейн и отиде да си намери слънчево място, откъдето да следи битката.
Изкатери се на една ниска височина зад медицинските палатки, седна в тревата и измагьоса защита около себе си. Оттам се виждаше селото чак до площада, а и малко отвъд него. Взе бинокъла, свали очилата и го доближи до очите си. С едно почукване на пръчката го настрои на диоптъра си и започна да следи суматохата в лагера. Имаше десетки палатки, опънати около медицинските, около които се нижеха магьосници в тъмни мантии. Ирландците бяха устроили лагера си в левия край на селото, там където свършваха другите палатки. Техните жилища бяха яркозелени и се сливаха с тревата. Личаха и следите от голям огън – сигурно си бяха готвили на него вечерта.
Напред от лагера се виждаше как хората се провират покрай къщите подобно на плъхове, а с бинокъла можеше да ги оглежда един по един. Скоро всички се изтеглиха към площада, като последна беше Дора Тонкс, която помагаше в подреждането на магьосниците. Вече наредените на площада изглеждаха досущ като шахматни фигурки. Джейн почука картата и върху нея се наредиха същите шахоподобни фигури, които една след друга заемаха местата си. С бинокъла успя да различи и Сивиръс, и леля Шарлот, застанала между Аврора и Алисън, и професорите Дъмбълдор и Макгонагъл върху една не много висока могила зад другите. Могилата изглеждаше досущ като истинска, но Джейн не помнеше да е била там вчера – явно беше наскоро измагьосана.
Магьосниците бяха строени, но битката не започваше. На малката карта фигурките стояха съвсем неподвижно, сякаш чакаха нещо. Всичко наоколо беше притихнало в очакване. Дори вятър не помръдваше едно единствено листо.
Изведнъж отнякъде се чуха птичи крясъци. От юг идваха грифони с ездачи, които кацнаха и се подредиха на една поляна оттатък селото. Зад тях следваха плътно смъртожадни на метли. Начина, по който маневрираха, я накара да си предположи, че доста от тях вероятно са бивши или настоящи куидични играчи.
Джейн тъкмо си помисли, че не биха имали шанс срещу такава авиация, когато от югозапад се зададоха хипогрифи, яздени от магьосници и други, летящи на метли. Тя въздъхна облекчено. Силите се бяха изравнили.
Започна се зрелищна битка – във въздуха и на земята се биеха различни по размери създания – огромните грифони се изправяха срещу по-дребните от тях хипогрифи и навсякъде хвърчеше перушина. На земята се водеха ожесточени дуели, във въздуха също се дуелираха, отвреме-навреме едната авиация надделяваше и започваше да сипе заклинания върху тези под нея.
Докато траеше битката, идваха и още подкрепления – ездачи на тестроли, които прехвърчаха през картата; кентаври, минотаври, горгони и крилати пегаси се присъединяваха към едната или към другата страна. От далечината на бойното поле се чуваха крясъци, съскане, мучене и всякъкви други звуци, а картата се беше превърнала в едно голямо мелле, където едва се различаваха цветовете на отделните фигурки според лоялността – червени за Ордена и зелени за смъртожадните.  
 В един момент към Джейн полетяха няколко зелени фигурки. Тя побърза да провери заклинанията си – нищо не би трябвало да ги привлече към нея. Фигурите обаче продължиха да приближават. Когато стигнаха на разстояние, подходящо за дуелиране, един ездач на грифон развали защитните й заклинания, което я принуди да се магипортира в гората. Толкова за вярното животно на Грифиндор.
Как я бяха разкрили? Джейн не можеше да си отговори на този въпрос, нямаше и време да го разчепква. Търчеше презглава през горат а и отвреме-навреме поглеждаше картата си. Между нея и площада имаше малко на брой червени и зелени фигурки. Червените си стояха спокойно на едно място или се движеха бавно, докато зелените непрекъснато се щураха напред-назад. Повечето се бяха устремили към нея. Чак зъбите й се разтрепераха, когато осъзна, че я търсят.
Бяга дълго насам-натам, докато не се загуби съвсем. Колкото пъти извадеше картата, толкова повече се уверяваше, че се опитват да я приклещят. Сякаш й бяха пуснали магическа следа или надушваха по някакъв начин магическия потенциал. Джейн спря, за да направи магия за разваляне на следата, след което се магипортира няколко пъти в различни части на гората, през които вече беше минала. Каквото и да правеше обаче, виждаше как все повече я заобикалят. Когато започнаха да я наближават, тя взе решение и се магипортира право на бойното поле.
Направи си магия за променяне на лицето и вече приличаше на Дора Тонкс, която беше една от последните, които видя сутринта. Интересно, как ли щяха да я намерят сега? Тази мисъл й коства едно заклинание право в корема, което я накара да си повърне закуската и да се разтрепери още повече. Някой повали този, който я беше уцелил, и след като се изправи, се озова лице в лице с Ремус Лупин.
- Е, Тонкс, виждам, че си станала невнимателна. – подсмихна се той. – Или си загубила тренинг?
Джейн понечи да каже, че не е Дора, но след кратък размисъл реши да си замълчи. Щом толкова приличаше на нея, си струваше да запази илюзията колкото може повече.
В това време един минотавър й налетя с брадва, а Лупин беше зает да се отбранява от някаква харпия, която се беше спуснала от небето. Джейн си измагьоса меч, с който да се отбранява от минотавъра, а с лявата си ръка отбиваше заклинания, които близкия смъртожаден пращаше към нея. Успя да го зашемети, но минотавъра продължаваше да й създава проблеми. Кожата му беше толкова дебела, че повечето магии не му действаха, а пък беше доста ловък с оръжието си. Джейн се опита да го посече от горна позиция, но той извъртя брадвата си и парира. След това той я нападна от средна позиция, а тя едва успя да посрещне брадвата с меча. Лупип я спаси на няколко пъти, като омагьосваше меча й с риск сам да се изложи на острите нокти на харпията. Очевидно беше готов да се бие повече за Дора, отколкото за себе си, което, въпреки че я караше да се чувства виновна, беше добре дошло за Джейн.
Докато той отместваше Джейн от пътя на замаха на минотавъра, харпията внезапно се спусна от небето и тя заби меча в гръкляна й. Харпията падна върху минотавъра, което позволи на Джейн да намушка и него.
- Ти си прекрасна! – извика екзалтирано Лупин, вдигна я от земята и я завъртя около себе си. После я пусна долу и я целуна страстно. Тя го отблъсна от себе си и тъкмо се канеше да му изясни самоличността си или пък да му забие шамар, когато някаква ръка я потупа по гърба.
- Вие ли сте аврорката Нимфадора Тонкс? – попита скритата зад маска уста на смъртожадния.
Джейн се огледа и видя навсякъде около тях смъртожадни. Бяха обкръжени.
- Аз съм. – отговори тя пресипнало и се магипортира на гара Кингс Крос в опит да отклони вниманието им от Лупин.
Те обаче я последваха и там. Джейн опита още няколко места, като накрая се озова пред портите на Хогуортс. Там обаче я чакаха още две маскирани фигури, едната я хвана за китките, а другата й взе магическата пръчка. Последва кратка борба, в която Джейн наръга единия с кама, но се раздели и с втората си пръчка.
- Моля, елате с нас. – каза мазно неранения смъртожаден, докато другарчето му се държеше за гърдите. – Господаря иска да ви види.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Сря 28 Авг 2013, 01:49

Още екшън.


ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА


В ПЛЕН


- Нимфадора Андромеда Тонкс. – бавно каза с мазния си гласец Луциус Малфой. – Произнесох правилно имената, които ти е дала майка ти, родоотстъпницата, нали?
„Андромеда Тонкс е сестра на жена ти, мазник такъв”, помисли си Джейн, но не каза нищо. Положението не й позволяваше – висеше във въздуха, все едно беше завързана с въжета за глезените и китките. Не виждаше нищо, освен бледата физиономия на Луциус, която почти се беше навряла в лицето й.
Той продължаваше да се звери в нея, очевидно очаквайки отговор.
- Да, така се казвам. – хладно отговори тя. „А и да има грешка, едва ли ще знам.”
- Защо не си се явила, когато те извикаха в Министерството?
- Вече не работя там. – стреля напосоки Джейн. Още й беше зле и изобщо не й пукаше от Луциус Малфой.
- Значи проявяваме самоинициатива, а? – върза й се той. – Работим за отстъпника Дъмбълдор. – и отново впери неприятен поглед в лицето й. Дали имаше и други в помещението или бяха само двамата, можеше само да гадае.
- Да, работя за професор Дъмбълдор. – каза накрая тя и това си беше чистата истина.
- И излизаш с Ремус Лупин?
- Да. – тия явно се бяха подготвили сравнително добре.
- Луциус, не се отклонявай. – с педерастки тънко гласче се обади Лорда – Попитай я за Ъндед.
- Да, Лорд Волдемор. – мазнишки отговори Луциус. Джейн изтръпна цялата.
- Е, смотло, кажи какво знаеш за Алисън Ъндед.
Едновременно учудване и изумление се разляха по тялото й. Какво знаеше Дора за Алисън? Да видим.
- Работех с нея известно време. – сети се Джейн.
- И какво работехте? – заинтригувано се наклони към нея Луциус.
Джейн нямаше никаква идея.
- Провеждахме разпити. – реши да налучква
- Господарю, мислите ли, че и тя…?
- Със сигурност, Луциус. Трябва да стигнем или до нея, или до братовчедка й.
- И за какво ви трябват? – нагло попита Джейн, въпреки че цялата трепереше от страх.
- Мълчи, отстъпнице! – плясна я с пръчката през лицето Луциус.
Джейн обаче не смяташе да млъква. Ако веднъж си затвореше устата, вероятно повече нямаше да посмее да я отвори. Трябваше някак да попита за Сивиръс, без другите да се досетят за какво й е той.
- Изобщо, какви са тия примитивни методи за разпит? – изрепчи се тя – Къде са ви легалимантите и веритасерумът?
- Сивиръс е ранен. И е при тях. – измънка под носа си Луциус. Явно не му беше никак лесно да изпълнява неговата роля. - А ти престани да разпитваш, нахално същество! – дойде на себе си той и пак я удари грубо през лицето.
Джейн усети болка в главата, която би заплашвала да я събори на земята, ако не беше фиксирана за китките. Горкия Сивиръс, какво ли му се беше случило?
- Луциус, довел съм те тук да я разпитваш, а не да се обясняваш.
- Разбира се, господарю! – подлизурски се поклони Луциус, после се обърна към нея и тихичко произнесе: - Круцио!
Джейн се разтрепери силно, въпреки че не усети болка. С частица от ума си, която не беше заета да трепери, се запита дали добре наподобява ефекта от заклинанието.
- Луциус, какво правиш с пленницата?
- Подготвям я за Бела, господарю.
- Остави я и отиди да извикаш Белатрикс.
- Да, господарю.
Най-накрая досадната физиономия на Луциус се разкара от полезрението й и тя видя с крайчеца на окото си противната физиономия на Волдемор.
- Страх ли те е, малко момиченце? – попита той тихо и заплашително
- Естествено, че ме е страх. – отговори Джейн и продължи да трепери.
- Хубаво.
Волдемор излезе от полезрението й и започна да обикаля из стаята. Ако това трябваше да я изплаши още повече, определено успя. Без очакваната защита на Сивиръс, чудейки се кога ще я разкрият, Джейн трепереше от страх и очакваше съдбата си.
Белатрикс Лестранж влезе в стаята, но не направи грешката да се набута в лицето й. Застана отстрани и закача заповедите на господаря си.
- Къде живее Алисън Ъндед? – попита Волдемор
- Не знам. – отговори Джейн в опит да предпази братовчедка си
- Бела?
- Круцио! – Джейн пак се разтрепери и дори усети лека болка – вероятно отзвук от проклятието на Луциус. Скоро трябваше да се направи, че се пречупва, освен ако не искаше да се издаде.
- Е, докъде стигнахме с отговора? – осведоми се Волдемор
- Не знам. – проплака Джейн, най-вече защото й беше лошо.
Белатрикс пак й приложи Круциатус и Джейн каза задъхано:
- В „Свинската глава”.
Мина й през ума, че може да се преместила при Сириус, но мисълта се изпари толкова бързо, колкото се беше появила. Питаха я още неща за Алисън и тя винаги се опитваше да отговори от гледната точка на Дора, така че не издаде кой знае колко. Накрая започна да я боли от проклятията, но болката отшумя, когато я заведоха в една килия. „Дано Сивиръс се върне бързо” помисли си тя, преди да припадне.


* * *


Когато се събуди, вече беше светло. Килията си беше същата – голям дървен нар, на който тя лежеше, кофа с капак в дъното и решетки. Нямаше прозорци, а единствената врата беше на решетките. До нея на нара беше седнал по-млад от нея магьосник и записваше нещо в голяма папка.
- Я, ти дойде в съзнание. – каза магьосника, щом тя се размърда. Лицето му изглеждаше приветливо, а това, че беше влязъл в килията, го правеше да изглежда още по-приветливо и симпатично.
- Кой сте вие? – попита го Джейн
- Аз съм доктора, така да се каже. Казвам се Аткинс. Извикаха ме да те свестя, след като се бяха опитали да ти бият шамари и да те заливат с вода. – той зацъка с език - Всеки се мисли за лечител, щом може да размахва пръчка, но истината е, че трябва да знаеш доста неща, които се учат. Също като при мъгълските доктори.
- Разбирам. – каза Джейн, озадачена от приятелското държание на лечителя – Може ли да попитам как ме свестихте?
- Колкото и да е чудно, използвах отвара за подсилване, понеже амоняка и другите неща за свестяване не дадоха резултат. Вие сте много любопитен случай, госпожице Тонкс и ако позволите, бих ви изследвал подробно.
„Само това липсваше”, помисли си Джейн и силно потрепера. Въпреки, че се опита да го прикрие, доктора го забеляза и реши да й направи неврологичен преглед.
- Изглеждате съвсем наред. – каза накрая той. – Само че това не обяснява треперенето ви.
- Професор Снейп ме лекува с отвара за тремор. - с колебание произнесе Джейн. Надяваше се, че Сивиръс още се ползва с добра репутация тук.
- Бих се посъветвал с него, но не мога да му изпратя сова, особено сега. Той е нещо като мой ментор, особено що се отнася до приготвянето на отвари.
Само да можеше да разбере каква е лоялността му, щеше да й бъде много по-лесно. Но щеше да е опасно, ако някой го беше учил на легалимантия. Все пак Джейн реши да опита да погледне повърхността на съзнанието му. Там нямаше нищо особено – доктора мислеше за това как най-добре да си свърши работата по отношение на нея, а също така беше загрижен за Сивиръс. Тя реши да се хване за това.
- Смятате ли, че професор Снейп ще се оправи скоро?
- Защо питате? – изненада се доктора – Не би ли следвало да се надявате да не се оправи скоро или дори въобще?
- Това би било така, ако изхождаме от позицията, че той е верен на вас. – усмихна се Джейн
- Да, разбира се. – объркано каза доктора
Джейн използва това, за да навлезе по-навътре в съзнанието му. Аткинс беше верен на Снейп, но не знаеше, че Снейп е верен на Ордена. По-скоро си мислеше, че Снейп е верен на господаря му Волдемор.
- Е, аз изхождам от позицията, която е удобна на мен. – каза най-накрая тя. – И тя е, че професор Снейп ще помогне за моето лечение, щом се върне.
- Не бих ви съветвал да се оповавате на това. Черния Лорд няма особено желание да държи пленниците си здрави или дори живи. Но все пак може да се надявате да ви оставят жива, докато им давате информация.
Това звучеше жестоко, но поне Аткинс беше честен. Джейн се насили да се усмихне и каза:
- Да се надяваме, че ще им бъда полезна колкото се може по-дълго.
- Ей, лечителче, - провикна се някой отвъд решетката – Стига си си приказвал сладки приказки с пленницата, ами излизай оттам.
- Как да си върша работата, ако не ми давате да си говоря с пленниците? – извика Аткинс и Джейн видя, че той изпитва някаква симпатия към нея. Може би все пак имаше шанс.
След като Аткинс си тръгна, при нея дойдоха двамата пазачи, отключиха решетката и като завързаха с магия китките й, я поведоха обратно към стаята за разпити.
Там вече я чакаха Белатрикс, Луциус и Лорда.
Луциус отново опъна ръцете й настрани и обездвижи китките и глезените й, като я остави да виси във въздуха.
- Днес ще си говорим за Джейн Ъндед. – каза Лорда с гадна змийска усмивка на лицето си. – И така, какво знаеш за нея?
- Не много неща. – отговори тя – Приятелки сме.
- Къде се е крила от 92-ра (примерно) до тази година?
- Не знам. – отговори Джейн
- Лъжеш! – ядоса се Лорда
- Круцио! – викна Белатрикс, без да чака команда
- Ох, наистина не знам! – тресеше се Джейн и викаше, въпреки че не я болеше.
- Нито аз, нито Черния Лорд ти вярваме. – каза Белакрикс и отново я омагьоса.
- Нищо не знам! – развика се Джейн – Тая есен дойде в Ордена, професор Дъмбълдор я беше довел. Разбрах, че работила в училището. Въобще не знаех, че е жива дотогава. Това е всичко, което знам, честно.
Белатрикс отново понечи да я омагьоса, но Лорда вдигна ръка:
- Достатъчно.
- Откъде Джейн Ъндед знае легалимантия?
- Не знам, сигурно по наследство. – изплака Джейн, защото вече беше започнало да я боли.
Зададоха й още няколко въпроса, но тя изтрая още по-малко от предния ден, преди да наведе глава, изпаднала в безсъзнание. Свести се в килията си и видя, че на пода й е оставена малко храна и чаша вода. Не се докосна до храната, но не можа да устои на водата и я изпи. Ако искаха да й дадат веритасерум, досега да са й го излели в устата, докато е била в безсъзнание, успокояваше се тя.
Докато се опитваше да използва кофата за тоалетна, чу стъпки по коридора и побърза да я захлупи. В килията й дойде Аткинс, който й носеше отвара.
- Предложих им да не ви разпитват повече днес. – каза той – Изглеждате слаба.
- Благодаря ви. – с облекчение каза Джейн
- Изпийте си отварата и искам да ви задам няколко въпроса за здравословното ви състояние. Не се безспокойте, не е веритасерум. – усмихна се той, като видя, че Джейн се мръщи на чашата.
- Въпроса е там, че не знам откъде се взема това треперене. За пръв път го усетих, когато ми приложиха Круциатус тук.
Доктора си записа нещо.
- Случайно да имате в рода си магически създания – великани, вампири или нещо друго?
- Доколкото знам, не.
- Някой от фамилията ви да се оплаква от нещо такова?
Джейн го изгледа недоверчиво:
- Не.
- Не се безспокойте, питам в интерес на вашето здраве.
- За да можете после да им го кажете на тях и да ме мъчат по-ефективно.
Аткинс замълча. Джейн се взря в очите му и порови малко по-надълбоко – той определено не беше доволен от това, че измъчват пациентката му.
- Е, аз ще ви оставям. – каза той след малко. – Надявам се да се възстановите бързо.
Той се насочи към вратата, а Джейн се просна с пъшкане върху нара.
След около час отново я заведоха в стаята за разпити.


* * *


Много й се искаше пак да припадне, докато я измъчват, но доктора изглежда беше сложил без да иска нещо в отварата, което пречеше на този ефект. Тя остана в съзнание през цялото време – разпита трая няколко часа, през които успя да изпита всякакви варианти на треперенето и болката. Върнаха я в килията й вече по тъмно и намери храната си недокосната.
Беше успяла да каже за себе си практически всичко, което Дора би трябвало да знае. Оттук нататък или трябваше да си изсмуква нещата от пръстите или да говори от своята гледна точка, което щеше да бъде опасно.
Докато умуваше над този въпрос в килията си, дойде да я посети Аткинс с поредната отвара. И с просто око се виждаше, че е бесен.
- Да ви разпитват толкова време във вашето състояние! – възмущаваше се тихо той, докато Джейн пиеше – При все, че им казах да не го правят.
- Е, какво да се прави, не ние определяме правилата тук. – подхвърли тя и заора малко по-надълбоко в съзнанието му. Каква беше изненадата й, когато отркри, че Аткинс се възхищава на Снейп, но не и на Волдемор. По-точно го смяташе за излишно жесток и прекалено егоистичен. Освен това изглежда Лорда не споделяше много с подчинените си.
- Разбрах, че професор Снейп е ранен. – каза тя след малко – Знаете ли какво му е?
- Нямам никаква информация.
- Би могло да е нещо сериозно.
- Да. – въздъхна Аткинс
- И вие не сте там да му помогнете.
Аткинс моментално впери очи в нейните. Беше цитирала съвсем точно собствената му мисъл. Ако искаше, Джейн можеше да се направи, че е станало без да иска. Но ако щеше да го обработва, сега беше момента да започне.
- „Бихте могли да избягате оттук и да отидете да проверите лично”. – предаде му тя гласа си право в главата му.
- „Откъде владеете легалимантията?” – помисли си той
- „Бих могла да ви кажа... ако се махнем оттук.”
- „Твърде рисковано е.”
- „Но все пак бихте го направили.”
Аткинс беше вперил поглед в очите й, а в главата му се превъртаха двата варианта. По коридора отекнаха приближаващи се стъпки.
- „Ще ви кажа по-късно.” – най-накрая отговори той
- „Не ме издавайте.” – примоли се Джейн - „Аз искам Сивиръс да се оправи дори повече от вас.”
- „Ще се опитам”.
- „Не мислете пред Волдемор за моите способности. Той е легалимант, ако не знаете.”
Доктора съвсем се шашна, смотолеви нещо като „Възстановявайте се бързо” и побърза към вратата на килията, която тъкмо се отваряше.


* * *

Джейн прекара следващите няколко часа в неспокоен сън. Непрекъснато й се присънваше, че лечителя я е изпортил на Волдемор и той я подлага на разпит с легалимантия. Дори и будна не можеше да си обясни защо не я разпитва по този начин. Единственото обяснение, до което стигаше, беше че той не иска да влиза в пряк умствен контакт с нея. И имаше от какво да се опасява. Последната надежда на Джейн бяха заклинанията, приложени направо в съзнанието на противника.
Тази вечер повече не я разпитваха, но и Аткинс не дойде да я види. На разсъмване най-накрая беше задрямала, когато я събудиха грубо със струя вода в лицето.
- Ставай, мързелано! – грубо се провикна пазача. – Трябваш им. – и се усмихна зловещо с отворена уста, в която липсваха няколко зъба.
Двамата пазачи я поведоха с обездвижени китки към вече познатата й стая. На ъгъла към тях се насочи Аткинс, който си помисли съсредоточено „Намерили са веритасерум, трябва да изчезваш”.
- „Ти с мен ли си или оставаш?”
- „По-добре е да остана, да те прикрия.”
- „Колко секунди точно си мислиш, че ще запазиш тайната? Може би докато ти излеят веритасерума в гърлото?”
- „Добре, идвам.” – примири се той – „Какъв е плана?”
- „Аз се разправям със задния, ти с предния. Само ги зашеметяваме и изчезваме. Знаеш ли пътя навън?”
- „Да. Дай знак като си готова.”
Джейн напрегна сили, за да освободи китките си. Размърда внимателно пръсти и се подготви.
- „Сега!” – извика в главата му
Без много шум двамата зашеметиха пазачите и ги подхванаха, преди да се пльоснат на пода. Джейн ги пребърка и взе пръчките им, но нямаше време да ги претърси, защото Аткинс я задърпа за ръката. Промъкнаха се тихо в обратна посока, после Джейн направи заклинание за безшумност и двамата се затичаха по коридора. Взеха един етаж от стълбището на бегом и продзължиха да тичат по друг коридор, който беше съвсем слабо осветен от факлите по стената.
Когато стигнаха до входната порта обаче там вече ги чакаха Луциус Малфой и Белатрикс Лестранж. Отначало Аткинс се уплаши и Джейн трябваше да води дуел и с двамата едновременно. Вече изнемогваше, когато Аткинс дойде на себе си и извика:
- Петрификус тоталус! – към Белатрикс
Изненадана, тя не можа да се предпази и се струполи на земята, а Джейн продължи да се дуелира с Луциус.
- Deliquio! (Припадане на латински) – извика Джейн и Луциус се свлече на пода като чувал с картофи.
Преди останалите смъртожадни да са се досетили и дотърчали, Аткинс отвори портата и двамата побягнаха през двора. Чуваха как далеч зад тях тичат смъртожадните и сипят закани.
- Да се магипортираме. – предложи Джейн без да спира.
- Тук не може. – задъхано й отговори той – Извън двора.
Продължиха да бягат, докато отделни заклинания започнаха да ги застигат. На няколко крачки от портала Аткинс се препъна и падна.
- Добре ли сте? – попита го Джейн, като спря до него.
- Май съм си счупил нещо. – измърмори той, като се опитваше да се изправи. После пак залитна и Джейн видя, че крака му е счупен.
- Ферула! – насочи тя пръчка към него и крака му веднага се стегна между две шини. Помогна му да се изправи и куцукайки двамата минаха през портала. Тогава Джейн го хвана за ръка и се магипортира.
Портата на парка на Хогуортс обаче беше заключена.
- Сега какво ще правим? Ще се катерим ли? – огледа той портата
- Няма смисъл, сигурно има магии срещу това.
Двамата поседяха известно време, без да си говорят. После Джейн наруши тишината:
- Ще пратя сигнални искри.
Тя изстреля сноп червени искри, като се прицели към прозорците на директорския кабинет. Искрите изтрещяха като топовни гърмежи.
Двамата почакаха около две минути, преди на вратата да се появят Кингзли Шакълболт и Лудоокия Муди.
- Вие пък откъде се взехте? – попита Кингзли и погледна към Лудоокия
- Шпиони! – викна веднага Муди – Да се махате, че ако ви почна!
- Никакви шпиони не сме. – опъна му се Джейн - Кадри на Ордена сме. Или поне аз. Аткинс дойде с мен доброволно.
- И това как точно да го разбирам? – заяде се Кингли – Вече имаме един брой Нимфадора Тонкс. Или ще твърдиш, че ти си истинската?
- Не, аз не съм Дора. – каза веднага Джейн
- А коя си?
- Това не мога да ви кажа, преди да вляза.
- Ние пък не можем да те пуснем, преди да разберем коя си. А него пък – посочи той към Аткинс, - въобще не сме го виждали.
- Извикайте професор Снейп. – примоли се Джейн – На него ще обясня всичко.
- Професор Снейп е в болничното крило. – рязко каза Муди
- Вече не. – обади се висок глас откъм двора.
Всички се обърнаха натам и видяха професор Снейп, който вървеше бавно с бинтована ръка и превръзка на главата.
- Сивиръс, как се радвам, че те виждам! – извика Джейн и понечи да му се хвърли на врата
Трима души едновременно посегнаха да я отстранят.
- Нимфадора, какви точно игри играеш? – намръщено каза Снейп – Или по-скоро трябва да кажа „двойничката на Нимфадора.”
- „Не съм Нимфадора, идиот такъв!” – кресна му тя
- „Ами коя си тогава, жено, откъде знаеш легалимантия и защо водиш помощника ми?” – озъби се Снейп в отговор
- „Джейн съм. С магия за променяне на лицето. Ако искаш ти ми я развали.”
- „На тия магии не им вярвам особено. Кажи ми нещо, характерно за Джейн, тогава ще ти повярвам.”
Тя започна да го залива с всякакви спомени откогато бяха двамата заедно, включително от леглото и това убеди Снейп. Той се обърна към помощника си и очевидно прегледа и неговото съзнание.
- Е, какво, ще ги изхвърляме ли оттук? – с надежда измърмори Муди
- Не. – отговори кратко Снейп – Пуснете ги. И ги водете право в подземието. Искам да ги поразпитам.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Съб 31 Авг 2013, 02:00

Така, значи, харесва ми сюжета и идеята, имаше напрежение за това как Джейн ще се измъкне от плена, после изненада от развоя на събитията! Боят е описан по принцип добре, но като че ли ми липсва малко присъствието на смъртожадните и Волди. Искам да кажа, малко са като на заден план. Да, битката тече, само дето някак си те са много безлични.. Примерно при първата среща на смъртожадните щеше да е хубаво да се опише малко изражението на Волди, да каже нещо, да се опише емоцията му.... А и на Дъмбълдор, как реагира като вижда смъртожадните, просто някакъв диалог, допирна точка, малко повече навлизане в психиката на хората. И също после при разпита, няма да е лошо да се вкара малко от душевността на Бела и Волди. Като стил на писане, действия, сюжет и дори описание на битката наистина е сполучливо, но това, което липсва за мен е недостатъчното задълбаване в душите на персонажите.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Съб 31 Авг 2013, 18:41

Благодаря ти за коментара. Въпроса е, че не съм сигурна дали искам да навлизам по-дълбоко в тия персонажи. Понеже като цяло не ми харесват особено и не съм ги проучвала кой знае колко. Ако имаш някаква идея как трябва да се държат, може да ми помогнеш за тази част. Особено за Волди и Бела, ако си ги проучвала повече.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 03 Сеп 2013, 04:53

Ясно, е, щом не те кефят, не си и длъжна да ги развиваш. Все пак това е твоят собствен фенфик. Ами Волди трябва да се държи като човек  с мания за величие, леко присмехулен, винаги се появява някакъв триумфиращ и едва ли не апокалиптичен и винаги хвърля някакви дълбоко заплашителни, но звучащи като древни мъдрости заплахи; обикновено има някоя сцена, в която се показва как не е привързан към нищо и никого и как единственото, което иска, е да налага мощта си; смъртожадните са някакви без глас, изпълняват абсолютно безусловно като кукли на конци, и понякога се долавя страха им и при всички случаи омразата им, която е в някаква степен истерична и първина. Докато Бела е типичен пример за фанатична абсолютно безскруполна жена, която е влюбена до безкрай, абсолютно заслепена за истинската природа на любовта си, готова да направи каквото и да е за него, постоянно го възхвалява, ако чуе да се говори нещо лошо за него, реагира като разгневена вещица, не спира с фантичните си речи за прославяне на личността и каузата на Лорда с главно Л, държи се абсолютно господарски и надменно с абсолютно всички други обаче, за смъртожадни и каквито и да е други, освен със сестра си, към която проявява някакво сестринско уважение, но не и толкова към мъжа й, с който си позволява да бъде груба до известна степен, адски самоуверена и надута и пълна злобна кучка общо взето. Very Happy Нарциса и Луциус пък са някакви осъзнали се, обаче в момент, в който няма как да се откажат, и прикриват ненавистта си към Волдемор с примирение, а за пред хора като Потър фукащо се преклонение пред каузата на Волдемор и чистата кръв иии така. Very Happy

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 03 Сеп 2013, 17:16

Аз се позамислих по въпроса и ти си права, че е по-добре да развия тези персонажи, защото иначе ще приличат на картонени изрезки. Но сега ще драпам да завърша историята и после ще се върна да оправям. Критиката ти определено ще бъде взета под внимание. Освен това много благодаря за разясненията, ще ги използвам.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 03 Сеп 2013, 17:20

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

ПЛАНЪТ НА ДЖЕЙН


Придружени от Муди и Кингзли, тримата тръгнаха мълчаливо към подземията. Съзнанието на Аткинс беше твърде объркано, но Джейн полека идваше на себе си. Когато обаче стигнаха до кабинета на Снейп, той затръшна вратата пред двамата аврори.
- Сивиръс, добре ли си? – попита загрижено Джейн. Вярно, гласа не беше нейния, но чувствата й си бяха лично нейни.
- И по-добре съм бил. – измърмори той – Фините инкантатем! – и замахна с пръчката си по посока на Джейн.
Тя примигна с разфокусиран поглед. Харесваше й да е пак себе си, но защо трябваше да е без очила?
- Много ми липсваше! – Джейн го прегърна и го целуна
- Професоре, да разбирам ли, че това е приятелката Ви, която господаря толкова търси? – объркано попита Аткинс
Снейп кимна, усмихвайки се по неговия нелеп начин.
- Джейн Ъндед, приятно ми е да се запознаем официално. – протегна му ръка тя
- Дезмънд Аткинс. – ръкува се той с нея
- Е, Аткинс, ако искаш да те пратим обратно, ще можем, само че след изтриване на спомените ти от тези дни. – каза Снейп – Все някак ще успеем да те изкараме жертвата.
- Никъде няма да ходя. – отсече лечителят – Откога чакам да се махна.
- Е, Джейн, видя ли какво направи? Заради теб си загубих помощника. – престорено сърдито каза Снейп, но продължаваше да се усмихва. – Без това щях да те извикам. – махна с ръка той.
Явно нямаше желание да разисква този въпрос, предвид че и тримата бяха живи и здрави.
- Между другото, как разбра че съм аз? – полюбопитства тя
- Още като започна да ми се караш наум. Не познавам друг легалимант, който да смее да ми държи такъв тон в собствената ми глава. – той я притегли към себе си и я прегърна
- Нали не смятате да се връщате там? – попита Аткинс
- Засега не, но може и да ми се наложи. Работите тук не вървят никак на добре.
- Какво стана? – разтревожи се Джейн
- Загубихме. Дойдоха им прекалено много подкрепления – няколко гиганта, орди от орки, а вечерта ни нападнаха вампири.
- Нали никой от нашите не е вампирясал?
- То ако ставаше така... Не, обаче много хора бяха изкарани от строя и бяха на ръба да си отидат от кръвозагубата. Принудихме се да оставим позициите и да се затворим тук.
- Замъка съвсем изолиран ли е?
- Не, още имаме совите. И камините – през тях евакуираме учениците.
- Толкова ли е зле положението?
- Опасявам се, че да. – кратко отговори Снейп и смени темата - Обаче един магьосник те търси вчера. Мисля, че беше дошъл от чужбина.
- Кой ме е търсил? – учуди се Джейн
- Представи се като някой си Уейн. Водеше си и приятелче.
- Франк! Къде е? Кога ще мога да го видя?
- Успокой се, жено. – намръщи се Снейп - Утре на закуска ще ги видиш и двамата. А може и по-рано, ако се завъртят насам. Настанени са някъде из подземието.
- Не се вкисвай, не ми е бивше гадже. – побърза да каже Джейн - Франк беше най-добрия ми приятел, заедно основахме групата. Сигурно някой друг от старите групари е с него.
Изражението на Снейп се проясни малко.
- Ако си уморена, ще те заведа в стаята ми да поспиш. – предложи той - Аз ще пратя бележка на директора, че си дошла. А пък с теб, Аткинс, искам да си поговорим. Трябва да те питам за някои неща, случили се в мое отсъствие.
Аткинс кимна.
- Аз ще ви изчакам тук, ако е удобно.
- Настанявай се. – посочи Снейп към тапицираните кресла
Той прихвана Джейн през кръста и леко я побутна към вратата. Двамата изминаха краткото разстояние до стаята му, където той оправи намачканите чаршафи с едно махване на пръчката си и после й помогна да се съблече.
- Ще ми се утре да изпробваме за какво става пръчката ми. – показа тя новата си придобивка – И май ще трябва да си измагьосам някакви очила, че нищо не виждам.
Снейп я огледа и пак замахна с пръчката си.
- Ето ти тези. Ако не се лъжа, това е пръчката на Нот. Ще свикнеш с нея, той е добър в магиите. За разлика от мисленето.
Джейн седна на леглото и придърпа Снейп към себе си.
- Искам само целувка, не се притеснявай. – усмихна се тя и след като го целуна, го пусна
Снейп се усмихна и тръгна към вратата.
- Ще ти пратя професор Дъмбълдор по някое време. Със сигурност ще иска да научи какво ти се е случило.
Джейн заспа веднага след като Снейп затвори вратата. По някое време дойде професор Дъмбълдор да се поинтересува от състоянието й и от това какво се е случило след пленяването й. Тя предаде пълния доклад и пак заспа. След това пък я събуди Снейп, който й донесе една отвара.
- Изпий това. – каза й той – Ще неутрализира нещата, които ти е давал Дезмънд.
Тъкмо докато се чудеше какво толкова трябва да се неутрализира, на вратата се почука. Тя отиде да отвори и завари пред прага Франк и Лойд, стария им басист.
- Здрасти, Джейн. – обади се колебливо Франк – Ние се върнахме.
Джейн понечи да им се развика, но се отказа.
- Радвам се, че си дойдохте, момчета. – прегърна ги един по един и нощницата й се развя около краката й. – Влизайте, влизайте. Сивиръс ли ви прати насам?
- Ако под Сивиръс разбираш хилавия ни съученик с мазната коса, да, той беше. – каза Франк
- Тихо, не позволявам да говорите така за гаджето ми. – наежи се Джейн
- Ти си се хванала с тоя?! При положение, че имаше такъв избор?
- Все още имам някакъв избор. Но обичам него.
- Добре, добре. – вдигна ръце той – Няма да го обсъждаме.
- И хубаво ще направите. Сядайте – посочи им тя креслото пред камината и измагьоса два стола.
- Кажете сега – започна Джейн, след като се настани на един от столовете, - къде се губихте толкова време?
- Съжаляваме, че не те взехме, обаче трябваше да тръгваме набързо… - заовърта Франк
- Сега остава за ми кажете защо и сова не ми пратихте. – заяде се тя
- Бяхме млади, тъпи и страхливи. – примирително каза Франк - Това стига ли?
- Напълно достатъчно ми е. Да знаете само, че и мен ме беше страх. И това, че тръгнахте, без да се обадите, не ме накара да се чувствам по-добре. Но сега се върнахте, при това в гаден момент, така че смятам да не отварям повече дума за изчезването ви.
- Знаех си, че ще разбереш, Джейни!
- Тихо, да не те прасна.
- Ето, това е нашата Джейн. – заключи Франк
- По-добре кажете, как беше битката?
- Неприятна история. – обади се Лойд. - Ние дойдохме с метлите на втория ден. Тия хвърчащи пилци ни взеха здравето.
- Мен ме събори един грифон. – включи се и Франк – Лойд пък го бяха обкръжили, точно когато идваха орките и великаните.
- Едва се измъкнах – потвърди Лойд. – После пък на земята ни нападнаха вампирите. – той потръпна – Зловещи създания са, направо излъчват страх.
Лойд помълча малко, докато прехвърляше из главата си неприятните случки – Джейн се взря в очите му и видя картината - зловещите сенки, които се спуснаха към тях след залез и се промъкваха из храстите и короните на дърветата в търсене на кръв. После рязко извърна очи, защото не искаше да гледа повече.
- Разбрахме, че тебе са те пленили. – проговори най-сетне Лойд - Как те хванаха?
- И аз не мога да кажа. Мислех, че съм им избягала и се скрих в гората, но те пак ме намериха. Сигурно са ми пуснали следа. – тя остави другото си предположение неизказано.
В това време в преддверието влезе професор Снейп. Изглеждаше като сдъвкан и изплют и от него се носеше силна миризма на отвари.
- Отивам да си взема душ и ще лягам, Джейн. – той се наведе да я целуне по косата – Вие може да останете тук.
- Добре. – съгласи се тя – Ще се шумоизолираме, за да не ти пречим.
Тя се загледа подир него и след като влезе в стаята, заключи:
- Косата му изобщо не е мазна. Само на вас ви изглежда така.
Двамата не й отговориха нищо.
Постояха да си говорят за последните събития, докато се съмна. Джейн им разказа за работата си в училището. Не споменаха повече годините, в които се бяха крили, все едно всичко това се беше изпарило, без да остави никакъв знак. Когато мина половината от времето, определено за закуска, Джейн отиде да събуди Сивиръс и всички заедно се качиха в Голямата зала.
Тя беше учудена да види, че там е пълно с народ – явно всички, били се на страната на Ордена, бяха се събрали в училището след края на битката. Учениците ги нямаше, затова тя и двамата й стари познати седнаха на масата на Рейвънклоу. След кратко колебание Снейп също седна с тях, но през цялото време беше мълчалив и изглеждаше угрижен. На масата на Слидерин и без това нямаше почти никой, а пък повечето познати на Сивиръс от този дом сигурно бяха в другия лагер. Джейн се почувства гузна, че е настояла да останат – сигурно му докарваше големи главоболия.
Покрай масата им минаха Кингзли Шакълболт и Лудоокия Муди и последния попита сприхаво:
- Ти защо ни трясна вратата така снощи? Бях на ей толкова да я разбия, но Кингзли ме разубеди.
- Не съм отговорен за нищо пред вас. – заяде се Снейп – Оплачете се на Дъмбълдор.
- Така и направихме, обаче той ни каза да те оставим на мира.
- Значи правилно ви е казал.
Двамата отминаха, като бегло поздравиха Джейн. Явно директора все пак им беше обяснил ситуацията снощи.
- Среща на Ордена след обяда, пак тук. – каза им Кингзли, без да се обръща назад.
- Какво ще правиш след закуска? – попита Джейн Снейп
- Трябва да попълня запасите от някои отвари. Ще те помоля да ми помогнеш.
- Добре. – съгласи се тя, въпреки че не харесваше особено отварите
- Аткинс също ще помогне. – додаде Снейп
Продължиха да ядат мълчаливо, докато след няколко минути не я потупа по рамото истинската Тонкс.
- Здрасти, Джейн. Професор Дъмбълдор ми каза да те извикам.
- Значи ще се видим на обяд. – каза тя на Снейп и тръгна с Дора. Колкото и да искаше да помогне на Сивиръс, беше облекчена, че не й се налага да вари отвари.
- Искам да ти благодаря, задето изтърпя разпитите вместо мене. – подхвана Дора
- Аз пък мисля, че трябва да ти се извиня, че използвах самоличността ти.
- Не, не. Така се получи много добре. Бяха ме приклещили и щяха да ме пленят, когато другарчетата им ги викнаха да преследват тебе. После те хванаха, а пък аз се оттървах. Сигурно щяха да се върнат и да пленят мене, ако не те бяха хванали. Ако знаеш колко неща щях да издрънкам, ако ме бяха пипнали.
- И при мен имаше тази опасност, стига само да бяха разбрали, че съм аз. А като теб се представих като човек, който не знае почти нищо.
- Именно. Фантастично си се справила. Само трябваше да се обяснявам на Ремус защо съм го била отблъснала. Но не се притеснявай, няма за какво да ти се сърдя.
Бяха стигнали вече до директора, който седеше на Височайшата маса и Дора се оттегли, като й пожела довиждане. Щом останаха сами, директора подхвана:
- Джейн, - погледна я над очилата си с рамки като полумесеци – не мога да си позволя да загубя цели двама легалиманти да ми забъркват отвари днес.
Тя наведе глава виновно, въпреки че не смяташе, че се е издала сама. Вероятно го беше прочел по устните им по-рано.
- Така че бих искал да ти поставя една задача. – продължи той - Имаш време до обяд включително да проучиш всички хора и да видиш как е бойния дух. Без дълбоко навлизане, не искам да губиш толкова време. Сканирай само повърхността на съзнанието им.
- Добре, професоре.
- Ще ми докладваш преди сбирката на Ордена, в моя кабинет. Свободна си.
 Джейн тръгна между масите, като си придаде безгрижен вид. Повечето хора не бързаха да си тръгват от залата, явно не им се ходеше по спалните помещения, така че тя успя да научи доста неща още преди обяд.
По някое време в залата се втурна запъхтян магьосник, който се развика:
- Обсадени сме! Обкръжили са парка!
Всички в залата се лепнаха за прозорците, включително Джейн, която знаеше, че нищо не се вижда оттам. После тълпата се юрна към високите етажи, за да се опита да види нещо. Трябваше обаче да се качат чак на астрономическата кула, за да могат да забележат пълчищата смъртожадни, които бяха обкръжили оградата на замъка.
Май вече нямаше никаква полза да преглежда мозъците на тълпата, защото там можеше да се види само явната паника. Джейн все пак отиде при директора двайсет минути преди сбирката, но той я отпрати. Затова побърза да слезе в подземието, за да вземе Сивиръс оттам за сбирката.
- Научи ли новината? – попита го, когато влезе запъхтяна в кабинета му
- Да, пратиха ми бележка. Дезмънд, наглеждай за малко котела. – разпореди се той и направи знак на Джейн да го последва.
Когато стигнаха до неговата стая, той въведе Джейн вътре и омагьоса за всеки случай вратата.
- Ако нещата свършат зле за Ордена, не се притеснявай. – каза той – Няма да ни пипнат. Ще си сменим няколко пъти самоличността и ще заминем за Аржентина. Имам познати там и ще уредя всичко.
- Не говори така. – унило каза Джейн – Още имаме шанс.
- Щом така смяташ... Хайде, ела да се вземем Дезмънд и да отидем на сбирката.
- И той ли ще участва?
Снейп кимна:
- Аз отговарям за него.
Те се изкачиха по стъпалата и влязоха в Голямата зала, където завариха голям безпорядък. Хората викаха един срещу друг, без да се изслушват. След като порови малко в главите на хората, Джейн научи, че преди половин час са получили съобщение по сова от Волдемор с призив да се предадат. Беше им обещано, че ако се оставят на милостта му, животите им и замъка щели да бъдат оставени непокътнати.
- Ама че мръсен номер! – възмути се Джейн – Вместо да сме единни и да им дадем отпор, той ни кара да се драпаме като кучета за кокали.
- Какво е станало? – учуди се Аткинс.
Снейп му обясни. Няма обаче много време за учудване, защото в залата влезе професор Дъмбълдор и призова за тишина.
- Какво става тук? – попита той с магически увеличен глас
Магьосниците тръгнаха да му обясняват един през друг, но той ги спря с ръка и посочи един, който да говори.
- Този, който не бива да се назовава, ни предложи да се предадем. В замяна ще пощади замъка и живота ни. Ние сме обикновени магьосници, все ни е едно кой ни управлява. Бихме искали да се предадем.
- Глупости! – викна магьосник от друга маса – Ще се бием докрай! Няма да се дадем на някакви си вчерашни смъртожадни!
- Я млъквай! – обади се трети – Ти нямаш жена и деца.
Още няколко гласа се надигнаха да го подкрепят или да го оборят.
- Тишина! – провикна се директора – Всички, които искат да си ходят, ще бъдат свободни да го направят. Искам обаче първо да ме чуете. Том Риддъл, наричащ себе си лорд Волдемор, няма навика да бъде милостив. Затова не вярвайте на обещанията му, че ще ви пощади. Най-добре е да се обединим и да победим неприятеля тук, на наша територия, вместо да се пръснем и да се крием, докато ни намери един по един и ни унищожи. Който все пак не иска да следва съветите на един старец, нека последва Минерва - тя ще ви отведе в Хогсмийд, откъдето ще можете да си тръгнете.
Хората се размърмориха, а Минерва Макгонагъл слезе от Височайшата маса и застана в очакване в началото на дългите маси. Не след дълго към нея започнаха да се насочват магьосници. Събраха се около двайсет човека, и когато вече никой не ставаше да се присъедини към тях, по знак на професор Дъмбълдор тя ги поведе към изхода на Голямата зала.След като вратата се затвори след тях, директора отново извиси глас:
- А сега предлагам на останалите да слушат внимателно, защото ще обсъждаме плана за отбрана на замъка.  
- Искам да има хора на всички кули. А всеки който има метла или може да язди хипогриф, да дойде в Голямата зала. Ще отворим прозорците и оттам ще излита авиацията. Ще залостим входната врата, а магьосниците по кулите ще пречат на неприятеля да проникне оттам.
Директора приказваше умно, но Джейн все пак го гледаше разочаровано. Очакваше едва ли не да извади от ръкава си някакво магическо решение, с което да обърне нещата в тяхна полза.
- Сивиръс, ти тук ли ще бъдеш? – попита го тя
Той само кимна.
Професор Дъмбълдор продължаваше да обяснява подробностите на плана си, но Джейн му обръщаше твърде малко внимание. Само да имаше някакъв начин, по който да наклонят везните към себе си.
Тримата със Сивиръс и Дезмънд си тръгнаха оклюмали от сбирката на Ордена. Снейп забърка още една отвара в подземието, но не си даде зор за повече. Учудващо беше, че Дезмънд не съжаляваше за решението си да се присъедими към Ордена. Вярваше, че Снейп ще го измъкне, ако работите станат много лоши.
Джейн погледна към любовника си и за пръв път използва легалимантия за сериозна цел върху него. Толкова й се искаше поне той да има някакъв план как да победят. Той я пусна в съзнанието си, колкото да й покаже, че се е заблудила и след това я помоли да не наднича повече.
В напълно вкиснато настроение тя се тръшна на леглото в стаята. Да имаше само някой, който да измисли някакъв хитроумен план, с който да спаси всички.
Една мисъл се роди в главата й. Щом няма никой друг, тя ще го измисли. Окъде да започнем? Организацията на Волдемор е силна, но има едно слабо място – самия Волдемор. Той не е незаменим и ако бъде премахнат, всичко ще се срути. А кой би могъл да го премахне? То е ясно, професор Дъмбълдор. А тя и Сивиръс можеха да му осигурят достъп до него, заедно с предимството на изненадата.
- Сивиръс! – провикна се тя към преддверието – Ела, искам да обсъдим нещо!
Той прекъсна разговора си с Дезмънд и влезе при нея в спалнята.
- Затвори вратата. И я омагьосай. – нареди Джейн
- Какво толкова искаш да ми кажеш, че не искаш Дезмънд да чуе? – учуди се той, но все пак направи каквото тя му беше казала
- Имам идея как да проникнем при Черния лорд и да го отстраним.
- Ти си луда! – беше искрената реакция на Снейп
- Не съм. – подразни се Джейн – Слушай сега. Ще ме заведеш при господаря си, все едно ме предаваш, но ще поискаш да сме сами. Ще вкараме с нас професор Дъмбълдор, невидим. И докато го загълвичкваме с приказки, професор Дъмбълдор ще го завърже или окове, след което го изнасяме оттам или през прозореца или през ефелоша от пазачи под предтекст, че ме преместваш. Изглежда ли ти изпълнимо?
- Мисля, че може да стане. – каза той след кратък размисъл. – Но е много рисковано. Особено за тебе.
- Ти ще ми дадеш пръчка, малко преди да се представим на Черния лорд. Така няма да съм беззащитна.
- Сигурна ли си, че го искаш?
- Сигурна съм. – отсече тя
- Добре тогава, да отидем да попитаме професор Дъмбълдор. - намръщи се Снейп. Въпреки това не изглеждаше много щастлив от идеята й.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 06 Сеп 2013, 02:41

ще го видя като се върна от софия
отивам на анивенчър
до вторник

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Пон 09 Сеп 2013, 01:05

Ето, да имаш още да четеш. Smile


ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

В УСТАТА НА ВЪЛКА


Джейн вървеше с наведена глава и фиксирани на гърба китки, старайеки се да не изостава от напористия ход на Сивиръс, който я побутваше напред с тялото си. Въпреки, че практически беше излекувал треперенето й, тя все пак потреперваше, този път изцяло на психическа основа – беше я страх.
„Как можах да предложа този план” беше мисълта, която периодично трябваше да затваря в едно тъмно кътче на съзнанието си. Каменното имение, в което се намираха, допълнително я подтискаше, защото това беше съвсем същото място, където я бяха държали в плен.
Извън сценичната й треска, нещата се случваха според същия този план. Сивиръс вървеше забързано, без да съобразява крачката си с нея, а професор Дъмбълдор беше тръгнал вляво от тях, като почти им дишаше във врата. Двама пазачи ги съпровождаха на крачка разстояние съответно пред и зад тях.
- Ще се изложите на голям риск, - беше казал директора, когато научи за плана й. - И ти, и Сивиръс. Освен това е възможно повече да не мога да го използвам като разузнавач.
- Така или иначе, съмнявам се след днес да можете да се възползвате от услугите му. – възрази Джейн. От неговия кабинет се виждаха огньовете, които смъртожадните палеха отвъд двора на училището.
- Няма как да не призная, че имаш известно право. – отговори професора и се умълча.
Значи, решено беше.
И ето, сега бяха на прага на осъществавянето на идеята й, а нея така я тресеше. Когато минеха покрай някой от високите прозорци, тя неволно поглеждаше натам, мислейки си, че може би никой от тях повече няма да види света зад тях. Толкова време се беше подготвяла психически за тази среща, толкова беше бягала и се беше крила, и с всяка следваща крачка разстоянието между нея и съдбата й се скъсяваше сякаш главоломно.
Коридорите се нижеха един след друг, обзаведени със задължителните железни доспехи и факли, разположени съответно в нишите и изпъкналите части на стената на равни интервали. Имението беше мрачно, също както и предишния път, въпреки наличието на факлите.
Завоите следваха един след друг. В един момент завиха надясно и предния пазач вместо напред, направи крачка вляво. Бяха се оказали пред голяма дървена врата, обкована с желязо.
Двамата пазачи застанаха пред вратата, а Снейп предпазливо я отвори. Когато вече бяха скрити зад широката й грапава повърхност, той пъхна във вътрешния джоб на мантията й пръчката на Нот, която беше задигнала някъде в това имение.
В стаята беше сякаш още по-тъмно, отколкото отвън в коридора. Както беше по план, вътре нямаше никого, освен източника на най-големия й страх – самия Лорд Волдемор. Той се намираше с гръб към тях и гледаше нещо през прозореца. След десетина секунди бавно се обърна с лице към тях и погледна почти безразлично към Сивиръс.
- Господарю, доведох ви отстъпницата Ъндед. - поклони се той и без да иска леко докосна рамото й.
- Нещастно предателско куче! – развика се тя, както беше уговорено. Усети как китките й изведнъж се отпускат, но продължи да ги държи зад гърба си.
Още незавършила планираните реплики, тя видя как една светлинка сякаш се удари в някакъв невидим щит около Волдемор. Проблесна втора светлинка и директора се показа, съвсем видим, на една крачка вдясно от тях.
- Сивиръс, разочароваш ме. – каза с привидно безразличен глас Лорда – А аз не обичам да ме разочароват.
Снейп полека избута Джейн встрани от себе си, за да може поне малко да я прикрива с тялото си.
- Как разбрахте, господарю? – попита Снейп, сякаш това беше най-важното нещо на света. С периферното си зрение Джейн видя как професор Дъблъдор отново стана невидим. Очевидно Сивиръс се опитваше да му печели време.
- Как разбрах ли? – разгневи се Волдемор – Не от някоя от вашите безценни легалимантски главици. Не, Сивиръс, издаде ви езика на тялото.
Джейн с ужас си спомни как Сивиръс я докосна по-рано. Никой от тях не отдаде внимание на този жест, защото вече бяха свикнали един с друг. Тя все пак можеше да замаже положението, като се опита да се отскубне и го изгледа гневно, но едва ли Волдемор щеше да се хване на такава едностранна симулация.
Втора светлинка се разби в щита на Волдемор. Този път той дори не си направи труда да разкрие невидимия професор, а само се засмя маниакално. Благопристойните бели магии а Дъмбълдор нямаха шанс да преминат през щита му. Трябваше някой да действа мръсно. Или тя, или Сивиръс.
Тя посегна за пръчката си и внимателно се прецели.
- Авада Кедавра! – извика, но заклинанието нямаше достатъчно сила за да направи нещо повече от това да му опърли мястото, където трябваше да се намира носа му.
Черния Лорд се засмя с гърлен смях.
- Малко момиченце, не са ли те учили в училище как се правят тези заклинания? Разбира се, че не. С директор като този. Бела винаги казваше, че когато прилагаш непростимо проклятие, трябва наистина да го искаш. Нека ти покажа.
- Авада Кедавра! – изрева Волдемор и зелената светлина изскочи от пръчката му в посока на Сивиръс.
Джейн имаше около секунда за реакция. Не можеше да го изблъска от пътя на зеления лъч, не беше достатъчно тежка. Остана само един изход. Тя се хвърли пред него и веднага падна, покосена от проклятието.


* * *


- Нееее! – извика Сивиръс като последния идиот. Все едно нямаше по-адекватна реакция за него. Любимата му беше мъртва, а той само стоеше като вкаменен на мястото си, без да се опита да направи нещо.
- Авада Кедавра! – изрева той след малко, но Волдемор само направи крачка надясно и избегна проклятието, което се разби в стената.
Завърза се ожесточен дуел, от едната страна на който бяха Сивиръс и професор Дъмбълдор, а от другата омразния Волдемор.
- Инкацерус!
- Круцио!
- Авада Кедавра!
Заклинанията се блъскаха в пода, стените и мебелите, които се пръскаха с трясък, но никой не беше достатъчно точен, за да уцели противника. На Сивиръс бяха започнали да му текат сълзи от очите, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да се дуелира.


* * *


Джейн се размърда неспокойно от шумотевицата и отвори очи. Отначало не можеше да се ориентира къде е попаднала и защо лежи на земята. После си спомни – бяха объркали плана, Волдемор се опита да убие Сивиръс и тя застана по средата между него и проклятието. Защо обаче беше все още жива? И защо нещо й мокреше по лицето?
Тя прокара бавно показалец под носа си и се втренчи в кръвта по пръста си. Изведнъж й стана ясно – родовото проклятие се беше сблъскало с непростимото проклятие и беше му попречило да изпълни действието си, давайки й малка отсрочка. От тази отсрочка зависеше да спаси живота на двамата си спътници и да проведе личното си отмъщение.
Надигна се внимателно на лакът и огледа дуелиращите се. Никой не й обръщаше и грам внимание, мислейки си съвсем справедливо, че тя вече не е между живите. Джейн изпълзя с лакти и колене назад към стената и подпря гръб на нея. Затвори очи, за да си припомни всички злини, пречинени й от Волдемор, всички нейни близки, които бяха загинали от ръката му. След като омръзата плъсна из тялото й, тя внимателно се прицели, изчака го да отбие едно заклинание и извика с глас, сякаш идващ от отвъдното:
- Авада Кедавра!
После изгуби съзнание.


* * *


- Професор Дъмбълдор, тя е жива! – извика Сивиръс и се втурна към нея.
Директора, който вече беше съвсем видим, беше коленичил над Волдемор и търсеше пулс.
- А пък той е съвсем мъртъв. – весело каза професор Дъмбълдор и тръгна към Джейн и Снейп.
- Нека да видя. – Дъмбълдор напипа пулса й, после измагьоса и поднесе до устата й огледалце, което се запоти. – Жива е, но цялата е в кръв. – обобщи той очевидното – от носа, устата и ушите й течаха вадички кръв. Двамата се опитаха да я изправят и видяха, че там където беше седяла, също имаше лепкаво червено петно.
На всичкото отгоре, на вратата се думкаше:
- Отворете, в името на господаря!
- Какво ще правим? – попита Снейп
- Ти вземи Джейн и скочи с нея през прозореца. Заведи я право в „Свети Мънго” и им кажи за отварите, от които се повлиява. Чакам те след половин час пред Входната врата на Хогуортс. След това ще ударим.
Сивиръс само кимна и взе Джейн на ръце, както в онзи ден, преди за започне учебната година. Директора му подаде пръчката в дясната му ръка и счупи прозореца със заклинание. Под музикалния съпровод на хиляди падащи стъкълца, той стигна до прозореца и си направи магията за леко падане. После скочи и меко се приземи на ливадата. Притича през двора, направи си дупка в оградата и нейните заклинания с пръчката, която още държеше под краката на Джейн и щом излезе от двора на имението, се магипортира.
Като в треска прекрачи витрината, през която се влизаше в „Свети Мънго”. Като видя толкова кръв, дежурната веднага извика Спешна помощ, които едва я откопчиха от ръцете му. Той тръгна след тях, като им казваше с кои отвари спира кръвотечението. Накрая се насили да каже и кое заклинание я е поразило:
- Беше Авара Кедавра.
- Не може да бъде! – сепна се помощник-лечителката – Сигурно го е направил някой не много сръчен магьосник.
- Черния Лорд го направи. – отговори Снейп, което накара всички от спешния екип да се втрещят. – Ползвайте отвара за подсилване за спирането на кръвта. – допълни той, като ги видя, че се чудят какво да правят. – И по-бързо я занесете в някоя манипулационна.
Лечителите дойдоха на себе си и продължиха да направляват тялото й, вдигнато един метър над земята, към спешния кабинет. Когато стигнаха там, понечиха да затръшнат вратата пред него, но той се възпротиви:
- Искам да помогна, разбирам от отвари.
- Добре. – съгласи се главната лечителка – Вземете от шкафчето, които отвари смятате, че са нужни.
Той отиде до показаната му мебел и започна да подбира шишенца – първо подсилващата отвара, после тази за спиране на кръвотечения, за всеки случай, и „животворната” отвара. Сложи шишенцата на масичката до големия плот, на който лежеше Джейн и предложи:
- Дайде й първо две дози от подсилващата, после една доза против тремор и най-накрая животворната. Давайте й ги през половин час в продължение на три часа. После минете само на животворна. Ако кръвотечението не е спряло, дайде й от кръвоспиращата.
Лечителите го гледаха объркано и после обърнаха глави към началничката си за потвърждение.
- Правете каквото той казва. – кимна тя – Това е най-добрия й шанс.
- Ще дойда да я видя, веднага щом мога. – обеща той и тръгна към вратата
- Чакайте, как да ви потърсим, ако имаме нужда от вас?
- Ще бъда някъде около замъка Хогуортс. Адресирайте писмата до професор Снейп. – и затвори вратата след себе си.


* * *


Боя мина както се и очакваше – без особени трудности. Смъртожадните бяха така разкоординирани и уплашени от отсъствието на господаря си, че се държаха повече като подплашен добитък, отколкото като армия. Въпреки, че Бела Лестранж пое командването, доста от хората не бяха склонни да я послушат и бяха съответно пленени и пратени за Азкабан.
За Снейп това не беше предизвикателство, той много повече се притесняваше за съдбата на Джейн. Веднага щом обърнаха смъртожадните в бягство, той помоли директора да се отлъчи и веднага се магипортира до болницата.
Състоянито на Джейн се беше стабилизирало, но още не беше дошла в съзнание. Вече бяха спрели подсилващата отвара и отварата против тремор, както и преливането на кръв и я държаха само на животворна отвара. Той остана да спи там през нощта, а на сутринта го събуди братовчедка й Алисън, която беше дошла веднага след като бяха изловили и последния смъртожаден.
- Как сте, Алисън? – попита Снейп, като се надигаше от креслото, на което беше спал
- Не моето здравословно състояние е това, за което съм дошла да говорим. – тросна се тя – Какво се е случило на братовчедка ми?
- Черния Лорд я улучи с проклятието Авада Кедавра. – отговори той
Алисън изтръпна.
- И е още жива?
Сивиръс кимна:
- Поддържат я с отвари. Надявам се да са достатъчни, за да се събуди, но едва ли ще се окажа прав. Смятам, че ще е нужно още нещо, нещо, което сега ми убягва. Кажете, Алисън, имате ли някакви особени магически способности? Освен легалимантията.
- Как разбрахте?
- Беше просто щастливо допускане. Ще отречете ли?
- Не.
- Всички в семейството ли го имате?
- Доколкото знам, да.
- Джейн говореше за някакви родови проклятия, знаете ли нещо по въпроса?
- За тези истории, дето нямаме мъже в рода ли? И аз съм ги слушала от майка ми и лелите. – отсече тя, не особено доволна от разпита
- Знаете ли нещо повече? – упорстваше Снейп
- Не. Джейн се интересуваше повече от мене от семейната история.
- А на вас лично случвали ли са се неща, които не се случват на обикновените магьосници?
Алисън се замисли, но след малко отговори:
- Заклинанията, които правя, понякога се объркват. Особено безсловестните. Винаги съм го отдавала на разсеяност от моя страна, но може би не е само това. – тя замълча - Понякога, в много редки случаи, се насочват обратно към мене.
- Знаете ли причината за всичко това?
- Съжалявам, не.
- Ще трябва да попитам и леля ви за същите неща. Ако трябва, предупредете я. Трябва да разберем всичко това, за да разберем как да я лекуваме.
Снейп се замисли. Беше очаквал Алисън да знае повече от Джейн, но битката още не беше загубена.


* * *


След още половин ден будуване около леглото на Джейн, Сивиръс реши, че едва ли й е особено полезен тук и убеди Алисън да го заведе при леля им. Възрастната жена го посрещна с прегръдка, очевидно информирана от директора и Алисън какво е направил за племенницата й. Побърза да го настани пред огнището, тъй като навън беше мъгливо, и поднесе чай с курабийки. Сивиръс едва се ансили да изяде една, защото си спомни, че Джейн беше направила такива в началото на учебната година.
Тъй като мълчаха твърде дълго, Алисън се обади:
- Лельо, професор Снейп иска да те пита за семейната история и нашите особености във връзка със състоянието на Джейн.
- Смятам, че именно в това се крие ключа към възстановяването й. – додаде той – Така че ви моля да ми разправите всичко за семейството, което знаете.
- Едва ли повечето неща ще ви се видят интересни. – поколеба се леля Шарлот – Но все пак ще ви разкажа. Нашия род е започнат от вещица на име Аманда Ъндед шест поколения преди мен. Тя е имала мъж и две дъщери, но мъжа й загива – удавя се в реката. Нещастен случай. С едната дъщеря не е известно какво се е случило, но другата е била пра-пра-прабаба ми. Оттук следва дълга история, в която са се родили много момиченца с фамилията Ъндед. Голяма част тях оцелели, но малко дали потомство. Виж, с мъжете им все нещо се случвало – дали ще е змейска шарка или пък някой нещастен случай, обаче жените Ъндед оставали без мъж много рано. Тъй че ако търсите нещо от родословието, което да ви е от помощ, търсете го по женска линия. Мъжете н не са от значение в случая. Аз не познавам баща си, нито пък Сюзън. Дори не бяхме сигурни, че е един и същи. Майка ми мълчеше по въпроса. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви предложа.
- Моя баща пък загина по време на експедиция. – каза Алисън в подкрепа на лелините си думи.
- А къде са живели предците ви? – попита той
- О, къде ли не. – отговори лелята – Ние с майка ми живеехме в Дарбишър, а баба ми – в Съсекс. Изглежда всяко ново поколение в стремежа си да се отдели от предишното, отиваше да живее в друго графство.
Сивиръс я разпита и за специалните й умения, но не изкопчи повече, отколкото му беше казала Джейн. Постоя още половин час от учтивост и тръгна за Лондон, като каза, че отива в Лондонската библиотека.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by .arris on Сря 11 Сеп 2013, 18:47

Поздравления за фика!
Не съм прочела всичко – но съм на път да го направя.
Омразно ми бе когато Джейн припадна и последвалия диалог със Сивъръс. Някак ми се струваше ненамясто. Като по турските сериали.
Никакви критики към стила ти, всичко е шестица. Ако забележа нещо, ще пиша. Продължавай!
Фен
Нели

.arris

Брой мнения : 2
Registration date : 10.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Пон 16 Сеп 2013, 03:55

Добре, мисля, че във връзка с предната ми забележка, има подобрение! Хареса ми как се вкарват повече детайли за психологията на Волдемор, как например се споменава, че не бива да му се вярва, че не е справедлив, а и после, доста ми хареса, че се казва, че гледа безразлично, пак е по-голямо навлизане в персонажа, как му се долавя гнева, надменноста, просто експресията в реакциите, действията, наличието на мисли, кара героите да оживеят и от фон да се превърнат във важна част от историята. По същия начин ще коментирам и за наличието на повече разсъждения и по-задълбочено участие от страна на Дъмбълдор, подобрява героя. Колкото до сюжета, непредсказуем е, вкарва достатъчно напрежение, дори шок - THE FUCK случилото се с Волдемор ме шашна?!?!? И после комичната сценка с пулса ме разби. :Д И сега най-после малко повече за родовото проклятие, общо-взето съм доволна Smile ЩЕ се радвам, ако вкараш малко повечко и Бела, примерно как се чувства от отсъствието на Лорда, как води атаката, но това си е твой личен избор, де, може да искаш да оставиш битката им на по-заден фон.

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 24 Сеп 2013, 02:26

Извинявайте, бях пропуснала една глава.


ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

ТЪРСЕНЕТО



Сивиръс захлопна с нарастващо нетърпение поредната дебела книга – беше „Родови проклятия по нашите земи”, том трети. Беше се надявал поне тук да прочете нещо повече за родовите проклятия, които засягат жените, но за негово съжаление нямаше нито думичка по въпроса. Беше преровил „Кръвопускащите проклятия”, „Мистерията на прокълнатите” и дори бозавия псевдо-наръчник „Какво да правим, ако сме прокълнати?” само за днес. Библиотеката затваряше и той отиде да върне книгата, като вече правеше списъци в главата си кои книги ще чете утре. Но полето беше твърде широко, а неговата информация по въпроса - много оскъдна. Работата още повече се усложняваше от това, че сигурно самата Джейн беше ровила в същите тези томове по-рано и не беше намерила нищо, което и с малко да се доближава да познатите й симптоми.
Беше разпитал лечителите след едно свиждане на Джейн, но дори специалистите по проклятия, които я лекуваха, не можаха да му кажат нещо конкретно. Значи, помисли си той, имаше си работа с малко разпространен феномен и едва ли някоя книга можеше да му помогне.
И все пак, професор Снейп рови в библиотеката в продължение на три дни, погледна и в забранения отдел, където се пазеха най-опасните книги по черни магии, но без резултат. Потърси и за почти изцяло женските родословия, но намери само някакъв материал за самовилите и самодивите, които се срещаха основно на континента.
Добрата, а същевременно и лошата новина беше, че за тези три дни състоянието на Джейн не се беше изменило.
На третия ден той се прибра в училището оклюмал и отиде при директора, за да сподели с него неуспехите си и да поиска съвет какво да прави. Беше го търсил в продължение на два дни, но професор Дъмбълдор беше неоткриваем. Най-напред членовете на Ордена го мъкнеха по партита по случай победата над Лорд Волдемор, после пък ходеше да дава показания на комисиите за разследване на непозволено прилагане на непростимите проклятия. Сивиръс му беше казал през зъби, че ако спомене името на Джейн или неговото пред комисията, той още начаса ще си подаде оставката като преподавател, така че поне него не го закачаха. Засега.
В стаята на Джейн се бяха появили съответните инспектори, взеха пръчката й за проверка, след което се оказа, че с тази пръчка са извършени множество опасни и смъртоносни заклинания. Снейп ги излъга, че е намерил пръчката когато са излизали от имението и това, както и факта, че Джейн нямаше къде да им избяга, накара комисията да я остави на мира за момента.
Снейп застана като наказан пред бюрото на директора, без да каже нищо. На помощната масичка имаше изобилие от сребърни дрънкулки, някои от които с известно предназначение. Подтисна импулса си съвсем леко да махне с пръчката си към масичката и за да не се изкушава, отклони поглед от тях.
- Професоре, - започна той – идвам да докладвам, че не открих нищо в библиотеката.
След това замълча и гузно наведе глава.
- Сивиръс, моля те, не се отчайвай. Ще разберем как да я излекуваме, само имай търпение.
- Търпението ми привършва, директоре. – призна си той, като се намръщи. – Знам, че имате много работа, но намерете малко време и за Джейн.
- И да правя какво? Да обикалям на празни обороти като теб? Между другото, провери ли лелята с легалимантия?
- Да, и не научих кой знае какво. Или крият някаква страхотна тайна, или не знаят повече от това, което са ни казали. Лично аз съм за второто.
- Не се притеснявай, ще намерим лек. – опита се да го успокои директора
- Но времето й изтича. – избухна Сивиръс – Не е ясно колко време имаме, преди...
- Не мисли за това, Сивиръс, - меко го посъветва Дъмбълдор. – Това, което е чудното в нейния случай е не кога ще си отиде, а това, че изобщо е жива. Ще поръчам да й изпратят още лечители. Не забравяй, Сивиръс, лечителите си разбират по-добре от работата, отколкото ти и аз разбираме от тяхната. Сега ако нямаш повече какво да кажеш, ще трябва да ме извиниш. Трябва да напиша писмо-разрешение за Рейвънклоуските дечица, които ще свирят на едно парти по-късно днес. Приятна вечер.
Снейп промърмори нещо и тръгна към вратата. Беше информиран, че малките Рейвънклоуски хлапенца са идвали на свиждане на Джейн в негово отсъствие, което той беше отчел като факт, нямащ никакво значение. Сега обаче се замисли. Имаше нещо, свързано с дом Рейвънклоу, което беше забравил и то го човъркаше отвътре.
Може би щеше да е полезно да намине да види децата.
- Професоре, - спря се той на дръжката на вратата – къде е това парти?
- В графство Йоркшир, на площада на едно малко селце на име Блек Ривър. Сигурен ли си, че искаш да отидеш на парти в такова състояние?
- Определено. – отговори Снейп и побърза да настигне изпуснатата си мисъл, отлетяла през вратата


* * *


Купона продължаваше вече час и на Снейп започваше да му писва. Беше изслушал куп кавъри на Орисниците, някои по няколко пъти, както и собствените им „песни”, които звучаха доста еднотипно. Публиката обаче ги харесваше, защото скандираше и ръкопляскаше след всяка песен. На „Полета на орела” пък запалиха върховете на пръчките си и се поклащата в такт с музиката.
Изобщо, феновете бяха доста дразнещи – разхождаха се нагоре-надолу с пунш в ръка, приказваха и се хилеха на висок глас, а някои се бутаха в тълпата, докато танцуваха. Някаква жена дълго зяпа към него в опити да го накара да я забележи и да танцуват, но на него накрая му писна да се прави, че не я вижда и й се намръщи.
Тъкмо когато шумотевицата окончателно приключи, той се опита да се провре през тълпата и стигна почти до бекстейджа, където беше разпъната палатка, но магигардовете не го пуснаха по-натам. Дори когато се представи и каза, че е учител на групата, не му повярваха. Вече си мислеше да се разправи с охраната посредством заклинания, когато видя излизащия от палатката Антъни.
- Господин Стоун! – провикна се той. Никаква реакция. – Антъни!
- Професор Снейп! – обърна се изненадано момчето – Какво правите тук?
- Трябва да говоря с групата. Спешно.
- Да, разбира се, сега ще ви заведа.
Охраната ги изгледа навъсено, но Антъни им каза, че професора е с него и нямаше как да не ги пуснат.
Как се променят нещата, помисли си Снейп. До вчера той беше ръководител на дома им, а сега малкия като приятел на групата го въвеждаше зад кулисите.
- Професор Снейп! – провикна се и Лили, още щом го забеляза – Изненадана съм да ви видя тук.
По лицето й се четеше, че направо го е смятала за невъзможно.
- Не ни носите лоши новини от доцент Ъндед, нали? – попита едно от другите момчета, май че беше Август
- Не. – отговори кратко Снейп – Състоянието й е все същото. Дойдох, за да поискам вашата, хм, помощ, за нещо.
- Какво е то? – скочи на крака Лили, която до този момент си беше почивала на едно канапе
- Обещах на доцент Ъндед да обърна замъка с краката нагоре.


* * *


- Професоре, защо имате нужда именно от нас, за да търсим заедно? – попита Лили като най-смела от всички
Беше обяд и по коридорите на замъка нямаше жива душа, ако не се броеше групата от малолетни музиканти, Сивиръс и Антъни. Учениците все още не бяха върнати за продължаването на учебната година, а пък учителите бяха отишли да искат оставката на Министъра на Магията. Дори столовата не работеше.
- Защото, госпожице Смит, отдавна не съм на вашия ученически акъл и нямам представа какво би направила ученичката от преди четиридесет години, която ме интересува.
- Коя е тази ученичка? – попита дългокосото русо момче, което не личеше да притежава някакъв, пък дори и ученически, акъл
- Сюзън Ъндед. Майката на вашата ръководителка. – отговори Снейп, доколкото му позволяваше учтивостта. Изобщо, днешните младежи не бяха свикнали да се обръщат с „господине” и „сър”, а той не можеше да им направи забележка, защото наистина разчиташе на тяхната помощ.
- Какво е направила тя? – попита Август
- Скрила е някъде малък предмет, вероятно таен дневник или тетрадка. Сигурно е в някоя от стаите в общежитието на вашия дом.
- И смятате, че там пише нещо важно, така ли... професоре? – малката изглежда беше доловила желанието му за учтиво обръщение. Дали пък нямаше някаква дарба за легалимантия?
- Доцент Ъндед смята така, госпожице Смит.
- Тогава трябва да погледнем и в Нужната стая. – прекъсна ги другия дългокос младеж, Джери
- Погледнете където е необходимо. Аз смятам да дойда с вас до кулата на Рейвънклоу, за да претърсим момичешките спални и общата стая.
- Но, професоре, - поколеба се Лили – нали знаете, че мъже не могат да влизат в женските стаи?
- Това не е съвсем вярно, госпожице Смит. Има съвсем просто заклинание, което може да се използва за целта. Просто повечето тъпаци така и не го овладяват. И така, ако няма други въпроси и допълнения, да вървим.
Когато се качиха в Общата стая, Сивиръс огледа критично кочината, която беше оставена там. Вярно, че евакуацията беше проведена съвсем набързо, но никой не си беше направил труда да махне с пръчката, за да оправи. Тъмносините фотьойли бяха разхвърляни навсякъде, по пода се валяха опаковки от лимонадени пчелички, синия килим беше нагънат на места, а в един ъгъл бяха оставени камари скъсани мантии и обувки.
Сивиръс само вдигна вежди, обаче Лили се изчерви цялата. Тя посегна към магическата пръчка, но преподавателя я спря:
- Да не си усложняваме живота. Ще подредим после.
Той вдигна магическата си пръчка и произнесе:
- Акцио дневника на Сюзън Ъндед!
Нищо не се случи.
- Акцио книгата на Сюзън Ъндед! Акцио тетрадката на Сюзън Ъндед!
В Общата стая не помръдна нито прашинка.
- Е, значи ще трябва да търсим по трудния начин.
Започнаха да тършуват по всички ъгли, прегледаха книгите и библиотеката. След един час стаята беше десет пъти по-разхвърляна, а напредъка - нулев.
- Време е да проверим и спалните. – отсече Снейп и лениво махна към кочината, която моментално се подреди.
Тръгнаха към стълбите, които се намираха вдясно от статуята на Роуина Рейвънклоу, но спряха пред самото стълбище.
- Аз ли трябва да ви просвещавам? – попита мрачно Сивиръс - Е, добре, щом е така.
Той се наведе към тавана на стълбището и започна да го оглежда.
- Важното е да видите къде е приложена магията – назидателно каза той. – Ето, тук има малка кръгла вдлъбнатинка. Освен това, заклинанието трябва да е безсловестно.
Той махна с пръчката си, но нищо не се случи.
- Хайде, давайте напред. – подкани ги той
Лили като най-смела направи крачка напред, и както се очакваше, стълбите не се промениха особено. Август пристъпи след нея, готов във всеки един момент да бъде изхвърлен навън. Това обаче не се случи. Очевидно магията действаше отлично.
След него на стълбището излязоха Джери, Сет и Евфем.
- Това е наистина забележително, професоре! – удиви се Август – Всички в Слидерин ли знаят това заклинание?
- Не всички, разбира се. Заклинанието е доста сложно, особено заради това, че не се произнася. А колкото и да е добър моят дом, все пак, както и другите, е съставен предимно от имбецили.
- А как спирате момчетата да не се преселят в момичешките спални? – попита Лили – На много от нашия дом им се иска да се набутат при момичетата и да им изхвърлят гримовете в тоалетната, примерно.
- Антъни, - обърна се Снейп към момчето, което още седеше в Общата стая – ела при нас, не се стеснявай. Обясни ни защо не би влязъл в момичешките спални.
- Лично аз не бих посмял, сър. – едва пристъпи той на първото стъпало - Ако момичетата ни спипат, започват да упражняват проклятия върху нас, сър.
- И вие не правите нищо по въпроса? – обърна се към професора разтревожения Евфем
- Не, господин Форест, не правя. Момичетата ми са петкратни шампионки в състезанието по проклятия за девойки. Все някак трябва да се тренират.
- Госпожице Смит, ще обясните ли как действа заклинанието? – попита той изведнъж
- Но, сър, аз не знам как действа. – притесни се Лили
- Разбира се, че знаете. Хайде, обяснете ни. След това ще ви помоля да поговорим на четири очи.
- Добре, професоре. – каза тя с нарастнала уплаха – Заклинанието е Puella Introire (влиза момиче, лат.) и докато го прилага, човек трябва да си мисли, че е от женски пол.
- Правилно, госпожице Смит. А сега да вървим.
Разровиха една по една всички момичешки стаи, включително бившата стая на Лили, която беше делила с Луда Лъвгуд, където намериха солиден запас от коркови тапи, скрити в кухата табла на леглото, но от дневника нямаше и следа. Когато се отправиха към момчешките спални, Джери и Сет решиха да отидат до Нужната стая.
След като момчешките стаи също бяха претарашени, а колекцията от намерени вещи се увеличи с три списания с голи мъгълки и няколко миниатюрни автомобилчета, всички, включени в търсенето, се събраха пак в Общата стая, за да си починат.
- Няма нищо в нужната стая. – обясни Джери – Вратата не се показа, когато си мислех за тайния дневник. За всеки случай влязохме вътре и пробвахме да го призовем, обаче не стана.
- Ако така проверяваме помещение по помещение, ще ни трябва доста време да претърсим замъка. – въздъхна Снейп – А пък и Сюзън едва ли би го скрила в някоя случайна пролука зад доспехите. Най-малкото, рискува да забрави къде точно е бил и да не може да го намери после. Следователно трябва да търсим на някое място, което е било важно за нея, както и често посещавано.
- Аз се сещам за едно такова място. – обади се Лили
- Така ли? И кое е то? – попита я Евфем
- Библиотеката, разбира се.
Командата, вече доста уморена, се завлачи към библиотеката. Въпреки, че беше заключена, не беше трудно да влязат – професор Снейп знаеше с какви заклинания я заключват, както и къде държат ключа.
Седмината влязоха един по един и се заоглеждаха. Книгите бяха акуратно подредени, без никакъв признак от хаос, за разлика от Рейвънклоуската кула. Сякаш някой грижливо ги беше подредил, преди да заключи. Това със сигурност беше мадам Пинс, която знаеше мястото на всяка книга тук.
- Дали да не изчакаме да си дойде библиотекарката? – попита Август – Изглеждаше доста наплашен от строгата мадам Пинс.
- По-добре не, иначе току-виж ни попречила да прегледаме недостъпния отдел. – реши Лили – И да направим кочина в библиотеката й.
- Добре, да опитаме. – каза Сивиръс. – Акцио дневника на Сюзън!
Отнякъде се чу тракане. Всички се ослушаха и след малко се втурнаха към източника на шума. Той идваше от пода пред една от секциите и звучеше все едно нещо се опитва да излезе. Лили махна с пръчката си към пода и оттам изхвърча нещо като малка книга, която се устреми към Сивиръс. Отпред беше написано със сребърни букви „Дневник на Сюзън Ъндед”. Той сложи книгата на близката маса и след като другите се скупчиха около нея, започна да я прелиства.
- Отначало ще я разгледаме. После ще четем по-подробно. – разпореди се професор Снейп. Заразгръщаха страниците една след друга, но скоро на момчетата им писна.
- Уморен съм и съм гладен. – оплака се Август – Иска ми се да хапна нещо.
- Нямам нищо. - намръщи се Снейп – Освен това и аз съм гладен.
Трябваше му време, докато успее да се настрои да мисли за такова банално нещо като храната и затова Лили го изпревари:
- Можем да отидем да поръчаме нещо от Продънения котел. Ако мрежата от камините още работи.
- Работи. - след кратък размисъл отговори Снейп.
- Хайде, елате с мен. – предложи Лили
- А, не. - възпротиви се Снейп. – Като единствено момиче, представляващо женската гледна точка, трябва да останете с мен да четете. Момчета, вие идете.
Той подаде на Антъни няколко лъскави монети – един галеон и по-дребни сикли. После затвори дневника и всички излязоха от библиотеката. След като надлежно я заключи и омагьоса, поеха към кулата на Рейвънклоу.
- Вие ще използвате камината в Общата стая, а ние с Лили ще седнем да четем. Ако някой друг иска да остане, няма проблем.
Никой от момчетата от Рейвънклоу не искаше да остане, а пък Антъни отговаряше за парите и с нежелание тръгна с другите. Сивиръс и Лили се настаниха на два фотьойла и започнаха да четат наред.
- Може ли да ми кажете какво конкретно търсим? – попита Лили
- Нещо, свързано с родословието на доцент Ъндед. – отговори кратко той – Или с произхода й, което е почти същото.
Лили кимна и продължиха с четенето. Книгата съдържаше всякакви момичешки работи, като рецепти за любовни отвари, преписани верижни писма и записи на коледните песни на Пийвс. Бяха стигнали някъде до средата, когато момчетата се завърнаха с няколко димящи канчета с манджа. Лили измагьоса прибори и чинии и временно оставиха книгата настрана, за да нападнат яденето.
След като ометоха всичко, този път тримата с Лили и Антъни се заеха да четат другата половина, а останалите насядаха по фотьойлите да се греят пред камината.
Снейп попадна на някаква стара записка, която го накара да се засмее:

“А пък мама ми казва, че когато се омъжа, трябва да накарам съпруга ми да вземе нашето фамилно име. Къде ще намеря толкова луд мъж?
Какво ли знае пък мама? Дори не си спомням баща си, с каквото и име да е бил, така че смятам да направя както аз реша…”

- Вижте, професор Снейп! – прекъсна го Лили и посочи друг запис на съседната страница.
Той отклони поглед и набързо го прочете. Ставаше въпрос за някаква история, която Сюзън беше чула от баба си за нейната баба. Въпросната старица на преклонната възраст от деветдесет години й беше доверила, че баба й като малко дете се била разболяла от много силна мантикорова треска. Никой не смятал, че детето ще оцелее, обаче бабата, въпросната Аманда Ъндед й направила отвара, в която сложила едно малко черпаче от собствената си кръв. След няколко часа детето се оправило.
Сивиръс скочи от фотьойла и захлопна дневника.
- Разбрах какво трябва да търся. Ти, Смит, дочети дневника и виж дали ще намериш нещо подобно. Аз отивам пак в библиотеката.
Ето какво му беше убягнало, каза си той. Не ставаше въпрос за човешко проклятие. Хората не си пиеха един на друг кръвта. Това беше проклятието, следващо магическо създание. И той щеше да намери кое е то.
Прегледа отдела в библиотеката, посветен на магическите създания, но тя беше по-скоро ориентирана към грижите за тях. Снейп изруга, заряза книгата на масата и тръгна за Лондон.
Голямата библиотека беше пред затваряне, но той успя да уговори дежурните да го оставят един час, казвайки им, че въпроса е на живот и смърт. Поиска книга за женските магически същества и му дадоха един средноголям том. Той седна и започна да разгръща. Работата вървеше бързо, защото половината от съществата не бяха свързани с проклятия, а доста не бяха и човекоподобни. Той прелисти книгата докрая и се върна да изучава кандидатите, които беше избрал. Още с прочитането на първия го осени усещането, че е на прав път. В това време на стъклото на прозореца се почука. Той махна с пръчката си, за да отвори на една тъмносива сова, която му остави бележка и отлетя. Със свито сърце Сивиръс прочете бележка:

„Джейн се влошава. Нямаме много време.

Професор Дъмбълдор”


Въпреки, че почувства силна болка в гърдите, той седна и прочете всичко, което пишеше там. Върна книгата, каза „довиждане” на дежурните и излезе тичешком от сградата. После се магипортира.
Директора стоеше с уморен вид на бюрото си и преглеждаше някакви пергаменти, когато Сивиръс влетя в стаята.
- Добре, че дойде. – директора бавно вдигна поглед от бюрото – Казаха ми, че пулсът на Джейн изведнъж е станал неравномерен и има проблеми с дишането. Дават й не повече от двайсет и четири часа.
- А аз разбрах как мога да я излекувам.
- Как? – директора впери поглед в него
- Трябва ми кръв от баншия.
Дъмбълдор примигна няколко пъти.
- Извинявай, баншия ли каза? Знаеш, че не разполагаме с такава. Никъде в магическия свят няма.
- Знам. Затова ще ида да си я взема сам.


_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 24 Сеп 2013, 02:28

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

ПРЕГОВОРИ С БАНШИЯ



Над хълмовете беше тъмно и духаше студен вятър. Морето беше доста далеч, но въпреки това соления въздух понякога достигаше до местността. Тази вечер вятъра идваше откъм морето и донасяше мириса на сол и водорасли.
Сивиръс се измъчи доста, докато се изкачи на най-високия хълм, после изчака дишането му да се нормализира и започна да се ослушва. Нощта беше хладна и безлунна, а небето - покрито с облаци. Той наруга наум ирландския климат – караше го да се чувства все едно е попаднал в Чистилището. Някъде в далечината лаеше куче, после се обади сова. Стана тихо. Изведнъж далечен вопъл разцепи въздуха. Това беше и сигнала, който Сивиръс чакаше.
- Ейслин! – провикна се той с магически увеличен глас – Ейслин, появи се, идвам с молба за помощ!
Отговори му само ехото.
- Ейслин! – извика пак той
Вятъра утихна и отнякъде долетя звук от хлопки на овце.
- Стига си викал, чух те още първия път. – каза висок женски глас зад него
Той се обърна сепнат и видя млада жена, облечена в наметало с качулка. Косата й беше тъмна, а кожата й – бяла, доколкото можеше да се прецени на разсеяната светлина от близкото село. Беше прочел в библиотеката, че това е баншията, която най-често е била забелязвана от хора и се надяваше, че ще бъде поне малко по-дружелюбна от сестрите си.
- Кажи, смъртни, защо си решил да нарушиш спокойствието ми? – вдигна предизвикателно вежди жената
Снейп се поклони и отговори:
- Съпругата ми е много болна. – беше първото, което изтърси - Дойдох да искам помощ.
- Виждам. – отговори тя – И смяташ, че аз мога да ти помогна.
- Да.
- А защо смяташ, че ще искам да ти помогна?
- Защото това ми е последната надежда. Рода й произхожда от жена, наречена...
- Аманда Ъндед! – довърши тя. Очевидно владееше легалимантията не по-зле от него. – Тя беше една от най-близките ми приятелки. Жалко, че свърши така.
Той понечи да попита как точно е свършила, но образите дойдоха направо в главата му – огромен клокочещ кратер на вулкан и жена, която скача в него. Предвид, че съзнанието му беше заключено, той се възхити на легалимантските й способности.
- Не знаех, че рода на Аманда е просъществувал толкова време. - учуди се тя на глас
- Всъщност – позволи си той тази вметка, - е на път да свърши с жена ми, която е последната от него. Ако не броим по-възрастната й братовчедка й. – добави бързо той, сетил се навреме за легалимантията
- И как точно мога да ви помогна, мистър Ъндед? – тя изглежда се наслаждаваше на това, което казваше
Снейп отвори уста да я поправи, но моментално я затвори. Не беше сега времето да се ежи.
- Трябва ми от твоята кръв, но не знам колко. Надявах се ти да ми кажеш.
- Дори да ти дам от нея, това не е гаранция, че ще я излекува. Може дори да й навреди. Както може би знаеш...
- Кръвта ви е отровна. Да, знам. Но нямам друг изход. Моля те, помогни ми.
- За да ти помогна, трябва да знам от какво страда жена ти.
- Тя...
- Спри дотук! – изпищя баншията – Някой я е нападнал с непростимо проклятие и тя е още жива?
- Не беше просто някой, беше Черния Лорд. Предполагам, че вашия вид не обича да е прицел на проклятия.
Ейслин остана мълчалива. Снейп се опита да надзърне в съзнанието й, но не успя. Порови се по-дълбоко и пак не видя нищо. Тази жена определено го плашеше.
- И сега, щом Черния Лорд го няма, кой ще защити нас, създанията на нощта?
Беше ред на Снейп да замълчи. Щеше да е лошо да каже каквото и да е, щом тя е разчитала на бившия му господар за закрила. Само се взря в тъмните й очи с настойчива молба наум.
- Гледам в бъдещето ти, мистър Ъндед. – каза тя накрая – И виждам някои доста интересни неща.
- Нима бъдещето ми е предопределено? – попита той. Никога не беше вярвал в пророкуването.
- Ще бъде, ако аз се съглася да ти дам от кръвта си. Замисли се. – тя започна да предава картини в съзнанието му – Сватбата му с Джейн, преподаването им заедно в училище, раждането на няколко деца, връщането й към музиката, факта, че тя винаги ще е по-известна от него и че всички ще бъдат преследвани от проклятия.
- Спри! – извика този път той – Защо го караш да изглежда толкова черно?
- Защото може и да бъде. Ти вземаш не обикновена жена, а една от нас, макар и смъртна. Ще можеш ли да понесеш всичко, което тя ще ти донесе? – и го изгледа изпитателно. Явно виждаше, че той се бори със себе си.
- Ще мога! – отсече той накрая – Това си е моята жена!
- Поздравления, мистър Ъндед. – ухили се зловещо баншията - Спечелихте няколко унции от кръвта ми.
Тя поряза китката си, откъдето започна да капе гъста кръв, а той измагьоса стъкленица и й я подаде.
- Три глътки за теб. Останалите за жена ти.
Той колебливо надигна стъкленицата, тя кимна. Отпи една глътка – кръвта беше пареща, изгаряше устата и вътрешностите му. Втората глътка усили ефекта на първата и той имаше чувството, че след малко ще изгори целия. Третата глътка го повали на земята.
- Сега ще бъдеш достатъчно силен за нея. – каза му тя – Довиждане, мистър Ъндед, пак ще се видим.
И го остави на поляната, докато той се давеше за въздух. Преди да му причернее, успя с последни усилия да се магипортира пред „Свети Мънго” и да подаде ръката със стъкленицата през прозореца.
След по-малко от половин минута спешния екип му се притече на помощ – вдигнаха го от земята и го заведоха в манипулационната, където по-рано бяха приели Джейн. Той успя със знаци да им покаже, че има нужда от вода. Когато си възвърна говора, им каза с отпаднал глас:
- Дайте от тази кръв на Джейн Ъндед, но не й я преливайте. Нека я изпие чиста, без отвари. Сложете ме да легна в нейната стая, но не ми давайте нищо.
Обърканите лечители се опитаха да спорят, но той настоя на своето. Накрая се наложи да извикат главната лечителка и да й обясни, че кръвта е последната надежда на Джейн и ако не му вярва, да се свърже с професор Дъмбълдор.
Качиха го горе в стаята на Джейн и той проследи как й дават кръвта. После се замисли и за себе си. Какво щеше да стане, ако кръвта му въздействаше зле? Можеше да си отиде от едното нищо. Можеше баншията нарочно да е искала да го отрови, а защо не да отрови и Джейн? Не, тръсна глава той. Тя му каза в прав текст, че кръвта й е отровна. Той лично щеше да е виновен, ако двамата се отровеха.
Наложи си да остане буден в продължение на колкото трябва време, но не успя докрай в начинанието си. Събуждаше се на всеки половин или един час, викаше дежурните лечители и ги питаше как е Джейн.
Някъде около час преди изгрев му казаха, че жизнените й показатели са се стабилизирали. Чак тогава той си позволи да си отдъхне и да заспи дълбоко.


* * *


Събуди се след малко повече от двайсет и четири часа – слънцето вече изгряваше. Огледа се и забеляза Джейн, която му се усмихваше. Тя понечи да стане, но той я спря с жест – изглеждаше толкова крехка. Вместо това той се надигна от леглото си и отиде със залитане да приседне на края на нейното легло.
- Как се чувстваш? – попита я той и хвана лявата й ръка
- Малко слаба, но усещам как се възстановявам. Професор Дъмбълдор и Алисън ми бяха на свиждане, но не ми казаха как са ме излекували. Лечителите пък мълчат като капи. Професор Дъмбълдор намекна, че всичко е твоя заслуга. Ще ми кажеш ли?
Сивиръс се замисли за момент дали е достатъчно силна, за да издържи историята. После се наруга наум – жената беше оцеляла след непростимо проклятие, едва ли нещо друго можеше да я повали.
- Оказа се, че имаш ирландска кръв. – подсмихна се той – Така че трябваше да отида до Ирландия, за да ти набавя още.
- Сивиръс, не се шегувай. – скастри го тя засмяна – Какво точно сте ми дали?
- Казах ти, кръв от ирландска баншия.
Джейн цялата настръхна.
- И как не съм се отровила?
- Самата ти имаш една трийсет и втора кръв от баншия. Братовчедка ти Алисън също. Прародителка ви Аманда Ъндед, за която ми разказа леля ти, е била баншия, която се е омъжила за простосмъртен, пренебрегвайки законите на вида си. Разбираш ли, вместо да роди деца от велик магьосник, тя е пожелала да се омъжи за най-обикновен мъгъл. Затова и си е навлякла проклятията, от които ти и роднините ти се оплаквате. Затова на теб заклинанията ти влияят не както трябва, братовчедка ти обърква заклинания, а леля ти омагьосва, без да иска.
- И как разбра всичко това?
- Баншията, от която взех кръвта, ми ги наля в главата, както се налива вино, докато аз се борех за въздух. Те са много добри в легалимантията, както вероятно се досещаш. Някои пък научих от дневника на майка ти, за който ми беше намекнала. А до останалите стигнах по пътя на логиката.
- Какво ти е направила баншията?
- Даде ми да пия от кръвта й.
- И ти я изпи? Нещо не разбирам.
- Историята е дълга.
- Мисля, че имаме време.
- Добре тогава.
Сивиръс й разказа за търсенето на дневника, за историята с бабата, която давала на внучката от кръвта си, за ровенето из библиотеката и разговора с баншията, както и че без кръвта той не би имал силата да издържи живота с потомка на баншия.
- Значи аз съм потомка на баншия? – обобщи тя, когато той приключи с разказването
- Да.
- И как още не си избягал?
- Както виждаш, не съм.
Докато Сивиръс и Джейн се надлъгваха, в стаята влезе специалистката по проклятия, за да я прегледа. Джейн запретна ръкавите на болничната си роба, за да може лечителката да огледа ръцете и краката й.
- Как се чувстваме днес? – попита тя, след като свърши с прегледа
- Добре. Само малко съм отпаднала.
- Щях да се притесня, ако не беше. Ти се възстановяваш от тежко проклятие, освен това кръвта от баншия не е безвредна. – тя стрелна с поглед Снейп, който й се намръщи. – Ще се почувстваш по-добре до седмица.
- Вие имате ли нужда от преглеждане? – попита го тя хладно
- На мен нищо ми няма. – предизвикателно отговори той
Лечителката само повдигна рамене, пожела скорошно оздравяване на Джейн и излезе. Няколко минути след нея донесоха храната – бульон за Джейн и овесена каша за Сивиръс.
Следобеда дойдоха на свиждане Лили и всичките пет момчета, включително Антъни. Носеха огромни букети цветя, няколко кутии с бонбони и дневника на майка й.
- Доцент Ъндед, колко се радваме, че сте добре! – извика Лили – Професор Дъмбълдор ни каза, че вчера сте дошла в съзнание, но едва сега успяхме да дойдем. Свирихме до късно, нали разбирате.
- Къде свирихте? – поинтересува се тя
- На партито на Дедалус Дигъл, с многото фойерверки. Няколко часа ги гърмя.
- Радвам се да чуя, че ви канят.
- Искаме да ви поканим и вас, да свирим заедно, веднага щом се възстановите. – каза Евфем
- Първо трябва да приключим учебната година. Няма ли да ходите на занятия скоро?
- Професор Дъмбълдор каза, другата седмица. – махна с ръка Лили - Нека първо Дедалус Дигъл си изгърми фойерверките и всички да се напразнуват. Мислите ли, че ще ви пуснат скоро? Искаме да ви заведем на парти.
- Опасявам се, че няма да ме пуснат поне още една седмица. – каза Джейн почти равнодушно. Явно не й се ходеше на парти чак толкова. – Ако се чувствам добре, ще се върна в училище.
- Съмнявам се някой да ти разреши. – Снейп постави ръка на рамото й – Най-важното е да се възстановиш. Аз ще ти взема часовете, така че не се притеснявай.
Учениците постояха около половин час, преди помощник-лечителката да им каже, че е време да си ходят. Обещаха да дойдат пак на другия ден и си тръгнаха.
Когато те си отидоха, Джейн протегна ръка към шкафчето до леглото и взе дневника.
- Предполагам си го чел? – попита тя
- Само до средата. После трябваше да тръгвам.
Тя прелисти стария дневник и прочете няколко реда. Сивиръс я гледаше и в главата му изплуваше една идея. Той се опита да я върне там, откъдето беше дошла, но не можа да се справи достатъчно бързо.
- Какво има? – попита го Джейн
- Нищо. – отговори той и докосна панделката на един от букетите
- Не е нищо. Гледаш ме особено.
- Не те гледам особено.
Тя го погледна изпитателно.
- Добре, де, добре. – предаде се той – Таквоз… исках да те попитам дали искаш да се омъжиш за мен?
Джейн зяпна.
- Сигурен ли си, че си добре? Да не си вдигнал температура от онази кръв?
- Нищо ми няма, Джейн. Казах на баншията, че си ми съпруга. Не мисля, че ми повярва. Но наистина искам да се оженим.
- Не съм сигурна, че сам си вярваш. Знаеш, че имам няколко родови проклятия.
- Ще го преживея.
- Децата ми със сигурност също ще ги наследят.
- И те ще го преживеят.
- Добре. Обаче, Сивиръс, трябва да ти кажа нещо. Ако искаш да си с мен и да оцелееш, трябва да приемеш моята фамилия.
Професор Снейп почувства ясното чувство на неслучайното съвпадение. Ето защо Ейслин го беше наричала “мистър Ъндед”.
- Прекалено много искаш от мен. – каза той накрая
- Не мога да гарантирам безопасността ти в противен случай. И определено не бих позволила да загинеш. Прекалено си ми ценен, за да не взема тази предпазна мярка.
- Ще отида навън.
Той излезе от стаята, без да я погледне и се насочи към приземния етаж на болницата. Дежурния се опита да го спре, но за беда се оказа бивш негов ученик. След известно надглеждане пусна Сивиръс да се разходи навън и той отиде в близкия парк.
Времето беше топло и слънчево, нетипично за британското време в началото на май. Той седна на една пейка и погледна към близкия фонтан.
Джейн искаше той да приеме фамилията й. Щеше да стане за смях на кокошките. От друга страна, кой би посмял да му се смее? Някои го мразеха открито, други смятаха, че косата му е мазна, но никой не му се смееше. Вероятно и занапред нямаше да посмеят. Той обичаше Джейн и можеше да й даде тази малка преднина.
Той стана от пейката и тръгна обратно към болницата. Ученикът се вкамени на мястото си, като го видя да се връща, и не каза нищо. Сивиръс се качи до нейния етаж и влезе в стаята на Джейн. Тя вдигна поглед от дневника и го погледна с очакване.
- Съгласен съм. – каза той – Но искам халките да са сребърни.
- Да не се пазарим за дреболии. Ела да те целуна.
Те се целунаха.
- За фамилията не се притеснявай. – каза тя - Не е нужно да казваме на всички, просто ще го напишем в документите.
Той я прекъсна:
- Е, съгласна ли си?
- Съгласна съм.
Снейп приседна на леглото й.
- Мога ли да те попитам какъв годежен пръстен ще искаш?
Тя се изчерви.
- Сребърен със син камък. – каза накрая – Знам, че не е достатъчно престижен, но нито искам диаманти, нито пък да те вкарвам в излишни разходи.
В това време в стаята влезе професор Дъмбълдор. Снейп понечи да му каже, но директора успя да научи всичко, без да ги пита.
- Крайно време беше. – подсмихна се той – Ще ви оженим край някое езеро, както иска дамата, а от училището ще имате собствен апартамент в замъка.
- Дежурен! – провикна се той в коридора – Идете да купите шампанско, имаме повод да празнуваме! – и подаде на слисания магьосник един галеон
Когато дежурния се върна с шампанското, Дъмбълдор измасьоса три сребърни бокала.
- За здравето на бъдещите младоженци! – вдигна тост той
- За наше здраве и за ваше, професоре! – отговориха му те

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Чет 26 Сеп 2013, 19:23

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА



Джейн постепенно се възстановяваше и вече я пускаха на кратки разходки със Сивиръс в близкия парк. Успя да отиде и до училището, за да види учевиците си, два дни преди края на учебната година. Но, както и подозираше, не й позволиха да преподава.
След края на учебната година се съгласи с предложението на Сивиръс да отидат да живеят в неговата къща в Спинърс енд. Квартала беше мъгълски и съвсем в периферията на градчето, но пък къщата беше стабилна и след един хубав ремонт стана годна за обитаване.
Основните новини обаче научи, след като се премести да живее при Сивиръс - тогава научи, че приятелят й Франк е загинал в битката при Хогуортс. Плака цял следобед. Имаше толкова много неща да му каже, но ето че нямаше да има тази възможност. Тя помоли Сивиръс да посетят гроба му и дълго и безутешно говори и рева над каменната надгробна плоча. После измагьоса цветя и подкрепяна от Сивиръс, се прибра съкрушена вкъщи.
Разбра, че има доста загинали в тази битка, но тъй като нямаше много близки, нямаше кого другиго да оплаква.
Но пък имаше двама посетители, на които не се зарадва изобщо. В края на юни дойдоха да я посетят другите двама от групата – Дани и Брад, които най-накрая се бяха завърнали от чужбина, след като опасността беше преминала. Сивиръс им беше отворил и ги беше попитал кого търсят, след което се беше качил на втория етаж при Джейн, за да я извика. Тя погледна през магическата шпионка и щом видя двамата пред вратата, беше напът да кипне.
- Кажи им, че не искам да ги виждам. – поръча накрая на Сивиръс – Ако ще и земята да се продъни.
След което тръгна към стълбището.
- Госпожица Ъндед каза да ви предам, че не желае да ви вижда. – с ледена учтивост каза Сивиръс. Дочуха се протестите и увещанията им, но той съвсем безразлично хлопна вратата под носовете им.


* * *


Имаше, разбира се, и радостни събития. Дора Тонкс и Ремус Лупин бяха решили да се оженят през юли, един месец преди плануваната сватба на Джейн и Сивиръс. Въпреки, че Сивиръс се цупеше, отидоха на празненството и занесоха подарък на двойката – сервиз от омагьосани чаши, коигто се сервираха сами.
Колкото до тяхната сватба, Сивиръс я остави да планира всичко сама, което й беше добре дошло – беше й писнало от бездействие. Надписа собственоръчно всички покани – до учителите в училището, някои познати от Ордена, леля Шарлот, Алисън и Сириус Блек. Групата на Лили на драго сърце се съгласи да свири на сватбата, но се заинатиха по въпроса за хонорара – не искаха да вземат и кнут.
Венчаха се на една поляна край езерото на Рейвъндейл, а младоженеца изглеждаше нелепо щастлив през целия ден. Джейн подозираше, че в тази работа има пръст и братовчедка й – Алисън командваше много здраво Сириус Блек и Снейп изглежда се забавляваше изключително много на негов гръб.
За кумове бяха поканили директора и професор Макгонагъл, а Сара Смит, сестрата на Лили, и сестричката на Антъни Стоун бяха шаферки. Джейн си беше избрала светлосиня булчинска рокля, а Сивиръс беше облякла в нова официална мантия.
За младоженката целия ден мина като в мъгла – непрекъснато се притесняваше, че шатрата не е достатъчно широка, че на шаферките са им тесни роклите или пък че ще завали изведнъж. Въпреки, че сутринта небето беше покрито с облаци, те се изчистиха след церемонията и разрязването на тортата и хубавото августовско време повдигна настроението на всички. Така групата можеше да свири под открито небе, а леля Шарлот и професор Макгонагъл да си припомнят младините, седнали край прохладното езеро.
Подаръка от булката за младоженеца беше малко пухкаво беличко котенце с черна опашчица на един месец – Лили беше успяла да намери Мъри малко след като се бяха върнали на училище, а три месеца по-късно Мъри роди три пухкави котенца – едно рижаво, едно шарено и едно бяло. Беличкото беше кръстено Селена от преподавателката по астрономия и именно това беше, което Джейн избра за подарък.
Това, което я изненада обаче беше подаръка от Снейп – той й подари място в центъра на Рейвъндейл, където преди имаше необитавана схлупена къщурка. Къщурката беше разрушена преди няколко години и мястото обявено за продан и съпруга й беше успял някак да го купи без нейното знание.
- Знам, че ще искаш да живеем тук някой ден и мисля, че ще успея да свикна с кмета-пияница. – беше й казал той полу на шега – Може да си построим къща, като спестим малко пари.
Джейн го прегърна и се разплака от радост.
Получиха и други подаръци, между които поне десет сервиза, телескоп, кухненска маса и покана за меден месец. Поканата беше от японския министър на магията, който ги канеше да гостуват в страната му за три седмици изцяло на разноски на японското министерство.
- Може ли да отидем? – попита тя мъжа си с едва прикрита радост в гласа
- Разбира се. Щом искаш. – прегърна я той. Предвид държанието на Алисън, която в този момент се караше на Сириус, че яде като прасе, вероятно се радваше, че му се е случила по-малко опърничавата Ъндед.
Имаше и едно неочаквано посещение. Докато Джейн се беше заплеснала да приказва с Дора Тонкс и Алисън, Сивиръс беше успял да забегне нанякъде. Малко по-късно тя го видя да говори с млада чернокоса жена, която не беше сред поканените. Понечи да отиде при тях, но жената само погледна към нея и си тръгна.
- Сивиръс, коя беше тази? – попита Джейн с растящо недоумение и мъничко раздразнение в гласа
- Това, скъпа ми съпруго, беше твоята далечна родственица Ейслин.
- Нямам родственица на име Ейслин. – раздразни се Джейн. След това се сепна – Да не искаш да кажеш, че това беше жената, която ми е дала от кръвта си? – предпазливо каза тя, защото наоколо имаше и други хора
- Точно така.
- Спаси ми живота… А дори не иска да се запознаем?
- Каза, че още не му е дошло времето. Ще се запознаете по-нататък.
- Добре. – равнодушно каза Джейн – Нека да бъде както иска тя.
Въпросът скоро беше забравен.
До вечерта ядоха, пиха шампанско и танцуваха под слънчевото лятно небе и съпровода на „Магически вятър”, които бяха станали най-известната младежка група на острова.
За гостите бяха приготвени множество палатки, които професор Дъмбълдор им беше дал за случая. По някое време Джейн и Сивиръс се оттеглиха в „младоженческата” палатка да си починат. Тъкмо изгасиха осветлението и полегнаха на леглото, когато се чу едно тънко „зъннннн”. Сивиръс запали лампите и се огледа. По огледалото, шкафчетата и таблите на спалнята бяха накацали двайсетина комара, които той гони в продължение на половин час с магическата си пръчка и заклинанието за изтребване на насекоми. Последния комар се кри още двайсет минути, но накрая беше размазан върху една от лампите и младоженците потънаха в блажен сън.
Младоженческите котки пък спяха в едно малко кошче до леглото им, заедно с белия котарак на Антъни, който подозрително облизваше малките котенца и Мъри. Явно бяха роднини. Отвреме-навреме някое от мъниците промъркваше или измяукваше, изритано от другите две навън, но Мъри го захапваше за вратлето и го връщаше обратно в кошчето.


* * *


Въпреки, че Алисън ги съветваше да отидат на меден месец в древния град Месемврия, където тъкмо беше започнала да работи, Джейн и Сивиръс решиха все пак да заминат за Япония. За целта трябваше да сменят два самолета и да пътуват около 15 часа.
- Никога не съм се качвала на самолет! – паникьосваше се Джейн деня преди полета, докато си събираше дрехите в куфара
- Ще ми обясниш ли пак, какво беше самолет? – попита я Сивиръс разтревожено
- Това е нещо като автобус, само че лети.
- И как точно лети?
- Сигурно е нещо по законите на физика. Ако беше магия, нямаше да летим петнайсет часа. – тя разрови купчината дрехи, която беше изсипана на спалнята и извади оттам дънки и фланелка – Това дали е достатъчно мъгълско за пътуването?
- Мислиш ли, че съм спец по мъгълите?
Накрая се наложи тя да му избере мъгълски дрехи – панталони и риза, които и той не знаеше откъде има. Събраха два големи куфара с багаж – дрехи, обувки, пяна за вана, други тоалетни принадлежности, мъгълски чадър и китарата на Джейн, тъй като смяташе да свири по време на почивката.
- Въпреки, че повече време ще сме в магьосническия свят, ще ни трябват и мъгълски дрехи, както и мъгълска валута.
- Аз не смятам да пазарувам нищо мъгълско оттам. – заинати се Снейп
- Не си притеснявай, аз обмених пари. – “И да не искаш, сигурно ще ти купя нещо.”
- “Джейн, моля те, оправяй си багажа.”
- Мяууу! – измяца гладен котарака на Антъни
- “Братовчедка ти няма ли да идва вече да ги вземе тези котки?”
- “Каза, че ще намине довечера и после ще ги занесе у леля. Иди да ги нахраниш, ако обичаш.”
- “С котката вървели и котенцата. Само дето не знаех, че с теб вземам и петте котки.”

* * *


Двамата младоженци бяха възхитени от летенето със самолет, както и от многото красоти на Токио. Бяха настанени в хотела-гостилница еквивалент на “Продънения котел”, “Кипящия чайник” – традиционна японска сграда, която се намираше на магьосническата улица в Токио. През деня разглеждаха модерните небостъргачи и традиционните японски къщи, вечеряха и закусваха в хотела с традиционна японска храна. Разгледаха множеството паркове, включително и магьоснически, в които растяха всякакви причудливи растения като цъфтящата половин година вишна и разноцветния бамбук.
Още на първата вечеря си поръчаха суши, което накара Джейн да разбере какво си мисли Аврора за английската кухня. Не че беше лошо, но беше толкова нетипично, че човек би си помислил, че не е храна. Пък и Сивиръс – уж беше толкова мнителен за храната, а пък глътна топчето уасаби и после правеше такива физиономии, все едно се гърчи в агония (което вероятно не беше далеч от истината). Джейн все пак успя да му помогне, като по съвет на съдържателя му даде да изпие голяма чаша чай и след това да изяде топка ориз.
След като свикна със сушито, започна да си го поръчва всеки ден, но все пак с пушена риба, а не със сурова.
Един ден от втората седмица в Токио, решиха да се разходят в един магически резерват извън града. Казаха им, че там се въдят интересни магически създания – капи.
Всъщност, резервата за капи беше ограден с невидима магическа бариера от алеите за посетители, както им обясни екскурзовода. Те наеха рикша и започнаха да обикалят пътя край реката, която беше направена като резерват за капи. Около пет минути след началото на обиколката се появи първата капа. Беше висока около метър и нещо и приличаше на нещо средно между зелена маймуна и костенурка – кожата й беше жълтозелена и имаше коруба на костенурка. Извадени от водата, пръстите й изглеждаха ципести и противни, а във вдлъбнатината върху главата й имаше малко вода. Водача им спря, за да могат да огледат съществото, и им предложи:
- Поклонете й се и вижте какво ще направи.
Джейн и Сивиръс се поклониха ниско и в отговор капата също се поклони. Водача ги насърчи да повторят и потретят и накрая капата се принуди да се върне обратно във водата.
- Черпят магическата си сила от водата и ако водата от главата им се излее, както се случи сега, капата трябва да се върне във водата. Това е и най-лесния начин да се спасите от капа. Те са месоядни водни духове и обичат да си похапват човешко.
И двамата вече бяха наясно с тази информация, предвид че се преподаваше по Защита срешу Черните изкуства, но не казаха това на симпатичния японец, който толкова добре говореше английски. Само поблагодариха за информацията и се качиха обратно в рикшата.
Докато се возеха, към тях се приближи пощенска сова, която кацна на перилата от страната на Джейн и подаде краче. Тя отвърза писмото и го зачете:

“Скъпи доцент Ъндед и професор Снейп,

Съжалявам ако ви прекъсвам медения месец, но се отвори страхотна възможност! Ще свирим на фестивала на магията в Хогсмийд другата седмица, след което заминаваме на турне из Кралството! Много ни се иска доцент Ъндед да свири с нас. Пратете ни отговор дали ще се присъедините. Храната и квартирата са осигурени и дори може да припечелим малко.

Искрено ваша,
Лили Смит”


- Какво ще кажеш, Сивиръс, ще отидем ли? – попита Джейн след като и двамата прочетоха писмото
- Срещата ни с Министъра на магията е утре. – напомни той – Нали не смяташ да тръгнем преди това?
- Разбира се, че не. Но можем да тръгнем веднага щом свърши.
Сивиръс се намръщи и лека бръчка се вряза между очите му.
- Не ми е за парите. – додаде Джейн – Просто много ми се свири пред публика. Мооля.
Той продължи да се мръщи.
- “Какъв е проблема?” – попита тя – “Толкова ли не обичаш концерти? Или пък смяташ, че аз свиря лошо?”
- “Не свириш лошо! Просто на концертите ме гледат, ами все едно съм едно от ония животни там в реката. Не ми харесва.”
- “Гледат те така, понеже им се мръщиш. И защото си облечен като учител. Мога да ти направя такъв костюм, че всички да припаднат, като те гледат.”
- “Добре, ще отидем. Надявам се наистина да стане както ти го мислиш.”
Срещата с министъра потръгна добре, но после започна да боксува. Изглежда, японеца се интересуваше от станалото в имението на Лорд Волдемор в деня, когато беше убит, но двамата твърдяха, че нямат нищо общо и го препращаха към професор Дъмбълдор. В крайна сметка той не повярва на никой от двамата и ги изпрати със студена учтивост и те побързаха да заминат обратно за Острова.
Джейн облече Сивиръс в тесен лъскав панталон, тъмнолилава риза и черен елек. Върза му косата на опашка и дори закачи верига на панталона.
- Ето, сега си готов.
Той отиде пред сцената малко преди началото на концерта и наистина, като че ли другите не го гледаха толкова осъдително. Групата излезе малко след това и тълпата се посгъчка към предните места. Сивиръс гледаше към сцената и се наслаждаваше на свиренето на Джейн, когато някой го потупа по ръката.
- Ей, пич, готин костюм! – каза по-млад мъж, който стоеше вдясно от него
- Благодаря. – промърмори Снейп
- Струваш ми се познат, как се казваш?
Той понечи да си каже цялото име, заедно с титлата, но се спря. Защо да не опита по друг начин.
- Казвам се Сев. – и протегна ръка
- Аз съм Бил. – здрависа се с него мъжа
Помълчаха малко, докато групата се дереше на сцената.
- Много хубави момичета, какво ще кажеш? – посочи Бил към сцената – И хубаво свирят.
- Предполагам, че е така.
- Аз харесвам русата.
- Според мен пък тъмнокосата е по-привлекателна. – подсмихна се Снейп – Мога да те вкарам в бекстейджа, ако искаш. Но те предупреждавам, че и двете са заети.
- Наистина ли? Ти си супер, пич. – и го тупна по рамото
Двамата изчакаха концерта да свърши и Снейп поведе по-младия мъж към бекстейджа.
- Запознайте се. Това са Лили, Август, Джери, Евфем, Сет и Антъни. Това е Бил. Той ви е фен.
- Приятно ни е. – каза Лили от името на групата и се здрависа с него – Как намираш новата ни песен.„?
- Хубава е, но не е като “Полета на орела”.
- Е, май наистина е така.
В това време Джейн се появи и Снейп я представи:
- Това е жена ми, Джейн.
- Приятно ми е. Предполагам, вие сте приятел на Сивиръс?
- Сивиръс ли? Мислех, че се казваш Сев?
- Да, така се казвам.
Младежът млъкна. Виждаше се как все повече пребледнява. Накрая заекна:
- П-професор Снейп, вие ли сте?
- Мистър Ейвъри, вие с колко си взехте отварите? – веднага превключи Снейп
- Мисля, че беше Приемлив. Не съм бил толкова облекчен през целия си живот, както когато видях, че не съм скъсан.
- Е, момчета, тук не е училище, така че няма нужда да се държим както там. – опита се да ги помири Джейн – Да пийнем малко огнено уиски.
Тя измагьоса пет чаши и призова бутилката от хладилника. Бил Ейвъри обаче само поглеждаше към чашата, без да я вземе.
- Няма ли да пиеш с нас? – попита го накрая Снейп
- Ами, да. Ще пия. Разбира се, защо да не пия. – колебливо каза Бил
- Да пием за Хогуортс и за “Магически вятър”! – предложи Джейн
- За Хогуортс и “Магически вятър”! – отговориха й другите

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Пет 27 Сеп 2013, 23:29

ЕПИЛОГ


Джейн стоеше пред вратата на апартамента на третия етаж и нервно обикаляше наоколо. На едното й рамо имаше провесена чанта, а на другото крепеше ревящо бебе.
- Ш-ш-ш. Недей да плачеш Сузи Джей, татко ти ей сега идва.
- У-а-а-а!
- Сивиръс! Идваш ли най-после? – изкрещя тя по вратата
- Да! – чу се отвътре – Само да си намеря новата книга за войната с таласъмите.
- За какво ти е тая книга, като отиваш в банята?
Отговор не последва.
- Сивиръс, обеща ми ти да изкъпеш Сюзън Джейн днес и няма да се измъкнеш!
- Добре, де. Идвам.
Тя тъкмо се канеше пак да извика, когато по коридора се приближиха Лили и Антъни, хванати под ръка.
- Здравейте, доцент Ъндед! – поздрави Антъни
- О-о-о, значи това е Сюзън! – възхитено каза Лили – Сестра ми ми писа за нея, но не знаех, че е толкова хубава. На вас се е метнала.
- Благодаря ти, Лили. Антъни, ще трябва отново да те поправя, вече съм професор. Но все още си водя Защита срещу Черните изкуства или поне около половината от часовете. Вие какво правите тук?
- А, дойдохме да видим сестрите ни дали се учат добре.
- О, да, отлични ученички са. А Сара понякога ми помага с бебето, докато имам часове. Сигурно ти е писала, Лили.
- Да, каза че малката обичала да й правят магия за изпускане на балончета. По цял час ги гонела из стаята.
- Такава си е Сузи, не може да се спре на едно място. Извинете ме за момент. Сивиръс, закъснявам за час!
Вместо отговор отвътре се показа киселата физиономия на професор Снейп. Явно никак не му се искаше да къпе бебето.
- Готов съм. – каза той – Здравейте, господин Стоун, госпожице Смит.
- Здравейте, професоре. – казаха двамата в хор
- Ето ти Сюзън, ето ти и торбата. – подаде му ги Джейн – А аз отивам на Вълшебство. Довиждане, деца!
- Довиждане, професоре!
Джейн се затича по коридора. Не беше лесно да водиш един и половина учебни предмета, да си ръководител на дом и да гледаш малко дете в същото време. Добре, че скоро щеше да отбие Сюзън и това щеше да я освободи поне от храненето на детето. Пък и леля Шарлот често идваше да помага, когато не беше заета с Алисън и близначките й.


* * *


Сивиръс най-после беше успял да изкъпе бебето в една от ваните със златни крачета. За награда, че този път не го опръска много, й позволи да пошляпа в големия басейн в средата на банята.
Докато Сюзън вземаше дневната си доза плуване, към двамата се приближи професор Дъмбълдор, и той като Сивиръс загърнат с хавлия през кръста.
- Колко добре плува Сюзън, както ще кажеш Сивиръс?
- Научих я колкото можах, професоре. Макар че най-обича да пръска с вода.
Сякаш в отговор на това твърдение, тя се обърна към тях и шляпна с ръчичка по повърхността на водата.
- Сюзън, недей да мокриш професор Дъмбълдор! – каза й престорено строго баща й
- Няма нищо, Сивиръс. – той махна с ръка към водата и тя като че ли кипна – отвсякъде започнаха да излизат цветни мехурчета. Сюзън плясна с ръчички и се захвана да ги гони из басейна. – Сюзън е истинско съкровище.


* * *


Джейн стоеше пред огледалото в къщата на Спинърс Енд и гледаше корема си в огледалото. Сивиръс беше отишъл до училище заедно с едногодишната Сюзън, за да посети професор Дъмбълдор и й беше забранил да вдига нещо по-тежко от магическата пръчка. Ето защо сега не можеше да отиде до магазина и вместо това насочваше прането да се закачи на простора в дворчето. Тъкмо когато привърши, забеляза една тъмна фигура в дъното на градината, където сенките бяха най-плътни.
- “Добър ден, Джейн Ъндед.” – каза женски глас направо в главата й.
- “Какво правиш в главата ми и градината ми?” – настръхна Джейн и посегна за магическата пръчка
- “Няма нужда от това, уверявам те. Намеренията ми са съвсем мирни. Дойдох да се запознаем, както бях обещала.” – и й показа картина от собствената й сватба
- “Ейслин?”
- “От плът и кръв… Така да се каже.” – въпреки, че там беше тъмно, на Джейн й се стори, че различава усмивката й
- “Искаш ли да влезеш вътре?”
- “Радвам се, че ме каниш.”
Джейн изчака тайнствената посетителка да мине през най-сенчестите места на градината и й отвори вратата.
- Да ти предложа нещо? Чай? Кафе? Сладкиш? – каза Джейн докато се оглеждаше из кухнята. Беше й непривично да говори с непознати посредством легалимантия.
- Не си прави труда. – каза Ейслин с висок глас - Ние рядко ядем или пием, храним се с енергията на местата, където живеем.
- Разбирам. – отговори Джейн, но всъщност беше доста объркана
- Например това място е пълно с отрицателна енергия. Някоя от нас може да изкара тук с години.
- Предполагам. Мъжа ми е имал много нерадостно детство тук.
Джейн я поведе към гостната, която беше единствената горе-долу оправена стая. Чак сега забеляза, че Ейслин се придвижва така, сякаш се плъзга по пода. Когато баншията се настани в най-тъмния ъгъл, Джейн си позволи да седне срещу нея.
- “Избрах да те посетя, когато мъжа ти няма да е вкъщи, за да си поговорим по женски.” – каза Ейслин
- “Аз мога да говоря по женски и пред него.”
- “Но аз не бих.”
- “Какво би искала да обсъждаме?”
- “Живота ти, детството ти, семейния живот, проклятията не на последно място”.
- “Добре. Но и аз искам да видя нещо от твоя живот.”
- “Той не е толкова интересен, но добре.”
Джейн разкри съзнанието си и показа някои случки от детството си, уроците по музика, които майка й й преподаваше, игрите с другите деца, селското училище, където ходеха заедно с мъгълчетата и никой не се караше затова дали магията съществува, защото независимо дали беше магьосник или мъгъл, после го чакаше шамарене от родителите му. После влизането в Хогуортс, порастването, загубата на майка й, успехите в музиката, завръщането на Лорд Волдемор и последвалите събития.
Ейслин не я попита кой го е убил, явно много добре виждаше и сама какво се е случило.
След като Джейн приключи, Ейслин затвори очи за малко, после ги отвори бавно и започна да показва образи. Историята започна, когато Ейслин беше малко момиче по времето на завладяването на Ирландия от Тюдорите и последвалите възстания. Ейслин не служеше на определен крал, а живееше край един ветровит хълм близо до морето, който беше зареден с подходящата енергия. По време на Ирландския бунт от 1798-ма година беше тръгнала с метежниците, където се беше запознала с Аманда, която тогава носила друго, ирландско име, която била последвала рода, за който отговаряла в метежа. Именно там според Ейслин Аманда се запознала с бъдещия си съпруг, заради когото скъсала връзката с рода си и си сменила името и така си навлякла проклятията, които и до днес следваха рода й. Ейслин, която се нагледала на достатъчно кръвопролития, решила, че енергията й е дошла твърде много и се върнала обратно на своя хълм, където правела своите тъмни пророчества за хората, живеещи в близките села.
Всъщност Ейслин, макар че не си го признаваше, очевидно харесваше хората. Затова си беше допаднала с Аманда, затова и беше помогнала на Сивиръс и Джейн.
След като разчепкаха историите си, Джейн пожела да поговорят малко за бъдещето.
- “Щом искаш да знаеш, ще имаш още едно момиче.” – каза й Ейслин – “Обикновено не правя такива пророчества, но за вас двамата с мъжа ти правя изключение. Всичките ти деца ще са момичета.”
- “Това Сивиръс знае ли го?”
- “Не. Оставям на теб да му го кажеш.” – усмихна се Ейслин
- “А какво си му показала?”
- “Че ще има деца. Какви точно, не съм уточнила.”
След това Ейслин каза, че Сивиръс ще се върне скоро и стана да си тръгне. Навън вече се здрачаваше. Джейн я изпрати до вратата на градината и я наблюдава, докато стигне до тъмния ъгъл, откъдето се беше появила. После баншията изчезна.


* * *


След няколко години дъщерите станаха три. Най-буйна беше Айлийн Елинор, която вечно замисляше някаква пакост и никой от родителите й не можеше да я хване, защото идеите й хрумваха на момента – вече измислила нещо, тя вече го реализираше. Дали беше катерене по дърветата в двора на замъка или забъркване на измислена от нея отвара, Джейн и Сивиръс научаваха за това в момента, в който нещо (или самата Айлийн) паднеше с трясък на пода или при поредната мини-експлозия. По някое време малката се научи да се преструва, че си мисли за друго, докато подготвяше поредния грандиозен план.
Сюзън също лудуваше като всяко дете, но игрите й не бяха толкова разрушителни, а и с възрастта все повече се увличаше по книгите и музиката.
Днес обаче децата кротуваха, докато Сара Смит ги гледаше, защото знаеха, че ще им се роди братче или сестричка.
- Сара, колко време трябва, за да се роди едно бебе? – попита петгодишната Сюзън
- Искам мама да се върне бързо! – заяви тригодишната Айлийн и тръгна да се катери по вратата
- Доколкото аз знам, е различно при всяка жена. – каза Сара, като свали Айлийн, която се дърпаше и размахваше крака във въздуха. - Но не безспокойте, майка ви ще се върне скоро. На нея не й отнемат много време нито раждането, нито възстановяването след това. До три дни трябва да си е дошла.
Същата вечер се върна баща им и намусено им каза, че имат сестра. Сюзън веднага започна да измисля имена за бебето.
Когато майка им се върна, Сюзън предложи да го кръстят на леля Шарлот, а Джейн я похвали и призна, че си е мислела същото.
- А второто име трябва да е на баща ти, защото се опасявам, че няма да мога да му родя син.
- Защо, мамо? – попита Сюзън
- Защото, както и подозирах, жените Ъндед могат да раждат само момичета. Бъди добро дете и отиди да си измиеш зъбите и накарай сестра си и тя да си ги измие. Аз искам да поговоря с баща ти.
Тя остави бебето, което предните три дни практически не беше плакало, да спи в кошчето и отиде при Сивиръс в дневната.
- Знам, че си разочарован. – каза тя и приседна на дивана
Сивиръс свали книгата.
- Предполагам, че това е част от наследството ти. – привидно безразлично каза той
- Да, и майка ми така ми беше казала, че Ъндед раждат само момичета.
- И защо не ми каза по-рано?
- Щеше ли да ме изоставиш, ако знаеше? Или да не се ожениш за мен?
Той мълчеше със затворено съзнание.
- Работата беше там, че не бях сигурна. Трябваше ли да те плаша с него, което дори не знам дали ще се случи?
- Да, обаче се случи. Имаме три дъщери. – той скръсти ръце пред гърдите си
- И всяка следваща все повече прилича на теб. Ето, Шарлот например ти е одрала кожата.
- Значи така ще се казва. – каза той равнодушно
- Да. Шарлот Северия, ако би ми позволил да я кръстя така.
- Кръщавай я както искаш. – безразлично отговори той. - Хайде да си лягаме.
На Джейн й се дорева. Трябваше ли да бъде толкова жестоко безразличен, само защото му беше родила още една дъщеря? Тя сложи децата да спят, като едва сдържаше сълзите си и после отиде в спалнята, провери бебето, което спеше и легна на своята страна на леглото. Сивиръс лежеше на неговата страна, с гръб към нея.
Тъй като беше много уморена, заспа веднага.
Събуди се посреднощ от странна тревога. И наистина, щом отвори очи, видя, че Сивиръс и бебето ги няма. Провери другите стаи, но там бяха само другите й две дъщери, които спяха. Заметна се с наметалото и излезе да ги търси по коридорите.
Сивиръс можеше да е решил да се разходи посред нощ, но защо е взел и детето?
След като се лута по третия етаж, слезе на първия, надникна в Голямата зала, след това събуди Филч, защото знаеше, че Сивиръс понякога се отбива при него. Безмощния сърдито я увери, че не е виждал мъжа й тази вечер, затова Джейн реши да слезе в подземието на Слидерин.
И наистина ги откри близо до кабинета на Сивиръс, където той провеждаше занятията си.
- А това, Шарлот, е кабинета на татко. Там учениците варят отвари. – чу го да казва и от пръчката му изскочи малко котелче, в което вреше зеленикава отвара. Джейн се направи невидима и се притисна до стената, за да не се издаде. – Това там пък са спалните помещения на Слидерин, където ще живееш като порастнеш и станеш ученичка.
Джейн изчака мъжа й да спре да се върти из подземието и чак тогава се показа:
- Сивиръс? Изплаши ме като видях, че те няма и то посреднощ.
- Извинявай, Джейн. - прегърна я той. - Видях, че Шарлот се е събудила и реших да й покажа замъка.
- Разбирам. – засмя се Джейн – Хайде да ходим да спим, че утре имам среща с Фелисити Фрийли от випуска преди Лили. Иска да ми помага с преподаването по Вълшебство.
- Добре ще е да има кой да те отменя. Аз също бих си потърсил някой за половината Отвари.
Двамата тръгнаха прегърнати към стълбището, като Сивиръс държеше бебето в дясната си ръка.
- “Хубаво детство ще имат тук, в замъка.” – каза той на Джейн, показвайки й картинки на момичетата, играещи из парка или с бавачката си
- “Не бих си представила друго място, където да ги отглеждам. Освен може би Рейвъндейл, и то само през лятото.” – последваха спомени за безгрижните игри на Джейн из селото, докато беше малка. Децата й щяха да имат още по-хубаво детство от нея, реши тя. Най-вече защото щяха да имат освен майка, и добър баща, който ги обичаше.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 22 Окт 2013, 21:11

Уоу, финалът се разви наистина непредвидено. Много време се бях чудила  на какво точно ще се дължи проклятието, но никога не бих предположила, че ще е ... банши! Беше много интересно и разчупено, хареса ми изпитанието, на което тя подложи Снейп, как беше загатнато, че като обичаш човек, го обичаш с комплекта от неприятности, които ще донесе ... да не говорим за екскурзията в Токио <3 аз като луд фен на Япония си умрях от кеф, особено при частта за "Кипящия чайник" XD уникално! И ми хареса как накрая, в епилога, нещата не бяха представени просто като щастливият край, ами отново присъстваше човешкото - съмнението, страховете, дори битовите проблеми, неща, които не изчезват в живота, но които почти винаги се пренебрегват при хепи енда. Така че ми хареса заземеността, реалистичността на края! Но реалистичност, представена по такъв начин, че дори и с житейските проблеми, все пак цялостно се вижда, че нещата са наред, че основното, на което се базира живота, е стабилно, уютно, топло, хубаво - любовта между двамата въпреки всички предизвикателства, препятствия си остава непоклатима. Накрая ми хареса как ни заблуди, че може би все пак накрая нещо ще се обърка, прави финалът по-интересен. Като цяло, достоен край на един достоен фенфик, който страшно много ми хареса и спечели, който е различен, изпъква и ще помня. <3

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Jane Undead on Вто 22 Окт 2013, 21:32

Благодаря много за мнението, както и за това, че си направи труда да изчетеш целия фенфикшън. Това е една нелека задача, имайки предвид, че възлиза на 107 000 думи или около 226 страници A4 Times New Roman 12.
И сега, предполагам тази тема ще потъне в забвение, предвид, че едва ли на някой му се чете толкова много. И все пак, ако някой някога прочете фенфика, може да ми пише отговор тук или на електронната ми поща - dielight@abv.bg.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 23 Окт 2013, 19:10

За мен беше удоволствие да го изчета Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 3 от 4 Previous  1, 2, 3, 4  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите