Форумът за личното ви творчество - стихове, разкази, рисунки...
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Изгубени сред вълните

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Jane Undead
A Strange Kind of Woman
avatar

Брой мнения : 358
Registration date : 07.05.2011

ПисанеЗаглавие: Изгубени сред вълните   Съб 02 Юли 2011, 6:52 am

Това е една история, която пиша от скоро, макар че идеята ми се върти от доста време в главата. Плана е да се получи повест или роман, зависи докъде успея да я докарам. Коментарите са добре дошли, макар да се надявам да не ме псувате много. Все пак съм още дилетант в писането.



ПРОЛОГ


КРУИЗ В ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН


“Здравейте!
Казвам се Таня и съм рускиня. Което предполагам и така може да разберете от акцента, с който говоря на английски. Това е третия ми ден на кораба и се надявам до края на круиза да споделя много неща с вас.”

Прослушах записа и кликнах директно на “изтриване”. Толкова глупости в едно изречение скоро не бях казвала. Но пък апаратчето ми беше отскоро и ми се искаше да изпробвам всичките му функции възможно най-скоро, включително тази за запис. В интерес на истината, на руски звучах по-добре. Следователно можех само да се радвам, че с повечето от новите ми колеги щяхме да говорим на родния език.

Тъкмо когато го оставях в плажната чанта и посягах към чашата с коктейла, мощен плисък от басейна привлече вниманието ми. Девойките не си губеха времето и още от момента, в който махнаха ограничителната лента отстрани на басейна, се нахвърляха вътре. Е, за разлика от мен, те бяха тук по работа. Трябваше да снимат лятна фотосесия за някаква фирма за бански костюми, както и да забавляват богатите шейхове. За мен пък пътуването беше по-скоро начин да се придвижа до новата си месторабота, както и възможност да си почина малко преди това.

Следващия плясък се изсипа върху коленете ми и като допих набързо питието си, побързах да върна чашата и да се преместя на по-долния мостик.
За мой късмет мобилната мрежа все още имаше обхват тук. Планирах да се обадя на майка ми за последно, преди да навлезем в открито море. Седнах на сгъваемия стол, оставих чантата в краката си и точно докато набирах, пред мен като от нищото изникна Стийв – местния досадник, който се опитваше да се мотае в краката на всички жени на кораба, ако може - едновременно. Знаеше малко руски и щом разбра, че съм от Русия, побърза да ми демонстрира познанията си. Разбира се аз не съм се намерила на пътя и на свой ред изобщо забравях, че знам английски в негово присъствие.

- Здраствуй! – най-накрая лошото му произношение подразни слуха ми, а устата му беше разтеглена в нелепа усмивка от едното до другото ухо.

- Привет! – отговорих му и се усмихнах съвсем леко в отговор, след което се намръщих и долепих показалец до устните си – Тихо. Мамочке звоню.

Майка ми най-сетне вдигна телефона и започна безкрайната си тирада, заради която после щях да плащам доста солено за роуминг, надявам се за последен път. Отвреме-навреме и аз казвах по някоя дума, като поглеждах жално към Стийв. Най-накрая той разбра, че няма да приключа скоро и като ми помаха за довиждане, се отдалечи. Въздъхнах с облекчение. Може би защото от малка ми се е налагало да се събирам с големи компании приказливи роднини, обикновено знам, че в борбата за вниманието ми между двама досадници в повечето случаи печели по-напористия, а другия бързичко се оттегля.

“Да папкаш добре, да се запознаеш с много нови приятели и в никакъв случай не пий вода от чешмата.” продължаваше майка ми, а аз за кой ли път обещавах, че ще внимавам. Наблизо мина едно от момчетата, с което си имахме приказка в столовата, и ми махна за “здрасти”. Двамата с него бяхме завършили инженерство и тъй като седяхме на една маса, бързо се надушихме. Понякога дори трябваше да ни “разтребват” заедно с посудата, защото заговорехме ли се, забравяхме да си тръгнем. Помахах му и аз в отговор, докато продължавах да успокоявам родителницата, че знам какво да правя, когато стигна на континента. Зяпането подире му обаче не ми стигна да преглътна майчините тиради.

Може би го харесвах, а може би не чак толкова. Нямаше голямо значение, защото след десетина дни щяхме да слезем от кораба и всеки щеше да поеме в неговата си посока. Но пък нямах никакви угризения да гледам след него, особено когато никой нямаше да ме забележи. Въпреки, че не се радваше на голямо женско внимание, аз смятах че външния му вид е повече от задоволителен. Освен това носеше очила, които му придаваха интелигентно излъчване. Дългата му коса и лекия маниер на говорене ме спечелиха съвсем, така че когато нямах какво да правя, а това беше по-голямата част от времето, често си мислех за него. Младежа обаче си нямаше име, или по-скоро ми го беше казал някога, но аз бързо го бях забравила. Силното слънце и високоалкохолните питиета не влияеха особено добре на паметта ми.

Отидох в каютата си, за да си попълня дневника и да се преоблека за вечеря. Вярно, имах лаптоп и регистрация в разни сървъри за лични блогове, но все още предпочитах да си водя дневник на ръка. Никога не съм обичала някой друг да ми чете дневника.

След като драсках около половин час, най-накрая прибрах тефтера в чантата си, за да не го загубя между другите вещи, избрах си рокля и отидох на вечеря. Нашата маса се намираше в самия край на салона, доста далеч от капитанската маса, където сядаха видните гости. Повечето хора все още не бяха дошли, на всяка маса имаше един, максимум двама души. Наместих се до безименния ми приятел и поздравих:

- Здрасти. Какво ще има за вечеря? - Произношението ми на английски не беше по-добро от това на Стийв на руски, но моя познайник не показа да се е подразнил. Пък и в днешно време доста хора говорят английски с акцент, като най-неразбираемия, с който може да се сблъскаш, изглежда е китайския английски.

- Спагети ай фрути ди маре. – произнесе напевно безименния пич, а аз се опитвах да си преведа – на който и да е човешки език – какво, по дяволите, значи това. Той изглежда схвана, че не разбирам и обясни, като се смееше. – Това означава “Спагети с морски дарове” на италиански.

Чудесно. Значи пак ще нагъваме спагети с миди, раци, скариди и каквото още са успели да наловят готвачите иззад борда. Шегувам се. Готвачите, разбира се, нищо не ловяха, а храната се намираше във фризерите в кухнята, натоварена още преди началото на круиза в Червено море.

- Довечера ще има дискотека край басейна. Ще дойдеш ли?

Дискотека значеше, че манекенките са си намерили добро извинение да се плацикат в басейна на кораба и през нощта, при това фиркани до козирката, докато пътниците извън техния антураж се напиват и се чудят как да ги свалят. Което не пречеше и аз да се появя, можех да правя каквото си реша, особено предвид колко малко хора всъщност ми обръщаха внимание. Дори Стийв щеше да е зает да гледа момичетата и нямаше да има време да ми досажда.

- Става. – отговорих най-накрая – А каква ще е музиката?

- А, различна. Диско, латино, ретро. Напълно слушаемо.

В тези географски ширини човек трябваше да е внимателен с музиката, която му пускат в заведенията. Първата вечер на кораба имаше индийско парти, което се чуваше дори зад затворените прозорци на каютите. За несвикналите тази музика си е направо харакири за слуха.

Полафихме си още малко, докато донесат спагетите и останалите неща като пиене и салати, а след вечерята бързо се разотидохме по каютите, за да се приготвим за дискотеката. Аз си облякох банските, а върху тях лека рокля на цветя. Предвид това колко пия, както и наличието на желаещи да те бутнат в басейна, ей тъй – за по-весело, не изключвах да се озова най-накрая във водата.

Дискотеката започна още по светло. Водката се лееше на корем, а двама от камериерите на кораба закачаха гирлянди с цветя на вратовете на пристигащите. Взех си коктейл, който оставих на една масичка след първата глътка и отидох на дансинга. Тъкмо бяха пуснали Ламбада. Потанцувах заедно с няколко момичета, които не бяха от манекенките. След Ламбадата пуснаха и други стари хитове. По едно време пристигна и моя съсед по маса, аз вече бях на градус и без да го питам, го отмъкнах да танцува с мен. Купонясването беше дълго и изтощително, продължи цяла вечер под звуците на уредбата и южните звезди. Двамата с младежа флиртувахме, но бавно и не особено сериозно, колкото да минава времето. Когато най-накрая се уморихме, той предложи да полегнем на два от шезлонзите, които бяха по-далеч от басейна, и аз се навих. Много от хората бяха постъпили именно така, за да може да се насладят още малко на вечерта, въпреки че вече не можеха да се държат на краката си, и тихо си приказваха. Оставих почти празната си чаша в специалния жлеб на масата и се загледах в звездите, опитвайки се да си припомня съзвездията. По едно време обаче включих, че изобщо не познавам съзвездията на южното полукълбо и се отказах. Обърнах се към шезлонга на момчето с намерението го питам дали разпознава някое съзвездие, но изглежда бях закъсняла. Той се беше свил на шезлонга с лице към мен и блажено спеше. Опитах се да протегна ръка и да го побутна да се събуди, но не можах. Ръцете и краката ми, както и останалата част от тялото отказваха да ми се подчинят. След още няколко безплодни опита усетих как ме унася и най-накрая съм заспала.

Събудих се около обяд на следващия ден, защото нещо ме беше ударило по носа. Докато лениво отварях очи, се пипнах по лицето – беше мокро. Явно беше пръска вода. Огледах се наоколо. Момчето лежеше заспало до мен, както и още някои от пътниците на кораба. Басейна беше ограден с лентата, така че нямаше кой да скача вътре и да те мокри. Морето пък беше доста далеч и нямаше как водата да е стигнала чак тук горе. Докато се оглеждах за други възможни източници на вода, отново нещо капна на главата ми. Вдигнах глава нагоре, все още махмурлия, и най-накрая разбрах. Опитваше се да завали.

Имаше и други будни, от чиито накъсани разкази разбрах, че тази сутрин внезапно се е заоблачило. Прогнозата за времето обаче не беше неблагоприятна, по радиото казали, че се очакват минимални превалявания. Просто курортистите трябваше да си седят на закрито, докато премине.

Седяхме в салона по цял ден и пляскахме карти. Това беше и най-умното, което можехме да направим, докато чакахме “минималните превалявания” да спрат да се изсипват върху кораба. Който беше съставял прогнозата за времето, беше тотален дръвник и трябваше да му вземат дипломата.

Но не прогнозата за времето беше тази, която ни стресна най-много. По радиото предупредиха, че се очаква голяма магнитна буря. А лошо време и пълно радиозатъмнение означаваше, че задължително ще се загубим някъде.

Два дни, откакто времето се влоши, и вече не знаехме къде се намираме. Радиото и навигационната система бяха излезли от строя, а небето беше облачно и не можеше да се мисли за ориентиране по слънцето или звездите. Носехме се на север – според компаса – където трябваше да се намира най-близкия бряг. Всички се надяваха времето да се оправи. Моряците даваха вахта ден и нощ с надеждата да забележат някъде земя. Вечер повечето хора спяха в салона, тъй като доста от каютите бяха наводнени. От предишната безгрижност не беше останал и помен. Всички бяха изнервени до крайност и чакаха нещо да се случи.

И то не закъсня. Една нощ, докато се мятахме неспокойно в спалните чували на пода на салона, в просъница чух грохот, все едно кораба се удря в нещо. Последва няколко секунди тишина. Изправящо косите стържене вдигна всички на крак. Няколко минути след това се ослушвахме стреснато. Чувахме обаче само бурята навън, скърцането на ламарина и капките вода, които удряха стъклата на прозорците. Хората се озъртаха стреснато и се питаха едни други какво става. Някои отидоха до прозорците, за да се опитат да видят случва ли се нещо навън. Съмнявам се обаче да са видели нещо, тъй като беше тъмно като в рог. Явно генераторите бяха отказали.

След още няколко минути млад моряк влезе при нас и с треперещ глас каза:

- Дами и господа, без паника. Вземете личните си вещи и следвайте указанията на екипажа, за да стигнете до спасителните лодки.

В столовата настъпи суматоха. Хората се вайкаха и търсеха опипом чантите си, манекенките се щураха нагоре-надолу, а децата тъкмо се будеха от сън и питаха с тънки гласчета майките си какво се случва.

Моя съсед по постеля също беше притеснен и като ме хвана за ръката, се опита да ме изправи на крака.

- Остави тази работа. – рекох му аз, докато си слагах чантата през рамо – И без това краката ми треперят. Ще изпълзя.

- Какво да правя тогава? – чудеше се той, и въобще не беше единствен. В салона беше тъмница, а шума и рева на хлапетата действаха на нервите на всички, които още бяха с ума си. Пребърках си чантата. Вътре беше дневника, кат дрехи, лекарствата ми, които макар и малко, бях започнала да нося със себе си, защото не знаех кое може да ми потрябва в това време. Напипах и мп3-плейъра, все още с някакъв заряд в него. Сложих го припряно в ръцете му и наредих кратко:

- Сладка вода. Очевидно отсега нататък сме корабокрушенци. В другия края на салона има двукрила врата, точно зад нея са стековете с вода. Не ги вдигай, защото са тежки. Довлечи по пода колкото можеш и раздай на всички. Особено на жените и децата. Екипажа си има достатъчно други проблеми сега, да опитаме да им помогнем. Ето ти и ножа ми, за да срежеш найлоните с него. Ще чакам да ми го върнеш, точно тук. През това време ще опитам да се изправя.

Не знам откъде се взе у мене това спокойствие, но майка ми твърди, че от малка си падам темерут. Веднъж вуйчо ми се маскирал като призрак и се опитал да ме уплаши, аз обаче само съм си смучела пръста. Затова вместо да се плаша, започнах да си припомним инструкцията в бившата ми работа:
1. Зареждаш програмата.
2. Проверяваш за грешки.
3. Чак тогава я пускаш.

Програмата тук беше “Евакуация”, а възможната грешка – липсата на прясна вода. Ако се бяха объркала тук и някой се беше сетил за водата преди мен, стековете просто нямаше да са на мястото си и моя приятел щеше да се върне с празни ръце. Но скоро установих, че изобщо не съм сгрешила, защото го чух как обикаля жените и с треперещ глас им раздава бутилки с вода.

- Таня, къде си? – провикна се той накрая. Виждах светлината от дисплея, но той явно не виждаше нищо в моята посока. Поне ми знаеше името.

- Тук съм. – извиках в отговор. – На най-много пет метра от тебе.

Мина цяла вечност, докато си проправи път до мене. Повечето хора се бяха изнизали вече, когато най-накрая се блъсна в мен, светна ми в лицето с мп3-ката, за да се увери че съм аз и ми подаде бутилка от литър и половина:

- Вземи. Нося ти вода. Прибери я и подай ръка да те изправя.

Краката ми все още отказваха, но накрая успях да се вдигна и да се подпра на него. Докато вървяхме така, предпазливо, заради вече наклонилия се кораб, най-накрая се измъкнахме от салона. На изхода ни забеляза моряка и ни заведе към една от последните спасителни лодки.

- Хайде, качвайте се. Тук са само момчета, но това остана. – каза той, докато ме оглеждаше, сякаш чудейки се какво да ме прави – Жените вече ги отнесе течението.

- А Вие няма ли да се качвате? – питах аз, надявайки се че са останали още лодки

- Аз ще се кача с екипажа. Капитана е взел предавател, трябва да предаваме сигнала за бедствие, докато ни чуят.

- Три къси, три дълги, после пак три къси. Нали така беше? – припомних си курса по морз от военното

- Да, мадам. Точно така.

- Ще опитам да го предам със светлина, ако си намеря фенерчето.

“Не че ще има особена полза, ако сме далеч от брега”, помислих си.

- Хайде, качвайте се. Късмет!

Младия моряк ни натика в лодката и без да се мотае, я спусна на вода. Чувах как въжетата се размотават, после плясъка във водата, след което течението ни повлече. Дъжда временно беше намалял, но продължаваше да се святка и вятъра ни отнасяше все едно бяхме ореховата черупка от приказката. Момчетата се отдръпнаха да ни направят място. Облегнах се на твърдата стена на лодката и като погледнах към спътника си, попитах тихо, така че другите да не ни чуят:

- Извинявай, обаче как ти беше името? Аз съм Татяна Фьодорова. – протегнах ръка към него

- Роберто. – прочисти си гърлото и ми стисна ръката – Роберто Мацини.

Чудесно. От всички народности, които съществуват по света, бях попаднала на италианец.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
s1s1s1



Брой мнения : 1
Age : 18
Registration date : 14.04.2013

ПисанеЗаглавие: Re: Изгубени сред вълните   Нед 14 Апр 2013, 11:07 pm

Interesna e.malko me obezkuraji facta,che tova e ot 2011,no se nadqvam da vidish tova i ako si napisala prodyljenie da go pusnesh. :sunflower: [b][i][u]
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Jane Undead
A Strange Kind of Woman
avatar

Брой мнения : 358
Registration date : 07.05.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Изгубени сред вълните   Нед 14 Апр 2013, 11:55 pm

Ами, проекта е зарязан, поради липса на интерес от читателите, пък и от мен да го пиша. Бих те насочила към другите ми неща, които са по-читави, ако ти се чете нещо от мене.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Изгубени сред вълните   

Върнете се в началото Go down
 
Изгубени сред вълните
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Лично Творчество :: Вашето творчество :: Проза-
Идете на: