Последният Спомен

Предишната тема Следващата тема Go down

Последният Спомен

Писане by Brenna on Съб 14 Юли 2007, 19:42

Това е едва третият разказ, който пиша. Другите два, за съжаление, се изгубиха при формата... за единия не съжалявам, но за другия.. ех, какво да се прави. Приятно четене, надявам се, че ще ви допадне и че ще изпитате поне част от това, което изпитвах и аз, докато го пишех...Дайте и някое и друго коментарче Wink

Последният спомен
-1-

Намирах се някъде... не знам къде и дали въобще бях на този свят, дали това беше Ада или Рая, или място, за което никой не знаеше. И аз не знаех, въпреки че се намирах в самата му среда. Преди да попадна тук, не знаех, че може да съществува такава тъмнина, истинска, жива, прегръщаща те като стар приятел. Не знаех, че може да съществува такава тишина, която да оглушава слуха ти, стигайки до най-високата точка. Имах чувството, че ще ослепeя и оглушея. Хвана ме страх, който никога не бях познавала. Страх от нещото, което излъчва яркото черно, в което бях; от нещото, в което това, че няма никакъв звук, ме побъркваше. Безкрайно време, изпълнено с тишина и мрак. Мрак и тишина. Безкрай.
После се появи споменът, от който се уплаших дори повече. Умът ми казваше, че не е възможно, но аз знаех, че съм права. Мислех си, че
тъмнината и тишината са страшни, но се залъгвах. Този спомен беше ужасяващ. Последният ми спомен, който се повтаряше като развалена плоча. Но няма как обхваналият те ужас да ти стане досаден като повтарящите се думички от песента, нито раздирящата те на парчета болка, сълзите, кръвта, която извира от теб... Трудно ми беше да повярвам, но съзнавах, че е истина. Тогава вечността се изпълни с болка и тъга, срам и омерзение към мен самата. Защото това, което направих, ме доведе на ужасното място, от което не знаех как да избягам.
А споменът...
Никога не трябваше да отивам там, при онези хора, в онзи опушен, пропит с отвратителна миризма апартамент, и никога не трябваше да изпивам третата така примамлива в онзи момент чаша. Никога не трябваше да позволявам онзи поглед, онова докосване, онази целувка. Някъде в замъгления ми ум се беше появила алармената червена точка, но кой да й обърна внимание? Цялата бях съсредоточена в онзи момент, който така желаех. Но не аз... А онова глупаво момиче, позволило на алкохола да определи съдбата й. Защото знаех, че някой ме гледа, че този някой е той.
Той...
Човекът, който ме обича. Човекът, когото аз обичах. Както се казва, от цялата си душа, сърце, същност. Строен и привлекателен, силен, с
изгарящи, желаещи ме очи. Дълго време бяхме заедно и дори за миг пламтящата любов не се стопи. До онази нощ. Но не несекващите обич и топлота ни правеха необикновени, а това, че бяхме изградили особена връзка помежду си. Някакси и двамата усещахме къде е другия, беше изключително странно и не мога да го опиша или обясня. Тогава аз знаех, че той е там, че ме наблюдава, че ревността го изгаря. Но не можех да насиля съзнанието си да приеме информацията и да я разкодира. Главата ми беше като натъпката с памук, не можех да осъзная това чувство на несигурност, което по принцип бих изпитала.
Свърши отровната целувка и аз Го видях. Видях Го как излиза през вратата, бутайки хората около себе си, видях намръщенoтo Му лице, видях дори сълзите, закапали от бисерните Му очи. Сякаш в този кратък момент всичко, което досега не можех да изпитам, връхлетя отгоре ми. Знаех каква грешка допуснах, но това не ми помогна. Не ми помагаше и във вечността.
Нещо ми подсказваше, че трябва да Го догоня, но краката не ме слушаха. Отне ми известно време, докато координирам крайниците си, които междувременно се вледениха, а след това и изтръпнаха, както ставаше винаги, когато бях изплашена. Усещах очите на останалите, пиянските им погледи, които пропускаха да забележат тъжното ми лице, а виждаха само тялото ми. Мразех ги всичките до един. Хора, които се считаха за мои приятели, в онзи момент не се интересуваха какво става, а се бяха оставили на чисто животинското в тях. Така, както бях направила и аз. Затова ги ненавиждах.
Хукнах надолу по стълбите, като на няколко пъти щях да падна, но в последния момент се хващах за парапета. Но не ми пукаше, единственото ми желание беше да Го настигна, да му обясня, да се извиня... как щях да го направя и какво оправдание щях да представя, не знаех. Честно казано, в този момент не мислех, че има нещо, което би оправдало това, което извърших. Проклетата, отровна за мен целувка. Надявах се, че като Го видя, всичко ще си дойде на мястото, че някакси любовта му ще надделее и той ще ми прости. Може би това бяха само празни надежди, може би по този начин се опитвах да докажа пред себе си, че това, което съм извършила, все пак не е толкова ужасно, колкото се опасявам. Лъжех се.
Застанах на входа на блока и настървено започнах да се оглеждам на всички страни, надявайки се, че... не знам, че може би е някъде наблизо, сам с мъката си, така че да отида възможно най-бързо при Него. Съзрях Го в далечината, докато вървеше с наведена глава по тротоара. Изглеждаше толкова... предаден. От съществото, на което е имал най-много вяра на света, от мен. Имах чувството, че вината прояжда дупка в стомаха ми, дори си въобразих, че започвам физически да усещам болката от случилото се. Хукнах към Него и дори не усетих кога е започнало да вали, въпреки че гръмотевиците продънваха ушите ми, сякаш ей тук, до мен, падаха. Бях на двадесет метра от Него, десет... Господи, какво да Му кажа? Пет... Хванах Го за ръкава и Го дръпнах.
Той се обърна и аз застинах на място с отворена уста. Дори и да имах намислени думи, с които да започна мъчителния разговор, едва ли щях да мога да изкарам взук от устата си. В очите Му се четеше най-голямата тъга на света, най-голямото страдание и нещо, което не бях очаквала, но не беше очудващо - омраза. Омраза, каквато не го бях виждала да изпитва никога, дори към най-големите си врагове. Той по принцип беше добър човек, винаги прощаваше чуждите грешки и помнеше само доброто за хората. Не знаеше какво е да мразиш. Досега. Видях как сълзите Му извираха от очите и се сливаха с дъжда, капещ от косата Му и го мокреше. Ризата Му беше залепнала по гърба и ръцете така, както и новият панталон, който Му бях подарила за именния ден. Той отвори уста да каже нещо, но после поклати глава и се обърна с намерението да си тръгне.
-Не... чакай!-изхриптях аз.-Това не... не беше... аз...
Думите просто не искаха да излизат. Запецваха там някъде посредата и толкоз беше, не можех да кажа нищо и само стоях там, отваряйки и
затваряйки уста като риба на сухо. Но в онзи момент хиляди пъти бих предпочела да съм на мястото на рибата, отколкото да стоя срещу него и да бъда осъждана по този жесток начин. Втори опит да си тръгне не последва. Но може би щеше да бъде по-добре да Го оставя да се успокои, да поговорим на следващия ден, нещо такова, защото такъв спор до сега не бяхме имали, така изпълнен с огорчение от всичко, с предателство, с обиди... След като гласовете ни прегракнаха и очите пресъхнаха, Той просто вдигна ръце и отново поклати глава, сякаш ми казваше: "Недей, просто няма смисъл." След което се обърна и с бърза крачка се отдалечи, отново навел глава, без да обръща внимание нито на дъжда, нито на локвите, които допълнително Го мокреха и цапаха.
Стоях там и не знаех какво да направя. Нямах сили за още един тур от нашия словестен мач, но не исках да го оставя да си тръгне по този
начин. Стоях, а времето минаваше. Сълзите отдавна бяха свършили, изиграли своята роля неуспешно, но продължавах да хлипам, а очите ми се взираха в далечината, надявайки се да видят през пелената от дъжд Неговия силует. Знаех, че нищо няма да променя, нито да спечеля, но просто не можех да оставя нещата такива. Отново побягнах без да се оглеждам. Дъх не ми беше останал и аз дишах тежко, едва усещайки парещата болка в дробовете си. Бягах и бягах, минавах през пусти улици и тротоари, чудейки се къде ли се е скрил, какво ли е направил. Неусетно стигнах до булеварда, чийто светофар в момента светеше червено. И аз Го съзрях! Там, от другата страна, вървеше покрай витрините на големи и малки магазини, бутици и супер маркети. Стойката Му не се беше променила, дори изглеждаше по-отчаян от преди, и пъхнал ръце в джобовете, изглеждаше сякаш му е студено. Реших, че трябва да Го настигна ако не за друго, поне за да Го стопля, да Го заведа в моя апартамент, който бе най-близко, да... да направя все нещо за Него. Тръгнах диагонално по улицата без да забелязвам червената светлината. Последното което чух беше звук от набити спирачки, последният аромат, който усетих, бе изгорена гума, а последното, което видях бе той, отдалечаващ се, на фона на ярка, заслепяваща светлина. Болка проминаза тялото ми, а в устата си усетих вкус на кръв. "Не"изкрещях на ум и пропаднах във вечността.
И след това се събудих в нея... в страшната, черна, тиха пустош, оставяща усещане за нещо наистина лошо. Но дори това бе за предпочитане пред новото повторение на последния ми спомен, предпочитах страха от неизвестното, отколкото за пореден път да преживея най-ужасният един час в живота си. Но на това място, вечността, явно желанията не бяха от кой знае какво значчение, защото всеки път си мечтаех да не започва, но то всеки път ме пренебрагваше. Отново виждах апартамента, целувката, него и разочарованото му лице, лудият бяг, омразата, спорът, отново отчаяното тичане през дъжда, него и светлината, която ме заслепяваше. Всеки път с еднаква сила усещах болката, душевната и физическата, виждах все по-ясно сълзите, все по-ясно различвах разочарованието и предателството. Имах чувството, че бях прекарала векове наред сред тези понятия, които сякаш задвижваха моето подобие на живот във Вечността. Вечността... вече започваше да ми звучи като нещо удобно, като уютният дом, който ме очаква и ме посреща с отворени обятия. Обятия, които крият отровни ножове сред пръстите си и всеки един нож е зареден с последният ми спомен.
Донякъде бях започнала да свиквам с всичко, което преживявах там. Ако повтарянето на едно също нещо постоянно, може да се нарече преживяване... Но все пак беше нещо. Но колкото по-обичайно започваше да ми се струва, толкова по-лесно се оформяше една налудничава идея в главата ми: да избягам. Но как можех да избягам от този психически капан във Вечността? Нямах изход, само един посока - напред към гадния спомен, към убиващите мисли, напред към тях, без път встрани. Затова идеята ми се струваше налудничава, но, о, колко го желаех! Мислех си, че бих дала всичко, за да се отърва от това бреме, от вината, която бях принудена да нося със себе си като верига на врата ми, която да ми напомня каква предателка съм. Може би започвах да полудявам, може би това беше отговорът на въпросите ми. Може би отрицателните мисли и чувства накрая те побъркват и те карат да си въобразяваш, че можеш да избягаш, но всъшност си закован към пода на стая с четири черни стени, черен таван, никакви прозорци, нито пък врата.
avatar
Brenna
Aic Habital Felicitas

Брой мнения : 64
Age : 27
Localisation : Varna
Registration date : 06.07.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Последният Спомен

Писане by Brenna on Съб 14 Юли 2007, 19:45

-2-

Мина известно време, може би ден, или пък година, и нещо започна да ми се привижда в моментите, когато бях във Вечността, в онова блажено време, без Споменът да витае постоянно около мен, нашепвайки ми своите послания. Не знаех какво точно виждах там в далечината, но сякаш беше по-светло от това, около мен, което уж беше по-близко. Нямаше какво да използвам за ориентир, нямаше никой друг там, само аз, моето съзнание, защото нямах и тяло. Само един витаещ дух сред огромното, безметежно Нищо. Но бях сигурна, че там имаше нещо...
Започна поредния епизод на Последния спомен. Или по-скоро, единственият такъв, защото просто друг нямаше. Отново започнах да гледам всичко през последния ми един час, като на кино, но този път не бях аз или т.е. бях, но отстрани. А това до сега не се беше случвало. Винаги аз си бях аз, в моето си тяло, виждах през своите очи, просто всичко минавашае като на сън... не, като кошмар. Но не и този път. Виждах отстрани, но толкова по-истински, че за малко да помисля, че съм отново в реалността, в моя свят. Не бях аз, но болката бе по-истинска от всякога. Видях всичко ... как изпивам наведнъж съмнителното съдържание в кристалната чашка, погледът между нас двамата, как онзи ме докосва, как докосва моето тяло, как гледа устните ми и се навежда към мен. Сега, когато виждах всичко отстрани, бях способна да наблюдавам и Неговата реакция, на човека, в когото бях горещо влюбена. Най-точната дума бе погнуса към мен и към това, което правех. Отвращение, срам, омраза - всичко преплетено в едно невероятно кълбо, прозиращо на лицето Му. Присвитите очи, леко повдигната устна. Но всичко беше само на повърхността, защото тогава по бузите Му затекоха сълзите. И ето той тръгна към вратата, аз отделих глава от онзи, видях Го. И после още една промяна.
Вместо Споменът да продължи с така познатият ми бяг надолу по стълбите, а след това и по тротоара пред блока, аз се озовах директно пред спора ни в най-горещата му точка. Виждах отстрани как отчаяно вдигам ръце към лицето му, а той грубо ги бута, как ми вика, как ме обижда, а аз не смея нищо да кажа... Не издържах вече. Чувствах се по-ужасно от преди. Имах усещането, че има някой, който се грижи да прави нещата все по-лоши и по-лоши само, за да не мога да привикна с тях и това да притъпи болката ми. Знаех, че си заслужавах това наказание, че може би то трябваше да бъде десетократно по-жестоко, но просто вече не издържах.
Отворих несъществуващата си уста и закрещях с цяло гърло, раздвижих измислените си крака и затичах възможно най-далече от този ужас. Наистина настъпи промяна, но аз просто се озовах на мястото на катастрофата. Видях как колата ме блъска, как извира топла кръв от главата, как се претълкулвам на земята и сякаш заспала, лежа. Той, чул звука от спирачките и гумите, се обърна и ме видя. Изкрещя нещо и хукна да бяга към мен, за секунда дойде и клекна до тялото ми. Гушна ме с повече любов от всякога, милваше лицето ми, очите, устните, целуваше ме. И аз се усмихнах с несъществуващите си устни.
Тогава нещо започна да ме дърпа назад, искайки да ме раздели от тази мила гледка, от знанието, че той страда за мен, че ме иска, че ме обича и желае. Нямах тяло но сякаш усещах невидимите ръце, които ме обгръщаха. Картината пред мен започна да чезне. Исках да извикам, както преди малко, да кажа, че искам поне още миг да остана, но не се получи нищо. Опитите ми бяха жалки и напразни.
Обратно във Вечността. Нямаше и помен от страха в началото, защото ярост беше заменила неговото място. Нямаше го и привидното подобие на спокойствие от времето, когато това беше единствено място, където можех да си поема въздух измежду повторенията на Спомена ми. Всичко се беше заменило с яд и гняв към невидимите ръце, които ме отделиха от моя любим и от нещото, за което мечтаех, откакто дойдох тук. Страхувах се, че никога няма да получа отново обичта му и страховете ми се оказаха напразни, но когато Го видях, всичко отново се разби на парчета, сърцето ми, духа ми... Ако имах тяло, щях да се обзаложа, че щеше да кърви от болката, причинена ми от това ново разделяне. Ядът ме беше подкрепил и заредил със сили. Огледах се и видях напред по-светло петно, а навсякъде другаде - катранен мрак. Дали не беше плод на болното ми въображение? Дали не беше мечта, сътворена подсъзнателно от мен? Може би и това, което бях видяла преди малко, беше илюзия... Но не. Беше истинско, сигурна бях.
Отново вдигнах очи към светлото и насочих всичката си енергия към него, всичко, което мислех и чувствах, всичко това, което представлявах в онзи момент - насочих го напред. Страхът, ужасът, болката, срамът, презрението към самата себе си, тъгата, любовта, убийственият страх, болката, срамът, презрението, тъгата... всичко това умножено по един милиард, а след това като единствен последен летен слънчев лъч преди грозната есен да настъпи - щастието и радостта. Изпратих тези мои чувства заедно с надеждата си, че ще се получи все нещо. Съсредоточих се максимално, взирайки се в светлината, стискайки юмручетата, които нямах. Стягах се все повече и повече, опитвайки се все по-ожесточено. Не знаех дали има ефект, но продължавах. И тогва усетих нещо. Преместване. Примигване. Нещо ме задърпа отново, а след това ме пусна във Вечността, задърпа ме... аз задрах с въображаемите си ноктите тъмнината, опитвайки се да остана там, защото реших, че пак ще видя Последният ми спомен отстрани, което означаваше нова доза с най-ужасните мисли, инжектирани директно в мозъка ми. Но тишината се изпълни с някакво жужене, а светлото петно се увеличи.
~~~
Започнах да се събуждам. Не усещах нищо, само изпепеляваща умора в съзнанието си, някаква замъгленост, която ми пречеше да мисля ясно. Но усещах, че съм себе си, че съм в своето тяло, че лежа. Чувах някъде острани нечии ридания и тихи разговори, съдържащи думи, които целяха да успокоят ридаещия човек. Някъде отдясно чувах някакъв отмерен звук. В сегашното ми състояние ми беше трудно да определя какво и как, но ми се струваше, че беше от рода на: "Тъ-тън. Тъ-тън. Тъ-тътън." И така нататък. Опитах се да отворя натежалите си клепачи и след третия опит успях, но виждах малко мътно. Различих някакви хора... жена, плачеща край леглото ми и мъж, хванал я през раменете. До тях стоеше момче със светла коса и бисерно сини очи. Мъжете гледаха с празни погледи напред, а жената, майка ми, се клатеше напред- назад, покрила мокрото си лице с ръце.
Обърнах главата си към тях и простенах тихо.
-Мария, тя се събужда, виж!-заговори превъзбудено баща ми, Крум. Тя вдигна бавно, невярващо очи и като ме видя, изписка радостно и бързо ме прегърна.
-Момичето ми, моето момиче! Толкова се изплаших, скъпа. Добре ли си, боли ли те нещо?-говореше бързо майка ми, с нови, радостни сълзи на очи.
-Нищо ми няма, мамо, само малко се понатъртих.-усмихнах се измъчено и щастливи пеперудки затрептяха в стомаха ми, при вида на грейналите лица на родителите ми.
Погледът ми попадна върху Иван, който не беше обелил и дума. Но аз виждах радостта в очите му, отново виждах горещите сълзи, но вместо да пробудят така познатата ми болка, те ме ощастливиха. Защото си спомних любовта.
-Мамо, тате... бихте ли...? -не довърших изречението, но те ме разбраха.
Баща ми ми кимна благо и се насочи към вратата. Майка ми се усмихна и каза тихо:
-Разбира се, миличка. След малко ще се върнем.
Вратата се затвори зад нея и настана тишина. Толкова се бях зарадвала, че отново чувам гласове, че аз самата говоря, че когато настъпи тягостната тишина, се изплаших, защото се сетих за Вечността. Но това, което с приятна изненада установих, беше, че спомените ми избледняваха. Че Последният спомен сякаш ми се изплъзваше като пясък между пръстите, щом го хванех с шепи. Но погледнех ли към лицето на Иван, моментално в съзнанието ми изникваше неговият образ, наранен от моето предателство.
-Прости ми...-прошепнах. И първата истинска сълза се отрони от очите ми. Реших, че онези ревове в нощта от Спомена ми са фалшиви, защото въпреки че осъзнавах вината си, не я приемах като истинска, защото чак там, където бях, във Вечността, осъзнах истински грешката, която допуснах, а не тогава под дъжда, опитвайки се да настигна нараненото момче. Може би онова място, което не бих посетила отново за нищо на света, все пак имаше и положителен ефект върху мен. Може би повторението на Последния ми спомен от живота ме беше научил да оценявам това, което имам, и да не се самозабравям.
Но Иван нищо не каза, само ме гледаше с каменно лице и с красиви радостни очи, зачервени от плач. Но аз не можех да понасям повече тишината, мразех я, ненавиждах я. Но отново не знаех какво да кажа, затова с малкото насъбрани сили се опитах да стана.
-Анастасия, не се измъчвай. Лежи спокойно.-проговори с пресипнал глас. Толкова пресипнал, че направо се зачудих да не би да е преживял мутация на бързи обороти през последните... колко дни?
-От кога съм тук?
-Не много, само три дни. Направиха ти две животоспасяващи операции... казаха, че било въпрос на време и на късмет. Преди няколко часа лекарите споменаха, че духът ти отслабва, че те губим...-гласът му се пропука съвсем при последните думи и тя не разбра какво каза след това.-Анастасия, виж, аз...
Погледнах го с надежда. Изглежда и той не знаеше как точно да се изрази. Почувствала нов прилив на увереност, избълвах всичко:
-Обичам те повече от всичко, наистина! Не знаеш през какъв ад, то не беше и ад даже, минах само, за да се върна при теб. Няма да позволя да те изгубя. Не ме интересува какво ще кажеш, но ти обещавам, че ще направя всичко, за да бъда с теб.
Ето че се появи и първата усмивка. Усмивка, която не бях виждала от три денонощия, но за мен това време беше равно на три години. Усмивка, която обичах и която толкова много ми липсваше. Аз му отвърнах и той се наведе, за да ме целуне плахо и нежно.
-Обичам те.-прошепна, докато милваше с пръст черната ми коса, уморените очи, пребледнелите бузи.
Знаех, че ще изминат много месеци преди да успея да се възтановя напълно, но в този кратък миг аз се чувствах по-здрава от всякога.
Разговорът ни с Иван продължи все по-гладко. Той ми разказваше какво се е случило, докато съм била в болницата, макар че не беше много, и искаше да разбере през какво толкова съм минала, за да се върна, но аз загадъчно си мълчах. Нещо ми подсказваше, че Вечността щеше да си остане моят втори тъй нежелан дом, а Последният спомен...
Последният спомен щеше да продължава да живее в мен, вярно малко блед и позабравен, но щеше да ми напомня успешно какво ме очаква, ако повторя грешката си. Може би един ден шях да споделя с Иван, но не мислех, че ще бъде редно да знае какво го очаква. Не мислех, че ще е редно който и да било да знае, че го очаква един единствен Последен спомен, който да се върти ли, върти безкрайно до края на Вечността, напомняйки му какво е изгубил.


За имената:
Мария - женското изначалие, връзката майка-рожба като нещо свещено
Крум - българско име, което изразява сила, непоклатимост
Иван - едно от най-българските имена; име, което аз лично свързвам с много мои роднини, близки и приятели, все хора, които са ми много скъпи.
Анастасия - отново възраждаща се.

За родителите избрах тези имена, защото трябваше с нещо малко да покажа характера им. За момчето посочих вече причините, а за Анастасия... то се вижда (специялни благодарности на създателя на детското филмче "Анастасия" Laughing)
Надявам се, че ви е било приятно Smile
avatar
Brenna
Aic Habital Felicitas

Брой мнения : 64
Age : 27
Localisation : Varna
Registration date : 06.07.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Последният Спомен

Писане by ^Broken^heart^ on Съб 14 Юли 2007, 20:06

Това е много чуствено...абе от къде ви идват тези идеи...невероятно.Този спомен,Вечноста много добре е описано всичко.Сякаш бях там и наблюдавах всичко...браво!!!
avatar
^Broken^heart^
*L ﻩ √ ع *

Брой мнения : 85
Age : 23
Registration date : 10.07.2007

Вижте профила на потребителя http://hplord.bg.free.bg/cgi-php/phpbb2/index.php

Върнете се в началото Go down

Re: Последният Спомен

Писане by Марико on Нед 15 Юли 2007, 01:41

Уау...
Велик разказ...
Края е наистина неочакван, бях готова да предположа каквото и да било (че ще отиде в Рая, че ще се прероди...), но не и това.
Самата идея за Вечността е оригинална, поздравявам те.
Описанията са на ниво, не те затормозяват.
Героите са изпипани... Може би Иван е малко идеализиран, но все пак гледаме през очите на Анастасия, и в такъв случай, това е повече от нормално.
А и разказа носи някакъв смисъл, което ми харесва.
Но просто... Усещането от прочита е... хубаво. Не се сещам за някоя друга дума в момента, но мисля, че тази е подходяща - хубаво.
Важното е, че успя да ме накараш да го прочета целия, защото трудно се навивам да изгубя повече от 2-3 минути в прочит на някакви недообработени, недоизпипани и празни произведения. Но ме ти увлече още в началото Wink
Не пишеш някак си свръх красиво, но пък разказваш увлекателно и умееш да заинтригуваш.
Прозата е по - силната ти страна Wink
Успех!
avatar
Марико
Тода - сама

Брой мнения : 43
Age : 24
Localisation : В Япония, ама преди 500 години :)
Registration date : 26.05.2007

Вижте профила на потребителя http://levski.bg

Върнете се в началото Go down

Re: Последният Спомен

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите