Психиделичен романс

Предишната тема Следващата тема Go down

Психиделичен романс

Писане by Lobotomy on Пет 16 Сеп 2011, 19:54

-Гледа ме право в очите . Целува ме и казва, че са най-красивите сини очи, които някога е виждал.
Чиста е. Не е красива, но не е това което очакваш. Преди да започне да говори не можеш да разбереш.
-Няма човек на Земята, който да е обичал толкова колкото ме обича той. Веднъж един съученик ми каза, че иска да спи с мен и той го преби. Ревнува ме много.
Просто те спира на улицата и започва да ти говори за приятеля си. Не го разказва на мен. Не, разказва го на другите шестнайсет годишни. Обикаля гимназиите и го разказва. В 81во възлюбеният и е от 12то. В 12то е от 81во. Знам го защото съм бил там.
-Правим страхотен секс. Веднъж го правихме в класната стая. Той крещеше, че ме обича. Много е див. Но е много умен. Кълна се! Пълен отличник е въпреки, че почти не учи. Кълна се, че е пълен отличник!
Учениците и се подиграват. Разпитват я. И и задават "тънки" въпроси. С онзи дразнещ манипулиращ тон, с който говорят всички шибаняци, които се изживяват като провокатори. Разбират за това, че тя ще стане певица. И я канят да пее. И тя пее. Пее отвратително. И те и казват, че пее прекрасно. Скоро започва да разказва за артистичното си бъдеще редовно. И приятелят и ще свири на китара. Ще бъдат дуо.
-Майка ми не иска да ставам певица защото не и се струвало печелившо, но аз няма да я оставя да ми казва какво да правя!
Никога не съм виждал майка и. Мисля, че живее само с баща си.
Не е точно красива в нормалния смисъл на думата. Красива е по онзи начин, по който е красиво момичето което обичаш. Защото я обичам.
***
Понякога си мисля, че разбирам какво и е . Душата и е красива поляна раздрана от кратери самота. Отива и си говори с хората и им разказва за приятеля си, за да им покаже, че всъщност не е самотна. Защото я е срам. И когато стане певица всички ще я обичат.
Усещам колко невероятно много я е страх от думата "Лъжеш". Когато стане звезда никой няма да се съмнява, че е имала най-хубавия приятел, който я е обичал ужасно много.
Понякога си мисля, че единственото болно в нея, е че тя за разлика от повечето, не се е научила да крие самотата си достатъчно убедително.
Представях си, че аз и тя сме богоподбни същества, които са слезли на земята, за забавление. Хората я нараняват и тя не спира да си измисля, за да се прикрие и на края се връща на небето наранена и аз я прегръщам. И запълвам кратерите в душата и с любов. И тя е вечно щастлива и благодарна. Светлината ме облива от усмивката и. И двамата се обичаме завинаги.
Мечтая си да се превърна в нейния ангел пазител. Да я пазя от всяка болка на света. Да пребия момчето което я сваля от ревност, да я гледам право в очите и да и кажа, че са най-красивите сини очи, да крещя колко я обичам докато правим страхотен секс. И се кълна, че щях да го направя.
О, бога ми нямаше само да седя и да гледам от колата си, а щях да я обливам с обичта си и да я пазя от всички. Ако не бях на 42.
***
Веднъж в един автобус се качиха контрольори. Нападнаха някакъв клошар. Скоро всички в целия автобуса започнаха да му крещят да остави градския транспорт на нормалните хора. Никога не можех да разбера нормалните хора. Това което не разбирах най-много, е че контрольорите със сигурност са знаели, че няма да вземат пари от него. За какво е било всичко тогава? Дълг? Някакъв вид чест, който не мога да осъзная, защото го имат само нормалните хора?
***
Нормалните хора създадаха нова мода от телевизионни предавания. Хора наранени от различни неща се събират един по един и пеят. В журито има четири нормални, които оценяват с положително и отрицателно. Ако събереш три положителни оценки продължаваш. Наричат го Х фактор.
Моето ангелче искаше да стане известна певица. Но не можеше да пее. И беше достатъчно болна, за да не го разбира. Ходеше и разказваше на непознатите от гимназията, че ще се е записала на предаването и им казваше да я гледат. И те се подсмихваха и обещаваха. Толкова исках да я предпазя от нормалните хора, но толкова ме беше страх от тях.
***
Нямаше как да видя най-прекрасното същество преди предаването. Трябваше да го гледам на запис по телевизията. Залата беше пълна от публиката си от 12 годишни чудовища. Чувах ги как крещяха "Вижте как смешно маймуната си удря главата в клетката докато се опитва да излезе от шибания си затвор" . На никой не му пука, че затворът и е нейния живот. И те седят и чакат. И са готови да и се нахвърлят и да изядат остатъците от достойнството и.
И тя си отваря устата. И от там излизат най-красивите звуци във вселената. В тези две минути тя е звезда. Целия свят гледа нея. И всички се възхищават на красотата и. И на таланта и. Усещам как музиката и е това което ще залепи всичките разбити парченца от целия свят в едно. И песента свършва.
-Докъде мислиш, че ще стигнеш? - Пита Мария Илиева.
-Ами не знам . Не мога да преценя. Ще се целя към финала пък ще видим.- Отговаря моето съкровище.
-Това беше най-отвратителното нещо което съм чувала някога. Имаш Х-фактор колкото една хлебарка.- Отвръща Мария Илиева.
Всички малки сапрофитчета в публиката започват да се смеят. Аз единствено плача в безсилието си сам в глухата си стая.
На моето ангелче започва да му се вие свят и то пада от сцената. Публиката се залива от още повече смях начело с Мария Илиева.
***
Обмислях го стотици пъти, но не бих върнал действията си назад. Беше безинтересен човек . Музиката и бе не по-малко безлична. Беше създадена изкуствено от телевизията. Гълтала е нечия сперма, за да я дават.
Ако можех щях да я убия пак.
Мария Илиева висеше обесена гола на полюлея си и на корема и пишеше "Аз съм бездарна курва" .
Уморих се да усещам единствено безсилие. Съжалявам, че не успях да бъда твоя ангел пазител съкровище. И знам, че няма да изкупя немощта си като ангел на твоето отмъщение. Но това е единственото което мога да направя.
***
Беше правоъгълен и кафяв. Успяваше да не е очарователен по свой си собствен начин. Не го исках, но подарък като този не се отказва, колкото и безвкусно да е избрана окрасата му. Затова го взех такъв какъвто ми го дават.
На погребението ми беше само Мама. Извинявай Мамо. Но вече не можех да седя тук. Не и след като нормалните разбраха какво съм направил.
Надявам се да видя отново моето съкровище в безкрайните зелени полета. Където и двамата ще сме вечни и някакви си 25 години няма да са нищо за любовта ни.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: Психиделичен романс

Писане by Арлина on Пет 16 Сеп 2011, 20:29

Окей, значи: краят ми се струва малко претупан. И, естествено, правописните грешки :Д
Но иначе- уоу, това ми е вероятно едно от любимите ти неща. Началото е невероятно. И като цяло...лекотата, с която протича разказът. И думите, които си пасват по някакъв страхотен начин.
ДA от мен. :ДД


изтрих коментарите по молба на ади.
~riddle

_________________
The harmonicas play the skeleton keys and the rain
And these visions of Johanna are now all that remain.
avatar
Арлина
après moi le déluge

Брой мнения : 2720
Age : 24
Localisation : /\/\/\/\/\/\/\/\/\/\
Registration date : 10.02.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите