ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

За кой разказ ще дадете гласа си?

7% 7% 
[ 1 ]
7% 7% 
[ 1 ]
36% 36% 
[ 5 ]
29% 29% 
[ 4 ]
21% 21% 
[ 3 ]
 
Общо гласове : 14

ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 22:17

РАЗКАЗ 1.


Той не бе човек на хазарта. Или по-правилно казано джудже на хазарта. Но ето, че въпреки това, точно в този момент стоеше там, готов да заложи всичко, което му бе останало. Погледът му бе изпълнен с неестествено безпокойство за мъж, който през всичките си четиридесет и три години живот се бе намирал в пълна хармония със себе си. И какво стана, че да стигне до тук?

Само до преди час, той бе просто Морос (макар да предпочиташе да се нарича Мори), син на Брагранд – съвсем обикновен ключар в съвсем обикновен град на джуджета. Бе на средна възраст, вече няколко бели кичура се вплитаха в лъскавата му черна коса, малко по-нисък от средностатистическото джудже и малко по-тумбест (всъщност, формата на тялото му бе много близка до кръглата). От живите му сини очи сякаш струеше добронамереност в най-чистата й форма. Благата му усмивка, която винаги можеше да се открие на лицето му, въпреки мизерията, в която живееше, предизвикваше приятното усещане за уют у всеки, който споделяше компанията му. А той бе толкова добродушен, че граничеше дори с наивността. Малкото му ателие, част от приземния етаж на голямата му къща, се намираше в покрайнините на столицата Рем, на толкова слабо стратегическо място, че обикновено имаше най-много петима клиенти за един ден. Но това му стигаше напълно, за да може да изхранва себе си, съпругата си Нара и малката им дъщеричка. Мори никога не бе имал пререкания с никого, водеше може би най-спокойния живот от всички в столицата. Бе истински късметлия, но не го знаеше.

Единственото нещо, което не харесваше в начина си на живот бе работата. Но не защото трябваше да се трудни, всъщност той бе доста работлив и сръчен и му доставяше удоволствие да майстори разни неща. Не му допадаше професията му. Историята бе малко тъжна: в неговия род, Мори бе девето поколение ключар. Традицията повеляваше занаятът да се предава на най-големия син, а Брагранд имаше само един, за огромно съжаление и на двата им. Малкото момче се впечатляваше много от поезията и искаше да се занимава с писането на такава, но нямаше избор. Така, без да желае, синеокото джудже бе насилствено обучено в тънкостите на изкуството да се създават ключове и да отваря ключалки. И въпреки огромното му нежелание да се занимава с подобно нещо, то просто му се удаваше толкова много, че един ден просто се примири с това. В продължение на две десетилетия се бе обучавал при баща си и дядо си, докато в крайна сметка не бе станал такъв майстор, че един ден с лекота успя да открие точния ключ за сърцето на красивата съседска дъщеря Нара. И въпреки онзи нещастен инцидент, за който Мори предпочиташе да не си спомня, който бе отнел живота на родителите му, той успя да събере всичките си сили и да продължи щастливо живота си с новата си съпруга. Не закъсня и плодът на тяхната любов, прекрасната Емм’и, чието личице бе истинско слънце в живота на ключаря. Макар той да не бе виждал никога слънцето, поради подземния живот, който водеха джуджетата, той вярваше, че Голямото светило изглежда точно така. Но това голямо щастие не продължи дълго.

Четири години по-късно, днес, всичко това се бе разпаднало на малки парченца. Всяка сутрин Мори правеше разходки до едно единствено място – водопадът на изкуствената река, която снабдяваше джуджетата от цялата столица с питейна вода. За всичките тридесет години, в които устремът му да пише поезия винаги бе спиран от нещо, той все пак бе запазил лиричното в душата си и идваше при високият почти тридесет метра водопад, за да наблюдава хармоничното движение на кристалната вода и да слуша приятния звук на разбиването й в камъните най-долу. Обикновено тук бе пълно с влюбени двойки, но нито една от тях не можеше да оцени красотата на това място така, както Мори. И днес бе абсолютно същото, но с една малка разлика – студените ветрове, с които бе известен Рем, успяха да духнат любимата черна шапка с алено перо, която ключарят носеше на всяка от тези разходки. За да не я загуби, синеокото джудже нагази в реката, с цел да я вземе, и се разбърза към вкъщи, за да се преоблече. Нара вече трябваше да е излязла, тъй като работеше в пекарната, а ранният част изискваше присъствието й на работното място, тъй като печалбите по това време бяха най-големи. Както и работата. Но нещата не стояха така. Прибирайки се с тридесет минути по-рано от обикновено, Мори бе заварил съпругата си да споделя порция печена ряпа със съседа Гар’аа. И докато в първия момент реши, че джуджето бе дошло за да поиска някаква услуга и Нара го бе поканила вътре и почерпила, очаквайки завръщането на мъжа си, то целувката им в следващата секунда изключи това като възможност. Забелязаха го. Той просто седеше там и примигваше, сърцето му изпълнено с неразбиране. Следващите петнадесет минути се оказаха най-тежки за него, тъй като научи много нови неща: жена му по начало се бе омъжила за него, само за да елиминира недоволството на баща й от срещите с Гар’аа; другата новина го съсипа напълно – Емм’и не бе негова дъщеря, а на съседа.

Много хора си бяха задавали въпроса как биха постъпили в ситуация, в която поради жестоките превратности на съдбата се окажеше, че целият им живот е бил просто една лъжа. Мори не го бе правил, но ето, че се намираше точно в една такава. Просто седеше на мястото си, без да знае какво да прави, без да знае какво да чувства. За един много кратък момент сърцето му сякаш стана с големината на троха, след което рязко върна предишните си размери. Можеше да се закълне, че точно в този момент бе умрял. Но нещо вътре в него му подсказваше, че това не бе точно така. Един глас, който Мори не бе чувал никога досега, но в същото време чувстваше, че винаги си е бил там, вътре в него. Един тих шепот, който изсуши сълзата, стичаща се по лявата му буза точно в този момент. Един тих шепот, който обаче заглуши всички звуци наоколо. Сега в главата му цареше тишина. Той виждаше как устните на ридаещата му жена и на потъналия в срам съсед се движеха, но излизащите звуци така и не стигаха до ушите на ключаря, който просто грабна шапката си, сложи я на главата си и с бавна крачка се отправи навън. Ателието за него винаги бе представлявало символ на скуката. Сивите каменни стени и металните столове създаваха едно усещане за пагубна неподвижност. Липсата на живот на това място винаги бе изсмуквала енергията му. Освен това той мразеше работата си. А сега, прекрачвайки прага му, за да излезе на улицата, Морос чувстваше, че за последен път преминава от тук и въпреки лошите му спомени, ателието щеше да му липсва...

Ах, Мостът на изгубената надежда! Какво по-хубаво място от това, след като изведнъж се е оказало, че всичко, за което се трудиш цял живот всъщност не ти принадлежи. Иронично, но мястото всъщност бе едно от най-красивите, които Морос познаваше в Рем, а и изобщо. Отдолу се намираше красивата река, а само на няколко метра от дървения парапет бе и прекрасният водопад, който сега изглеждаше по-запленителен от обикновено. Вечната усмивка на ключаря бе изчезнала. Очите му сега изглеждаха по-сиви от обикновено, сякаш блясъкът им бе затъмнен от голямата черна зеница. Джуджето погледна надолу през парапета, взирайки се в кристалната вода, която се стичаше в такава изящна форма надолу. Семейството му бе разбито. Нямаше работа. Липсваха му приятели. Нищо не го задържаше не само в Рем, не само в Кралството, но и изобщо в живота. Повече от един негови събратя бяха намерили спасението от тази безизходица на същото това място, на което се намираше и Морос в момента. Време бе да направи съдбоносно решение, въпрос на живот и смърт. Очите му виждаха дори най-лекото разклащане на водната повърхност като на място, от което всеки момент ще изскочи някой воден дракон и ще погълне Ключаря с огромната си паст. Вглеждането във водопада, в бездната долу, го накара да потръпне, но в същото време мястото му изглеждаше дори по-пленително от обикновено. Бе направил равносметката и решил какво да стори. Дебелата му ръчичка бръкна в кесията и извади единствената монета, която в момента носеше със себе си. Подържа я с палеца и показалеца на дясната ти ръка, разглеждайки добре двете й страни. Все още облегнат на парапета протегна ръка напред и въздъхна.
- Ези – живея, тура – изчезвам. Колко поетично! – произнесе тихо на глас. Морос вярваше, че изобщо няма късмет и няма да му провърви в ези-тура.

Той не бе човек на хазарта или по-правилно казано джудже на хазарта, но ето, че въпреки това, точно в този момент стоеше там, готов да заложи всичко, което му бе останало. Погледът му бе изпълнен с неестествено безпокойство за мъж, който през всичките си четиридесет и три години живот се бе намирал в пълна хармония със себе си. След кратък момент на колебание хвърли монетата нагоре и затаи дъх. Само след няколко секунди всичко беше ясно. Нещо, чиято форма бе много близка до кръглата, полетя надолу във водите на водопада, където се изгуби без никакъв звук. Малко след него до повърхността на реката достигна и едно алено перо. Ключарят бе погълнат от бездната. На десетина метра от там, Поетът се отдалечаваше със забързана крачка и променено изражение, някак по-сериозно и в същото време по-ободрено от преди. Все още вярваше, че не е добър в ези-тура, но така и не разбра какво се случи. „Има някои неща, които не бива да оставяме на случайността” беше му прошепнал онзи тайнствен глас от по-рано, който при напускането на къщата се бе смял доволно, тъй като последното преминаване на онзи проклет праг бе насочено навън.

„Има някои неща, които не бива да оставяме на случайността”. И така и бе станало. Монетата не достигна ръката на джуджето и то така и не разбра каква щеше да е тежката присъда на Шанса. В последния миг колебание бе взел решение, за което едва ли щеше да съжалява. Поне сега не съжаляваше, а някак си Сега стана по-важно от Някога...

В същото време, на няколкостотин метра от там, една сребърна монета, която до преди миг се бе сливала с бляскавия поток падаща вода, се удари в един камък и отскочи от него с тих звън. Като по чудо се бе озовала на брега, настрани от влюбените двойки, където никой не можеше да я види. На горната й страна имаше лице, което сякаш се усмихваше и казваше „Живей!”.



Последната промяна е направена от Riddle на Пон 24 Окт 2011, 22:37; мнението е било променяно общо 2 пъти
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 22:18

РАЗКАЗ 2.

Седмата Вълна

Седмата вълна най-накрая беше топла.
Повървях по пясъка, докато нейните води се разбиваха в пръстите на краката ми по същия начин, по който биха се разбивали на колосалните скали на някой красив нос. Но незастроени скали не останаха, така че те нямаха избор и трябваше да се разбиват в гладкия бетон без възможност да фучат и хвърлят пръски. Или в моите крака.
Седмата вълна бе избрала моите крака. Бях от малкото късметлии, които всъщност са я усещали, но не бях развълнуван. Или може би просто не съм осъзнавал момента.
Спокоен, аз се наведох и взех едно малко рапанче, което вълната бе довлекла. Най-вероятно то бе празно, а животното, живяло в него, отдавна бе паднало жертва на човешката инвазия в морето.
Всичко бе подредено сякаш от някаква висша мисъл. Една от последните топли вълни се разбиваше в един от последните истински брегове, попиваше в един от последните пясъци, и оставяше като подарък едно последно рапанче.
Някъде на юг хората се печаха на гладкия бетон под изкуственото слънце.
Тук, на север, освен че бе студено, нямаше и подходящи места. Планините обграждаха отвсякъде брегът, и макар хората да не разбираха, бе толкова красиво. Два километра нагоре беше един забравен от хората фьорд, който топящите се ледници бяха пощадили по време на техния марш на разруха и унищожение. Три километра южно беше най-северната бетонна станция, където нямаше хора, които да се пекат, а просто работници, добиващи пясък за строежа на още бетонни бази.
Хората се бяха научили да живеят в клетки. Затворени. Затворници на собствените си черепни кутии. Време беше някой да проговори.
А може би точно заради това това рапанчебеше попаднал при мен - защото някой трябваше да надуе един стар, недокоснат от хората, съобщителен сигнал. Вярно, не беше много голям, но точно от това бягахме ние - и аз, и рапана - от монолитността на бетона.
А на този плаж имаше само два монолита - аз и рапана. Извисявахме се над мокрия, студен пясък, и от момента, в който го положих в ръката си, станахме едно, едно цяло.
Седмата вълна отмина. На обратния си път към морето тя бе станала като всички други - студена, отдръпваща се, загиваща. Остави ни сами с рапана на плажа, като корабокрушенци на далечен остров.
Обърнах се и бавно поех на юг, към изкуственото слънце и гладкия бетон, с рапана на Йерихон в ръка.


Последната промяна е направена от Riddle на Пет 30 Сеп 2011, 22:28; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 22:20

РАЗКАЗ 3.

Тиранозаври и други истории

Затворих педантично подвързания си учебник по философия с трясък и го захвърлих в другия край на стаята. В главата си. Всъщност само отбелязах докъде съм стигнал и го поставих внимателно върху внушителната купчина материали от библиотеката.
Тъкмо се влачех по стълбите, когато чух звука от телевизора на долния етаж. Беше значително усилен – значи мама отново гледаше новините. Не че недочуваше или нещо такова. Просто трябваше да бъде убедена, че ще чуе всичко. Както и ако огромен самолет се разбие в покрива. Или ако огромен тиранозавър се трансформира във всекидневната...
- ...и отново няма никакви данни за местоположението на опасния престъпник. Правителството предупреждава излизанията да бъдат ограничени до минимум и силно да се избягва групирането на повече от петима човека в една къща. Всички политически събрания се разпускат до второ нареждане поради несигурност в наличието на позиция у световните лидери. Военните действия са засилени, а проектите за психическа издръжливост се утрояват.
Бяха изминали около двеста години от първите сведения за четене на мисли. В началото било голяма сензация и по-способните наистина добили популярност. След това еволюцията пагубно застигнала останалите няколко милиарда и елиминирала всеки един личен стремеж към успех и иновативност. Как? Не ме разбирайте погрешно, все още се раждали гении с революционни идеи за нечувани открития. Но след като всеки в радиус от няколко километра имал неограничен достъп до съзнанието им, те вече изгубвали всякаква мотивация и стремеж към почит, слава и признание. Защото само това можело да ги накара да се борят за научния напредък... но не и когато глупакът от съседната улица нагло задигал идеите им поради същата причина. Изобщо, борбата за известност добила мащабни размери и убила уникалността с елегантна бързина. На хората скоро им хрумнало, че, щом могат да приемат чужди мисли, няма логична причина да не могат и да ги внушават. Последствията довели до пълен хаос на множество нива – политическо, икономическо, морално и т.н., а на дневен ред била борбата за влияние. Беше учудващо как хората започнаха да използват съседите, децата си, шефовете си и медиите за лична полза. За повече пари. За известност. За мечтите си. Това последното беше най-убедителното оправдание. Никой не можеше да те обвини, че следваш мечтите си. Пък и повечето хора знаеха, че ако не наложат желанията си в нечие съзнание първи, някой друг ще им наложи неговите си. Да, мисля, че страхът движеше всичко това повече, отколкото лакомията.
Но някои се оказаха по-добри манипулатори от други. Преди всички институции да престанат да съществуват, в училищата дори щяха да се въвеждат занятия по Съзнание и Психологическа Издръжливост, защото това беше жизненоважен елемент за личното оцеляване. Най-важният. Но хаосът беше неуправляем и институциите не можеха да функционират нормално. Оставаше тихо и плахо да очакваме следващия влиятелен кандидат световен лидер и да гледаме да не му се пречкаме, за да не изгубим идентичностите си някъде. И той се беше появил. Беше се пръкнал някъде в Щатите и се грижеше да не бъде открит или издаден и ние всички знаехме, че е въпрос на време да залее с влиянието си и останалите континенти. Ако не намерим някой наистина добър. Но параноята се разнесе и страхът скова всички. Никой не знаеше дали световните лидери бяха вече повлияни от него или не и недоверието беше това, което им попречи да действат заедно.
- Къде отиваш, миличък? – мама има изключително остър слух. Или страх в антрето да не се окаже тиранозавъра, който тихомълком да се маскира в палтото ми.
- Само до библиотеката преди да е затворила.
- Не си ли научи? – прозвуча небрежно и озадачено, но напрежението се появи заедно с главата й, която настоятелно надничаше от хола.
- Не. Трябват ми още материали.
- Хубаво. И не се бави много. И да внимаваш!
Мама беше от онези жени, които не бяха направили нищо особено в живота си и това ги караше да се борят с все сила за преуспяването на децата си, за да си докажат нещо. Досещате се, че трябваше да съм най-добрият ученик. Трябваше да изкарвам само шестици. Трябваше да участвам във всички клубове и да стана президент на класа. Трябваше да ме приемат в най-престижния университет. И, някак си, без да се превърна в ходещо клише. Дори сега трябваше да стигна благополучно до библиотеката, залагайки на карта себе си и съзнанието си, защото всеки един момент някой можеше да реши да ми ги задигне. Но жертвах разсъдъка си за още знания и тя беше убедена, че само това може да ми помогне да оцелея. Не звучеше нелогично. Освен това иначе беше скучно и аз не се дърпах много.
Навън беше пусто и се смрачаваше, когато от една тясна пряка енергично изскочи някакъв рошав младеж и се спря пред мен. Бях нащрек.
- Здравей! – той ме гледаше и се усмихваше. Не изглеждаше страшен.
- Здравей – погледнах го озадачено. – Ъъъ... ти кой си...
- Аз съм... аз съм ходещо оръжие – започна да размахва театрално ръце и да гледа престорено надменно. – Аз съм най-опасното нещо, което може да ти се случи и мога да изям дори любимата ти вечеря. Да ти открадна гаджето. Направо мога да ти открадна реалността и да играя футбол с топка от мечтите ти.
Усмихна се отново и застана в очакване. Не знаех какво става. Или нямаше никаква опасност, или трябваше да се страхувам до смърт.
- Ха! Та ти трябва да си онзи нечуван престъпник, когото непрекъснато дават по новините тогава – казах го с насмешка, но всъщност опипвах почвата.
- Всъщност наистина съм аз! Искаш ли да се разходим?
Тръгнах колебливо. Той говореше силно и ентусиазирано и се смееше през една-две минути. Изобщо не изглеждаше страшен. Беше най-радостният човек, когото бях виждал от месеци. Като цяло всички бяха толкова напрегнати и уморени в ежедневните си психо-борби, че не им оставаше време да се отпуснат и да се зарадват на нещо.
- Трябва да ми обещаеш да пазиш тайна. Да не казваш на никого, че съм тук.
- Та ти можеш да ме накараш да го направя, ако не греша...?
- Така е. Но иначе не е забавно. Освен това ми е самотно.
- Защо... – спрях, за да помисля как точно да формулирам въпроса си.
- Защо правя всичко това ли? – беше близо и аз му кимнах. – Да, определено си е най-логичното нещо за питане. Напомня ми на това как във всяка анкета те питат кой ти е любимият цвят.
Вървяхме известно време в тишина.
- Само не ме упреквай като останалите, поучителните им истории са ужасно досадни. Всъщност го правя, защото е ужасно скучно. Те няма да променят живота си, дори да осъзнаят колко е отегчителен. Но аз щъкам насам-натам и ги карам да бъдат приключенци. Да стават пилоти, художници, гълтачи на огън и разни такива неща. Карам ги да се карат или да се обичат. И... знаеш ли. Те всички остават щастливи. Аз никога не им внушавам идеи повече от два пъти. Но те не го знаят. И продължават да правят същите откачени неща, но си имат оправдание и никой не може да ги спре. Те са освободени от отговорностите, от нормите си и... абе трябва да го видиш. Наистина са като преродени. Еуфорични са като някви надрусани. Хахаха! Надрусах ги с живот... мислиш ли, че е толкова лошо? – широките му очи се спряха на мен за кратко и погледът му отскочи надолу. Все едно изпитваше вина.
- Не звучи толкова лошо. Или поне не звучи като някакво преднамерено зло.
- Знам. Но е малко егоистично. Чувствам се сякаш злоупотребявам, пък и тези приказки че се поставям над личната воля са малко обезкуражаващи. Не съм се спрял само защото се подразних на всичките тези политици, които ме упрекнаха, защото щастието на хората им се струва нередно само защото не са се научили да го възпримат така. Нямат право. Искам да разбия задръжките им. Искам да накарам светът да полудее. Искам да набутам в устата му лъжичка радост и да го накарам да се лакоми за още. И всички да се научат, че могат да бъдат щастливи. Вътре ли си?
Не губеше време да ме убеждава. Но с теорията си можеше да убеди и всеки друг. Не му бях никак спешен.
- Защо аз? – попитах от учтивост.
- Исках да си избера достоен приятел. Търся те от месеци. Ужасно трудно беше в началото, но колкото повече се доближавах, толкова по-трудно си налагах влиянието. Освен това знаех, че трябва да те търся в най-престижните институции. Трябваше да си умен и да знаеш как да впрегнеш това в името на целите си. Нямах търпение да те намеря. Надявах се да си силно убеден в етичността на позицията си, но ти изглеждаш доста дипломатичен и изобщо не си опърничав. Според мен даже те разколебах! – гледаше умно с живия си ококорен поглед и аз знаех, че беше сигурен, че ме е разколебал. Косата му приличаше на гнездо след особено свиреп вятър. – А много исках да те разколебая без да се човъркам в главата ти. Би било триумф на теорията ми за щастието. Щях да съм спокоен, че съм прав!
- Откъде да знам, че наистина не бърникаш в съзнанието ми в момента? – беше като да си призная, че е успял да ме убеди, че е прав.
- Не можеш. Но мога да ти внуша, че наистина не го правя, ако искаш. И няма да се притесняваш изобщо за това – после сам се засмя на думите си.
- Това е странно. Никога не съм влияел на околните целенасочено. Или е станало спонтанно, или просто съм много добър в защита...
- Хаха, това е невъзможно – увери ме той. – Трябва да го поискаш, за да го направиш, иначе не става. Няма да... генерираш заряд, за да накараш желанията ти да прозвучат примамливо в нечия глава – за миг изражението му се промени. Усмивката изчезна от лицето му за пръв път и той се огледа нервно. – Сигурен ли си изобщо какво ми говориш?!
Бях сигурен или поне бях убеден, че съм сигурен.
Той се закова на място, когато му кимнах. После неочаквано сви наляво и тръгна да бяга без предупреждение. Някъде отзад прозвуча изстрел и го повали на земята... И всичко това за броени секунди.
Обърнах се и видях мама, която прибираше нещо в чантата си.
- Добре ли си, миличък?
Стоях като гръмнат и гледах безжизненото тяло по средата на пустата улица. Градът, светът ми се сториха за миг мъртви без отекващите от него вълнение и ентусиазъм.
Беше вървяла зад нас и беше чула всичко. Реши, че трябва да отговори нещо на недоумяващия ми поглед.
- Нямаше как иначе. Кой знае какво можеше да ти направи, по-страшно от това да те убие. Дори смъртта не може да заличи някого, дори тогава хората пазят спомен за съзнанието му. Трябва да приемеш, че такива хора са опасни. Никой няма правото да избира съдбата на някой друг. Никой не може да си играе на бог и да жертва целия свят за идеите си. Не искаме някакъв прероден Хитлер все пак. Нали знаеш, че и той е мислел, че прави всичко за добро? Хората трябва да се осъзнаят и да живеят животите си както пожелаят. Личната свобода на избор е най-важна.
Опитах се да си представя свят, в който всеки поема отговорността за действията си и никога не прави нищо приключенско от страх. Страх да не го обвинят, че му липсва отговорност. Че няма единственото, което му е останало да има. Защото не е имал избор.
- Ти ще трябва да вдигнеш този свят на крака, миличък. Ето, днес се справи с този терорист почти съвсем сам! Бог ми е свидетел, че цял живот си се трудил. Ти направо хвърли живота си, толкова време усилия не са на вятъра. Ще станеш новия световен лидер и аз ще бъда до теб в това. Както бях досега. Това е бъдещето ти и ти си си го заслужил. Хората ще те очакват. Героят, моят син! И заедно ще се борим за човешките права.
„Личната свобода на избор е най-важна... личната свобода на избор е най-важна...“
- Нали? – погледът й присветна с метален блясък. Главата ме заболя.
Спрях да мисля колко спешно имам нуждата от храсталака да изскочи някакъв тиранозавър и да разчупи цялата нелепа обстановка.
Спрях да мисля за каквото и да е.
Личната свобода на избор е най-важна.
Светът имаше нужда от мен.


Последната промяна е направена от Riddle на Пет 30 Сеп 2011, 22:27; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 22:22

РАЗКАЗ 4.


Памет

Час 20:00
Дата : 05/05
Местоположение: Съзнанието на 16 годишния Артър Хейст.



Бяха останали само Секси Кучки 3 и 4. Никой не знаеше какво точно става, но всички бяха започнали да се притесняват. Имаше време, в което секси кучките бяха хиляди, после (стабилно) се бяха застояли на около стотина, но никой не очакваше че ще има ден, в който ще останат само две Секси Кучки. Затова пък се бяха появили госпожа Смърт, господин Смърт, Симпатичният Смърт и досадният Страшен Смърт, когото никой не харесваше.
-Ти си натоварващ, страшен Смърт. И никой не те харесва! - Казваха му хората.
-Хей! Стига! Ако ме опознаеш, съм много приятен тип! - Отвръщаше Страшен Смърт, но никой не го чуваше, защото на всички им харесваше да го мразят и вежливостта му можеше да ги затрудни.
По-неприятното бе, че бе започнал да се появява някакъв нов Смърт, когото никой не виждаше. И все пак всички знаеха, че го има.
Преди, вселената им беше огромна и пълна с алкохолни дървета и реки от ром с кола, но от година започна да се смалява и да губи красотата си. Накрая всички седяха в стая с две врати и един прозорец.
-Мисля, че знам какво се случва.- Избълбука огромният надупчен Мозък, който се беше появил наскоро.
-Ще правя секс с теб, ако ми кажеш!- Каза Секси Кучка номер 3.
-Не можеш да правиш секс с него, той е мозък.- Отвърна й по-наблюдателната номер 4.
-Ти, отвратителен расист!
-Стига, момичета! Не се карайте!- Смъмри ги Симпатичният Смърт.- Нека чуем човека.
-Аз съм мозък.
-Нека чуем мозъка.
-Мисля, че Артър преминава през някаква криза. И сега променя начина си на мислене, за да се измъкне от нея. В момента ни строи нова вселена във въображението си. Явно сме били най-важните мисли за него, затова ни пренася в новата си вселена.
Статистически погледнато, мозъците са едни от органите на които можеш да вярваш много, дори когато са на дупки. Затова и всички в стаята закимаха успокоени, освен Мама.
С изключение на нея, имаше малко пренесени реални хора. Стефан, Тери и Ари.
-Как сте, госпожо Мамо?- Попита възпитано Ари.
-О, добре съм. Само малко съм уморена.- Мама в главата на Артър беше само на трийсет, мечтаеше каква ще стане като порастне и все още не миришеше на антибиотици и пот.
-Искате ли кафе?- Попита вежливо Страшен Смърт.
-Не, Страшен Смърт! Не искам да си бъдем приятели.
-Но...
-Млъкни, Страшен Смърт.- Отговори Мозъкът.- Никой не се интересува от мнението ти.
-Не вярвам, че е просто емоционална криза.- Каза Тери.- Видях как стават странни неща. Изведнъж всичките ми приятели оглупяха толкова много, че не можеха да кажат нищо. И после просто изчезнаха. Нямаше трупове, нямаше кръв. Просто изчезнаха.
-Звучи страшно.- Каза подкрепящо Страшен Смърт и сложи ръка на рамото й, но Тери го изгледа с погнуса и той си дръпна ръката.
-Никой не те харесва, Страшен Смърт. Млъквай.- Отвърна Симпатичният Смърт.
-А и какви най-важни мисли сме ние... Ти си надупчен мозък, за бога!-Възмути се младото момиче.
-Нямаше нужда да си толкова груба.- Мозъкът се опита да плаче, но осъзна, че му липсват основни органи.
Едната врата се отвори широко, с трясък и оттам се чу гробовен глас.
-СЕКСИ КУЧКИ 3 и 4 ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.
-Какво?!- Изкрещя Стефан.
-СЕКСИ КУЧКИ 3 и 4 ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.- Повтори вежливо гробовният глас.
-А. Окей. Мерси.- Отвърна Стефан.
***
Сексуалната атрактивност на стаята беше паднала с 800% . Това беше първият случай, в който нещо намаляваше с над 100% от себе си и ако имаше кой да го наблюдава, щеше да е доказателство, че математиката не е вярна.
-Скоро всички ще сме пренесени в прекрасния нов свят, който Артър ни е измислил. Аз лично смятам, че ще има по една машина за сладолед на мястото на всяка общинарка. И хората ще ходят на опашки в общината, но не за да подават документи, а за да ядат безплатен сладолед.- Каза оптимистично Ари. Но скоро след това вдиша (пое дъх) изнервено.
-Има нещо което знаеш и не ни казваш, нали Мамо? Никога не мълчиш толкова.
- Не, не, просто съм уморена. Уморена съм, това е.
- Скоро вратата ще се отвори пак. И ще иска някой от нас да излезе.
- Спокойно!- Каза Мозъкът
- Просто...- прошепна мама.
- Той само ни доизмисля дворците, в които ще живеем. Затова ни отварят вратата един по един! - С истерична еуфория извика Мозъкът.
-...съм ужасно...
-НЕКА ГОСПОДАТА СМЪРТ И ГОСПОДИН МОЗЪК ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.- Монотонно прогърмя невидимият глас.
-...уморена.
***
-Той ни забравя, нали?- Изтананика тихо, през смях, Ари.
-Ако забравя нас, тогава за какво може да си мисли?- Каза Стефан, след което се изпърдя.
-Забравя ни. - Изскимтя мрачно Тери.- Просто не иска да ни помни вече.
За миг всички впериха поглед в Мама, която се беше усмихнала широко, но на очите й се виждаха сълзи.
***
В главата на Мама, от главата на Артър.

Мама лежеше на леглото и се усмихваше на Артър. Опитваше се да каже нещо, но от устата й не излизаше и дума. За Артър, тя миришеше на вкъщи, но носът му знаеше, че всъщност мирише на болница и мърша.
-Тук съм.- Каза й той, хванал треперещата й ръка, която усещаше гладка, но тя всъщност съвсем не бе. Искаше да каже нещо различно от „тук съм”, но просто нищо не беше на място . Не се беше подготвял за този момент.- И обещавам да съм щастлив, Мамо.- Щом го каза, веднага съжали. Звучеше толкова клиширано. Тъпо нещо. Раждаш се, чудиш се какво точно искаш и умираш.- Тук съм, Мамо.
***
-Забравя ни.- Съгласи се и Стефан.
Вратата се отвори широко.
-ВРЕМЕ Е И ВИЕ ДА ИЗЛЕЗЕТЕ.- Изтрещя вратата.
-Но как така ни забравя?- Попита Ари. - Ако забравя нас, за кого ще остави място в главата си?
-МЯСТО?- Отговори някак си едновременно монотонно и с насмешка гласът.- НЯМА МЯСТО. ДЕМЕНЦИЯТА ИЗЯДЕ МОЗЪКА МУ.
-Деменция? На шестнайсет?
-ТОЙ Е НА ОСЕМДЕСЕТ И Е НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО.
-А какво стана с нас?- Попита Тери.
-ТИ ВСЕ ОЩЕ СИ ЖИВА. АРИ УМРЯ ПРЕДИ ШЕСТ ГОДИНИ ОТ ТУМОР. СТЕФАН Е В КОМА ОТ ДВЕ ГОДИНИ.
-И това е краят?
-ДА. ВРЕМЕ Е, ДА НАПУСНЕТЕ СТАЯТА.
Четиримата запристъпваха напред и тогава видяха писмото на земята:
"Беше забавно хора. Надявам се да има ад, за да се видим пак."


Последната промяна е направена от Riddle на Пет 30 Сеп 2011, 22:30; мнението е било променяно общо 2 пъти

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 22:24

РАЗКАЗ 5.


КОСМИЧЕСКИ ПИРАТИ


- Скивай, шефе, какво идва насам. – навигаторът натисна няколко копчета и на екрана се появи малък товарен кораб
- Ти да нямаш температура, че за едно АХ-30 ме караш да ставам от креслото?! – намръщи се капитанът и по съвместителство първи пилот на кораба, когато погледна към монитора
- Да, бе, Ейб, сигурно е някой тъп сельо, който си кара картофи за посев. – втория пилот беше качил крака върху пулта за управление и мачкаше по навик цигара между пръстите си
- Роджър, да ти напомня ли, че тука не се пуши? Шефе, виж го, още малко и ще си запали насред кабината.
- Млъкнете и двамата! Ейб, дай ми приближение на сельото. Родж, прибери цигарата.
- Ама, шефе, аз само си я въртя. Нямам намерение да я пуша.
Навигаторът тъкмо се канеше да му направи втора забележка, когато началникът им викна да мълчат.
- Ти ще се окажеш прав, Ейб. – отбеляза той след кратък размисъл. - Много лъскавичък е този АХ-30 за селска каруца. Сигурно е на някой търговец, дето кара стока.
- Ама аз точно това се канех да ти кажа, шефче. Обаче Роджър ме разсея.
- Да бе, аз съм ти виновен, че си кьорав като прилеп.
В командната кабина избухна свада, която заплашваше да се развихри като горски пожар.
- Млъквайте най-после и си сядайте по местата. – изкомандва капитанът – Роджър, обади се на Дейв в машинното. Да го видим какво мъкне този търговец.
Двамата помощници си размениха още няколко епитета, но щом чуха заповедта, спряха да се карат и даже настроението им се подобри. Щеше да падне сухо.
Няколко минути по-късно космическите пирати седяха закопчани в креслата си и всеки трескаво вършеше работата си. С малко повече късмет скоро щяха да го настигнат. АХ-30 не бяха бързи кораби и рейдерът вече скъсяваше дистанцията помежду им.
- Още петнайсет минутки, шефе. – обади се Ейб
- Хубаво. – отговори шефа и си приглади мустаците – Гледай да не ни се измъкне.
И наистина, товарния кораб вече променяше курса си, явно усетил близостта на пиратите. Пилотите направиха промяна в курса и продължиха да го настигат.
- Няма да успее да духне. – каза навигаторът – Таз каруца не вдига много же. А и няма къде да се скрие.
Петнайсет минути по-късно обаче не бяха толкова близо до кораба, колкото им се искаше. Търговецът не можеше да се скрие никъде, но за сметка на това криволичеше насам-натам и ги караше да изпълняват най-различни акробатики около него.
- Ще се опитам да се приближа с още няколко километра – изръмжа шефът. – Роджър, обади се на Дейв да приготви парализиращия лъч.
Рейдерът изпълни поредния лупинг, от което всички ги заболяха стомасите.
- Шефе, парализиращия лъч е готов. – обади се четвъртия член на екипажа от машинното, щом успя да си поеме въздух след маневрата
- Роджър, поеми командването. Трябва ми близка дистанция. Около 100 километра. Аз ще стрелям.
Товарния кораб направи поредния акробатичен номер и рейдерът го последва.
- Тоя се опитва да ни забаламоса, шефе. Да влизам ли в завоя?
- Недей, ще загубим много време. Ейб, провери възможните му траектории и ни насочи към края на най-вероятната.
Корабът обаче кривна по някаква странична траектория и пак се изплъзна.
- Мамка му и хитрец! Изменти ни. – разруга се втория пилот
- Стига си псувал, бе! Следвай кораба. Ейб, дай новите координати.
- Ъ, на кво?
- На най-вероятните траектории, задник рошав!
Ейб провери новите траектории и зададе изхода от поредната сложна фигура.
- Ей сега ще го хванем! – закани се той
Но и този път не успяха. Капитана пое лично управлението, от което обаче положението им не се подобри особено.
- Чудя се, какво ли ще направи сега този идиот? – промърмори той
- Виж, шефе, този завой е с много голям вираж. Ще го хванем!
- Роджър, поеми парализиращия лъч.
Капитана изстиска от кораба най-високата скорост, на която беше способен рейдерът. Когато влязоха в завоя, кабината се разтресе рязко.
- Стреляй! – викна капитанът
Роджър натисна копчето на парализиращия лъч.
- Не уцелих. – ядоса се той
- Имаме време за още веднъж. – обади се Ейб окуражително
- Давай!
Този път парализиращият лъч попадна в целта си. Куп жълти искрици избухнаха от корпуса на кораба, докато рейдерът унищожаваше „очите” и „ушите” му. Капитана се ухили доволно.
Няколко минути по-късно двата кораба спокойно се носеха един до друг.
- Пригответе се за скачване. – каза капитанът
Шлюза на пиратския кораб вече беше точно срещу този на търговския. Няколко секунди по-късно установиха контакт.
- Готово, шефе, поехме контрола. – потри ръце Ейб, който беше и спец по компютърно управление - Въздухът му е годен за дишане, явно не е имал време да ни пусне някоя отрова или поне приспивателен газ.
- Добре, вземете два терминала и елате да видим какво е натоварил.
Двамата подчинени отидоха да откачат два помощни терминала, а капитанът натисна копчето на разговорната уредба.
- Дейв, всичко окей ли е при теб?
- Да, шефе.
- Идваш ли с нас да претърсим търговеца?
- По-добре да остана и да проверя машините. Опасявам се за състоянието на охлаждането.
- Обади се като свършиш. Може да ти намерим работа.
- Окей, шефе.
Капитанът изключи разговорната уредба и тръгна към шлюза. Другите двама го последваха. Шлюзът не беше особено далеч и скоро пиратите се озоваха на пленения кораб. С помощта на терминала си Ейб успя да отвори всички врати по пътя и скоро тримата стигнаха до трюма.
- Ей, Родж, провери какво има в тези кашони. А ти, Ейб, ми намери разговорната уредба. – изкомандва капитана
- Не мога да я открия на терминала. Сигурно няма безжичен порт.
- Виж по стените тогава. АХ-30 трябва да имат разговорна уредба.
- Слушам.
Ейб се зае да претърсва старателно стените. Колкото по-бързо се оправеха с търговеца, толкова по-бързо щяха да гушнат сухото.
- Шефе, ела да видиш. – обади се Роджър – Тука има всякакви джунджурии. При това от благородни метали. Има и всякакви електронни играчки. Ще станем богати!
- Наистина изглеждат скъпи. – кимна капитанът, след като надникна в кашона. После се обърна към Ейб – Ти намери ли ми разговорната уредба?
- Ето я тук.
Той се приближи до стената и натисна копчето.
- Внимание, говори капитанът на Веселия Роджър. – каза на Интерлингве – Останете си в кабината, докато разтоварим и нищо няма да ви се случи.
- Да бе, все едно може да мръдне нанякъде. – ухили се Ейб – Блокирал съм му всички врати, освен тези, през които влязохме.
- Корабът ви е претърпял няколко повреди, - продължаваше капитанът - но ще можете да стигнете до най-близката цивилизована планета без чужда помощ. Повтарям, не се опитвайте да ни пречите и ще си запазите живота.
- Е, мисля че предадохме посланието си. – замислено каза той след малко – Езикът не би следвало да е проблем, нали Ейб?
- Тоя кораб може и да е трошка, обаче със сигурност има преводач от Интерлингве.
- Добре. Значи е време е за разтоварване. Роджър, вземай тия два кашона и ги носи към рейдера. И донеси пневматичната количка на връщане.
Роджър пренесе кашоните пред вратата и посегна към дръжката. Тя обаче заяде.
- Ейб, ти ли си правиш шегички? – провикна се
- Нищо не съм пипал, честна дума. – започна да се оправдава Ейб и да тропа по терминала. – Подай ми другия, този не реагира.
- Ето ти го, ама и той не ми изглежда по-читав. Блокирал е, гадината.
- Ще опитам да го рестартирам. Абе, какво им става на тия терминали, дяволите ги взели?
- Ейб, какво става с вратата?
- Дейв, ти ли се бъзикаш? – опита за последно капитанът, въпреки че не си представяше как инженерът би могъл да види какво става в трюма, какво да говорим да прави номера.
- Не е Дейв. – от комуникационната уредба се разнесе непознат дрезгав глас, който говореше на техния език
- Кой си ти, бе? – развика се капитанът
- Аз съм собственикът на кораба, господа пирати. Не знаехте ли, че се намирате на територията на частна собственост? – тук гласът се превърна в лек подигравателен смях - Съветвам ви да не си губите времето с вратата, тя е под мой контрол. Както и корабът ви, между другото. Запазете спокойствие, само след няколко часа ще стигнем до най-близката цивилизована планета, където с вас ще се заеме полицията.
- Да ти пикая на частната собственост!
- Моля ви, постарайте да се въздържате. В другия край на трюма има тоалетна. И гледайте да не ми повредите стоката, защото тогава може да забравя да ви предам на полицията и просто да ви оставя тук.
- Мамка му! – изпсува капитана. Отнякъде се чуваше звук на стартиращи двигатели. Бяха попаднали в капан.
- Моля ти се, пусни ни. – замоли Ейб, докато тропаше неистово по терминала си – Грешчица стана. Не си струваме само горивото да ни закараш дотам.
Проточи се минута тишина.
- Вярно, по-зелени от това трудно можеше да бъдете. – проговори най-накрая другия капитан – Изобщо, какви пирати сте вие?! Но ще си платите за нанесените щети следващия път. Отварям ви вратите - изчезвайте от кораба ми. Аз съм пирата тук!

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Пет 30 Сеп 2011, 23:16

Моля, когато гласувате за някой разказ, да се обосновете защо сте избрали именно него. Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Lobotomy on Съб 01 Окт 2011, 12:33

1 - не е дразнещ, но не става нищо интересно.
2- Просто няма абсолютно нищо в него освен превъзнасяне по тема, която даже е нереалистична.
3-Основната идея е яка ама има твърде много необосновано философстване.
4- просто е тъп.
5- Става като стил.



ИИИИИИИИИИ гласувам за 5

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Jane Undead on Нед 02 Окт 2011, 18:56

Гласа ми отива за номер 3. Въпреки многото си недостатъци като изпълнение, разказа има добри идеи - за свободата на избор и вмешателството на другите при изборите, които вземаме. Например, за да избера за кой разказ да гласувам, трябваше да се допитам до най-добрата ми дружка, което е много добър пример, засягащ същите въпроси.
Вида му обаче е като чиния със спагети - объркан и неясен. Не знаеш като хванеш една нишка, къде ще те изведе. Има много инфодъмп из него и е нарушено основното правило - Показвай, не казвай. За да види бял свят като публикация някъде, ще му трябва повече от една редакция.
Следващия ми фаворит е номер 1 - добър стил, който с малко шлайфане може да стане практически перфектен. Темата му обаче е твърде обикновена и не ме грабва особено.
За останалите произведения ще мога да се изкажа след като свърши конкурса, така че ако някой иска по-задълбочено мнение, да ме пита тогава.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Quietly on Нед 02 Окт 2011, 21:24

Номер 3 (три). Стори ми се най-увлекателен от всички. Просто ми допадна най-много от всички. Номер 5 пък бе много разведряващ (:

Нямам коментар за останалите.
avatar
Quietly
El Brujeador

Брой мнения : 119
Age : 24
Localisation : Just under the rainbow
Registration date : 09.03.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Koala on Пон 03 Окт 2011, 18:33

Аз съм за четвъртият разказ.. трогна ме дотолкова, че чак ме просълзи! Много силен.
avatar
Koala

Брой мнения : 2
Registration date : 11.09.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Lobotomy on Вто 04 Окт 2011, 00:04

Хайде деца!
Четете и гласувайте!
Парите от гласуването отиват за бедните деца от Сомалия !

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Kleo on Вто 04 Окт 2011, 20:01

Гласувах за номер 5, защото ме увлече най-много!
avatar
Kleo

Брой мнения : 44
Registration date : 06.04.2010

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 05 Окт 2011, 15:39

Ще помоля участниците, които са се записали и не са предали, да гласуват, за да помогнат малко, че темата доста трудно се движи.
Така де, ще ви бъда благодарна за съдействието. Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Lobotomy on Сря 05 Окт 2011, 19:31

За всяка секунда, в която не гласувате умира малко гладно негърче, безсърдечни типове.

И моля ви, четете сичките разкази преди да дадете гласа си.

Или гласувайте само за моя.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Crunch on Сря 05 Окт 2011, 19:33

Аз чакам да не ме мързи да пиша аргументация.
Или някой да ме подкупи. Тук е мястото да ви кажа, че ПРИЕМАМ ПОДКУПИ.
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Lobotomy on Сря 05 Окт 2011, 19:34

Просто се опитваш да измислиш плоскост, в която моя разказ не е разкъртващо по-добър от останалите.

Lobotomy

Брой мнения : 336
Registration date : 19.02.2011

Вижте профила на потребителя http://jconfederation.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 11 Окт 2011, 16:55

сериозно, моля ви да гласувате. Smile
може и да не пишете аргументация, ако това ви спира.
ако не потръгне, просто ще обявя победител. и сега може да се избере, но.. ще е хубаво все пак да натрупаме повече гласове, при това няма да е лошо 90 процента от гласовете да не са на участниците, както е в момента. ;/

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ερsilonε on Вто 11 Окт 2011, 21:13

Гласувам за номер 4.
Идеята е оригинална, напомня ми на Тери Пратчет.
Има какво още да се иска, но иначе ми хареса много.
Браво на автора!

_________________

I wanna be the slip, slip
Word upon your lip, lip
Letter that you rip, rip

avatar
ερsilonε

Брой мнения : 3170
Registration date : 12.10.2009

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 11 Окт 2011, 21:29

Благодаря ти много, че гласува, darlin' ^^ Само че трябва да цъкнеш и в анкетата. :Д

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Crunch on Сря 12 Окт 2011, 00:23

С прискърбие съобщавам, че не получих никакви подкупи. Гласувам за 5тото^^
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by lisavegan. on Сря 12 Окт 2011, 00:59

Може и някъде да сте споменали, но аз не съм прочела и искам да питам.. ДО КОГА се гласува? ^^

_________________
    "Has it ever struck you that life is all memory,
    except for the one present moment that
    goes by you so quick you hardly catch it going?"

Tennessee Williams, The Milk Train Doesn’t Stop Here Anymore
avatar
lisavegan.
ab igne ignem.

Брой мнения : 1580
Age : 24
Localisation : Nowheresville.
Registration date : 06.06.2007

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Jane Undead on Сря 12 Окт 2011, 03:34

Има един глас за 1 и един за 3, които не е ясно на кого са. А срока не знам докога е, Риддъл трябва да каже.

_________________
But since I'm feeling kinda lonely and my defenses are low
Why don't you give it a shot and get it ready to go?
I'm looking for anonymous and fleeting satisfaction
I want to tell my daddy I'll be missing in action.
avatar
Jane Undead
A Strange Kind of Woman

Брой мнения : 359
Registration date : 07.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 12 Окт 2011, 06:44

Срокът е до когато решим, че няма повече смисъл да чакаме да се гласува. В момента 3, 4 и 5 са с равни гласове май. Смисъл, мисля, че Еличка не е цъкнала 4 в анкетата, защото имам спомени, че беше с два гласа отпреди това. Или се бъркам? О.о

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Crunch on Сря 12 Окт 2011, 10:56

Чоже като цяло да махнем анкетата. В сми, с цялото това публично гласуване става излишна^^
avatar
Crunch
Cutie Mark Crusader

Брой мнения : 384
Registration date : 28.02.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by ℛiddℓℯ on Сря 12 Окт 2011, 15:45

е, да, ама въпросът е, че някои вече гласуваха с нея без да са казали коментар =D нищо, за другия конкурс ще го имаме в предвид ^^

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8148
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: ГЛАСУВАНЕ ЗА РАЗКАЗИТЕ

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите