When a tornado meets a volcano

Предишната тема Следващата тема Go down

When a tornado meets a volcano

Писане by kiss_me_goodnight on Вто 01 Ное 2011, 13:00

Здравейте! Това е една моя историйка, която за момента съм докарала до 3та глава, но за която имам идеи. Надявам се и вдъхновението да дойде Very Happy Дано ви хареса. Enjoy : ))
Пролог
Сирените се приближаваха. След по-малко от минута те щяха да са тук. Да питат, да търсят истината, да мислят, че знаят, да твърдят, че разбират. Но никой нямаше да им повярва. Те бяха просто хора. Виждаха само каквото искат, имаха свои наивни теории за всичко, което не можеха да обяснят. Щяха да снимат, да разпитват, да гледат уж снизходително, да говорят с престорената си услужливост. Щяха да опитат да разчетат сигналите, да намерят връзка.
Колите спряха в уличката зад клуба. Тя проследи с очи как хората долу се разшаваха като малки мравки. Винаги бяха я забавлявали. Скочи от покрива на 7 етажната сграда и се приземи леко и грациозно. Токчетата на лилавите и обувки потропваха по мокрия паваж. Роклята и с цвят на теменужки се развяваше от нежния бриз. Стигна до полицаите. Повдигна жълтата лента и пристъпи към тялото. На лицето и, обикновено криещо всички емоции, се изписа тъга, болка. Не биваше да се показва слаба. Глътна малко шампанско от чашата в ръката си и насочи цялото си внимание към екипа криминалисти, обградил трупа. Всички погледи бяха отправени към нея.
- Госпожице, трябва да се отдръпнете. Моля ви! – някой от мъжете проговори.
- Името и е Мелоди Лорен. По народност е французойка.
- А вие сте?
- Казвам се Елиза Картър. Имам гражданство и държа онзи клуб. – тук жената посочи с палец зад гърба си. – Освен това съм нейна полу-сестра. Общ баща…
След изявлението и всички заговориха наведнъж. Всеки хукна нанякъде. В суматохата Лиза се изниза незабелязано и се вмъкна в клуба през задния вход. Там я чакаха няколко човека, в чиито погледи се четеше любопитство.
- Е?
Картър не отговори. Само хвана за ръката едно от момичетата и го изведе. Все един от криминалистите щеше да се e отделил от групата. Веднага го зърнаха. Оглеждаше околните сгради и улицата. Двете жени се приближиха до него.
- Здравей. Как е името ти? – попита новодошлата. Мразеше да пуска точно този свой чар в действие, но в критични ситуации се налагаше.
- Ханк. – отвърна полицаят, опиянен от красотата на момичето.
- Добре, Ханк. Слушай ме внимателно. Сега ти ще отидеш при колегите си и ще направиш всичко възможно да ги убедиш, че Мелоди се е самоубила. Разбра ли ме? – човекът кимна - Сигурен ли си? – още един потвърждаващ жест. – И от сега нататък, ако разбереш, че някой е по петите ни, ще го държиш далеч от всякаква следа, без значение цената. – мъжът продължаваше да кима и да я гледа покорно. – А сега тръгвай и забрави, че този разговор въобще се е състоял.
Полицаят обърна гръб на Ели и тайнствената и’ приятелка и се отправи към останалите криминалисти. Половин час по-късно всички коли бяха напуснали тясната уличка, оставяйки тялото на мокрия паваж.
- Когато сестра ти е открита мъртва в някаква задна уличка, е един от случаите, в които можеш да си позволиш да изпиташ емоция. – тези думи бяха отправени към Елиза.
Тя просто сведе очи и отвърна:
- Кармен, твърде си малка още. Ако позволя на болката да вземе връх… ще се пречупя. Тя ще ме залее като огромна вълна и накрая вероятно ще ме отнесе или ще се удавя в нея. Не мога да си го позволя. Ди също не би ми го позволила.
След тези думи Лиза се наведе, целуна сестра си и бавно завлачи крака към вратата, откъдето бе извела Кармен.
avatar
kiss_me_goodnight

Брой мнения : 21
Registration date : 01.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: When a tornado meets a volcano

Писане by ℛiddℓℯ on Вто 01 Ное 2011, 13:10

Идеята ти е интригуваща. Освен това стилът ти на писане ми допада. Smile

_________________
avatar
ℛiddℓℯ
`、ヽ☂

Брой мнения : 8151
Age : 22
Localisation : Nameless Diary
Registration date : 04.01.2008

Вижте профила на потребителя http://rabbit-with-a-fancy-hat.tumblr.com

Върнете се в началото Go down

Re: When a tornado meets a volcano

Писане by kiss_me_goodnight on Съб 05 Ное 2011, 11:28

Първа глава
Едновременно лампата светна и завивките паднаха на пода. На леглото остана едно сънено и рошаво момиче. То отвори едва-едва едното си око и отново го затвори. Сви се на топка с намерението да продължи да спи. Но надали щеше да и се отдаде тази възможност. Някой я ритна малко грубичко и тя се видя принудена да седне в леглото. В рамката на врата стоеше висока жена и наблюдаваше с очакване.
- Ставай и се обличай. Бързо! – проговори тя накрая.
Поспаланката я погледна с досада. После отправи поглед към часовника. Очевидно недоволна от видяното, с огромно нежелание и възможно най-малка скорост, тя се запъти към дрешника. Това изглежда дразнеше другата жена, а тя не приличаше на човек, който обича неподчинението. Момичето дори не се обърна да я погледне. В един момент, обаче, съвсем неочаквано, то сякаш се сепна. И изведнъж се разбърза из помещението. Тази постъпка вбеси чакащата, която каза:
- Като се замисля, можеш да се връщаш в леглото.
- Но… как, какво?
- Нямам желание да отида на мисия с някого, който ще се държи с мен сякаш съм повредена. Или ще се счупя всеки момент.
- Извинявай. Просто не знам как да се държа.
- Както преди. – отговори Елиза простичко.
Следващите пет минути минаха в мълчание. След това двете жени забързаха рамо до рамо по коридора. Преминаха през множество помещения, докато най-после се озоваха на огромния двор. Имаше лек бриз, но беше топло. Бе красива нощ. Звезди изпъстряха цялото небе, а луната се отразяваше в гладкото езеро, рисувайки нежна пътека. Листата на дърветата потрепваха едва забележимо и сякаш си шепнеха някаква тайна. След миг цялата романтика на картинката бе заличена от две запъхтени фигури. Към дамите се бяха присъединили и две момчета. Едното попита:
- Колко е сериозно? Четирима? Какво се е случило.
- Нищо страшно. – отговори Елиза – просто имаме два случая. Единият е спешна доставка, тъй че Ленор и Аштън, трябва да се появите там след точно две минути. Имате си работа със „Защитници”. Петима. Останалото го знаете вече, надявам се.
Сънливото момиче на име Ленор и снажният хубавец Алек потвърдиха. След миг изчезнаха, сякаш изпарили се във въздуха.
- Е, Джейсън, останахме само аз и ти. – започна Ел. – Имам добра и лоша новина. Лошата е, че не знам точно срещу какво се изправяме. Добрата е, че… си с мен, тъй че успехът е гарантиран.
Елиза създаваше впечатлението на дама с доста високо самочувствие, което обаче ни най-малко не учудваше нейният събеседник. Изглежда тук тя беше шефът и хората или бяха свикнали с поведението и, или нямаха избор. Мъжът се засмя и попита:
- Всъщност какво се случи днес… защо съм с теб? Имам предвид, ти не идваш ли само в тежки случаи?
- Тази вечер видях нещата малко късно. Идвам от вина, не исках да будя повече хора от необходимото. Освен това искам да разбера какво става. Нещо ми подсказва, че този случай не е съвсем обикновен.
След тези думи тя изгледа Джейсън с очакване. Той просто си стоеше кротко и подритваше някакви камъчета по земята. Щом усети погледа и върху себе си, погледна малко виновно и повдигна рамене. Лиза стисна устни и леко завъртя очи.
- В гората, при бунгалото. – бяха последните и думи, преди леко и плавно да се понесе към облаците.
От Джейс се виждаше само черното му яке, развяващо се след него в далечината. За по-малко от две секунди беше стигнал на другия край на двора. Впечатляващо. А Елиза летеше. Нормално, нали. През нейните очи улиците, колите и къщите долу бяха просто едни светли точици. Тогава се чувстваше най-свободна, най-себе си. Косата и се вееше от силния вятър, удряше лицето и, беше и студено и леко потреперваше, но и харесваше. Можеше да не мисли за нищо или пък да размишлява над всичко. Точно в този момент първия вариант беше единственото, от което се нуждаеше. Гората вече се разпростираше под нея. Дърветата изглеждаха черни в нощния мрак. Затова отдалече се забелязваха светлините на бунгалото. Ел грациозно стъпи на един клон и се загледа в хората на полянката долу. Както и очакваше нямаше бой, разправия или нещо подобно. Защитници също не се забелязваха. Просто няколко от горските бяха обградили група от три момчета. Не изглеждаше особено опасно. В този момент едно от момчетата скочи срещу най-близкия от горските. Беше дяволски добър в бойните изкуства. Другите също се включиха, но уменията им бледнееха пред неговите. Рейнджърите оказаха съпротива. Изглежда момчетата имаха намерение да драснат към гората, но Лиз нямаше да го допусне. Тя скочи от дървото и се приземи на полянката. Всички погледи бяха вперени в нея. Талантливият побойник все още търчеше, докато тя не замахна с ръка и не го повали по гръб. Сякаш беше запратила някаква енергийна вълна по него.
- Не е много честно да изоставяш приятелите си, нали знаеш. – проговори Елиза. – Какво всъщност се случва тук?
- Получихме сигнал от ловци, че в бунгалото се е настанил някой. Дойдохме да проверим, а те опитаха да избягат.
- Ясно. – кимна жената – Джеймс, вземи тези двамцата и ги заведи при Рей. Той ще знае какво да прави с тях. Колкото до теб – каза тя и се отправи към момчето, което беше проснала, подавайки му ръка да се изправи – как се казваш?
Той мълчеше и не смееше да я погледне. Горските също стояха безмълвно. Защо влияеше така на хората?! И сама не знаеше. Но в момента липсата на отговор я дразнеше. Прочисти си гърлото и впери наистина настоятелен поглед в момчето.
- Не е твоя работа.
- Всъщност е. Разбираш ли, имаш два варианта – да отидеш с тези господа на едно място, което никак няма да ти хареса, или да дойдеш с мен и да чуеш предложението ми.
- Уил. Ок? Казвам се Уилям.
- Добре, Уил. Какво ще кажеш за малка разходка.
Двамата навлязоха в сенките на гората. Момчето изглеждаше безпомощно. Нито следа от нахакания младеж от преди малко не беше останала на лицето му. Жената не му харесваше. В нейно присъствие се чувстваше просто като едно уплашено хлапе. Тъкмо щеше да я попита къде отиват, когато краката му се отлепиха от земята. Стисна очи и си пое дълбоко въздух. Тази беше луда.
След известно време полет в мълчание, той погледна изпод клепачите си. Вече не изглеждаше толкова страшно. Всъщност беше приятно. В очите му имаше сълзи от студа и вятъра. Искаше да ги изтрие, но не смееше да мръдне. Ели го беше стиснала под мишниците и той постоянно се страхуваше, че може да го изпусне. Накрая прецени, че след като го е вдигнала на няколко хиляди метра от земята, му дължи обяснение.
- Коя си ти? – попита.
- Ще разбереш всичко след малко. – гласеше отговорът – в момента мога само да ти кажа, че съм типът човек, който би те пуснал в този момент да попадаш малко свободно, само за да ти покажа, че ми стиска да го направя. Но се успокой. Не искам да те плаша… още.
Няколко секунди след тези думи двамата се приземиха на малка уличка. Пред тях грееха светлините на голям клуб. Чак сега момчето имаше шанса хубаво да огледа жената, която буквално го беше домъкнала до тук. Бе облечена с много тъмносин анцуг, с панделки на глезените и под бюста. Отиваше и. Лиз се отправи към входа, пред който стояха двама огромни мъжаги.
- Къде отиваш? – извика Уилям след нея.
- На теб как ти изглежда? Влизам в клуба. Никога ли не си бил в такъв досега?
- Не и толкова лъскав… чакай, така облечена ли ще влезеш?
- Стой и гледай.
Тя се запъти към вратата, размени няколко думи с бодигардите и му даде знак да се приближи. Вратите се отвориха пред тях и силната музика сякаш го удари. Усещаше басът да вибрира в корема си. Разноцветни лъчи светлина преминаваха пред погледа му. Елиза му остави няколко секунди да се наслади на гледката и го дръпна след себе си.
- Трябва да се преоблека – каза му – така като гледам, ти също.
Придвижваха се през тълпата към вита метална стълба с преграда отпред. Табелката до нея гласеше „ВИП зона”. Ел само помаха на човека там и той ги пусна да минат. Щом се качиха горе, тя викна на една от сервитьорките:
- Намери подходящи дрехи на младежа. – и изчезна в една от страничните стаички.
Пет минути по-късно Елиза Картър стоеше в същото това помещение, облечена в зашеметяваща малинова рокля, с безупречни грим и прическа. Уил също изглеждаше значително по-добре. Косата му беше намокрена и в нея цареше чаровен безпорядък. Носеше широки дънки и небрежно разкопчана риза. Изи се усмихна чаровно и за момент той помисли, че може би се усмихва на него. Точно тогава иззад гърба му се появи мъжът от гората. Джеймс. Той целуна ръка на дамата и я поведе към едно от сепаретата. Момчето си нямаше идея какво да направи. Тя се обърна и го повика. Седнаха на масата и някакви засукани коктейли се появиха пред тях.
- Аз съм на 16. – каза Уили.
- Това е моят клуб. – отговори Лиза – Тук правилата не важат.
Момчето това и чакаше. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх.
- Някой е жаден – засмя се Джейсън.
- И гладен – промърмори Уилям.
- Поръчай каквото искаш. – усмихна се Ел. – Смятам, че е време да ти обясня какво става тук. Преди малко попита коя съм. Казвам се Елиза Картър. Вероятно не си чувал за мен. И по-добре. Не съм сред най-приятните хора, които да срещнеш в тъмна уличка.
Чак сега на момчето започна да му се изяснява цялата откачена ситуация, в която беше попаднало. Беше тръгнало с непозната жена, която на всичкото отгоре се самоописа като опасна, беше в нейния клуб, кой знае къде, и чакаше тя да му направи някакво предложение. Страхотно.
- Можеш да научиш много за и от мен, но не му е сега времето. – продължи тя. – В момента искам да ти разясня що за възможност получаваш. Аз и моите приятели имаме… нещо като мисия. Гледал ли си филми, в които идва някакъв момент, когато добрите са по-малко от лошите и ти си мислиш „няма ли откъде да се появи някаква магьосница или рицар и да ги спаси?” Ами, в общи линии това правим ние. Има групировка от хора, които знаят за нашето съществуване. За хора като мен, теб и всички останали в този клуб – хора със способности. Те наричат себе си„Защитници” и смятат, че ние сме опасни за населението. Затова често нападат някои от нашите. Аз получавам нещо като видения и в подходящия момент няколко от нас се притичват на помощ и сритват задниците на нищожните хорица. Ти също имаш способности. Видях огромен потенциал в теб. Какво ще кажеш да ми помогнеш да спася света?
Уил беше поставен пред избор – да потегли на незнайно приключение с мистериозната и богата Елиза или да се върне на улицата, където всеки ден да пропада малко повече и вероятно да свърши живота в някоя канавка, от свръхдоза. Не беше трудно да реши.
- Да сритаме малко задници. – отговори той.
Ел вдигна чашата си и промълви:
- Харесваш ми.
- Ти въобще на колко си? – попита Уилям подозрително.
Тя се засмя:
- Две неща: първо – не се надценявай, хлапе. Не по този начин. И второ: не е учтиво да питаш дама за възрастта и. Имаш много да се учиш. Джеймс ще бъде твой наставник.
- Така ли? – попита Джей след като се задави.
- Възражение ли имаш, драги. – това не беше въпрос. Бе изречено с леден глас и прекратяваше дискусията. – Да идем долу, където е купона. Как ви се струва.
Тримата станаха и отново се запътиха към металната стълба. На Лиам чак сега му направи впечатление, че горе беше изключително тихо. Вътрешностите му отново завибрираха в такт с баса. Този път не се промушваха през тълпата. Минаха отстрани и бързо се озоваха на голям лъскав бар. Елиза поръчваше. Момчето нямаше опит в тези неща. Бяха изпили само по едно питие, когато някакъв навлек се приближи към Лизи:
- Ей, кукло, дай да стопим ледовете.
Тя се засмя театрално и студено и отвърна:
- Знаеш ли какво ще се случи, ако ледът се стопи? Океаните ще залеят Земята и всички ще се издавите. Освен ако не искаш това да се случи с теб, разкарай се.
- Кучка – кресна и пияницата.
Тя само направи знак с очи на бармана и след миг двама от охранителите изнасяха пияндето от заведението. Ел се обърна към Уили и Джеймс:
- Момчета, защо не отидете да потанцувате. Онези двете май са ви хвърлили око.
Докато си пробиваха път към дансинга, Джем безпомощно попита:
- Само в началото е толкова страшна, нали?
- И аз така си мислех. – гласеше отговорът.

Беше вече близо до зазоряване, когато Елиза, Уилям и Джеймс преминаха през масивната порта и се озоваха в огромния двор на имението. Няколко големи къщи се открояваха в далечината. Черните им силуети изглеждаха внушителни в полумрака. Лиам обаче нямаше сили да оглежда обстановката. Очите му сами се затваряха, а краката му сякаш бяха от олово. Нямаше да издържи още дълго. Ел го видя и двамата полетяха за втори път тази вечер. Сега не му се струваше толкова забележително или просто беше твърде уморен да го оцени. Бяха му обещали, че ще може да спи до колкото си поиска днес и в момента нищо друго нямаше значение. Новият ден се очертаваше не по-скучен от предишния.
Кацнаха съвсем скоро, след като бяха се извисили сред облаците. Намираха се пред голяма къща, която май момчето не беше забелязало преди това. Нямаше особено значение. Вратата се отвори и двамата влязоха в обширен коридор. Уил реши да остави огледа на къщата за утре. Лиз го заведе до стаята и му пожела „Лека нощ”. Две секунди по-късно той беше заспал.
avatar
kiss_me_goodnight

Брой мнения : 21
Registration date : 01.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: When a tornado meets a volcano

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите